Сабрина Джефрис
Пиратска целувка (14)

Глава 14

Защото в пристанище всяко и във всеки град

млади и стари ухажват те като на парад.

Ще те измамят, не им вярвай, но прости.

И думите ласкателни моряшки забрави.

Анонимен автор

Из „Съвет към младите девици, които си търсят съпрузи“

Гидиън като опарен се дръпна от нея. Беше сигурен, че й е доставил удоволствие. Бе почувствал конвулсиите й, тръпката и спазмите, които я бяха разтърсили, когато стигна до оргазъм. Беше нужно още много малко, за да проникне в нейното нежно тяло, което бе пожелал още от деня, в който я срещна.

Но не го направи. Тези отново бликнали сълзи… тях той не можеше да понесе. Тя плачеше като жена, изгубила всяка надежда, засрамена повече, отколкото трябва, че не е могла да удържи своята страст. Всяко нейно хълцане го засягаше толкова, колкото не го бяха измъчвали риданията на нито една жена дотогава. Той не можеше да проумее защо.

Ядосан на себе си от тази реакция, той свали полата й надолу и я пусна, като изруга тихо, после се обърна и отиде до мястото, където лежеше мъртвата мамба. Вгледа се в змията, чието тяло беше застинало като спирала върху сухите листа, но не можеше да заглуши риданията, които се чуваха зад него. Тихите стенания, които съпътстваха всяко изхълцване, учестеното й дишане биеха като камбана в мозъка му и заличаваха всички негови сладострастни помисли. Само допреди няколко минути членът му бе станал стоманенотвърд и я желаеше толкова силно, че чувстваше болката до дъното на слабините си.

Но сега вече не беше възбуден. Пък и как би могъл, когато тя ридаеше така безутешно? Исусе мили, той не можеше да издържи на това! Тя не беше плакала, когато я бе отвел от „Частити“, не проронваше сълза и когато се караха. Нейната слабост сега, докато беше толкова силна преди, го накара да си спомни, че я бе отделил от дома и семейството й. Тя го мразеше заради това. Сега разбираше колко го презира.

Риданията й постепенно затихнаха и той чу как тя променя позата си и вероятно си оправя дрехите, за да прикрие всички следи от случилото се между тях. Но какво друго можеше да очаква от нея? „Високо моралната“ реформистка се смяташе за прекалено добродетелна, та да бъде заловена в ръцете на един пират! Проклета да е за това!

Като изруга грубо още веднъж, той измъкна сабята си от пръстта и я избърса с няколко листа.

— По-добре се върни на брега. Ще проверя дали няма и други змии тук. Те понякога се движат на двойки.

Макар че това беше вярно, всъщност бе само едно извинение. Но не можеше да я погледне сега, когато беше толкова разстроена, а той се разкъсваше от угризения.

— Движат се на двойки ли? — Тя изглеждаше ужасена. Като заби нокти в дланите си, той се пребори с голямото си желание да я прегърне отново.

— Не се безпокой! Ако вървиш близо до потока, няма нищо страшно. Тръгвай сега. Аз ще дойда след малко.

Последва кратко мълчание.

— Гидиън, смятам, че… че… — Тя направи пауза. — Благодаря ти, че ми спаси живота.

— Няма за какво да ми благодариш — прекъсна я той грубо, тъй като в ушите му още звучаха нейните сърцераздирателни ридания от съжаление, че се е оставила в ръцете му.

— Но…

— Върни се на брега, Сара.

Той не знаеше кое бе по-лошо — нейните сълзи или благодарностите й.

Почти веднага след това той чу шума от стъпките й по листата зад него, което показваше, че тя бързо се отдалечава от полянката. Явно, че не искаше да остане и да повтори благодарностите си. А това го раздразни почти толкова, колкото и желанието й да му благодари.

Всичко, което тя правеше, го дразнеше. Той простена. Не, не всичко. Не и начинът, по който отговаряше на любовните му ласки и малката й сладка уста се впиваше в неговата… топла, всеотдайна и съблазнителна.

Усети, че мъжествеността му отново се напряга и втвърдява, а това го накара да се намръщи. Тя не трябваше да му причинява това, дявол да я вземе! Той имаше прекалено много работа на този остров, за да се тревожи и за настроенията на някаква капризна лейди от английското кралство!

Като избълва няколко нецензурни ругатни, той окастри със сабята си няколко клонки от шубраците наоколо и си отдъхна, като разбра, че не е подплашил още някоя и друга мамба. Не беше казал на Сара цялата истина за змиите на острова. Той и хората му се бяха натъкнали на доста от тях, откакто бяха дошли тук.

Като се обърна към трупа на змията, той изрита силно проклетото влечуго. Ако не беше то, Сара щеше да бъде напълно доволна да остане на Атлантис. Той въздъхна, докато вкарваше сабята си в ножницата. Не, това не беше съвсем вярно. Тя беше настроена против него още от началото. Змията само беше затвърдила тази омраза.

Той погледна отвъд полянката към гладките, побелели от слънцето листа на банановото дърво и плодовете в средата му, увиснали като скъпоценна огърлица около корема на някой шейх. Жасминови храсти изпълваха с аромата си топлия, приятен въздух, който не приличаше на влажния, студен въздух в родния му Йорктаун. Господи, колко обичаше той този остров! И ако можеше да накара и нея да го види през неговите очи…

Той изсумтя. Едва ли би могъл да накара една богата английска благородница от фамилия с титла да оцени девствената красота на Атлантис. Аристократките от английското кралство не си падаха много по дивите плажове. Те гледаха отвисоко на мръсните пирати. И правеха всичко възможно да се върнат в студената си, бездушна Англия. Той знаеше това по-добре от всеки друг. Англичанките с високо социално положение не бяха никога такива, каквито изглеждаха.

Като наведе очи към колана си, той загледа брошката на майка си. Как мразеше тези проклети благородници! Те смятаха, че заслужават привилегиите, на които се наслаждаваха. И си въобразяваха, че светът им принадлежи. Заради тях той бе оставен под безмилостната власт на един жесток човек, който не знаеше как да се държи с дете. Пък и с когото и да било друг.

Затова, години по-късно, когато избухна войната^[1] през 1812 г. Гидиън с голямо удоволствие пожела да участва в нея на страната на Америка. Той беше виждал как английски бойни кораби отвличаха американски моряци, като твърдяха, че били английски дезертьори. Веднъж за малко щяха да пленят и него. Той знаеше много добре колко са жестоки англичаните.

Но той им даде да се разберат. Беше ги поставил всички на местата им!

Докато срещна Сара. Той прокара ръка през косата си. Какво бе направила тя с него? Бе го накарала почти да забрави коя беше и кого представяше. Тя беше страстна, съвсем не такава, каквато очакваше, че ще бъде една английска лейди.

Но той не биваше да се заблуждава. Щом страстта й бъдеше удовлетворена, строгото английско възпитание щеше да изплува на повърхността и тя щеше да се опълчи срещу него. Така ставаше винаги досега. Той не биваше да й дава такава възможност. Като се обърна назад, той тръгна към брега. Не, в никой случай нямаше да й даде тази възможност. О, да, той щеше да се люби с нея. Щеше да я има в леглото си. Но щеше да стигне само до там. Нямаше да й позволи да му съсипе живота, както майка му бе съсипала живота на неговия баща.

„Кой на кого ще съсипе живота? — заговори един скрит глас в него. — Доведеният й брат е граф и тя е имала положение в обществото, докато ти й го отне.“ Като изскърца със зъби, той тръгна покрай потока и започна да се спуска надолу към морския бряг. Добре де, той й бе отнел всичко това. Но нямаше друга възможност. Какво трябваше да направи — да я остави на онзи кораб, та да доведе брат си след тях ли?

„Това не е оправдание — повтаряше дълбоко скритият в него глас, — не трябваше да я вземаш и ти знаеш това.“

Той изведнъж спря и се загледа отнесено напред. Съвестта му не беше го мъчила отдавна. От деня, когато баща му умря, проклинайки майка му, Гидиън реши, че съвестта е лукс, който не може да си позволи да притежава. Явно, че майка му не беше се вслушвала в своята съвест. Нито пък баща му бе изпитвал угризения, когато пребиваше от бой едно осемгодишно дете. Гидиън беше решил, че и за него е по-добре да няма съвест.

Защо сега това проклето нещо трябваше да го измъчва? И то заради една жена, при това английска благородница.

Чувството за вина беше предизвикано от сълзите на Сара, мислеше си той с горчивина, докато продължаваше да върви покрай потока. Точно така беше. А жените използваха сълзите си, за да постигнат онова, което желаят. Майка му вероятно беше правила същото и той щеше да се чувства по-добре, ако си припомняше това от време на време.

— Капитане! — извика го някой откъм брега и така успя да го отклони от неприятните мисли. Той погледна надолу и видя Барнаби и Сайлъс, които го чакаха. Помощникът му ядосано пушеше пурата си, а Сайлъс мърмореше нещо под носа си, като се разхождаше нагоре-надолу и куцаше, като оставяше малки хлътнали следи в пясъка с дървената си протеза.

Гидиън ускори крачките си и бързо стигна до тях.

— Какво има? Какво се е случило?

— Мъжете недоволстват — отговори Барнаби. — Нали им каза, че ще спят на борда на кораба до венчавките? Да, но сега, когато се върнаха на острова, те не искат да спят вече на кораба. Искат да се настанят в къщите си.

Гидиън вдигна рамене.

— Тогава ще задържим жените на кораба. Не разбирам какъв е проблемът.

Барнаби и Сайлъс се спогледаха. После готвачът се почеса по брадата.

— И това не може да стане. И жените, като мъжете, не искат да останат на кораба.

— Не ме интересува какво искат — промърмори Гидиън. — Или ще останат на кораба, или да си изберат съпрузи. Щом не са готови с избора, ще трябва да останат на кораба до края на седмицата.

А той не искаше да ускорява избора на съпрузите, иначе щеше да набута Сара право в ръцете на онзи проклет английски моряк.

Не че той искаше да се ожени за нея, ни най-малко. Но не желаеше тя да се омъжва за друг.

Сайлъс смръщи вежди, изглежда отговорът на Гидиън не му хареса.

— Но тези жени стояха на кораба цели седмици. Това не е здравословно за тях. Всеки можеше да го забележи. — Той направи пауза и погледна към морето. — Ето например, малката Моли, която ще има бебе. Не е нужно да спи върху дюшек на земята, когато има удобни легла тук. И както казва Луиза, жените заслужават малко… — Той се дръпна назад, като долови погледите на Гидиън и Барнаби, които го зяпнаха слисано. — Какво вие двамата, скапани моряци, ме гледате така?

— Кога, дявол да го вземе, си искал да създаваш удобства за някоя бременна жена? — попита Барнаби, като че взе думите от устата на Гидиън. — И кога престана да наричаш Луиза „онази жена“? Да не би госпожица Яроу да е размекнала твоето безчувствено сърце?

Червенина заля врата на Сайлъс и обагри в червено и кафяво брадатото му лице.

— Това не се дължи на нея. И само защото от време на време е права, като критикува нещо… — Той не довърши фразата си, защото Гидиън и Барнаби избухнаха в смях. Като им обърна гръб, готвачът закуцука сърдито към брега. — Дяволите да ви вземат и двамата! Не е ваша работа какво един мъж иска да мисли за някоя жена. Пък и аз не съм…

Мърморенето му беше заглушено от шума на плискащите се вълни.

— Не мога да повярвам — каза Гидиън. — Сайлъс Драмънд запленен от една жена!

— Не бих казал запленен. По-скоро не знае какво да прави. Нито една жена не му се бе опълчвала досега. Те обикновено се плашеха от него… или се отвращаваха от дървения му крак и невъзможността му да ги задоволи в леглото. Но откакто Луиза започна да се кара с него, той се промени. Тази сутрин дори го залових да се мие и зад ушите.

— Как силните рухват! — установи Гидиън.

Той знаеше само, че никога няма да върши такива глупости за Сара. Никога! Той погледна към Барнаби.

— Да не би и ти да си на път да си изгубиш ума?

— Ти би трябвало да знаеш това по-добре. Вярно, че обичам жените, но те си имат своето място. — Той се захили. — За предпочитане е то да е в моето легло.

Гидиън преди време споделяше неговото мнение. Сега то му се стори малко безвкусно, а това го смути.

— Виждам, че няма да ме тормозиш за съпруга още доста време. Не и докато Куини ти дава безплатно това, което искаш.

— Така е, така е. Но те уверявам, че другите мъже ще превърнат живота ти в ад, докато не получат своите съпруги, особено ако настояваш да спят на кораба.

— Значи нямам голям избор, така ли? Ще трябва да намеря начин да убедя жените да останат на „Сатир“ поне за известно време.

Сара особено щеше да бъде доволна да спи в каютата си, особено след срещата си с онази проклета змия.

Змията!

Внезапна усмивка се появи на лицето му.

— Слушай, Барнаби, викни мъжете и жените пред моята къща. Мисля, че ще мога да убедя бъдещите ни съпруги да се откажат да спят сами в нашите островни жилища.

Той се отправи към потока и тръгна да се връща назад.

— Къде отиваш?

— Ще видиш. Само събери всички. Няма да се бавя много.

Половин час по-късно, по залез-слънце, Гидиън стоеше на брега пред цялата група и държеше една брезентова торба в ръцете си.

Те всички изглеждаха недоволни както от него, така и едни от други. Мъжете и жените се бяха разделили, мъжете стояха близо до храсталаците, а жените се бяха скупчили заедно край океана. Неговите моряци бяха навели глави, но по лицата им личеше, че се бунтуват.

Затова пък жените го гледаха предизвикателно, несъмнено настроени от малката размирница, която стоеше сред тях с високо вдигната глава, като че беше Жана Д’Арк. Той не можеше да разбере как бе успяла така бързо да преглътне сърцераздирателните си сълзи и да се превърне в смела предводителка на кръстоносен поход. Но това не беше важно. Тя скоро щеше да разбере с кого си има работа.

Той вдигна ръка за тишина и я въдвори почти веднага, макар че някои от жените продължаваха да мърморят тихичко. Но и те престанаха, когато той ги изгледа сурово.

Като извиси глас, за да надвика слабия шум от разбиващите се вълни, той се обърна към всички:

— Барнаби ми каза, че повечето от вас са недоволни от определените за спане места. — И двете групи изведнъж се впуснаха в обяснения, но той ги накара да замълчат, като извика: — Тишина!

Когато отново привлече вниманието им, той продължи:

— Разбрах, че никой от вас не иска да остане на кораба. И тъй като жените имат още четири дена да си изберат съпрузи…

— Пет дена, капитан Хорн — прекъсна го един женски глас. Той се намръщи, но Сара добави спокойно: — Остават ни пет дена.

Очите им се срещнаха за пръв път след техните бурни целувки в гората и той с удоволствие забеляза, че страните й поруменяха под неговия настойчив поглед.

— Щом казвате така, добре. Няма да споря с вас. — Той обърна погледа си към другите жени. — И няма нужда да се тревожите, че ще се отрека от думата си за избора ви на съпрузи.

След като мъжете започнаха да мърморят нещо, а жените се поуспокоиха, той хвърли на мъжете развеселен поглед.

— Ще дадем на жените времето, което поискаха, нали, момчета?

Това беше по-скоро заповед, отколкото въпрос.

— Но, капитане — провикна се един по-смел моряк, — трябва ли да ни изхвърлят от нашите домове, защото тези жени са толкова надменни, че не искат да спят с нас без предварителни ухажвания?

Всички започнаха да викат в хор: „Да“ и „Защо трябва да го правим?“, което показа на Гидиън, че и другите мъже са на същото мнение като този моряк.

Той почака да замълчат, после продължи:

— Точно за това сме дошли да поговорим тук. И мисля, че когато жените чуят онова, което имам да им кажа, сами ще се убедят, че е най-разумно да спят на кораба.

— Слушайте — провикна се Куини войнствено, — вашите хора плават с кораб по-малко от седмица, а ние сме вече повече от един месец в морето. Казали сте на госпожица Уилис, че ще спим на сушата и точно това ще направим.

Жените започнаха да шушукат в знак на съгласие. Като изскърца със зъби, Гидиън погледна към Сара. Тя упорито вдигна брадичката си. Значи, точно както подозираше, тя бе организирала този малък бунт. Но ако не можеше да се справи с една група жени, що за пиратски капитан бе той?!

— Разбирам как се чувствате, госпожи. — Той смекчи тона си, макар и малко неохотно. — Проблемът е, че този остров не е място за сами жени през нощта. Има диви животни и други опасности.

Когато жените се спогледаха, той добави:

— Госпожица Уилис също ще потвърди думите ми. Само преди около час, тя щеше да умре. — Като бръкна в брезентовата торба, той извади мамбата и я вдигна нагоре, за да я покаже в цялата й дължина, като пусна опашката й да се допре до земята. — От това.

Жените ахнаха в един глас.

— Змии ли? — разпищя се една от жените, като видя отвратителното обезглавено влечуго. — О, Боже, значи има змии тук? — Останалите жени се обърнаха разтревожени към Сара, а тя му отправи убийствен поглед.

Като вдигна едната си вежда, той се усмихна, а после продължи:

— За щастие аз бях наблизо и я убих, но ако ме нямаше там… — Той замълча драматично, за да ги остави сами да си извадят заключение.

— Но, разбира се, когато всички бъдете омъжени, вашите мъже ще ви пазят от подобни опасности, но дотогава ще се чувствате много по-спокойни на кораба, отколкото ако спите сами в колибите.

— Ама че рай е това! — провикна се Куини, докато подритваше раздразнено пясъка пред себе си. — Вие сте луд, капитане, ако си въобразявате, че ще спим на място, където гъмжи от змии!

— Да — присъедини се Луиза към нея. — Обещахте ни нови земи, а вместо това ни докарахте тук да ни изядат живи. Няма да стъпя на този остров, докато не унищожите змиите. — Тя се намръщи. — А докато направите това, защо не предприемете нещо да обзаведете тези колиби както трябва? В тях едва може да живее един човек, а камо ли двама.

Насърчавани от Луиза, жените започнаха да изброяват всички несъвършенства, които бяха забелязали на острова. А Сара стоеше със скръстени на гърдите си ръце и му се усмихваше подигравателно.

— Няма за какво да се тревожите, след като се омъжите, госпожи — повтори той, но почувства, че губи почва под краката си. Той бе предположил, че жените ще се хвърлят в обятията на неговите моряци, за да потърсят закрила, а не че ще започнат да заплашват с бунт. — Моите мъже знаят как да се справят със змиите. А по въпроса за условията в колибите…

— Да, капитан Хорн — прекъсна го Сара ехидно, — кажете ни какви подобрения смятате да направите. Сигурно ще се съгласите, че обзавеждането не е подходящо за нас. Доколкото разбрах, няма отделни спални за децата. Предполагам, че не очаквате да спят в леглата на съпругите на майките им.

— Сара… — почна той със заплашителен глас.

Но тя продължи да говори, без да му обръща внимание, а жените се струпаха зад нея, като че беше тяхна водачка.

— Пък и вратите и прозорците не са обезопасени така, че да не могат да влизат тукашните диви животни и змиите. Дори безстрашните ви пирати трябва да спят понякога, нали? Как тогава ще ни пазят от змиите? А да не говорим за плачевното състояние на кухненските прибори и липсата на…

— Тишина! — извика той така, че накара дори нея да отстъпи крачка назад. Проклета да е тази жена! Трябваше да намери начин да й запуши устата, дори ако това бъде последното, което ще направи! Той изтри потта от челото си и заговори със стиснати зъби: — Сигурно кухненските прибори на госпожите в предишните им жилища в Лондон са били в много по-добро състояние!

За щастие, споменаването на лондонските затвори накара повечето от тях да млъкнат. Дори Сара, изглежда, не можеше да намери отговор на това. Но от предишната си среща с нея той бе научил, че не трябва да дразни жените прекалено много.

— И въпреки това, госпожице Уилис, не искаме вие и останалите жени да останете с впечатлението, че не сме склонни да правим отстъпки. Ще оправим кухнята, а също и вратите, и прозорците. Отдавна смятах да пратя някои от моите хора в Сао Николао да накупят някои неща. Ако ми дадете списък с поръчките си, след сватбите…

— След сватбите ли? — прекъсна го Сара. — А какво ще правим дотогава?

— Ще спите на борда на кораба. Знам, че условията не са от най-добрите, но при всички тези опасности за жените и вашата явна загриженост за тях, това е най-доброто, което мога да предложа.

Вече мислеше, че е спечелил тази битка, но прекалено милата усмивка на Сара го накара да се усъмни.

— В такъв случай не ни оставяте друг избор. — Тя замълча, а по лицето й се изписа удовлетворение от победата. — Всъщност предложението ви е толкова ценно, че мисля да останем на „Сатир“ за по-дълго време… поне докато мъжете ви направят жилищата обитаеми. Готови сме да изчакаме, колкото и дълго да продължи това, нали, госпожи?

Когато жените единодушно изразиха одобрението си, нова вълна от протести се надигна сред неговия екипаж. Гидиън изскърца със зъби. Не се беше получило както го бе запланувал. Макар че неговите мъже бяха спечелили колибите, Сара бе обезсмислила победата му. Той можеше да накара жените да спят в колибите със съпрузите си, след като се омъжат, но бе започнал да разбира, че те ще отказват да му сътрудничат, докато Сара им помага да намират причини да не му помагат в работата.

Единствената му възможност беше да изпрати някои от хората си до островите и да отложи сватбите, докато се върнат те. Може би, след като жените видеха, че той и неговите мъже наистина смятат да направят острова удобен за тях, щяха да отстъпят.

А и като отложи сватбите, ще има повече време да раздели Сара и тоя проклет Харгрейвс. А дали не можеше да се отърве точно от този моряк, като го изпрати на път…

Очите му светнаха. Защо не? Харгрейвс не беше много доволен, че ще живее на острова. Той, изглежда, се интересуваше много повече от богатствата, които би спечелил от пиратството. Може би ако му се предложеше добра възможност, човекът щеше да реши да не се връща никога повече.

Гидиън прикри задоволството си, като се намръщи гневно и се обърна към жените, след като постави ръце на хълбоците си.

— Ето какво, госпожи. Решете от какво се нуждаете, а аз ще изпратя с поръчките утре някои от мъжете до Сан Пиколао. Като се върнат след няколко дни, веднага ще започнем да оправяме жилищата. Можем да ги направим много удобни за вас и то за много кратко време. Такъв отговор би трябвало да ви удовлетвори, нали?

„А аз най-после ще се отърва от Питър Харгрейвс — помисли си Гидиън доволно, докато наблюдаваше как Сара разговаря с жените по въпросите, които бе повдигнал. — Още не си спечелила тази битка, скъпа, независимо какво си мислиш. Може да си постигнала това, което искаше по въпроса за нощуването. Но току-що изгуби англичанина, твоя годеник.“