Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 17 гласа)

Информация

История

  1. — Добавяне (пратено от автора)

XVII. Какво би било едно село без хитрините си?

Ако има място, което може да бъде наречено войнишки рай, то това вероятно е Габриела? Е, може би не чак рай, но нещо подобно.

Командирът е с добре очертано коремче, възпитан. Разговаря с всички, включително и с войниците на „Ви“. Има кроткото излъчване на селски доктор, а не на военен. Като летец казват, бил направо добър. Но като човек е толкова внимателен, че да ти дожалее за него. Армията не е от най-деликатните институции и той е бяла врана в нея.

Не ме интересуват отношенията, които са над моето ниво. Но средата, в която попадам, ми разкрива чудесии, за възприемането на които ми трябва и малко въображение.

В четири и половина офицерите и сержантите вече ги няма. В пет без десет същото става и с войниците. В поделението остават само дежурните. Другите се изнасят — някои към кръчмата, други към съседни села. Някои в униформа, други в цивилно облекло.

Толкова хубаво, такава демокрация, че чак не е за вярване. Не ми е сложно да се досетя, че това е отскоро и няма да продължи дълго…

Първият, на когото се представям, е обзаведен с подходящ, професионален прякор. Оберфел. Сержантът на ротата, към която се зачислявам. Човек, който трябва да бъде вътре в нещата за всичко и всички. Според традиционния израз „майка на ротата“. Пуши цигара от цигара, пита само за най-необходимото. Явно знае да се пази отвсякъде и от всичко. Предпазлив, но с излъчване. Веднага усещам, че тоя не би се поколебал да отвърне на удара с удар. Или да посегне пръв, ако инстинктът му подскаже!

И новият ми шеф е сержант. Лъв-симпатяга. Не, въобще не е лъв, а някаква симпатична порода куче с добри очи. Три-четири години по-голям от мен. Първото нещо, което ми прави впечатление в него е погледът. Честен, добър, ироничен, но… мек. Погледне те и се плъзне встрани. Нормално е такъв човек да се старае да ти икономисва неприятностите, от него можеш да очакваш хубави неща. Разговорите ни рядко излизат извън шегаджийския тон. Но… Съмнение е, засега само съмнение: Ако се наложи да потърсиш помощ когато попаднеш в дълбока и мътна вода, може и да не ти протегне ръка… Няма да кажа, че е страхлив. Просто, има прекалено силно развит инстинкт за самосъхранение. Както повечето военни…

Дано не попадам в дълбока и мътна вода…

… И е един парашутист… Понеже не е имало подготвен абориген за тази служба, взимат човек, който си няма представа от парашутизъм, но е местен. Обучението му трае месец. Прави няколко скока. При последния му се случва неприятност, която се решава от само-себе си благоприятно. От тогава не скача. Но понеже, с течение на времето се е научил как се поддържат парашути, са го оставили. Чудо голямо, че не скача…

Още от първия ден отношенията ни вървят гладко и безпроблемно. Знам какво трябва да правя, знам как трябва да го правя, приятно ми е да се занимавам с работата си, върша я с удоволствие.

За сержанта остават три основни задължения. Първото е сутрин все пак да дойде в залата. Второто, да подпише документите, които му давам. Третото — да разкаже поне два нови вица. С последната задача се справя блестящо, просто има дарба да разказва забавни истории.

Малко ми досажда с разказите за предшественика ми. Нямах честта да го лицезра със собствените си очи, но това не е човек, а мит. Подготвен, организиран, добросъвестен, няма какво да му се опре, няма нещо, което да не знае…

Тези често повтарящи се разкази отначало са ми забавни, но по някое време леко започват да ми опъват нервите. Ако предшественикът ми е наистина такъв уникат, сержантът няма защо да занимава мен с този факт. Да се обърне към Светия Синод с предложение, превъзходният непогрешим да бъде канонизиран за военен светец. Неудачно предложение — никой не е канонизиран приживе. Ама сержантът не знае този факт.

Вероятно има и още нещо. Аз съм всезнайко като предшественика си, а ето — вместо да хвалят мен, хвалят него. И аз имам его, в края на краищата, сержантът би могъл да се сети и да се съобразява с това. Затова веднъж, след поредната хвалебствена тирада, предлагам да поставят пред залата мемориална плоча на превъзходния непогрешими с това да се реши въпросът веднъж-завинаги. Сержантът ме поглежда присмехулно: „Предложението е добро!“

Двайсетина дни след пристигането ми, съм осенен с превелика милост. Негова Светлост, Предшественикът Обретенов изгрява в поделението. Вероятно още милее за мястото и хората тук. Младо момче, пъстрооко, с весели искрици в очите. Но в тези очи има и… предупреждение. Умее да поставя хората на такова разстояние от себе си, каквато сам прецени. Ценно качество. Казваме си по две приказки и половина, но това е достатъчно. В себе си признавам, че сержантът е прав. Обретенов е свестен. Ако бях прекарал година не с фалцетния сержант и майора, а с него, е имало какво да купя. Въпрос на шанс, какво да правиш?… Добре е да имаш такъв човек за приятел.

Спомените за майора, първото летище, сержанта с фалцетния глас постепенно започват да избледняват. Здравословно е. Дай Боже така да продължи…

Дай Боже мамо, ама едва ли?… Израз от някакъв виц за набедена девственица…

Първите двайсетина дни в Габриела наистина ми позволяват да започна да виждам днешния си живот в почти оптимистични краски.

 

Още на втората сутрин, моят сержант ми разказва нещо забавно за селото. То си има интересна, вече утвърдена и изпипана в детайлите традиция. Местните моми често се омъжват за войници от летището. Но за да стане номера с омъжването, преди това трябва да стане другият, с успешната свалка. За целта, в похвално единомислие действат както младите дами — хитри селянки — така и родителите им. Примерният сценарий е следният: По есенно време, когато се източи първото вино, домът на младата селянка, пардон — дама, става притегателен център както за местните хашлаци, така и за военната младост. Организират се сбирки, виното тече, тече… В същото време се провеждат наблюдения върху момчетата в униформа. Преценява се кой отговаря на изискванията за бъдещ зет. След като се набележи подходящият екземпляр, с него се започва работа по отделна програма. Прави се така, че той да се почувства отделен — в хубавия смисъл на думата — от другите войници. Оказва му се по-специално внимание, както от страна на щерката, така и на цялата задружна селска фамилия. В скоби трябва да спомена, че щерката поне година-две по-рано е била пусната по волна програма да опознае нравите на войнишката порода. Така че, когато й се постави отговорната задача, тя вече е подготвена.

В хода на една грамотно организирана операция „Бъдещ зет“ се идва до неизбежния момент, когато младият глупчо, който меко казано не е разглезен от внимание в поделението, се чувства център на внимание и голяма работа в дома на своята Жулиета. За разлика от шекспировия сюжет, тук обстановката пъка от оптимизъм. Внушава му се, че той е направил избора, че той е поискал, че каквото той каже, това е… Тук той е главният!

Отначало, меко и ненатрапчиво, му се дава възможност да се включи в живота на къщата. Да помогне да се нацепят дърва — необходимост; Да се пренесе това-онова — така се демонстрира мъжка сила; Да участва в клането на прасе — каква прелест! Крайната цел е една — да се почувства свой сред свои.

Постепенно, тактично но твърдо, другите желаещи за пиене на аванта биват отсявани. За сметка на това, белязаният от съдбата бива посрещан като мил, свой човек… Винаги. Колко време се издържа на такава обработка? — Не знам, аз заобиколих този капан, но според статистиката — не много.

Идва денят, когато бъдещият тъст, след като се е уверил, че ушите на набелязания са достатъчно червени от младото вино, пуска ей така, между другото: „Та зетко, да ти кажа…“ Кукичката не е без стръв, обикновено става въпрос за част от бъдещата зестра, автомобила. Сигналът е даден. Като правило, и избраницата минава в атака. Че няма да е зле да легализират отношенията си, няма да шофира тя новата кола я… Това си е мъжка работа. И без това хората вече говорят, че…

Един на десет в този момент се сепва и побягва. Колкото му крака държат. Има и дефектна продукция, от която фамилията се отказва след изпитателен срок. За преминалия теста следват общинския чиновник по бракосъчетанията, попът с двете позлатени корони…

Селска идилия… Но и нещо здравословно. Какво би било едно село без хитрините си?…

Та, благодарение на тази хубава традиция, късните есенни дни в Габриела могат да бъдат доста приятни. Докато задейства селекцията на последен етап, войниците, масово, са добре дошли в туземските къщи. А когато започне отсявката, остава селската кръчма. Но и в нея хубавото вино е евтино и в изобилие.

 

Рефлексът да се пазя от армейските формалности, въпреки набраната информация, ми действа така силно, че първият път тръгвам да се измъквам през оградата, макар и близо до портала. В следващият момент чувам подсвирване откъм малката къщичка. Сега ще започнат едни въпроси… Я да видим дали ти е разписана книжката? А, ти нямаш разписана книжка…

Дежурният ми махва повелително с ръка. Отивам до него, козирувам. Той ме оглежда отгоре до долу.

— Отскоро ли си тук бе, боец?

— От два дни.

— И защо газиш драките, вместо да си минеш културно през портала? — Въобще не става въпрос за такава формалност, като разписана за отпуск книжка.

— От любов към спорта, вероятно — сещам се как да послъжа.

Човекът ме оглежда преценяващо и вдига рамене:

— Щом така ти харесва, карай през оградата. Ама ей там има по-чист проход.

Благодаря на добрия човек в униформа. И тръгвам бавно към селото. След като пресичам железопътната линия, виждам млада жена пред себе си.

— Прощавайте…

Тя се обръща и ме изчаква да я доближа. Леко пълна за моето изискване, с големи, но стегнати гърди. Кестеняви, насмешливи очи. Облечена е просто, но с вкус. Костюм, съчетание на крема и резеда. Когато се засмива, виждам между горните й две зъбчета малко по-голямо разстояние. Но иначе, направо има чар.

— Здравейте. За пръв път слизам до селото. Ще ми покажете ли пътя? — Въпросът ми е наивен. Ние сме в селото.

— И за къде по-точно се е запътил младият господин?

— Ами, вероятно към селската кръчма. Къде на друго място би могъл да отиде?

— Има и други места, които биха били интересни за младия господин. А ще благоволили ли младият господин да се представи?

Симпатична е, определено симпатична.

— Владимир. Царско име, но не цар, не княз, а обикновен войник.

— Татяна. Царско име, но не царица, не княгиня. А селска курва. За по кратко Таня — перифразира отговора ми моята нова позната.

Не, че се стряскам толкова много от думи, но такова представяне ми идва малко непривично. Все пак се старая да изтъркалям казаното като шега:

— Последният израз на госпожицата вероятно е резултат от прекалена самокритичност?

— Ами… Като те гледам, си нов, идваш от друго място. Но където и да се завъртиш из селото, ще научиш за мен. С това определение — селската курва.

— Не можеш ли да употребиш по-деликатен израз? Примерно труженичка в областта на приложния секс?

— Мога — съгласява се Таня. — Ама моите селяндури няма да го разберат и ще започнат да разпитват какво означава. А така всичко е ясно и разбираемо.

— С какво се занимаваш, освен с приложния занаят? — питам я възможно най-незаинтересовано.

— Тая година завърших педагогически институт. Даскалица по образование. Но предвид наклонностите ми, не бях допусната до селското школо, макар че ми беше обещано. Селяните са народ предпазлив: На какво би научило едно младо курве невръстните им дечица? Сещате се нали, пази Боже! Сега, освен с приложен секс, както благоволи милостиво да се изразиш, се занимавам и с размисъл. Имам достатъчно време. А баща ми, също педагог, ме храни и облича. Майка нямам. Нещо да съм пропуснала?

Забелязвам пейка пред една от къщите. На такива пейки обичат да отморяват по вечерно време старите хора, докато се видят със съседите.

— Какво ще кажеш да приседнем и да си поприказваме? Не налитам на пиене и предпочитам сладкото бърборене пред селската кръчма.

— Нищо против, скъпи. Но, за тази вечер не можеш да разчиташ на нищо повече от разговори с мен. В състояние на месечно неразположение съм — усмихва се Таня и първа тръгва към пейката.

Без да искам, започвам да се смея.

— Има ли нещо, за което да не можеш да говориш? Нещо, което се притесняваш да споделиш?

Тя ми поглежда неочаквано сериозно:

— Има, и то много неща. Но това тъпо село постепенно успява да те накара да намразиш себе си. И да започнеш да плямпаш. За теб то сигурно е опаковано с романтиката на нещо забавно? Ще започнеш да разглеждаш с любопитство старите къщи. Ще откриеш доста очарование в простодушните селяни. Но те са селяндури в загубено село! — Казва го без злоба. Така стоят нещата.

Умее да се усмихва хубаво и открито. Но вече е започнала да трупа чернилката. След колко време ще стане обикновен циник? — Няма значение. Аз и без това не обичам еднопластовите хора. Симпатична ми е.

— Твоето село няма с какво толкова да ме накара да се заплесвам по него. И аз съм от село, и то по-интересно от твоето — опровергавам я с усмивка.

— И какво му е толкова интересно на твоето село? И в него живеят селяндури, предполагам? — поглежда ме с ленив, насмешлив поглед Таня.

— За мен, в моето село живеят селяни, а не селяндури. А иначе има хълм, със запазени фрагменти от крепостни стени. Река с меандри, като в приказка. В подножието на планина е, но има и равнини. Просто едно хубаво село.

— Предполагам, че си се махнал навреме от тази идилия. Иначе, би установил, че твоите селяни са си селяндури. Като те гледам, спадаш към породата „местен патриот“. А такъв се става, когато се махнеш от селото. Въздишаш по него отвреме-навреме, по малко и ти е хубаво…

— Честно да ти кажа, не въздишам особено. Ако има някакво емоционално движение на въздух през дробовете ми, то е във вид на пухтене. Но то е, защото не се чувствам комфортно в казармата.

— Не ги разбирам тия работи — повдига рамене Таня. — Но доколкото съм чувала, тук не е толкова лошо.

— За казарма, хич даже не е. Може да се каже, че е хлабаво. И точно това ме плаши. Няма как да продължи дълго. В един момент ще навият гайката. И от много хлабаво, ще стане много стегнато. Не ми харесва като перспектива. Идвам от такова, проклето място…

— Знаеш ли защо такива аналитици като теб не могат да се почувстват никога щастливи? — промърморва замислено тя. — Защото прекалено точно прогнозират неизбежното зло, което все някога ще дойде. Наполеон беше казал нещо от рода, че умният човек е лишен от хубавата възможност два пъти да изпита удоволствие от правенето на един и същи приятен гаф. Нали разбираш, умникът също прави грешката, но после го удря на анализ. И си мисли, че веднъж — да, случва се, приятно беше, но втори път — не бива! Радвай се на днешния ден, бе човек, не мисли за утрешния!

— Радвам се, как да не се радвам… И понеже съм многознайко, знам и това, че след лошото идва хубаво, а след хубавото — лошо.

— Понеже си многознайко, явно не знаеш още нещо: Че след лошото понякога идва и по-лошо, а след хубавото не винаги идва по-хубаво или пак хубаво — подхваща играта на думи Таня.

— Щом ще се състезаваме в черногледство, да ти напомня, че животът е най-опасното нещо. Защото винаги завършва със смърт! Ама отказвам да се състезавам в дисциплината песимизъм. При мен постройката е по-друга. Трябва да избутам още около година. След което животът ще продължи, ако не великолепно, то поне така, както на мен ми харесва. А и на тия години се чувствам практически безсмъртен. Така че, гледай си работата — завършвам със смях и я прегръщам през раменете. Тя ме избутва:

— Уф, и ти си като другите. Измисли някаква остроумица за да намериш повод да ми се натиснеш.

— Да съм ти казвал, че не съм като другите? Но разчитам на снизхождението ти. Войникът си има един постоянен гостенин — Свети Хормоний. Въпросният светец често го блъска в слабините и затова…

— … затова много не пробира. Затова, край гарнизоните се развъждат женски екземпляри от моята порода! — поглежда ме Таня. Казва го с лека въздишка, после рязко става. Потупва ме по рамото: — Хайде, чао! Кръчмата е на следващата пресечка вдясно.

Оставам на пейката. Потупването по рамото е общо взето приятелски жест на общуване между мъже. Има и още нещо. Някакво несъответствие. Щом Таня се представи за селската курва, тя може би се занимава с обществено полезен, сексуален труд. Но е прекалено умна и чувствителна за тази роля. Има данни по-скоро за хетера. Интелигентна партньорка за платежоспособни мъже с вкус. Но тук е село до малък гарнизон. Гладни за секс войници — колкото щеш. Ала интелигентни мъже с пълни портфейли?… Със свещ да ги търсиш, няма та няма!

Умна е и е свястна. А умните, свестни хора мечтаят. Мечтаят така, както дишат, по силата на някакъв безусловен рефлекс. За какво би могла да мечтае тя? — За повече потни, войнишки тела? Едва ли…

По-скоро е в началото на някакъв лъжлив път. Път за никъде — ако се вярва на клишето. Дали ще се опита да се пребори, или ще се остави на течението?

Малко се познаваме, а всъщност ми става леко тъжно за нея. Или може би не само леко?… Вече ме е яд. Може да се вземе в ръце, в края на краищата… Тоя свят е добър. Тоя свят е лош. Тоя свят е такъв, какъвто си го направиш. Без да се оправдаваш с обстоятелствата!

Всъщност, какво разбирам аз от женски желания, мечти, от женска душевност, от женски начин за виждане на света? — Доста малко, почти нищо.

Всички пътища на империята водели към Рим. Но във всяко село, всички пътища водят към кръчмата.

Въпреки това, ставам и бавно тръгвам обратно, към летището. Все пак, убих приятно част от безкрайното време. Ще се върна да си поскучая от другата страна на оградата.

Убих време. Най-ценното нещо на тоя свят. И въобще не безкрайно. А аз впрягам изобретателността си да го унищожавам. Яд ме е на казармата. Но повече ме е яд на мен самия… Яд ме е, но умерено. Щадя се. И не искам да си развалям настроението. Денят е уплътнен с толкова неподправена, меланхолична красота.