Серия
Империята на Трантор (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Currents of Space, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 25 гласа)

15
Пленникът

Са̀мия Файф трудно можеше да бъде поставена в положение да не знае какво да прави. А ето вече часове наред тя беше объркана — безпрецедентен, почти немислим случай.

Началник на космодрума беше все същият капитан Расети. Той беше любезен, почти раболепен, изглеждаше нещастен, изразяваше непрестанно съжаленията си, не пропускаше да спомене колко му е неприятно, че трябва да й противоречи, и оставаше непреклонен пред нейните желания.

Най-накрая тя се принуди наместо да предявява исканията си да пита като най-обикновен саркит има ли право на това или онова.

— Предполагам, че като всеки жител на тази планета мога да посрещна който си пожелая кораб? — попита го тя саркастично.

Капитанът се поизкашля и болезненото изражение, изписало се на прорязаното му от бръчки лице, стана съвсем недвусмислено.

— В интерес на истината, госпожо, нямаме никакво желание да ви пречим, но работата е там, че получихме изрична заповед от Скуайър Файф, вашия баща, да не ви допускаме до пристигащите кораби.

— Значи заповядвате ми да напусна летището, така ли? — вцепени се тя.

— Не, уважаема госпожо — щастлив, че е намерил компромисно решение, побърза да уточни капитанът. — Не става дума за летището. Може да си стоите тук колкото искате, но не бива да се доближавате до площадките за кацане.

След тези думи капитанът се отдалечи и Са̀мия се настани в луксозната си кола, на около триста метра в района, разрешен за достъп на хора, които не бяха служители на космодрума. Значи я бяха очаквали и я наблюдаваха. Сигурно ще продължат да я наблюдават. Ако решеше да се придвижи по-напред, сигурно щяха да блокират двигателя на колата й.

Младото момиче изскърца със зъби в безсилието си. Не беше честно от страна на баща й. Съвсем типично за него! Винаги се държаха с нея така, сякаш нещо не разбира. Но този път беше сигурна, че много добре разбира.

Станал бе дори от стола си, за да я посрещне, нещо, което не правеше за никого, откакто майка й беше починала. Прегърна я и здраво я притисна до себе си, изостави работата си дори. Отпратил бе дори секретаря си от стаята, защото знаеше, че тя се дразни от неговото невъзмутимо безжизнено изражение.

Също както едно време, когато дядо й още беше жив и баща й не бе станал още Велик Скуайър.

— Мия, детето ми. Никога не съм подозирал, че от Флорина до тук се пътува толкова дълго. Когато научих, че двамата местни са се скрили на кораба, който изпратих, за да си в по-голяма безопасност, щях да полудея.

— Но татко, нямаше защо да се боиш.

— Нямаше ли? Едва не изпратих цяла ескадра, за да те охранява.

При последните му думи и двамата избухнаха във весел смях. Едва след няколко минути Са̀мия успя да върне разговора към темата, която я интересуваше.

— Какво смяташ да правиш с „гратисчиите“?

— Защо се интересуваш, Миа?

— Нали не си мислиш, че са искали да те убият или нещо подобно?

— Такива мрачни мисли не бива да ти минават през ума — засмя се Файф.

— Кажи ми, нали не си го мислиш? — настояваше тя.

— Не, разбира се.

— Добре! Говорих с тях, татко, и смятам, че са само едни бедни и безобидни хора. Не ме интересува какво говори капитан Расети.

— Прекалено много закони са нарушили, за да са толкова „бедни и безобидни“.

— Но не може да ги считате за най-обикновени престъпници, татко — гласът й потрепера разтревожено.

— А как иначе?

— Мъжът не е местен. Той е от някаква планета Земя и е бил обработван с психосонда, за което не е виновен.

— Виж, милата ми, Отделът по безопасност има грижата. Нека ги оставим да си вършат работата.

— Не, прекалено сериозно е, за да оставиш случая само на тях. Никой не може да разбере. С изключение на мен.

— Само ти ли, Миа, разбираш? Единствена ти? — попита той снизходително и побутна с пръст кичур коса, паднал над челото й.

— Само аз! Така е! — енергично повтори Са̀мия. — Всеки друг ще реши, че той е луд, но аз съм сигурна, че не е. Каза ми, че някаква много голяма опасност заплашва Флорина, която ще засегне и цялата Галактика. Той е космоаналитик и знаеш, че те добре познават космогонията. Той знае!

— Откъде знаеш, че е космоаналитик, Миа?

— Нали той ми каза.

— И какво друго каза за тази опасност?

— Не можа да си спомни. Подложен е бил на психосондиране. Не разбираш ли, че това е най-сериозното доказателство? Знаел е прекалено много. И някой е бил заинтересован да го накара да млъкне. — Тя инстинктивно сниши глас и едва въздържайки се да не погледне през рамо, почти шепнешком продължи: — Ако теориите му бяха безсмислени, нямаше да има никакъв смисъл да го подлагат на психосонда.

— В такъв случай защо не са го ликвидирали? — попита Файф и тутакси съжали за въпроса си. Излишно беше да дразни момичето.

Са̀мия се замисли, но очевидно не стигна до нищо съществено и рече:

— Ако наредиш на Отдела по безопасност да ми позволят да говоря с него, ще разбера. Той ми вярва. Сигурна съм. Ще успея да измъкна от него много повече факти, отколкото онези от Безопасността. Моля те, кажи им да ме пуснат, татко! Много е важно!

Файф обгърна с длани стиснатите й юмручета и се усмихна.

— Още не, Миа. Още не. След няколко часа тук ще бъде третият участник в историята. Чак след това може би.

— Третият ли? Местният, който извърши убийствата?

— Точно така. Корабът, с който пътува, ще кацне след около час.

— Значи дотогава нищо няма да правите с местното момиче и космоаналитика, така ли?

— Нищо.

— Добре! Отивам да посрещна кораба — стана тя.

— Къде отиваш, Миа?

— На космодрума, татко. Има много неща, които искам да го питам — засмя се тя. — Ще видим, че дъщеря ти може да бъде и нелош детектив.

— Бих искал да не ходиш — отвърна й Файф строго.

— Защо не?

— Много е важно. Не бива да има никого наоколо. Иначе ще бие твърде много на очи.

— И какво от това?

— Има неща, които не мога да ти обясня, Миа.

— Хайде, хайде! — тя се наведе и го целуна бързо по челото. След което си отиде.

Дълго седя безпомощна в колата си, докато вниманието й не беше привлечено от малко петно горе в небето, което бързо нарастваше на фона на залязващото слънце. Са̀мия натисна някакво копче, един капак се отвори и тя извади далекогледните си очила за поло. Използваше ги обикновено, за да наблюдава състезания между древните скоростни апарати по време на стратосферните поло игри. Но можеха да послужат и за нещо по-сериозно. С тяхна помощ видя, че малката точка е спускащ се миниатюрен кораб, с ясно очертано червеникаво сияние в задния край. Поне щеше да успее да види хората още с пристигането им на летището и да се ориентира кого от тях да догони.

 

 

Образът на планетата Сарк изпълни екрана на командното табло. Вече можеха да различат континент и част от океан, скрити тук-там от снежнобели облаци.

— Вероятно космодрумът няма да е претъпкан с охрана — подхвана Дженро, като правеше паузи, тъй като вниманието му бе заето и с управлението на кораба. — Това, разбира се, е само предположение. Всяка подготовка за посрещането би могла да създаде подозрения. Успехът ще зависи от бързите действия на хората от Трантор, за да не стане прекалено късно. Е, ще видим!

— Има ли някакво значение? — сви рамене Теренс.

— За вас — огромно. Ще използвам за кацане площадката най-близо до Източния вход на летището. Излезте незабавно от аварийния изход. Ще вървите бързо, но не прекалено, именно към Източния вход. Ето ви документи, с които ще се измъкнете без особени затруднения. Съдейки по поведението ви от неотдавнашното минало, добре се справяте в подобни ситуации. Пред входа ще ви чака кола, с която ще отидете до посолството. Това е всичко.

— А вие?

Огромното неясно кълбо на екрана, покрито с кафеникави, зелени и синкави петна, лека-полека започна да добива по-конкретни очертания — появиха се реки, тук-там и гърбици на планини.

— Най-добре е да се ограничите с грижата за самия себе си — усмихна се насила Дженро. — Когато открият липсата ви, нищо чудно да ме разстрелят като предател. Но ако ме намерят тук безпомощен и неспособен да ви спра, може да ме разжалват поради слабоумие. Мисля, че все пак тази възможност е по-благоприятна, ето защо ще ви помоля, преди да излезнете, да ме ударите с невропаралитичната палка.

— Знаете ли какво значи това?

— Да, разбира се — отвърна Дженро. Челото му бе покрито със ситни капчици пот.

— Не се ли боите, че мога да ви убия след това? Нали знаете, че съм известен като убиец на Скуайъри.

— Зная, естествено, но не виждам какво ще спечелите. Само ще загубите време. След като съм се заловил за всичко това, съм поел и всички възможни рискове.

Пред очите им повърхността на Сарк ставаше все по-ясна и по-отчетлива. На екрана бързо се появяваха и още по-бързо изчезваха очертанията на гори, езера, хълмове. Вече можеха да различат в далечината и столицата Саркит.

— Искрено се надявам, че не възнамерявате да предприемете нещо на своя глава. Сарк не е място за такива дръзки прояви. Не забравяйте, за вас има само два пътя: или Трантор, или Скуайърите. Помнете това.

Сега вече на екрана без всякакво съмнение се виждаше град и в единия му край различиха зелено-кафяво петно, което колкото повече наближаваха, толкова повече добиваше вид на летище.

— Ако до един час не сте сред хората на Трантор, Скуайърите ще ви пипнат до края на деня. Не мога да ви обещая какво точно ще правят тези от Трантор с вас, но много точно мога да разкажа какво ви очаква при саркитите.

Теренс бе работил в Гражданската служба и знаеше на какво може да разчита един убиец на Скуайър.

Летището вече не играеше на екрана, но Дженро и не го следеше, вниманието му изцяло бе съсредоточено върху пулта и правилното насочване на огнената струя към съответната шахта. На около два километра от повърхността корабът отново изправи нос нагоре. На стотина метра от шахтата двигателите затрещяха неудържимо. На Теренс взе да му се повдига от силното вибриране.

— Вземете палката! Бързо! Всяка секунда е важна. Аварийният изход ще се затвори зад вас. Около пет минути ще загубят, докато се чудят защо не отварям главния изход, още пет минути ще отидат, за да разбият вратата, и още пет, за да ви настигнат. Имате петнайсет минути, за да напуснете летището и да се качите в колата.

Вибрациите спряха и в страшната тишина Теренс осъзна, че наистина са на Сарк. Диамагнетичното поле се задейства и яхтата величествено започна да се накланя.

— Време е! — подкани го Дженро. Дрехите му бяха залепнали от пот.

На Теренс му се виеше свят, очите му блуждаеха, но той все пак вдигна палката…

 

 

Теренс усети острия хлад на саркитската есен. Години наред бе живял в прохладния климат на тази планета, докато почти забрави вечното юнско лято на Флорина. Изведнъж спомените му от времето, прекарано на работа в Гражданската служба, се върнаха с такава сила, сякаш никога не бе напускал света на Скуайърите.

С тази разлика, че сега беше беглец и над него висеше най-страшното обвинение — убийството на Скуайър.

Крачеше в такт с ударите на сърцето си. Зад него бе останал корабът с Дженро, вцепенен от въздействието на невропаралитичната палка. Шлюзът на аварийния изход се бе затворил почти безшумно зад гърба му и той тръгна по широката павирана пътека. Механици и работници сновяха нагоре-надолу. Всеки от тях със своите грижи и своята работа. Никой нямаше време да се спре, за да го огледа добре. А и нямаха причина за това.

Дали го бяха видели да излиза от кораба?

Сигурно не бяха го забелязали, иначе вече трябваше да се вдигне шум.

Посегна към кепето на главата си, да не би да се е разместило, сетне докосна медальона, който Дженро му беше дал и по който щяха да го познаят хората от Трантор.

Можеше да махне медальона и като свие встрани, да се промъкне до друг кораб… все някак щеше да успее да се измъкне от Сарк. Ами ако все пак му се удадеше възможност да избяга?

Твърде много неизвестни! Дълбоко в душата си знаеше, че е стигнал до края и както Дженро бе казал, трябваше да избира — или Трантор, или Сарк. Мразеше и се боеше от Трантор, но знаеше също, че не трябва и не може да предпочете Сарк.

 

 

— Ти! Ей, ти!

Теренс замръзна. Обзет от паника, вдигна очи. От вратата го деляха някакви трийсетина метра. Ако се затичаше… Никога нямаше да пуснат навън тичащ човек. Не смееше да направи това. Не трябва да тича.

Млада жена бе подала глава през прозореца на една кола, каквато Теренс не беше и сънувал.

— Ела насам! — повика го тя.

Краката на Теренс сякаш сами го отведоха до колата. Дженро му бе казал, че ще го чакат оттатък оградата на летището. Дали не бяха се разбрали добре? Можеше ли да изпратят жена с такава задача? А всъщност това беше едно момиче. Момиче с мургаво красиво лице.

— Пристигна с кораба, който току-що кацна, нали? — попита го тя.

Теренс мълчеше.

— Видях те, че слизаш от него! — взе да нервничи тя.

След това посочи очилата си. Виждал беше такива очила.

— Е да, така е — промърмори под носа си Теренс.

— Качвай се тогава — и тя отвори вратата откъм неговата страна. Отвътре колата му се стори още по-луксозна. Седалките бяха съвсем меки, миришеха приятно, а момичето беше много хубаво.

— От екипажа ли си? — попита тя.

Сигурно го проверява, помисли си Теренс.

— Знаете кой съм — и посочи медальона си.

Почти безшумно колата се върна малко назад и направи завой. Пред изхода Теренс се сгуши назад в меката прохлада на седалката, тапицирана с кирт.

— Този човек е с мен. Казвам се Са̀мия Файф — властно заяви момичето на човека от охраната и продължи напред.

Минаха няколко секунди, преди изтощеният от умора мозък на Теренс да осъзнае чутото. Наведе се напред, но колата се носеше вече в скоростното платно на пътя.

 

 

Един от работниците на летището вдигна поглед и промърмори нещо към ревера на дрехата си. Сетне се прибра в сградата и продължи работата си. Прекият му шеф смръщи чело и реши, че е крайно време да поговори с Тип за това момче, дето половин час стои отвън, за да изпуши една цигара.

Пред летището в спряла кола чакаха двама мъже.

— Качил се в колата на някакво момиче, ли? — обади се единият. — Каква кола? Какво момиче? — въпреки саркисткия костюм акцентът му беше на чистокръвен жител на Арктур, от империята Трантор. Спътникът му, истински саркит, слушаше с вид на осведомен човек новините по радиото. Щом въпросната кола напусна летището и пое по пътя към града, набирайки скорост с всяка измината секунда, той се надигна от седалката си и извика:

— Та това е колата на Са̀мия Файф. Само тя има такава. Всемогъщи Космос, какво ще правим сега?

— Следвай я! — нареди другият лаконично.

— Но това е…

— За мен тя е никой. Не би трябвало и за теб да е нещо изключително. Иначе нямаш място тук.

Колата им зави, изкачи се на почти празното скоростно платно на пътя.

— Няма да можем да настигнем такава кола — изпъшка саркитът. — Забележи ли ни, ще ни избяга за секунди. Колата й вдига двеста и петдесет.

— Засега е заковала на сто — забеляза арктурианецът. — Едно е сигурно, че няма намерение да отиде в Отдела по безопасност. — Мина известно време и той допълни: — Не е тръгнала и към дома на Файф. В космоса да се продъня, ако разбирам закъде се е запътила. Пак излиза от града.

— Как да разберем дали това наистина е убиецът на Скуайъра, или е примамка, за да ни отвлекат от летището. Не се опитва да се отърве от нас, а и защо ще вземе такава кола, ако не иска да я следват. От километри се забелязва.

— Това ми е известно, но Файф няма да прати дъщеря си да ни отвлича вниманието. Същата работа чудесно биха свършили и няколко патрули.

— Нищо чудно вътре да не е дъщеря му.

— Скоро ще разберем. Намалява скоростта. Задмини и я спри след завоя.

 

 

— Искам да поговоря с теб — обади се момичето.

Теренс разбра, че това не е клопката, в която си представяше, че е попаднал. Тя наистина беше дъщерята на Файф. По нищо не личеше да допуска мисълта, че някой с нещо може да й попречи. Нито за миг не се обърна, за да види дали я преследват. На три пъти той забеляза отзад една и съща кола, която се движеше на определено разстояние, нито избързваше, нито изоставаше.

Колата не беше обикновена. Сигурен беше. Може да са хората от Трантор, което вдъхваше кураж. Ами ако бяха от Сарк, но в такъв случай Са̀мия Файф бе за него чудесно прикритие.

— Готов съм да говоря — промълви той.

— Ти беше на кораба, който докара местния от Флорина, нали? Онзи, дето го търсят за всичките убийства.

— Точно така.

— Е, добре. Доведох те тук, за да не ни пречат. По време на полета към Сарк разпитваха ли го?

„Каква наивност! — помисли си Теренс, — не вярвам да играе.“ Тя наистина не знаеше кой е той.

— Да — отвърна той предпазливо.

— Ти присъства ли?

— Да.

— Така си и помислих. А защо излезе от кораба?

„Ето с това трябваше да започне“ — помисли си Теренс.

— Длъжен бях спешно да докладвам на… — той се поколеба.

— На баща ми, нали? — хвана се веднага тя. — Не се безпокой. Ще те извиня. Ще кажа, че съм ти наредила да ме придружиш.

— Добре, благодаря ви, госпожо.

„Госпожо“ бе дълбоко запечатано в съзнанието му. Тя наистина бе най-важната дама на тази планета, а той бе най-обикновен флорин. Човек, който можеше да убие патрул, лесно ще се научи да убива и Скуайър, следователно нищо не му пречеше да погледне една такава жена в лицето.

Вдигна очи — търсещи, напрегнати. Погледът му не можа да се откъсне от лицето й.

Та тя беше красива.

— Искам да ми разкажеш всичко, което чу при разпита на този човек — нареди Са̀мия, без да си даде сметка, че той си позволява нещо нередно. — Трябва да знам какво ти е разказал. Много е важно.

— Мога ли да ви попитам защо се интересувате от този местен, госпожо?

— Не можеш — отвърна тя.

— Както кажете, госпожо.

Нямаше представа какво ще й говори. Подсъзнателно очакваше колата, която ги бе следвала по целия път, да се опита да ги спре. От друга страна, все по-силно чувстваше близостта на лицето и тялото на красивото момиче.

Теоретично флорините, които работеха в Гражданската служба, и Пълномощниците се обричаха на безбрачие. Но на практика повечето от тях нарушаваха тази забрана. Теренс също не бе останал верен на клетвата. Но така или иначе опитът му не беше богат.

Ето защо близостта на едно толкова красиво момиче в такава красива кола съвсем му завъртя главата.

Тя чакаше той да заговори. Тъмни очи (толкова тъмни очи!), леко разтворени от нетърпение пълни устни, тяло, създадено, за да бъде обличано в красиви киртови дрехи. Момичето изобщо не можеше да допусне, че някой, някой може да си позволи да има някакви непочтителни мисли към най-важната дама на планетата.

Онази част от съзнанието на Теренс, която чакаше колата с преследвачите, отстъпи. Той изведнъж разбра, че убийството на Скуайър съвсем не е най-страшното нещо.

Дори не разбра кога е посегнал. Усети само, че дребното тяло е в ръцете му, че се е вцепенило. Момичето се опита да извика, но той заглуши вика й с устните си…

 

 

Следващото нещо, което си спомняше, бяха двете ръце, които се вкопчиха в рамото му, и струята хладен въздух, нахлула в колата от отварянето на вратата. Пръстите му потърсиха оръжието, но беше твърде късно. Измъкнаха му го от ръката.

Онемяла, Са̀мия дишаше тежко.

— Видя ли само какво правеше той? — попита слисаният саркит.

— Хайде, голяма работа! — рече арктурианецът. Пъхна някакъв малък черен предмет в джоба си, затвори ципа и рече: — Дай го тук!

Побеснял, саркитът измъкна Теренс от колата.

— И тя му позволи — мърмореше той. — Позволи му.

— Кои сте вие? — изкрещя Са̀мия. — Баща ми ли ви изпрати?

— Моля, без въпроси — обади се арктурианецът.

— Но вие сте чужденец! — възмутена отбеляза тя.

— В името на Сарк, трябваше да му разбия черепа! — възкликна саркитът и вдигна стиснатия си юмрук.

— Я стига! — спря го спътникът му и изви китката му назад.

— Все пак има някакви граници — мърмореше човекът. — Мога да приема да убиеш един Скуайър. И на мен ми е идвало да го направя, но да стоя и да наблюдавам един местен да върши това, което стана пред очите ми, е твърде много за мен.

— Местен ли? — изписка Са̀мия.

Саркитът се наведе и смъкна кепето на Теренс. Пълномощникът стана блед като платно, но не мръдна. Не откъсваше очи от момичето, докато вятърът леко разроши пясъчнорусата му коса.

Са̀мия се дръпна безпомощно в най-отдалечения ъгъл на колата, стисна лицето си в ръце, докато то съвсем побеля между пръстите й.

— Какво ще правим с нея? — попита саркитът.

— Нищо.

— Но тя ни видя. Няма да сме изминали и един километър и цялата планета ще е по петите ни.

— Да не искаш да ликвидираш най-видната дама на Сарк? — попита го арктурианецът саркастично.

— Не, но… можем поне да разбием колата й. Докато стигне до радиофон, ще бъдем далеч.

— Не е нужно. — Арктурианецът се надвеси вътре в колата. — Госпожо — повика я той. — Имам само един миг. Чувате ли ме?

Са̀мия не помръдваше.

— Добре ще направите, ако ме чуете. Моля да ни извините, че се намесихме в такъв нежен момент, но за щастие успяхме да се възползваме от него. Заснимах с триизмерна камера сцената. И не ви лъжа. Само след няколко минути негативът ще бъде на сигурно място и от този момент нататък всеки опит от ваша страна да проявите сила срещу мен, ще завърши с разпространяването на филма. Сигурен съм, че разбрахте какво ви говоря — и той се обърна към спътниците си. — Убеден съм, че няма да предприемете нищо. Да вървим, Пълномощнико.

Теренс го последва. Нямаше сили да се обърне и да види побелялото и изкривено лице в колата.

Каквото и да се случеше оттук нататък, той знаеше, че е направил чудо. Макар и за миг бе целувал най-гордата жена на Сарк, почувствал бе докосването на нейните нежни ароматни устни.