Сабрина Джефрис
Пиратска целувка (15)

Глава 15

Каквото и някой романтичен поет да възпява,

златото, мила моя, полезно нещо си остава.

Мери Лийпор, английска поетеса

Из „Мира до Октавия“

Като мачкаше с ръка шапката си, Пети стоеше неуверено пред колибата на капитан Хорн. Жилището изглеждаше празно. Беше тъмно като в рог, особено след като единственото осветление бяха нощните звезди.

Дали да не почука? Но на какво? Нямаше врата. Макар че капитанската колиба, беше най-хубавата от всички, все още нямаше щори на прозорците, нито истинска врата с брава. Не беше чудно, че жените не искаха да живеят в тези съвсем малки колибки.

И все пак островът не беше лош. Той се бе разходил из него днес и го бе огледал. Беше приятно парче земя. Нещо можеше да се направи от това място, стига някой да си дадеше наистина труд.

Но това не беше негова грижа. В момента най-важното си оставаше защо капитанът беше изпратил да го викнат. Чувстваше се разтревожен. Основното му правило беше да стои по-далеч от този мъж. Пиратите му бяха обяснили, че капитан Хорн е честен човек и не прибягва до незаслужени наказания, но все пак не можеше да се предвиди какво би направил сега, когато се беше увлякъл по госпожица Уилис.

Госпожица Уилис! Пети изохка. Тя пак беше успяла да се пребори с капитана днес. Пети беше благодарен, че се опита така смело да отложи сватбите. А и направи толкова много, за да помогне на него и на Ан. Но с това беше предизвикала гнева на Пирата-лорд, а това го безпокоеше. Струйка пот се стече по носа му и той я изтри с палец, докато надничаше предпазливо в зловещия черен отвор на колибата. Капитанът явно беше заспал или излязъл. Нямаше смисъл да стои повече тук.

Той се обърна и се накани да си тръгне, но в този миг някакъв плътен глас се провикна от тъмната вътрешност на колибата:

— Не стой там, бе човек. Влез.

Пети подскочи и преглътна, разтреперан от страх. Значи капитанът го е наблюдавал през цялото време как се двоуми дали да влезе, или не. Този пират беше просто изумителен!

— Не ви видях отвън — промърмори Пети, докато влизаше в тъмната стая.

Не последва отговор. Чу се някакво изщракване, после блесна малка искра и накрая морякът видя една лампа с олио, чийто нисък пламък започна да се издига по-нависоко, тъй като капитанът увеличи фитила й. На светлината й Пети видя, че Хорн седеше зад една маса. Поне сабята му не се виждаше наоколо и това поуспокои посетителя.

— Седни, Харгрейвс. — Капитан Хорн му посочи един стол, после взе бутилка, пълна с нещо, което на светлината на лампата му заприлича на ром. — Искаш ли да си разквасиш устата?

Пети кимна с глава. Имаше нужда да пийне, за да издържи на това изпитание. Но не седна. Не обичаше да седи в присъствието на врага си, особено когато той му предлагаше силно питие.

Щом пиратът му сипа една чашка от златистата течност, той отпи една малка, пареща глътка, после изтри уста с ръкава на ризата си. Мълчанието се проточи. Като не можеше да издържа повече на напрежението, той изпи още една глътка за кураж, после заговори:

— Искали сте да ме видите, капитане.

Като го изгледа студено, капитан Хорн остави бутилката с рома на масата и я затвори с тапата.

— Успокой се, Харгрейвс. Няма да те наказвам за нищо. Просто искам да ти покажа нещо, която мисля, че ще ти се стори интересно.

Думите му накараха Пети да застане нащрек. Какво друго щеше да му покаже, ако не острия край на сабята си. За какво всъщност говореше той? Дали капитанът не смяташе да го напие с ром и да му отреже главата?

Пети се приготви да се отбранява, когато Хорн отиде до раклата в ъгъла и я отвори. А когато извади от там някакъв дълъг предмет, Пети едва не припадна, защото очакваше да види прочутата сабя на Пирата-лорд.

Вместо нея Гидиън държеше някакъв скиптър.

Разкъсван между облекчение и изненада, Пети зяпна срещу златния, инкрустиран със скъпоценни камъни жезъл, който блестеше и просветваше на светлината. Сякаш знаеше точно от какво се беше изплашил Пети, капитан Хорн се усмихна и размаха скиптъра във въздуха като че бе сабя.

— Виждал ли си някога по-хубаво нещо, Харгрейвс?

Неспособен да направи нещо друго, освен да поклати отрицателно глава, Пети продължаваше да съзерцава скиптъра. Сигурно само светлината на лампата го правеше да блести като шепа паднали звезди. Пети знаеше, че съществуват такива неща, но никога не бе предполагал, че може да види със собствените си очи едно от тях.

Без да го предупреди, пиратът хвърли скиптъра към него. Докато се превърташе във въздуха, хилядите малки фасети на кристалите просветнаха на блясъка на лампата. Пети подскочи, за да го хване във въздуха и едва го улови, преди да падне върху грубия дървен под. Той беше студен и тежък в ръцете му, а металът блестеше толкова ярко, че беше ясно, че е златен. Възхитен, той го опипа с пръсти. Някакъв диамант, голям колкото нокът на палец, беше инкрустиран в края на жезъла. След него беше нареден безкраен наниз от идеално заоблени перли, поставени на зигзаг нагоре до топката, в която бяха вградени няколко рубина и изумруда с размери на орехи. Пети беше толкова запленен, че мина известно време, докато разбере, че капитанът му обяснява нещо.

— Пазя го от времето, когато нападахме корабите като капери. — Пиратът отпиваше от рома, а очите му напрегнато следяха Пети. — Един от вашите английски посланици го носеше на принца регент^[1]. Мисля, че беше дар от някакъв индийски раджа. Явно, че раджата е смятал да компенсира жаждата на англичаните за земя с такъв дар, но и двамата с тебе знаем, че е нужно много по-голямо богатство, за да се задоволи вашата алчност. — Капитанът се усмихна открито и ехидно. — И тъй като се носеше слух, че крал Джордж скоро ще има свой собствен скиптър, реших, че не се нуждае и от още един.

Пети мъчително преглътна обидата от такова нагло изказване за негово величество краля. Пиратът може би нарочно го дразнеше, но Пети не смееше да се хване на въдицата. Като опипа с пръсти краищата на кървавочервения рубин, той попита:

— Защо ми показвате това?

— Твой е. — Пети стреснато вдигна глава, но видя, че капитанът вече не се усмихва. — Говоря сериозно. Твой е. Нямам нужда от него. Защо му е на човек скиптър в този рай?

Като постави внимателно скъпоценния предмет на масата, Пети загледа подозрително пирата.

— А защо искате да ми го дадете?

— Не се ли досещаш? Искам да се откажеш от претенциите си към госпожица Уилис.

Смаян, Пети тръсна глава, за да се съсредоточи. Нима този човек му даваше скиптър от масивно злато, за да може да отведе една непорочна английска благородница в леглото си? Или беше луд, или вече бе достатъчно богат, за да си купи десет такива скиптъра. А още най-вероятно беше това да е някаква игра, в която по всяка вероятност Пети щеше да е губещият.

— А аз какво да го правя? Както казахте, защо му е на човек скиптър в рая?

— Да, но ти няма да бъдеш тук. Ще заминеш. Утре. Когато моите хора отплават за Сан Николао, и ти ще заминеш с тях.

Надежда лумна в гърдите на Пети, но той веднага я потисна.

— Наистина ли ще ме пуснете да замина?

Пиратът вдигна рамене.

— Защо не? Ако се откажеш от настоящите си претенции към госпожица Уилис, можеш да напуснеш острова и да идеш, където пожелаеш. Спомням си, ти ми каза, че не можеш да се върнеш в Англия, но има много други места, където би могъл да живееш чудесно, като продадеш скиптъра.

Бог да му е на помощ, този човек говореше сериозно. За момент Пети дори се изкуши да вземе този проклет жезъл и да отплава за непознати земи. Но чувството му за дълг и чест нямаше да му позволи да го направи. Какво значение имаше всичкото това злато, ако така щеше да предаде семейството си и да измами доверието на госпожица Уилис. Трябваше все пак да намери изход от това положение.

Жалко само, че не можеше да използва предложението на пирата, за да измъкне и госпожица Уилис от острова, но капитан Хорн едва ли щеше да позволи това. Така че беше принуден да остане.

Пети се накани да върне скиптъра, но после се поколеба. Смееше ли да изпусне такъв шанс за бягство? Колкото по-дълго останеха с госпожица Уилис тук, толкова повече нарастваше опасността пиратският капитан да я прелъсти. Макар че тя твърдеше, че ще устои на този мъж, Пети виждаше, че е влюбена в него и то не малко. Благоуханният въздух, тяхната близост тук, изолацията… всичко това скоро щеше да я накара да му се отдаде, независимо дали Пети е тук, или го няма. А щом пиратът иска да му даде златен скиптър само за да го отстрани от нея, значи никога нямаше да й позволи да се омъжи за него. И щом положението е такова…

— Защо ми давате възможност да замина? Бихте могли просто да ме убиете? При това никой не може да ви спре. — Тъй като пиратът му хвърли убийствен поглед, Пети побърза да добави: — Знайте, че не отхвърлям предложението ви, но струва ми се, че каквито са пиратите…

— Искаш да кажеш жестоки, кръвожадни убийци! — Капитанът вдигна обутия си с ботуш крак върху един стол, а очите му присветнаха ядосано. — Има какви ли не пирати, които вилнеят из моретата, както има и всякакви моряци. Не знам какво си чувал за мене, Харгрейвс, но аз не убивам хладнокръвно, при това заради жена. Убивал съм в разгара на битки, вярно е, пък и го правех, когато още не бях станал пират и служех на страната си, като участвах в пленяването на вражеските кораби като капер.

— Но нещата, които съм чувал, и това, което се говори…

— Какво очакваш, че ще каже някой баронет, след като сме му показали, че е страхливец? Ще твърди, че пиратите пият кръв и убиват невинни и затова не си е мръднал пръста да им се опълчи, когато са пленили кораба му. — В гласа му прозвуча нескривана горчивина. — Истината е, че репутацията, която си създадох по време на войната — че съм пленявал кораби, колкото и да е бил голям рискът, ми помогна да стана пират след това. Когато търговски кораби виждаха издигнат моя флаг, бързаха да се предадат. Те знаеха, че имам повече оръдия и по-многоброен екипаж от тях и не желаеха да рискуват живота си заради честта да бъдат погребани в ковчези, покрити с коприна. Сигурно си спомняш, че именно това се случи и на „Частити“. — Очите му се присвиха и се превърнаха в заплашителни цепки. — Но това не значи, че ако откажеш моето предложение и останеш, ще стоя безучастно и ще ти позволя да я имаш. Не! Накрая пак ще загубиш и дори няма да получиш за утеха моето злато.

Той свали крака си от стола и се наведе напред, като опря ръце на масата и загледа Пети подозрително.

— Защо задаваш всички тези въпроси, Харгрейвс? Нима ще отхвърлиш шанса за богатство и приключения само за да се ожениш за госпожица Уилис?

— Не, разбира се — отговори Пети предпазливо, да не би пиратът да се усъмни в нещо. — Бъдете сигурен, че ще предпочета този скиптър и шанса да напусна острова пред госпожица Уилис. — Той направи пауза, като внимателно премерваше думите си. — Само не разбирам защо и вие не направите същото.

Капитан Хорн започна да се държи като аристократите, които толкова ненавиждаше.

— Това не е твоя работа. Искаш ли това нещо, или не? Защото ако не го искаш… — Той млъкна и се присегна да си вземе обратно скиптъра.

Пети го придърпа към себе си.

— Искам го. — Не беше сигурен, че постъпва правилно, но, изглежда, нямаше друг избор. — Искам го. И ще напусна острова още утре.

За момент на Пети му се стори, че капитанът си отдъхна. Но след това лицето му отново се помрачи.

— И още нещо. Няма да я уведомяваш за разговора ни, ясно ли е? Ще обещаеш, че ще заминеш утре, без да й кажеш нито дума.

— Но тя заслужава…

— Такава е сделката. Приемаш или се отказваш.

Но Пети не смяташе да сдържи обещанието си.

 

Лондон никога не е бил такъв, мислеше си Сара, като гледаше към лагуната през страничния люк в каютата на Барнаби. Тишината беше толкова дълбока, че мислите и сякаш се чуваха в нощта… ароматите само възбуждаха сетивата, а не ги потискаха… небето беше покрито с прекрасна пелена от звезди, неомърсена от черния смог на хилядите домакински печки.

А най-хубавото от всичко бе, че намесата на хората почти не се чувстваше. Откога не беше виждала подобно място? Дори в провинцията на Англия имаше повече следи от цивилизация. Наистина, говореше се, че има и много диви, недокоснати кътчета на британските острови, но тя никога не ги беше виждала. Едно пътуване до такова място щеше да я откъсне от работата й, която неизбежно я бе отвеждала в най-мръсните и пренаселени квартали на Лондон. До момента, когато отплава с „Частити“, тя бе забравила какво значи да диша, без да поглъща онзи отвратителен смог или да усеща миризмата на конски фъшкии.

Със задоволство тя пое дълбоко въздух и отправи поглед към носа на кораба. Там видя един от преданите пирати, който стоеше на вахта, и цялото й удоволствие изведнъж се изпари. Той бе един от няколкото мъже, които ги пазеха. Гидиън не беше толкова глупав, та да остави жените сами на кораба. Макар да се съмняваше, че тя и другите жени биха могли да управляват „Сатир“, сигурно щяха да опитат, ако им се удадеше сгоден случай, а Гидиън, изглежда, се беше сетил и за това.

Като въздъхна, тя се отдалечи от прозореца и започна да разглежда луксозната каюта, която сега беше неин затвор. Не се знаеше каква ще бъде следващата стъпка на Гидиън, след като ги принуди да си изберат съпрузи. Не искаше да избере Пети, след като вече знаеше за Ан. Но ако не направеше това…

„Ще ти бъде избран съпруг“ — бе каза той. Тя преглътна мъчително. Какво щеше да направи Гидиън? Щеше ли да й се натрапи? Или смяташе женитбата за по-голямо обвързване, отколкото му се искаше? Понякога тя си мислеше, че Гидиън желае само да спи с нея и след това да я зареже. Друг път й се струваше, че той изпитва нещо повече, както днес например, когато я спаси от змията…

Студени тръпки я побиха. Тази ужасна змия! А Гидиън се бе намесил толкова храбро…

„Сега пък, Сара — упрекваше се тя, — започваш да го възприемаш като странстващ рицар, който иска да те закриля. Той не е рицар. А много зъл пират, който има нечестиви помисли към тебе, трябва да помниш това.“

Жалко, но тя помнеше само нежността, с която я бе прегръщал, когато плачеше, страстната му уста, впита в нейната, топлата му умела ръка, която галеше гърдите й…

„Престани вече! — казваше си тя и изохкваше. — Трябва да престанеш да мислиш… за този самоуверен звяр!“

Само че това не й се удаваше. За нейно съжаление просто не можеше. Изведнъж тя чу някакъв шум. Беше слаб, почти като драскане по вратата. Сигурно й се е счуло. Всички жени бяха долу, а нито един от мъжете не би посмял да се доближи до каютата й. С изключение на Гидиън, разбира се.

Тя се усмихна при тази абсурдна идея. Ако Гидиън искаше да я посети, той щеше да чука силно по вратата.

Звукът пак се повтори и този път тя беше почти сигурна, че някой почука на вратата. Изпълнена с любопитство, тя отиде, за да отвори и видя Пети, застанал на прага. Той страхливо оглеждаше палубата, на която се излизаше от нейната каюта и която сега беше неосветена.

Насреща беше каютата на Гидиън. Като дръпна бързо Пети вътре, тя затвори вратата.

— Да не си полудял? Ако Гидиън те завари тук…

— Той не е на кораба… в колибата си е. И аз се тревожа като вас, госпожице, повярвайте ми. Особено в момента.

— Особено в момента ли? Какво искаш да кажеш?

Морякът изглеждаше угрижен.

— Капитанът ми плати, за да тръгна с неговите хора утре и да напусна Атлантис. Каза, че мога да отида, където пожелая, стига да не се връщам повече тук. — Тъй като тя го погледна смаяно, той добави: — Аз, разбира се, се съгласих да замина. Само така ще мога да доведа брат ви тук.

Тя не можа веднага да схване думите му, но когато ги проумя, надежда се породи в нея.

— Това е чудесно! Значи заминаваш. И ще можеш да доведеш Джордан, за да спаси всички ни! — После някакво съмнение я обхвана. — Мислиш ли наистина, че ще можеш да намериш пътя дотук? Този остров е необитаем.

— Само защото се намира встрани от главния търговски път. — Бегла усмивка озари лицето му. — Но аз наблюдавах компаса и си водех бележки за курса на кораба още щом напуснахме островите Кабо Верде. Мисля, че лесно ще намеря обратния път. Сигурен съм, той не е очаквал моряк с нисш чин като мен да обърне внимание на курса, особено след като му казах, че съм избягал от „Частити“, защото не мога да се върна в Англия. Знам, че по същата причина той ме пуска да си отида.

Дали е така? Тя хапеше долната си устна разтревожено. Не можеше да разбере защо Гидиън ще освободи така лесно Пети.

— Слушай, това може да е някаква ужасна клопка. Какво ще правиш, ако той е наредил на хората си да те свалят от платнохода и да те оставят на някое необитаемо място? — Тя заговори толкова тихо, че гласът й се превърна в шепот. — А… може дори да те убият…

Като поклати отрицателно глава, Пети я загледа с присъщата си сериозна упоритост.

— Наистина ли мислите, че може да го направи? Смятате ли, че е такъв човек?

Тя не бе подготвена за такъв въпрос. Дали Гидиън е убиец? Разбира се. Та нали беше пират? И все пак дълбоко в душата си тя не можеше да го повярва, не и след днешния случай.

— Не, не мисля. — Когато Пети кимна с глава, тя хвана ръцете му. — Но може и да греша. И ако е така…

— Няма да ме убие. Самият той го каза. И не знам защо, но му повярвах. — Той се намръщи. — Но това не значи, че няма да направи някои други неща. Щом аз замина, той ще се опита да ви направи своя жена, госпожице Уилис. Тревожи ме само това, като ви оставям.

И за Сара това беше единственото тревожно нещо, но сега не беше време да мисли по този въпрос. Ако Пети не отидеше за помощ, всички те щяха да бъдат принудени да се омъжат, а тя не искаше да се случи това.

— Не трябва да се тревожиш за мене. Мога да се справя с капитан Хорн, не се боя. Все още имаме няколко дни, преди да си изберем съпрузи, а може би днес аз издействах още по-дълъг срок. Пък и на пиратите ще им е нужно време да оправят домовете си и може би, ако ние продължаваме да се противим, Гидиън ще… ще…

Тя се поколеба. По лицето на Пети тя разбра, че не вярва ни най-малко в това.

— Както и да е, това не е важно. Трябва да заминеш. Това е единственият ни шанс.

Като прокара ръце през косата си, Пети поклати унило глава.

— Знам. Но имам чувството, че ви предавам. — Гласът му се смекчи. — Вас и Ан.

Сара хапеше долната си устна. Ан беше съвсем друго нещо.

— Знаеш, че тя ще те чака.

— Те няма да й дадат такава възможност. — Той изглеждаше толкова отчаян, че Сара обви с ръка слабите му рамене, за да го утеши.

— Щях да я взема със себе си, ако можех, но капитанът няма да позволи това. Освен това така може да го подсетим, че го лъжем за нашия годеж. Пък и тя ми каза, че не може да дойде. Сега там я смятат за престъпница. И ако се върна в Англия, а на мен ми се налага да отида там, тя ще бъде в опасност, ще я заловят отново и нещо лошо ще й се случи. Затова трябва да я оставя тук за известно време.

— Не се безпокой — отвърна Сара, като се стараеше думите й да прозвучат по-твърдо. — Ще направя каквото мога да не я омъжат за някой от тези пирати.

— Не мога да понеса мисълта, че може да я насилят да го стори.

— Знам. Всичко ще се оправи, ще видиш. Ти гледай само да се махнеш оттук и да доведеш помощ, а аз ще се грижа за Ан.

За нейна изненада Пети изведнъж протегна ръце и я притисна толкова силно към себе си, че ребрата й изпукаха.

— О, госпожице Уилис, вие сте прекалено добра. Аз ви провалях постоянно, а вие сега се грижите за мене и за тази, която обичам.

— Престани да казваш, че си ме провалял. Не си. Ти направи всичко, което е по човешките възможности, а после…

Каквото и да бе искала да каже, то остана неизречено, когато вратата на каютата внезапно се отвори и се блъсна с трясък о стената. Двамата с Пети моментално се раздалечиха, но беше твърде късно. Гидиън ги гледаше с гневен поглед.

— С теб сключихме сделка, Харгрейвс. А ти не спазваш своята част от нея.

Макар че кръвта се отдръпна от лицето на моряка, той го изпъчи и каза:

— Нямаше да е честно да си тръгна, без да кажа сбогом. Един почтен мъж не постъпва по този начин.

— Но един почтен мъж не би я продал за злато. Каза ли й това? Обясни ли й, че предпочете нещо материално пред нея?

Когато Пети само повдигна рамене, разяреният поглед на Гидиън накара сърцето й да затупти лудо в гърдите й. Този човек беше наистина страховит, когато е ядосан, макар че тя не разбираше защо е толкова бесен. Та нали ги беше виждал заедно с Пети и друг път…

— Вън оттук! — заговори Гидиън с тих, заплашителен глас. — Изчезвай от тази каюта и от кораба ми! Ще си получиш златото, макар че трябваше да те хвърля на акулите. Замини с платнохода утре, иначе ще направя точно това, което казах!

Като й хвърли бегъл, извинителен поглед, Пети се промъкна между нея и Гидиън и се измъкна през вратата. За момент тя остана парализирана от страх, но после бързо се овладя. Не трябваше да го кара да мисли, че се бои от него. Иначе той щеше да се възползва от това.

Тя си пое дълбоко въздух, за да се посъвземе, и скръсти ръце на гърдите си, за да прикрие треперенето си.

— Сигурно мислиш, че вече си спечелил. Отстрани Пети и сега смяташ, че веднага ще се хвърля в прегръдките ти.

С непроницаем поглед той влезе в каютата и затвори вратата зад себе си.

— Когато става дума за теб, нищо не предполагам, а просто установявам. Ти никога не приемаш лесно поражението. Но поне ти отнех най-доброто оръжие. — Очите му я огледаха с такава фамилиарност, че тя се изчерви.

— И те уверявам, мила моя, че ще се справя и с всичко друго, което решиш да опълчиш срещу мене.

Той направи една крачка към нея, после спря. Някаква мрачна решителност се бе изписала на лицето му, докато лампата го осветяваше с мъждукащата си светлина. Като протегна ръка към нея, той погали брадичката й и предизвика вълна от приятни тръпки по цялото й тяло. И тази сутрин я беше помилвал така, беше накарал кръвта й да закипи и бе изтръгнал сладострастните й въздишки. Но сега беше различен. Тя недоумяваше защо. Просто беше различен. Стоманеносините му очи блестяха със същата студена пресметливост, както в първия ден, когато завладя кораба им. Това не беше същият Гидиън, който я бе прегръщал, докато плачеше. Този Гидиън желаеше само тялото й и щеше да я насили, без да му мигне окото. Макар че й се струваше също така привлекателен като другия, този я плашеше, а предишният — не. Сега той имаше силата да я унищожи.

Като се отдръпваше предпазливо от ръката му, тя прошепна:

— Какво ще стане, като свърши битката? Ще се ожениш за мене ли? Това ли искаш? Аз да те избера за съпруг?

Изведнъж изражението на лицето му стана непроницаемо. Като пъхна палци в колана си, той я загледа и подигравателна усмивка заигра по устните му.

— Нима казваш, че ще се омъжиш за мен? За отвратителния, кръвожаден американски пират?

— Това не е въпросът, нали? — Тя отметна тежките си бакъреночервени коси от раменете, а очите му проследиха движението й с такава страстна жажда, че тя съжали за този жест. После скръсти ръце и побърза да добави: — Никога не си казвал, че искаш да се ожениш за мен, английската аристократка.

— Защо не отложим въпроса за предстоящите ни бракосъчетания, докато не видим дали си подхождаме?

Изведнъж той тръгна напред и като я завари неподготвена, прегърна я през кръста и я привлече в прегръдките си.

— За разлика от Харгрейвс, обичам да изпробвам стоките, преди да платя цената за тях… милейди.

Той произнесе последната дума с такъв сарказъм, че сърцето й се сви от мъка. Наричаше я милейди, само когато искаше да й напомни колко мрази хората от нейната класа. А останалата част от грубите му думи бяха предназначени да я унижат още повече.

— Няма да изпробваш нищо мое! — каза тя и отблъсна с ръце гърдите му. — Пусни ме веднага, ти си… ти си…

— Похитител на жени ли? Зъл насилник ли? Хайде, Сара, говори каквото щеш, но и двамата знаем, че искаш да те любя. Тази сутрин…

— Тази сутрин ти беше различен — промълви тя. Той я гледаше с такъв жаден поглед, че тя продължи бързо: — Грижеше се за мен. Е да, исках да ме любиш. Признавам го. Но не и сега, когато си такъв. Не и когато ме мразиш толкова силно.

— Държа ли се така, сякаш те мразя? — той притисна бедрата си към нейните, за да почувства тя възбудата му. — Приличам ли на мъж, който те мрази?

Тя го отблъскваше с ръце и се мъчеше да се дръпне от него.

— Не говоря за това, което мислиш за тялото ми, Гидиън. Имам предвид това, което мислиш за мене. Долавяла съм презрението в гласа ти, като говориш за моята класа и общественото ми положение. Забелязвала съм как понякога ме гледаш с гняв и ненавист, като че ме мразиш затова, че съм англичанка… и от благородническото съсловие.

— Това няма нищо общо. — Той хвана брадичката й с ръка, като се опитваше да я накара да вдигне глава, за да може да я целуне. — Твоето тяло ме желае и Бог ми е свидетел, че и моето те желае. Затова нека задоволим тази си нужда и да приключим с тази работа.

— Не! — извика тя и дръпна главата си от ръката му. — Не съм някакво апетитно блюдо, че да ме излапаш само защото си гладен! Нито пък ще понасям изблиците ти на омраза срещу хората от моята класа.

Този път, когато тя го отблъсна, той я пусна, макар че продължаваше да диша все така тежко и ускорено, а после и хвърли един вледеняващ поглед.

— Какво искаш от мен? Неугасваща любов ли? Обет за вярност? Предложение за женитба ли? Каква е твоята игра?

— Там е работата, Гидиън, че не е игра. Но след като изглежда, че не ми вярваш, аз… не искам повече да участвам в това. Остави ме на мира. Ако не можеш да ме приемеш само като Сара Уилис, стой настрани от мене и ме остави да си намеря някой, който ме приема каквато съм.

— Искаш да кажеш Харгрейвс.

— Искам да кажа мъж, който няма да ме мрази за това, което съм. — В гласа й се прокрадна тъжна нотка — А не мисля, че ти можеш да бъдеш този мъж.

Внезапна хладина като че премина през тялото му, то застина на мястото си и пребледня.

— Права си, не мога. — Преди да тръгне да излиза, то се поколеба. — Но се съмнявам, че ще намериш тук мъж, който да отговаря на възвишените ти идеали, сега, след като твоят приятел Харгрейвс си заминава. Моите мъже също като мен мразят благородниците. Във всеки случай вкусовете ти са прекалено префинени за тях. — Той сниши глас. — А и двамата знаем, че само аз мога да удовлетворя другите ти нужди, за които се правиш, че не съществува. Затова кого ще избереш за съпруг, Сара? Кого?

Този въпрос кънтеше в ушите й, когато той наведе глава, за да прекрачи прага и после изчезна. Проклет да бъде този мъж, който я познаваше така добре! Да, кого можеше да избере тя, ако не него? Кого?