Сабрина Джефрис
Пиратска целувка (20)

Глава 20

С галантни и вежливи маниери

на жените се стараем ний да угодим.

И знаем точно що липсва им на тез хетери,

тъй като все пак не можем да им устоим.

Джон Плейууд

Из „Веселият моряк“

Сара издържа първата седмица учудващо добре. През деня имаше толкова много работа, а и непрекъснато трябваше да се намесва в караниците между жените за това, коя какво да свърши, че нямаше време дори да си отдъхне. Трябваше да пренася вода и да готви ядене за мъжете. Трябваше да окосят тревата и да я изсушат за тръстиковите покриви, да ушият дюшеци от ленените платове, които мъжете бяха донесли от Сан Николао.

И все пак тя виждаше Гидиън достатъчно често, за да й напомня за единствената нощ, която бяха прекарали заедно. Той искаше нейното мнение за това, как да планират къщите. Когато се нуждаеха от някаква помощ от жените, той идваше първо при нея и по цели часове разискваха и търсеха най-добрия начин да разпределят мизерните си средства.

Тя също си намираше поводи да го търси. Колкото и да се упрекваше за това, тя обичаше да го гледа как работи, как мускулите му играеха под блестящата от пот кожа. Той обикновено ядеше обеда си с нея под дърветата, като й поднасяше банани, които тя беше започнала да обича, и големи хапки свинско, току-що опечено на саморъчно изработените от Сайлъс шишове. Понякога пръстите му случайно докосваха нейните, когато си взимаха от яденето, но иначе той въобще не я докосваше.

Това би трябвало да улесни нещата. Но не се получаваше точно така. Нощем тя лежеше будна в каютата си и мислеше, че той спи в огромното си легло точно срещу нея. Понякога затваряше очи и си представяше как той плъзга пръстите си по раменете, гърдите и бедрата й… Друг път въображението й я отвеждаше дори още по-далеч и тя започваше да опипва собственото си тяло, а най-лошото бе осъзнаването, че той беше успял да я подтикне да върши такива развратни неща.

Втората седмица беше по-трудна. Сега вече, след толкова разправии и караници, всичко бе тръгнало като по вода. Всеки беше поел онази работа, която умееше да върши най-добре, и хората се трудеха усърдно за възстановяването на Атлантис. Така че времето, през което обсъждаше разни неща с Гидиън намаля, пък и нямаше много поводи да го търси. А и той не идваше вече всеки път на обяд, макар че ядеше с нея винаги, когато можеше.

Въпреки това тя чувстваше присъствието му навсякъде около себе си, дори когато той помагаше при строежа на жилищата или контролираше сеченето на дърветата. Тя намираше поводи да го вижда, после си измисляше оправдания за неоснователните причини, заради които го е търсила. След това започна да го докосва случайно… по ръката, рамото или лакътя. И, разбира се, не го правеше нарочно. Просто така се случваше. А когато го докоснеше понякога, той застиваше на мястото си и я поглеждаше с такива жадни очи, че това винаги я караше да дръпне ръката си като ужилена.

Вечер той започна да й носи подаръци — парфюмиран сапун, някакъв атлазен плат за шапчица, едно чудесно, като изваяно от човешка ръка, светлооранжево парче корал, който беше намерил с моряците си, докато ловяха риба. Но никога не й даваше нещо, което тя би сметнала за крадено, а това й сгряваше душата, защото той сигурно притежаваше безброй скъпоценности, с които можеше да я обсипе.

Понякога той се разхождаше по-дълго с нея по палубата и споделяше надеждите си за острова. И макар че бе решила да не допуска думите му да я впечатляват, ставаше точно обратното. И как можеше да не я вълнуват неговите мечти за едно общество, в което мъжете и жените ще могат да работят и да живеят свободно и няма да понасят жестокостите на безчувствени управници? И където наказанията ще отговарят на престъпленията, а хора като Ан няма да бъдат лишени от най-насъщните си потребности.

После идваше най-лошата част от нощта, когато той я изпращаше до вратата на каютата й. Тя почти винаги се надяваше, че ще я целуне и беше страшно разочарована, когато не го правеше. А като си легнеше, въображението й я отвеждаше там, където действителността свършваше. Не беше достатъчно да си спомня само ръцете му, когато я галеха. Сега вече мечтаеше да почувства и устните му върху своите. Първо си припомняше целувките му, после устата му, която докосваше гърдите й, корема й и дори най-потайното й място. Това беше наистина скандално и я караше да изпитва ужасен срам. Понякога дори се събуждаше и се улавяше, че опипва собственото си тяло по такъв неприличен начин, какъвто никога не си бе представяла, че може да съществува. Но Гидиън, проклет да е, беше твърдо решил въобще да не я докосва.

Но към края на третата седмица нещата започнаха да се променят. Той уж случайно се пресягаше да отстрани косите от очите й или я хващаше сутрин за ръка, за да я преведе по капитанското мостче. А когато обядваха заедно, което ставаше вече почти всеки ден, той, изглежда, изпитваше удоволствие пак уж случайно да се докосне до гърдите й, като протягаше ръка да вземе нещо, или сядаше толкова близо до нея, че краката им се докосваха.

Ако имаше поне малко здрав разум в главата си, тя би трябвало да го изобличи, че нарушава обещанието си да не я докосва. Но това отдавна вече не я притесняваше. Дори живееше за тези случайни докосвания. Изпитваше неимоверно удоволствие от подаръците, които той й носеше, и от това, че често се съгласяваше с преценките й по някои въпроси.

Дори, нещо по-лошо, тя беше стигнала дотам, че нощем преживяваше отново безсрамните неща, които бяха вършили, когато се бяха любили. И вече не се мъчеше да потиска фантазиите си, а даваше пълна свобода на въображението си. А ръцете й, тези коварни, похотливи ръце бяха станали наистина неконтролируеми.

За съжаление, те не можеха да задоволят необузданата жажда, която я измъчваше, нито пък желанието й той да я целува, да я гали и да се любят отново.

Такива мисля я вълнуваха последната сутрин на третата седмица. Беше още рано, не се беше зазорило и всички на кораба спяха. Тъй като се нуждаеше от място, където да може да се отдаде на мислите си, тя се отправи надолу по брега към потока.

Бяха установили някои правила за малката колония и едно от тях беше за къпането. Тъй като водата в потока беше прекалено студена рано сутрин, на жените се разрешаваше да се къпят в ранните следобедни часове, а на мъжете по-късно следобед, след като свършеха черната работа през деня. Тази система позволяваше на жените да могат да се усамотят, за което жадуваха, особено онези от тях, които още не си бяха избрали съпрузи.

Така че, когато Сара дойде при потока, тя се изненада като видя Гидиън, който стоеше гол там, в средата му, и се къпеше в студената вода. Тя веднага се скри зад едно дърво, да не би той да я види.

Но не можеше да повярва на очите си. Дали той идваше тук всяка сутрин? И защо, след като водата беше много по-топла през деня?

Трябва да го остави да се окъпе, помисли си тя мрачно. Но нейните изкушаващи нощни видения все още бяха твърде пресни. И нямаше сили да си тръгне веднага. Като огледа набързо наклона, който водеше към брега, за да се увери, че никой не я наблюдава, тя надниква пак иззад дървото, за да погледа Гидиън.

Потокът беше толкова плитък, че водата стигаше само до коленете му. Той беше обърнат с гръб към нея, гребеше водата с шепи и я изливаше върху тялото си. И беше просто прекрасен… черните му коси се спускаха върху широкия му гръб, по който личаха белези от раните му, заоблените му задни части се огъваха при всяко движение, а косматите му крака бяха леко разтворени, за да може да пази равновесие върху покритото с малки камъчета речно дъно. Гореща вълна се разля от слабините й и се разпростря до гърдите й, а после и до лицето й, докато го наблюдаваше. Какво ли би направил той, ако тя изведнъж излезеше иззад дървото и отидеше да се хвърли в обятията му? Не, тя не можеше да направи подобно нещо. И не трябваше.

Той изведнъж се обърна назад, но не я видя. Тогава тя просто ахна от учудване. Мили Боже! Та той беше възбуден! И си мърмореше нещо, като се мръщеше, докато търкаше гърдите си с насапунисаната кесийка.

После, за неин ужас, пръстите му обхванаха набъбналата му мъжественост и започнаха да се движат нагоре-надолу. Тя си казваше, че трябва веднага да си тръгне, но краката й бяха като заковани за горската земя. Беше просто смаяна. Значи така успяваше той да се сдържа да не я докосва, когато тя направо умираше от копнеж по него! Но ако по този начин успяваше да укроти страстта си, защо се мръщеше? Защо движенията му бяха толкова припрени, като че не успяваше да постигне удовлетворение? Може би и за него това не беше достатъчно както за нея. Нали да пипа човек себе си беше също толкова безсмислено, колкото и когато заливаха с вода онези пламнали колиби. Не беше достатъчно. Никога не можеше да бъде достатъчно.

Изведнъж той вдигна очи и я видя. Втренчи се в нея, а очите му бяха изпълнени с плам, неудържимо желание и страстна жажда. За момент тя остана като закована с отворени уста, а краката й се вцепениха.

После изпадна в паника. Нададе вик, обхваната от срам, повдигна полите си и хукна да бяга толкова бързо и толкова надалеч, колкото можеха да я отнесат краката й.

Веднъж дори се спъна долу край брега, а и страшно се упрекваше, че е останала да го гледа. Не трябваше да ходи при потока. Тогава нямаше да го види как се къпе или… как се мъчи да успокои страстта си. А като видя какво прави той, трябваше безшумно да се измъкне оттам. Нали сега, след като бе видял, че го наблюдава, сигурно е отгатнал нейната ужасна тайна, че и тя го желае толкова силно, колкото той нея.

Със сподавен вик тя се затича по капитанското мостче на „Сатир“, мина покрай сънливите, любопитни погледи на пиратите, които още дремеха на палубата. Тя се обърна и погледна зад гърба си, страшно изплашена, че може да го види зад себе си. Но за щастие не го видя никъде.

Въпреки това, едва когато влезе в каютата си и заключи вратата, тя се почувства в безопасност. И дори тогава трябваше да минат още няколко минути, докато успокои разтуптяното си сърце и престане да си въобразява, че чува стъпките на ботушите му по дъските пред вратата си.

През останалата част на деня тя го отбягваше. Не можеше да го погледне в очите след това, което бе видяла. Беше немислимо. И все си намираше някаква работа на кораба, помагаше на жените да извадят дюшеците от трюма на палубата, за да ги проветрят. Но не можеше да се отърве от мислите си… и еротичните образи, които я измъчваха.

Какво й бе станало? Как можеше, след като този мъж въобще не я докосваше, да мисли за него всеки момент от деня? Не беше честно.

Късно следобед, като не можеше да издържи повече, тя потърси Луиза, надявайки се, че нейният саркастичен език ще я вразуми донякъде. Луиза не обичаше Гидиън. Тя щеше да й припомни всичките му дефекти, Сара се нуждаеше в момента точно от това.

Когато отиде да търси приятелката си в корабната кухня, завари там само Сайлъс. Той мачкаше огромна купчина тесто за хляб върху посипаната с брашно маса.

— Луиза — заговори той, после спря и като вдигна очи, видя, че е тя. — А, Сара, мисля, че и ти ще можеш да помогнеш — каза той с обичайния си троснат тон. — Ела да доомесиш този хляб. Аз трябва да наглеждам месото да не изгори.

— Къде е Луиза?

Той повдигна рамене.

— Знам ли къде е отишла тази жена! Сигурен съм, че ще дойде скоро, но това тесто трябва да се доомеси сега. Да не повярваш, че Луиза ще изчезне, когато най-много ми трябва.

Неговото мърморене не можеше да заблуди Сара. Той беше влюбен до уши в приятелката й. И наистина, те двамата бяха станали неразделни през последните две седмици. Дори бяха помолили Гидиън, като капитан на кораба, да извърши тяхната сватбена церемония и бяха точно толкова заети със себе си, колкото всички други младоженци, които бе виждала. Това почти я изпълни със завист.

— Хайде, момиче, ела да ми помогнеш за хляба — повтори Сайлъс, като я приканваше с ръка към масата.

— Не знам как се меси хляб.

В дома й слугите вършеха тази работа. Но на Атлантис, където нямаше слуги, тя беше придобила доста умения, които никога не й бяха трябвали дотогава. Днес обаче тя не беше в настроение да научи нищо ново… освен как да престане да мисли за Гидиън.

— Хляб се меси много просто — каза Сайлъс, без да обръща внимание на протестите й. Той започна да удря по тестената топка, докато я сплеска, после я прегъна на две и продължи да я мачка. — Виждаш ли?

— Но аз ще го съсипя.

— Глупости! — Като я хвана за ръката с набрашнените си пръсти, той я заведе до масата. — Няма как да го съсипеш. Колкото повече удряш по него, толкова по-добре става. Ако го мачкаш по-силно, ще се надигне повече. Повярвай ми. Понася всякакви удари.

Тя загледа тестото скептично, но започна да повтаря неговите движения, първо предпазливо, после по-уверено. Тестото изглеждаше толкова жилаво, че нямаше опасност да го съсипе. Пък и нали той каза, че можело да понася всякакви удари.

Тя продължаваше да мачка и удря по тестото, но мисиите й пак бяха насочени към Гидиън. Какво да направи с него? Как да превъзмогне тази слабост, която я обземаше всеки път, когато бяха близо един до друг? Не беше прието това да се случва на уважавани дами. Мъжете изпитваха похотливи чувства към жените, разбира се, но само на падналите жени се позволяваше да имат подобни помисли спрямо мъжете. Или поне така я бяха учили. Тя вече започваше да мисли, че всичко, на което я бяха учили, е доста съмнително. Иначе как щеше да изпитва такава наслада в ръцете на един пират? А тя със сигурност беше изпитала точно това, не можеше да го отрече.

Какво трябваше да направи сега? Той бе казал, че тя трябва да поиска от него да я докосва. Но не можеше да си представи как да го направи. Та той може би дори не се интересуваше вече от нея. Възможно бе дори да е решил, че няма смисъл да си губи времето с една аристократка. Но само мисълта за това я караше да изтръпва от страх.

Тя удряше ожесточено с юмруци по тестото. Е, нямаше значение какво мисли той. Тя щеше да се върне в Лондон без него. Това беше неизбежно. Гласът на Сайлъс прекъсна мислите й.

— Почакай, момиче. Наистина ти казах, че няма да му навредиш, като го удряш, но това не значи да го съсипеш.

Тя разбра, че е удряла по тестото, без да мисли, и преглътна мъчително.

— Съжалявам… аз… мислите ми витаеха на друго място.

Той взе хляба от нея, намаза го със свинска мас, после го постави в тавата за печене.

— Басирам се, че мислите ти витаят в опасни места. Какво толкова те притеснява?

Тя го погледна вяло.

— Нищо… важно.

Той отиде да полее месото със соса.

— Сигурно е нещо, свързано с нашия скъп капитан, а? Май отново ти създава неприятности.

— Да… ами, не. Не е това, за което мислиш. — Кога той я погледна изпитателно, тя се обърна с гръб към него и започна да опипва резето на вратата към килера — Той се държи най-почтително.

— И това те притеснява, така ли?

— Не, разбира се. Само че… не знам как да го разбирам. Понякога мисля, че никак не съм му неприятна. Друг път… той…

„Друг път се люби с мен страстно и всеотдайно“ — помисли си тя. Но не можеше да го каже на Сайлъс, нали?

— Не знам, но не си му неприятна — каза Сайлъс със спокоен глас. — Само че на Гидиън му е трудно да повярва на жена. Особено на такава от твоята класа.

Ето, пак тази ужасна фраза — от твоята класа! Тя се обърна и погледна Сайлъс.

— Защо мрази толкова хората от благороднически произход? Кой от тях го е засегнал толкова много?

Той остави лъжицата за соса настрани и я погледна за момент, като поглади брадата си замислено.

— Ако ти кажа това, което знам, ще го запазиш ли в тайна?

Любопитството й се засили и тя кимна енергично с глава.

Той я покани с жест да седне.

— Тогава по-добре седни, момиче. Това е тягостна и дълга история. Но мисля, че точно ти трябва да я чуеш.

Като седна пред издрасканата маса, тя сви ръцете си в скута и зачака нетърпеливо.

— Майка му… — заговори той — тя го е засегнала.

Тя го изгледа объркана.

— Не разбирам.

— Майката на Гидиън е била дъщеря на дук. Много богата дама от изключително влиятелно английско семейство.

Някакво ужасно чувство я обзе. Значи Гидиън е англичанин? А майка му е била аристократка? Майката на Гидиън ли?

— Изглеждаш изненадана. — Като взе отново лулата си, Сайлъс я напълни с тютюн от една торбичка, която извади от джоба на жилетката си. — Е, очаквах такава реакция. Защото пиратите не са известни със синята си кръв.

— Но как? Коя е била тя?

Сайлъс бръкна с тънка съчка в огъня на печката, после запали лулата си от нея.

— Мога да ти кажа само как. Коя е била, не е много ясно дори за самия него. — Той хвърли съчката в огъня и смукна силно тютюневия дим. — Гидиън ми разказа по-голямата част от тази история, когато беше пиян една нощ. Бяхме пленили един кораб същия ден, а в него пътуваше една дама на име Юсташа. Като чу името й, толкова се разстрои, че се напи. А сигурно си забелязала, че Гидиън не пие много. Мисля, че се бои да не свърши като баща си. Както и да е, тази вечер той ми каза, че майка му се казвала Юсташа, или поне така казвал баща му, когато бил пиян.

— Гидиън ми е разказвал нещо за баща си. Изглежда е бил ужасен човек.

— Да, такъв е бил. Гидиън го мрази. Но още повече мрази майка си. Упреква я, че го е оставила на грижите на проклетия му баща.

— Не разбирам. Как дъщерята на един дук е срещнала мъж като бащата на Гидиън? Не е ли бил баща му американец?

— Не. Бил е англичанин като тебе. Доколкото разбрах, е бил домашният учител на Юсташа. И сигурно е бил голям съблазнител, след като е успял да я накара да избяга с него. — Сайлъс загледа мрачно. — Но след като родила Гидиън, на майка му й омръзнало да води такъв беден живот с Елиъс Хорн. И помолила семейството си да си я вземат и те се съгласили. — Той й хвърли един поглед над лулата. — А те я накарали да остави сина си.

Сара ахна гласно.

— Наистина ли? — Когато той кимна утвърдително, тя запита: — Но защо?

Той сви рамене.

— Не знам. Може би, за да потулят скандала. Или са се надявали, че ако Елиъс и Гидиън не се върнат с нея, всичко ще мине по-безшумно и по-лесно. Кой знае как мисли една английска благородница?

Тя потрепери. И макар да знаеше, че той не го казва, с цел да я уязви, това показваше колко мнителен е целият екипаж на „Сатир“ спрямо нейните съотечественици. И спрямо нейната класа. Няма съмнение, че тяхната омраза е била породена още от американската революция, която вероятно бе приключила някъде по времето, когато се е родил Гидиън.

Но за него към тази омраза се е прибавило и още нещо. И като си спомни с каква горчивина той бе споменал за майка си, стана й страшно болно. Нищо чудно, че мразеше английските благородници.

И все пак неговото недоверие не беше оправдано. Тя никога нямаше да изостави детето си, независимо какво би поискало нейното семейство. И не можеше да разбере как Юсташа е могла да направи такова нещо.

— Ходил ли е да я търси, опитал ли се е да изслуша нейната версия по въпроса?

— Не ми е казвал за подобно нещо. Пък и е било почти невъзможно. Баща му го отвел в Америка, когато бил още дете. Казал му, че иска да започнат нов живот там. Но жена му продължавала да спохожда мислите му и много нощи той удавял мъката си в пиене. Гидиън веднъж ми каза, че докато пораснал, се местили в петнадесет различни града. Баща му не можел да запази работата си като учител, защото много пиел.

Това обясняваше защо Гидиън искаше толкова много Атлантис. Той никога не бе имал дом и бе решил сега да си създаде. Искаше дом и някой да се грижи за него, макар че никога нямаше да го признае.

— Какво го е накарало да избяга по море? Побоите на баща му ли?

Сайлъс поклати отрицателно глава.

— Не е имал друг избор. Баща му умрял от пиянство, когато Гидиън нямал и тринадесет години, затова тръгнал да плава по море, за да не умре от глад.

— На тринадесет години ли? Бил е само на тринадесет години, когато е тръгнал да плава по море? — Мъчителна болка сви гърдите й. На тринадесет години тя беше глезена от любящата си майка и внимателния си втори баща и бе получавала всичко, което пожелаеше, докато Гидиън се е крил от студения дъжд на корабната палуба, работил е като момче за всичко и е лъскал ботушите на моряците.

Изглежда тези чувства се изписаха по лицето й, защото гласът на Сайлъс стана много мил, когато й отговори:

— Не е било чак толкова лошо, момиче. Това, че е работил като каютен помощник, го е направило истински мъж, а то съвсем не е лошо, нали?

Тя не можеше да сдържи сълзите си и обърна главата си настрани. Спомни си колко пъти бе обвинявала Гидиън в жестокост. А всъщност, ако някой бе понасял нечовешка жестокост, това бе той.

И все пак не беше жесток. Да, вярно, че ги беше похитил против волята им и тя все още му се сърдеше за това. Но го е направил, като е мислел, че извършва добро дело. Направил го е в името на скъпата си колония, мястото, където можеше да сложи край на жестокостта.

И тя наистина беше видяла колко добре управлява колонията. Винаги изслушваше и двете страни в някой спор и го решаваше справедливо. Пък и сдържа обещанието си да се отнасят към жените с уважение и налагаше това правило с железен юмрук. А когато тя поиска да продължи да преподава на жените, той я изуми, като даде съгласието си. Дори се съгласи да спи в полуготовата си къща, за да може бременната Моли, която щеше наскоро да ражда, и дъщеря й Джейн да ползват неговата каюта и удобното му легло. Той съвсем не беше ужасяващият, зъл мъж, за какъвто го беше сметнала в началото. А това го правеше много по-опасен за нея от преди.

— Ти харесваш това момче, нали, Сара? — каза Сайлъс, като прекъсна мислите й.

Като изтри сълзите си, тя леко кимна с глава.

— Но той ме мрази, защото съм английска благородница като майка му.

— Не. — Гласът му стана почти нежен. — Гидиън може да е огорчен, но той не е глупак. И познава дали една жена е добра, щом я види. Мисля, че страшно много си пада по тебе.

— А защо не ми е казал за нея? — запита тя с огорчение. Беше й болно, че не е имал достатъчно доверие в нея, за да го сподели. — Той ми разказа за баща си, но отказа да ми каже нещо за майка си, дори когато ние… — Тя спря и се изчерви. — То е защото мисли, че съм… че съм като нея, нали? Смята, че се интересувам само за семейството си и привилегиите, от които съм се ползвала в Лондон. Затова не ми е казал нищо.

— Не е вярно. Може би в началото е мислел, че си като майка му, но вече не смята така. Сигурен съм в това. Вижда те такава, каквато си.

— А каква съм?

— Жена, от каквато се нуждае… и която ще излекува мъката, причинена от майка му.

„Не мога да направя това — искаше да извика тя. — Дори той да ми позволи да му помогна, аз няма да остана достатъчно дълго тук, за да бъда жената, от която се нуждае. И ще го изоставя също като майка му. Ще замина, когато дойде Джордан.“

Но тя вече не искаше нито да заминава, нито да изоставя. За първи път, откакто си беше отишъл Пети истината блесна пред нея. Тя не желаеше да се върне в мръсния и навъсен Лондон. Искаше да остане тук и да преподава на жените, да гледа как колонията се разраства и да бъде с Гидиън. Тя искаше да облекчи болката му и да излекува сърцето му.

Но не можеше да сподели със Сайлъс нищо от тези неща.

— Щом той не ти говори за тези работи, ти трябва да му заговориш за тях — каза натъртено Сайлъс.

— Да говоря с него ли? И какво да му кажа?

— Какво чувстваш. И какво искаш. И на мен ми беше нужна голяма смелост, за да говоря с Луиза за… така де, за някои неща. Но съм благодарен на добрия Бог, че го направих, иначе сега тя нямаше да ми стане жена.

— Не мога да говоря с Гидиън.

Как можеше да му каже какво иска, когато и самата тя не беше уверена в това. И как би могла да му призна какви чувства я вълнуват, когато вероятно щеше да го напусне някой ден наскоро?

Тя стана бързо от стола и тръгна към вратата.

— Извинявай, Сайлъс. Трябва да вървя.

— Почакай! — Докато тя мълчеше, с лице към него той взе една кофа и й я подаде. — Моля те да ми направиш една услуга. Трябва да занесеш тази кофа в новата къща на Гидиън. Той я искаше тази сутрин и каза, че му трябва, за да изхвърли в нея дървените стърготини.

— Казах ти вече, Сайлъс, не мога да говоря с него сега.

— Добре де, това няма да се наложи. Той не си е вкъщи. Отиде да помогне на Барнаби да наловят риба в другия край на острова. — Когато тя се поколеба и го изгледа подозрително, той й посочи дървената си протеза. Далечко е за моя крак, а Гидиън искаше да му я занеса по-рано.

— Е, добре. — Тя взе кофата. Беше готова да направи всичко, само да успокои Сайлъс и да се махне оттам. Трябваше да си тръгне, преди да е споделила с него всичко и да му е доверила истинските си опасения.

Сайлъс го правеше с добри намерения, но не можеше да й помогне да вземе решение относно Гидиън. Само тя можеше да направи това.