Сабрина Джефрис
Пиратска целувка (24)

Глава 24

Тя каза: Не ще те изоставя, скъпи, разбери.

Макар година вече нас да ни дели.

Анонимен автор

Из „Морякът и неговата любов“

Беше изминала почти една седмица, откакто Джордан и Сара бяха пристигнали в Англия, след като бяха пътували цял месец по море. Беше се свечерило и Джордан стоеше долу на стълбите в лондонската си градска къща, като се разхождаше нервно и поглеждаше на всеки пет секунди към часовника в хола. Сара закъсняваше. Тя бе дала съгласието си да го придружи на бала у Мерингтънови тази вечер, но се бавеше вече половин час.

Все още се чудеше как бе успял да я убеди. Тази сутрин беше казала ужасена „не“ и го бе погледнала така, сякаш я караше да тръгне гола по улиците. А днес следобед, когато той се прибра вкъщи, след заседанието в парламента, тя бе променила решението си.

И слава Богу! Беше време да излезе сред обществото и да забрави този проклет пират. След няколко танца с мъже от нейната среда тя щеше да разбере колко е била глупава, че се е влюбила в един пиратски капитан. Пък и хората трябваше да я виждат, за да може да секнат всички слухове за скандала, който още не беше отминал. Само Бог знаеше колко неприятности си създаде, за да запази нейната репутация.

Бе прикрил приключенията й с пиратите, като беше платил на собствениците на „Частити“ голяма сума пари, за да разказват, че са я пуснали, без да я докоснат, заедно с корабния екипаж след пиратското нападение. Той беше разпространил надлъж и нашир, че през седмиците след това тя се е възстановявала от травмата на преживяното. Дотогава всички, изглежда, вярваха на тази история.

Томас Харгрейвс влезе и се изкашля на висок глас точно когато Джордан обикаляше хола за петнадесети път. Но въпреки че не беше в настроение да разговаря с иконома си в момента, той прикри раздразнението си. В края на краищата Харгрейвс беше загубил брат си завинаги заради Джордан и трябваше да му прави някои отстъпки заради това.

— Какво има, Харгрейвс? — запита графът и погледна отново към стълбите.

— Става дума за госпожица Сара, милорд. Казахте да ви докладвам кога излиза и кога се прибира, докато сте в парламента през деня, и реших да направя това, преди да излезете сега.

Джордан погледна часовника в хола и въздъхна.

— Защо пък не, дявол да го вземе! Нямам друга работа в момента.

— Добре, милорд. — Харгрейвс извади някакъв лист и наведе глава, за да го прочете, а плешивото му теме заблестя под пламъка на свещите. — В девет часа и осемнадесет минути сутринта, след като закуси с вас, госпожица Сара се изкъпа, Пеги й помогна да облече розовата батистена рокля, а след това тя слезе долу в десет часа и пет минути. — Листът, който държеше, прошумоля леко, преди да продължи. — После тя посвири на пиано във всекидневната. Мисля, че първата мелодия беше „Долу, край бреговете на Клауди“. — Той потупа с пръст брадичката си. — Или беше „Долу край Сали Гар…“

— Не ме интересува какво е облякла или какво е свирила, Харгрейвс! — избухна той припряно. — Искам само да знам какво е правила.

— Добре, милорд — отговори Харгрейвс с кисела физиономия. — Тя свири на пиано до десет часа и трийсет и две минути, а след това ми поиска един екземпляр от книгата на Дебрет за родословията на перовете. Разглежда го до дванадесет и деветнадесет минути. Стори ми се, че го четеше много внимателно. За обяд й занесох подноса, на който бях сложил баница с пилешко, приготвена от готвача, а както знаете, това е любимото й ядене. Имаше и салата с шест ореха, две филии с…

— Харгрейвс! — викна заплашително Джордан.

— Исках само да знаете какво й поднесохме, защото тя не се докосна до нищо. А както ви е известно, госпожица Сара винаги обядва, особено когато има баница с пилешко.

Джордан се намръщи и започна пак да крачи нагоре-надолу.

— Спести ми коментарите си. Знам, че не се храни добре, откакто се е върнала. — Тя не ядеше много и когато бяха на кораба. А тази сутрин той видя, че тя, без да мисли какво прави, си намаза една препечена филия от хляба, но после я остави настрани, без да я докосне.

Но и това не беше най-лошото. Тя спеше само по няколко часа на нощ, а през останалото време се разхождаше из салоните като призрак. Избягваше всякакви контакти с него, а когато той й заговореше, тя отвръщаше на въпросите му с едносрични думи.

Освен когато заговореха за този проклет пират. Тогава тя разказваше на Джордан повече, отколкото той желаеше да чуе за мечтите на този човек, за неговата утопия и колко бил внимателен с децата, както и куп други „чудесни“ качества, които притежавал, докато му омръзнеше да слуша името Гидиън Хорн.

Но всичко това сега трябваше да приключи. Тя се бе съгласила да отиде с него на бала. Това със сигурност вече беше признак, че увлечението й по капитан Хорн започва да намалява.

— След обяда госпожица Сара излезе някъде — продължи да обяснява Харгрейвс.

Джордан изведнъж се обърна към него.

— Излезе ли? Казах ти, че не бива да излиза никъде без мене! — Откакто се бяха върнали, той постоянно се боеше, че тя ще се качи на някой кораб и ще се върне отново на този проклет остров.

Харгрейвс се изчерви.

— Тя… се е измъкнала, без да я види някой. — Но след като Джордан го загледа навъсено, слугата веднага добави: — Но се върна само два часа след това. Каза, че ходила на гости у една от приятелките си от Дамския комитет. Изглеждаше много добре и веднага попита за вас.

Това, изглежда, е било, когато тя влезе в библиотеката и му каза, че ще дойде на бала. Какво се бе случило през тези два часа, че да промени решението си?

Но това не беше важно сега. Тя щеше да иде с него и само това го вълнуваше. Някаква врата се отвори горе, което показваше, че тя най-после се е приготвила, и той махна на Харгрейвс с ръка да замълчи.

— Можеш да ми разкажеш останалото утре сутринта — каза той тихо и се обърна към стълбите. — Върви да доведеш Сара…

Той спря, като видя сестра си горе на стълбите. После отвори уста от изумление. О, Господи, що за лудост я бе прихванала? Беше облякла някаква ужасна рокля. Деколтето й бе изрязано дълбоко и разкриваше по-голямата част от гърдите й, а и беше толкова прилепнала до тялото й, че очертаваше всичките му извивки. Отгоре на това беше от златист, прозрачен плат, тънък като цигарена хартия, от онези рокли, които само французойките или някоя от неговите любовници се осмеляваха да облекат. През нея почти се виждаше пъпът й, дявол да го вземе!

Дали не беше полудяла? Сара никога не беше носила такава рокля! Дори една омъжена англичанка не би си позволила да се яви на обществено място облечена така скандално, а камо ли една почтена девойка от добро семейство.

— Откъде, дявол да го вземе, си взела тая рокля? — измърмори той, докато тя слизаше по стълбите. — Върни се веднага горе и се преоблечи! Няма да дойдеш у Мерингтън облечена така!

Тя го изгледа равнодушно.

— Защо пък не? Ти ме водиш на този бал, с цел да намеря заместник на Гидиън, нали? Аз само улеснявам твоя план. С тази рокля ще мога да измамя някой клетник да се ожени за мене, нали така? — Тя слезе още няколко стъпала надолу. — Но след като го хвана в мрежите си, ще трябва да измислиш нещо и да го баламосаш за моето обезчестяване. А може и да не го е грижа. Нали все пак имам зестра. С тези пари ще мога да си купя представителен съпруг, ако с тази рокля не успея да хвана някого.

— Някой, който ще иска зестрата ти ли? Или някой развратник? — развика се той ядосано и тръгна нагоре по стълбите. — Такъв мъж ли искаш за съпруг?

Тя вдигна рамене и дръпна по-надолу деколтето си, за да разголи още повече гърдите си.

— Какво значение има? Дали е един или друг, не е толкова важно, нали? Ти сигурно така смяташ, иначе нямаше да ме разделиш с мъжа, когото обичам.

Той спря на стълбите и присви очи.

— Какво значи това, Сара, някакъв номер ли правиш, за да ме накараш да се чувствам виновен за това, което направих?

— Номер ли? — каза тя най-невинно. — Съвсем не. Само се опитвам да ти помогна. След като си се заел със задачата да решиш за кого трябва да се омъжа и за кого не, аз изпълнявам своята роля да съблазня някой мъж. Как ти се струва това? — Тя притисна с ръка изключително тънката материя към тялото си. — Смяташ ли, че лорд Манфред ще хареса тази рокля? Чух, че си търсел съпруга.

Джордан изскърца със зъби. Лорд Манфред беше шестдесетгодишен и не само искаше да се ожени за момиче със зестра, но беше и голям женкар. Този негодник от години се увърташе около Сара. Тя, както и Джордан го ненавиждаха.

— Каза вече каквото имаше да казваш — измърмори той сърдито. — А сега върви горе и си облечи прилична рокля.

— Но, Джордан, аз нямам нищо по-подходящо, за да съблазня някой…

— Тръгвай веднага, Сара Уилис! Защото иначе се кълна, че аз самият ще те преоблека.

— Добре — отговори тя презрително, — щом настояваш. Но не ме вини после, ако не съм могла да прелъстя подходящ съпруг още сега. — Като изсумтя, тя се обърна и тръгна нагоре по стълбите.

— И не си измисляй извинения, за да не дойдеш с мене на бала — извика Джордан след нея. — Чакам те тук долу след половин час!

— Добре, Джордан — каза тя с голямо задоволство. Щом се прибра в стаята си, Сара се усмихна доволно.

„Така ти се пада, братко!“ — помисли си и веднага тръгна към Пеги, в чиито ръце се намираше роклята, която всъщност смяташе да облече. Прислужницата не направи никакъв коментар, докато помагаше на Сара да съблече скандалната френска рокля, която Сара бе взела назаем от приятелката си от Дамския комитет. Мили Боже, Сара никога в живота си не се беше чувствала толкова разголена и при това пред Джордан. Но може би сега той щеше да разбере как й въздейства неговото непоносимо и деспотично държание.

Колкото и да се бе старала, той не искаше да приеме доводите й. Устата я заболя да го увещава, докато пътуваха с кораба „Дифайънт“. Нищо от това, което му каза, не успя да го накара да промени решението си. Макар че беше известен като един от най-големите женкари в Англия, към нея той се държеше като строг моралист. Тя просто полудяваше, като знаеше, че в същото това време, през което той я отвежда далеч от Атлантис, недоверието на Гидиън ще расте и той ще си мисли, че го е изоставила също така жестоко, както майка му. Тази мисъл не й даваше мира.

Тя се намръщи, докато Пеги й помагаше да облече другата, по-прилична рокля. Ех, да можеше да се върне на Атлантис сама! Но не смееше да направи това без разрешението на Джордан, защото той веднага щеше да я последва, а този път сигурно щеше да доведе и флотата, за да унищожат острова и всичките му жители. А това беше ужасяващо!

Тази сутрин той дори има дързостта да й предложи да отиде с него на бал, като че нищо не се бе случило в живота й през последните няколко месеца. Тогава тя реши да му покаже колко е бил безсърдечен. Е, може би сега вече щеше да я послуша.

Но тя трябваше да отиде на този бал и по една много важна причина. Тази сутрин се бе сетила, че след като не може да напусне Англия сега, би могла поне да опита да открие нещо за семейството на Гидиън. Затова беше взела книгата на Дебрет за родословията на перовете. В нея откри, че има само една дъщеря на дук, която се казва Юсташа и която отговаря по възраст за майката на Гидиън. Но най-учудващото бе, че тази жена бе жива. И беше съпруга на маркиз Дрейдън. А ако сведенията на нейната приятелка от Дамския комитет се окажеха верни, лейди Дрейдън щеше да присъства на този бал.

Е, разбира се, лейди Дрейдън може би не беше майката на Гидиън. Но нещата, които нейната приятелка й бе разказала за тази жена, я поразиха. Лейди Дрейдън и мъжът й не обичали да бъдат в центъра на общественото внимание, а живеели по-скоро уединено и скромно в имението си в Дарбишър. Те били филантропи и отпускали солидни дарения на няколко благотворителни дружества, но избягвали бурните аплодисменти, които съпътстват такъв род щедрост. А лейди Дрейдън била известна със своята приветливост и доброта.

Нещо не беше както трябва. Майката на Гидиън би трябвало да бъде разглезена егоистка. Пък и нали Гидиън твърдеше, че е мъртва! Но Сара беше прочела от началото до края книгата за перовете и не бе открила друга, която да отговаря на данните за майката на Гидиън.

Може би Елиъс е излъгал, че жена му е умряла. Или Гидиън не е доразбрал нещо, или не е чул добре името й. Във всеки случай тази вечер тя смяташе да разбере истината. Но първо искаше малко да измъчи брат си.

Когато тя слезе за втори път долу, Джордан огледа роклята й одобрително, преди да й отвори вратата, за да излязат. Но й заговори, едва когато бяха вече в каретата.

— Не разбирам какво толкова лошо съм направил. Искам само да те направя щастлива.

Тя гледаше пред себе си с втренчен поглед.

— Като не ми даваш да се омъжа за мъжа, когото обичам ли?

— Ти само си въобразяваш, че го обичаш. След известно време ще видиш, че е било едно мимолетно увлечение…

— Благодаря ти за ласкателната преценка на моя характер.

Той я погледна изплашено.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това?

Тя се усмихна с горчивина.

— Наистина ли не разбираш? Знам, че има лекомислени жени, които се влюбват, а после забравят обекта на любовта си, щом се промени обстановката. — Тя си мислеше за майката на Гидиън, която го бе изоставила, без да се замисли. — Но не вярвам да смяташ, че съм от тях. Ако постъпех така, както се надяваш, и успеех да забравя Гидиън за тези няколко дни, след като се върнах в Англия, нямаше ли това да показва, че съм най-неуравновесената и лековерна жена, която познаваш?

— Това щеше да ми покаже само, че си разумна — отвърна Джордан, макар че за пръв път, откакто напуснаха Атлантис, изглеждаше неуверен в становището си.

— Разумна ли? Не мисля така. Една разумна жена не отдава сърцето си толкова лесно, нито пък си го взема обратно заради нечия прищявка. Трябваше ми цяла седмица да разбера, че въпреки грубото му държание, той е истински мъж, и още три седмици, за да се съглася да се омъжа за него. Не съм взела решението си толкова лесно. Не разбираш ли? Та аз знаех, че ще дойдеш да ме спасиш. Ако исках да се противопоставя на Гидиън, можех да се въздържа. — Тонът й се смекчи, като си спомни как Гидиън я беше погледнал, когато тя му беше предложила да се омъжи за него. — Но аз не исках да му се противопоставя. И сега не искам. Трябва да се върна там.

Той изруга тихо и отчаяно.

— Искай от мен всичко друго и ще се съглася, само не това. Ще ти позволя да продължиш да се занимаваш с твоята реформистка дейност, където и когато пожелаеш. Само не ме моли да те връщам на онова място.

Тя тропна толкова силно с крак по пода на каретата, че пружините й се разтърсиха.

— Но аз не искам нищо друго! За каква ме смяташ, че да приема нещо в замяна на мъжа, когото обичам?

Като изскърца със зъби, той се загледа през прозореца в мъгливата лондонска нощ.

— Не си ли се чудила защо този пират мрази толкова благородниците? Откъде знаеш, че няма да си промени решението за теб един ден заради тази неоснователна омраза?

— Не е неоснователна! Тя е… тя е… — Сара спря и не пожела да му разкаже за миналото на Гидиън по същата причина, поради която се бе въздържала много пъти досега. Защото знаеше, че Джордан няма да повярва на този разказ. Щеше да помисли, че е пак някаква лъжа, която Гидиън е измислил, за да спечели съчувствието й. А това, че Гидиън никога не бе потърсил семейството на майка си, щеше да направи тази история още по-невероятна в очите на брат й. Той не би повярвал, че един пират може да бъде толкова горд, та да не желае да рискува да се почувства унижен, като разбере, че семейството на майка му продължава да не го иска. Затова тя трябваше да разбере истината, преди да я каже на Джордан.

Сара несъзнателно докосваше закопчалката на чантичката си.

— Повярвай ми, като ти казвам, че има основателни причини за тази омраза.

Те пътуваха мълчаливо известно време, преди той да заговори отново.

— Значи продължаваш, като преди, да искаш този пират за съпруг?

— Да. И няма да си променя решението, независимо на колко бала ще ме замъкнеш.

— Защо тогава се съгласи да дойдеш с мене?

Тя отбягна погледа му.

— Имам да свърша… една работа.

— Работа ли? Каква работа?

Тя се колебаеше какво да му каже, после реши да му разкрие само част от истината.

— Искам да се срещна с лейди Дрейдън, а ми казаха, че щяла да присъства на бала тази вечер. Трябва да поговоря с нея за нещо.

— Свързано с Дамския комитет ли? Знам, че тя е голяма филантропка.

Сара веднага се залови за това извинение.

— Да. Свързано е с Дамския комитет.

— Ще е трудно да я откриеш. Сигурно ще има много хора.

— Няма значение. Все някак ще я намеря.

Сара щеше да го стори. Дори ако се наложеше да заговорва всяка възрастна дама на бала. Трябваше да намери начин да открие дали лейди Дрейдън е майката на Гидиън. Това беше най-малкото, което можеше да направи за мъжа, когото обичаше.

 

Гидиън се качи на „Сатир“ и спря при перилата, където беше целувал Сара през нощта след пожара. Нощта, когато тя му се беше отдала толкова страстно. Смазваща тежест като че се беше стоварила върху гърдите му, тежест, която го измъчваше, откакто тя бе заминала. Колко време беше минало оттогава? Три седмици ли? Или четири? Той не беше сигурен. Последния месец живееше в поредица от безсънни нощи и крайно напрегнати дни. Караше хората си да работят толкова много, че накрая Барнаби го помоли да ги остави да си отдъхнат известно време. Но Гидиън искаше да построят къщите, а когато ги довършат, щяха да започнат да строят училище и църква.

В живота си сега той имаше само една цел — да направи Атлантис съвършен във всяко отношение. Тогава светът щеше да научи за неговата утопия, за мястото, където мъжете и жените ще живеят заедно и свободно, без тиранията на несправедливи управници. Светът щеше да научи и тя щеше да чуе за това. И щеше да разбере, че е успял, въпреки заминаването й, и тогава щеше да се проклина за това.

Той удари с юмрук по перилата. Кого заблуждаваше? На нея сигурно й е безразлично какво ще стане с Атлантис. Беше се махнала оттук и изглежда само това беше важно за нея. Всичко, което бе казала, че иска да го възстановят и да помогне за развитието му, са били само празни думи, за да не разбере той нейните планове. А той й бе повярвал! Като безумно влюбен глупак той бе повярвал на всяка нейна дума!

Свали ръцете си от парапета и си тръгна, но погледът му попадна на неговата къща. Това беше единствената недовършена постройка на острова. Не беше я докосвал, откакто тя бе заминала. И какъв смисъл имаше? Без Сара не му трябваше къща. Тя беше единствената жена, за която той бе искал да се ожени, и сега, когато си беше отишла…

Сега, когато си беше отишла, нямаше значение как ще изглежда неговата къща, кога ще се храни или какви успехи ще постигнат на Атлантис. Нищо нямаше вече значение.

По дяволите, защо не можеше да заличи тази жена от мислите си? Всичко му напомняше за нея. Като отрежеше грозд банани от някое дърво, той си спомняше колко много ги обичаше тя. Всеки път, като видеше бяла бродирана блуза или червени коси, сърцето му подскачаше. Докато разбереше, че не е тя. И никога нямаше да бъде тя. Сара си бе отишла и независимо какво беше казала, нямаше да се върне тук. Беше глупаво да се надява на това. Той извади нейния медальон от джоба си и го загледа. Гидиън не знаеше защо го бе задържал. Докато го прехвърляше в ръцете си, той си спомни как тя постоянно го опипваше, като говореше с него, а тънките й пръсти превъртаха синджирчето в една или друга посока. Трябваше да хвърли този проклет медальон в океана. Той олицетворяваше лъжата, че тя ще се върне, една от многото лъжи, които му бе наприказвала, за да го залъгва, докато пристигне помощ за нейното спасяване.

Той разлюля украшението зад перилата и погледна надолу към водата, която беше достатъчно дълбока да го погълне. Трябваше само да го пусне надолу и да го остави да се свлече от пръстите му.

Но той нямаше сили да направи това. Някакъв глупав, сантиментален импулс го накара да пъхне медальона обратно в джоба на панталоните си, а от устните му се изтръгна тиха ругатня.

Като се намръщи, той прекоси палубата, влезе в салона и тръгна към своята каюта. Моли и нейните деца все още спяха нощем в нея, но той я ползваше през деня. А в момента се беше запътил за там с определена цел. Имаше нужда от бутилката си. Той не пиеше често, но днес беше решил да се напие до забрава. Искаше поне веднъж да не го измъчват мислите му за Сара.

Като отвори със замах вратата, той влезе в каютата си, но в този момент някой изписка и той видя една руса глава да изчезва под завивките.

— Излез оттам, проклетнице такава, която и да си! — извика той. — Какво, дявол да те вземе, правиш тук? — Той беше освободил каютния си помощник от задълженията да разтребва каютата му, още когато се преселиха на Атлантис, така че не можеше да бъде той. Пък и преди малко беше видял Моли да разговаря нещо сериозно с Луиза, значи не можеше да бъде и тя. Само дано не е някоя от другите жени. Той не беше в настроение да се разправя, с която и да е от тях. А Бог да й е на помощ на Куини, ако е тя, защото щеше да я изгони като мръсно коте.

Тогава изведнъж разбра, че треперещото същество изпод завивките на леглото беше много по-малко, от която и да е от жените. Той изохка мъчително. Сигурно е Джейн, петгодишната дъщеря на Моли. Сигурно беше тя. Той се опита да заговори по-мило.

— Джейн, ти ли си, моето момиче? Излез оттам. Всичко е наред. Няма да ти направя нищо лошо.

Една руса главичка се подаде изпод атлазената завивка и първо се видяха зачервените й очи и нослето й, а после и задъхващата се устица.

— Ти ми крещеше! Каза ми лоши думи и ме наруга!

Той въздъхна тежко и седна на леглото.

— Знам, миличка. Не трябваше да го правя. Но днес съм много сърдит.

Тя се подаде още малко изпод завивките. После постави двете си пухкави ръчички върху тях и го загледа съвсем сериозно.

— Защото госпожица Сара си отиде ли?

Той се втрещи.

— Госпожица Сара няма нищо общо с това.

— О! Аз пък мислех, че госпожица Сара ще се омъжи за тебе.

— Къде е майка ти? — попита той, като побърза да смени темата. Беше дошъл тук да прогони мислите си за Сара, а не да говори за нея. — Защо те е оставила Моли тук сама?

— Каза, че трябвало да говори с госпожица Луиза. И ми нареди да поспя малко. — Тя пак задиша тежко. — Но аз не обичам да спя следобед.

Като се опита да потисне усмивката си, той протегна ръка и разроши косите й.

— Да, но следобедният сън е полезен за малките момиченца. Защо не легнеш пак, а аз ще те оставя да поспиш, съгласна ли си?

Тя отпусна главичката си послушно върху възглавниците, но той усещаше, че очите й го следят, когато стана и се отправи към бюрото. Той отвори чекмеджето и извади бутилката с рома, като му се искаше някак да я прикрие от погледа й.

— Това джин ли е? — запита тя подозрително.

— Не. Спи сега.

— Баща ми понякога пиеше джин, когато беше тъжен. И пееше някакви смешни песни, за да ме развеселява.

Гидиън я загледа по-внимателно. Въпреки че знаеше от Сара, че някои от жените имат мъже в Англия, той не се беше замислял много по този въпрос. Пък и ако техните съпрузи са били свестни, нямало е да допуснат жените им да участват в престъпления, нали така?

— Татко ми липсва — каза тя с детинска откровеност. — Много ми липсва.

Той почувства, че съвестта започва да го мъчи, и запита:

— Защо не си останала с него в Англия?

— И двамата с мама казаха, че трябва да замина с нея. Той смяташе, че моряците няма да я задяват толкова, като я видят с мене. — Очите й блеснаха. — Татко каза, че ще дойде при нас, щом спечели малко пари. — После дребното й личице пак помръкна. — Само че, той не може да дойде при нас сега, като живеем на този остров. Мама каза още, че ще си имам друг татко.

Горчива бучка на съжаление заседна в гърлото му. Той се опита да я преглътне. Мъжът на Моли едва ли някога е щял да отиде в Нов Южен Уелс, а тя сигурно е щяла да вземе друг мъж, дори и само за да издържа децата си.

Но макар и да търсеше оправдание, това не намаляваше неговата вина. Малката Джейн нямаше да може да разбере тези подробности. Тя знаеше само, че преди е имало надежда баща й да иде при тях, а сега това бе станало невъзможно.

И за пръв път той осъзна това, което Сара го бе карала да разбере. Че не всички жени искат да останат тук. Някои от тях не бяха доволни, че ще се омъжат, без да имат думата по този въпрос. Никак не бяха доволни. А други се чувстваха направо нещастни. Защото трябваше да се примирят, че ще загубят завинаги любимите си мъже в Англия.

И за всичко това беше виновен той и неговите големи утопични планове. Утопия ли? Когато преди време той бе казал пред Сара, че Атлантис е утопия, тя му бе казала: „Утопия, където мъжете ще имат всички права на избор, а жените ще бъдат безправни“. Тя беше права, а грешката беше негова. Сега разбираше, че една утопия, където само половината от хората ще имат право на избор, не струва особено много.

— Мама каза, че вече трябва да се държа като голямо момиче — продължи да говори Джейн и сълзи блеснаха в красивите й зелени очи. — Каза още, че трябва да се науча да обичам новия си баща. — Тя го погледна така, че сърцето му се сви. — Но моят татко много ми липсва. И не искам да имам нов татко.

Като остави бутилката с рома върху бюрото, той седна на леглото до Джейн. Обгърна с ръка малките й раменца и я притегли към себе си.

— Не се тревожи, миличка. Не е нужно да имаш нов баща, ако не искаш. Аз ще се погрижа за това.

Тя се сгуши на рамото му и тихо подсмръкна.

— Нямам нищо против ти да ми станеш татко. Но нали ще се жениш за госпожица Сара? Когато се върне тук.

Тя го каза с такава увереност, че сърцето го заболя.

— Да, когато тя се върне тук — повтори той с приглушен глас.

В този момент Барнаби нахълта в каютата.

— Капитане, моля те, ела веднага. Моли ще ражда. — Той погледна към детето, после махна с ръка на Гидиън да излезе пред вратата. Щом капитанът излезе навън, Барнаби започна да шепне: — Нещо не е наред. Изглежда няма да я бъде и вика детето, затова го доведи, като идваш.

В този момент Гидиън забрави за бутилката с рома, за която беше дошъл. Забрави предателството на Сара и собствената си мъка. Остра болка го прониза и като грабна на ръце малката Джейн, той хукна заедно с Барнаби.