Сабрина Джефрис
Пиратска целувка (5)

Глава 5

Щом абстрактните човешки права се нуждаят от обсъждане и обяснение, то и правата на жените подлежат на същата дискусия, въпреки че повечето от хората в тази страна не мислят така.

Мери Уолстоункрафт, английска писателка и феминистка

Из „Защита на правата на жените“

Гидиън Хорн кръстосваше нервно палубата на „Сатир“. Беше бесен! Опитваше се да не слуша плача и отчаяните женски викове. Току-що бе наредил на своите хора да вдигнат куките, които придържаха „Частити“ към „Сатир“ и да дадат пълен напред.

По дяволите тези пискливи жени! Нима не разбираха, че да избягнат заточение в Нов Южен Уелс е най-доброто, което може да им се случи сега? Той познаваше тази дива колония — място на произвол и беззакония, населена с убийци и крадци: Там жестоката участ дебнеше всички жени, та били те и каторжнички.

Докато „Сатир“ се отдалечаваше от „Частити“, към Гидиън се приближи Барнаби. На устните му играеше иронична усмивка.

— Е, капитане, дотук всичко мина гладко.

— Запази глупавия си английски хумор за по-подходящи случаи, Барнаби! В момента не ми е до шеги.

— Тези жени вдигат голяма врява и мъжете не могат да отдъхнат.

— И преди са слушали женски викове, не им е за първи път — сопна се Гидиън. Трябваше обаче да си признае, че този плач беше доста по-труден за понасяне от хлипането на жена, току-що загубила бижутата си. — Кажи им да си запушат ушите с памук, щом не могат да издържат. Предстои ни тежко плаване. Трябва да се измъкнем час по-скоро, преди „Частити“ да се е върнал в Сантяго и да са изпратили някой военен кораб по петите ни.

Барнаби кимна, но не мръдна от мястото си.

— Работата е там, че мъжете се разстройват. Нали не са просто жени, а ще ни стават невести. Защо не се радват?

— И аз не очаквах да реагират така. Всичко е заради тази проклета лейди Сара. Стояха си тихичко, докато не я хвърлих при тях. Не предполагах, че ще успее така да ги разстрои. Тази жена ще ни създава главоболия.

— Не трябваше да я вземаме. Всичките й заплахи са безсмислени. Дори и да имаше възможност да убеди брат си, че британски военни кораби трябва да се впуснат в защита на няколко каторжнички, те никога не биха ни открили. Нашият остров не е отбелязан на картата.

— Не исках да рискувам. Ако искаме да осъществим плана си, не трябва да воюваме с властите. Не можем постоянно да се озъртаме дали след нас не върви някой копой на проклетия граф.

— Няма как да го избегнем дори и да я държим при нас. Така даже стана още по-лошо. Нима мислиш, че този граф ще се примири, че сестра му е изчезнала и няма да я потърси? Не ми изглежда много вероятно.

Прав беше. Гидиън се обърна назад, по посока на отдалечаващия се „Частити“.

— Ти сам каза, че никой не може да ни открие. По-опасно е да я оставим да настоява пред брат си, че трябва да ни намери. Кой знае, възможно се да се примири с изчезването й след известно време. Ти няма ли с радост да се отървеш от такава сестра?

— Не зная. Може би. — Барнаби замислено изпусна облак дим от лулата си. — Сигурен ли си, че… няма и други причини да я вземем с нас?

— Какво искаш да кажеш? — смръщи се Гидиън и тръгна към квартердека.

— Тя е сестра на граф — последва го Барнаби, — а ти, както е известно, обичаш да натриваш носовете на аристократите, нали?

Гидиън мълчаливо изкачи квартердека. Сам не знаеше защо реши да вземе госпожица Уилис… тоест лейди Сара, на борда. Може би, защото тя му хвърли в лицето декларацията на брат си и на него му притъмня.

Не понасяше британската аристокрация. Тези превзети сноби бяха истинска напаст за съвременната цивилизация! Ако не съществуваха хора като граф Блекмор и сестра му, по света щеше да има много по-малко несправедливост, разбити сърца и разделени влюбени…

Гидиън изруга. Сам бе разчоплил старата рана. Колко пъти бе правил за смях тези нагли и празноглави дукове, маркизи, виконти, колко пъти бе превръщал в трески военните им кораби и ограбвал скъпоценностите им! Уви, британската система, която разби живота на баща му и накара майка му да върши немислими неща, си остана непокътната.

Майка му… Той докосна катарамата на колана си. Всъщност това бе брошка, която той навремето даде на бижутер с молба да я превърне в катарама, за да му напомня всекидневно за предателството на майка му. Барнаби вероятно беше прав. Дали не беше взел лейди Сара на борда на „Сатир“ само за да я измъчва и наказва за благородното й потекло?

— Ако не заради произхода й — обади се отново Барнаби, който сякаш четеше мислите на капитана, — то тогава заради външността й? Знам, че вече си забелязал хубостта й. Лейди Сара е твърде красива млада жена.

— Тя е от тях! — Капитанът се изплю и стисна още по-здраво руля. — Това е по-важно от всичко останало.

Да, беше забелязал колко е красива и стройна. Каква беше косата й? От онази целомъдрена шапчица се подаваха само един-два кичура, но като че ли бяха бакърено кестеняви. Гидиън се опита да си представи как ли изглежда разпусната или даже мокра, залепнала по нежния и гръб. Нежен ли? Не, упорития й гръб? По дяволите, какво го караше да мисли за нея по този начин? Една аристократична отрепка? Една глупачка с остър език. Колкото и красива да беше, тя не би могла да го изкуши. На него му трябваше момиче с кротък характер, което да му осигури спокойствие и уют, а не наперена графиня, която би отровила дните и нощите му.

Барнаби се засмя.

— Каквито и да са причините, тя е вече на „Сатир“ и е твърде късно да я върна обратно — мрачно забеляза Гидиън. Отдолу се чу висок плач. — Какъв срам! Тези жени няма да престанат да циврят, докато тя е при тях.

— Вероятно е решила, че ако вдигат достатъчно шум, ще ги върнеш на „Частити“.

— Да ги върна ли? Ха! Те трябва да са щастливи, че избегнаха Нов Южен Уелс.

— Но не знаят това, нали? А и ти не им обясни какви са точно намеренията ни.

— Прав си. — Гидиън разтърка чело. — Бързах да ги взема на кораба, за да не се пролива кръв, и не им казах нищо, освен че моите хора искат да си намерят съпруги.

Дали наистина не трябваше да ги поуспокои малко? Ако им обясни, че никой няма да им стори зло, може би ще млъкнат и дори ще помогнат за осъществяването на плана? Но най-напред да попречи на лейди Сара да ги разстройва повече. Изглежда се беше самоназначила за тяхна говорителка.

На устните му се появи полуусмивка. Тяхна говорителка. Трябваше да се заеме направо със същността на проблема.

— Барнаби, слез долу и ми доведи лейди Сара. После поеми щурвала.

— Сега ли?

— Сега. Мисля, че е време да си поговоря с тази опърничава жена.

Сара стоеше в тесния трюм, изпълнена с толкова справедливо възмущение, че едва се сдържаше да не избухне.

— Дами, моля ви! Сигурна съм, че можете да ридаете и по-силно — извика тя, надигната на пръсти над множеството свои ученички, които плачеха така, сякаш някакви изверги бяха откъснали децата от гръдта им. — Ще ги накараме да обърнат този кораб, та ако ще да си продерем гърлата!

— Вместо да ни пуснат, може да ни избият! — извика Куини, която единствена не одобряваше плана на Сара. Останалите обаче се съгласиха, че ако постоянно дразнят пиратите имат повече шансове да се спасят, отколкото ако не правят нищо.

— Ако искаха да ни убият, досега да са го направили — извика й в отговор Сара. — Казаха, че си търсят съпруги. Да им покажем какви жени ще имат, ако не ни пуснат веднага. Може би ще размислят.

В този момент капакът се отвори и един от пиратите слезе по стъпалата. По средата на стълбата той спря и ги огледа ухилен до уши. Тя направи знак за тишина към жените и се обърна към него. Беше толкова елегантно облечен, че по нищо не приличаше на пират. В Англия спокойно можеше да мине за благородник с тези копринени чорапи, раирана жилетка и шал, вързан на фльонга.

— Капитанът иска да размени няколко думи с вас, лейди Сара — отвърна на погледа й той. — Ако обичате, последвайте ме.

Хм, този човек беше чист англичанин! Какво търсеше сред тези варвари от колониите? Е, слава Богу, че имаше поне един сънародник! Може би беше съхранил някакви морални скрупули въпреки пиратското си битие!

Дали? Какви ти скрупули у пират!

Жените я обградиха, сякаш да я защитят от някакво посегателство.

— Всичко е наред, госпожи. Ще поговоря с този капитан, щом иска — опита се да се усмихне тя. — Кой знае, може би е осъзнал какво трябва да прави.

Те обаче я гледаха недоверчиво и това още повече засили тревогата й. Никак не й се искаше да се озове насаме с един самоопределил се като сатир пират. Сара се опита да си вдъхне смелост и с гордо вдигната глава взе да си пробива път към стълбите.

Непознатият се отдръпна да й направи път. Тя решително тръгна нагоре. Когато двамата се изкачиха на палубата, той изискано прихвана ръката й над лакътя.

— Аз съм Барнаби Кент, първият помощник. Преди да ви отведа при капитана, искам да ви кажа, че трябва да се държите както подобава.

Изумена, тя го изгледа високомерно и недоумяващо.

— Да се държа както подобава! Да не би да имате някакъв ваш пиратски етикет, с който трябва да се съобразявам?

— Не — усмихна се леко той. — Но няколко съвета могат да ви бъдат от полза. На ваше място не бих изтъквал роднинството си с граф Блекмор.

— Защо?

— Нима не сте чували досега за Пирата-лорд? Доколкото зная, лондонските вестници не престават да се занимават с него.

Прякорът Пирата-лорд събуди в паметта й спомен, който имената „Сатир“ и „капитан Хорн“ не успяха.

— Пирата-лорд! Да не искате да кажете, че… Онзи, който напада аристократи, винаги когато може, защото…

— Точно така — кимна Барнаби. — Този човек е Гидиън Хорн. Вашият похитител.

Сара преглътна. Боже Господи! Спомняше си всичко, което бе чела в пресата за този ужасен човек. Нищо чудно, че декларацията на Джордан го разяри! А тя си мислеше, че като изтъкне високото си потекло, ще помогне на всички. Стана точно обратното!

— Разбирам…

— Не разбирате. Капитан Хорн мрази аристократите, затова не му напомняйте за своята синя кръв, ако не искате да събудите лошите страни на неговия нрав.

— Нима той има и добри страни?

— Има, естествено — отново се усмихна Барнаби. — Особено като срещне хубава млада жена като вас.

— В този случай хубостта е по-скоро недостатък, а не предимство — изчерви се Сара.

— Той няма да ви причини зло. Не е такъв човек. Не мога да ви гарантирам обаче, че няма да избухне, ако му заговорите за своите връзки в обществото.

Неговата искреност я трогна. Ето един човек, нелишен от състрадание и разбиране! Може би щеше да й се удаде да го използва?

— Вие сте англичанин, нали? Осъзнавате, че това, което капитан Хорн прави, е варварщина. Моля ви, убедете го да ни върне в Сантяго и да се откаже от онова, което е намислил.

Изразът на съчувствие тутакси изчезна от лицето му.

— Отдавна съм загубил и последната капчица лоялност, която един англичанин може да изпитва към родината, милейди — отвърна той. Очите му бяха станали студени и черни като въглени. — Освен това аз съм последният човек, който би се заел да разубеждава капитана.

— Защо?

— Защото идеята да пленим кораба ви беше моя.

Сара не можа да обели дума от учудване. Как не се сети? Нима човек може да има доверие на един пират, каквато и да е неговата националност? Той никога нямаше да им се притече на помощ. Това беше безумно и безнадеждно хрумване.

— Заведете ме при капитана — най-после каза тихо тя. Нямаше никакъв смисъл да отлага. Може би днес щеше да узнае по-нататъшната си съдба.

Двамата мълчаливо изкачиха квартердека. Тя мярна с крайчеца на окото си капитан Хорн, изправен на края на палубата с гръб към тях. Мравки полазиха по гърба й. Дръзко вирнатата глава, разкрачените крака и изпънатият, сякаш заплашителен гръб, му придаваха наистина опасен вид.

Кент я поведе надолу по някакви стълби до голяма зала, напомняща каюткомпанията на „Частити“. Слава Богу, нямаше никой. Явно всички моряци бяха по местата си, задачата им в момента беше да се отдалечат колкото е възможно по-бързо от мястото на похищението. Скоро обаче щяха да нахлуят тук, да пият, да играят карти, да подмятат груби шеги… Сара отново потрепери. Може би, ако поговори с капитана им разумно и твърдо, щеше да го разубеди?

Кент отвори някаква врата и двамата влязоха в каютата на Хорн. Обстановката беше разкошна. Витрината на красив шкаф на отсрещната стена излагаше на показ цяла колекция от най-различни видове оръжия. Не, обитателят на това помещение не беше човек, способен да изпита състрадание, а по-скоро безнравствен убиец. Не биваше да чака милост.

Унесена в мислите си, тя не чу кога влезе той. Досега бе виждала само една капитанска каюта. Но спартанската подредба в каютата на капитан Роджърс нямаше нищо общо с разкоша, който в момента я заобикаляше.

Мебелите, от отрупаното с хартия и инструменти бюро, до шкафа с оръжията, бяха изработени от най-качествен махагон. Тежките завеси в царско синьо бяха прорязани от блестящи златни нишки. Подът бе застлан с персийски килим — истинско предизвикателство за живот на кораб, където, както е известно, водата е постоянна заплаха.

Най-силно я разтревожи обаче огромното легло, заемащо единия от ъглите. Колоните, които поддържаха балдахина, бяха резбовани с митологични сцени със сатири. Плюшеният матрак бе покрит с червена коприна и отрупан с лъскави черни възглавници. Без да си даде сметка какво прави, Сара пристъпи към леглото и докосна покривката. Във въображението й изплува образът на чернокосия пират. Колко ли жени е обладал в това легло? Странна топлина се разля по цялото й тяло. Представи си как той се навежда над жената и обгръща тялото й с разголените си ръце, после започва да я целува с твърдите си, присмехулни устни…

— Търсите следи от „грабежи, изнасилвания и убийства“ ли, лейди Сара? — чу зад себе си нечий глас.

Това беше самият той! Боже, колко конфузно! Тя се завъртя и почти отскочи встрани от леглото. Страните й горяха от унижение и срам. Полуусмихнат, Гидиън бавно затвори вратата зад себе си.

— Копринената покривка принадлежеше на един противен виконт, който бе тръгнал за Америка да се жени за някаква богата наследница. — Той свали тежката сабя от кръста си и я закачи на стената. — С удоволствие я махнах от леглото му, което този тип споделяше с любовницата си.

Сара си спомни какво й беше казал Кент за омразата на Хорн към аристократите. Може би сега беше моментът да му обясни колко нееднозначен е нейният благороден произход?

— Капитан Хорн, мисля, че трябва да… искам да ви кажа направо, че аз не съм… че не бива да ме наричате лейди Сара.

Той смръщи вежди и в сумрака на каютата този израз още повече засили приликата му с митологичния образ на сатира.

— Така ли? И защо?

— Защото аз в действителност не съм лейди. Не и в смисъла, който вие влагате в това обръщение.

Тя отклони поглед встрани, но и без да го гледа, усети силата на неговото присъствие, докато Хорн пристъпваше към нея.

— Значи вие не сте сестра на граф Блекмор?

— Не съвсем. Аз съм негова сестра, но… — Тя мъчително преглътна. — Неговият баща, покойният граф Блекмор, ме осинови, след като се ожени за майка ми, която по това време беше вдовица. Така че аз не съм лейди Сара, а госпожица Уилис.

Той мълчеше и когато Сара събра смелост да го погледне, тя с удивление установи, че той е по-скоро угрижен, отколкото ядосан.

— Искате да кажете, че дори и след като сте станали дете на граф в юридическия смисъл и сте част от неговото семейство, вие въпреки това нямате право да наследите титлата му, подобно на другите негови деца?

Сара за първи път се замисли над тази страна на въпроса.

— Ами… да. Нямам право.

— Това е най-нелепото нещо, което съм чувал някога — измърмори Гидиън и прокара пръсти през косата си. — Никога няма да ви разбера вас, англичаните. Измислили сте маса закони и правила с едничката цел да създавате семейни вражди. По-младите синове не получават наследство, дъщерите — също. Бащите се изправят срещу собствените си наследници. Каква противна каша.

Този неочакван коментар за лицемерието на британското общество я постави нащрек. Пиратите обикновено нямат мнение по подобни въпроси, ако изобщо знаят за съществуването им. Нито пък умеят да говорят толкова добре.

— Трябва да признаете обаче, че тази система работи гладко вече няколкостотин години — опита се да защити своите сънародници Сара.

— Дали? — вдигна вежда той.

Тонът, с който произнесе тази единствена думичка, изразяваше цялото му презрение към английския начин на мислене. Какво ли бе предизвикало подобна силна омраза? Американците се дразнеха от мисълта, че някога са били британска колония, до дори този факт не би могъл да предизвика толкова отрицателно отношение. Сара умираше от любопитство, но в крайна сметка реши да не пита защо той мрази англичаните. Не можеше да очаква от този горд човек да направи признания. Освен това едва ли би останал възхитен от въпроса й.

Гидиън я изучаваше с поглед така, сякаш искаше да надникне в душата й. Досега неведнъж й се беше случвало да изтърпи някой и друг нахален поглед на аристократично синче или на похотлив затворник в Нюгейт, но за първи път някой я разглеждаше толкова съсредоточено.

Стана й неудобно. Сведе поглед, докато се чудеше какво да каже, за да наруши неловкото мълчание и да прекъсне настойчивото му взиране в нея.

— Предполагам все пак, че не за това ме извикахте.

Въпросът й сякаш го извади от унес.

— Не, не! — Той мина зад бюрото и докато сядаше, й посочи стола срещу себе си. — Седнете, лейди Сара.

— Нали ви казах, че не бива да ме наричате…

— Този кораб е мой и на него важат само моите правила. Ще ви наричам така, както намеря за добре. — Той отново я огледа отгоре до долу, преди да спре погледа си на лицето й. — Освен това така няма да забравя, че имате брат, който се готви да ми нанесе удар.

Сарказмът в думите му я свари неподготвена. Значи той не изпитваше никакъв страх от Джордан! Нима бе възприел нейното признание в смисъл, че брат й не е опасен и с нищо не го заплашва?

Сара изправи гръб и чинно положи ръце в скута си.

— Фактът, че Джордан е мой заварен, а не същински брат, не променя нещата, капитан Хорн. Той не може да забрави, че сестра му е отвлечена. Уверявам ви, че щом научи, той ще направи всичко възможно, за да ви открият. След вас скоро ще тръгнат корабите на британския военноморски флот, а те ще ви намерят, където и да се скриете. Моят доведен брат няма да ви позволи да плавате.

Думите й обаче не предизвикаха ефекта, който бе очаквала.

— В такъв случай — усмихна се той, — няма да плавам, щом стигнем мястото, за което пътуваме.

— Какво искате да кажете?

— Ние решихме да се оттеглим от пиратския занаят, моите момчета и аз — сви рамене капитан Хорн. — Тъкмо затова сме склонни всички да се задомим.

Думите му я потопиха в няколко минутно мълчание. Огледа отново каютата, плъзна поглед по позлатата на елегантните мебели.

— Да се оттеглите? — повтори недоверчиво.

— Да! Да се оттеглим. Както вероятно знаете, пиратството стана опасна професия. Правителствата на повечето страни са се заканили да открият хора като нас и да ги унищожат. А аз и моите хора сме напечелили достатъчно, за да си изживеем живота царски. Но не ни се иска да приключим блестящата си кариера като опънем петалата, ако разбирате какво искам да кажа.

Тя кимна автоматично с глава. Беше работила доста време в затвора в Нюгейт, за да е наясно какво означава този жаргонен израз.

Като се отпусна отново в креслото, той докосна с пръсти корема си и ги вплете едни в други, докато я наблюдаваше със смущаващите си очи. Те като че докосваха устните, шията й и проникваха през скромната рокля до добре оформените й гърди. Ако друг мъж я оглеждаше така, тя щеше да се ужаси. Но сега усети, че пулсът й се ускорява.

— Бедата е там — заговори той с тих и напрегнат глас, — че няма страна, където да отидем.

— А Америка?

— Дори и там не можем. Да кажем просто, че Америка не привлича повечето от нас. А се съмнявам, че някой американски град ще приеме с отворени обятия една пиратска банда.

— Надявам се, че не — отвърна тя. Но след като изрече тези думи, й се прищя да си отхапе езика, когато срещна погледа му, изпълнен с едва сдържан гняв.

Обаче той бързо се овладя и продължи привидно спокойно.

— Виждам, че разбирате положението ни. За щастие аз и моите моряци открихме един остров, населен само с диви прасета. Има поток с прясна вода и богата растителност. И е достатъчно голям, за да изхранва значително по брой население. Затова решихме да се заселим там и да си създадем собствена страна.

Очите му гледаха мрачно и почти хипнотизиращо.

— Има само един проблем. Нямаме жени. А една колония без жени… Нали разбирате пред какъв проблем сме изправени.

Той й се усмихна толкова неочаквано чаровно, че тя едва се сдържа да не му отвърне също с усмивка. Но не искаше да попада под обаянието на този зъл нехранимайко. Изобщо не желаеше това.

— Но защо се спряхте на тези жени? Защо не си намерихте съпруги в Кабо Верде или…

— Защо смятате, че ходихме в Сантяго? — той отклони погледа си, а настроението му се промени и стана мрачно. — За жалост твърде малко жени са съгласни да тръгнат с пирати за неизвестен остров, където ще бъдат завинаги разделени от своите близки, а и от тях ще се иска да превърнат дивия остров в обитаем. Дори и… леките жени не смятат това предложение за много привлекателно.

— Ах! Леките жени! — Гъста руменина покри лицето й, въпреки големите й усилия да я прикрие.

Тя се намести неловко на стола си.

— Можете ли да ги упрекнете за това?

Той отново я изгледа и се усмихна, изглежда изпитваше голяма наслада от нейното смущение.

— Мисля, че не. Те имат причини да останат в Сантяго. Но положението е напълно различно за жените от „Частити“. Те щяха да бъдат обречени на почти робско съществувание в една чужда страна. Избрахме ги точно защото сметнахме, че ще предпочетат свободата с нас пред принудителното робство с ужасните бивши каторжници в Нов Южен Уелс.

— Не съм сигурна, че разбирам разликата между бивши каторжници и бивши пирати — възрази тя. — И двете категории са престъпници, нали?

Един мускул трепна на устата му и това му придаде още по-застрашителен вид.

— Повярвайте ми, има голяма разлика между моите хора и онези главорези.

— Нима очаквате да ви повярвам?

— Нямате избор, нали?

Когато по лицето й се изписа раздразнение, той се опита да смекчи тона си.

— Пък и нашият остров може да предложи много повече от Нов Южен Уелс, където климатът е изключително нездравословен, да не говорим за правителството. А на острова ни времето е чудесно, прехраната е лесна, защото има изобилна храна и правителството ще бъде само наше. Няма да има тъмничари и съдии, които да измъчват бедните и да обслужват богатите благородници това е истински рай. Или по-скоро ще стане такъв, когато вашите жени се присъединят към нас.

Той обърна очи към нея, а в тях се четеше страстен копнеж. Беше обрисувал красива картина на своя остров, но Сара не искаше да я заблуждават. Нов Южен Уелс вероятно щеше да се окаже неприятно място с течение на времето, но жените щяха да имат поне право на избор. И нямаше да се налага да се омъжват против волята си. Макар че жителите там може би щяха да гледат на каторжничките като на проститутки, сигурно щеше да им се удаде възможност, като работят усърдно, да си извоюват уважение. Някои каторжнички бяха успявали по-късно дори да се върнат в Англия при своите семейства, макар че такива случаи бяха доста редки. А на острова на капитан Хорн нямаше да имат подобен шанс. Те щяха да зависят изцяло от него и неговите пирати.

— Рай ли? — Тя стана от стола и приглади полите си. — Искате да кажете рай за вас и за хората ви. Не казахте нищо, което би могло да го направи рай и за жените. Те ще бъдат принудени да станат ваши съпруги и да работят за „страна“, която не са избрали.

Той също стана от креслото си, заобиколи бюрото и застана съвсем близо до нея, смръщил вежди.

— А мислите ли, че щяха да имат някакви шансове в Нов Южен Уелс? Ходил съм там. Виждал съм как се отнасят с каторжничките. Разпределени са на колонизаторите и работят като слугини, макар всички мъже там да твърдят, че единствената работа, която жените вършели, била да лежат по гръб.

При тези негови язвителни думи ярка червенина заля бузите й. После гласът му се сниши и се превърна в шепот.

— А онези, които не изберат за слугини, ги затварят в претъпкани фабрики, където условията са по-лоши и от тези в английските затвори. Такава съдба ли искате за поверените ви жени, лейди Сара? Аз им предлагам свободата вие им предлагате робство.

Неговите несправедливи обвинения я накараха да се разбунтува.

— Свобода ли? Така ли наричате принудителните бракове? Казвате, че вашата колония ще бъде по-добра, но не ми представихте никакви доказателства за твърдението си. Ще разпределите тази жени между вашите мъже, също както правят австралийските власти. Предлагате им бракове, но и това е принудително робство, нали?

Той стоеше неподвижно като сатира на неговия кораб. После присви очи.

— А ако им дам възможност за избор? — Тонът му беше рязък, като че вече съжаляваше за думите си.

Изненада, а след това и надежда се породи у нея.

— Какво да изберат? Дали да отидат на вашия остров, или да не отидат ли?

Той смръщи вежди.

— Исках да кажа да си изберат съпрузите. Нека постоят една седмица да опознаят мъжете и да видят какво бъдеще ги очаква на нашия остров. Но после, независимо от всичко, ще трябва да приемат предложението на мъжа, когото си харесат.

— О! — Тя се замисли за момент. Това беше по-приемливо от предишното разпореждане със съдбата им, но, разбира се, щеше да бъде още по-добре, ако им бе дал правото на избор дали да се върнат на „Частити“, или да тръгнат с пиратите. Макар да не беше сигурна, че щяха да поискат да се върнат обратно там. Защото интуицията й подсказваше, че той може би е прав за условията, които очакваха каторжничките в Нов Южен Уелс.

Поне да беше сигурна, че неговите хора смятат да се откажат наистина от пиратството. И да знаеше нещо повече за техните нрави. Тя въздъхна. Те бяха пирати. Какво можеше да се очаква от тях?

Пък и той предлагаше нещо, което жените може би нямаше да получат в Нов Южен Уелс — възможност да изберат този, когото харесват за съпруг.

Тя търсеше начин да направи този избор по-лесен.

— Една седмица е кратък срок — поде тя. — Може дори да не стигнем до вашия остров, докато…

— Ще стигнем до Атлантис^[1] след два дни — прекъсна я той.

— Атлантис ли? — повтори тя. — Като в древногръцкия мит?

За момент погледът му се смекчи.

— Някои казват, че Атлантис е била утопия, лейди Сара. И точно това се надяваме да създадем. Утопия.

— Утопия, където мъжете ще имат всички права на избор, а жените нямат да имат въобще думата.

— Предлагам им една възможност.

— А може ли да ни дадете две седмици?

Лицето му помръкна.

— Една седмица. Приемате или отказвате. И в двата случая вашите жени ще имат съпрузи. Направих голяма отстъпка, като позволих жените да избират вместо мъжете, които сигурно ще възроптаят срещу това.

— А ако някоя жена предпочете да не се омъжи?

— Това не е избор.

Той пъхна пръсти под широкия си кожен колан със странната катарама.

— Ако след една седмица някоя от жените не си е избрала съпруг, такъв ще й бъде избран.

— Слава Богу, че не се пазарим за нищо „важно“ — отговори тя. — Първо, разбира се, ще говоря с жените. Не мога да взема такова решение вместо тях.

— Разбира се. — Той отиде до бюрото, облегна се на него и кръстоса краката си в глезените. — Предполагам, че това ще сложи край на техните вайкания.

Думите му прозвучаха като заповед. Тя вдигна рамене.

— Ако се съгласят с вашите условия, предполагам, че ще се успокоят.

Като оправи полите си с влажната си от пот ръка, тя попита:

— Мога ли да си вървя сега, капитан Хорн, за да им предам вашето предложение?

— Разбира се. Давам ви един час. После ще изпратя Барнаби за вашия отговор.

Тя тръгна към вратата, като почувства облекчение, че ще се спаси от смущаващото му присъствие. Но докато отваряше вратата, той добави:

— И още нещо, лейди Сара.

Тя обърна глава и го погледна.

— Да?

— В случай че сте ме разбрали погрешно, това предложение се отнася за всички жени на кораба. Включително и за вас. Имате една седмица да си изберете съпруг от моите мъже.

Той замълча и дяволита усмивка се изписа по лицето му, а погледът му се плъзна по устните, шията, кръста и бедрата й.

— Иначе с голямо удоволствие ще ви го избера аз.