Сабрина Джефрис
Пиратска целувка (3)

Глава 3

Иди и кажи на английския крал, предай му с поздрав от мен: На сушата нека е той господар, но в морето съм аз сюзерен.

Анонимен автор

Из „Морската битка между капитан Уорд и Рейнбоу“

Тропическото слънце хвърляше последни отблясъци върху широките листа на палмовите дървета. Капитанът на „Сатир“ Гидиън Хорн и готвачът Сайлъс Драмънд вървяха нагоре по пътеката сред пъстрото множество на пазара. Градчето Прая сякаш бе вкопано в стръмните склонове на Сантяго — последния и най-голям остров от архипелага Кабо Верде^[1], който Гидиън и неговият екипаж бяха посетили. Досега бяха обиколили по-малките острови, но не успяха да намерят онова, което търсеха, и това място бе последната им надежда.

Гидиън реши, че е по-добре да купи провизии и да ги закара до остров Атлантис. Ако и в Прая не намереха това, от което имаха нужда, нямаше смисъл да остават тук нито ден повече.

Той огледа най-близкия тезгях, зад който широко ухилена местна жена със сламена шапка предлагаше боядисан памук и от време на време се провикваше към минувачите на онзи ужасен португалски език, на който островитяните говореха.

— Колко? — попита Гидиън на английски и изчака Сайлъс, който знаеше малко португалски, да преведе.

Жената погледна единия, после другия и усмивката й бавно угасна. Тя изтри потта от челото си с опакото на своята изцапана с индиго ръка и след като си пое дълбоко дъх, избълва порой от неразбираеми думи, жестикулирайки енергично по посока на Гидиън.

— Казва, че ако този американски пират иска да купи нещо за своята жена — засмя се тихо „преводачът“, — ще трябва да плати скъпо и прескъпо.

— Кажи й, че нямам жена и скоро няма да имам — смръщи вежди Гидиън и добави още преди Сайлъс да преведе казаното: — Впрочем откъде знае какъв съм?

Готвачът завърза оживен, но напълно неразбираем разговор с продавачката. От жестовете й и от непресекващия поток думи, изливащ се от устата й, ставаше ясно, че е обезпокоена от присъствието на американец пред тезгяха й. Сайлъс нервно скубеше брадата си.

— Слуховете се разпространяват много бързо на тези острови, капитане. Изглежда вече всички знаят, че Пирата-лорд и неговият екипаж са хвърлили котва в залива. На нея й беше достатъчно да хвърли само един поглед към сабята на кръста ви, за да отгатне, че вие сте тази известна личност. — Той замълча замислено. — Ето защо не можем да купим каквото ни трябва от тези проклети островитяни. Като разбрали кои сме, изпокрили девойките в селото.

— Може би — Гидиън хвърли на продавачката една очарователна усмивка, която обаче ни най-малко не я предразположи. — Не плаши жената! Кажи й, че не искам да й взема ризата от гърба, в края на краищата. За какво ми е, ако не можем да намерим жени?

Той се обърна рязко и със забързани крачки пое към доковете. Зад него с учудваща бързина закуцука на дървения си крак и Сайлъс.

— Какво ще правим сега, капитане?

— Не зная. Трябва да поговорим с екипажа. Някой от тях може да е извадил по-добър късмет от нас.

— Кой знае… — без особена надежда промълви Сайлъс. Те продължиха мълчаливо надолу по стръмния бряг на Прая. Гидиън сякаш бе забравил за своя събеседник. Защо ли не се отказа още в самото начало? Виждаше, че този план е безполезен. В този момент нагоре по склона се зададе първият помощник Барнаби Кент, който възбудено им викаше нещо.

— Ха отгатнете кой влезе в пристанището?

Барнаби беше единственият англичанин, когото Гидиън бе допуснал в екипажа си, но нито за миг не бе съжалил за избора си. Въпреки че се обличаше контешки, Кент се оказа изключително добър мореплавател.

— Казвай! — подкани го Гидиън. Какво ли би могло да въодушеви толкова иначе сдържания помощник-капитан?

Запъхтян, Барнаби спря да си поеме дъх, с длани подпрени върху бедрата му.

— Един кораб хвърли котва… преди малко… Интересно корабче…

— Знаем ги тия, Барнаби! Вече имаме достатъчно злато, пари и скъпоценности. Няма вече къде да ги държим. В момента имаме нужда от жени и от нищо друго.

— Ами, точно това… искам да кажа. — Кент извади носната си кърпа и избърса лицето си. — Корабът е пълен догоре с жени. Зрели и сочни, готови за бране.

— Какво искаш да кажеш? — ахнаха Гидиън и Сайлъс в един глас.

— Това е каторжен кораб. „Частити“, от Англия — отвърна по-спокойно Кент. — Кара затворнички за Австралия. Петдесетина жени, доколкото успях да разбера. Струва ми се, че всичките мечтаят да бъдат освободени от подобно робство, ако разбирате какво искам да кажа.

— Каторжнички, казваш… — Гидиън хвърли един поглед надолу към гъмжащото от хора пристанище и замислено потърка брадата си. — Англичанки…

— Зная какво си мислите, капитане. Трябват ни жени, без значение дали са от Англия, или от другаде. Пък и не всички от нашите мразят англичаните като вас — подхвърли Сайлъс, но щом улови мрачния поглед на Гидиън, реши да изясни мисълта си. — Не че не разбирам защо мразите всичко английско. Ясно ми е. Наистина… Но това са жени… А и те не приличат на онези, които ненавиждате. Бедни души, също като нашите момчета. Идеално ни подхождат. Не са като островитянките, които смятат, че пирати като нас не са достатъчно добри за тях.

— Нямаме време — намеси се Барнаби, който предпочиташе да не участва в този спор. — „Частити“ вдига платна утре сутринта. Спрели са тук за няколко часа, да натоварят провизии.

Капитанът сякаш не го чу. Той наблюдаваше изпод око своя вечно намръщен готвач, който мразеше жените и беше дал дума да не докосне жена до края на живота си. — Според теб каторжничките са подходящи за хора като нас, така ли?

— Да, да! Убеден съм — отвърна Сайлъс.

— За себе си гарантирам — добави Барнаби с изражение на вещ познавач.

Гидиън се колебаеше. Истината бе, че нямаше никакъв избор. Това беше единствената възможност от няколко месеца насам. Освен това един каторжен кораб лесно можеше да се вземе на абордаж в открито море. Този тип съдове не бяха нито добре въоръжени, нито особено бързи.

— Добре — отвърна той след дълга пауза и видя как най-добрите му приятели се спогледаха с облекчени въздишки. — Барнаби, разузнай всичко за „Частити“ — какви оръдия има, какви са размерите му, всичко, което ни е нужно, за да го завладеем утре. И, за Бога, направи го колкото е възможно по-тихо и дискретно. Слава Богу, че корабът е на друг кей. Моряците на „Частити“ не трябва да узнаят, че в същото пристанище е акостирал пиратски кораб. Дръж ги пияни до сутринта, дори и ако трябва да плащаш пиенето им. Не искам да изплаша дивеча. — Той се обърна към готвача, щом Барнаби тръгна към доковете. — Кажи на всички тази нощ да се приберат на борда. Вдигаме котва утре призори. Обясни им всичко, за да не се разпсуват.

Той продължи да съзерцава простиращия се в краката му залив дълго след като и двамата мъже се скриха от погледа му. Долу някакъв кораб с грубо оформена женска глава от дърво на носа леко се полюляваше върху водата. „Частити“. Не се виждаше жива душа, камо ли група жени. Вероятно са оставени в трюмовете с вериги на краката, реши Гидиън. По едно време на една от палубите се появиха неколцина мъже, които започнаха припряно да прибират платната. Явно бързаха да се пръснат из крайбрежните кръчми и да се забавляват с проститутки, комар и пиене. Чудесно. Щяха да попаднат право в ръцете на Барнаби. Гидиън се опита да огледа добре кораба от това разстояние. Тримачтовият съд лежеше тежко във водата. Успя да преброи няколко оръдия и двадесетина моряци. Далеч по-малко от неговия шестдесет и пет членен екипаж. За по-лесна плячка не би могъл и да мечтае.

„Добре, скъпа моя, ще ми паднеш като зряла круша в ръцете“ — усмихна се Гидиън. Нямаше търпение да дочака утрото.

Пети се изкачи на рейката, за да прибере главното платно. Дори и горе продължаваше да мисли за загадъчната госпожица Уилис.

Две седмици минаха откакто й беше разкрил самоличността си, а тя все още искаше от него да пази каторжничките. Успя да убеди и капитана да го оставя на вахта всяка нощ. Пети смяташе, че мъжете ще се откажат от опитите си да слязат долу, щом разберат, че намеренията му са сериозни, но госпожица Уилис нямаше доверие на никого. Негово благородие го бе предупредил, че сестра му има опърничав характер. Тя обаче спазваше своето обещание и, слава Богу, вече не разговаряше с моряците.

Първата нощ беше най-трудна. Присъствието му долу в трюма разтревожи жените, а децата го гледаха часове наред; ококорили очи иззад решетките. От време на време някой моряк си подаваше главата през дупката на тавана, но щом видеше Пети, си тръгваше мълчаливо. Капитанът бе заповядал да не слизат долу, освен ако нямат неотложна работа. Жените понасяха присъствието му мълчаливо, няколко се престрашиха да му благодарят. Една от тях, дребничката, сладка Ан, даже му предложи от дажбата си.

Естествено, целият екипаж го ненавиждаше, но той не даваше пет пари за това. Неговият истински работодател, графът, му плащаше три пъти повече, отколкото получаваше като моряк на този кораб. За такива пари беше готов да се бие и с целия екипаж, ако се наложи.

Слава Богу, че засега само един от тях, при това мъртво пиян, беше опитал силата на неговия удар. Останалите моряци се опитаха, естествено, да му отровят живота, но те не знаеха, че това, което за тях е „тежък“ живот, за него е нещо нормално. Първият помощник го пращаше на главната мачта винаги, когато се сетеше за него, смятайки, че по този начин го наказва. Със своето дребно телосложение Пети без друго беше наистина подходящ да се катери по въжетата и да навива и развива платната. За другите тази работа си беше истинско наказание, защото беше опасна и трудна. Но не и за Пети!

Той обичаше да се взира в хоризонта, докато в краката му, долу, се разстила водната шир, блестяща, обляна в слънце, сякаш посипана с безброй диаманти, а в това време соленият вятър да гали челото му. Винаги бе предпочитал изгарящото тропическо слънце пред мъглата и влагата у дома. А, освен това опасната работа беше за предпочитане пред мръсната, като например мазането на въжетата с катран.

Той погледна надолу към жените, които усилено лъскаха палубата. Капитанът бе решил да даде работа на каторжничките и те вече чистеха на смени. Бяха доволни, защото благодарение на това можеха да излизат на горната палуба. Пети отмести поглед към група мъже, които ги наблюдаваха разсеяно. Цяла нощ бяха гуляли и развратничили из вертепите на Прая и видът на жените все още не извикваше у тях похотливи желания.

Но Пети знаеше, че са уталожили глада си за кратко. Вече две седмици откак бе поел ролята на пазител на добродетелта и с тревога мислеше за времето, когато няма да има кой да защити жените от моряшките задявки.

— Хей, приятелче — извика един от моряците, който бе поел вахтата на марса^[2]. — Допика ми се, знаеш… Нали може да пусна една вода?

Пети се изкатери до наблюдателницата и пое от него далекогледа. Едва ли можеха да случат по-хубав ден, за да отплават. Той огледа хоризонта и обърна поглед към Сантяго. След ден-два „Частити“ щеше да навлезе в смъртоносното безветрие на екваториалните води, но сега можеше да се полюбува на нежния бриз, който издуваше платната и тласкаше кораба все на юг покрай африканския бряг. Той се отпусна върху перилата на марса и мислите му отново се върнаха при малката Ан. От Уелс, личеше по говора й. Хубава женичка… Тази кожа, като бяла лилия, а зъбите й като слонова кост! Какво ли толкова бе направила, че да заслужи злощастната си участ? Не беше честно такива жени да бъдат пращани на каторга с останалите престъпнички.

Дали пък точно заради жени като Ан сестрата на графа не бе тръгнала по моретата да им помага? Тя постоянно измъчваше капитана с молбите си да подобри условията, в които живееха, и прекарваше всеки ден долу при тях. Учеше ги да четат и пишат. Бяха минали само две седмици откак корабът се отдели от английския бряг, а те вече говореха за госпожица Уилис като за светица! Пети въздъхна тежко. Изглежда наистина беше такава.

Той отново вдигна далекогледа, обходи с поглед небето и океана с набитото око на познавач и тъкмо оглеждаше бреговата линия, когато нещо прикова вниманието му. Пети нагласи фокуса и отново се взря към островите.

Един малък кораб сякаш изплува между две островчета и пое след „Частити“. Появи се сякаш от нищото! Сърцето му заби учестено. Пети беше опитен моряк и знаеше какво значи да срещнеш кораб в открито море, особено от онези, които дебнат в чупките на бреговата линия.

— Кораб на десен борд! — извика той към първия помощник.

— Какъв кораб?

Пети отново насочи далекогледа. Беше доста здрава шхуна, натоварена с оръдия. Пети изтръпна при вида на артилерията. Това беше всичко друго, но не и търговски кораб. Той потърси флаг или друг опознавателен знак, но напразно. Такъв просто нямаше.

— Е, какво става? Пети! — нетърпеливо извика първият помощник. — Какво виждаш?

— Мъча се да проумея, сър. Това е бърза шхуна, двумачтова. Натоварена… с оръдия.

Първият помощник се намръщи, разбрал какво означават тези думи.

— Под какъв флаг плава?

— Флагът, Пети! — извика и капитанът, който вече беше долу и гледаше напрегнато към моряка.

— Почакайте! В момента вдигат някакво знаме! — Той се взря още по-напрегнато. Издигането на знамето само по себе си беше лош знак. Корабите обикновено плаваха с вдигнат флаг.

— Господ да ни е на помощ — измърмори той. Флагът се разгъна на вятъра, черен като катран с ухилен череп и две кръстосани кости. — Пирати! Наближават ни!

— Всички на палубата! — вече викаше капитанът. — Жените — долу!

Боцманът заби камбаната. Пети никога досега не бе виждал екипажа да се движи толкова бързо и организирано. Без да отвръщат на въпросите на жените, двама от моряците ги натикаха в трюма. Капитанът издаваше кратко и отсечено заповеди, а останалите се движеха като автомати. Горното платно бе смъкнато, неколцина вече стояха зад оръдията.

— Пълен напред! — извика капитанът на първия помощник, който повтори заповедта. — Ще ги надбягаме!

Последното се стори на Пети малко вероятно. Той не сваляше бинокъла от очите си в търсене на някакво слабо място по преследващия ги кораб. Шхуната очевидно бе построена в Америка. Леката конструкция я правеше несравнимо по-бърза и от най-съвършената английска фрегата. Американските капери^[3] бяха създали доста главоболия на английските търговци през войната от 1812 г. и макар тя отдавна да беше приключила, много от тях станаха пирати. Пети беше сигурен, че именно такъв човек ги преследва в момента.

— Дали пък няма да оставят „Частити“ на мира, след като разберат, че от него не могат да получат никаква плячка? Казваха, че имало и такива случаи.

— Наближават ни — извика той към капитана. Моряците работеха бясно, но полза от това едва ли щеше да има. Корабът бе достигнал максималната си скорост, а тя беше твърде недостатъчна. Нали един и същи вятър надуваше платната и на преследвания, и на преследвача!

Пети отново поднесе бинокъла към очите си. Пиратите бяха вече по-близо и той можеше съвсем отчетливо да види развяващия се на вятъра черен флаг. Стори му се, че е някак си особен. Имаше нещо различно във формата на черепа… Рога! Черепът имаше рога. Сърцето му сякаш спря. Само един пиратски кораб имаше такъв флаг — „Сатир“. Пети потърси известната фигура на носа на шхуната. Точно така. Виждаше ясно митичното същество — получовек, полукозел. Тогава забеляза и мъжа, който стоеше на носа. Вятърът развяваше черната му коса. Нямаше никакво съмнение. Това беше онзи демон, капитан Гидиън Хорн.

— Това е Пирата-лорд! — извика той, пъхна бинокъла под мишница и тръгна надолу по стълбата. — „Сатир“, корабът на Пирата-лорд. Няма да можем да избягаме. Това е най-бързият кораб на света.

— Сигурен ли си? — дръпна го настрани капитанът, след като Пети стъпи на палубата. Лицето на изпечения морски вълк бе побеляло. — За какво му е притрябвало да гони кораб като нашия? Нашият собственик не е аристократ, а търговец.

Капитан Гидиън Хорн дължеше своя прякор на мишените, които си избираше. Разказваха, че първият кораб, който нападнал, принадлежал на английски благородник, който тогава плавал на борда. Лордът имал глупостта да каже на Хорн, че няма право да се държи така непочтително с един член на Камарата на лордовете.

— В Америка всички хора са равни — отвърнал Гидиън — и даже един пират е толкова важен, колкото и един лорд. Аз не се кланям на никой друг, освен на Бога, сър. Най-малкото на такъв превзет английски аристократ като вас.

Капитан Хорн обрал кораба на лорда до последния грош, смъкнал и дрехите от гърба му. Казваха, че успял да си открадне и една целувка от съпругата на лорда.

Оттогава „Сатир“ нападаше само кораби на благородници или на които пътуваха благородници, поради което много аристократи предпочитаха да пътуват инкогнито. Пети си спомни за госпожица Уилис. Трябваше да я предупреди да се прикрие под друго име, ако ги настигнат. По-точно, когато ги настигнат, разбира се. Беше неизбежно. От друга страна, Хорн не би ги нападнал само заради нея. А и тя не беше истинска лейди. Госпожица Уилис беше осиновена от стария граф и бе само доведена сестра на новия граф Блекмор, но по кръв не беше аристократка. Слава Богу, никой на кораба не знаеше тези подробности.

— Сигурен ли сте, че този кораб не е на някой аристократ? — попита Пети.

— На братовчед ми е. В него няма и следа от благородна кръв. Гарантирам!

— Може би ще ни пусне, като види, че нямаме нищо общо с висшата класа?

— Той ще ни изколи! Ей това ще направи! — подхвърли разпалено първият помощник. — Чух, че можел да размаже човек с един удар.

Пети преглътна. Малко бяха нещата в този свят, от които се страхуваше, но сред тях беше именно Пирата-лорд. Досега никой не беше обвинил този странен мъж в убийства и мародерства, каквито се разказваха за другите морски разбойници. Това обаче не означаваше, че няма да се разяри, когато открие, че на „Частити“ няма нищо за плячкосване.

— Може би не си струва да се бием — промърмори Пети.

Капитан Роджърс подсмръкна.

— Да се бием? Ти добре ли си? Това е „Сатир“, с тридесет оръдия на борда. Те ще ни направят на трески! Нямаме нито оръжие, нито хора, за да се бием с тях. Освен това, ако се хвърлим в бой, те ще си помислят, че носим кой знае какво и съвсем ще се озверят.

— Не можем и да им се изплъзнем. Не и с този товар — напомни Пети. Сякаш за да потвърди думите му, „Сатир“ ускори ход и се приближи с още няколкостотин метра, подобно на демон, погнал нещастен грешник. След няколко минути щеше да ги вземе на абордаж.

Капитанът огледа своя екипаж, после се обърна към първия помощник и Пети.

— Нямаме друг избор, момчета. Ще ни пипнат, освен ако не се случи някакво чудо.

Но чудото не стана. В следващия миг проехтя предупреждение, че ако не се предадат, „Частити“ ще стане на трески. Капитанът се обърна отново към екипажа и докато им заповядваше да не оказват съпротива, Пети изведнъж се сети, че не е говорил с госпожица Уилис.