Айзък Азимов
Космически течения (8)

7
Патрулът

Рик видя как убиха Пекаря. Той се свлече пред очите му, без да издаде звук. Насоченият към него бластер превърна гърдите му в огромна черна димяща дупка. Гледката замъгли в съзнанието на Рик почти всичко, което се бе случило с него дотук.

Остана само картината на безмълвното появяване на патрула и спокойната решителност, с която вдигна оръжието си. Пекаря понечи да каже нещо, но не му остана време. Последва най-страшното, плисна кръв и въздухът се изпълни с дивия писък на тълпата, която се разбяга във всички посоки, подобно на разливаща се река.

Преживяното заличи за известно време подобрението в мисловната дейност на Рик, настъпило по време на неколкочасовия сън. Патрулът се бе хвърлил към него през тълпата викащи мъже и жени като през разбунено блато, което трябваше да преодолее. Рик и Валона се смесиха с човешкия поток и той ги повлече. Попадаха във водовъртежите му, в по-слабите и по-мощните течения, докато над главите им се виеха патрулните машини. Валона тикаше Рик към покрайнините на града. От почти възрастния човек тази сутрин той отново се бе превърнал в безпомощното дете от предишния ден.

Събудил се бе призори, но тъй като стаичката, която ги бе приютила, бе без прозорци, не можеше да се ориентира кое време е. Поседя така напрегнато, ровейки в паметта си. През нощта нещо в главата му бе заздравяло, някакви връзки се бяха възстановили и се бе получило едно цяло. Процесът бе започнал преди два дни, когато за първи път си бе „спомнил“, и бе продължил до предишната вечер. Разходката до Горния град, библиотеката, нападението над патрула и последвалото бягство, срещата с Пекаря — всичко това беше му подействало като катализатор. След дългата летаргия сгърчените тъкани на мозъка му се бяха опънали и макар и болезнено, в тях вече протичаха жизнени процеси. Сънят като че им бе дал допълнителна сила.

Замисли се за космоса и звездите, за дългите самотни преходи и великото безмълвие.

— Лона — извърна глава той.

Жената се събуди мигновено и се повдигна на лакът.

— Рик — промълви тя, взирайки се в тъмното към посоката, откъдето дойде гласът му.

— Тук съм, Лона.

— Добре ли си?

— Разбира се — едва сдържаше вълнението си Рик. — Чувствам се чудесно. Слушай! Още неща си спомних. Бях в кораб и много добре зная, че…

Валона спря да го слуша. Нахлузи роклята си, поприглади с ръка гънките, закопча се и заоправя припряно колана си.

Отиде на пръсти до него.

— Не исках да спя. Опитах се да остана будна.

Мъжът усети някаква промяна в гласа й.

— Случило ли се е нещо? — попита той.

— Не говори толкова силно. Всичко е наред.

— Къде е Пълномощникът?

— Няма го. Наложи се да излезе. Защо не заспиш пак, Рик?

— Много съм добре — отблъсна той ръката й, която се стараеше да го успокои. — Исках да кажа на Пълномощника за моя кораб.

Но Теренс го нямаше, а Лона не искаше да го слуша. Рик замълча и за първи път изпита раздразнение към Валона. Държеше се с него като с дете, а той бе започнал да се чувства като възрастен мъж.

В стаичката им нахлу светлина и на вратата се очерта фигурата на Пекаря. Рик примигна и усети, че го обзема предишният страх. Дори не отблъсна ръката на Валона, която посегна да го успокои.

Пекаря се усмихна.

— Рано сте се събудили.

Отговор не получи.

— Още по-добре. Днес ще ви преместим — продължи той.

— Нали няма да ни предадете на патрула? — попита с пресъхнали устни Валона, която не беше забравила как Пекаря разглеждаше Рик, след като Пълномощникът си отиде. Той продължаваше да гледа Рик и само него.

— На патрулите ли? Съобщил съм на когото трябва и там ще бъдете в безопасност.

Излезе, но много скоро се върна с дрехи, храна и два съда с вода. Дрехите бяха нови и им се видяха много особени.

Пекаря стоя при тях, докато се хранеха. По едно време се обади:

— Ще ви дам нови имена и нови биографии. Слушайте ме внимателно, за да не пропуснете нещо. Забравете, че сте флорини, ясно ли е? Вие сте брат и сестра от планетата Вотекс. Били сте тук, за да разгледате Флорина… — и продължи с подробностите, задаваше им въпроси, слушаше отговорите им.

Рик с удоволствие демонстрираше колко добре работи вече паметта му, колко лесно помни. Но погледът на Валона бе помръкнал от тревога.

Това не убягна от очите на Пекаря.

— Ако ми създадеш и най-малката неприятност — обърна се той към момичето, — ще го изпратя сам, а теб ще те оставя тук.

— Нищо такова няма да се случи — стисна яките си ръце Валона.

Най-накрая, след може би няколко часа, Пекаря се изправи.

— Да вървим! — рече той.

В последния миг мушна в джобовете на гърдите им черни карти от мека кожа.

Вече навън Рик се огледа и се удиви на странните си одежди. Никога не беше мислил, че една дреха може да бъде толкова сложна. Пекаря му бе помогнал да се облече, но кой щеше да му помогне да я съблече? Валона изобщо не приличаше вече на селянка. Опъната тънка материя покриваше краката, а обувките бяха с високи токове и тя трябваше да стъпва внимателно.

Щом излязоха навън, около тях се струпаха минувачи, които ги разглеждаха, цъкаха, коментираха помежду си. Това бяха предимно деца, жени, тръгнали на покупки, и начумерени, дрипави безделници. Пекаря сякаш не ги забелязваше. Подпираше се на дебел прът, който от време на време уж случайно се озоваваше между краката на прекалено любопитните.

Бяха се отдалечили на около стотина метра от магазина на Коров, когато сред заобиколилата ги тълпа настъпи оживление, някои побягнаха и Рик различи сребристочерните униформи на патрулите.

Тогава се разрази трагедията. Оръжието, изстрелът и отново безумно бягство. Дали е имало някога такова време, в което страхът да не е бил неизменен негов спътник, в което сенките на Патрула да не са били по петите му?

 

 

Спряха едва когато стигнаха в един от мизерните крайни квартали на града. Валона дишаше тежко, новата й рокля бе на петна от избилата пот.

— Не мога да тичам повече — задъхано изрече Рик.

— Трябва да продължим.

— Но не така. Виж какво — и той категорично се противопостави на настоятелното дръпване на момичето. — Изслушай ме.

Страхът и паниката постепенно го напускаха.

— Защо не продължим по пътя, който Пекаря ни обясни?

— Откъде знаеш какви са били плановете му? — Момичето беше уплашено и искаше да продължат.

— Трябваше да се правим, че сме от друг свят. Нали за това ни даде и тези неща — обзет от вълнение обясни Рик. Измъкна малкия правоъгълник от джоба си и го заобръща, опитвайки се да го отвори като книжка.

Но не успя. Опипа краищата и единият от ъглите, там, където пръстите му се срещнаха, просветля и лицето на черната карта стана млечнобяло. С голямо усилие се опита да прочете сричка по сричка словата, които бяха изписани върху разкрилата се повърхност.

— Това е паспорт — рече той накрая.

— Какво каза?

— С това ще ни пуснат навън — сигурен беше. Думата сама бе изплувала в съзнанието му. Една-единствена дума — „паспорт“. — Наистина ли не разбираш? Той искаше да напуснем Флорина. С кораб. Хайде, отиваме там.

— Не — възпротиви се Валона. — Те му попречиха. Убиха го. Не можем, Рик. Няма да успеем.

Той упорито настояваше. Дори започна да заеква от напрежение.

— Няма нищо по-разумно от това. Кой ще предположи, че ще дръзнем да го направим? А и ние ще се опитаме да се качим на друг кораб. Този, за който говореше той, ще бъде под наблюдение. Ще намерим друг. Все едно кой.

Кораб! Все едно кой! Думите зазвънтяха в ушите му. Не го интересуваше осъществима ли е идеята му. Желанието да стъпи на космически кораб го завладя. Копнееше да излезе в космоса.

— Моля те, Лона!

— Е добре. Щом искаш, зная къде трябва да отидем. Водеха ни там, когато бях малка, за да гледаме как корабите излитат.

Отново потеглиха. Ала нещо тревожеше съзнанието на Рик. Някакъв факт от недалечното минало, нещо, което се бе случило съвсем наскоро, трябвате да си го спомни, а не можеше. Упорито му се изплъзваше.

После отново го завладя мисълта за кораба, в който му предстоеше да влезе.

 

 

Този ден на човека от контролата на входа много му се събра. До него стигаха слухове за вълнуващи събития. Разправяха се небивали истории за нападнати предишната вечер патрули, за някакви бягства. До сутринта слуховете вече бяха така раздути, че от ухо на ухо се предаваше вестта за убити хора от охраната.

Той не смееше да напусне поста си, но вратът му се изкриви да наблюдава как една след друга отлитаха патрулните коли с мрачните си пътници. Постепенно космодрумът почти се опразни от охрана.

Тъпчат града с патрули, мислеше си той едновременно изплашен и странно възбуден. Защо ли беше толкова щастлив от факта, че някой е дръзнал да убива патрули? Никога не са му досаждали. Поне не прекалено. Той си имаше добра служба. Много по-добра от тази на тъпите селяни.

Но сега беше щастлив.

Почти не обърна внимание на двамата пред него, които очевидно не се чувстваха удобно в чуждестранните си одежди и обилно се потяха. Личеше, че са чужденци. Жената му подаде паспорта си.

Погледна към нея, погледна към паспорта й, а после и към списъка с резервациите. Натисна съответния бутон и две прозрачни ленти изскочиха пред пътниците.

— Минавайте — подкани ги той нетърпеливо. — Сложете ги на китките си и вървете.

— Кой е нашият кораб? — попита учтиво жената с тих глас.

Човекът на контролата се почувства поласкан. На космодрума на Флорина рядко се появяваха чужденци. А в последните години ставаха все по-малко. Но когато дойдеха, не се държаха нито като патрули, нито като Скуайъри. Те сякаш забравяха, че той е флорин, не правеха разлика между него и себе си и бяха любезни и внимателни.

Изведнъж усети, че пораства с четири-пет сантиметра.

— Ще го намерите на Изход 17, госпожо. Желая ви приятно пътуване до Вотекс.

И отново се залови да се обажда на свои приятели в Града за повече информация. Освен това искаше да подслуша тайно разговори в Горния град.

Щяха да минат много часове, преди да разбере каква ужасна грешка е допуснал.

 

 

— Лона! — обади се Рик. Дръпна я за лакътя и сочейки един кораб, прошепна: — Ето онзи там!

Валона огледа с известно недоверие кораба, който сочеше Рик. Беше по-малък от чакащия пред Изход 17, за който бяха билетите им, и не така лъскав. Четирите въздушни шлюза бяха широко отворени, а от входа му до земята подобно на език се бе проточила дълга стълба.

— Проветряват го — обясни й Рик. — Пътническите кораби винаги ги проветряват преди полет, за да премахнат миризмата на кислорода от бутилките.

— Откъде знаеш това? — зяпна го Валона.

— Просто знам — отвърна Рик с известна гордост. — А сега всички са навън. Когато включат вентилацията, вътре е много неприятно. Чудя се защо има толкова малко хора. Така ли беше и когато си идвала преди?

Валона трудно можеше да си спомни. Все пак доста отдавна е била дете.

 

 

С разтреперени крака приближиха до основата на стълбата. Наоколо не се виждаха никакви патрули. Ту се появяваха, ту се скриваха хора от техническия персонал, които си гледаха работата.

Горе на входа ги удари силна въздушна струя и роклята на Валона се изду, та трябваше да я притисне до краката си, за да не се вдигне.

— Винаги ли става така? — попита тя. Никога не беше стъпвала в космически кораб, не беше и мечтала за подобно нещо. Сърцето й биеше силно, но тя решително стисна устни.

— Не, само когато проветряват.

С уверени стъпки той се разходи из облицованите с метал коридори, за да огледа помещенията.

— Ето тук е складът с продуктите — обади се той. — Ще можем да минем без храна известно време, но ще ни трябва вода.

Той порови в спретнатите, добре подредени шкафове и най-накрая измъкна висок, затворен контейнер. Потърси кран на чешма, като се надяваше, че не са забравили да напълнят цистерните с вода, и когато се чу равномерният шум на помпата, последван от приятния ромон на водната струя, Рик се усмихна доволен.

— Вземи няколко консерви, но не много, за да не прави впечатление.

Рик напрегнато обмисляше къде да се скрият. Чувството, че на всяка цена трябва да си спомни нещо, но то му се изплъзва, отново го споходи. Порови се из своеобразната тъмна дупка в своята памет, но и този път безуспешно.

Откри малко помещение, в което бяха складирани противопожарни принадлежности, медикаменти и инструменти за първа помощ, съоръжения за заваряване.

— Ще влезнат тук само в случай на авария — рече той не много уверено. — Боиш ли се, Лона?

— Щом съм с теб, не — отговори тя простичко.

Преди два дни, не, само преди дванадесет часа щеше да е точно обратното. Сега, на борда на космически кораб, в резултат на някакъв необясним за нея обрат на нещата, възрастният беше Рик, а тя — детето.

— Няма да можем да използваме осветлението, защото ще усетят, че някъде изтича енергия, за тоалетната ще изчакаме да заспят и ще трябва да внимаваме да не срещнем някого от екипажа.

Въздушният поток секна внезапно. Не го усещаха вече върху лицата си, престана и далечният тих звук, който го съпътстваше. Обгърна ги дълбока тишина.

— Скоро ще започнат да се качват, след което ще излезем в космоса.

Валона никога не беше виждала лицето на Рик да грее от такова щастие. Имаше вид на човек, който отива на среща с любимата си.

Ако тази сутрин Рик се бе събудил като мъж, то сега се чувстваше като гигант, чиито ръце се протягат към Галактиката. Звездите бяха неговата скъпоценна колекция, а мъглявините — паяжините, от които трябваше да я почисти.

Стъпил бе на борда на космически кораб. В съзнанието му нахлуваха все нови и нови спомени, пред които преживяванията от последните седмици избледняваха. Това бяха преживяванията в киртовите плантации, във фабриката, тананикането на Валона в тъмнината, когато го приспиваше — просто едно временно прекъсване в някаква система, която полека-лека се възстановяваше.

И причината бе корабът! Ако бяха го завели на кораб по-рано, нямаше да чака толкова дълго травмираните му мозъчни клетки да се събудят за живот.

— А сега не се плаши — шепнеше той на Валона в мрака. — Ще усетиш вибрации и ще чуеш силен шум от двигателите. Ще почувстваш огромна тежест. Това е от ускорението.

В езика на флорините липсваше подходяща дума и той я замести с първото, което му дойде наум. Валона не го разбра.

— Ще боли ли? — попита тя.

— Ще е доста неприятно, защото нямаме специални костюми, които предпазват от налягането, но то не трае дълго. Усетиш ли притискане, само се облегни на тази стена и се отпусни. Ето, започна.

Хиператомните двигатели залюляха корпуса, всеки момент щяха да преодолеят силите на гравитацията. Стената насреща им неусетно започна да се накланя.

Валона простена веднъж, след което притихна и само дишаше тежко. Гърлата и дробовете им свиреха мъчително, докато се опитваха да издишват, за да глътнат поне малко въздух.

Рик с усилие промълвяваше по някоя и друга дума, само и само Валона да го чувства, че е наблизо, и да не се поддаде на влудяващия страх пред неизвестното, който той знаеше, че обзема човек при първия му полет. Това беше обикновен кораб, един чудесен кораб, ала тя нямаше как да го знае.

— Сега ще последва и един скок при преминаването през хиперпространството, за да съкратим разстоянието. Изобщо няма да го усетиш. Дори може и да не разбереш кога ще стане. В сравнение с това е направо нищо. Ще почувстваш леко свиване в стомаха и толкоз. — Сричка по сричка Рик нижеше думите мъчително.

Постепенно тежестта започна да се вдига от гърдите им и невидимата верига, която ги притискаше плътно до стената, се охлаби, а след време падна. Задъхани, и двамата се отпуснаха на пода.

— Рик, добре ли си? — попита най-накрая Валона.

— Аз ли? — с усилие се засмя той. Едва бе поел въздух, но се засмя искрено при мисълта, че нещо може да му се случи в кораб. — Налагало се е да летя по цели месеци, преди да стъпя на някоя планета.

— Защо? — Лона пропълзя до него и постави ръка върху бузата му, за да усеща по-силно присъствието му.

Той обгърна раменете й и тя покорно прие новия обрат на нещата.

— Защо? — отново попита тя.

Рик не можеше да си спомни точно защо. Но той не обичаше да слиза на планетите. Имаше някаква причина, която го задържаше горе в космоса, само че не можеше да си я спомни. Отново бе хлътнал в тъмна дупка.

— Имах работа — поясни само той.

— Да, да. Анализирал си Нищото.

— Точно така. Това беше моята работа. Знаеш ли какво означава това?

— Не.

Предполагаше, че тя няма да разбере, но трябваше да говори. Да се рови в паметта си. Правеше го с опиянение. Извикваше фактите от миналото си с невероятна лекота.

— Гледай сега. Всичко във вселената е направено от близо сто различни съставки. Тези съставки наричаме елементи. Желязото, медта — това са елементи.

— Мислех, че са метали.

— Така е, но в същото време са и елементи. Такъв е и кислородът, и азотът, и въглеродът, и паладият. Най-важни са водородът и хелият. Те са най-прости и най-често срещани.

— Никога не съм чувала за тях — промълви тя тъжно.

— Деветдесет и девет процента от вселената и дори от космоса се състоят от водород, а голяма част от останалия един процент е хелий.

— Бях чувала, че в космоса е празно, че там няма нищо. Не е ли така?

— Не съвсем. Няма почти нищо. Аз бях космоаналитик, което значи, че обикалях космоса и събирах много-много малки количества от елементите, които се срещат в него, и ги анализирах. Това е. Преценявах колко е водородът, хелият, колко са другите елементи.

— А защо?

— Ами… не е просто. Виж сега, подредбата на елементите не навсякъде е еднаква. Някъде хелият е малко повече от нормалното, на други места пък натрият е над нормалното и така нататък. Такива райони с особен състав се вият в космоса като своеобразни течения. И затова ги наричат космически течения. Важно е да се знае повече за тях, защото така ще може да се обясни как е създадена вселената и как се е развивала.

— Как ще се обясни това?

— Никой не може да каже точно.

Рик бързаше да изрече всичко, което съзнанието така услужливо му подаваше при всеки въпрос, процес отдавна забравен от него. Най-неочаквано той се сети, че в крайна сметка Валона е само едно селско момиче от Флорина.

— Трябва да определим наситеността на космическите газове. Тя не е еднаква във всички части на Галактиката и трябва да я познаваме, за да изчислим точно местата, където космическите кораби могат най-безопасно да минават през хиперпространството. Това е нещо като… — тук Рик неочаквано млъкна.

Валона зачака нетърпеливо да продължи, но той седеше безмълвно.

— Рик, какво стана?

Отново — мълчание. Протегна ръце към раменете му я го разтърси.

— Рик! Рик!

— Лона! Направихме голяма грешка! — стигна най-сетне до нея гласът на предишния Рик — уплашен, крехък. Нямаше и следа от радостта и увереността.

— Какво е станало? Какво сбъркахме?

Наред с другите спомени в съзнанието на Рик се бе върнала, ясна и отчетлива, сцената с убийството на Пекаря.

— Не биваше да бягаме. Не биваше да сме тук на този кораб.

Той трепереше неудържимо, а Валона напразно се мъчеше да избърше потта от челото му.

— Но защо? — питаше тя. — Защо?

— Трябваше да се сетим, че щом Пекаря е готов да ни изведе посред бял ден, значи той е в прекрасни отношения с патрулите. А ти спомняш ли си онзи? Онзи, дето застреля Пекаря?

— Да.

— А лицето му?

— Не посмях да го погледна.

— А аз пък го видях. Имаше нещо необичайно в него, но тогава не се замислих. И през ум не ми мина, че може и да не е патрул. Това беше Пълномощникът, Лона. Пълномощникът, облечен като патрул.