Серия
Империята на Трантор (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Currents of Space, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 25 гласа)

13
Яхтсменът

Нощният мрак се сгъстяваше, но над летището струеше равномерна светлина. И тук, както и на всички летища за яхти в Горния град, денонощно бе светло като в късен следобед. Само по обяд от силния блясък на слънцето ставаше прекалено светло.

Маркис Дженро усети, че денят си отива само по това, че на влизане в летището остави Града облян от заревото на вечерните цветни лампи. Те блестяха силно на фона на все по-тъмния хоризонт, но нямаха претенцията, че заместват дневната светлина.

Дженро спря на главния вход. Огромната подкова с трите си дузини хангари и петте площадки за излитане, изглежда, не му правеше особено впечатление. Всичко това бе част от самия него, както бе част от всеки опитен яхтсмен.

Той извади дълга виолетова цигара. В единия й край се виждаше фина лентичка от сребрист кирт. Заслони с длани другия край и, всмуквайки, го изчака да запламти със зеленикаво сияние. Цигарата гореше бавно, без никаква пепел. През ноздрите му се процеди дим със смарагдовозелен цвят.

— Както винаги бизнесът преди всичко — промърмори той.

Един от членовете на яхтклуба, който носеше върху яхтения си костюм закачена над едно от копчетата съвсем малка емблема, сочеща, че е член на клубния комитет, се приближи към Дженро с бърза стъпка, като очевидно се стараеше да прикрие нетърпението си да заговори час по-скоро с него.

— Здравей, Дженро! Защо бизнесът да не е преди всичко?

— Здравей, Доти. Просто си помислих, че при тази суматоха в последно време на някой умник може да му хрумне да затвори космодрумите.

Човекът от яхтклуба като че изтрезня.

— Нищо чудно и до това да се стигне. Научи ли последните новини?

— Може ли човек да отдели последните от предпоследните — ухили се Дженро.

— Вече всичко около местния е ясно. За убиеца, де.

— Искаш да кажеш, че са го заловили ли?

— Не, още не са, но знаят, че не се намира в Долния град.

— Така ли? И къде е?

— Ами тук, в Горния град.

— Гледай ти. — Очите на Дженро се разшириха, след което се присвиха недоверчиво.

— Говоря ти самата истина — засегна се яхтсменът. — Знам го със сигурност. Патрулите сноват непрестанно по булевард „Кирт“. Обсадили са Градския парк, а действията си координират на Централната арена. Информацията ми е от първа ръка.

— Е, възможно е. — Погледът на Дженро се рееше без цел над наредените кораби. — От два месеца не съм идвал насам. Има ли нови апарати?

— Не. Всъщност може би само „Огнената стрела“ на Хьордес.

— Виждал съм я — поклати глава Дженро. — Хромиран метал и нищо друго. Колкото и да ми е неприятно, май ще се наложи да си изработя свой собствен модел.

— Продаваш ли „Комета V“?

— Или ще я продам, или ще я хвърля на боклука. До гуша ми дойде от тези свръхмодерни машини. Прекалено автоматизирани са. С всичките си подобрения — и компютърното им избиране на траекторията, и цялата им автоматика убиват спорта.

— Знаеш ли, и други съм чувал да казват същото — призна Доти. — Ако разбера да се продава някой по-стар модел в добро състояние, непременно ще ти се обадя.

— Благодаря ти. Имаш ли нещо против да се поразходя и да погледам?

— Разбира се, че нямам.

Дженро бавно обикаляше покрай летателните апарати с увиснала на устните му недогоряла цигара. Спираше пред всеки хангар, оглеждаше яхтата в него, преценяваше я с поглед на специалист.

Нещо в хангара 26 събуди любопитството му. Надникна през ниската бариера и се провикна:

— Скуайър? — в тона му се долавяше любезен въпрос. Мина известно време и той отново се провикна, но този път по-настоятелно и по-малко любезно.

Скуайърът, който се появи, не му направи много добро впечатление. Не беше с костюм на яхтсмен, беше небръснат, а отвратителното си скуайърско кепе бе нахлупил до ушите без никакъв шик. То сякаш покриваше половината му лице. И накрая, в поведението му имаше нещо свръхпредпазливо.

— Името ми е Маркис Дженро. Ваша ли е яхтата, господине?

— Да — отвърна през стиснати зъби човекът.

Дженро се направи, че нищо не е забелязал. Заоглежда внимателно машината. Извади от устата си остатъка от цигарата и го метна високо във въздуха. Огънчето очерта крива и някъде по средата на своя полет изгасна.

— Имате ли нещо против да погледна вътре? — попита Дженро.

Човекът отсреща се поколеба, но все пак отстъпи и го пусна да влезе.

— Какъв е моторът? — попита отново Дженро.

— Защо питате?

Дженро беше висок, с тъмна кожа и тъмна късо подстригана коса. Беше с една глава по-висок от Скуайъра пред него.

— Да ви кажа правото, искам да купя нова яхта — усмихна се той и белите му зъби блеснаха в усмивка.

— Искате да кажете, че тази ви интересува, така ли?

— Не зная още. Може би нещо такова, стига цената да е разумна. Дали ще имате нещо против, ако погледна управлението и двигателя?

Човекът мълчеше.

— Ако не възразявате, естествено — додаде Дженро, вече не така сърдечно, и се обърна.

— Може и да я продам — обади се най-накрая Скуайърът и затърси нещо в джобовете си. — Ето и разрешителното!

Дженро го пое и го прецени с око на специалист, сетне му го върна.

— Значи името ви е Диймън.

— Ако искате, влезте да я разгледате.

Дженро хвърли един поглед към големия часовник на летището, чийто луминесцентни стрелки светеха ярко дори на дневно осветление. Два часа бяха минали след залеза.

— Благодаря ви. Ще ви следвам.

Скуайърът порови отново в джобовете си и подаде връзка с ключове на Дженро.

— След вас, господине.

Дженро прехвърли тънките сребърни пластини, за да открие ключ с надпис „кораб“. Другият не направи никакъв опит да му помогне.

Той измина късата рампа към шлюзовете на отдушниците и разгледа внимателно тънкия шев на корпуса.

— Защо не виждам… а ето го — и се пресегна от другата страна на отдушника.

Бавно и безшумно шлюзът се отвори и Дженро се спусна долу в мрака. Щом шлюзът зад тях се затвори, автоматично светна червеникава светлина. Вътрешната врата се отвори и те пристъпиха в корпуса. В същия миг цялата вътрешност на кораба грейна от бяла светлина.

 

 

Мирлин Теренс нямаше друг избор. Той отдавна бе забравил времето, когато неща като „избор“ съществуваха. Три дълги часа бе прекарал в очакване до кораба на Диймън, безпомощен да предприеме каквото и да било. И до нищо не беше стигнал. До какво ли друго можеше да се стигне освен до залавянето му!

И тогава се появи този човек, който бе хвърлил око на кораба. Истинска лудост бе да общува с него. Положително нямаше да успее дълго да се прави на саркит, но и не можеше да остане повече в укритието си.

В кораба поне може би имаше храна. Странно как не му беше хрумнало досега. И наистина имаше.

— Почти е време за вечеря — каза той на непознатия. — Искате ли да хапнем нещо?

Човекът поизвърна глава и подметна през рамо:

— Може би по-късно. Благодаря ви.

Теренс не настоя. Остави го да обикаля, а той съсредоточи вниманието си върху консервите с месо и обвитите във фолио плодове. Утоли и жаждата си. Срещу вратата на кухнята в коридора видя малка баня. Заключи вратата и се изкъпа. С какво облекчение свали кепето, макар и за малко. В някакъв плитък шкаф откри и дрехи, с които се преоблече.

Може да се каже, че почти бе дошъл на себе си, когато Дженро се появи отново.

— Ще имате ли нещо против, ако изпробвам яхтата ви?

— Не, нямам нищо против. Умеете ли да се справяте с този модел? — попита Теренс, демонстрирайки пълното си пренебрежение.

— Мисля, че да — усмихна се леко другият. — Лаская се от мисълта, че почти няма модел, който да не зная как да управлява. Позволих си да попитам кулата за управление дали има свободна площадка за излитане. Ето ви и моето разрешение за управление на космически кораб. Може би ще искате да го погледнете, преди да потеглим.

Теренс го огледа със същото пренебрежение, с което Дженро бе удостоил неговото.

— Пултът за управление е на ваше разположение.

 

 

Корабът се измъкна от хангара плавно като роден във въздуха делфин. Диамагнетизираният му корпус се плъзна на десетина сантиметра над добре утъпканата пръст на полето.

Теренс наблюдаваше с какво умение пръстите на Дженро играеха по пулта за управление, сякаш свиреха на някакъв инструмент. Постепенно корабът оживяваше. На екрана пред тях се виждаше умаленият образ на полето, който се променяше при всяко най-леко докосване на пулта.

Когато стигна до мястото за излитане, корабът спря. Диамагнетичното поле започна постепенно да повдига носа на кораба. Теренс почти не разбираше какво става, тъй като пилотската кабина се въртеше на универсалния си карданов механизъм, за да преодолее промяната в гравитацията. Задните перки на кораба стъпиха в гнездата и корабът се изправи с носа нагоре.

Дуралитното покритие на площадката се отдръпна, разкривайки стометровата й дълбочина и неутрализиращата обшивка, която трябваше да поеме първия енергиен тласък на хиператомните двигатели.

Дженро разменяше някакви тайнствени реплики с диспечерската кула.

— Десет секунди до излитането — произнесе най-сетне той на разбираем език.

Постепенно издигащата се нагоре червена нишка в кварцова тръбичка маркираше всяка изминала секунда. Най-накрая стигна върха и първият тласък ги разлюля.

Теренс усети, че натежава, че нещо го притиска в креслото. Обзе го паника.

— Е, как, добре ли се държи? — изпъшка той. Дженро, който очевидно бе съвършено безразличен към ускорението, отговори съвсем спокойно:

— Сравнително добре.

Теренс се облегна назад и опитвайки се да се отпусне, впери поглед в звездите на екрана, които с намаляването на атмосферния слой между кораба и тях заблестяваха с все по-остър блясък. Усети как киртовата тъкан на дрехите му става влажна и прохладна.

 

 

Вече бяха в космоса. Дженро очевидно изпробваше възможностите на кораба. Теренс не можеше да определи какво точно прави, но виждаше на екрана как покрай тях прелитат далечни звезди, а пръстите на яхтсмена танцуват по копчетата на пулта за управление. По едно време на екрана се появи тумбест оранжев сегмент от някакво кълбо.

— Не е лошо — обади се неочаквано Дженро. — Изглежда, добре поддържате кораба си, Диймън. Малък е наистина, но има сериозни преимущества.

— Предполагам, ще искате да изпробвате скоростта и възможностите за скок. Ако имате желание — моля.

— Много добре — кимна Дженро. — Къде ще предложите да отидем? Какво ще кажете например за… — той се поколеба, след което продължи: — А защо не и до Сарк?

Теренс усети, че се задъхва. Очаквал бе това. Стигнал бе до момент, когато бе започнал да мисли, че живее в омагьосан свят. Ето, нещата сами следваха своя ход, без никакво негово участие. Той лесно прие факта, че това не бяха просто „неща“, а предопределеност, която следваше своето предназначение. От дете бе свикнал да вярва, че Скуайърите са създадени и за да помагат на местните, а за такива неща човек никога не пораства. На Сарк бе Рик, който постепенно възвръщаше паметта си. Значи играта все още не беше напълно загубена.

— Защо не, Дженро? — извика той невъздържано.

— Значи към Сарк — съгласи се Дженро.

С увеличаването на скоростта кълбото на Флорина постепенно се отдалечи и звездите изпълниха отново екрана.

— За колко време стигате от Сарк до Флорина?

— Не съм се старал да чупя рекорди — рече Теренс. — Постиженията ми са средни.

— Значи за около шест часа, така ли?

— Горе-долу.

— Имате ли нещо против да се опитам да го взема за пет?

— Не, нямам нищо против.

 

 

Минаха часове, преди да открият такова място в пространството, където да няма много звезди и да извършат скок.

Цялото същество на Теренс копнееше за сън. Вече трета нощ не беше спал, а и напрежението, което бе преживял, го бе изтощило до крайност.

— Защо не се отпуснете да поспите? — погледна го косо Дженро.

Теренс направи неистово усилие да придаде на лицето си оживление.

— Не, няма нищо — рече той.

Прозя се широко и се усмихна извинително. Яхтсменът се извърна към пулта и клепачите на Пълномощника се притвориха отново.

Седалките в космическите яхти са много удобни. Те трябва да поемат тежестта на човека, подложен на натиска на ускорението. И да не е особено изморен, човек можеше да заспи в тях. Теренс, който в момента би заспал и върху счупени стъкла, изобщо не усети кога потъна в сън.

Спа часове така дълбоко и безметежно, както никога през живота си. Спа, без да мръдне, и ако не беше равномерното му дишане, човек можеше да помисли, че е мъртъв, дори не трепна, когато му свалиха скуайърското кепе.

 

 

Започна да се буди бавно, с размътено съзнание. Дълго време не можеше да разбере къде се намира. Стори му се, че е у дома си. Истината постепенно проникваше в съзнанието му. Най-накрая успя все пак да се усмихне на Дженро, който все така неизменно седеше пред контролното табло.

— Аз май съм поспал.

— Така изглежда. Почти стигнахме Сарк — и Дженро кимна към големия бял полумесец на екрана.

— Кога кацаме?

— След около час.

Теренс вече беше достатъчно буден, за да усети някаква лека промяна в поведението на другия. Когато осъзна, че сребристосивият предмет в ръката на Дженро е елегантната цев на иглен пистолет, усети, че по гърба му пролазват ледени тръпки.

— Велики Космос… — започна Теренс, изправяйки се от креслото си.

— Сядайте — нареди спокойно Дженро. В другата ръка държеше скуайърското кепе.

Теренс посегна към главата си и пръстите му се заровиха в сламенорусата му коса.

— Да, да — рече Дженро. — Няма никакво съмнение. Вие сте местен.

Теренс нищо не отговори.

— Разбрах го още преди да се кача на кораба на нещастния Диймън.

Устата на Теренс беше съвсем пресъхнала, а очите му пареха. Той следеше тъничкото, смъртоносно дуло на пистолета и чакаше от него всеки миг да изскочи безшумен пламък. Толкова далеч бе отишъл, а сега пред самия финал трябваше да загуби.

Дженро очевидно не бързаше. Държеше спокойно пистолета и заговори спокойно, дори бавно:

— Основната ви грешка, Пълномощнико, е че си въобразявате, че ще успеете да надхитряте до безкрай полицията. А и далеч по-добре щеше да бъде, ако не бяхте избрали за своя жертва нещастния Диймън.

— Не го избрах специално — с прегракнал глас промълви Теренс.

— Наречете го тогава случайност. Преди близо дванайсет часа Алстер Диймън чакаше в Градския парк жена си. Воден единствено от сантиментални чувства е избрал именно това място за срещата си с нея. Там някога те се срещнали за първи път и всяка година в деня на своята сватба се срещали на същото място. В това няма нищо особено оригинално, особено когато съпрузите са млади, но за тях, изглежда, било важно. Естествено, на Диймън и през ум не му е минавало, че относителната усамотеност на това място може да е причина да стане жертва на убийство. Та кой ли би си помислил подобно нещо в Горния град? Ако денят не е бил особен, може би щяха да минат дни, докато бъде разкрито злодеянието. Но около половин час след престъплението там отишла съпругата на Диймън. Много се изненадала, че го няма. Както сама обясни, той не бил от хората, които ще си отидат от яд, че тя е позакъсняла. Още повече че имала този обичай. Малко или много е бил готов на това. Хрумнало й, че може би съпругът й я чака в „тяхната пещера“. Обикновено я чакал пред входа й. Това била най-близката пещера до мястото на престъплението, следователно същата, в която тялото му е било завлечено. Тя влезнала вътре и… е, вие по-добре знаете какво е заварила там. Успя да съобщи на Отдела по безопасност за случилото се, макар че почти бе загубила разсъдъка си от шока и истерията. Кажете, Пълномощнико, как се чувства човек, когато извърши хладнокръвно убийство и оставя съпругата на своята жертва да открие останките й на онова място, което е било свързано с най-нежните им спомени?

Почти задавен от гняв и ярост, Теренс успя да отговори:

— Вие саркитите избивате милиони флорини. Жени. Деца. Благодарение на нас трупате богатството си. Тази яхта… — и той не можа да продължи.

— Диймън не може да бъде държан отговорен за едно положение на нещата, което е заварил с раждането си — рече Дженро. — Ако вие бяхте се родил саркит, какво щяхте да направите? Да се откажете от земите си, ако имахте такива, и да отидете да работите в киртовите полета, така ли?

— Ами стреляйте тогава — изкрещя Теренс. — Какво ви спира?

— Няма закъде да бързаме. Разполагаме с достатъчно време, за да завършим нашата история. Не бяхме сигурни нито в самоличността на трупа, нито в тази на убиеца, но просто направихме едно удачно предположение. От пепелта, която открихме до тялото, стана ясно, че тя е от патрулна униформа и че след това вие ще се подвизавате в ролята на саркит. Напълно възможно бе да се опитате да стигнете до яхтата на Диймън. Не ни мислете за толкова глупави, Пълномощнико. Нещата бяха доста сложни. Вие сте отчаян човек. Не беше достатъчно само да ви проследим. Бяхте въоръжен и се очакваше, в случай че ви заловим, да се самоубиете. А ние не желаехме това. На Сарк ви искат, и то в добра форма. Случаят беше особено деликатен и беше страшно важно да убедя Отдела по безопасност, че ще успея да се справя сам и да ви отведа на Сарк без много шум или затруднения. Не може да не признаете, че точно така и стана. Честно казано, в началото съвсем не бях сигурен, че именно вие сте човекът, когото търся. Бяхте облечен с най-обикновен костюм за работа. Да се разхождаш така, а не с облекло на яхтсмен из летището, е проява на много лош вкус. Струваше ми се, че никой, който иска да се представи за яхтсмен, не би си позволил такова нещо. Помислих дори, че са ви изпратили като примамка, за да арестуваме вас, докато човекът, когото търсим, успее да се измъкне в съвсем друга посока. Проверих ви по друг начин. Опитах се да пъхна ключа на съвсем друго място. Няма космически кораб, чиято ключалка да е от дясната страна на отдушника. Отварят се винаги от лявата страна. Изобщо не се учудихте на моята грешка. След това ви попитах успявали ли сте някога да стигнете от Флорина до Сарк за по-малко от шест часа. Отговорихте ми, че ви се е случвало. Което е невероятно. Рекордното време за този пробег е повече от девет часа. Разбрах, че не може да сте примамка. Невежеството ви беше прекалено. Очевидно наистина сте невежа и сте точно човекът, когото търсим. Въпросът беше само да заспите (по лицето ви се виждаше, че сте капнал от умора), да ви обезоръжа и да ви взема под прицел. Кепето ви свалих по-скоро от любопитство, отколкото заради нещо друго. Искаше ми се да видя как изглежда костюм на саркит, увенчан с червенокоса глава.

Теренс не сваляше очи от спусъка. Вероятно Дженро видя как мускулите на челюстта му се свиват на топка. А може би отгатна мислите му.

— Естествено, не бива да ви убивам — рече той. — Дори ако ме нападнете. Но не мислете, че това ви дава някакви предимства. Само да мръднете, и ще прострелям крака ви.

Цялата войнственост на Теренс се изпари. Той подпря чело на дланите си и застана неподвижен.

— Знаете ли защо ви разказвам всичко това? — обади се по едно време Дженро спокойно. Теренс мълчеше.

— Първо, защото ми е приятно да виждам, че страдате. Не обичам убийците, а особено мразя местни, които убиват саркити. Заповядано ми е да ви откарам жив, но в заповедта не се казва, че трябва да направя пътешествието ви приятно. Второ, важно е да сте напълно наясно със ситуацията, тъй като, когато слезем на Сарк, от вас зависи какви ще са следващите ви стъпки.

— Какво? — вдигна недоумяващо поглед Теренс.

— Отделът за безопасност ви очаква. Регионалната служба е изпратила съобщение в момента, в който корабът напусна атмосферата на Флорина. В това можете да не се съмнявате. Но ви казах, че за мен бе много важно да убедя хората от Отдела по безопасност, че ще успея да се справя съвсем сам, защото това напълно променя нещата.

— Не ви разбирам — отчаяно промълви Теренс.

— Казах ви, че „те“ ви искат на Сарк във форма. Под „те“ нямам предвид Отдела по безопасност, а Трантор!