Серия
Империята на Трантор (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Currents of Space, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 25 гласа)

2
Пълномощникът

Мирлин Теренс сваляше една видеокнига от рафта, когато в стаята прозвуча сигналът от предупредителното устройство на входната врата. Закръгленото му лице от замислено бързо стана приветливо, но не прекалено любезно. Прокара ръка по оредялата си червеникава коса и извика:

— Един момент.

Върна филма на рафта и натисна копчето, задвижващо механизма на фалшивата стена, която много скоро застана на мястото си и по нищо не можеше да се познае, че зад нея има шкаф. Простоватичките фабрични работници и селяни, които често го посещаваха, се гордееха, че един техен човек, техен, макар и само защото се е родил на Флорина, притежава филми. Факт, който хвърляше бледа светлина в тежкия мрак, обгръщащ съзнанието им. И все пак не биваше да държи филмите на открито.

Гледката им можеше да развали нещата. И без това вързани в езика, посетителите му съвсем щяха да онемеят. Можеха да се похвалят с книгите на своя Пълномощник, но ако ги видеха да ги държи на показ, в техните очи Теренс щеше да изглежда съвсем като Скуайър.

Не биваше да забравя и Скуайърите. Изключено бе да го посетят, но ако някой от тях решеше да се отбие, наредените филми в библиотеката му също биха били твърде неуместна гледка. Той беше Пълномощник и се ползваше от някои привилегии, но бе напълно излишно да ги афишира демонстративно.

— Идвам! — извика той отново.

Тръгна към вратата, загръщайки догоре дрехата си. Дори тя бе в стила на Скуайърите. Понякога съвсем забравяше, че е роден на Флорина.

На прага чакаше Валона Марч. Тя наведе глава почтително.

— Здравей, Валона — отвори той широко вратата. — Заповядай, влез. Полицейският час вече е започнал. Дано патрулите не са те забелязали.

— Дано.

— Доброто ти име не бива да пострада.

— Така е. Искрено съм ви благодарна за всичко, което направихте за мен преди време.

— Не съм сторил нищо особено. Ето, седни тук. Искаш ли да хапнеш или да пийнеш нето?

Младата жена приседна притеснено на ръба на стола с изправен като дъска гръб.

— Не, благодаря — рече тя. — Ядох вече.

Сред жителите на селото бе прието да предлагат на гостите нещо освежително, но се смяташе за признак на лошо възпитание да приемеш. Теренс знаеше това и не настоя.

— Е, какво има, Валона? Пак ли Рик?

Валона кимна, но като че не знаеше как да обясни.

— Да няма някакви проблеми във фабриката?

— Не.

— Да не би пак главоболията?

— Не.

Теренс реши да изчака, присви светлите си очи, които лека-полека придобиха доста остър блясък.

— Нали разбираш, че няма да мога да отгатна причината за твоята тревога. Хайде, кажи най-сетне какво има, за да мога да ти помогна. Предполагам за това си дошла.

— Да, така е. Но как да ви го кажа, Пълномощнико? Звучи толкова безумно.

На Теренс му се искаше да я потупа успокоително по рамото, но знаеше, че трябва да се въздържа от подобни жестове. Тя седеше пред него, заровила както винаги големите си длани в диплите на полата. Направи му впечатление, че грубите й силни пръсти нервно се сплитат и разплитат.

— Каквото и да е, слушам те.

— Нали си спомняте, когато дойдох и ви разказах за лекаря от Града и какво ми каза той?

— Разбира се, че си спомням. И тогава ти поръчах никога да не започваш такива неща, без първо да ме попиташ.

Жената отвори широко очи. Никога няма да забрави колко много се бе разгневил той тогава.

— Зарекох се да не върша вече такива неща. Споменах го само защото исках да ви напомня, че обещахте да ми помогнете да си запазя Рик.

— Аз държа на думата си. Да не би патрулите да са питали за него?

— Не, не. А мислите ли, че може да се заинтересуват за него?

— Не вярвам — той започваше да губи търпение. — Хайде, Валона, за какво най-сетне става дума!

— Рик иска да ме напусне — промълви жената с помътнял от мъка поглед. — Моля ви да го спрете.

— А защо иска да те напусне?

— Твърди, че си спомня неща.

По лицето на Теренс неочаквано пробягна сянка на интерес. Той се наведе напред и едва не посегна да улови ръката й:

— Спомня си неща ли? Какви неща?

 

 

В съзнанието на Теренс се заредиха картини от първия ден, в който Рик бе намерен. Случайно бе зърнал група хлапета, скупчени над един от напоителните канали в началото на селото. Щом го видяха, децата започнаха едно през друго да викат:

— Пълномощника, Пълномощника!

— Какво има, Раси? — Решил бе на всяка цена да научи имената на децата от селото. Това поотвори сърцата на майките към него и първите един-два месеца след пристигането му тук минаха много по-лесно.

Раси бе пребледнял като платно.

— Виж, виж тук, уважаеми Пълномощнико!

Момчето сочеше нещо белезникаво и скимтящо — това беше Рик. В желанието си да обяснят, останалите момчета се надвикваха едно през друго. От всичко, което сипеха, Теренс успя да разбере, че играели на нещо като гоненица и криеница. Децата се опитваха да опишат последователността на действията си, за да разбере той кога е била прекъсната играта им и точно кой от тях е щял да спечели. Всичко това, естествено, не го интересуваше.

Раси, дванадесетгодишен чернокос хлапак, чул тих хленч и се приближил предпазливо. Смятал, че ще види някакво животно, полски плъх например, което ще превърне играта в забавна гонитба. Бяха намерили Рик.

Момчетата бяха колкото погнусени, толкова и заинтригувани от необичайната гледка. Пред тях лежеше човешко същество, полуголо, олигавено, хленчещо и скимтящо, безсмислено размахващо ръце и крака. От обраслото с гъста четина лице белезникаво-сините очи се местеха неориентирано от човек на човек. Когато срещнаха погледа на Теренс, сякаш спряха за миг. Не мина много и съществото вдигна бавно ръка и пъхна палец в устата си.

— Вижте го тоя, смуче си пръста — засмя се едно от децата.

Внезапният и силен звук стресна проснатата на земята фигура. Лицето на човека почервеня, сгърчи се. Нещастникът изхленчи, но не изпусна пръста от устата си, който, за разлика от черната мръсна ръка, бе необичайно розов.

— Е добре — наруши най-накрая тишината Теренс, — вижте какво, приятели, нали знаете, че не бива да играете край киртовите ниви. Може да изпотъпчете стръковете, и ако селяните ви хванат, нищо добро не ви очаква. А ти, Раси, тичай при мистър Дженкъс и му кажи да дойде.

Ул Дженкъс бе за селото онова, което в града наричаха лекар. Прекарал бе известно време като помощник в кабинета на истински лекар в Града и затова беше освободен от работа във фабриките и на полето. Беше много полезен. Знаеше да мери температура, да дава някои хапчета, правеше инжекции и най-важното — умееше да прецени дали някое неразположение или болест е достатъчно сериозно, за да си заслужава лечение в болницата в Града. Без неговата полупрофесионална помощ нещастниците, повалени от менингит или остра апендицитна криза, биха свършвали бързо в жестоки мъки. Обикновено надзирателите мърмореха и обвиняваха Дженкъс в какво ли не, но не и че прикрива симуланти.

Дженкъс помогна на Теренс да вдигнат и сложат намерения в една разнебитена кола и колкото се може по-незабележимо го откараха в Града.

Двамата измиха спечената мръсотия по тялото на мъжа. Отчая ги само състоянието на косата. Дженкъс обръсна цялото тяло и колкото се простираха познанията му, го прегледа.

— Няма следи от инфекции. Бил е хранен. Ребрата му не стърчат прекалено много. Имате ли някаква представа как е попаднал там, уважаеми Пълномощнико?

Въпросът бе зададен с такъв тон, сякаш бе повече от ясно, че никой не би могъл да очаква от Теренс какъвто и да е смислен отговор. Теренс прие този факт с философско спокойствие. Остане ли едно село дълго време без Пълномощник, то свиква да се справя и без него, и когато човек, твърде млад при това, бъде назначен на такъв пост, е длъжен да знае, че го очаква период на недоверие и подозрителност, в което няма никакъв зъл умисъл.

— За съжаление нямам идея — рече той.

— Не може дори да ходи. Хич няма и да пристъпи. Някой трябва да го е оставил там. Като го гледам, същинско бебе си е. Толкова е загазил.

— Има ли болест, в резултат на която човек да стигне до това състояние?

— Аз поне не съм чувал за такава. Мозъчна болест може да докара човека до този хал, но коя — не знам. Хора с такива болести обикновено изпращам в Града. Да сте го виждал този някъде?

Теренс се усмихна.

— Знаеш, че съм тук само от месец — рече той дружелюбно.

Дженкъс въздъхна и бръкна в джоба си за носна кърпа.

— Така си е. Старият Пълномощник беше добър човек. Грижеше се за нас. Има вече шейсет години, откак живея тук, но тоз приятел никога не съм го виждал. Може да е от друг град.

Дженкъс беше пълен човек. Изглежда, си беше такъв по природа. Като се прибави към тази му естествена предразположеност и заседналият живот, който бе принуден да води, нищо чудно, че му се налагаше да пухти при всяка втора дума и час по час да бърше лъсналото си от пот лице с голяма носна кърпа.

— Какво ще кажем на патрулите?

Патрулите наистина не закъсняха. Идването им беше неизбежно. Момчетата положително бяха казали на родителите си за своята находка; те от своя страна бяха разказали на този и онзи съсед. Животът в града бе достатъчно еднообразен и дори това събитие бе твърде необичайно за жителите, за да не го споделят един с друг, добавяйки и всевъзможни измислени подробности. В такъв случай патрулите нямаше начин да не узнаят.

Така наречените патрули се числяха към Патрулната служба на Флорина. Те не бяха родом от Флорина, а от друга страна не бяха и съграждани на Скуайърите от планетата Сарк. Бяха просто наемници, на които можеше да се разчита, че ще изпълняват заповеди, за които им се плаща, и никога няма да подведат началниците заради съчувствие към флорините, което да се дължи на кръвна или родствена връзка.

Дойдоха двама, а с тях и един от надзирателите във фабриката, изпълнен със съзнанието за своята, макар и мизерна, но все пак някаква власт.

Мъжете от патрула бяха отегчени и равнодушни. Грижата за един загубил разсъдъка си идиот може и да влизаше в техните задължения, но точно това едва ли бе най-приятното от тях.

— Колко време ви е нужно, за да го идентифицирате? — обърна се единият от тях към надзирателя. — Кой е този човек?

— Никога не съм го виждал — поклати енергично глава мъжът. — Не е тукашен.

— Намерихте ли някакви документи? — попитаха Дженкъс.

— Не, сър. Около кръста му имаше само един парцал. Изгорих го, за да не би да е заразен.

— Какво му е?

— Откачил е, доколкото разбирам.

В този момент Теренс дръпна настрани единия от патрулите. Мъжете бяха отегчени и склонни към отстъпки.

— Е добре — рече онзи, който задаваше въпроси, и прибра бележника си. — Нямаме работа тук. Не си заслужава дори да правим доклад. Гледайте да се отървете някак от него.

И си отидоха.

Надзирателят остана. Той беше луничав, червенокос, с големи щръкнали мустаци. В продължение на пет години бе работил като надзирател във фабриката и твърдо бе устоявал принципите си — изпълнението на задачата да предава навреме определената продукция лежеше изцяло на неговите плещи.

— Вижте какво — започна той ядосано. — Нещо трябва да се направи. Хората само за това говорят и никой не иска да работи.

— Да го изпратим в градската болница, друго не мога да измисля — рече Дженкъс, веейки си усърдно с носната кърпа.

— В Града ли? — възмути се надзирателят. — Че кой ще плаща? Не можем да отделим от нашите вноски, той не е тукашен.

— Аз не го познавам — призна си Дженкъс.

— Защо тогава да плащаме ние? Разберете откъде идва. Нека неговият град да си плати.

— А как си представяте, че ще можем да разберем?

Надзирателят се замисли. Започна да хапе разсеяно червеникавата растителност над горната си устна.

— В такъв случай ще се наложи да се отървем от него. Нали така ни посъветва и човекът от патрула?

— Как точно ще стане това? — намеси се и Теренс.

— Та той можеше и да е умрял. Просто ще го отървем от мъките му.

— Не може да убивате ей така.

— Ами кажете вие какво да правим.

— Защо някой от града не се погрижи за него?

— Че кой ще иска такова нещо? Вие бихте ли се заели?

Теренс се престори, че не е забелязал откритата му арогантност.

— Моите задължения са други.

— Тук всички си имат задължения. Не мога да допусна да ми вземат нито един от работниците, за да се занимава с този идиот.

Теренс въздъхна.

— Вижте — обърна се Теренс най-дружелюбно към надзирателя. — Ако в края на тримесечието не предадете определената продукция, мога да допусна, че ще е заради това, че сте освободили един работник да се грижи за този нещастник, и ще имам основания да поговоря във ваша полза със Скуайърите. В противен случай ще заявя, че не ми е ясно каква може да е причината, ако се случи да не изпълните поръчката.

Лицето на мустакатия мъж пламна. Какво си въобразяваше този Пълномощник, няма и месец от идването му, а си позволява да се меси в работата на хора, които живеят в този град, откакто се помнят. И все пак не биваше да се забравя, че носи лична карта със знака на Скуайърите. Нямаше да е на добро, ако му се опъват прекалено.

— Но кой ще го вземе? — попита надзирателят. Неочаквано го обзе страшно подозрение. — На мен ми е невъзможно. Имам три деца и болна жена.

— Не съм казал вие да го поемете.

Теренс погледна през прозореца. След заминаването на патрулите тълпа от разтревожени хора се бе струпала пред дома на Пълномощника. Повечето бяха юноши, прекалено млади, за да работят, други бяха дошли от селата, работниците бяха съвсем малко.

Теренс видя едрото момиче в края на тълпата. Често я беше срещал в последния месец. Силна, с уверени движения, работлива. Под скръбното изражение бе съзрял природната й интелигентност. Ако се бе родила мъж, може би щеше да бъде включена в групите за подготовка на Пълномощници. Но тя беше жена, родителите й бяха починали и, естествено, се очакваше да има по-романтични интереси и стремежи. С други думи — самотна жена, без големи изгледи да си намери партньор.

— Какво ще кажете за нея? — попита той.

Надзирателят проследи ръката на Пълномощника и изруга:

— Какво, по дяволите, прави тук? Трябваше да е на работа.

— Нищо де — опита се да го успокои Теренс. — Как се казва?

— Валона Марч.

— Точно така, спомних си. Повикайте я.

От този миг нататък Теренс се превърна в неофициален покровител на двойката. Направи всичко възможно, за да осигури допълнителна дажба храна, дрехи, купони и всичко необходимо, което да позволи на двама възрастни (единият от които нерегистриран) да преживяват с доходите само на единия. Помогна й да извоюва техническа подготовка за Рик във фабриката за преработка на кирт. Успя да смекчи наказанието, което й се полагаше заради разправията с прекия й началник. Смъртта на лекаря му спести някои други предпазни мерки, за които обаче той и без това бе готов.

Съвсем естествено беше, когато има някакъв проблем, Валона да изтича първо при него и сега той чакаше тя да отговори на въпроса му.

 

 

Валона все още се колебаеше.

— Каза, че всичко на този свят ще умре — рече тя най-накрая.

— А обясни ли как ще стане това? — попита сепнато Теренс.

— Не знаел. Спомена само, че го помнел от предишния си живот. Тогава имал някаква много важна работа, но не разбрах каква точно.

— Не я ли описа поне?

— Ами… анализирал Нищото с главно „Н“. — Валона почака да чуе някакво обяснение на казаното, след което побърза да допълни: — Да анализираш означава „да отделиш нещо“…

— Знам какво значи това, момиче — замислено се обади Теренс.

— Наистина ли знаете какво значи това, уважаеми Пълномощнико?

— Може би, Валона.

— Но как е възможно да се направи нещо, каквото и да било, на Нищото?

Теренс се изправи.

— Защо не, Валона — усмихна се той вяло, — нима не знаеш, че по-голяма част от галактиката е Нищо?

В очите на Валона не просветна дори искрица от разбиране, но тя прие обяснението. Пълномощникът беше много образован човек. Внезапно, макар и за миг, се почувства страшно горда, че нейният Рик е дори още по-образован.

— Хайде — протегна към нея ръка Теренс.

— Къде отиваме? — попита тя.

— При Рик, къде е той?

— У дома — отвърна тя. — Спи.

— Добре, ще дойда с теб. Предполагам, че не искаш патрулите да те срещнат сама на улицата?

 

 

През нощта селото беше като мъртво. Осветлението по единствената улица, която разделяше на две работническите бараки, едва мъждукаше. Във въздуха се усещаше мирисът на дъжд, на онзи топъл лек дъжд, който падаше тук всяка нощ. Нямаше никакъв смисъл човек да се пази от него.

Валона никога не бе излизала толкова късно в делничен ден и усети, че я обзема страх. Опитваше се да не чува звука на собствените си стъпки и се вслушваше само в чаткането от стъпките на патрулите.

— Престани да ходиш на пръсти, Валона, нали съм с теб?

Гласът му прокънтя в нощната тишина толкова силно, че Валона подскочи и неволно ускори крачките си.

 

 

Бараката на Валона тънеше в мрак като всички останали. Теренс бе израснал точно в такава барака и макар после дълго да бе живял на Сарк, а сега да имаше жилище от три стаи с течаща вода, отдавна изпитваше необяснима носталгия по голите стени на тези жилища. Състояха се само от една стая с легло, скрин и два стола и имаха гладък циментов под и тоалетна в единия ъгъл.

Нямаше нужда от кухня, защото хората се хранеха във фабриката, нямаше нужда от баня — зад къщурките им бяха построени общи бани и цяла редица от душкабини. При условията на мекия и непроменящ се климат на планетата нямаше нужда от прозорци, които да предпазват от дъжд и студ. И на четирите стени на стаите бяха изрязани обикновени отвори, закрити с леки щори, защото стрехите бяха достатъчна защита срещу кратките нощни дъждове.

Тънкият лъч на фенерчето, което Теренс държеше в дланта си, освети очукан вехт параван в единия ъгъл на стаята. Спомни си, че го беше намерил за Валона наскоро, защото Рик не беше малко дете, макар и да не бе станал още мъж. Чуваше се само равномерното му дишане.

— Събуди го, Валона — кимна той с глава.

— Рик, момчето ми — почука жената по паравана.

Чу се слаб вик на уплаха.

— Аз съм. Лона — успокои го Валона. Минаха от другата страна на преградата и Теренс освети с фенерчето първо себе си и жената, след което насочи лъча върху лицето на Рик.

Рик закри очите си с ръка.

— Какво има?

Теренс приседна на ръба на леглото. Забеляза, че Рик спи в стандартното легло, което се полагаше към бараката. Беше намерил още едно старо и доста паянтово, но очевидно Валона го бе оставила за себе си.

— Рик, Валона каза, че си започнал да си спомняш някои неща.

— Да, почитаеми Пълномощнико.

Рик винаги се държеше много смирено с Теренс, защото той бе най-важен от всички важни хора, с които се познаваше. Дори управителят на фабриката се държеше почтително към Пълномощника. Рик повтори всичко, което му беше минало през ума през този ден от предишния му живот.

— Нищо друго ли не си спомни след разговора с Валона?

— Нищо.

Теренс разтри пръстите на ръцете си.

— Добре, Рик, лягай си.

Валона го изпрати извън вратата на бараката си. Тя правеше отчаяни усилия да спре конвулсиите на лицето си и с опакото на грубата си ръка току изтриваше издайническата влага от очите си.

— Ще трябва ли да си замине, Пълномощнико?

Теренс улови двете й ръце и я погледна сериозно:

— Налага се да се държиш като сериозна жена, Валона. Ще го взема с мен за малко, но след това ще го върна.

— А после?

— Не зная. Но трябва да ме разбереш. Сега най-важното нещо е той да изрови от паметта си колкото се може повече неща.

— Искате да кажете, че наистина всички на Флорина може да умрат?

Теренс стисна ръцете и по-силно.

— Това не го казвай никому, иначе патрулите непременно ще приберат Рик, и то завинаги. Много е сериозно.

Пълномощникът се обърна и бавно се отдалечи, без да си дава сметка колко силно треперят ръцете му. Дълго след това, вече в леглото си, той напразно се опитваше да заспи. Най-накрая не издържа и нагласи наркополето — едно от малкото неща, които бе донесъл със себе си от Сарк. Уредът прилепваше плътно около главата. Той наглася часовника му за пет часа и го включи.

Имаше достатъчно време, за да се настани удобно в леглото, преди уредът да започне да действа на мозъчните му центрове и съзнанието му да потъне в дълбока, лишена от сънища почивка.