Айзък Азимов
Космически течения (2)

1
Безпризорният

Рик изпусна прибора си за хранене и внезапно скочи от стола. Трепереше толкова силно, че се наложи да се подпре на голата, млечнобяла стена.

— Спомних си! — извика той.

Всички погледи се насочиха към него. Монотонният шум в залата, неизменно съпътстващ храненето на много хора, стихна за миг. Десетки очи от еднакво избръснати и еднакво чисти лица, огрени от бледата светлина, които почти не се отличаваха едно от друго, се впиха в неговите очи. Освен неволното внимание, предизвикано от неочаквания вик, човек трудно можеше да открие някакъв особен интерес в който и да било от тези погледи.

— Спомних си какво работех! — възкликна отново Рик. — Имах работа!

— Я млъквай! — провикна се някой. — Сядай долу!

Очевидно загубили интерес, присъстващите вече бяха извърнали лицата си и скоро залата отново се изпълни с обичайния за този час шум.

„Лудият Рик“ — проехтя нечия забележка. Един мъж завъртя опрян в слепоочието си показалец.

Нищо от това не стигна до съзнанието на Рик.

Той полека се отпусна на стола си. Отново взе прибора — странна лъжица със зъбци на върха и изострени ръбове, с която човек можете да загребва, набожда и реже храната. На работник като него не се полагаше нищо повече. Машинално я обърна и разсеяно спря поглед върху цифрите на своя номер, гравирани върху дръжката. Беше му познат до болка. И останалите имаха регистрационен номер като него, но те си имаха и имена. А той — само прякор. Рик на жаргона на съгражданите му означаваше „слабоумен“. Викаха му понякога и „лудият Рик“.

Вероятно щеше да си спомни и още нещо. За първи път, откакто бе дошъл във фабриката, успяваше да си спомни нещо от предишния си живот. Само трябваше още веднъж да се опита! Да напрегне целия си мозък!

Напълно бе загубил интерес към храната, не усещаше вече никакъв глад. Хвърли рязко лъжицата си в чинията с желирано месо и зеленчуци, бутна я встрани и подпрял лакти на масата, скри лице в дланите си. Пръстите му се вкопчиха в косите и той старателно започна да рови в дълбините на съзнанието си, там, откъдето преди малко бе измъкнал един факт — неясен и трудно разгадаем.

Сетне избухна в ридания. В същия миг оглушителен звън обяви края на смяната за хранене.

 

 

Същата вечер на излизане от фабриката го догони Валона Марч. В началото дори не я забеляза. Долови само, че някой върви в крак с него. Спря и се загледа в нея. Светлокестенявата й коса бе оплетена на две дебели плитки, хванати с малки магнитни щипки, покрити със зелени камъчета. Бяха доста евтини и поовехтели. Облечена беше в съвсем обикновена свободна памучна рокля — напълно достатъчна за този мек климат, също както и Рик нямаше нужда от друго освен от широката риза без ръкави и памучните панталони.

— Казаха ми, че нещо се е случило по време на обяда.

Валона говореше със силен селски акцент, нещо, което човек можеше да предположи още щом я видеше. Речта на Рик бе наситена с отворени гласни и звучеше малко носово. Много му се подиграваха за това и дори го имитираха, но според Валона правеха го от невежество.

— Нищо не е станало, Лона — промърмори Рик.

— Заявил си, че си си спомнил нещо — настояваше жената. — Вярно ли е, Рик?

И тя го наричаше Рик. Той просто нямаше друго име. А не можеше да се сети за истинското си име, колкото и да се мъчеше. Валона също се бе опитала да му помогне. Успяла бе да намери отнякъде страници от телефонен указател. Прочела му бе всички лични имена, но нито едно не му бе прозвучало по-познато от останалите.

— Трябва да напусна фабриката — рече той, поглеждайки я право в очите.

Валона смръщи вежди. Кръглото й широко лице с доста високи скули бе разтревожено:

— Мисля, че не е възможно. Не е редно.

— Искам да разбера повече неща за себе си.

— Струва ми се, че не бива да го правиш — облиза устни Валона.

Рик се извърна. Той знаеше колко много държи тя да бъде искрена. Успяла бе да му намери работата във фабриката. Той нямаше никакъв опит с машините. Може и да го е имал, но нищо не си спомняше. Лона обаче бе настояла, че той е твърде дребен за физическа работа и най-накрая се съгласиха да му дадат безплатно някаква техническа подготовка. А преди това, през всичките онези кошмарни дни, когато той едва произнасяше звуците и дори не знаеше какво да прави с храната, тя се бе грижила за него, хранила го бе. Живота си дължеше на нея.

— Трябва да разбера — упорстваше той.

— Отново ли имаш главоболие, Рик?

— Не. Но наистина си спомних нещо. Спомних си какво съм работил преди… Преди!

Не беше сигурен дали иска да й каже. Извърна глава. Имаше още два часа до момента, в който топлите галещи лъчи на слънцето щяха да се скрият зад хоризонта. Еднообразните редици от работнически жилища около фабриките бяха твърде скучна гледка, но Рик добре знаеше, че превали ли възвишението, пред очите му ще се разкрие гледката на полята, с цялата красота на златистите и пурпурночервени багри.

Обичаше тази гледка. Още когато я зърна за първи път, усети колко успокоително му действа. Преди да узнае, че тези цветове се наричат пурпурен и златист, преди да осъзнае какво е това цвят, когато изразяваше удоволствието си само с неясно мучене, там, в полята, главоболието му минаваше много по-бързо. По онова време Валона наемаше диамагнетичен скутер и го водеше вън от селището всеки почивен ден. Плъзгайки се плавно върху меката възглавница на антигравитационното поле, те се носеха около педя над шосето на много мили далеч от населените места, където единствено вятърът, наситен с уханието на киртов цвят, галеше лицата им.

Сядаха край пътя, сред аромата на красивите цветя, където си разделяха един сандвич и оставаха там, докато меките лъчи на слънцето не се скриеха и не станеше време да се връщат.

— Хайде да отидем в полето, Лона — помоли Рик, развълнуван от спомена.

— Късно е вече.

— Моля те. Само за малко да се измъкнем от града.

Жената посегна към поизтънялата си кесия за пари, която криеше под колана от мека синя кожа, единственото украшение, което си позволяваше.

— Искам да се поразходим — настоя Рик и я улови за ръката.

След около половин час спокоен ход те слязоха от шосето и поеха по виещи се, покрити с пясък чисти пътища. Помежду им тегнеше мълчание и Валона усети как постепенно я обзема познатият страх. Тя не можеше да намери думи, с които да опише онова, което изпитва към човека до нея, а и никога не ги бе търсила.

Ами ако я напуснеше? Той беше дребен, малко по-висок от нея и сигурно по-слаб. В много отношения все още беше напълно безпомощен. Едно бе сигурно, преди да обърнат наопаки съзнанието му, той е бил образован човек. Много високопоставен и образован.

Валона никога не бе учила, освен да чете и да пише. Посещавала бе фабричното училище само толкова, колкото да знае как да се оправя с машините, ала бе успяла да разбере, че има хора, чиито възможности съвсем не са така ограничени. На първо място такъв беше Пълномощникът, разбира се, чиито огромни познания бяха от голяма полза за всички. От време на време в Града пристигаха Скуайъри. Никога не ги беше виждала отблизо. Само веднъж на някакъв празник бе отишла в Града и бе зърнала отдалеч няколко великолепно облечени мъже. От време на време на работниците се разрешаваше да послушат какво си говорят образованите хора. Речта им беше по-различна — течеше плавно, употребяваха по-дълги думи и тонът им бе по-мек. Колкото повече се възвръщаше паметта на Рик, толкова повече говорът му заприличваше на техния.

След продължително хленчене от силното главоболие, при звука на първите, произнесени от него слова, тя се бе изплашила. Сторили й се бяха твърде необичайни. Опита се да го поправи, но видя, че е безнадеждно.

Още тогава й мина мисълта, че той може да си спомни твърде много неща и да я напусне. А тя бе само Валона Марч. Често я наричаха Голямата Лона. Не се бе омъжила. Очевидно нямаше и да го направи. Доста едра, с големи крака, с почервенели от работа ръце, тя съвсем не беше привлекателна. Наблюдаваше изпод вежди младежите мълчаливо, дори враждебно, докато те я подминаваха на вечеринките в почивните дни. Твърде едра беше, за да се киска и да любезничи с тях.

Очевидно никога нямаше да има бебе, което да люлее и да прегръща. Другите момичета едно след друго раждаха, а за нея оставаше само да се свира в тълпата любопитни, които обикновено се събираха около зачервеното, гологлаво същество, с безпомощно свити юмручета и здраво стиснати устни…

— Вече е твой ред, Лона.

— Кога ще имаш бебе и ти, Лона? — обръщаха се към нея в такива случаи.

Тя само се извръщаше и си отиваше.

Когато Рик се появи, той беше безпомощен като бебе. Трябваше някой да го нахрани, да се погрижи за него, да го изведе на слънце, а замъчи ли го главоболие — да му помогне да заспи.

Децата често тичаха след нея и подвикваха: „Лона си има гадже! Лона си има едно лудо гадже! Приятелят на Лона е куку!“

По-късно Рик започна да излиза сам на улицата и тя толкова се гордееше, сякаш той не беше на повече от трийсет години, в което никой не се съмняваше, а едва на годинка. Децата го наобикаляха, крещяха и му се подиграваха, само и само да видят как този възрастен човек крие лицето си с ръце и се свива от страх, хленчейки безпомощно. Колко пъти бе изтичвала от дома си и ги беше пропъждала с викове и заплахи, че и с едрите си юмруци.

Дори възрастните се бояха от тези нейни юмруци. Стоварила ги бе и върху главата на своя шеф в деня, в който за първи път заведе Рик на работа във фабриката, само заради някакво неприлично подмятане, което бе дочула. Ръководството на фабриката я глоби със седмичната й заплата за своеволието й и се говореше, че ще я изпратят в Града, за да я предадат в съда на Скуайърите. Размина й се благодарение на намесата на Пълномощника, който бе свидетелствал, че е била предизвикана.

Много й се искаше да спре по някакъв начин възвръщането на паметта на Рик. Знаеше, че нищо не може да му предложи, че е много егоистично от нейна страна да иска той да остане с помътено съзнание и безпомощен завинаги. И всичко това само защото никой досега не бе зависил така изцяло от нея и защото страшно се боеше да се върне в самотата.

— Уверен ли си, че си спомняш, Рик?

— Да.

Спряха сред полето. Лъчите на залязващото слънце добавяха топлите си багри към аления цвят, който ги заобикаляше. Лекият, пропит с аромата на цветя, вечерен вятър всеки момент щеше да задуха. Водата в напоителните канали също бе започнала да аленее.

— Мога да имам доверие на спомените си, Лона, стига да се върнат в главата ми. Много добре знаеш, че ти не си ме учила да говоря. Сам си спомних думите. Нали? Нали така беше?

— Да — неохотно се съгласи тя.

— Спомням си например как ме водеше в полето, преди да се науча да говоря. Добре помня всичко, което ми се е случило в последно време. Вчера например се сетих как веднъж ми улови една киртова муха. Държеше я в шепите си и каза да надникна между пръстите ти, за да видя как свети с оранжеви и червени цветове в тъмнината. Засмях се, мушнах ръка, за да уловя мухата, но тя излетя и аз се разплаках. Тогава още нищо не разбирах, не знаех дори, че това е муха. Никога не сме говорили за това, нали Лона?

Тя поклати глава.

— Но това се случи, нали? Добре помня.

— Така си беше, Рик.

— А сега започвам да си припомням някои неща за себе си. Не може да е нямало „преди“, Лона.

Младата жена добре разбираше това. Усети как някаква тежест легна върху сърцето й. Това „преди“ е било съвършено различно от живота, който имаха сега. И е било в друг свят. Защото единствената дума, която той не можеше да си спомни, беше кирт. Трябваше да го научи на тази дума, означаваща най-важното нещо в света на Флорина.

— Какво си спомняш? — попита тя.

Изведнъж Рик сякаш се затвори в себе си.

— Нищо смислено, Лона. Само това, че съм имал работа. Спомних си дори и каква беше тя, поне приблизително.

— И каква беше?

— Анализирах Нищото.

Лона рязко се извърна към него и изпитателно впи очи в неговите. Постави ръка върху челото му, но той се дръпна раздразнено.

— Да не би да имаш пак главоболие? От седмици не се е случвало.

— Добре съм, не ми досаждай.

Жената наведе очи.

— Не исках да кажа, че ми досаждаш, Лона — побърза да заглади той нещата, — просто се чувствам добре и не бих искал да се тревожиш.

— Какво значи да „анализираш“? — попита тя с разведрено лице.

Той говореше неща, които тя не разбираше. Колко ли образован е бил преди!

— Ами… това значи да „отделиш“. Както например отделяме сканиращ лъч, който излиза извън рамката.

— Но, Рик, каква е тази работа, при която не анализираш нищо? Това не е работа.

— Не съм казал, че не анализирам нищо. Казах, че анализирам Нищото. С голямо „Н“.

— Не е ли същото? — Ето, започна се, помисли си тя. Вече му се струва глупава. Много скоро ще я напусне.

— Разбира се, че не е — въздъхна Рик. — Боя се, че не мога добре да ти обясня. Нищо друго не си спомням. Но трябва да е била важна работа. Така ми се струва, не е възможно да съм бил престъпник.

Валона замига от изненада. Не биваше да му го казва. Опитала се бе само да го предпази, да го предупреди. А сега виждаше, че доста усилия ще трябва да положи, за да го задържи при себе си. Това бе станало, когато той проговори за първи път. Беше толкова неочаквано, че тя се изплаши. Не посмя да разкаже дори на Пълномощника. Още в първия свободен ден изтегли пет кредита от спестяванията си. В живота й надали щеше да се появи мъж, който да се поинтересува от зестрата й, така че нямаше никакво значение, и заведе Рик на лекар в Града. Записала бе адреса и името му на листче, но въпреки това прекара два тревожни часа, докато открие сградата между огромните стълбове, които поддържаха Горния град.

Настояла бе да присъства и бе видяла всички неща, които лекарят за неин ужас направи със своите инструменти. Когато постави главата на Рик между два метални предмета и тя засвети като киртова муха нощем, тя скочи и се опита да го спре. Лекарят повика двама души, които въпреки яростната й съпротива я извлякоха навън.

След около половин час, висок и намръщен, лекарят излезе навън при нея. Лона се чувстваше твърде неудобно в негово присъствие, защото той беше Скуайър, макар кабинетът му да се намираше в Долния град. Но очите му бяха меки, дори добри. Бършеше ръцете си в малък пешкир, който след това пусна в специална кофа, която й се видя доста чиста.

— Къде срещнахте този човек? — попита я лекарят. Разказа доста пестеливо историята, пропускайки да спомене за Пълномощника и за патрулите.

— Значи нищо не знаете за него?

— Нищо за предишния му живот — поклатила бе Лона глава.

— Обработван е с психосонда. Известно ли ви е какво значи това?

Тя поклати глава в знак, че не знае, но след малко се сети нещо и попита:

— Това не е ли нещо, което правят на лудите, докторе?

— Също и на престъпниците. Прави се, за да променят съзнанието им. За тяхно добро е. Отстранява се онази част от съзнанието им, която ги тласка към кражби и убийства. Разбирате ли?

Естествено, че разбираше. Валона стана огненочервена:

— Рик никога не е откраднал нищо, а и не вярвам да е причинил някому зло.

— Рик ли го наричате? — Лекарят като че се забавляваше. — А откъде знаете какво е правил, преди да се срещнете с него? Съдейки по състоянието на мозъка му сега, много трудно може да се определи. Сондирането е извършено цялостно и грубо. Не мога да кажа каква част от съзнанието му е завинаги поразена и каква временно е загубил в резултат на шока. Смятам, че все нещо с течение на времето ще се възстанови, като говора например, но не напълно. Трябва да го държим под наблюдение.

— Не, не. Той ще остане с мен. Добре ще се грижа за него, докторе.

Лекарят смръщи замислено вежди.

— За теб мисля, момичето ми. — Гласът му бе станал доста по-мек. — Нищо чудно от съзнанието му да не е изтрито цялото зло. Възможно е да те нападне някой ден.

В този момент медицинската сестра изведе Рик от кабинета. Говореше му нещо тихо, за да го успокои, сякаш бе малко момче. Рик вдигна ръка към главата си и объркано се заоглежда, докато очите му най-сетне се спряха върху лицето на Валона. Той протегна ръце и отчаяно промълви:

— Лона…

Тя се спусна към него, сложи главата му на рамото си и здраво го притисна до себе си.

— Никога няма да ми причини каквото и да е зло — обърна тя лице към лекаря.

— Естествено, ще трябва да съобщя за този случай. Като си представя в какво състояние се е намирал, просто недоумявам как се е измъкнал от властите.

— Това значи, че ще го приберат, нали?

— Боя се, че да.

— Докторе, моля ви недейте! — Тя извади смачканата си кърпичка. Вътре бе скрила петте лъскави метални пластини, които бе получила срещу своя кредит. — Вземете ги всичките, докторе. Много ще внимавам за него. Той няма да причини никому нищо лошо.

Лекарят погледна петте пластини в ръката си.

— Работничка си, нали?

Тя кимна утвърдително.

— Колко ти плащат на седмица?

— Две цяло и осем кредита.

Мъжът леко раздрънка монетите, после ги стисна в шепата си и й ги върна:

— Вземи си ги, момиче. Прегледът е безплатен.

Валона ги прибра удивена, после настоя отново.

— Нали няма да кажете на никого, докторе?

— Не мога да ти обещая нищо. Длъжен съм по закон.

Притискайки отчаяно Рик до себе си, тя се прибра в селото с натежало сърце.

Седмица по-късно в новините, които видя по хипервидеото, съобщиха, че някакъв лекар загинал в жирокатастрофа поради краткотрайно прекъсване в един от енергийните лъчи на местната транзитна система. Името на човека й се стори познато и когато вечерта се прибра в стаята си, тя надникна в листчето, на което бе записала адреса на своя лекар. Името съвпадаше.

Домъчня й, защото той се бе оказал добър човек. Имаше адреса му отдавна от един познат работник. Беше й казал, че макар и Скуайър, той обикновено се държал добре с работниците и тя го запази за някой спешен случай. Такъв случай се появи и лекарят се отнесе добре и с нея. Радостта й все пак бе по-голяма от тъгата. Лекарят не бе имал време да съобщи за Рик. В селото никой не дойде да разпита за него.

Когато по-късно Рик започна да разбира повече неща, Валона му предаде думите на лекаря и му поръча да не напуска селото.

 

 

Младата жена усети, че Рик я разтърсва, и остави за момент размишленията си.

— Не ме ли чуваш? — питаше я настойчиво той. — Не е възможно да съм бил престъпник, щом съм бил на важна работа.

— Не може ли все пак да си прегрешил нещо? И големите хора вършат престъпления. Даже Скуайърите.

— Убеден съм, че не съм. Не разбираш ли, че на всяка цена трябва да открия нещо повече за себе си, и то най-вече заради другите. Нямам изход. Трябва да напусна фабриката и селото и да разбера още неща за себе си.

Валона усети как паниката започва да я души.

— Много е опасно, Рик. Дори някога да си анализирал Нищото, защо толкова ти трябва да научиш още неща?

— Заради другото, което си спомних.

— Какво е то?

— Не искам да ти кажа — прошепна той съвсем тихо.

— Добре е да го кажеш на някого. Ами ако го забравиш отново?

— Права си — стисна той ръката й. — Но на никого няма да кажеш, нали, Лона? Ти ще бъдеш нещо като резервната ми памет.

— Разбира се, Рик.

Рик се огледа. Светът наоколо бе толкова красив. Веднъж Валона му беше казала, че в Горния свят има голям светещ надпис: „Флорина — най-красивата планета в Галактиката“.

Тук, в полето, човек наистина бе готов да повярва, че е така.

— Хваща ме страх, като си помисля за последното, което си спомних, но спомня ли си нещо, винаги е вярно. Случи се днес следобед.

— Е и?

— Всичко на този свят ще загине — промълви той с ужас. — Всички на Флорина ще умрат.