Сабрина Джефрис
Пиратска целувка (12)

Глава 12

О, Англия за тях е място тъй приятно,

за тях, богатите и със знатно потекло.

Но Англия е място толкова опасно

за бедните със скъсано палто.

Затова пристанище такова няма аз веч да видя,

каквото е тоз остров Авес в Карибското море.

Анонимен автор

Из „Последният пират“

Как ти се струва? — запита Сара Луиза, докато стояха на палубата и се вглеждаха в хоризонта, скоро след закуската на следващата сутрин. Беше минал почти половин час, откакто вахтеният на борда се бе провикнал: „Земя на хоризонта!“, но те виждаха само някакво петно, обагрено в кафяво, отвъд гладкото като огледало море.

— Трудно е да се каже. Все още е твърде далеч, за да може да се разбере нещо повече.

Изведнъж около тях се насъбра цяла група жени, които се мъчеха да стигнат до перилата, любопитни да видят своя нов дом. Ан Морис си проби път напред и застана до Сара, а тъмните й къдрици обграждаха изпълненото й с любопитство порозовяло лице.

— Това ли е той? — Ан прехвърляше една камара мръсни чинии от едната си ръка в другата. — Това ли е остров Атлантис?

— Не сме сигурни — отговори Сара, — но мислим, че е това. Изглежда, че се отправяме натам. А и капитанът беше казал, че ще стигнем до него след два дни.

Ан гледаше с присвити очи петното.

— Може би трябва да помолим Пети да ни даде да погледнем през далекогледа. Той ще намери начин да ни го набави, уверена съм в това.

— О, и аз съм сигурна, че ако госпожица Уилис го помоли, той с удоволствие ще ни услужи — отвърна Луиза разсеяно. — Сега, след като ще се жени за нея…

Внезапен трясък накара двете жени да се обърнат назад. Дребничката Ан стоеше и гледаше към счупените чинии, с юмрук, притиснат до устатата си.

— Ан — каза Сара, но жената се наведе и започна да събира счупените парчета, като ги поставяше в престилката си — Ан, добре ли си? — Тя коленичи до нея и видя, че плаче и едри сълзи се стичат по розовите й бузи. — Мили Боже, какво има?

— Нищо! — възкликна Ан, като избягваше да гледа към Сара — Няма нищо. Просто ги изпуснах.

— Но ти плачеш…

Като сложи ръка върху рамото на Сара, Луиза я прекъсна. После се наведе и прошепна на ухото и:

— Не я закачай. Не трябваше да казвам това пред нея, но мислех, че вече е чула новината.

— Каква новина? — запита Сара, като вдигна глава.

— Че вие с Пети сте се сгодили, разбира се.

А, вярно, Сара го беше споделила с колкото можеше повече жени, след като беше излязла от моряшката каюта миналата вечер, но не смяташе, че това ще разстрои някоя от тях. Сара погледна разсеяно към Луиза, после към Ан, която беше събрала счупените парчета и се отдалечаваше от тях.

Едва сега истината блесна пред Сара. О, как можеше да е толкова глупава? Тя не беше обръщала внимание на ласкателните коментари на Ан за Пети и начина, по който се бе увъртала около него на „Частити“.

Ан беше влюбена в моряка и годежът на Сара с него я беше разстроил. Сигурно самата тя искаше да се омъжи за него. Сара се почувства много виновна. Тя бе приела плана на Пети, без да се замисли дали няма да нарани някой друг. Горката Ан!

Сара не можеше да се успокои, дори мъчейки се да мисли, че Пети вероятно не споделя чувствата на тази жена и ще замине, щом намери начин да се измъкне от острова. Но това съвсем не я успокояваше. Ан не бе получила много от живота, а сега се оказа, че й отнемат единствената надежда, за която се бе заловила. И то го правеше точно Сара, която не искаше нищо друго, освен щастието на другите.

Тя се загледа в Ан, която се отдалечаваше бързо към кухнята. После стана и запита Луиза:

— Ти знаеше ли, че тя харесва Пети?

Луиза кимна с глава.

— Но не се тревожи. Разбирам защо сте се събрали с Пети, макар и Ан да не знае това. Само вие двете в тази нечестива тълпа не сте престъпнички в едно или друго отношение. Не мога да го упрекна, че не иска да се ожени за каторжничка, както не мога да укоря и теб, че не желаеш да се омъжиш за пират. — Тя вдигна рамене. — Хората обикновено се женят за равните на тях. Това съм го научила… от доста отдавна.

Бучка заседна в гърлото на Сара, докато слушаше изпълнения с тъга глас на Луиза. Тя никога не й беше говорила за миналото си, но Сара си вадеше някои заключения. Мъжът, когото Луиза бе наръгала с нож, е бил най-големият син на дука. Било е лесно да се влюби в такъв човек, но като гувернантка Луиза не е можела да се надява, че ще се омъжи за наследника на титлата. И все пак, ако е била влюбена в него, какво ли е извършил този мъж, та да я вбеси дотолкова, че да го намушка с нож? Един обикновен отказ да се ожени за нея едва ли е бил достатъчен повод за жена с възпитанието и интелекта на Луиза. Сигурно има нещо повече в тази история, нещо много повече.

Но Луиза не беше от хората, които разказват всичко за себе си, както правят много други, затова Сара едва ли някога щеше да научи истината. Но беше жалко. Искаше й се да помогне на Луиза.

Да помогне на Луиза… Както помогна на Ан! Луиза можеше да мине и без такава помощ.

— Не виждам никакви дървета — установи Луиза, явно решила да не говори повече по този въпрос.

Все още обзета от чувството за вина, Сара отново обърна очи към хоризонта. Сега петното беше нараснало и се бе превърнало в безформена топчица, но пак беше кафяво и не особено привлекателно.

— Това ли нарича Гидиън рай? — размишляваше тя на глас.

Луиза я изгледа изпитателно.

— Гидиън ли? На „ти“ ли си вече с нашия любезен капитан?

Гъста червенина покри лицето на Сара.

— Не, разбира се. Исках да кажа, капитан Хорн…

Имаше още нещо, за което, тя трябваше да се чувства виновна — нейната злополучна среща с него вчера. Той я избягваше оттогава и имаше основателна причина за това. Но тя не биваше да му позволява такива безсрамни волности. Така той щеше да си създаде много погрешна представа.

— На твое място не бих се сближавала много с капитан Хорн — заяви Луиза тихо с напълно безизразно лице.

— Не съм приятелка с него.

Луиза смръщи вежди.

— Добре. Тогава няма да те засегне фактът, че беше изпратил Барнаби в трюма късно миналата вечер да доведе Куини да спи с него.

Тя трепна и рязко се обърна към Луиза.

— Какво е направил?

— Нали каза, че не си близка с него?

Като отправи очи отново към хоризонта, Сара се мъчеше да се преструва на безразлична.

— Не съм, само съм възмутена, че е направил подобно нещо, след като беше казал на хората си да се държат като джентълмени, докато разменят брачните си обети. — „И след като цял следобед се опитваше да ме прелъсти“.

Гореща вълна от ревност я заля въпреки всичките й усилия да я потисне. И като погледна към мястото, където Гидиън въртеше щурвала и даваше заповеди на моряците си, тя смръщи вежди. С тази безсрамно разкриваща плътта му кожена жилетка и опънатите по бедрата му панталони, той приличаше точно на това, което си беше всъщност — един похотлив сатир, който би прелъстил, което и да е същество с пола. Значи е била права да не му вярва. Защото всичките му нежни думи и опити да я спечели не са били искрени. Той не е имал сериозни намерения, освен да я прелъсти и да я захвърли.

И като си помислеше, че почти му се беше отдала! Каква ужасна грешка щеше да направи!

Луиза вдигна рамене.

— Той е капитанът. Не можеш да очакваш, че ще се придържа към правилата за обикновените моряци.

— Точно това очаквах! — Сара изсумтя презрително. — Той уж разправяше, че ще създаде колония и ще я превърне в рай, а всъщност е искал да направи харем за себе си и за своите мъже. И му се иска да направи всички ни като Куини.

— Шт! — прошепна Луиза. — Ето я, тя идва.

Сара се зарече, че няма да й обърне никакво внимание. Но не можа да се сдържи да не погледне дали Куини изглежда доволна от прекараната нощ с капитана.

Нямаше съмнение в това. Куини просто сияеше. Тя се усмихваше като котка, наскоро похапнала мляко с каймак, докато се разхождаше наперено по палубата сред другите жени. По лицето й личеше огромно задоволство.

— Добро утро на всички — изчурулика тя. И като изопна закръглените си ръце високо над главата, се прозя лениво. — Боя се, че малко се поуспах тази сутрин. Но прекарах уморителна нощ.

С изящна грация, която Сара не беше подозирала, че притежава, тя отпусна ръцете си надолу като повехнали венчелистчета на цвете, после зае съблазнителна поза.

— Искам да ви уверя, госпожи, че не бива да се тревожите какви съпрузи ще бъдат тези пирати. Ако съдя по тази нощ, мога да ви кажа, че ще се справят добре… дори отлично.

Повечето от жените се изкикотиха. Сара не можа да се засмее. Като обърна зачервеното си лице към хоризонта, тя преглътна горчивите думи, които се надигнаха в гърлото й. Какво я интересуваше, че Гидиън е спал с Куини? И какво от това, че на тази проклета уличница й е било приятно? Те си подхождаха. Куини беше най-лошата от каторжничките, а Гидиън — най-лошият от пиратите, значи щяха да са се чувстват отлично заедно.

След това Сара не толкова видя, колкото по-скоро усети, че Куини се промъква между жените, за да застане до нея. Като стисна здраво устни, Сара продължи да гледа към острова, който сега се мержелееше много по-близо и изглеждаше по-голям от преди.

— Това ли е той? — запита Куини, като облегна кръстосаните си ръце на перилата. — Това ли е Атлантис?

— Така предполагаме — отвърна за щастие Луиза вместо нея. Сара нямаше сили да й отговори учтиво в този момент, дори от това да зависеше животът й.

— Не изглежда нещо особено — промълви Куини. — Няма никаква зеленина. А и къде е водата?

Сара присви очи. Куини беше права. Не се виждаше никакъв извор или каквато и да е растителност. Със сигурност не беше раят, за който им бе говорил Гидиън. А ако беше така, значи той имаше странна представа за рая.

Потискащо мълчание настъпи сред жените, докато корабът се приближаваше към острова. „След всичко, което тези жени преживяха — мислеше си Сара. — Гидиън трябваше поне да има доблестта да не ги разочарова, като описваше какво представлява Атлантис.“

Но докато гледаха натам, корабът започна да завива надясно. Продължи да се насочва към острова, но сега, изглежда, поемаше курс към най-отдалечения му край.

— Може би все пак това не е островът — забеляза една от жените, която стоеше близо до Сара. — Може само да го заобиколим.

— Не мисля така — размишляваше Сара на глас, докато го разглеждаше с голямо любопитство. — Ако искаха да го избегнат, щяха да минат край него на по-голямо разстояние.

Жените се натискаха по-близо до парапета, като всяка от тях искаше да огледа по-добре голямото пространство от изсъхнала трева и скали, в които се разбиваха вълните. Бяха вече достатъчно близо, за да видят в далечината белите чайки, които долитаха и отлитаха от хаотично разпилените каменни грамади.

Корабът пое курс „пълен надясно“ и сега плаваше паралелно на острова. Минаха няколко минути, докато заобиколят голите скали в края му, защото Атлантис беше по-голям, отколкото бяха очаквали. Но след като корабът зави напълно и пред тях се разкри другата страна на острова, жените ахнаха в хор. Тази страна беше зелена и имаше пищна растителност, за разлика от другата, която бе кафява и изсъхнала. Кокосови палми с дълги листа бяха наредени в една линия по пясъчната извивка на брега, а отвъд тях се виждаше истинска джунгла от екзотични дървета, увиващи се лози, а още по-нататък имаше гъсталаци с преплетени клони, които продължаваха нагоре към върха на острова, който, изглежда, беше на няколко километра навътре в сушата.

Колиби с тръстикови покриви с различен стил се бяха сгушили сред гората, която се простираше край брега, а в единия край на естествената лагуна имаше някакъв док, който изглеждаше достатъчно голям, за да приюти „Сатир“, и навлизаше навътре във водата, като че чакаше да бъде използван. От другата им страна някакъв двумачтов платноход беше закотвен там, и макар че беше двойно по-малък от „Сатир“, явно беше напълно годен за плаване и вероятно още можеше да пренася големи товари.

Когато корабът забави ход, Сара успя да види сребристите проблясъци на един поток, който пресичаше брега. Близо до него бяха оставени няколко грубо изработени дървени каруци, използвани явно за превозване на контейнери с вода. Имаше дори някаква прясна следа от колелета край брега.

Рай! Трябваше да признае, че е така. Бистри сини води, гъмжащи от тропически риби, плодове с ярки цветове по дърветата, мек, топъл климат. Самият рай.

Звукът от дърво, което се търка о дърво, я стресна и прекъсна мислите й. Бяха стигнали до дока. Докато мъжете бързаха да пуснат котва и да завържат кораба с въжета към наскоро одяланите стълбове, жените започнаха да се възхищават на природата и да разговарят възбудено за своя дом.

— Е, какво мислите, госпожи? — разнесе се един глас зад тях. — Оправда ли гледката очакванията ви?

Докато жените единодушно започнаха да хвалят острова, Сара беше стиснала устни. Гидиън! Явно, че след като корабът беше вече завързан за дока, той имаше време да дойде, за да се перчи със своя скъпоценен остров. По дяволите! Тя почти беше на път да му каже какво да прави с този свой рай!

От мястото, където стоеше, зад Сара, Гидиън гледаше изправения й гръб и неподвижната й стойка и се чудеше защо е толкова ядосана. Той бе очаквал, че ще бъде приятно изненадана от красотата на остров Атлантис, а не да бъде вбесена.

„Какво, по дяволите, ме интересува това? — мислеше си той огорчен, когато тя не пожела нито да го погледне, нито да му каже нещо. — Подготвила си е леглото с Харгрейвс. Нека си спи в него.“

Лошото беше, че той не можеше да понесе да я остави на Харгрейвс. Истина е, че беше размирна жена, а езикът й беше остър и хаплив, не по-малко остър от ножа, с който остъргваха животинките, подобни на рачета, полепнали по корпуса на кораба. Но той не можеше да забрави как се чувстваше, когато я прегръщаше и целуваше, и как за няколко минути тя се беше размекнала сладострастно в неговите обятия. Проклета да е! Подобни мисли го бяха държали буден половината нощ и го бяха накарали да извика Куини, но изобщо не можа да я докосне и я прати при Барнаби.

Като че доловила мислите му, Куини се промъкна до него и пъхна ръката си в сгъвката на лакътя му.

— Добро утро, шефе. Надявам се, че се чувстваш така добре тази сутрин, както се чувствам аз.

Той я погледна изумен. Последния път, когато я беше видял, тя го бе наругала, защото не иска да спи с нея. Наложи се двамата с Барнаби да я убедят да напусне каютата му, след като той бе направил страшната грешка да я извика. Каква беше нейната игра сега? Той знаеше, че е прекарала нощта с Барнаби, и ако се съдеше по усмивката на първия му помощник и доволното изражение на нейното лице, явно бяха прекарали добре.

В този миг Куини стрелна с очи неподвижния гръб на Сара и Гидиън веднага разбра. Ясно, Куини искаше Сара да повярва, че е прекарала нощта с него.

Значи затова Сара отказваше да го погледне или да разговаря с него! Беше му ядосана заради Куини. Тази мисъл му достави страшно удоволствие. Въпреки всички твърдения на Сара, че не го желае, тя ревнуваше от някаква уличница, с която смяташе, че се е любил.

После една отрезвителна мисъл му мина през ума. Тя може би просто се преструваше, че изпитва дълбоко отвращение от неговия предполагаем разврат. Беше присъщо за Сара да го гледа отвисоко, за да не изпитва угризения за пламенната страст, която предизвика у него, а отказа дори да задоволи своята.

Когато Куини се долепи до него от лявата му страна, той погледна към Сара. Тази малка хитруша! Нямаше право да му се сърди. Той не бе извършил нищо, от което да се срамува, а дори да го бе направил, вината беше нейна, че го остави да изгаря от страст по нея.

Той се накани да отблъсне Куини, но после се въздържа. Защо да го прави? Сара ревнуваше, нека я накара да почувства какво бе изстрадал той вчера, когато я видя да полага за Харгрейвс такива нежни грижи. Може би тогава щеше да признае, че не желае този грозен моряк.

Ако пък не го ревнуваше, поне щеше да изпита удоволствието да й натрие носа със своето „разгулно държание“.

Другите жени бяха слезли, подпомогнати от мъжете, за да разгледат острова. Само Сара беше останала при перилата. Той се усмихна. Като обгърна нехайно с ръка раменете на Куини, той каза спокойно.

— Добро утро, госпожице Уилис. Как ви се струва нашият остров?

Тя се обърна към него и пребледня, като го видя с Куини. Но бързо успя да се овладее.

— Хубав е. — Гласът й бе тих и изпълнен със саркастично високомерие. — Отлично място за вас и вашите разгулни другари да се забавляват с наложници, взети против волята им.

Лека усмивка се появи на устните му.

— Искате да кажете да се забавляват с бъдещите си съпруги, нали? Но ви уверявам, че не на всички това им е противно. — Той погледна към пищните гърди на Куини. — Някои от тях са дори прекалено щастливи, че са тук.

Изражението, което се появи на лицето на Сара, направо го развесели. Той беше готов да се басира и да заложи кораба си, че тя ревнува, макар че едва ли щеше да го признае дори пред себе си.

Тя вирна непокорната си брадичка и каза с надменен глас:

— Някои от тези жени не уважават себе си. Не говоря за тях. Нека това да тежи на тяхната съвест.

Куини се наежи.

— Ах, ти, високомерна куч…

— Стига, Куини! — Той свали ръка от раменете й. — Защо не идеш при другите жени? Трябва да кажа нещо на госпожица Уилис.

За момент му се стори, че Куини ще откаже, но тя явно реши, че не си заслужава да води тази битка, тъй че вдигна рамене и свали ръката си от кръста му.

— Добре, щом казваш, шефе… Искам да видя дали леглата са толкова удобни на сушата, колкото бяха на кораба.

Като го погледна още веднъж сладострастно, тя се отдалечи бавно по палубата, а бедрата й се поклащаха предизвикателно.

Гидиън погледна към Сара и видя, че тя е отправила убийствен взор към предизвикателната млада жена.

— Ти не я обичаш, нали?

Като приглади косите си с ръка, тя се обърна да си тръгне.

— Не изпитвам никакви чувства към нея — подхвърли тя през рамо. — А сега, капитан Хорн, ако обичате да ме извините…

Думите й секнаха, когато той хвана ръката й. Като тръгна в крак с нея, той се опита да я вбеси, като каза:

— Не си ли поне малко любопитна, Сара? Не искаш ли да чуеш дали ми е доставила удоволствие миналата нощ?

— Ни най-малко! — Ярка червенина изби по лицето й. — Пусни ме сега!

Той я хвана през кръста и като се наведе към нея, прошепна:

— Не искаш ли да знаеш какво сме правили с нея? Дали съм я целувал, както целувах теб? Дали съм галил гърдите й и интимното място между краката й…

— Престани! — Тя цялата се разтрепери. — Спри да говориш такива неща!

Лицето й изглеждаше толкова разстроено, че той не можеше да издържи да я измъчва повече.

— Не съм я докоснал. — Това признание се отрони от устата му, преди да може да се въздържи. — Изпратих я при Барнаби, без дори да я целуна.

Тя просто се вцепени.

— Аз… не се интересувам какво си правил с нея. Това не ме засяга.

Но той разбра от облекчението, което прозвуча в гласа и, че лъже.

— Тебе исках — продължи да говори той. — И ще те имам, независимо какво ще трябва да направя, за да те спечеля.

Това беше вярно. От миналата вечер беше разбрал едно — не можеше да люби друга жена, защото искаше само Сара. Той трябваше да се люби с нея поне веднъж, дори и само за да я заличи от мислите си.

— Не можеш… да ме имаш — каза тя високомерно. — Обещана съм на друг.

— Това няма значение.

След дългите часове, когато жадуваше за нея миналата нощ, той бе решил, че някак ще успее да я изкуши и ще я отнеме от Харгрейвс.

— Ти си предопределена за мен, не за него. И някой ден, много скоро, ще те накарам да го признаеш. Бъди сигурна в това.