Серия
Империята на Трантор (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Currents of Space, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 25 гласа)

10
Беглецът

Мирлин Теренс не беше човек на действието. Напускайки космодрума, си каза, едва ли не като извинение, че мозъкът му е парализиран.

Много внимателно трябваше да прецени колко бързо да върви. Не твърде бавно, за да не изглежда, че се шляе без работа, нито пък прекалено бързо, за да не излезе, че гледа да се измъкне час по-скоро. Просто трябваше да крачи стегнато, така че да прилича на патрул, който се е запътил да изпълни поставена задача и бърза да се качи на своята кола.

Как би искал да се качи на някаква кола! Управлението на подобно превозно средство не бе включено в програмата за обучение на флорините, та били те и бъдещи пълномощници, ето защо той се опита да мисли както върви. Нужни му бяха тишина и спокойствие.

А се чувстваше твърде слаб, за да върви пеша. Може да не беше човек на действието, но през вчерашния ден, през нощта и днес бе действал твърде много и бе изразходвал сили и нерви за цял един човешки живот.

И въпреки всичко не смееше да спре.

Ако беше нощ, може би щеше да си позволи няколко часа, за да обмисли положението. Но бе едва ранен следобед.

С кола само за няколко минути щеше да бъде в Града. Така щеше да има време да обмисли следващата си стъпка. За съжаление трябваше да разчита единствено на краката си.

Да можеше да помисли! Само да имаше малко време! Ако бе в негова власт да спре всичко, да спре движението на цялата вселена и да заповяда на времето да го изчака, за да подреди мислите си, сигурно щеше да намери някакъв изход.

Най-сетне се потопи в прохладата на Долния град. Стъпваше отмерено и стегнато, както бе виждал да се движат патрулите. Размахваше здраво стиснатата си палка. Улиците бяха пусти. Местните очевидно се бяха изпокрили в бараките си.

Пълномощникът внимателно подбираше в кой дом да влезе. Най-добре в някой от по-заможните, с цветни пластмасови тухли и поляризирани стъкла на прозорците. Бедните хора са по-недружелюбни. Нямат почти нищо за губене. Човек, който е добре материално, е по-склонен да помогне.

Измина късата пътека до входа на един такъв дом. Това, че не беше разположен на самата улица, също говореше за благосъстояние на обитателите му. Теренс знаеше, че няма нужда да блъска по вратата или да нахълта насила. Докато вървеше по пътеката, забеляза движение зад прозореца. (Нуждата бе научила флорините да подушват патрулите от разстояние.) Всеки момент вратата щеше да се отвори.

Точно така и стана.

На прага се появи младо момиче с белезникави кръгове около очите. Изглеждаше доста недодялана в роклята с волани — доказателство, че родителите й искаха да се отличават от останалата „флоринска сган“ и да демонстрират по-високия си социален статус. Момичето, очевидно развълнувано, се отдръпна и му направи място да влезе.

Пълномощникът й даде знак да затвори вратата.

— Баща ти вкъщи ли е?

— Татко! — извика пискливо момичето, след което вече тихо добави: — Да, тук е.

„Таткото“ се зададе малко нерешително от стаята отсреща. Той очевидно не бързаше. Чудесно знаеше за посещението на патрула. Просто по-безопасно бе да прати момичето да го посрещне. Малко вероятно бе, в случай че патрулът е ядосан, да удари едно дете.

— Име? — попита Пълномощникът.

— Якоф, ако нямате нищо против.

В джоба на униформата си Теренс откри тънко бележниче. Отвори го и правейки се, че записва нещо, продължи:

— Якоф, добре! Искам да видя всички членове на семейството. Бързо!

Ако бе способен на някакво друго чувство, освен безнадеждност и отчаяние, Теренс положително щеше да се забавлява. Той съвсем не беше равнодушен към изкусителните удоволствия на властта.

Цялото семейство се нареди отпред — слабичка жена с двегодишно дете в ръцете, до нея стояха момичето, което му отвори, и по-малкият му брат.

— Това ли са всички?

— Да, всички — отвърна Якоф покорно.

— Може ли да отида да се погрижа за малката — обади се жената разтревожена. — Време й е да спи, тъкмо я слагах в леглото — и тя протегна момиченцето, сякаш искаше да омилостиви коравото сърце на патрула с детската невинност.

Пълномощникът дори не я удостои с поглед. Така поне си представяше, че трябва да се държи един истински патрул.

— Сложете я да легне и й дайте захарна пръчка, за да мирува. А сега слушай ме, Якоф!

— Да.

— Ти си сериозно момче, нали? — всеки местен, независимо от възрастта, биваше наричан „момче“.

— Така мисля — погледът на Якоф светна и той поизправи рамене. — Работя в Центъра за преработка на храни. Учил съм математика, мога да деля с многочлени и да смятам с логаритми.

Сигурно, помисли си Пълномощникът. Показали са ти как се работи с логаритмичната таблица и са те научили да произнасяш думата.

Този тип хора му бяха добре познати. Те се гордеят със своите логаритми много повече, отколкото един Скуайър с яхтата си. Полароидите на прозорците му бяха следствие от логаритмите, а оцветените декоративни тухли — истинска реклама за уменията му да дели с многочлени. Презрението му към необразованите местни вероятно ще е приблизително равно на това, което един среден Скуайър изпитва към местните, а омразата му към себеподобните, още по-силна поради факта, че е принуден да живее сред тях и по-висшите в йерархията често не правят разлика между него и сънародниците му.

— Ти нали вярваш в закона, момче, а също и в добрите Скуайъри? — Пълномощникът упорито се стараеше да поддържа вече възприетото поведение, като поглеждаше в бележника си.

— Съпругът ми е много добър човек — с готовност се намеси жената. — Никога не е имал неприятности. Не се събира с разни отрепки. Нито пък аз. Също и децата. Ние винаги…

Теренс й махна с ръка да млъкне.

— Добре, добре, слушай ме, момче. Искам да седнеш сега тук и да направиш каквото ти казвам. Ще опишеш всеки един от квартала. Имена, адреси, с какво се занимават и като какви ги познаваш. Последното ме интересува особено много. Ако сред тях има недоволници, на всяка цена трябва да зная. Ще правим чистка. Разбра ли?

— Да. На първо място е Хъстинг. Живее малко по-надолу…

— А, не, не така. Я му дайте един лист. Сядаш и записваш всичко най-подробно. И пиши бавно, че няма да си вадя очите с драсколиците ти.

— Почеркът ми е обработен.

— Хайде да те видя.

Якоф се зае усърдно със задачата и започна бавно и старателно да изписва думите. Жена му надничаше през рамото му.

— Застани до прозореца — поръча Теренс на момичето, което го посрещна — и появи ли се патрул, ще ми кажеш, няма да ги викаш. Само ще ми кажеш.

Едва сега вече можеше да си позволи да се отпусне. Успял бе да си осигури едно временно укритие, и то в момент на най-сериозна опасност.

Като се изключи шумното смучене на бебето в единия ъгъл, в стаята цареше относителна тишина. Щяха да го предупредят, ако някой от враговете му се появеше, за да има време да се измъкне.

А сега да помисли.

На първо място, време бе да приключи с ролята си на патрул. Няма никакво съмнение, че всички изходи на града са вече блокирани и постовете знаят, че той освен диамагнетичен скутер не умее да използва никакво превозно средство. Нямаше да мине много време и шефовете на патрулите щяха да стигнат до идеята всеки квадратен метър от града да бъде претърсен — квартал по квартал, къща по къща.

Стигнат ли до това решение, естествено, щяха да започнат от покрайнините към центъра и тогава една от първите къщи, в които щяха да влезнат, щеше да е тази. Значи времето му беше страшно ограничено.

До този момент сребристочерната униформа му бе свършила много работа. Местните нито за миг не се бяха усъмнили. Никой не беше се сетил да се загледа в светлото му лице на флорин, никой не бе обърнал внимание на вида му. Достатъчна им бе униформата.

Много скоро на тези хрътки ще им хрумне да разпространят сред жителите на града съобщение да информират за всеки патрул, който не е в състояние да покаже документите си, особено ако е със светла кожа и руса коса. Нови временни идентифициращи знаци ще бъдат раздадени на всички законни патрули. Ще бъдат обещани награди. И тогава може би един на хиляда от местните ще се осмели все пак да подложи на съмнение отличителните знаци на някой патрул.

От всичко това следваше, че трябва да се раздели с тази роля. Това на първо място. Имаше още нещо. Никъде на планетата той нямаше да се чувства в абсолютна сигурност. Убийството на патрул от петдесет години насам се смята за углавно престъпление. Досега бе успявал да се измъква, но беше сигурно, че оттук нататък преследването щеше да е на живот и смърт. Значи трябваше да напусне Флорина.

Но как?

Даде си още един ден живот. Щедро наистина! Това можеше да се осъществи само при условие, че патрулите са най-големите глупаци, а той — страхотен късметлия.

Срокът бе съвсем кратък и това бе най-голямото му предимство. Значи той можеше да предприеме рискове, на които при други обстоятелства не би се решил.

Теренс се изправи.

Якоф вдигна очи.

— Не съм свършил. Много внимавам какво пиша и затова върви бавно.

— Дай да хвърля един поглед — рече Теренс и взе листа. — Ако и други колеги от патрулите минат, не им губете времето с обяснения за току-що свършената работа. Те имат много спешни задачи и може да ви възложат нещо друго. Просто направете онова, което искат от вас. Има ли вече патрули на улицата?

— Не — обади се момичето от прозореца. — Да изляза ли навън, за да погледна?

— Не е необходимо. А сега, къде тук е най-близкият асансьор за Горния град?

— На около четвърт миля. Щом излезете, трябва да завиете наляво и после…

— Да, да. Тръгвам.

Отряд патрул се появи на улицата в момента, когато вратата на асансьора се затвори зад Теренс. Той усети, че сърцето му бие до пръсване. Сериозното претърсване вече бе започнало и те бяха по петите му.

След една минута, с все още разтуптяно сърце, той стъпи на бетонната улица на Горния град. Тук вече нямаше да има никакво прикритие. Никакви колони, никакъв покрив над главата.

Чувстваше се като подвижно черно петно сред великолепието на красивите сгради. Имаше усещането, че го виждат в радиус от две мили и поне от пет мили височина. Накъдето и да поемеше, сякаш огромни стрелки го сочеха.

Горе нямаше и следа от патрули. Скуайърите, с които се разминаваше, просто не го забелязваха. Ако за обикновения флорин патрулът е страшилище, то за жителите на Горния град той е едно голямо нищо.

Теренс имаше съвсем бегла представа за географията на Горния град. Някъде наблизо трябваше да се намира Градският парк. Най-логично бе да помоли някой минувач да го упъти. Друга логична стъпка би било да се качи на някоя от по-високите сгради и от терасите на горните етажи да огледа околността. Първата алтернатива беше немислима. Нито един истински патрул не се нуждае от упътване. Втората беше доста по-рискована. Присъствието на патрул в която и да е сграда щеше да привлече вниманието на всички.

Реши да тръгне натам, накъдето го водеше паметта — виждал бе някога карта на Горния град. Оказа се, че е отгатнал. Не беше вървял и пет минути и зърна парка.

Градският парк беше изкуствено засадено пространство от около стотина акра. На Сарк се носеха доста противоречиви слухове за него. Говореше се, че е място, където цари пасторален покой и в същото време нощем става арена на оргии. Онези, които на Флорина бяха чували за това, раздухваха размерите му десетки пъти, а представите им за разгула преувеличаваха действителността стотици пъти.

Истинската картина беше много приятна. В условията на мекия климат на Флорина тук през цялата година всичко беше в зеленина. Имаше закътани поляни, горички и пещери, малък басейн с декоративни рибки и друг по-голям, където децата можеха да газят и да се плискат. Нощем, докато завали обичайният дъжд, горяха цветни лампи. Най-оживено беше по времето между залез и първите капки дъжд. Организираха се танцови забавления, видеопрограми, двойки влюбени се губеха в криволичещите пътеки.

Теренс никога не беше ходил в парка. Сега всичко в него му се видя изкуствено. Знаеше, че пръстта и скалите, по които стъпваше, водата и дърветата наоколо са поставени върху мъртва бетонна площ и това го дразнеше. В съзнанието му изникна картината на равните киртови полета и планините, издигащи се в южната част на хоризонта. Искрено презираше чужденците, които си бяха построили тези изкуствени играчки сред естествената красота на планетата.

Близо половин час Теренс обикаляше алеите без цел. Ако можеше да свърши нещо, то това трябваше да стане в Градския парк. Възможно бе и да не му се удаде подходящ случай. Но на друго място щеше да е още по-невъзможно.

Никой не го видя. Поне никой, който да се замисли за присъствието му тук. Ако на другия ден някой попиташе Скуайърите и жените им, които го срещаха: „Видяхте ли вчера в парка един патрул?“, те положително щяха да гледат в недоумение. Със същия успех можеше да ги попитат дали са зърнали дървесна мушичка на пътеката.

В парка всичко му се стори твърде култивирано. Лека-полека взе да го обзема паника, че нищо няма да се получи. Кривна в пътека, която го изведе пред стълба, водеща надолу към заградена от големи камъни поляна, с малки скалисти ниши — удобно укритие за двойките, застигнати от нощния дъжд.

Именно там видя онова, което му бе нужно.

Самотен човек! Скуайър, който крачеше напред-назад и допушваше нервно цигарата си. Сетне я смачка в стойката-пепелник, където фасът след миг-два сякаш се самозапали и изчезна. Мъжът току поглеждаше часовника си. Чакаше някого. Това поне беше очевидно. Теренс се озърна. Никой не идваше след него по стълбите.

Имаше може би и други стълби. Сигурно имаше. Нямаше значение. Не можеше да изпусне шанса си.

Слезе долу и се насочи към мъжа. Той не го виждаше.

— Извинете, господине! — обърна се Теренс към него.

Обръщението беше съвършено почтително, но няма Скуайър, който да не се сепне възмутено от докосването на един патрул до него, независимо от това, колко почтително ще го стори.

— Какво, по дяволите, искате?

Теренс продължи настоятелно, но изключително любезно. (Не спирай да говориш, не откъсвай очите си от неговите поне още половин минута):

— Елате, моля. Издирваме един местен, който е извършил убийство.

— За какво говорите?

— Няма да ви отнема повече от минута.

Теренс бе измъкнал незабелязано невропаралитичната палка. Скуайърът изобщо не я видя. Чу се леко изсвистяване и след миг непознатият лежеше на земята.

Никога до този момент Теренс не беше вдигал ръка на Скуайър. За своя изненада усети, че направо му прилошава от чувството за вина, което го връхлетя.

Все още наоколо нямаше никого. Пълномощникът замъкна вдървеното тяло в една от скалните ниши. Съблече го, издърпвайки с голямо усилие дрехите от скованите ръце и крака. Свали прашната и подгизнала от пот патрулна униформа и започна да навлича чуждите одежди. За първи път усети допира на киртовата тъкан до тялото си.

Най-накрая нахлупи на главата си скуайърското кепе. То беше много важен атрибут. По-младите Скуайъри не носеха кепета, но за щастие този не беше от тях. На Теренс то беше жизнено необходимо, защото без него целият този маскарад щеше да е напълно излишен — трябваше на всяка цена да скрие русата си коса. Нахлупи шапката до ушите си.

След това се зае с най-важното. Неочаквано осъзна, че убийството на патрул не е най-страшното престъпление.

Той настрои бластера си на максимална дисперсия и го насочи към припадналия Скуайър. За по-малко от десет секунди от него остана само една овъглена купчина. Така щеше да затрудни идентификацията и да обърка преследвачите си.

Униформата на патрула се превърна в бяла пепел, от която Теренс изгреба почернелите сребърни копчета и катарами. По този начин може би печелеше около час, но и това беше нещо.

А сега, без да се бави, трябваше да изчезне. Спря за миг на входа на нишата и подуши въздуха. Бластерът работеше съвсем чисто. Усещаше се едва доловима миризма на изгорена плът, но лекият вятър много скоро щеше да я разнесе.

Вече слизаше по стълбите в другия край на поляната, когато покрай него мина младо момиче. В първия миг той по навик наведе очи, но бързо се усети и я погледна — съвсем млада, хубава и очевидно забързана.

Теренс стисна зъби. Естествено, тя нямаше да го намери. Беше закъсняла, иначе той нямаше да гледа така нетърпеливо часовника си. Сигурно щеше да си помисли, че той се е отегчил да чака и си е тръгнал. Така или иначе Теренс ускори леко крачка. Никак не му се искаше момичето да го настигне задъхано и да го пита дали не е срещал един млад човек.

Напусна парка, без да е решил накъде да тръгне. Така мина още половин час.

А сега? Той вече не беше патрул, а Скуайър.

И какво от това?

Спря на някакъв малък площад, в чийто център сред зелена морава бликаше фонтан. Във водата вероятно слагаха есенция, защото наоколо се носеше приятен аромат.

Теренс се подпря на перилата с гръб към залязващото слънце и едно по едно започна да пуска копчетата във водата.

Мислеше си за момичето, с което се бе разминал на стълбището в парка. Колко млада беше наистина. В същия миг пред очите му изникна картината на Долния град и веднага се разкая за слабостта си.

Скоро в ръцете му не остана нищо. Бавно и привидно разсеяно взе да преглежда един по един джобовете. В тях не намери нищо особено. Няколко монети, лична карта. (Всемогъщи Сарк! Значи дори Скуайърите носеха карти. Но те не бяха длъжни да ги изваждат всеки път, когато се зададе патрул.)

Новото му име щеше да е Алстер Диймън. Надяваше се да не се налага да го използва. В Горния град живееха повече от десет хиляди мъже, жени и деца. Вероятността да срещне сред тях някой, който познава Диймън лично, не бе голяма, но не беше и за пренебрегване.

Убитият бе двадесет и девет годишен. И при мисълта за онова, което остави в скалната ниша, Теренс отново усети, че му се повдига. Скуайърът си е Скуайър. Колко ли двадесет и девет годишни флорински младежи бяха намерили смъртта си в ръцете му или по негово нареждане? Колко ли двадесет и девет годишни флорини?

Човекът имаше и адрес, но той нищо не значеше за него. Твърде слабо познаваше Горния град.

Най-неочаквано откри триизмерна снимка на тригодишно момченце, чийто образ бързо се очерта при изваждането на снимката, а докато я прибираше в калъфчето й, започна да избледнява. Какво значеше това — син? Или може би племенник? А момичето в парка? Значи не може да е син!

Дали беше женен? Възможно ли е срещата да бе от онези, които наричаха тайни? И възможни ли бяха те посред бял ден? А защо пък не, при известни обстоятелства?

Теренс много се надяваше да е така. Ако момичето имаше среща с женен мъж, то нямаше да посмее да съобщи за изчезването му. Щеше да предположи, че не е успял да се измъкне от жена си. И това щеше да му даде още малко време.

Не, не беше прав! Теренс отново изпадна в отчаяние. Деца, играещи на криеница, можеха да попаднат на онази купчина и положително щяха да се развикат. До двадесет и четири часа това непременно щеше да се случи.

Той отново се зае със съдържанието на джобовете. Извади разрешително за пилотиране на яхта. Едва ли щеше да му е нужно. Всички по-заможни саркити притежаваха яхти и ги караха сами — прищявка от последните години. Най-накрая попадна и на няколко кредитни разписки. Те можеха да влязат в работа.

Сети се, че не е слагал нищо в уста от нощта в магазина на Пекаря. Колко внезапно човек можеше да бъде обзет от чувството за глад.

После мисълта му се върна към разрешителното за ползване на яхта. Да, на мъртвия в парка яхтата не беше нужна, но сега тя вече беше негова, на Теренс. Оставена беше в 26-ти хангар на Летище 9, само че…

Нямаше представа къде може да е Летище 9.

Теренс опря чело на прохладния парапет около фонтана. Какво да прави? Какво…?

— Здравейте — сепна го нечий глас. — Не ви ли е добре?

Теренс вдигна очи. До него стоеше възрастен Скуайър. Той пушеше дълга ароматизирана цигара, а от златната верижка на китката му висеше някакъв зелен камък. На лицето му бе изписана загриженост и доброта, които така изненадаха Теренс, че в първия миг сякаш загуби дар слово. Но сетне бързо дойде на себе си, осъзнавайки, че сега той беше един от тях. Какво странно имаше в това Скуайърите да се държат помежду си като нормални човешки същества.

— Просто си почивам — обади се Пълномощникът. — Реших да се поразходя и загубих представа за времето. Дори вече закъснявам за една среща.

Той махна с привидна досада. Благодарение на продължителното време, прекарано сред саркити, за Теренс не беше проблем да имитира техния акцент, като внимаваше да не прекали. Прекалената имитация прави много по-силно впечатление от пропуските.

— И сте закъсали без скутер, а? — позасмя се човекът от позицията на възрастен, който се забавлява с младежката разсеяност.

— Така е, без скутер съм — призна Теренс.

— Вземете моя — мигновено му предложиха. — Ей там съм го паркирал. След като си свършите работата, ще включите автопилота и ще го изпратите обратно тук. Няма да ми е нужен следващите един-два часа.

Какво по-добро решение за Теренс. Скутерите бяха страхотно бързи и маневрени, много повече от колите на патрулите. Единственото неудобство бе, че Теренс не умееше да ги управлява.

— От тук до Сарк — рече Теренс. Той бе чувал, че помежду си Скуайърите често изразяват по този начин благодарността си. — Все пак предпочитам да повървя. Летище 9 не е далеч.

— Така е — съгласи се другият.

Отговор, който не помогна твърде на Теренс. И той отново опита:

— Добре щеше да е да съм по-наблизо, но една разходка по булевард „Кирт“ ще ми се отрази добре.

— Булевард „Кирт“ ли? Та той е в съвсем друга посока!

Дали в погледа му не блесна подозрение? Изведнъж Теренс си помисли, че нещо в облеклото му не беше наред.

— Всъщност чакайте! Нещо съм се объркал. Сигурно е от дългата разходка — и той се огледа разсеяно.

— Намираме се на Рокет Роуд — услужливо поде непознатият. — Ще трябва да се спуснете до „Трифис“, след което ще свиете наляво и ще стигнете до летището.

— Прав сте — усмихна се Теренс. — Крайно време е да спра да сънувам и да започна да мисля. „От тук до Сарк“, уважаеми!

— Помислете все пак за предложението ми да вземете моя скутер?

— Много сте любезен, но…

Теренс се отдалечи с леко забързана стъпка. Скуайърът го изпрати с поглед.

Нищо чудно, когато утре открият останките от тялото и започне търсене, възрастният човек да си спомни за тази среща и положително ще си каже: „Имаше нещо странно в този мъж. Говореше малко особено и като че не знаеше твърде къде се намира. Мога да се закълна, че нямаше представа къде е авеню «Трифис».“

Но това щеше да е утре.

Теренс вървеше, накъдето го упъти Скуайърът. Скоро стигна до светещ знак с надпис „Трифис авеню“, който изглеждаше безцветен и посивял на яркия оранжев фон.

 

 

Летище 9 гъмжеше от млади хора, облечени в подходящи костюми, най-характерното в които бяха островърхите шапки и широките панталони, силно стеснени в глезените. В първия момент Теренс се почувства твърде различен, но след малко се увери, че никой не му обръща внимание. Отвсякъде се чуваха реплики, изпъстрени с терминология, от която той нищо не разбираше.

Бързо намери 26-и хангар, но изчака, за да се увери, че наоколо няма Скуайъри, и едва тогава посмя да се приближи. Боеше се, че някой от хората, чиито яхти се намираха в съседство, познава лично Алстер Диймън и ще си зададе естествения въпрос какво прави един непознат край неговата яхта.

Най-сетне, след като наоколо съвсем опустя, той приближи. Носът на яхтата бе насочен към откритото поле. Теренс се наведе, за да го огледа.

И какво сега?

Убил бе в последните дванадесет часа трима души. От флорински Пълномощник бе станал патрул, а от патрул — Скуайър. Изкачил се бе от Долния град в Горния, а от Горния се бе озовал на космодрум. В крайна сметка бе станал собственик на яхта — превозно средство, което бе в състояние да го отведе към спасението му в някой ненаселен свят в този сектор на Галактиката.

Имаше само една пречка.

Не умееше да управлява яхта.

Уморен беше до смърт, гладен — до припадък. Стигнал бе толкова далеч, а не можеше да продължи. Застанал бе на ръба на космоса и не можеше да прекрачи в него.

Положително патрулите смятаха, че той е някъде в Долния град. Но в момента, в който в коравите им глави се мернеше мисълта, че един флорин може и да дръзне да се качи в Горния град, ще се прехвърлят тук. Тогава ще открият трупа и търсенето ще поеме съвсем друга насока. Щяха да търсят някой самозван Скуайър.

И ето го тук. Беше стигнал до края на задънена улица и с гръб, опрян в стената, можеше само да се ослушва за далечните стъпки на преследвачите, които щяха да стават все по-ясни и по-силни, докато най-накрая хрътките се нахвърлят върху него.

Само преди тридесет и шест часа той държеше в ръце най-големия шанс в живота си. Сега тази възможност беше отлетяла в небитието и много скоро неговият живот щеше да я последва.