Сабрина Джефрис
Пиратска целувка (13)

Глава 13

О, колко кратко трае свободата на жената!

Фани Бърни, английска писателка

Из „Ранни пътешествия и писма на Фани Бърни“

Само два часа бяха нужни на Сара да се разходи по плажовете на Атлантис, за да признае, макар и неохотно, че любовта на Гидиън към това място е оправдана. При всяка крачка, която правеше, пантофките й затъваха в пясъци, бели и фини като мраморен прах. Въздухът беше наситен с миризми и благоухания, подобно на въздуха в онази лондонска оранжерия, в която беше влязла веднъж по време на един прием.

И какви цветя имаше! Яркорозови и блестящо жълти, алени и виолетови, бели като девича пазва! А цветовете на зеленото, обагрили върби и стари дъбове, разпръснати тук-там в гората. Барнаби й беше обяснил, че макар островът да е разположен в тропическия пояс, южните пасати и студените течения на северния Атлантически океан поддържат температурата умерена, а това благоприятства за виреенето на портокали и лимони, наред с палми и бамбукови дървета. Според него почти не съществуваше зима, а лятото бе много приятно. Това обясняваше пищната растителност, но къде беше разнообразната фауна? Досега беше видяла само диви кози и зайци, които се скитаха по високите морски носове. Огромни костенурки пълзяха бавно по крайбрежието, а накъдето и да се обърнеше, тя караше подплашени яребици и фазани да изхвръкват от храстите и да се вдигат във въздуха. Чудеше се дали са местни или са били докарани тук от някои други колонизатори, изпълнени с надеждата за успех, които вече са загинали? Какво беше превърнало това малко кътче в рай от единия му край до другия?

Е, не точно от край до край! Имаше и друга част на острова — изсъхнала кафява земя, която бяха видели, като се приближаваха към него. Когато беше попитала Барнаби за нея, той й каза, че това е резултат от някакво странно природно явление. Същите тези южни пасати, които смекчаваха климата тук, бяха изсушили онази част на острова, където духаха постоянно. И тъй като непривлекателната му половина гледаше към търговския път, не беше учудващо, че никой не бе пожелал да се засели тук. Когато вятърът отклонявал някои кораби от курса им, те били прекалено далеч да открият истинското лице на Атлантис, минавайки край пустинните му брегове, и не спирали, тъй като смятали, че едва ли ще има достатъчно източници за провизии на острова.

А той приличаше на някаква древна райска градина, скрита така, че никой да не може да я открие. Никой, освен Гидиън. Да не повярваш, че ще се натъкне точно на нея тук!

Тя крадешком погледна към плажа, където той стоеше, обут само с кожените си панталони, придържани от колана със сабята. Като протегна ръцете си нагоре, той хвана един голям грозд жълти плодове, който висеше от странен вид палмово дърво с бледозелени листа. Наричаха го бананово дърво. Тя видя как той извади сабята си, за да отреже грозда от дървото с един смъртоносен замах.

Като се навеждаше, за да оставя отрязаните плодове в една каруца, вече напълнена до горе със странните жълти гроздове, мускулите му играеха под кожата, а по тъмните косми на гърдите му проблясваха малки капчици пот. Точно тогава той обърна очи в посоката, където стоеше тя, и погледите им се срещнаха. За момент очите му й се сториха дълбоки и непроницаеми и тя почувства силата на погледа му като сладострастен дъх, който мина по челото, страните… и устните й. Внезапна, мъчително позната топлина се разля по тялото й и разпали някакъв огън, който я накара да се изчерви. Засрамена, че я е заловил да го гледа, тя се обърна, за да се отдалечи, но преди това успя да съзре многозначителната усмивка, която се беше появила на устните му.

Боже мили, този мъж беше опасен за всички жени! А най-вече тя трябваше да бъде неподатлива към мъж като него, след като беше виждала доста престъпници, докато се занимаваше с благотворителна дейност. Но съвсем не беше в безопасност. От всички хора на божията земя защо трябваше един пиратски капитан да я кара да се изчервява и да изпитва слабост в коленете като някое младо момиче преди първата му поява в обществото? Тя винаги беше проявявала здрав разум към такива увлечения, като се изключи полковник Тейлър, но дори и на него не си бе изгубила ума както по Гидиън.

Макар че бързо се отдалечи по брега, за да избяга от него, тя не можеше да не си даде сметка за топлината, която се бе разляла по всички части на тялото й. О, да, Гидиън беше част от своята райска градина! Той беше сътворен така съблазнителен, както сигурно е бил и Адам. Бог не си бе пестил силите, като е създавал Гидиън Хорн. Не бе, наистина. Тя дори се чудеше дали не се е престарал малко повече, отколкото е било нужно. Но е трябвало да му даде нещо повече от красива външност и измамлив чар. Смирение, например.

Тя се опита да си представи Гидиън смирен, но това й се стори невъзможно. Такова създание не би могъл да си представи дори и Всевишният.

Тя забеляза Луиза, която бе седнала на един отсечен дънер, на няколко крачки от мястото, където свършваха плажът и горичката, и бързо се запъти към нея.

— Защо се усмихваш? — измърмори Луиза. — Нима ще кажеш, че вече си се изкушила и си харесала този остров?

Изкушения беше хубава дума за това, което ги заобикаляше, помисли си Сара.

— Трябва да признаеш, че не е това, което си очаквала.

— Напротив, точно това очаквах. Видя ли колибите? Те са най-отвратителните къщи, които съм виждала! Няма щори на прозорците, подовете са дървени, покривите тръстикови. Единственото им предимство са пухените легла, които изглеждат удобни. Признавам го. Но какво друго може да се очаква от пирати? Разбира се, че ще се погрижат за леглата си. Само това ги интересува. Мъже! Кълна ти се, че общата кухня, която използва Сайлъс, е примитивна като…

— Сайлъс ли? Изглежда изведнъж си се сближила много с господин Драмънд.

Луиза изсумтя и поклати отрицателно глава.

— Ни най-малко! Сайлъс… искам са кажа господин Драмънд и аз се научихме… да бъдем толерантни един към друг. Той най-после разбра, че се нуждае от моята помощ, това е.

Нейната помощ ли? Помощта на Луиза се състоеше в това да превземе кухнята на горкия човек, без да се съобразява с опитите му да си възвърне ръководния пост. Ако се е научил да понася това, значи е по-добър човек, отколкото изглеждаше.

— Да, трябва да призная, че храната започна да става по-вкусна, след като си предложила помощта си. И съм сигурна, че с малко подобрения можем да направим колибите по-удобни.

— Само по тази причина са ни довели тук. Да чистим, да готвим и да шием дрехи за тях.

— О, не, те искат много повече от това! — каза Сара язвително, като си спомни многозначителния, прелъстителен поглед на Гидиън. Луиза се стресна.

— Права си, разбира се. Те искат и телата ни. Но проклета да съм, ако позволя на някой от тях да притежава тялото ми. Първо ще трябва да ме завържат!

— Не изказвай това на висок глас. Така може да ги насочиш към нещо.

Сара погледна някои от жените, които вече си бяха избрали мъже.

— За съжаление ти и аз може да сме от малкото жени, които искат да останат неомъжени.

Луиза я изгледа продължително, много заинтригувана.

— Ти и аз ли? Забрави ли, че си си избрала вече съпруг?

Сара изпъшка и се прокле, че се е изпуснала да каже това.

— Или си променила решението си и си решила да оставиш Пети на Ан в края на краищата?

Сара изведнъж се почувства обхваната от угризения. Горката Ан!

— А къде е тя сега? — попита Сара, без да отговори на въпроса на Луиза, като оглеждаше насъбралите се на групички мъже и жени. Тя бе смятала да потърси младата жена и да види дали може да оправи отношенията между тях, но като започна да разглежда острова, забрани за добрите си намерения.

Луиза посочи с глава към течащия недалеч поток.

— Видях я, че се запътва натам преди малко и мисля, че искаше да остане сама.

— Да, разбира се. — Сара погледна загрижено коритото на потока и изтръпна, като не видя дребната фигурка.

— Може да ида да я потърся. Тя не трябва да се отдалечава толкова от другите, след като не познаваме добре острова. Може да се нарани.

— Както искаш. Но ако нямаш нищо против, аз ще се върна в мръсния малък бордей, който те наричат кухня. Скоро ще вечеряме. Пиратите са убили едно тлъсто прасе в наша чест, всъщност е тлъст глиган, но ако оставя на Сайлъс да довърши готвенето, той ще го превърне в най-жилавото и безвкусно ядене, което можеш да си представиш.

Като каза това, младата жена се отправи в посоката, от която беше дошла, и остави Сара сама да се катери по хлъзгавия бряг към потока. Пантофките й бяха подходящи за добре лъснатите палуби на „Сатир“, но не и за катерене по хлъзгавите камъни, които ограждаха потока от двете страни. Тя с мъка се опитваше да запази равновесие, като вдигна полите си над глезените и съсредоточи всичките си усилия да не падне. Вероятно затова тя дочу гласовете на някаква млада двойка, едва когато се приближи до тях. Спря и се помъчи да чуе нещо повече. На моменти долавяше сладкия глас на Ан, която отвръщаше на плътен мъжки глас. Боже мили, нима някой от тези ужасни негодници вече се възползваше от нараненото сърце на Ан? Сара нямаше да допусне това. Ан беше преживяла вече достатъчно много. Като си проправи решително път през гъстата растителност по брега на потока, тя изведнъж се спъна в някакъв отсечен ствол. Двойката пред нея, притисната в страстна прегръдка, изведнъж скочи и се раздалечи. За нейна изненада Пети беше мъжът, прегърнал Ан.

Тя просто ахна.

— О… аз… много се извинявам. Помислих, че… Безпокоях се… — Тя се обърна назад и гъста руменина покри лицето й. — Няма значение. Сега ще се върна на брега…

— Почакайте! — извика Пети след нея. После чу скърцането на ботушите му, докато я настигаше през гъсталаците.

— Моля ви, госпожице Уилис, нека да ви обясня!

Сара клатеше отрицателно глава и продължаваше упорито да върви напред.

— Няма нужда да ми обясняваш нищо.

Той успя да я настигне, хвана я за ръката и я накара да спре.

— Изслушайте ме, моля ви. — Когато Сара вдигна очи към него, той добави:

— Казах на Ан защо се женя за вас и коя сте. Обясних й също, че работя за брат ви, трябваше да й го кажа.

— Моля ви, не го винете! — Ан се застъпи бурно за него. Когато Сара погледна към младата жена, сърцето й се сви, като видя, че очите и носът на Ан са зачервени от плач. — Тя продължи неуверено. — Аз… дойдох тук, за да остана сама… защото… нали разбирате…

— Тя плачеше — прекъсна я Пети. — Видях я, че идва насам сама и се разтревожих, че може да посегне на себе си, затова тръгнах след нея и я заварих да седи сама под онова дърво и да се тресе от плач… — Той погледна нежно дребната фигурка. — Тя мислеше, че ние с вас сме влюбени. Не можех да я оставя да продължава да се заблуждава, след като толкова се измъчва. — Той сниши глас. — Пък и това не е вярно.

Погледът, който си размениха Ан и Пети, беше толкова нежен, че буца заседна в гърлото на Сара. Изведнъж й се прииска тя и Гидиън да се гледаха така.

Тази мисъл я накара да въздъхне. Ах, този Гидиън! Не разбираше нищо от любов и нежност. Искаше само да притежава тялото й и я желаеше, защото тя не искаше да му се отдаде. Приличаше на малко момченце, което иска да вземе играчките на другарчето си.

Ан погледна към Сара.

— След като Пети ми обясни всичко, госпожице Уилис, разбирам какво трябва да направи. Наистина разбирам.

Думите й звучаха така, като че по-скоро искаше да убеди себе си, отколкото Сара. Като отвърна очи от нея, Ан започна да оправя полите си с пълничките си меки ръце.

— Няма друг начин. Пети трябва да се ожени за вас, за да ви предпази от пиратите. Сега разбрах това.

„За да ви предпази от пиратите.“ Ан не каза нито дума за собствената си саможертва, за това, че трябва и тя да бъде опазена от тях. Тя просто бе приела мисълта, че Сара е с нещо по-важна и заслужава по-голяма закрила от нея.

Сара не се беше чувствала никога по-отвратително и не бе осъзнавала толкова ясно несправедливостта на английската класова система. Пред нея стоеше една жена, на която бе отнет единственият шанс за щастие, престъплението й беше само, че е откраднала нещо, за да купи лекарство за майка си. Бе изгубила и свободата, и майка си, преди да е станала на възраст да си намери съпруг и да има деца. И най-после бе намерила мъж, когото да обича, а явно и той я обичаше. Но и тази надежда за щастие щеше да й бъде отнета поради съвсем незначителна причина — да не бъде намесена Сара в скандал, ако се явеше и най-малката възможност да бъде спасена от Гидиън и неговите хора.

Това не беше справедливо. Въпреки че все приказваше за честност и равенство, Сара беше приела мълчаливо жертвата на Пети, като че това й се полагаше, без дори да попита дали той наистина иска това.

Но сега вече край.

— Пети няма да се ожени за мене — каза Сара решително. — Ако бях разбрала какви чувства изпитвате един към друг, нямаше да се съглася на това споразумение. Но сега, като знам това, не мога да го приема.

— Но, госпожице… — опита се да възрази Пети.

— Това е последната ми дума, Пети. Не знаем какво ни очаква в бъдеще, но няма да допусна да се ожениш за мен, след като обичаш друга. — Когато той се накани да възрази отново, тя го прекъсна.

— Възможно е да останем тук с години. Нищо не се знае. Глупаво е да се държим, като че всичко може да приключи тия дни.

Очите на Ан се изпълниха с надежда, но Пети кръстоса упорито ръце на гърдите си.

— А какво ще правите с Пирата-лорд? Той ви е хвърлил око. И като разбере, че сте свободна…

— Ще се оправя с него както аз си зная — заяви Сара, като се надяваше думите й да прозвучат по-смело, отколкото бяха в действителност.

— Това не ми харесва — промърмори Пети, но забеляза как породилата се надежда изчезна от лицето на Ан. Той веднага се приближи до нея и я прегърна през кръста.

— Не че не искам да се оженя за теб, любима моя. Само че имам дълг към госпожица Уилис.

Сара въздъхна. Пети нямаше да отстъпи, докато смята, че тя се нуждае от закрила. А от това, което Гидиън, бе казал сутринта, личеше, че ще продължи да я преследва на всяка цена.

Тя замълча. Впрочем, това можеше да се окаже в нейна полза.

— Знам какво можем да направим. Бихме могли да използваме упоритостта на Гидиън срещу него самия. Та нали той каза, че ще направи всичко възможно да ме има.

— Кога е казал това? — запита Пети.

— Няма значение — отговори тя бързо. — Работата е там, че докато продължавам да твърдя, че съм избрала теб, той не може да ме насили да избера него. — Тя изрече тези думи още преди да ги е осъзнала напълно. — И, разбира се, колкото повече му се противя, толкова по-голяма е вероятността да удължи срока за избора на жените, докато бъда свободна да избера него. И тъй като такъв ден няма да настъпи никога, можем да го разтакаваме безкрайно.

— Безкрайно ли? — Пети изглеждаше много скептичен. — Моля да ме извините, госпожице, но не мисля, че Пирата-лорд ще чака благоволението ви безкрайно дълго. Той е страшно упорит.

„Това е самата истина“ — помисли си тя.

— И все пак ще ни трябва време да измислим план и някакъв начин, по който да освободим всички ни. — Тя погледна нежно влюбената двойка. — Във всеки случай това е по-хубаво, отколкото да бъдете принудени да изпадате в неприятно положение. — Тя се обърна към Ан… — Ти как мислиш? Ще можете ли вие двамата да се правите, че не сте близки, когато сте заедно с други хора?

Ан кимна утвърдително. Явно, че щеше да направи всичко възможно, за да задържи Пети.

— Добре. Ето какво ще направим.

Пети притисна Ан по-силно.

— А ако капитанът ни изненада? Ако му омръзне да ви ухажва и се насочи към някоя друга жена? И ако спази обещанието си и накара жените да си изберат съпрузи до една седмица? Какво тогава?

— Ами вие двамата ще се ожените, а аз ще се боря за себе си, доколкото мога. — Когато той се намръщи, тя добави тържествено: — Знаеш, че това е единственото, което можеш да направиш, Пети. Наистина ли искаш да видиш, че дават Ан на някой мъж без нейно съгласие? Защото Гидиън ще направи точно това, ако тя не избере никого.

Това, изглежда, го накара да отстъпи. С дрезгав глас, в който се почувства известно облекчение, той се съгласи с нейния план.

— Добре, А сега защо не се върнете обратно, преди някой да разбере, че и двамата отсъствате? И по-добре се разделете, преди да стигнете до брега.

— Вие няма ли да дойдете с нас? — попита Пети.

— След малко. Искам да поразгледам тази част на острова.

Пети се накани да й възрази, но когато тя го погледна сърдито, той вдигна рамене и поведе Ан към потока.

Истината беше, че тя не бе готова да застане отново срещу Гидиън. Тези негови хищни очи като че помитаха всички внушени й от възпитанието й възгледи, за да разкрият колко слаба защита са те. Тя все още беше като замаяна от признанието му тази сутрин, че се е отказал да прекара нощта с Куини, защото е желаел нея. И се нуждаеше от малко време да се подготви, да си събере мислите за битките, които й предстояха. Искаше малко време. Не много.

Но знаеше, че Гидиън никога няма да й го даде.

— Те са хубава двойка, нали? — разнесе се зад нея пронизващият му глас, който я стресна и изплаши.

— Какво? — Като се обърна, тя видя размирния обект на своите мисли, който се измъкваше изпод ниско надвисналия клон на един чворест дъб и пристъпваше през полянката.

Сърцето й изведнъж заби в панически ужас. Колко време ли е стоял тук? Какво може да е чул от техния разговор? Дали е разбрал какво планираха с Пети?

— К… кои са хубава двойка? — попита тя, като заекваше, за да спечели време и се взираше в лицето му, за да разбере какво е чул.

За жалост, той имаше чудесната способност да прикрива мислите си.

— Ан и Пети, разбира се. — Той се облегна на един дъб, а самоувереността му я раздразни. — Преди малко ги видях, като отиваха към потока.

Тънките снопове слънчеви лъчи, които проникваха през клоните, хвърляха златиста светлина върху тъмните му коси, а панталоните му бяха смъкнати и така разкриваха прекалено голяма част от стегнатите му коремни мускули. Ако не бяха панталоните, той сигурно щеше да прилича на библейския Адам с добре оформените си мускули и загорялата си от слънцето кожа. Преди да се усети, тя си го представи препасан само с едно смокиново листо на слабините.

Като отклони погледа си от изкусителната му външност, тя се взря в пролуката между дърветата, през която бяха изчезнали Ан и Пети. О, колко искрено съжаляваше, че не тръгна с тях! Тогава нямаше сега да й се налага да лъже пред един полугол мъж, който събуждаше в нея мисли, които не подобаваха на една дама.

— Ами да… Ан и Пети са добри приятели. Той я възприема като своя сестричка. И се грижи за нея.

Гидиън се дръпна от дъба.

— По същия начин, по който се грижи за тебе ли?

— Да, разбира се — тя започна да заеква, а после се поправи: — Не, исках да кажа, не точно. Неговите чувства към нея са по-скоро… братски.

— Братски ли? — Той се приближи, а ботушите му стъпваха почти безшумно по горската земя, покрита с пелена от нападали сухи листа и клонки. Гласът му прозвуча скептично. — Жалко, защото тя изпитва към него нещо по-различно… да кажем, не толкова сестринско.

Сара го погледна слисано. Проклет да е, откъде знаеше това?

Докато тя го гледаше с изненада, той вдигна рамене.

— Ан просто обожава Харгрейвс. Самата тя ми го каза преди няколко вечери. Дори ми се стори, че се надява да го спечели за себе си. — Той присви очи и я загледа. — Сигурно сърцето я е заболяло, като го е видяла с тебе.

Понякога Гидиън проявяваше по-голямо прозрение, отколкото бе нужно. Тя вдигна рамене презрително, макар че цялата й кръв нахлу в главата. Не биваше да го оставя да узнае истината!

— Вероятно не си разбрал добре. Всъщност, Гидиън, тя гледа на Пети като на свой брат. Сигурна съм в това.

— Защо тогава той изпращаше към брега нея, а не тебе?

Тя преглътна с мъка. Ставаше все по-опасно.

— Аз… им казах, че искам да остана сама. — Това поне беше вярно. — След многото дни, през които бяхме наблъскани като сардели в кораба със стотина други хора, имах нужда от простор, за да си отдъхна. Ти сигурно ще разбереш това. А и многото изисквания на жените и децата, които все задават въпроси… Вече не можех да издържам. Искам да кажа, цели дни на… — Тя не довърши изречението. Мили Боже, беше започнала да заеква, а когато заговореше така, той започваше да я подозира, че лъже. Тя му хвърли бегъл поглед, но той изглежда не й обръщаше вече внимание. Очите му бяха насочени към някаква точка над дясното й рамо.

— Какво има? — запита тя и се накани да се обърне назад.

— Не мърдай! — Въпреки че изрече тази заповед съвсем тихо, той я произнесе толкова властно, че тя му се подчини. Лицето му се напрегна, той продължаваше да гледа над рамото й и леки тръпки на страх полазиха по гърба й.

И тя също заговори съвсем тихо като него.

— Кажи какво има, Гидиън.

— Слушай внимателно и не изпадай в паника.

Като гледаше към това проклето място зад нея, той леко насочи дясната си ръка към дръжката на сабята си.

— За какво трябва да изпадам в паника? — запита тя разтревожено. Беше я изплашил до смърт и то вероятно за нищо.

Той я погледна за момент, преди да насочи отново вниманието си към обекта зад гърба й.

— Има една черна мамба на дървото зад тебе.

Тя отвори уста, но преди да може да зададе въпроса си, той добави:

— Това е змия. И то отровна.

Тя пребледня и кръвта й се смрази. Отровна змия ли? Зад нея?

— Близо ли е?

— Доста.

Лицето му беше безизразно, вероятно не желаеше да я плаши повече. Това само по себе си я ужаси неимоверно. Докато се приближаваше изключително предпазливо, той вдигна лявата си ръка към нея.

— Хвани ми ръката.

Когато тя протегна ръка към неговата, той прошепна:

— Бавно, Сара, бавно. Не толкова бързо.

Капчици пот избиха по горната и устна, докато местеше ръката си сантиметър по сантиметър. Вятърът разлюля листата на дърветата над тях и тя се вцепени, а сърцето й заби лудо в гърлото.

— Добре го правиш — каза Гидиън успокоително. — В момента тя изглежда не се интересува от нас. Дано продължи така.

Той извади сабята с дясната си ръка със същите бавни, премерени движения. Тя трепереше цялата.

— К… какво ще направиш?

— Ще й отрежа главата.

Капчици пот се стичаха по бузата й.

— А ако не успееш?

— По-добре се моли да успея.

Беше лесно да се моли, хиляди молитви вече се отронваха от устните й: „Моля те, Боже, не допускай Гидиън да я изпусне. Моля те, не допускай змията да ме ухапе. О, моля те, скъпи Боже, не ме оставяй да умра на този проклет остров, без да видя отново родината си.“

Най-после ръката на Гидиън хвана нейната и я стисна силно.

Всичко стана само за миг. С лявата си ръка Гидиън я притегли към себе си, докато с дясната описа със сабята си широка дъга към дървото. Като се обърна към него, тя зърна някаква вдигната мастиленочерна глава, която като че скочи направо от дървото. Сабята изсвистя във въздуха, а стоманеното й острие просветна и се чу ужасяващо изсъскване.

След това видя, че острието на сабята е отделило змийската глава от тялото и двете части се свлякоха на земята.

Като изпищя, тя притисна лицето си към косматата му гръд, но успя да зърне как змийското тяло се гърчеше силно на земята на няколко сантиметра от тях.

— О, мили Боже! — извика тя и се притисна по-силно до Гидиън. После не видя, а по-скоро почувства, че той заби сабята си в земята. Притисна я с двете си ръце в толкова плътна прегръдка, че почти не можеше да диша.

— Всичко е наред, скъпа, няма нищо — повтаряше той, като я полюляваше в ръцете си. — Тази змия е мъртва. Не може да те ухапе вече.

— Да, н… но можеше — заекна тя. — Беше толкова близо… беше ей там!

Тя обикновено не изпадаше в паника, но не беше виждала никога отровна змия, а камо ли пък такава, която да я заплашва.

— Ами… ако ме беше нападнала…

— Но не те нападна. — Гидиън хвана брадичката й и повдигна, докато тя погледна към него. — Всичко е на ред, уверявам те. Нямаше да допусна да те ухапе.

Тя дишаше тежко. Опитваше се да си поеме дъх, страхът все още сковаваше гърлото й.

— А какво… ако ти… не беше… тук? — запита тя и едва преглътна. — Какво… ако…

— Но бях тук. — Страхът като че се бе отразил сега и в неговите очи. Той я притисна силно, като я галеше по гърба с успокояващи ръце. — Винаги ще бъда тук и никога няма да допусна да ти се случи нещо лошо. Обещавам ти.

— Сигурен… сигурен ли си, че е мъртва? — Тя знаеше, че въпросът й е глупав, но не можеше да не го зададе.

— Мъртва е. — Той се дръпна малко настрани и посочи с пръст към земята. — Виждаш ли? Не се движи вече.

Тя надникна над рамото му, където лежеше неподвижно люспестата черна лента, просната върху разноцветната покривка от листа. Тръпки разтърсиха тялото й.

— А тя… много ли е отровна?

— Това вече не е важно.

— За Бога, Гидиън, кажи ми истината! Можеше ли да умра от това?

Един мускул трепна на брадичката му.

— Да кажем само, че не съм виждал някой да оживее след ухапване от черна мамба.

Ироничната му забележка изведнъж я извади от вцепенението.

— Трябваше да се сетя, че ще има змии тук — каза тя мрачно, като се притисна до него. — Какво би представлявала райската градина без змията?

Той се усмихна леко.

— Не знам. Щеше да е скучна може би?

Скучна ли? Тя го изгледа смаяно. Как можеше да каже такова нещо… след това, което току-що се бе случило… Но Гидиън си беше такъв. Тя започна да удря с юмруци по гърдите му.

— Всичко това е само игра за тебе, нали? Не те е грижа, че ни отдели от нашите домове и ни завлече на това проклето място, където има смъртоносни змии и… Бог знае какви други чудовищни животни. Искал си нещо, взе го и не те интересува какво би причинило това на нас… на мене!

Тя избухна в плач, тъй като съприкосновението й със смъртта беше съвсем скорошно. Всичко, което й се бе случило през последните няколко дни, внезапно я разтърси със страшна сила. Откакто той бе пленил кораба, тя почти не беше имала време да тъгува, че никога вече няма да види Англия и Джордан.

Но сега действителността се стовари върху нея с цялата си тежест, докато стоеше на това необикновено място с неизвестни растения и гледаше мъртвата змия. Сълзите й не преставаха да текат. Те бликаха от очите й на тласъци. Тя не можеше да ги сдържи, а в момента дори не се и опитваше да го направи.

Явно разтревожен, Гидиън я притисна по-силно към себе си. В началото тя се мъчеше да се освободи от него, защото гневът й се бореше с нуждата да бъде утешена, но той не я пускаше. Само продължаваше да шепне:

— Съжалявам, скъпа, много съжалявам.

Накрая тя се отпусна в прегръдките му, но сълзите й продължаваха да текат и силни ридания я разтърсваха. След като отмина първата буря, тя се облегна на него, тъй като жадуваше неговата сила. Нямаше никой друг, който да може да я утеши. И макар да беше неин противник, той беше и много силен, а в момента тя се нуждаеше от силата му. И то извънредно много.

Не разбра точно кога утешителната му прегръдка се превърна в нещо друго. Може би, след като престана да ридае така горчиво или вероятно, когато видя колко е разстроен и почувства, че трябва да го успокои.

— Доб… добре съм вече, наистина съм добре — промълви тя и избърса сълзите от очите си. Внезапно устните му докоснаха нейните, нежни, ласкави и като че молещи за прошка. И за неин най-голям срам тя отвърна на целувките му, като че търсеше успокоение, което само той можеше да й донесе. Целувките им бяха изпълнени с взаимна утеха.

После той я притегли по-силно до себе си, а ръката му се плъзна и се спря под кръста й, за да я притисне до своето стройно, стегнато тяло, докато обсипваше с нежни целувки устните, бузите, затворените й клепачи и разрошената й коса, като че й искаше извинение.

— Трябваше да те оставя на „Частити“ — прошепна той, доближил устата си до нейната. — Атлантис е подходящ за другите, но не и за тебе.

— Не е вярно! Не е подходящ… — „за никоя от нас“, щеше да каже тя, ако устата му не се беше впила отново в нейната.

Само че този път целувките му предлагаха нещо повече от утеха. Те бяха страстни, бурни и изпълнени с необуздано желание, което скоро след това се предаде и на нея и тя започна да му отвръща със същата буйна страст.

И не можеше да спре. Въпреки всичко тя се нуждаеше от него, за да преодолее ужаса си и да забрави за премеждието. А той, като че бе разбрал точно какво иска, я нагласи в прегръдката си така, че да може да я докосва, да я милва и гали. Сложи ръка на гръдта й и започна да очертава контурите й с неспирен плам, който разпалваше влудяващ огън в слабините й. Гърдите й копнееха за неговия допир, не бе престанала да го желае още от предишния ден.

Това предизвика нови сълзи в очите й. Той ги пресуши с целувки, бавно и нежно, докато дъхът му изгаряше бузата й.

— Не плачи повече, Сара, моя Сара… Моля те, не плачи. Не искам да ти причинявам болка.

Той я подпря на съседното дърво, притисна се до ней, а ръцете му се плъзнаха по талията и бедрата й. След това, докато разбере какво става, той започна да повдига полата й нагоре.

— Искам само да ти доставя удоволствие, нищо повече — прошепна той.

Колкото и да се насилваше, тя не можеше да го отблъсне. И не желаеше. Чувстваше се добре, когато ръцете му я докосваха, а пръстите му разголваха плътта й и внимателно търсеха онази част от нея, която го желаеше толкова силно, че това я изплаши.

Като че и гората бе затаила дъх, докато той я целуваше отново и отново с изгарящ плам, езикът му проникваше в устата й при всяко движение на ръцете му. Пръстите му намериха мястото между краката й, което най-много жадуваше за неговия допир и палецът му започна да гали малкото хълмче, сгушено между копринено меките гънки на бедрата й, а това я караше да му отвръща инстинктивно, извивайки се като дъга под ръката му с накъсани стонове на задоволство.

— Точно така, скъпа… — прошепна той близо до устата й. — Позволи ми да ти доставя удоволствие. Само удоволствие.

Част от нея чувстваше, че това е неговият начин да я утеши заради уплахата, да й поднесе извинения за всичко, с което я беше наранил. И въпреки че здравият й разум искаше да изкрещи, че не желае това, тялото й показваше обратното. То копнееше страстно да се притиска до него, жадуваше за неговия допир, за сливането й с него. И за неин срам колкото повече той я галеше, толкова по-сладострастно копнееше да се съедини с него.

— Да, миличка — каза той задъхано, приближил устни до бузата й… — Приеми го. То е за теб. Отдай му се.

Тя нямаше време да се учуди какво значи това. Някаква необикновена възбуда се надигна в нея, подобна на трескавото очакване, което я беше обхванало на борда на „Частити“, когато излязоха от Темза и се отправиха в открито море. Пред нея се бяха задали опасности… и силни усещания. Тя чувстваше, че е на път да ги изпита, като че някой я вика с ръка и я притегля към себе си…

Всяко полюляване на листата, всеки проблеснал сноп лъчи, който озаряваше косите на Гидиън, всеки силен тропически аромат сякаш се бяха наговорили да я привлекат все по-близо и по-близо към него. Той вече не я целуваше, а се бе отдал изцяло на милувките си. Лицето му беше напрегнато до краен предел, в очите му гореше сладострастен пламък, но въпреки това продължаваше да я гали и милва, като увеличаваше породилото се в нея напрежение, докато с внезапна сила то експлодира и я разлюля с няколко поредни вълни на безумно опиянение.

Дрезгав вик се изплъзна от устните й, докато притискаше Гидиън към себе си, тръпнеше и се полюляваше срещу него. О, Боже! Каква сладост, Господи! Това ли се получава между мъж и жена? Тази неописуема възбуда… тази разтърсваща близост! Тя никога не бе предполагала, не си го беше представяла, а и никой не беше й казвал, че може да изпита подобно нещо.

Сега, когато знаеше това, тя разбра защо Гидиън смяташе, че може да я привлече в леглото си.

А когато това й стана ясно, горчиви сълзи отново започнаха да се търкалят по бузите й.