Серия
Империята на Трантор (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Currents of Space, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 25 гласа)

11
Капитанът

За първи път капитан Расети трябваше да признае, че не може да се наложи на свой пътник. Дори този пътник да бе Скуайър, можеше да се разчита на някакво разбиране. И един Велик Скуайър, който е пълновластен господар на своя континент, не би оспорил правото на капитана на космически кораб единствен само той да дава нареждания по време на полет.

Една жена обаче бе съвсем различно нещо. Която и да бе тя. А когато жената е дъщеря на Велик Скуайър, положението ставаше направо невъзможно.

— Уважаема госпожо, не мога да ви разреша да разговаряте с тях насаме!

— Но защо, какво пречи? — недоумяваше Са̀мия Файф и клепачите й потрепваха. — Да не са въоръжени?

— Разбира се, че не са. Но не в това е въпросът.

— От пръв поглед личи, че те са само две уплашени същества. Уплашени до смърт.

— Такива хора могат да бъдат много опасни. Не разчитайте, че ще се държат разумно.

— В такъв случай защо ги плашите допълнително? — Винаги, когато беше много ядосана, тя лекичко заекваше. — Трима великани от вашия екипаж стоят над главите им, с насочени към тях бластери. Никога няма да забравя това, капитане.

Наистина нямаше да го забрави, мислеше си капитанът. Усещаше, че всеки момент ще се предаде.

— Не бихте ли ми казали, ако нямате нищо против, какво точно искате?

— Много просто. Казах ви вече. Искам да поговоря с тях. Ако действително са флорини, както сам казахте, ще получа от тях изключително ценна информация за моята книга. Нищо няма да мога да постигна, ако се боят да говорят. Остана ли сама с тях, всичко ще е наред. Сама, капитане. Как може да не разбирате от дума! Сама!

— Какво ще кажа на баща ви, ако разбере, че съм ви оставил без охрана в присъствието на двама престъпници?

— Чак пък престъпници! Всемогъщи космос! Двама нещастници се опитали да избягат от планетата си, при това са толкова слабоумни, че са се промъкнали на кораб, който ще ги отведе на Сарк. А и как ще научи баща ми за това?

— Сторят ли ви нещо, няма начин да не разбере.

— Защо да ми сторят нещо? — дребното й юмруче се сви и затрепери от гняв, докато тя се мъчеше да придаде на гласа си възможно най-властническия тон. — Настоявам, капитане!

Расети реши да опита друго.

— Какво ще кажете, ако аз присъствам на вашия разговор? Ще скрия бластера си. В противен случай — и той на свой ред натърти с всичката решителност, на която беше способен — ще бъда принуден да ви откажа.

— Много добре — младата жена се задушаваше от яд. — Много добре, но ако не мога да ги накарам да говорят заради вашето присъствие, аз лично ще се погрижа това да е последният ви полет като капитан.

Щом Са̀мия отвори вратата на помещението, в което бяха пленниците, Валона бързо покри очите на Рик с ръка.

— Какво има, момиче? — рязко попита Са̀мия, преди да се сети, че беше решила да говори кротко.

— Той не е съвсем с всичкия си, госпожо — промълви Валона. — Няма как да знае вашия ранг. Може да ви погледне. И да го направи, ще е без зла умисъл.

— Няма нищо — успокои я Са̀мия. — Нека си гледа спокойно. Налага ли се да останат тук, капитане?

— Искате да кажете да ги настаня в самостоятелна кабина, така ли?

— Сигурно можете да им намерите килия, която да не е толкова мрачна.

— Мрачно е за вас, госпожо. Сигурен съм, че за тях тук е направо луксозно. Има дори течаща вода. Попитайте ги в тяхната колиба има ли такова нещо.

— Както и да е, нека вашите хора да излязат.

Капитанът даде знак и тримата мъже тромаво се измъкнаха един след друг.

— Значи сте флорини, така ли момиче? — обърна се Са̀мия към тях.

— Ние сме от Вотекс — рече Валона.

— Не разбирате ли, че сама признахте, че сте от Флорина? Защо покрихте очите на момчето?

— Той няма право да гледа високопоставена дама като вас.

— Дори ако е от планетата Вотекс?

Валона мълчеше.

Са̀мия я остави да помисли. Опита се дори да се усмихне дружелюбно.

— Само на жителите на Флорина не се разрешава да гледат високопоставени жени — рече тя най-накрая. — Както виждаш, издадохте се.

— Но той не е — избухна Валона.

— А ти?

— Да. Аз — да. Но той не. Не му правете нищо. Той наистина не е флорин. Просто един ден го намериха. Не зная откъде е, но не е от Флорина — неочаквано се разприказва Валона.

— Е, добре — погледна я Са̀мия малко изненадана. — Ще поговоря с него. Как се казваш, момче?

Рик не откъсваше очи от нея. Значи така изглеждаха жените Скуайъри, толкова дребни и толкова дружелюбни. И как хубаво миришеше, той се зарадва, че му позволиха да я погледа.

— Как ти е името, момче? — попита го отново Са̀мия. Рик се посъвзе, но му бе неочаквано трудно да заговори.

— Рик — промълви бавно той. Но защо, помисли си той, това не е моето име. — Мисля, че се казвам Рик.

— Не си ли сигурен?

Валона се опита да каже нещо, но Са̀мия я спря с рязък жест.

— Не зная — тръсна глава Рик.

— Флорин ли си?

Сега вече Рик бе категоричен.

— Не. Пътувах с един кораб. Пристигнах тук отнякъде другаде. — Не можеше да откъсне очи от Са̀мия, но по необясними причини я свързваше с космически кораб. Малък, добре познат и мил на сърцето му кораб. — Пристигнах на Флорина с космически кораб, а преди това живях на една планета.

— Коя планета?

Мисълта му мъчително си пробиваше път през мозъчните канали, сякаш бяха прекалено тесни за нея. Най-сетне Рик си спомни и с огромно удоволствие произнесе:

— От Земята! Дойдох от Земята! — звукът от отдавна забравената дума видимо го зарадва.

— Земята ли?

Рик кимна.

— Къде се намира планетата Земя? — обърна се Са̀мия към капитана.

— За пръв път чувам за нея — усмихна се капитанът. — Не взимайте думите му прекалено сериозно, госпожо. Местните лъжат, без да им мигне окото. Това е съвсем естествено за тях. Казват първото нещо, което им дойде наум.

— Не говори като местен — отбеляза тя и отново се обърна към Рик. — Къде се намира Земята, Рик?

— Аз… — Рик докосна челото си с трепереща ръка. — В сектор Сириус — рече той най-накрая. Но гласът му не беше много уверен.

— Съществува сектор Сириус, нали капитане? — погледна Са̀мия капитана.

— Да. Учудва ме, че знае за него. Това обаче не значи, че Земята съществува.

— Но аз съм сигурен — пламенно възрази Рик. — Много добре си спомням. Не може да има грешка. Не може! — сграбчи Валона за ръката и задърпа ръкава й. — Лона, кажи им, че съм от Земята. Моля те, кажи им.

— Намерихме го един ден, госпожо, но той беше съвсем без ум. Не можеше да се облича сам, не можеше да говори, нито да ходи. Беше едно нищо. Оттогава малко по малко си спомня. Всичко, което си е спомнил, е точно така. — Валона хвърли тревожен бегъл поглед към широкото лице на капитана. — Може и наистина да идва от Земята, Скуайър. Не исках да ви противореча.

Последното изречение бе отдавна възприета фраза, придружаваща всяко изявление на флорини, което можеше да се изтълкува като противоречие на твърдение на по-висш.

— От цялата тази история може да се предположи, че е от центъра на Сарк, госпожо — изръмжа капитанът.

— Нищо чудно, и все пак има нещо странно — настояваше Са̀мия, която по типично женски начин гледаше най-вече романтичната страна на нещата. — Сигурно… А защо беше толкова безпомощен, когато го намерихте? Ранен ли беше?

Валона мълчеше. Очите й безпомощно се стрелкаха насам-натам. От Рик, който бе вплел пръсти в косите си, скачаха за миг върху капитана, разтеглил устни в мрачна усмивка, а от него — към Са̀мия.

— Отговори ми, момиче! — настояваше Са̀мия.

За Валона бе трудно да вземе решение, а в момента не можеше да й хрумне никаква правдоподобна лъжа.

— Веднъж го заведох на доктор — реши се най-накрая тя — и той каза, че… че моят Рик е бил подложен на психосонда.

— Психосонда ли?! — Са̀мия почувства, че й се повдига. Избута дори столчето си малко назад и металните му крака изскърцаха по пода. — Да не искаш да кажеш, че е психо?

— Не зная какво значи това, госпожо — кротко рече Валона.

— Положително не става дума за онзи смисъл, който вие влагате в това, госпожо — намеси се бързо капитанът. — Местните никога не са психо. Техните потребности и нужди са толкова ограничени. Не съм чувал някой местен да е страдал от подобно нещо.

— Но тогава…

— Много е просто. Дори да приемем фантастичната история на момичето, единственото разумно заключение е, че човекът е бил престъпник, което, предполагам, също е своеобразно заболяване. И сигурно е бил лекуван от някого от шарлатаните, които се срещат често сред местните. Възможно е при лечението да го е увредил до смърт, след което да го захвърлил в някоя пустош, за да не го съдят.

— И все пак този шарлатанин сигурно е имал психосонда, а чудесно знаете, че местните не би трябвало да могат да си служат с нея.

— Не вярвам един правоспособен лекар да използва сондата толкова несръчно. Фактът, че стигнахме до противоречиви заключения, означава, че истината е някъде по средата. Ако искате да ме послушате, госпожо, най-добре е да го оставите на нашите грижи. Виждате, че е напълно излишно да очаквате каквото и да било от тях.

Са̀мия се изправи несигурно, като продължаваше да гледа Рик.

Капитанът пристъпи зад нея, вдигна столчето и със силно щракване го сгъна.

— Чакайте! — скочи Рик на крака.

— Моля ви, госпожо! — настоя капитанът и отвори вратата. — Моите хора ще го укротят.

— Нали няма да го наранят? — спря се Са̀мия на прага.

— Не ми се вярва да ни принуди да стигаме до крайности. Лесно ще го оправим.

— Госпожо! Госпожо! — извика Рик. — Мога да го докажа. Аз съм от Земята.

Са̀мия стоеше нерешително.

— Нека чуем какво има да каже.

— Както искате — хладно се съгласи капитанът.

Са̀мия се върна няколко стъпки и спря недалеч от вратата.

Лицето на Рик гореше от възбуда. От усилието да си спомни устните му се бяха разтегнали в нещо подобно на усмивка.

— Спомням си Земята. Тя беше радиоактивна. Спомням си забранената територия и синия хоризонт нощем. От почвата излизаше сияние и нищо не вирееше в нея. Имаше само няколко места, където хората можеха да живеят. Затова станах и космоаналитик. Затова нямах нищо против да прекарам с години в космоса. Моят свят беше мъртъв свят.

— Да вървим, капитане — сви рамене Са̀мия. — Той бълнува.

Ала този път капитанът беше този, който стоеше със зяпнала уста.

— Радиоактивен свят ли? — промърмори той.

— Да не искате да кажете, че има такова нещо? — попита тя.

— Да, има — извърна капитанът удивен поглед към нея. — Но откъде може да е чул той за него?

— Нима е възможно един свят да бъде радиоактивен и безлюден?

— Има такъв свят. И той се намира в сектор Сириус. Не си спомням само името. Напълно възможно е да е Земя.

— Земята е! — рече Рик гордо и самоуверено. — Тя е най-старата планета в Галактиката. Планетата, от която произхожда човечеството.

— Така е! — меко се съгласи капитанът.

Са̀мия съвсем се обърка.

— И вие ли смятате, че човешката раса се е зародила на тази Земя? — попита тя подозрително.

— Не, не — разсеяно отвърна капитанът. — Това са само приказки. Просто по този повод чух за първи път за радиоактивната планета. Твърди се, че това е планетата, на която за първи път се е появил човекът.

— Не съм чувала такова нещо.

— Все отнякъде сме дошли, госпожо. Само че дълбоко се съмнявам, че някой знае откъде точно. — Капитанът с решителни стъпки приближи Рик. — Какво още си спомняш? — едва се удържа да не добави „момче“.

— Най-добре си спомням кораба си и космоанализата.

Са̀мия също пристъпи напред и застана до капитана. Младата жена усети, че отново започва да я обзема вълнение.

— В такъв случай всичко е вярно. Как тогава се е стигнало до психосонда?

— Психосондиране! — произнесе замислено капитан Расети. — Нека да го попитаме. Слушай, човече, който и да си, откъдето и да си. Как стана така, че се стигна до това, да те подложат на психосонда?

— Всички за това говорите — нерешително започна Рик. — Дори и Лона. Но аз не разбирам тази дума.

— От кой момент нататък спря да помниш?

— Не зная точно. — И отново тъжно повтори. — Бях на кораб.

— Това вече го знаем. Говори нататък.

— Няма смисъл да джавкате, капитане — намеси се Са̀мия. — И малкото здрав разум, който имаше в главата си, ще се изпари.

Рик с всички сили се мъчеше да разсее малко мъглата, забулила съзнанието му. Усилието, което полагаше, така го беше погълнало, че нямаше място за емоции.

— Не се боя от него, госпожо — произнесе Рик за своя изненада. — Опитвам се да си спомня. Имаше някаква опасност. Сигурен съм. Голяма опасност за Флорина, но не мога да се сетя за подробностите.

— Опасност за цялата планета? — Са̀мия бързо погледна капитана.

— Да, и тя беше в теченията.

— Какви течения? — поинтересува се капитанът.

— В космическите течения.

Капитанът разпери ръце и после бързо ги отпусна.

— Това е истинско безумие! — възкликна той.

— Не, не е така. Нека да продължи — сега пък Са̀мия бе започнала да вярва. Тъмните й очи блестяха. От напрежение покрай устните й се бяха спуснали две гънки, които придаваха на лицето й странен израз. — Какви са тези космически течения?

— Различните елементи — рече Рик. Скоро беше обяснявал всичко това и сега нямаше желание да го повтаря. — Изпратих съобщение до местната служба на Сарк. Спомням си това много ясно. Трябваше да внимавам. Опасността съществуваше и беше съвсем близо до Флорина. Да, така беше, встрани от планетата. Беше с широчината на Млечния път. Трябваше много внимателно да се работи.

Рик говореше всичко, което минаваше през съзнанието му. Той сякаш напълно бе загубил контакт с присъстващите и се бе пренесъл в някакъв минал свят, пред който е била спусната завеса, и сега тя се прекъсваше на определени места. Валона сложи ръка на рамото му и се опита да го спре, за да се успокои:

— Недей! — нежно промълви тя.

Но той и това не усети.

— Не зная по какъв начин — продължаваше Рик задъхано — съобщението ми е било прието от някакъв отговорен фактор на Сарк. Това беше грешка, не зная как се е случило. Сигурен съм, че използвах дължината на вълната на местната служба на Бюрото. Смятате ли, че е възможно субрадиото да бъде подслушвано? — Рик дори не се учуди, че използва дума като „субрадио“. — Така или иначе, когато кацнах на Сарк, вече ме чакаха.

Отново настъпи мълчание. Този път го беше по-продължително. Капитанът изглеждаше сериозно замислен.

Първа се обади Са̀мия:

— Кой ви чакаше? Кой?

— Аз… аз не зная. Не мога да си спомня. Но не беше човек от службата. Беше човек от Сарк. Спомням си, че говорихме. Той знаеше за опасността. Сигурен съм в това. Седяхме на една маса. И масата си спомням. Той беше срещу мен. И сега е пред очите ми. Сякаш не ми се искаше да му разказвам много подробности. Зная, че първо трябваше да разговарям с човека от местната служба на Бюрото. И тогава той…

— Какво…? — подкани го Са̀мия.

— Той направи нещо. Той… не, вече нищо не излиза. Нищо няма да излезе!

Той почти изкрещя последните думи, след което настъпи тишина, най-неочаквано нарушена от прозаичното избръмчаване на радиотелефона, закачен на китката на капитана.

— Какво има? — попита той.

— Съобщение за капитана от Сарк — с готовност и необходимото уважение отговориха от другата страна. — Настояват да го приемете лично.

— Добре. Идвам след малко. Госпожо — обърна се той към Са̀мия, — смея да ви напомня, че е време за вечеря.

Той видя, че Са̀мия се готви да заяви, че не е гладна и ще иска да я остави на мира. Ето защо реши да направи един дипломатичен ход.

— Време е да нахраним и тези същества. Сигурно са гладни.

Са̀мия нищо не можа да каже против това.

— Трябва да поговоря с тях отново, капитане — заяви тя навън.

Мъжът само кимна с глава, без да стане ясно знак на съгласие ли бе това, или не.

Са̀мия Файф бе потресена до дъното на душата си. Проучванията й на Флорина задоволяваха някаква нейна интелектуална потребност, докато загадъчният случай с обработения с психосонда човек от Земята я привличаше с нещо далеч по-примитивно. Будеше в нея направо животинско любопитство.

Това бе истинска загадка.

Случаят я привличаше с три основни неща. Ала сред тях го нямаше най-естественият въпрос, който всеки при тези обстоятелства би си задал — дали историята на този човек бе истина или измама и една целенасочена лъжа. Ако приемеше, че е нещо друго освен истина, щеше да се разруши цялата магия, а Са̀мия не искаше да допусне такова нещо.

Тези три неща бяха: първо, каква бе тази опасност, която застрашаваше Флорина или цялата Галактика; второ, кой беше обработил човека с психосонда; трето, защо се бе наложило да използва психосонда?

Са̀мия твърдо бе решила сама да разнищи всичко. Никой не е толкова скромен, за да не се смята за достатъчно компетентен любител-детектив. А Са̀мия съвсем не беше от скромните.

Едва приключила вечерята, тя се измъкна от салона и слезе пред вратата на ареста.

— Отвори! — нареди тя на пазача.

— Ако нямате нищо против, трябва да ви кажа, че тази врата не може да се отваря — отвърна човекът любезно, но с ледено лице.

Са̀мия зяпна от изненада.

— Как смеете да ми говорите така? Не отворите ли веднага, ще съобщя на капитана.

— С ваше позволение, госпожо, нямам право да отворя вратата по изричната заповед на капитана.

Побесняла, Са̀мия изтича обратно по стълбите нагоре и връхлетя в кабинета на капитана със скоростта на ураган.

— Капитане!

— Госпожо!

— Вие ли наредихте да не бъда допускана при човека от Земята и флоринската жена?

— Струва ми се, че се договорихме да се срещате с тях само в мое присъствие.

— Да, но това беше преди вечеря. Сам видяхте, че те са напълно безобидни.

— Видях, че на пръв поглед са безобидни.

— В такъв случай настоявам да дойдете с мен долу — разтреперана заяви Са̀мия.

— Не мога, госпожо. Съществува промяна в положението.

— В какъв смисъл?

— Ще трябва да бъдат разпитани от съответните власти на Сарк, а дотогава според мен трябва да бъдат оставени сами.

Долната челюст на Са̀мия се отпусна; но тя почти мигновено се съвзе от неудобното положение.

— Предполагам, няма да ги предадете на Бюрото за вътрешни работи на Флорина.

— В известен смисъл — бавно, сякаш искаше да печели време, започна капитанът, — заповедта наистина е такава. Напуснали са селото си без разрешение. Може да се каже, че и планетата си са напуснали без разрешение. При това тайно са се вмъкнали в кораб, който принадлежи на Сарк.

— Последното е станало по погрешка.

— Така ли?

— Но вие знаехте техните престъпления преди разговора ни с тях.

— Едва тогава научих какво разправя този така наречен човек от Земята.

— „Така наречен“ ли? Нали заявихте, че планетата съществува?

— Казах, че е възможно да съществува. Но, госпожо, може ли да си позволя дързостта и да попитам какво според вас трябва да се направи с тези хора?

— Убедена съм, че разказът на човека от Земята трябва добре да се разследва. Той споменава за някаква опасност, която заплашва Флорина, и че някой на Сарк си е позволил да укрие тази информация от съответните власти. Мисля си дори, че случаят трябва да бъде докладван на моя баща. Ще имам грижата за това.

— Нищо по-разумно от това?

— Позволявате си да сте саркастичен?

— Моля да бъда извинен, госпожо — пламна лицето на капитана. — Имах предвид нашите затворници. Ще ми позволите ли да дам обяснение?

— Какво ли може да бъде това „обяснение“? — гневно подметна тя. — Така или иначе, говорете.

— Благодаря ви. На първо място, госпожо, предполагам, не искате да омаловажите значението на размирниците на Флорина.

— Какви размирници?

— Надявам се, не сте забравили за инцидента в библиотеката?

— Вярно, че там беше убит един патрул.

— Тази сутрин бе намерен убит и друг патрул, а също и един местен. Не е твърде характерно за местните да избиват патрули, а тук става дума за човек, който го е сторил дори два пъти и е все още на свобода. Сам ли действа? Най-обикновено съвпадение ли е? Или е част от добре замислен заговор?

— Вие очевидно предпочитате последното.

— Да, така е. Местният, който извършва убийствата, има двама съучастници. Тяхното описание съвпада с това на нашите пленници.

— Как ви хрумна такова нещо?

— Не исках да ви плаша. Надявам се, не сте забравили как няколко пъти ви предупредих, че може и да са опасни.

— Е, добре. И какво следва от това?

— Представете си, че убийствата на Флорина са организирани с единствената задача да отвлекат вниманието на патрулните отряди, за да могат тези двамата да се промъкнат на борда на кораба?

— Звучи ми доста нелепо.

— Така ли? Защо тогава ще бягат от Флорина? Досега не сме ги попитали. Да предположим, че бягат от патрулите, което е най-смисленото обяснение. И защо от всички планети са избрали да избягат именно на Сарк? И то с кораб, в който ще пътувате вие? При това той твърди, че е космоаналитик.

— Какво от това? — сбърчи вежди Са̀мия.

— Преди една година бе съобщено, че е изчезнал някакъв космоаналитик. Случаят не беше разгласен. Аз, естествено, знаех, защото моят кораб бе сред тези, които трябваше да претърсят околното пространство, за да открият кораба му. Които и да стоят зад размириците на Флорина, положително са използвали този факт, знаейки, че историята с липсващия космоаналитик е известна. Щом са научили за него, значи организацията им е стегната и изключително ефикасна.

— Възможно е човекът от Земята да няма нищо общо с онзи космоаналитик.

— Връзка между двамата може и да не съществува, но и да се твърди, че връзката е немислима, също е несериозно. Очевидно имаме работа със самозванец. Точно затова той настоява, че е обработен с психосонда.

— Охо?

— Какво доказва, че не е космоаналитик? Не знае никакви подробности за планетата Земя, като изключим това, че е радиоактивна. Не може да управлява кораб. Не знае нищо за космоанализа. И се крие зад твърдението, че е бил обработван с психосонда. Разбирате, нали, госпожо?

Са̀мия не знаеше какво да каже.

— Но с каква цел? — попита само тя.

— За да направите точно това, което имахте намерение да сторите, госпожо.

— Да разследва загадката ли?

— Не, уважаема. Да го отведете при баща си.

— Аз все още не разбирам.

— Съществуват няколко възможности. В най-добрия случай може да иска да шпионира баща ви. Или в полза на Флорина, или в полза на Трантор, което е и по-вероятно. Почти сигурен съм, че старият Абел от Трантор ще се появи, за да удостовери дали е от Земята или не, и ако няма друга възможност да злепостави Сарк, ще повдигне въпроса за изясняване на истината около тази измислена психосонда. А в най-лошия случай той е евентуален убиец на вашия баща.

— Капитане!

— Да, госпожо?

— Но това е смешно!

— Нищо чудно. Но в такъв случай и Отделът по безопасност е смешен. Нали си спомняте, че малко преди вечеря ме повикаха, за да приема някакво съобщение от Сарк.

— Да.

— Ето го.

Са̀мия взе прозрачното фолио, покрито с червеникави букви. Текстът гласеше:

„Имаме сведения, че двама флорини, тайно и без законно основание, са се качили на вашия кораб. Открийте ги и ги обезвредете незабавно. Възможно е единият от тях да твърди, че е космоаналитик, а не флорин. Не предприемайте нищо в тази насока. Лично отговорен сте за сигурността на тези хора. Те трябва да бъдат транспортирани директно в Отдела по безопасност. Извънредно секретно! Извънредно спешно!“

Са̀мия стоеше като замаяна.

— Така значи, в Отдела по безопасност.

— Извънредно секретно! — обади се капитанът. — Направих изключение, като ви показах съобщението, но просто не ми дадохте възможност да избирам, госпожо.

— Какво ще правят с него? — попита тя.

— Не мога да ви кажа. Но едно е сигурно, че човек, заподозрян в шпионаж и убийство, не може да очаква нежно отношение. Нищо чудно да му се наложи наистина да узнае какво е психосондата!