Айзък Азимов
Космически течения (4)

3
Библиотекарката

Оставиха диамагнетичния скутер в един гараж в периферията на града. Скутерите не бяха нещо обичайно в центъра и Теренс не искаше да привлича излишно внимание. Сети се, че ония от Горния град се движат по улиците предимно с диамагнетични коли и антигравитационни хеликоптери. Там обаче беше Горният град. И всичко беше друго.

Рик изчака Теренс да заключи гаражната клетка и да остави в паметта на ключалката отпечатъците на пръстите си. Рик бе с нов гащеризон и се чувстваше малко неудобно. С известна неохота последва Пълномощника под първата от сводестите конструкции, които поддържаха Горния град.

Всички други градове на Флорина си имаха имена, само този всички наричаха „Градът“. Работниците и селяните, които живееха в него и около него, се смятаха от останалото население на планетата за големи късметлии. Тук и болниците, и лекарите бяха повече и по-добри, имаше повече фабрики, повече магазини за алкохол, та дори можеше да се говори за някакви наченки на лукс. Самите жители не смятаха, че това е толкова голяма привилегия. Така или иначе те живееха под сянката на Горния град.

Горният град беше точно това, което означаваше и името му, защото градът наистина се състоеше от две нива. Горното представляваше гигантска площадка от петдесет квадратни мили, опираща се на двадесет хиляди колони, стегнати в стоманени пръстени. Долу, в сянката, живееха „местните“. Горе, на слънце — Скуайърите. Повечето от жителите му бяха чисти саркити, зорко охранявани от патрули — изобщо висша класа в пълния смисъл на думата.

Теренс знаеше пътя. Вървеше бързо, като се мъчеше да не забелязва погледите на минувачите, които оглеждаха облеклото му едновременно със завист и възмущение. Краката на Рик бяха по-къси и поради това походката му не бе така елегантна и достойна. Той не помнеше много предишното си и единствено посещение в Горния град. За разлика от предишния път сега времето бе хубаво и слънчевите лъчи струяха през процепите, оставени в бетонните плочи над главите им, ето защо сенчестите пространства изглеждаха още по-мрачни и усойни. Прекосяваха една след друга светлите ивици почти като в хипнотичен сън.

Старци в инвалидни колички се грееха на слънчевата топлина и се местеха заедно с лъча. Случваше се някой да задреме. Главата му клюмваше, докато скърцането на количките на съседите му не го събудеше. На някои места майки с колички препречваха пътя.

— Хайде, Рик, дръж се по-уверено — обърна се Теренс към своя спътник. — Качваме се нагоре.

Пълномощникът бе спрял пред конструкция, която изпълваше пространството между четири колони.

— Страх ме е — обади се Рик.

Не беше толкова трудно да се досети какво представлява конструкцията. Това бе асансьор, който щеше да ги отведе на горното ниво.

Подобни подемници бяха много необходими. Цялото производство беше долу, а консумацията — горе. Основните продукти и суровините докарваха в Долния град, а готовите предмети и фината храна бяха за Горния град. Долу живееха и хората от обслужващия персонал — чистачи, градинари, шофьори, техници.

Теренс се направи, че не забелязва уплахата на Рик. Учуди го фактът, че и собственото му сърце е ускорило ударите си. Това в никакъв случай не беше страх, а просто задоволство, че ще се качи горе. Ще им стъпи на свещената бетонна площадка, ще я тъпче, ще остави праха от обувките си по нея! Има правото да го стори в качеството на Пълномощник. За Скуайърите, естествено, той е флоринец, но като Пълномощник има право да се качи на бетонната площадка когато си поиска.

В името на Галактиката, как страшно ги мразеше!

Спря за малко, пое си дълбоко въздух и даде знак за асансьора. Излишно беше да мисли за омразата си. Беше прекарал толкова години на Сарк — център и място, където се раждаха Скуайърите. Научил се бе да мълчи. Не биваше да забравя какво бе научил там. Най-малко сега!

Чу бръмченето на асансьора и полека-лека стената на кабината изпълни полезрението му.

Човекът, който обслужваше кабината, ги огледа с досада.

— Само двама ли сте?

— Само двама — потвърди Теренс и стъпи вътре. Рик го последва.

— Нямаше да е лошо да изчакате разписанието в два часа. Не е много редно да разкарваме този сандък нагоре-надолу само за двама души — и той плюна, като внимаваше плюнката да падне на бетонната настилка на Долния град, а не на пода на асансьора. — Я да видя служебните ви карти?

— Аз съм Пълномощник. Не личи ли по дрехите ми?

— Дрехите не значат нищо. Може да загубя работата си, ако се окаже, че сте ги задигнали отнякъде. Къде ви е картата?

Теренс мълчаливо извади нагъната на няколко части лична карта, която всеки жител бе длъжен да носи винаги със себе си, и му я подаде. Тя съдържаше регистрационния му номер, удостоверението за работа, квитанциите за платени такси. Отворил я бе на страницата, оцветена в яркочервено, където се намираше удостоверението му на Пълномощник. Човекът хвърли само един бегъл поглед.

— Няма да се учудя, ако и нея сте задигнали, но в края на краищата това не е моя работа. Показвате ми я и съм длъжен да ви пусна, макар че, мен ако питате, Пълномощникът е като всички останали. А другият?

— Той е с мен — заяви Теренс. — Имам право на това или да повикаме патрул и да питаме него.

Това бе последното, което Теренс би искал да се случи, но го предложи със студено високомерие.

— Добре де, добре. Не се сърдете.

Асансьорът потегли и с леко полюшване се понесе нагоре. Човекът си мърмореше нещо недоволно.

Теренс се подсмихна. Това беше неизбежно. Онези, които работеха в непосредствена близост със Скуайърите, винаги се мъчеха да се идентифицират с управляващите и се стараеха да се отърват от собствения си комплекс за малоценност, като спазват стриктно законите за сегрегацията, като се държат грубо и високомерно към своите. Те бяха от „горните“ и за тях жителите на Флорина запазваха най-страшната си омраза, която нямаше нищо общо с внимателно култивираното у тях страхопочитание към Скуайърите.

Разстоянието, което трябваше да изминат нагоре, бе само десетина метра, но когато вратите отново се разтвориха, пред тях се разкри съвършено друг свят. Подобно на градовете на Сарк, Горният град бе създаден с подчертан вкус към цветовете. Жилищните и обществените сгради бяха подредени в сложни многоцветни мозайки, които отблизо приличаха на безсмислена бъркотия, но от стотина метра галеха окото с изобилието от нюанси, които се преливаха и меняха в зависимост от ъгъла, от който човек ги наблюдаваше.

— Хайде, Рик! — обади се Теренс.

Рик стоеше като замаян, с широко отворени очи. Наоколо нямаше никаква жива растителност! Само огромни количества камък и цветове. Никога не бе допускал, че може да има толкова високи къщи. Нещо в мозъка му се размърда. За миг-два гигантските размери на заобикалящите го конструкции не му се видяха толкова непознати… но много скоро този проблясък изчезна.

Някаква кола префуча край тях.

— Това Скуайъри ли бяха? — прошепна Рик.

Пред очите им се мярнаха късо подстригани коси, широки, развяващи се ръкави от лъскава плътна материя, оцветена в синьо и лилаво. Обути бяха в меки кадифени бричове, които сякаш бяха тъкани от някаква тънка медна жица. Хората в колата не удостоиха Рик и Теренс дори с поглед.

— Тия са от по-младите — поясни Теренс.

Откакто бе напуснал Сарк, не беше виждал представители на това съсловие толкова отблизо. И на Сарк бяха противни, но там поне присъствието им бе нещо естествено. Ангели нямаха място тук, само на десет метра от ада. За пореден път му се наложи да изскърца със зъби, за да потисне вика на омраза, който се надигаше в него.

Двуместна открита камионетка спря зад тях със силно свистене. Моделът беше нов, с вградено въздушно управление. Движеше се леко на около пет сантиметра над земята, лъскави блестящи калници скриваха ръбовете, за да намалят съпротивлението на въздуха. Въпреки това превозното средство цепеше въздуха с характерно за патрулните коли свистене.

Мъжете в нея по нищо не се отличаваха от своите събратя: широки мургави лица с плоски страни, високи, с прави черни коси. Патрулите изглеждаха съвършено еднакви за местните жители. Лъскавите им черни униформи сепваха със сребристите си копчета и катарами, отвличаха вниманието от лицата и подсилваха впечатлението, че тези хора не се отличават един от друг.

Единият от патрулите остана при кормилото, а другият изскочи от колата.

— Картата! — лаконично нареди той. Хвърли небрежен поглед на документа и бързо го върна на Пълномощника. — По каква работа?

— Искам да направя справка в библиотеката. Имам право на това.

— А ти? — обърна се офицерът към Рик.

— Ами… — измънка Рик.

— Това е моят помощник — намеси се Теренс.

— Той не се ползва с привилегиите на Пълномощник.

— Аз отговарям за него.

— Ваша работа — сви рамене офицерът. — Пълномощниците имат известни права, но все пак не са Скуайъри. Не го забравяйте, приятелю.

— Разбира се. Не бихте ли ми казали как да стигна по-бързо до сградата на библиотеката?

Патрулът започна да му обяснява, като посочваше откъде да минат с тънкия смъртоносен иглен пистолет. Оттук библиотеката приличаше на яркочервено петно, което към горните етажи постепенно преминаваше в пурпурно.

— Вижда ми се доста грозно — забеляза неочаквано Рик.

Теренс му хвърли бърз изненадан поглед. На Сарк бе свикнал с всичко това, но пищността на цветовете тук в Горния град също му се струваше просташка. Изобщо жителите на Горния град бяха повече саркити от хората на самия Сарк, където не всички бяха аристократи. Имаше и бедни хора, някои от които едва ли бяха в по-завидно положение от средния жител на Флорина. Тук се намираше само върхът на пирамидата и библиотеката бе добро доказателство за това.

Тя бе по-голяма от повечето библиотеки на самия Сарк и далеч по-голяма, отколкото бе нужна на Горния град, което показваше предимствата на евтината работна ръка. Теренс поспря за миг пред извитата алея, водеща към главния вход. Настилката й бе подредена така, че да създава илюзия за стъпала, в които, естествено, Рик се препъна. Това сполучливо придаваше на библиотеката архаичен вид, по традиция присъщ на академичните сгради.

Централната зала беше просторна, хладна и празна. Библиотекарката, скрита зад единственото бюро тук, приличаше на изсъхнало грахово зърно в свръхголяма шушулка. Тя вдигна глава и се изправи.

— Аз съм Пълномощник — побърза да се представи Теренс. — Със специални права. Отговарям за този местен — и веднага подаде документите си.

Жената си седна на мястото, но строгият поглед не слезе от лицето й. Извади сребърна пластинка и я подаде на Теренс. Пълномощникът долепи здраво десния си палец до нея. Библиотекарката я взе, пъхна я в някакъв процеп я много скоро над него светна тъмновиолетова светлина.

— Стая 242 — измърмори жената.

— Благодаря ви.

 

 

Подобно брънки на верига, кабините на втория етаж бяха вледеняващо еднообразни и безлични. В някои от тях седяха хора, в други, а те бяха повечето, нямаше никого, това лесно се забелязваше през матовите стъкла на вратите.

— Двеста четиридесет и две — рече Рик необичайно пискливо.

— Какво има, Рик?

— Не зная, развълнуван съм.

— Бил ли си преди в библиотеката?

— Не зная.

Теренс постави палеца на дясната си ръка върху алуминиево кръгче на вратата, получила минути преди това команда за отпечатъка на неговия пръст. Стъклената врата се отвори безшумно и също толкова безшумно се затвори след тях.

Стаичката бе около метър и осемдесет широка и също толкова дълга, нямаше нито прозорци, нито каквито и да било украшения. От тавана струеше мека светлина, а проветряването ставаше през специални отдушници. Единствените мебели вътре бяха бюрото, което заемаше цяла стена, и една обикновена пейка пред него. Върху бюрото бяха наредени три екрана. Матовите им стъкла бяха наклонени под ъгъл тридесет градуса, пред всеки от тях имаше различни клавиатури.

— Познаваш ли всичко това? — попита Теренс, докосвайки единия от екраните. Рик седна до него.

— Книги?

— Е, в библиотека сме. Естествено е да се сетиш, че става дума за книги. Знаеш ли как се работи с всичко това?

— Струва ми се, че не — отвърна Рик.

— Сигурен ли си? Помисли малко.

Сбърчил чело, Рик напрегнато мислеше.

— Съжалявам…

— Тогава ще ти покажа, ето виж! Тук има едно копче с надпис „Каталог“, а около него е наредена азбуката. Тъй като ще искаме да видим енциклопедиите, завъртаме копчето на „Е“ и го натискаме.

Само след миг екранът оживя и на него се появи текст — черни букви на жълт фон. Три гладки плота, подобно на езици, изникнаха изпод всеки от екраните и над всеки светна по един светлинен лъч. Теренс натисна някакво бутонче и те се прибраха.

— Няма да водим записки — поясни той. — С ей това копче тук ще започнем да „прелистваме“ буквата „Е“.

Дълъг списък от подредени в азбучен ред материали, заглавия, автори, каталожни номера се занизаха пред погледите на двамата мъже, докато се появи колона с многобройните томове на енциклопедията.

Внезапно Рик се обади:

— Сега ще посочите номера на тома и буквите, които съдържа, с тези малки бутони и той ще се появи на екрана.

— Откъде знаеш? — обърна се Теренс към него. — Спомни ли си го?

— Може би. Не съм уверен. Това ми се видя най-нормално.

— Е добре, да го наречем вярна догадка.

Набра някаква комбинация от букви. Светлината на екрана угасна, но много скоро пак се появи заедно със следния текст: „Енциклопедия на Сарк, том 54, Кол-Кос“.

— И така, Рик, виж сега — рече Теренс. — Не бих искал да ти внушавам идеи или определени неща. Прегледай само този том и дай знак, ако нещо ти прозвучи познато. Разбираш ли?

— Да.

— Е добре. Не бързай.

Времето минаваше. Неочаквано Рик посегна към клавиатурата и върна текста назад.

Когато спря, Теренс прочете изписаното заглавие и сякаш остана доволен:

— Спомни си го, така ли? Не е само предположение, нали? Спомни ли си го?

Рик закима енергично с глава:

— Проблясна ми някак. Много неочаквано.

Това беше статия по космоанализа.

— Зная какво пише. Сега ще видите. Ще видите! — Задъхваше се Рик. Теренс беше по-малко развълнуван. — Ето този пасаж се среща почти навсякъде.

И той зачете на глас с леки запъвания, но далеч по-свободно, отколкото можеше да се очаква след редките уроци по четене, които бе взел от Валона:

„Няма нищо чудно във факта, че космоаналитикът по темперамент е интроверт и често пъти трудноприспособим индивид. Един нормален човек едва ли би понесъл по-голямата част от съзнателния му живот да премине в самотни описания на ужасяващата празнота между звездите. Вероятно именно поради тази причина Институтът за космически анализи е възприел за официален девиз на своята дейност малко необичайната фраза «Анализираме Нищото».“

Последните слова Рик произнесе почти с вик.

— Разбираш ли онова, което прочете? — попита го Теренс.

Дребният мъж вдигна пламналия си поглед:

— Пишеше: „Анализираме Нищото“. Точно това си спомних. Аз бях един от тях.

— Бил си космоаналитик?

— Да — провикна се Рик. И продължи вече по-спокойно: — Боли ме главата.

— Сигурно защото си спомняш?

— Предполагам — отговори той и сбърчи вежди. — На всяка цена трябва да си спомня още. Имаше някаква опасност. Огромна опасност! Не зная какво да правя.

— Библиотеката е на наше разположение, Рик — Теренс внимателно претегляше всяка своя дума. — Използвай сам каталога и потърси текстове по космически анализи. Виж къде ще стигнеш.

Риж стремително се обърна към клавиатурата пред екрана. Той видимо трепереше. Теренс дори се отдръпна, за да не му пречи.

— Какво ще кажете например за труда на Райт „Трактат за инструментален космоанализ“, добре ли звучи?

— Всичко е в твои ръце, Рик.

Младият мъж набра каталожния номер и екранът светна с яркочервена светлина. Изписа се следният текст: „За исканата книга, моля, обърнете се към библиотекаря.“

Теренс се пресегна и изключи екрана.

— По-добре опитай с нещо друго, Рик!

— Защо? — Рик недоумяваше, но много скоро се подчини.

Прерови отново каталога и се спря на „Състав на пространството“ от Енинг. На екрана отново се появи надписът, които препоръчваше да се обърнат към библиотекаря.

— По дяволите! — не издържа Теренс и отново изключи екрана.

— Но какво става? — попита Рик.

— Нищо, нищо! Не се плаши. Само не мога да разбера…

Встрани от екраните имаше малка решетка, зад която очевидно бе инсталиран микрофон, от който се разнесе гласът на библиотекарката. Звучеше остро и сухо и двамата мъже усетиха хладни тръпки да полазват по гърбовете им.

— Стая 242! Има ли някой в стая 242?

— Какво искате? — попита сопнато Теренс.

— Нищо. Благодаря ви. Просто проверяваме екраните.

Настъпи известно мълчание, сякаш оттатък решаваха някакъв важен въпрос.

— Тук при нас постъпи информация — обади се отново гласът с още по-ясно доловима метална нотка, — че се интересувате от книгата на Райт „Трактат за инструментален космоанализ“ и за „Състав на пространството“ от Енинг, не бъркам, нали?

— Посочвахме заглавия напосоки — обади се Теренс.

— Може ли да зная каква е причината, за да искате тези книги? — не мирясваше жената отсреща.

— Казах ви вече, че те не ни интересуват… Спри, моля те? — С последните думи той се обърна към Рик, който бе започнал да хленчи тихо.

Отново настъпи пауза, след която гласът се обади:

— Ако слезете долу, ще можете да получите книгите. Те са в специалния фонд и трябва да попълните заявка.

— Да си вървим — протегна Теренс ръка на своя спътник.

— Да не сме нарушили някое правило? — разтрепера се Рик.

— Глупости. Тръгваме си.

— Няма ли да попълним заявка?

— Не, друг път ще видим книгите.

Теренс бързаше и теглеше Рик след себе си. Стигнаха до голямата зала долу. Библиотекарката вдигна глава.

— Хей, вие! — провикна се тя, стана и заобиколи бюрото си. — Един момент! Един момент!

Двамата не възнамеряваха да спират.

До момента, в който някакъв патрул се насочи към тях.

— Закъде сте се забързали толкова? — попита ги той.

В този момент ги догони библиотекарката.

— Вие бяхте в 242, нали?

— Слушайте — започна категорично Теренс. — Обяснете ми защо ни спирате?

— Нали направихте запитване за някои книги? Искаме да ви ги предоставим.

— Късно е вече. Друг път. И не разбрахте ли, че тези книги не ме интересуват. Утре ще дойда пак.

— Библиотеката винаги се е старала да задоволява желанията на посетителите. Всеки миг ще ги донесат. — На бузата й се бяха появили две огненочервени петна. Тя се обърна и изчезна зад ниска врата, която се отвори, преди тя да я докосне.

— Ако нямате нищо против… — обърна се Теренс към офицера от патрула.

Мъжът извади невропаралитичната си палка и започна да си играе с нея. Палката можете да служи като пръчка, но и като оръжие с парализиращ ефект.

— И така, приятелю, защо не седнете и тихо и мирно да изчакате дамата? Не бива да сме груби.

Мъжът в черната униформа не беше вече нито млад, нито слаб. Очевидно очакваше скоро да го пенсионират и довършваше трудовия си стаж като пазач в библиотеката на тихо и спокойно място, но така или иначе беше въоръжен и в приветливото му изражение имаше нещо неискрено. По челото на Теренс изби пот. Мъжът усещаше как струйки се стичат по гърба му. Беше подценил ситуацията. Абсолютно сигурен беше в предварителния анализ на положението. Така му се падаше. Не биваше да е толкова безразсъден. И всичко това само заради неистовото му желание да завладее Горния град, да се разходи из коридорите на библиотеката, все едно че е саркит…

В миг на отчаяние му се дощя да цапардоса с нещо тежко патрула, когато най-неочаквано някой го стори вместо него. Дойде бързо като светкавица. Униформеният мъж понечи да се извърне, но закъсня. Очевидно с възрастта реакциите му се бяха забавили. Някой дръпна палката му и преди той да успее да продума, камо ли да извика, я стовари върху главата му. Мъжът се строполи на земята.

Рик извика от възторг, а Теренс ахна:

— Валона! Кълна се във всички демони на Сарк, Валона!