Серия
Империята на Трантор (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Currents of Space, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 25 гласа)

8
Дамата

Са̀мия Файф беше висока метър и петдесет и два и тежеше четиридесет килограма. Всяка фибра от тялото й трептеше от гняв и раздразнение.

Крачеше бързо от единия до другия край на стаята си. Положила бе всички усилия да увеличи малко ръста си — тъмната коса бе вдигната, токчетата на обувките й бяха максимално високи. Издадената напред брадичка, с ясно оформена трапчинка, трепереше.

— Не, не е възможно! Не може да ми скрои такъв номер. Капитане! — гласът й бе рязък и властен.

— Да, госпожо? — почтително наведе глава капитан Расети, свидетел на бурята.

За всеки жител на Флорина капитан Расети щеше да бъде „Скуайър“. И само толкоз. За флорините жителите на Сарк бяха Скуайъри. Но за саркитите съществуваха Скуайъри и истински Скуайъри. Капитанът беше само Скуайър, а Са̀мия Файф беше истински Скуайър или по-скоро женският му еквивалент, което беше същото.

— Кажете, госпожо — повтори капитанът.

— Няма да позволя с мен да се разпореждат. Възрастен човек съм. И съм господар на самата себе си. Сама избрах да остана тук.

— Много моля да ме разберете — внимателно се опита да обясни капитанът, — в случая няма намеса от моя страна. Никой не ме е питал за мнението ми. Ясно и категорично ми наредиха какво да направя. — И той започна да рови по джобовете си, за да извади доказателство за своите думи. Вече два пъти бе искал да й покаже тази заповед, но тя категорично бе отказвала да я погледне, сякаш само така с чиста съвест можеше да продължава да му иска сметка за своето положение.

— Вашите заповеди изобщо не ме интересуват — повтори тя за кой ли път.

Са̀мия се обърна и отново закрачи из стаята, шумно потропвайки с токчетата си.

Той я последва.

— В заповедта изрично е упоменато, че ако не пожелаете да ме придружите, ще ме извините за волността, то трябва да ви отнеса до кораба.

— Няма да посмеете да го направите — изсъска младата жена.

— Като имам предвид от кого е подписана тази заповед, мисля, че ще посмея.

— Вижте, капитане — опита се да го омилостиви тя. — Тук не съществува реална опасност. Градът е съвсем спокоен. Какво толкова се е случило — нападение над патрул в библиотеката.

— Тази сутрин, призори, е убит още един, и отново от флорин.

Новината поразколеба нейната решителност, върху мургавата кожа на лицето й сякаш легна сянка, но очите й все така святкаха гневно.

— Какво общо имам аз с това? Не съм патрул.

— Вижте, корабът е готов и много скоро ще потегли. Вие трябва да сте на него.

— А работата ми? Какво ще стане с изследванията ми? Давате ли си сметка… Не, не можете да си дадете сметка.

Капитанът мълчеше. Тя стоеше с гръб към него. Ослепително красивата й рокля от меден кирт с млечнобели ивици подчертаваше изключително гладката кожа на раменете и ръцете й. Капитан Расети я гледаше с нещо повече от обичайната верноподаническа учтивост, която обикновеният саркит дължеше на една толкова високопоставена дама. Той не проумяваше как може едно такова „парче“ да предпочете да прекарва времето си в скучни занимания на университетски преподавател.

Са̀мия чудесно знаеше, че строго научните й занимания предизвикват насмешка у хора, които са свикнали да мислят, че аристократките на Сарк трябва да се посвещават единствено на блясъка на отбраното общество и в крайна сметка да играят ролята на инкубатор на поне двама, но не повече бъдещи Скуайъри на Сарк. Но тя пет пари не даваше за тях.

Често я питаха:

— Наистина ли пишеш книга, Са̀мия? — искаха да се убедят и се кискаха.

Това бяха обикновено жени. С мъжете беше още по-лошо, с тяхното деликатно пренебрежение и видимата им самоувереност, че е достатъчно само да я погледнат или да обгърнат кръста й с ръка, за да я излекуват от нейните глупости и да насочат вниманието й към истински важните неща.

Всичко започна много отдавна, едва ли не откакто се помнеше, защото винаги е била влюбена в кирта, докато за повечето хора той бе нещо обикновено. Кирт! Крал, император, Бог на влакнодайните растения! Трудно можеше да се измисли метафора, достатъчно силна за него.

От химическа гледна точка киртът не беше нищо повече освен особен тип целулоза. Химиците се кълняха в това. И въпреки апаратурата и богатия си арсенал от теории те не можеха да обяснят защо само на Флорина и никъде другаде в цялата Галактика целулозата ставаше кирт. Твърдяха, че е въпрос на физическо състояние. Но ако ги попиташ по какво точно физическото състояние на кирта се отличава от това на обикновената целулоза, не можеха да кажат.

Това невежество Са̀мия бе видяла у своята дойка.

— Защо свети, нани?

— Защото е кирт, Миакинс.

— Защо другите неща не светят, нани?

— Защото не са кирт, Миакинс.

Ето, на масата пред нея сега лежеше двутомна монография, написана само преди три години. Беше я прочела внимателно, но в крайна сметка всичко можеше да се сведе до обясненията на дойката й. Киртът е кирт, защото е кирт. А всичко онова, което не е кирт, не е, защото не е кирт.

Разбира се, че сам по себе си киртът не светеше, но правилно изпреден, придобиваше на слънчева светлина метален блясък и грееше с багрите на определена гама или във всички цветове. Със специална обработка можеше да се постигне диамантен блясък на нишката. Освен това на киртовата тъкан много лесно можеше да се придаде топлоустойчивост до 600°С и пълна неподатливост на въздействието на почти всички видове химически вещества. От нишките на кирта можеше да се напреде конец по-тънък и от най-фината синтетика, който в същото време съперничеше по издръжливост и на най-яката стоманена сплав.

Киртът имаше по-голяма приложимост от който и да е материал, познат на човека. Ако не беше така скъп, можеше да замести стъклото, металите или пластмасата почти навсякъде. Той бе едва ли не единственият материал, който се използваше при оптическите уреди, при леенето на специални сплави, необходими за хиператомните двигатели, а също и като свръхлека нишка там, където металът бе прекалено чуплив или прекалено тежък.

Широката употреба на кирт бе забранена. Преобладаващата част от реколтата на Флорина отиваше за изработване на платове, от които се шиеха най-фантастичните облекла в историята на цялата Галактика. Флорина обличаше аристокрацията на един милион светове и реколтата й трябваше да се разпредели равномерно сред тях. Около двадесет жени в един свят можеха да имат облекло от кирт, още две хиляди можеха да си позволят официален жакет или поне чифт ръкавици. Останалите двадесет милиона само гледаха отдалеч и въздишаха.

Във всички светове на Галактиката бе разпространен един израз, с който характеризираха сноба. Израз, който винаги и навсякъде разбираха веднага, и той гласеше:

— Човек ще рече, че си бърша носа с кирт!

Когато поотрасна, Са̀мия попита веднъж баща си:

— Какво е кирт, татко?

— Това е твоят хляб, Мия.

— Моят ли?

— Не точно твоят, но на Сарк.

Тя много лесно разбра причината. Нямаше свят в Галактиката, който да не се бе опитал да отглежда кирт. В началото Сарк въведе смъртно наказание за всеки, който бъде заловен да изнася киртово семе от планетата. Това съвсем не спря крадците. След известно време законът бе премахнат. Който искаше да купи семена, можеше да дойде и да си купи, но на цената на киртовото платно, разбира се. Станало бе ясно, че кирт расте почти на всички планети в Галактиката, но с изключение на кирта на Флорина си е чиста целулоза. Бял, слаб, безжизнен и неизползваем. Дори не истински памук.

Изказваха се най-различни предположения. Някои смятаха, че тайната е в почвата, други — в особената характеристика на радиацията на слънцето на Флорина, трети виждаха причината в по-особения вид бактерии. Всичко опитаха. Взимаха проби от почвата, възпроизведоха светлинния спектър на слънцето на Флорина. Пренесоха флорински бактерии в почвите на другите планети. В крайна сметка киртът растеше винаги бял, слаб, безжизнен и неизползваем.

За кирта имаше да се кажат още толкова много неща, които липсваха в научните доклади и в статиите на изследователите. От пет години Са̀мия мечтаеше да напише истинска книга за историята на кирта, за земята, на която расте, и за хората, които го отглеждат.

Обикновено я осмиваха за това, но тя не се отказваше. Настояла бе да замине на Флорина. Смяташе да прекара един сезон в полето и два месеца във фабриките. Искаше да…

Всъщност какво значение имаше какви намерения е имала? Нареждат й да се върне.

С типичната за нея импулсивност тя взе решение. Ще се справи с тия на Сарк. Най-тържествено си обеща след седмица да се върне на Флорина.

Извърна лице към капитана и попита:

— Кога тръгваме?

 

 

Са̀мия стоя пред екрана на командното табло, докато Флорина започна да се вижда като малко топче. Покрит със зеленина свят, с много по-приятен климат от този на Сарк. Толкова много бе искала да опознае местните жители. Флорините, живеещи на Сарк, не й харесваха — безлични мъже, които съгласно закона не смееха да я погледнат и се обръщаха с гръб, щом тя минеше покрай тях. В собствения си свят, а това се споменаваше във всички доклади, те бяха щастливи и безгрижни. Безотговорни, естествено, като деца, но имаха своя чар. Капитан Расети прекъсна мислите й.

— Не бихте ли се прибрали в каютата си, госпожо?

Тя вдигна очи и тъпичка вертикална гънка преряза челото й.

— Каква нова заповед получихте, капитане? Вече и затворничка ли съм?

— Не, разбира се. Предпазна мярка. Космодрумът бе необичайно пуст, преди да излетим. Изглежда, е станало още някакво убийство, защото почти цялата охрана на космодрума беше изтеглена към вътрешността на Града.

— Каква връзка има това с мен?

— При тези обстоятелства би трябвало да сложа и наша охрана (не бих искал да омаловажа по този начин своята вина), защото напълно е възможно случайни лица да са се промъкнали на кораба.

— И защо им е да се вмъкват?

— Трудно ми е да отговоря, но във всеки случай не за да ни доставят удоволствие.

— Вие фантазирате, капитане!

— Боя се, че не. Нашите енергометри, които в обсега на слънцето на Флорина са на практика неизползваеми, сега вече действат и забелязвам, че от аварийните складове има изтичане на топлинна енергия.

— Сериозно ли говорите?

Изпитото безизразно лице на капитана придоби малко високомерен вид.

— То е равностойно на изтичането, което би се получило от присъствието на двама души.

— Да не би някой да е забравил да затвори някой кран?

— Не е забелязано изтичане от енергетичния източник. Трябва да се приготвим за претърсване и ви молим само да се приберете в каютата си.

Са̀мия мълчаливо кимна и напусна помещението. След две минути спокойният глас на капитана се разнесе от говорителите:

— Проверка на аварийните складове.

 

 

Ако Мирлин Теренс бе отпуснал макар и само за миг нервите си, щеше много лесно да изпадне в истерия. Закъсня само няколко минути с връщането си в магазина на Коров. Те вече бяха излезли и само по една щастлива случайност ги откри отново. По-нататъшните му действия бяха продиктувани от обстоятелствата, изобщо нямаше място за избор, и ето Пекаря лежеше прострелян в краката му.

Валона и Рик бяха повлечени от тълпата, въздушните коли на патрулите, на истинските патрули, кръжаха над главите им, а мъжете в тях вече се държаха като същински лешояди, нима можеше да направи нещо сам?

Той бързо потисна първия си порив да последва Рик. Нямаше никакъв смисъл. Надали щеше да го открие, а вероятността патрулите да не го изпускат от очите си бе твърде голяма. И той пое в обратна посока към пекарната.

Единствената му надежда бе в организацията на патрулите. Поколения наред жителите на Флорина не бяха създавали никакви проблеми — близо два века не бе имало въстание. Институцията на Пълномощника (Теренс се усмихна злобно при тази мисъл) бе извършила чудеса. И през всичкото това време патрулите изпълняваха съвсем формално чисто полицейски функции. Вече не умееха да работят в екипи като преди, екипи, които при по-сурови условия положително щяха да поддържат висок професионализъм.

Същата сутрин призори бе влязъл в един патрулен участък, където описанието му положително вече беше пристигнало, но надали го бяха погледнали внимателно. Дежурният, който го посрещна, бе олицетворение на безразличието и досадата. Попита Теренс по каква работа идва, а в отговор той го халоса с дебело парче пластмаса, която бе откъртил от една разнебитена ограда някъде в покрайнините.

След това му взе дрехите и оръжието. Списъкът на престъпленията му набъбна неимоверно много и затова дори не си направи труда да види убил ли е човека, или не. И въпреки всичко още беше на свобода, докато ръждясалата машина на полицейското правосъдие поскърцваше след него.

Скоро се озова в пекарната. Възрастният помощник на Коров стоеше на прага и се взираше в тълпата, а когато зърна черните одежди на човека пред себе си, изскимтя слабо и отстъпи навътре.

Пълномощникът го последва и го сграбчи за набрашнената яка.

— Закъде беше тръгнал пекарят?

Старецът отвори уста да каже нещо, но не издаде никакъв звук.

— Преди две минути убих един човек, така че все ми е едно дали ще убия още един.

— Моля ви, моля ви, не зная нищо!

— Значи ще умреш за нищо.

— Но той на мен нищо не ми казва. Направи някаква резервация.

— Значи това успя да чуеш? Какво друго чу?

— Спомена веднъж и Вотекс. Струва ми се, че резервацията беше за космически кораб.

Теренс го блъсна настрани. Налагаше се да почака, за да стихне малко бъркотията навън. В същото време рискуваше в пекарната да нахълтат патрули.

Нямаше да е за дълго. Опита се да си представи какво ли ще предприемат доскорошните му спътници. Трудно бе да предвиди поведението на Рик, но Валона беше интелигентно момиче. Така побягнаха, че сигурно го бяха взели за патрул. По всяка вероятност Валона щеше да реши, че единственото им спасение е да изпълнят плана на Пекаря.

Пекаря бе направил резервация за тях. Щяха да се качат на космически кораб. Значи — към космодрума.

На всяка цена трябваше да стигне преди тях.

Имаше нещо отчаяно в ситуацията. Всичко друго вече беше без значение. Загубеше ли Рик, губеше потенциалното оръжие срещу владетелите на Сарк, губеше смисъл и животът му.

Ето защо, когато излезе отново, вече беше съвършено спокоен, макар навън да бе ясен ден и патрулите да знаеха, че човекът, когото търсят, е с тяхна униформа, при това две от въздушните им коли кръжаха съвсем наблизо.

Теренс знаеше кой космодрум да търси. На планетата имаше само един за тази цел. В Горния град бяха построени още десетина по-малки, предназначени за космически яхти, а на планетата имаше стотици големи космодруми, от които отлитаха големите товарни кораби, превозващи огромните топове с киртово платно към Сарк, а пристигаха натоварени с машини и най-обикновени стоки за флорините. Един-единствен космодрум посрещаше и изпращаше обикновени пътнически кораби за по-бедните саркити, за служителите флорини и за малцината чужденци, които успяваха да получат разрешение да посетят Флорина.

Човекът на контролния пост на входа на космодрума забеляза Теренс отдалеч и го очакваше с видим интерес. До него вече не стигаше никаква информация и очевидно изгаряше от любопитство.

— Здравейте — пръв поздрави той нетърпеливо. Не беше шега работа, убиваха патрули. — В града май не е много спокойно.

Теренс не се улови на въдицата. Спуснал бе визьора на шлема и бе закопчал догоре туниката си.

— Минаха ли оттук двама пътници, мъж и жена, за Вотекс? — грубо попита той.

Човекът се стъписа за миг, попреглътна и накрая с доста глух глас промълви:

— Да, преди половин час, а може би и по-малко — най-неочаквано лицето му почервеня. — Да не би да има някаква връзка между тях и… Но резервациите им бяха редовни. Никога не бих пуснал чужденци, без да имат необходимите документи.

Теренс го слушаше разсеяно. Необходимите документи! Пекарят бе успял да ги уреди само за една нощ. Всемогъща Галактика! Колко ли дълбоко в администрацията на Сарк бе проникнала мрежата на транторския шпионаж?

— С какви имена се представиха?

— Гарет и Ханза Барн.

— Отпътува ли техният кораб? Хайде де, говори!

— Не.

— На кой изход е?

— Седемнадесети.

Теренс едва се удържа да не хукне, но макар и ходом, той почти подтичваше. Ала наблизо имаше някакъв патрул, това не твърде авторитетно подтичване щеше да му коства свободата.

На входа на кораба стоеше човек от екипажа в офицерска униформа.

— Качиха ли се вече на кораба Гарет и Ханза Барн?

— Не, не са — флегматично отговори човекът. — Искате да им предадете нещо?

— Как така не са се качили? — с потрепващ от нетърпение глас попита нашият патрул.

— Ами така. И няма да ги чакаме. Ще тръгнем по разписание, независимо дали са на борда, или не.

Теренс се върна обратно. Скоро се озова отново пред контролния пост.

— Да не са се върнали?

— Да са се върнали ли? Кой по-точно?

— Онези Барн. Дето щяха да летят за Вотекс. Няма ги на борда на кораба. Да не са се отказали?

— Не зная. Оттук поне не са минавали.

— А от другите изходи?

— Няма други изходи. Това е единственият.

— Обади се да провериш, нещастнико!

Видимо разстроен, човекът веднага вдигна слушалката на апарата за връзка с другите служби на космодрума. Досега нито един патрул не бе говорил с него така и при мисълта какво щеше да последва, целият настръхна. След две минути вече беше проверил навсякъде.

— Никой не е напускал космодрума.

Ред беше на Теренс да ококори очи. Пепеляворусата му коса бе залепнала под черния шлем. Струйки пот се стичаха и по двете му страни.

— Откакто пристигнаха тук, отлетя ли някакъв кораб?

Човекът от охраната погледна разписанието пред него.

— Само един — лайнерът „Индевър“. — Изпълнен с желание да направи добро впечатление на ядосания патрул, той побърза да каже всичко, което знаеше. — „Индевър“ извършва специален полет до Сарк, за да отведе Са̀мия Файф обратно на Сарк.

Не си направи труда да обясни откъде има тази информация, защото трябваше да признае, че е подслушал поверителен разговор.

Но Теренс това изобщо не го интересуваше.

Той бавно се отдалечи. Отстраниш ли невъзможното, онова, което остава, колкото и невероятно да ти се струва, е истината. Рик и Валона бяха влезли в космическия кораб. Очевидно не бяха ги заловили, защото постът щеше да знае. Не се шляеха по пистите — досега щяха да ги спрат. Не бяха и на борда на кораба, за който имаха билети. Не бяха излезли от космодрума. Оттук бе излетял само „Индевър“. Следователно на него може би като пленници или като гратисчии се бяха качили Рик и Валона.

Всъщност нямаше значение като какви. Ако се бяха промъкнали тайно, много скоро щяха да ги задържат. Едно обикновено селско момиче и едно почти загубило разсъдъка си същество няма как да знаят, че човек не може да се промъкне незабелязано на съвременен космически кораб.

А от всички кораби бяха избрали точно този, който отвеждаше дъщерята на Скуайър Файф.

Скуайър Файф!