Сабрина Джефрис
Пиратска целувка (9)

Глава 9

Надявам се, че ако жените притежават поне малко здрав разум, те ще го използват изцяло, за да покажат, че заслужават да бъдат третирани по по-добър начин, а не да понасят безропотно незаслужената арогантност (от страна на мъжете).

София (предполага се, че е лейди Мери Уъртли Монтегю)

Из „Жената не е по-нисша от мъжа“

Слънцето току-що бе залязло, когато Гидиън излезе от каютата си и тръгна бавно към палубата. Беше ясна нощ, изпълнена с благоухания, небето сияеше с диамантени звезди и сякаш обгръщаше кораба с кралска мантия, украсена със скъпоценни камъни. Той изпълни дробовете си с острия мирис на соления въздух. Щеше да му липсва това — спокойните нощи на борда на „Сатир“, скърцането на корабния шпанхоут^[1], плискането на вълните около сухите дъбови дъски на корпуса. Въпреки че той и неговите хора щяха от време на време да ходят до островите Кабо Верде за покупки, нямаше вече да прекарват дълги нощи под обсипаното със звезди небе.

Той набързо наобиколи моряците си, които стояха на вахта, после пъхна ръцете си в джобовете и започна да се разхожда по палубата. Някакво неясно недоволство го бе обхванало и разваляше насладата, която обикновено изпитваше от тези нощи в морето.

Това чувство на удовлетвореност го спохождаше често напоследък. Затова беше измислил този драстичен план за Атлантис и бе решил да се откаже от пиратството. Преследванията на кораби в морето, приятното вълнение да прибира златото от аристократите, които ненавиждаше… нищо от тези неща вече не беше достатъчно, особено след като знаеше какво щеше да се случи, ако продължеше да живее така. Пиратството често носеше ранна смърт на тези, които се занимаваха с него. Нямаше оцелял стар пират.

Може би някои мъже нямаха нищо против да умрат млади, а други искаха да напуснат този свят с вълнуващо преживяване, но той не беше от тях. Смяташе да живее дълго и пълноценно, а не да завърши на бесилката. Или като каторжник на някой кораб.

Беше отдал достатъчно от живота си на морето, цели двадесет и една години. Беше само на дванадесет, когато проклетият му баща умря от пиянство, като остави единственото си дете без пукнато пени, без приятели, съвсем само. След една година, през която се бе борил с глада и бе търсил работа, един морски капитан го забеляза, съжали се над него и му предложи работа като каютен помощник, която той веднага прие. По-късно, когато американското правителство възложи на моряците да нападат неприятелските кораби като капери, за да тормозят англичаните, той с голяма охота вложи всичките си спестени пари и си купи едномачтов кораб. Това изглеждаше достатъчно добър начин за преживяване. Наскоро след това спечели достатъчно средства, за да смени този кораб с катер, а него пък смени със „Сатир“.

През всичките тези години той беше поставял само две условия на моряците от своя екипаж… да нямат съпруги или семейства, за да могат да проявяват по-безразсъдна смелост, тъй като няма да има какво да губят, и да мразят англичаните колкото ги ненавиждаше той.

Неговият щателен подбор се бе оказал сполучлив, защото хората му служеха добре. Когато войната свърши и същите онези американски власти, които ги бяха карали да крадат от англичаните, очакваха от него и неговия екипаж да хвърлят оръжията си и да се помирят с доскорошните си врагове, той и неговите хора избраха третия път — пиратството.

И откровено казано, бяха изкарали добри печалби от този занаят. Но беше вече започнал да им омръзва несигурният и самотен моряшки живот, а на него дори повече, отколкото на другите. За негова изненада златото и скъпоценностите, които плячкосваха от врага, не го задоволяваха вече. Дори униженията, на които подлагаха презрените лордове, вече не го вълнуваше. Той искаше нещо повече — истинско бъдеще, а не безкрайно плаване по море и набези за плячка. Искаше да построи нещо, което да бъде негово, нещо хубаво и солидно. А можеше да направи това само на Атлантис. Всички те можеха да го постигнат на този остров.

Той огледа безцелно движещите се по палубата хора и забеляза, че мъжете, които не бяха на вахта, се бяха впуснали да печелят симпатиите на жените. Скоро щеше да викне Барнаби да отведе жените долу и да ги затвори, но първо искаше да се наслади на този момент. Бе постигнал целта си. Беше намерил жени за своите мъже. И скоро всички те щяха да заработят заедно в името на една обща цел.

Но защо тогава се чувстваше толкова неспокоен и незадоволен? Не трябваше ли да се радва на успеха си? Защо изпитваше този разяждащ страх, че бе постъпил лошо, като бе отвел каторжничките?

Всичко бе заради тази проклета англичанка. Сара беше породила тези глупави съмнения в душата му. Сара, със своите светлокафяви очи и мекото, податливо тяло… Сара, която можеше да възбуди един мъж само като отметне назад бакъреночервените си коси. Почувства напрежение в слабините и изохка. Никоя жена не му беше въздействала така досега. Както всички други моряци и той бе имал своите закачки и флиртове, но нито една островитянка от мургавите хубавици с дръпнати очи не беше накарала кръвта му да кипне само при мисълта за нея.

Но не беше важно как действаше Сара на кръвта му… или на нещо друго, каза си той и направи една гримаса. За брака се искаше нещо повече от страст. Неговите родители бяха доказали това.

Не би искал ни най-малко да се ръководи от мъжките си желания, да се сближи с някаква глезена дъщеря на граф, макар и да е осиновена. Жени като нея никога нямаше да бъдат доволни от това, което би им поднесъл един мъж. Жени от нейния род не даваха на мъжа нито минута спокойствие.

Като се доближи до парапета, той се облегна на него с гръб към морето. Не, Сара Уилис не беше за него. Трябваше да си потърси някоя друга за съпруга. С интерес и любопитство, той наблюдаваше танца на ухажването, изпълняван пред очите му, и се чудеше дали би могъл да се впусне в него с ентусиазма на своите моряци. Налагаше се. Именно от това имаше нужда — от друга, различна жена, която по-точно да отговаря на представата му за съпруга.

Той пъхна ръце в джобовете си, но потрепери, когато пръстите му докоснаха смачкания на топка плат. Шапчицата на Сара. Тази, която беше взел от нея. И която бе покривала разкошния водопад от нежни, копринени коси.

Изруга сърдито, извади я от джоба си и я хвърли в морето. Не трябваше да разпилява косите й. И, разбира се, не трябваше да я целува. Влечението му към нея беше също така неразумно, както ако беше започнал да плава направо срещу вятъра. От целувката, желанието му само се беше усилило. Дяволите да я вземат, тя беше като магьосница, която не му излизаше от ума, дори когато не я виждаше наблизо. Не я виждаше наблизо ли? Той огледа неспокойно тълпата. Наистина, нея я нямаше там. Не се виждаше никъде. Но къде беше тя? В другия край на кораба ли? Под палубите с някой от неговите мъже? Това го накара да се намръщи. Докато все още търсеше Сара, една друга жена се приближи до него. Беше закръглена и руса, а очите й оглеждаха бедрата му както инспектор на докове оглежда кораб. Тя хвана ръката му и я постави на кръста си, като предизвикателно го стрелкаше с очи изпод дългите си мигли.

— О, виж ти, та това е нашият добър капитан, който ни спаси от онзи проклет затворнически кораб. Търсиш си женичка, нали? Куини е тъкмо подходящата за теб.

Като дръпна силно ръката му и я постави на една от големите си гърди, тя се облегна на дланта му с похотлива усмивка.

— Имам всичко, което би искал един мъж, а дори и много повече.

Той смръщи вежди с отвращение и се отдръпна от нея.

— Извинявай, Куини, но тази вечер мислите ми са заети с други неща.

Беше ясно за какво е била в затвора тази жена, а той не беше в настроение за такъв род задявания. Сара може и да не е жена за него, но и Куини не беше подходяща.

За съжаление, русокосата изглежда не разбра това. Бърза като светкавица, тя плъзна ръката си по издутината в бричовете му, породена от мислите за Сара.

— О, шефе — изгука тя с акцент, който се превърна в лондонски кокни, докато го потъркваше с опитните си пръсти, — лъжеш като циганин! Твърд си като рог^[2], а аз знам как да размеквам такъв инструмент.

Той дори не се усмихна на това, което изглеждаше уж случайна игра на думи, свързана с неговото име, и свали ръката й от слабините си.

— Всеки мъж от кораба е твърд като рог тази вечер, Куини. Върви и си намери някой друг, за да го съблазниш. Казах ти, не ме интересуваш.

Тя изглежда се обиди.

— Значи си го пазиш за някоя друга? — Тя повдигна едната си вежда, а лицето й придоби упорито изражение.

— Пазиш го за „милейди“, нали? Но ако е така, губиш си времето. Тя смята, че е прекалено добра за такива като мен и теб. И няма да утоли жаждата ти, гарантирам ти го!

Това, че вероятно беше права, не му помогна да преглътне по-лесно думите й. Той замълча за момент и я изгледа с убийствен поглед, който обикновено караше хората му и да настръхват и да бягат изплашени. Кръвта се отдръпна от лицето му.

— Благодаря ти, че ме предупреди за госпожица Уилис — каза той, а думите му бяха пълни със сарказъм. — Но не приемам съвети от курви!

Това беше достатъчно да я накара да се дръпне и да избяга. Но изглежда и след това нямаше да го оставят на мира, защото друга жена се появи и се отправи към него. „Това може да стане досадно“ — помисли си той. Като беше дал на жените правото на избор, не предполагаше, че ще започнат да го задирят с такъв ентусиазъм. Той се надигна да се прибира, когато жената го извика:

— Капитан Хорн, господине! Донесох ви вечерята.

Той спря и се обърна, а тя му подаде чиния, пълна с храна.

— Господин Драмънд каза да ви донеса това.

Тя не смееше да го погледне и той изведнъж разбра, че не е дошла с намерение да го прелъстява. Трябваше да се сети, че не всички жени се държат арогантно като Куини и беше избързал с реакцията си.

Успокоен, той взе чинията.

— Благодаря, признавам, че съм гладен.

Тя изглеждаше смутена, и сега, когато се беше приближила до него, той видя страха, изписан по лицето й.

— Как се казваш?

— Ан Морис, господине.

Тя обърна поглед към мястото, където бяха другите жени. Явно, че й се искаше да бъде другаде, а не да разговаря тук с него и по неизвестна причина той реши да разсее страховете й.

— Морис е уелско име, нали?

Тя ококори очи. После кимна.

— От Кармартшиър, господине.

Той се усмихна.

— Не е нужно да ми казваш „господине“. Не съм по-добър от теб и другите жени.

— Да, господине. Исках да кажа… да.

Той набоде едно парче месо на вилицата и го поднесе към устата си. Беше жилаво и безвкусно както обикновено, но той беше гладен, пък и толкова бяха възможностите на Сайлъс. Докато Ан се суетеше от неудобство и не знаеше какво да направи, той я запита:

— Яла ли си?

Тя заклати силно главата си в знак на потвърждение, при което къдриците й се разпиляха. Той я погледна и се усмихна. Това, изглежда, разсея страховете й, защото престана да се суети наоколо. Докато отхапваше от хлебчето и си взимаше от печеното, той започна да я оглежда. Тя беше дребничко момиче с привлекателни очи, чийто цвят не можеше да се определи на светлината на фенера, косите й бяха тъмни и къдрави, подстригани ниско над ушите, вероятно от затворническите власти. Ако не беше женствената й фигура, човек можеше да я сметне за дете.

Точно такава жена трябваше да си избере за съпруга. Беше хубава и одухотворена. И вероятно щеше да съумее да му създаде онзи уют, който никога не бе имал в живота си. А щом преодолее страха, който изпитваше от него, щеше да стане сладка и приятна съпруга.

Жалко, че чувството, което тя предизвикваше у него, беше само покровителствено. Той въздъхна.

— Добре ли се чувствате, ти и жените? Доволни ли сте от това, което имате в трюма?

Лицето й грейна и тя заприлича още повече на ангелче.

— О, да, всичко е много добре. Много по-хубаво, отколкото на „Частити“.

Той загреба с питката малко от соса.

— Ако нямаш нищо против, бих искал да те запитам как попадна на „Частити“?

Погледът й се изпълни с тъга. Тя облегна дребното си тяло на близкостоящия сандък и въздъхна.

— Изпратиха ме в затвора за кражба. Той едва се сдържа да не избухне в смях.

— За кражба ли? Тебе?

Някак си не можеше да си представи това свенливо същество да открадне нещо. Но тя кимна с глава, че е така.

— Мама беше болна и имах нужда от лекарства за нея, но нямах възможност да ги купя. Малкото, което изкарвах от работата си в шапкарския магазин, не стигаше дори да се храним. Затова един ден, като минавах край отворената врата на една вила и нямаше никой наоколо, влязох, вътре. Видях едно сребърно блюдо и го взех. — Очите й се премрежиха от сълзи. — Знам, че беше голяма грешка. Но мислех, че ще мога да го продам и да купя лекарствата за мама. — Тя поклати глава. — Но магазинерът, на когото се опитах да го продам, беше виждал блюдото и преди. Той разбра откъде съм го взела и… и ме предаде на съдията.

Тръпка на съчувствие към бедното момиче го разтърси. И не можа да сдържи гнева си.

— И англичаните те депортираха заради това ли? Заради едно сребърно блюдо?

— Да, господине. Майка ми… — гласът й секна — мама много се срамуваше от мене. Сърдеше ми се до деня, в който умря, защото бях отишла в затвора. И беше права. Това, което извърших, беше грешка. Голяма грешка.

Тя извърна главата си настрани и той виждаше само профила й, но фенерът освети мокрите й бузи. Тя плачеше. Горкото момиче, то плачеше. Той сложи ръка на рамото й.

— Направила си каквото е трябвало, Ан, но не са се отнесли честно с тебе. Има нещо много гнило в една страна, където старите жени не могат да получат лекарства и никой не иска да им помогне.

— И аз така мисля. — Тя въздъхна няколко пъти и потрепери. — Точно затова нямам нищо против, че ще ни заведете на този остров. Нещата там може да станат подобри, ако се направят както трябва.

„Ако се направят както трябва!“ Прониза го остра болка, породена от угризенията съвестта. Сара не смяташе, че той прави всичко както трябва. Ни най-малко. Тя мислеше, че е прекалено груб и безсърдечен. И че злоупотребява с млади, невинни момичета като Ан. Обезпокоен от тази мисъл и обърканите чувства, които го вълнуваха, той свали ръката си от рамото й и се загледа в океана.

— Значи нямаш нищо против да се омъжиш за един от моите хора?

Тя избърса сълзите с малкия си юмрук.

— Не и сега, когато Пети е тук.

— Пети ли?

Той не можеше да я види ясно при светлината на фенера, но му се стори, че тя се изчерви.

— Питър Харгрейвс. Моряка, когото сте взели от „Частити“.

Той не си направи труда да я поправи и каза:

— А, да!

Тя отклони погледа си към палубата, после посочи с пръст към предните трюмове.

— Той сега е там с госпожица Уилис.

Гидиън веднага обърна очи към мястото, което тя сочеше. Значи наистина е бил от екипажа на „Частити“, затова Сара е на негова страна.

Той присви очи. Значи е отишла там, за да разговаря с Харгрейвс. Какво общо имаше с този мъж? И какво кроеше с него? Той не се съмняваше, че замисля нещо. Сара, изглежда, прекарваше цялото си време да измисля начини да спъва плановете му.

Погледна Ан и забеляза, че тя наблюдава Харгрейвс така напрегнато, както той се вглеждаше в Сара. Като посочи с ръка двойката, Гидиън попита:

— Кажи, Ан, какво знаеш за Пети? Свенлива усмивка разтвори устните й.

— О, той е добър човек. Охраняваше ни на „Частити“.

Гидиън продължи да яде, докато гледаше към загадъчния Пети, който сега се бе запътил към бака, докато Сара крачеше към кърмата.

— Какво искаш да кажеш?

— Той стоеше на пост пред килиите ни всяка нощ. Капитанът беше наредил така. И Пети пазеше всички ни.

Тя наведе глава, но не достатъчно бързо и Гидиън съзря в очите й обожанието към нейния герой.

— И преди всичко мене.

Значи Ан беше влюбена в дребния англичанин, ясно. Затова нямаше нищо против да се омъжи и никога нямаше да насочи вниманието си към Гидиън, за да го избере за съпруг.

Той не си даде труд да се запита защо се почувства толкова облекчен. Просто продължи да яде. И да наблюдава Сара.

— За какво мислиш, че той разговаряше с госпожица Уилис?

Ан размахваше краката си и подритваше сандъка.

— Не знам. Може би нещо във връзка с бъдещето ни. Тя се грижи за нас. Вероятно разговарят какво ще правим, като идем на острова.

„Вероятно“ — помисли си той. Нямаше да се учуди, ако Сара е потърсила помощта на човек, който веднъж вече е проявил съчувствие към жените. „Като че пък ти си й предложил друга възможност — помисли си той. — И към кого друг можеше да се обърне за помощ?“

Той смръщи вежди. Проклета да е! Тази жена го караше да се съмнява във всичките си планове. Сигурно бе убеждавала Харгрейвс да й помага.

— Сара ли накара Харгрейвс да стане покровител на жените? — попита той.

Ан видимо се смути.

— Едва ли. Не мисля, че го познаваше по-добре от нас, останалите.

— Значи нямаше някаква връзка с Харгрейвс?

— Не знам такова нещо.

Той се успокои. Поне за това нямаше защо да се тревожи.

Тя вдигна глава и го изгледа.

— Защо?

— Просто попитах.

Той вече се бе нахранил и бе крайно време да нареди да приберат жените в трюма. Хората му бяха започнали да се разпалват и скоро някои от тях щяха да извършат някоя глупост или нещо по-лошо — задявките им ставаха все по-настойчиви и можеше да се стигне до насилие, което нямаше да улесни отношенията между тях и бъдещите булки.

Като подаде на Ан празната чиния, той каза:

— Прощавай, но трябва да свърша някои неща. Благодаря ти, че ми прави компания.

Тя му се усмихна толкова лъчезарно, че за момент той завидя на кльощавия Харгрейвс, който явно бе спечелил симпатиите й. Но това чувство не трая дълго. Макар че искаше мила и уравновесена жена, Ан беше прекалено сладка и уравновесена за него.

Гидиън тръгна по палубата към мястото, където Барнаби флиртуваше с някаква жена със слаби ръце и лековато държание, и го дръпна настрани.

— Време е да изпратиш жените долу. Накарай госпожица Уилис да ти помогне.

Той огледа палубата, за да я открие, и се намръщи, като видя, че тя разговаря разпалено с една голяма група жени. Първо с Питър Харгрейвс, а сега с жените. Сара никога нямаше да престане да крои планове.

Барнаби точно щеше да си тръгне, когато Гидиън го спря.

— Почакай, промених си решението. Остави госпожица Уилис. Аз ще се оправя с нея.

— О?

— Ще я настаня в твоята каюта. Можеш да спиш със Сайлъс следващите няколко дни.

— Това няма да й хареса.

Гидиън се усмихна мрачно.

— Не ме интересува дали ще й хареса. Ако спи постоянно при другите жени, ще ги настрои пак към някой бунт. Искам да бъде на място, където мога да я държа под око.

Хитра усмивка плъзна по устните на Барнаби.

— Това ли е единствената причина, поради която я местиш в моята каюта? Която впрочем е точно срещу твоята.

— Това е единствената причина — сопна му се Гидиън. Дявол да го вземе този английски нехранимайко! Беше невероятен женкар и смяташе, че всички са като него. — Сега ще й го кажа. Почакай, докато я заведа в каютата, и тогава изпрати жените долу.

— Ако я настаниш там без обяснения, жените ще искат да знаят причината за това. Те очакват помощ от нея.

Точно това беше проблемът.

— Кажи им каквото искаш, само гледай да не ги ядосаш. Но тя ще остане в твоята каюта независимо какво мислят те.

Като каза това, той се отдалечи от първия си помощник.

И за хиляден път съжали, че се е поддал на прищявката си да вземе Сара на борда на „Сатир“. Тя създаваше само неприятности от момента, в който стъпи на кораба му.

Жените се разпръснаха, когато той се приближи към нея, а това му се стори лош признак. И то много лош.

— Какво кроиш сега?

— Кроя ли? — запита тя, а изражението на лицето й бе станало невинно като на монахиня.

Но той знаеше, че не може да се вярва на вида й.

— Да, с жените. Сигурно си кроила нещо, иначе нямаше да се разбягат, когато се приближих.

Тя отметна косите си назад, вятърът отвя няколко пухкави къдрици от лицето й, а напрегнатите й черти се отпуснаха с облекчение.

— Само разговаряхме по кое време ще се видим утре за часовете. А те избягаха, защото ужасно ги е страх от теб.

Той едва ли можеше да оспори това твърдение, след като току-що видя реакцията на Ан Морис. Мисълта, че половината от жените се бояха от него, не подобри настроението му. Като пъхна палците си в колана, той изгледа Сара със студен поглед.

— А ти не се ли боиш?

Очите й блеснаха на светлината на фенера, макар че той успя да забележи, че брадичката й потрепери.

— Казах ти и преди. Не се боя от нищо, най-малкото от тебе.

Той се приближи към нея и сниши глас.

— Наистина ли? Тогава значи няма да възразиш, ако те сложа да спиш в каютата срещу моята?

Страхът пропълзя по лицето й за момент, но тя бързо се овладя.

— Как… какво искаш да кажеш?

Доволен, че е успял да я уплаши, той я хвана за ръката и я поведе към квартердека.

— Ще спиш в каютата на Барнаби, докато стигнем до остров Атлантис.

Когато тя го погледна ужасена, той добави:

— Не се тревожи, Барнаби ще спи при Сайлъс. Каютата ще бъде само твоя.

— Но защо?

Тя се опита да измъкне ръката си от неговата хватка, а когато той продължи да я дърпа напред, изсъска:

— Искам да остана долу при другите жени.

— Знам. Искаш да ги подтикваш към бягство, бунт или занимания с безполезни неща.

Той я поведе към каютата под квартердека и като стигнаха там, пусна ръката й.

— Не мога да допусна подобни неща. Капитан съм на много дисциплиниран екипаж и не искам да създаваш безредици на борда. Мъжете и жените се разбират добре и предпочитам отношенията им да остават такива.

Тя се обърна към него, а по свитите устни и стиснатите й юмруци личеше, че се бунтува.

— Какво смяташ да направиш? Да ме арестуваш в тази каюта до края на пътуването ли?

— Не, само искам да бъдеш там, където ще мога да те наблюдавам, това е. — Когато в очите й проблесна гняв, той смекчи тона си. — Свободна си да ходиш, където искаш през деня, да преподаваш уроците си и всичко останало, но не искам да бъдеш при другите жени през нощта. Наречи го просто предпазна мярка и то съвсем незначителна.

Думите му изглежда я поуспокоиха, защото тя се отпусна.

Той пристъпи няколко крачки напред, след това спря пред каютата на Барнаби.

— Пък и ще се чувстваш много по-уютно в тази каюта, отколкото под палубата. — Той отвори вратата и я подкани с жест да влезе вътре. — Виж сама.

Като го държеше под око, тя мина край него и влезе в каютата. Той я последва и светна лампата, за да може тя да огледа помещението по-добре. Изненада, а после задоволство се изписа по лицето й и я накара да се изчерви.

Каютата на Барнаби не беше толкова разкошна като неговата, но не беше и много по-лоша. Пиратството изглежда беше доходен занаят, което личеше от широкото легло с пухен дюшек, огледало по цялата стена, показателно за суетността на Барнаби, както и от абаносовия гардероб с дърворезба, който беше докаран от Африка.

Сара, разбира се, можеше да сложи малко дрехи в този гардероб. Той съжаляваше, че не й бе дал възможност да вземе сандъците си, преди да я прехвърли на борда на „Сатир“. Първата му задача, като стигнат до Атлантис, щеше да бъде да набавят повече дрехи за жените.

— Става ли? — запита той, като скръсти ръце на гърдите си.

Тя се обърна към него. Наведе очи и с нищо не показа задоволството си.

— Мисля, че ще издържа.

„Тя си въобразява, че не схващам, колко й харесва.“ Той прикри усмивката си. Колко горда беше тя, това сигурно се дължеше на благородната кръв, която течеше и нежните й тънки вени.

— Добре. Тогава ще те оставя да си почиваш. Трябва да проверя дали другите жени са се прибрали вече.

Той тръгна към вратата.

— Гидиън…

Като чу от устата й кръщелното си име, той спря като закован. То прозвуча съвсем интимно и сърдечно. Искаше му се тя да го каже пак. Искаше му се пак да чуе как го произнася с тихия си, гърлен глас, който…

По дяволите, ето че отново започна да гледа на нея като на жена. Желана и близка.

— Да? — изрече той по-сопнато, отколкото възнамеряваше.

— Като идем на острова, какви ще бъдат… разпределенията за нощуването?

Въпреки че явно се смущаваше от въпроса си, тя не отвърна поглед, когато той я изгледа с присвити очи. Тъй като не беше мислил по това досега, той не отговори веднага.

Тя вдигна брадичката си и многообещаващата плът на дългата й бяла шия блесна пред очите му.

— Е, какво?

„Ти ще спиш с мен“. Тази мисъл му хрумна внезапно, но той веднага съжали, че я допусна. Тя нямаше да спи близо до него на Атлантис.

— До венчавките мъжете ще спят на кораба, а жените в къщичките на острова.

Моряците щяха силно да възнегодуват, но това бе единственото решение, което можеше да измисли за момента. Тя си пое дълбоко въздух.

— А ще ми бъде ли позволено… да спя при останалите жени?

Като й хвърли един продължителен и многозначителен поглед, той сниши гласа си.

— Само ако се държиш добре.

Искрица от предишното й упорство проблесна в кафявите й очи.

— Искаш да кажеш само ако не се меся и те оставя да се разпореждаш както намериш за добре с всички ни.

— Точно така.

Тя гордо изправи глава.

— В такъв случай се боя, че няма да мога да се държа прилично.

— Тогава и аз ще трябва да ти отвърна със същото, нали? Дори ако трябва да те държа в каютата срещу моята до деня на венчавките.

Той почака, докато видя червенината, която се разля по бялата й кожа. После доволен, че я е обидил достатъчно, за да я накара да се замисли по-дълго следващия път, когато й се прииска да го разсърди, той се върна в каютата си, като си подсвиркваше.