Сабрина Джефрис
Пиратска целувка (10)

Глава 10

Носех Библията в ръка

по заръка на своя баща.

В пясъка я скрих тогаз.

С кораба отплавах в тоя час.

Анонимен автор

Из „Балада за капитан Кид“

На следващата сутрин, още преди изгрев — слънце Сара бе вече станала. Тя отдели няколко минути за сутрешния си тоалет и облече роклята си върху ризата, с която бе спала, но не можеше да направи нищо повече за външността си. Нямаше гребен да среше косите си, нито по-чисти дрехи. Тя се оправи колкото можа, приглади с пръсти косите си и изплакна лицето си с морската вода от кофата, която някой добросъвестен пират беше оставил пред вратата й. После бързо излезе от каютата и се запъти към палубата. Трябваше да говори с Пети. Искаше да му каже, че ако открие възможност да избяга, трябва да го направи, дори да не може да я вземе със себе си. Но първо трябваше да го намери. Преди да се разделят вчера, той бе казал, че ще бъде на вахта рано сутринта. Може би щеше да го завари сам, преди останалите на кораба да се събудят. Тя огледа палубата и с облекчение установи, че повечето от моряците ги нямаше — сигурно още бяха в леглата си, а малцината, които бяха на вахта, почти не й обърнаха внимание. Но къде беше Пети?

Може би го бяха изпратили да се оправя с такелажа^[1], както капитан Роджърс правеше често. Като закри с ръка очите си от изгряващото слънце, тя вдигна глава, за да погледне към мачтите.

— Търсиш ли някого? — запита един плътен глас зад нея.

Тя подскочи и се обърна с лице към натрапника. Дявол да го вземе, това беше Гидиън. Защо не беше в леглото си като останалите моряци? Той явно току-що бе направил сутрешния си тоалет, защото косите му бяха мокри и пригладени назад и само краищата им се бяха накъдрили и изсъхнали. Златната му обеца се полюляваше, блестейки на ранното утринно слънце, като че изразяваше презрението му към цивилизацията. Но много по-шокиращо беше това, че не носеше риза. Днес бе облечен, като повечето от своите хора, само с кожена жилетка, която повече откриваше, отколкото прикриваше горната част на тялото му.

Тя се задъха и дълбоко пое въздух. Имаше нещо толкова ужасяващо интимно в почти голите му гърди. Бяха добре развити — широки и мускулести, а по тях се виждаха само някои от черните косъмчета, които образуваха неравна линия под разхлабените кожени връзки на жилетката му и се спускаха надолу до златната катарама на колана му с вградения в нея оникс. Явно бе, че рядко носеше риза, защото ръцете му бяха почернели до раменете, а кожата му беше толкова тъмна, че почти се сливаше с цвета на лешниковокафявата му дреха.

Тя осъзна, че го разглежда, едва когато той заговори с ниския си отривист глас:

— Кого търсеше?

Думите му я извадиха от зашеметяващия унес.

— Аз… аз…

Тя мислеше напрегнато, после промълви единственото, което й дойде на ума…

— Тебе. Тебе търсех.

Подозрение проблесна в морскосините му очи.

— При платната ли?

— Да. Защо не?

— Или не знаеш какви са задълженията на капитана, или лъжеш. Кое е от двете?

Като се помъчи да потисне прималяването в стомаха си, тя се насили да се усмихне.

— Гидиън, ти наистина си много мнителен. Вчера ме обвини, че заговорнича зад гърба ти, а сега, че лъжа. Кого друг мога да търся, освен тебе?

Очите му се втренчиха в нейните, сякаш искаше да проникне до дъното на сърцето й и изтръгне истината. Тя го погледна съвсем невинно.

Той пъхна палци в колана си, а устните му се изкривиха в скептична усмивка.

— И защо ме търсиш?

Божичко, какво да му отговори?

— Защото… защото искам да сляза долу. — Да, това беше логично извинение. — Искам да ида при жените и да видя дали можем да започнем уроците. Предполагам, че трябва да получа твоето разрешение, след като си поставил пазач там…

— Не мислиш ли, че е малко рано за учение? Повечето от жените сигурно още спят.

Беше ясно от смръщените му вежди, че не й вярва. Сърцето й се сви. Тя не умееше да лъже, както Джордан често обичаше да подчертава. Но никога не беше имала толкова отчайваща нужда да скрие истината.

Тя обърна глава настрани да не би лицето й да я издаде.

— Не бях помислила за това. Вярно, че е рано. Тогава може би просто ще се поразходя по палубата.

И да потърси Пети, след като отпрати Гидиън.

— Чудесна идея — отвърна той, като че бе прочел мислите й. — Нямаш нищо против да се поразходя с теб, нали?

Дявол да го вземе! Този мнителен тип беше решил да не я изпуска от очи. Тя едва се овладя, погледна го и каза…

— Имам ли друг избор?

— Винаги имаш избор, Сара.

От неговия гърлен глас тръпки на безпокойство полазиха по гърба й. За пръв път тази сутрин той я удостои с пленителна усмивка. Това напълно я извади от равновесие и й напомни как я беше прегръщал и целувал със зашеметяваща страст вчера в каютата си.

Този проклетник беше толкова красив, направо неописуемо привлекателен. Защо Бог е трябвало да дарява с такава прекрасна външност най-ужасните мъже? Първо полковник Тейлър, а после и този пират. Беше страшно нечестно. Тя изпъшка. Този негодник я беше накарал дори да ругае. Докъде щеше да я доведе това?

Той й предложи ръката си с изискан жест, който напълно контрастираше със скандалното му облекло. Тя се поколеба дали да я приеме. Той обикновено умееше да я накара да извади на показ най-лошото у себе си, а в момента тя искаше само да събере мислите си.

Но ако го предизвикаше в момент, когато ясно усещаше слабостта си към неговия чар, със сигурност щеше да загуби битката. А и предстояха още много битки с него.

Като пъхна ръка в свивката на голия му лакът, тя се остави да я поведе на разходка по палубата. Пръстите й докосваха кожата на голата му ръка и усещането беше смущаващо. В Лондон, когато бе хващала под ръка някой мъж, той носеше пластове от дрехи, а тя беше с ръкавици.

Тук въобще не беше така. Ни най-малко. Тя изтръпваше всеки път, когато някой негов мускул се свиеше, а кожата му излъчваше топлина, която сгряваше пръстите й и се разливаше по ръката й, за да обхване и останалата част от тялото й. Ах, как й се искаше да не беше оставила ръкавиците си на „Частити“. В момента беше готова да даде цяло кралство и за малката защита, която можеше да й осигури тънката телешка кожа.

Те вървяха мълчаливо известно време. Като минаха край един пират, който лъскаше месинговите ръчки на капстана (въртящия се цилиндър за навиване на котвата), и тя се опита да погледне лицето на мъжа, той стисна ръката й по-здраво в свивката на лакътя си.

— Кажи ми, Сара, какво е накарало една лейди като теб да отплава с „Частити“? Защо си поела риска на толкова трудно и опасно пътуване?

— Не беше опасно, докато не се появихте ти и твоите похотливи пирати — измърмори тя.

— Уверявам те, че е можело да стане изключително опасно, ако беше останала по-дълго на „Частити“. Много кораби са се разбивали при носа на залива, не един и два от тях са били пълни с каторжнички. Затова е още по-интересно защо жена от твоята класа ще иска да рискува живота си за няколко клети неудачници. — Гласът му загрубя. — Ако си искала развлечения, сигурно е имало много балове и приеми, където дъщерята на един граф е можела да се забавлява.

Ама че идея! Как можеше да прави такива предположения, след като не знаеше нищо за нея! Като издърпа ръката си, тя се отстрани и се облегна на месинговите перила. Усещаше, че той е зад нея и присъствието му я смущаваше.

— Посветила съм живота си на реформирането на обществото, такава беше и майка ми. Нейният девиз беше: „Достатъчен е дори само един загрижен човек, който да се заеме да подобри нещата“ и аз винаги съм се старала да живея в съгласие с тези думи.

Тя въртеше верижката на медальона: между пръстите си. Ранните й спомени бяха свързани с носенето на кошници с храна на затворничките и обучението им да шият юргани за бедните.

— А баща ти? — попита Гидиън.

— Истинският ми баща умря в затвора за дългове, когато бях на две години.

Зад нея Гидиън мълчеше, слисан. А когато проговори, в гласа му се чувстваше непресторено съчувствие.

— Съжалявам.

Тя си пое разтреперано дъх.

— Не го помня, но майка ми го е обичала много. Неговата смърт я промени. След нея искаше само да намери начин да подобри живота на тези, които страдат. И въпреки че имаше малко пари и не много възможности да си осигури бъдещето, тя се застъпваше за затворничките пред властите и дори се обърна към Камарата на лордовете с молба да променят несправедливите закони. Така се запозна и се омъжи за втория ми баща — лорд Блекмор.

Гидиън се приближи, застана до нея и се облегна на парапета със скръстени ръце.

— Сигурен съм, че тогава я е накарал да прекрати благотворителната си дейност.

Тя се обърна към него, но той бе отправил поглед към блестящите води на океана и в очите му се четеше горчивина и непримиримост.

— Не го е направил — каза тя кротко. — Той подкрепяше усилията й за реформи до деня на своята смърт.

Сара, без да мисли, поглаждаше с пръсти блестящия парапет.

— Тя ме водеше със себе си навсякъде, където ходеше, и насади у мен вярата, че хората могат да се преборят с несправедливостта в света, ако положат повече усилия. А аз мисля, че… просто вървя по нейните стъпки. — Тя се усмихна. — А сега, когато тя и вторият ми баща починаха, чувствам се длъжна, така да се каже, да продължа семейното ни дело.

— Семейното ви дело ли? Да пратят млада жена от благороден произход с банда крадли и убийци?

Като се наклони към него, тя се взря в потъмнелите му очи, без да мигне.

— Нали преди малко ги нарече „клети неудачници“?

Той мълча известно време. После лека усмивка разтвори устните му и смекчи суровите черти на лицето му.

— А, така ли казах? И все пак не мога да повярвам, че доведеният ти брат е одобрил такъв опасен проект, макар и целта да е достойна за уважение.

— Наистина не го одобри.

Облаци се плъзнаха по небето и закриха слънцето, като хвърлиха слаба сянка по целия кораб.

— Той се опита да ме спре да не заминавам. Но не успя, разбира се. Достатъчно съм голяма да ходя, където поискам, с или без неговото разрешение, и той накрая трябваше да отстъпи, защото разбра, че ще направя каквото смятам за добре.

Усмивката на Гидиън изчезна така бързо, както слънцето се бе скрило зад облаците.

— И това ти е станало навик, така ли? — Той облегна лакътя си на парапета, сложи другата си ръка на хълбока и я погледна. — Искам да те предупредя нещо, Сара Уилис. Семейството ти може да е отстъпвало пред твоята упоритост и плановете ти, но аз няма да допусна това. Нито пък ще търпя прищевките ти на моя кораб. Или на моя остров.

— На твоя остров ли? Мислех, че ще бъде безкласово утопично общество и земята няма да принадлежи на никого.

Очите му помръкнаха и станаха студени.

— Така е. Но някой трябва да създава правилата и да следи за тяхното изпълнение, а моите хора са избрали мене за това, което значи, че ще следваме моите правила на моя остров. — Той направи пауза. — Знам, че е трудно за хора от твоята класа да възприемат подобно нещо. Като дъщеря на граф Блекмор си свикнала да получаваш каквото пожелаеш. Но ти или ще се нагодиш към изискванията, или ще изпиташ суровите наказания за тези, които си позволят да не зачитат властта.

Тя не се впечатли от заплахата му, но голямото презрение, с което произнесе името „граф Блекмор“, възбуди любопитството й. Той, изглежда, изпитваше необяснима омраза към благородниците, а тя подозираше, че не се дължи само на това, че е американец.

— Питам се — поде тя с безизразен глас — кой те е научил какво значи „да не се зачита властта“. Чудя се кой е този английски благородник, който те е накарал да намразиш толкова много хората „от моята класа“.

За момент й се стори, че е минала границата. Очите му светнаха гневно и той се дръпна от перилата. Всички мускули на стегнатите му гърди се изопнаха, подобно на животно, което се кани да скочи върху свой враг, и тя инстинктивно се дръпна назад, като се хвана за гърлото.

— Повярвай ми — каза той накрая с тих, но яден глас, че е по-добре да не узнаваш това.

И като се обърна, той тръгна към бака, оставяйки я да стои там разтреперана.

Като погледна за минута към компаса, Гидиън изви щурвала с двадесет и пет градуса. Лъчите на следобедното слънце се бяха наклонили към кърмата на кораба и огряваха главата и гърба му. За нещастие той беше вече достатъчно сгорещен, и то заради Сара Уилис.

Избягваше я цял ден и бе възложил на Барнаби задачата да я наблюдава, но въпреки това не можеше да престане да мисли за нея. Не беше очаквал това за майка й. Реформистка, омъжена за граф. Смайващо!

Разбира се, може да не е било толкова драматично, както го беше представила Сара. Усилията на майка й за реформи, както и тези на Сара, сигурно са се свеждали само до благотворителни акции. Гидиън беше държал под острието на сабята си достатъчно графове, за да разбере, че те са предпазливи, високомерни хора, които не разрешават на жените си и дъщерите си да мърсят ръцете си с проблемите на бедните.

И все пак Сара се бе включила в пътуването на „Частити“. Пък и наистина се застъпваше за каторжничките, без да се бои за себе си. Сега, като погледнеше назад, той разбираше, че единствената причина да му каже, че доведеният й брат е граф, е била да го убеди да не пленява „Частити“. Това не бе постъпка на страхлива или капризна жена.

Той леко се усмихна. Сара беше толкова страхлива, колкото би бил един боен кораб. Много хубав кораб, със стилни форми от носа до кърмата, но все пак боен кораб, предназначен за битки. Когато ставаше въпрос за жените и тяхното благополучие, тя се сражаваше като бригантина, оборудвана с чудесни оръжия. Смелостта й бе невероятна… и безгранична. В моменти на униние, той дори бе започнал да се съмнява дали е постъпил правилно като е пленил кораба с каторжничките. Но пък тази проклета боркиня с поли можеше да накара всеки човек да изпита съмнения. Бог да пази мъжа, който ще се ожени за нея. Тя щеше да го тормози денонощно и нямаше да му дава нито минута покой.

Освен когато се люби с нея. Той изпъшка. Защо всеки път, когато мислеше за Сара, си я представяше в леглото, с протегнати напред нежни ръце и изпълнени с нега очи като морска сирена, която подмамва моряк.

Не, не и него. Нека някой друг разбие кораба си в този бряг, той нямаше да се поддаде на очарованието й.

Но тогава друг мъж щеше да изпитва чудната наслада да я целува, да докосва копринената й коса, да гали голото й тяло… Той тихо изруга, тъй като мъжествеността му моментално откликна на живата представа. Ако не престанеше да мисли за нея, щеше да полудее. Или да взема студени бани до края на живота си.

— Капитане, най-добре да слезеш долу и да чуеш какво преподава онази жена в училището си — чу се един глас зад него.

Гидиън се обърна и видя Барнаби, който стоеше горе при стълбата на квартердека и гледаше развеселено. Не беше нужно да пита коя е онази жена.

— Каквото и да каже или направи тя, нищо не би ме изненадало.

Гидиън хвана отново щурвала и обърна гръб на Барнаби. Нямаше намерение да се приближи до Сара сега в състоянието, в което беше. Нека днес Барнаби да се разправя с нея.

— Може и да е така, но това не значи, че няма за какво да се тревожим. Ти си учил повече от мене, но не беше ли „Лизистрата“ пиесата, в която жените отказали да имат сексуални отношения с мъжете си, докато те не се откажат да ходят на война?

Гидиън изръмжа и стисна по-здраво щурвала „Лизистрата“ беше една от многото литературни творби, с които неговият баща му тъпчеше главата още щом се научи да чете.

— Да. Но не се опитвай да ме убедиш, че им преподава това. За Бога, та това е на гръцки. Те нямат да разберат нито дума, дори тя да знае творбата толкова добре, че да може да я рецитира.

— Уверявам те, че я знае достатъчно добре, за да им я преразкаже. Когато тръгвах за насам, тя им я разправяше с голям ентусиазъм.

Барнаби се пресегна и хвана щурвала, след като Гидиън го пусна и изруга.

— Не трябваше да я взимам с нас тук — изръмжа той, като се запъти към стълбата. — Трябваше да я върна в Англия със запушени уста и завързани крака.

Той не обърна внимание на смеха, с който Барнаби му отговори, слезе надолу по стълбата, а после се отправи към капака на трюма. Щеше да сложи край на това още сега, преди тя да е успяла да настрои жените към бунт.

Докато слизаше надолу в тъмното, той чу оживения глас на Сара, който говореше с бавни, премерени думи. Гидиън спря при стълбата. Тя преразказваше сцената, в която пратеникът на Спарта уведомява магистрата на Атина как отчаяно мъжете се мъчат да сломят студенината на жените си. Той не се въздържа и се усмихна. Тя разказваше този пасаж, като пропускаше многото нецензурни намеци в оригинала. Само Сара можеше да превърне „Лизистрата“, най-циничната гръцка пиеса, в целомъдрен разказ.

Усмивката му изчезна, докато слезе долу, а като се обърна, той видя Сара в най-отдалечения край на трюма с гръб към него. Беше обградена от около тридесет жени и деца, които прехласнато слушаха всяка нейна дума. Въпреки нетърпимата горещина в трюма, където нямаше прозорци, само децата се опитваха да пречат, но майките им ги отпъждаха, когато се осмеляха да ги врънкат за нещо, макар и шепнешком.

Той се намръщи. Бил е прав още от началото. Тази проклетница създаваше само неприятности. Но как успяваше да задържи така вниманието на такава публика от потни, изморени жени и то с малко думи? А жени от този род не можеха така лесно да се увлекат. Всички те бяха видели най-мръсната страна на света.

Въпреки това Сара разказваше пиесата със своя мелодичен, завладяващ глас, а те вярваха на всяка нейна дума и бяха готови да я следват, в каквито и да са безредици. Да, но той нямаше да позволи това. Вече не. Нещата се подреждаха добре и той нямаше да допусне тя да ги развали със своите постоянни опити да предизвиква размирици.

Той тръгна напред, без да обръща внимание на жените, чийто тих шепот се разнесе наоколо, когато го видяха. В този момент Сара се обърна и погледите им се срещнаха. Руменината, която заля страните й, му показа, че тя се чувства виновна, и точно това му подсказа истинските й намерения.

— Добър ден, госпожи — каза той с леденостуден глас. — Часът за днес свърши. Защо не излезете всички на палубата да подишате малко чист въздух?

Когато жените обърнаха очи към Сара, тя скръсти ръце на гърдите си и го погледна.

— Нямате право да разпускате класа ми, капитан Хорн. При това още не сме свършили. Разказвах им една приказка…

— Знам. Преразказвахте им „Лизистрата“.

Изненада блесна за миг в очите й, но тя се овладя и наведе малкото си аристократично носле към него.

— Да, „Лизистрата“ — отговори тя с мил глас, който не успя да го заблуди нито за миг. — Предполагам, не възразявате, че запознавам жените с едно от най-големите литературни произведения, капитан Хорн.

— Ни най-малко. — Той сложи ръцете на хълбоците си. — Но възразявам срещу избора на материала. Не мислите ли, че Аристофан не е напълно по възможностите на вашите ученички?

Той изпита голямо задоволство от изненадата, която се изписа по лицето на Сара, преди тя да може да се овладее. Без да обръща внимание на тихия шепот на жените, тя се изпъчи малко повече.

— Като че пък знаете нещо за Аристофан!

— Не е нужно да бъда някакво английско лордче, за да разбирам от литература, Сара. Познавам всички ония окаяни писатели, от които вие англичаните толкова се възхищавате. Всеки от тях щеше да бъде по-сполучлив избор за вашите питомки от Аристофан. — Докато тя продължаваше да го гледа сърдито, той напрягаше паметта си да си спомни нещо от стотиците пасажи със стихове, които неговият баща англичанин беше буквално натъпкал в главата му. — Можехте да изберете например „Укротяване на опърничавата“ от Шекспир.

Смири намръщеното, гневно чело,

не мятай този зъл, надменен поглед

Беше минало много време, откакто беше рецитирал любимия на баща си пасаж от Шекспир, но репликите бяха все още свежи в паметта му, като че ги беше наизустявал вчера. А той умееше чудесно да използва думите като оръжия. Баща му беше изпитвал наслада да го тормози да зубри цитати за наказание.

Сара ахна от учудване, а жените гледаха объркани ту към него, ту към нея.

— Но… откъде може да знаете…

— Това няма значение. Работата е там, че им разказвате „Лизистрата“, а трябваше да им цитирате следното:

Мъжът е твой закрилник, твой живот,

твой господар, глава; потънал в грижи

за теб и за живота ти неспирно

по суша и по море се труди той

Изненадата й, че той познава Шекспир, не изчезна и след като позна пасажа, който той цитираше, а именно сцената, в която Катарина приемаше Петручо за свой закрилник и господар пред всички гости на баща й.

Но очите й блеснаха гневно, докато излизаше напред от групата на жените и се приближаваше към него.

— Все още не сме ваши жени. А Шекспир е казал също:

Девойки, вам съвет ще дам:

плач нищо не постига.

Сега са тук, а утре там —

мъжете са такива.

Днес огнен взор, а утре гръб —

Това са то, мъжете

— А, да. „Много шум за нищо.“ Но дори и Беатриче променя мнението си накрая. Мисля, че точно тя казваше:

Моминска гордост и хаплив език,

отказвам се от лошата ви слава.

А ти ела, любими Бенедикте мой.

Не съм аз присмехулка дръзка.

Сърцето ми очаква в тих покой

с твоето сърце да влезе в тайна връзка

— Накарали са я да каже това. Принудили са я да говори така, както ни принуждавате и вие сега.

— Принуждаваме ли ви? — възкликна той. — Ти не разбираш смисъла на думата „принуда“. Кълна се, че ако… Вън! — изръмжа внезапно той на жените. — Всички до една! Махайте се! Искам да поговоря с госпожица Уилис насаме.

Не беше нужно да го казва втори път. Жените бяха изморени, сгорещени и изплашени и щом чуха заповедта му, незабавно побягнаха от трюма като шумоляха с полите си. Сара гледаше с мрачно отчаяние как помещението се опразва.

— Върнете се! Той не може да ви принуди да излезете. Няма право да…

— Съжалявам, госпожице — промърмори последната от жените с изплашени очи. После наведе глава надолу и извика децата си към стълбата.

Макар че в нейното обвинение имаше и доза истина, той не можеше да го преглътне толкова лесно. С няколко бързи крачки се приближи до нея.

— Омръзна ми да ме наричаш насилник, Сара. Вярно е, че пленихме вашия кораб, но нима досега някой се е държал лошо с тебе? Беше ли изнасилена, бита, затваряна в твоята каюта?

— Не, но съм сигурна, че това е само въпрос на време. А ти вчера се нахвърли насилствено върху мен.

Тя съжали за думите си още в момента, когато ги изрече. За вчерашната целувка се предполагаше, че трябва да бъде забравена и от двамата. И тъкмо тя не биваше да споменава за нея, особено по такъв повод. Тялото му се изпъна, а белегът на бузата му се открои в пълен контраст с потъмнялата му от гняв кожа. Като направи две бързи крачки напред, той обгърна с ръка кръста й, преди тя да успее да избяга.

— Това ли се случи вчера? Нахвърлих се върху тебе и ти изтърпя целувките ми, така ли? Странно, но не помня такова нещо. — Гласът му се сниши и се превърна в насечено съскане. — Спомням си, че устните ти се разтвориха под моите. Помня, че зарови ръцете си в косата ми и увисна на врата ми. Повечето жени не отговарят така на насилието.

Вбесена, че той бе хвърлил нейната слабост в лицето й, тя сви ръцете си в юмруци и го удари по гърдите, но той я привлече към себе си, като притисна тялото й към силните си бедра.

— Нямаш представа какво означава насилие, Сара, въобще нямаш представа. Може би е време някой да ти покаже какво значи истинското насилие.

— Не… е… е — прошепна тя, когато той наклони глава към нейната, а устата му прекъсна всичките й по-нататъшни протести.

Целувката му беше сурова и настоятелна, прегръдката му — здрава и непреодолима. Тя се дърпаше уплашено и се мъчеше да го отблъсне в опит да се освободи. С пламнали от страст очи, той я вдигна и я сложи да седне на един висок сандък. После улови китките й с една ръка и ги изви зад гърба й, докато с другата хвана брадичката й и я застави да стои неподвижно, за да може да я целуне отново. Това беше наказателна целувка, с която искаше тя да го намрази. И успя. В този момент тя наистина го мразеше. Той се опита да промуши езика си между зъбите й, но тя ги държеше здраво стиснати, решена да не допусне той да спечели битката. А като разбра, че няма начин да се освободи от хватката му, тя му оказа единствената съпротива, която й бе достъпна — ухапа горната му устна. Той дръпна главата си назад, като изруга, но не я пусна, макар че беше разкървавила устата му.

— Това, скъпа моя Сара, означава „насилие“ — извика той. — И никак не ти харесва, нали?

Тя беше почти сигурна, че съзря някакво чувство за вина да проблясва в очите му, но отхвърли тази мисъл веднага. Този… звяр не беше способен да изпита чувство за вина!

Погледът му се смекчи (дали само не изглеждаше така от сумрака в трюма, в който нямаше прозорци, а бе осветен от един фенер), а тонът му леко се промени и стана по-спокоен.

— Не те упреквам. И на мен не ми харесва така. Не искам постоянно да ми се противиш.

Очите му като че поглъщаха всяка черта, всяка извивка на лицето й. Той пусна брадичката й, после обви леко с пръсти гърлото й. Тя затаи дъх, когато той започна да движи показалеца си надолу по врата й.

— Не — каза той и гласът му стана ласкав. — Предпочитам те такава, каквато беше вчера… отпусната… разнежена… всеотдайна…

Думите му, подобни на милувки, и начинът, по който гледаше устните й, като че бяха някаква апетитна хапка, предизвикаха тръпки по гърба й. Трябваше да преодолее тези предателски усещания.

— Няма да можеш да ме имаш никога!

— Няма да мога ли? — Уверена усмивка се появи на устните му. Той наведе глава, а тя се приготви за още една груба целувка. Но вместо това той притисна устни към пулсиращата артерия отстрани на врата й.

Устните му бяха топли и меки и докосванията ни най-малко не приличаха на набезите му отпреди няколко минути. Тя се опита да се овладее, да се престори, че не е накарал кръвта й да закипи. Насладата на вълни се разливаше по тялото й и тя не можеше да я спре. Устата му се премести по-нагоре, за да докосне ухото й, после безброй целувки се изсипаха по страните й, а острите косъмчета на бакенбардите му драскаха кожата й.

Като се мъчеше да се пребори с желанието, което все повече я завладяваше въпреки нейната съпротива, тя пое дъх на пресекулки и се опита да устои на изкушението, което милувките му предизвикваха у нея. Той обсипваше с целувки цялото й лице, освен устните й и тя разбра, че всъщност копнее устните му да се долепят до нейните и той жадно да я целува.

Какъвто беше хитрец, той изглежда разбра точно какво иска тя. Затова се дръпна назад за момент, а погледът му се спря върху треперещите й молещи за целувка устни. После впи уста в нейната.

А тя беше сладка. Загадъчна, дяволски прекрасна. Той прокара езика си по извивките на устните й, после самоуверено завладя устата й. Тя си казваше, че трябва да го отблъсне като истинска дъщеря на граф, каквато беше. Той нямаше право да се държи с нея така.

Но съпротивата й бе сломена. Той бе толкова силен и мъжествен! Корабният трюм беше неговата територия, тъмна, потайна и пълна с изкушения. Дори полюляването на кораба като че се беше съюзило с Гидиън и я принуждаваше да се притиска в него, за да не падне от сандъка. Той проникваше с езика си в устата й с властни движения, всяко от които я караше да отмалява. Мили Боже, никога досега не се бе чувствала така… не бе изпитвала тези неудържими тръпки и този непреодолим стремеж да отвръща на всяка негова целувка със същата пламенна страст. Когато ръката му се плъзна надолу по шията й, за да обхване едната й гърда, всичката й съпротива бе вече сломена. Тя не го отблъсна. Не направи нищо друго, освен да се притисне по-силно към него като разгулна жена под напора на целувките му.

Гидиън почувства промяната в нея, след като пусна ръцете й, защото вместо да го удари, тя ги пъхна под жилетката му, за да го привлече по-близо до себе си. Тази чародейка беше просто невероятна! Нима не го беше намразила за грубия начин, по който я бе целувал в началото? Той страшно се презираше за постъпката си и я беше целунал отново само за да й покаже, че не е чудовището, за каквото го смяташе тя.

Но сега искаше само да я целува и да я гали. Тялото му реагираше вместо него, а той изглежда не можеше да го възпре.

Тя му отвръщаше толкова невинно, не заучено… и толкова изкушаващо. Това го караше да изпитва лудото желание да разкъса дрехите й, да я повали на някой от дюшеците там и да я обладае. Той изпъшка, когато ръцете й обвиха по-плътно кръста му. Трябваше да се овладее. Да прояви сдържаност, за да може да й покаже колко много се различава насилието от взаимното задоволство. А след това можеше вече да я пусне. Но не сега. Не веднага. Искаше да изследва тялото й, което не му бе давало покой часове наред миналата нощ.

Дрехата между дланта му и гърдите й му пречеше. Затова развърза дантеления пластрон, който скромно прикриваше деколтето на роклята й от муселин. Тя откъсна устните си от неговите, а очите й се разшириха и го загледаха уплашено. Когато дантелата се свлече на земята, той започна да милва заоблената й гръд и зачака тя да го отблъсне с девическата си непримиримост.

Но това не се случи, тя само седеше и го гледаше като подплашена кошута. Гидиън пъхна ръката си в корсажа й и шепата му се изпълни с меката заобленост на едната й гърда. Трябваше да я докосне. Иначе щеше да полудее.

— Не бива… да ме докосваш… така — прошепна тя задъхано, а зърното на гърдата й се втвърди под пръстите му.

— Да, не бива! — Той разпери длан и започна да я гали с бавни и умели движения. — Но ти искаш да го правя, нали? Желаеш го. — Трябваше да я накара да признае, че го желае, дори това да е последното, което щеше да направи.

Тя отвърна лице от него, но това не го спря.

— Не искам… О, Господи… не желая… аз… аз…

Той отново впи устни в нейните и заглуши думите й, като езикът му отново потъна в сладката й топла уста. Как желаеше така да проникне в нейното женствено лоно… Тя се притисна към него, а той пъхна ръката си зад гърба й, за да разкопчае корсажа й и да свали презрамките от раменете й. После нетърпеливо започна да развързва връзките на долната й риза, за да разголи гърдите й.

Въпреки че тихо стенеше и потръпваше от неговите целувки, тя не се отдръпна. Господи, колко сладка беше тя, най-сладката жена, която беше любил! С нежни движения прокарваше езика си по нейните сочни устни, ръцете му галеха гърдите й, а кръвта издуваше вените му и кипеше лудо.

Нейната гладка плът беше нежна, мека и податлива. Усещаше мъжествеността си твърда като стомана. Кога някоя жена го беше възбуждала така?

Докато тя се притискаше към него, той отлепи устните си от нейните, но само за да ги премести върху атлазено бялата й гръд. Тя се сепна и очите й се разшириха, когато езикът му започна нежно да дразни зърното й, а устните му жадно го всмукаха. Но не го отблъсна. Тя потръпваше под него, а пръстите й се забиха в разголената кожа на раменете му. Вероятно по-късно ноктите й щяха да оставят следи там, но това не го вълнуваше. Той я желаеше. Тук. Още сега.

Предупредителни камбани звъннаха в главата му. Той се направи, че не ги чува. Нейният аромат и соленият вкус на кожата й просто го влудяваха. Той щеше може би да й устои, ако беше студената английска лейди, каквато очакваше да бъде. Но тя бе пламенната войнствена кралица, която рецитираше „Лизистрата“, за да вдигне бойците си на бой. Той не можеше да устои на такава жена. Желаеше я. И тя го желаеше. Какво друго имаше значение?

— Гидиън! О, Божичко! — възкликна тя, когато той зацелува ту едната, ту другата й гърда.

— Да, божествено е! — промърмори той, докато я галеше. — Ти си божествена, любима! — Тя наистина приличаше на ангел, а той страстно я желаеше с цялото си сърце. И щеше да я има. Трябваше да я притежава. Тя му принадлежеше. И бе сигурен, че и тя го желаеше. Каквото и да твърдеше, тялото й го опровергаваше. Тя го желаеше. Мислите се стрелкаха в замъгленото му съзнание и той започна отново да я целува, този път със страст, която целувките не можеха да задоволят. Сега искаше повече. Трябваше да я получи изцяло. С трескава възбуда той повдигна полата й нагоре, докосвайки тънките й глезени и прегънатите й колене.

Като прокара ръце под муселинената тъкан по бялата й гладка кожа, той стигна до хълмчето между разтворените й бедра. Тя щеше да принадлежи на него и на никой друг. Никой, освен него нямаше да я притежава.

Щеше да й покаже колко много го желае и тя. Смяташе да я накара да разбере, че никога повече няма да може да го отблъсне. С тези неясни мисли в главата той постави ръката си между краката й.