Дан Симънс
Триумфът на Ендимион (9)

9

Когато се прехвърли в петата си система с прокудени, спецчаст „ГИДЕОН“ вече беше превърнала клането в наука.

От лекциите си по военна история в командната школа на мирския флот отец-капитан де Соя знаеше, че почти всички сражения, водени на повече от половин АЕ от планета, луна, астероид или стратегическа база в космоса, са започвали по взаимно съгласие. Спомняше си, че същото се е отнасяло за примитивните океански флоти на дохеджирската Стара Земя, където повечето големи морски битки се бяха водили близо до сушата и по един и същи убийствен начин, като корабите само бавно се усъвършенствали — от гръцката трирема до бойния кораб със стоманен корпус. С възможностите си за далечна атака самолетоносачите завинаги бяха променили това положение — позволявайки на армадите да си нанасят удари на огромни разстояния, но тези сражения коренно се различаваха от легендарните морски битки, в които корабите пряко се бяха сражавали помежду си. Още преди изобретяването на самонасочващите се ракети, тактическите ядрени бойни глави и грубо насочваните енергийни оръжия завинаги бяха сложили край на епохата на преките океански стълкновения и бяха оставили морските флоти на Старата Земя с носталгия да си спомнят за тях.

С космическата война взаимното съгласие за влизане в сражение се беше върнало. Великите битки от дните на Хегемонията — било то междуособните войни с генерал Хорас Гленън-Хайт и подобни на него или вековните стълкновения между световете от Мрежата и рояците на прокудените — обикновено бяха водени близо до планета или космически телепортал. И разстоянията между противниците бяха абсурдно малки — стотици хиляди кликове, често десетки хиляди, а понякога и още по-малко — в сравнение със светлинните години и парсеци, пропътувани от враждуващите страни. Но тази близост до врага бе задължителна, като се имаше предвид времето, за което задвижваното с термоядрен двигател лазерно копие, СПБ или обикновената ракета изминаваше дори само една АЕ — светлината вземаше разстоянието между нападателя и неговата цел за седем минути, а дори на най-мощната ракета й трябваше много повече време, като се прибавеха дните на търсене, преследване и унищожаване. Корабите с двигател С-плюс нямаше защо да висят във вражеското пространство и да чакат тези самонасочващи се ракети, пък и наложеното от Църквата ограничение върху използването на ИИ в бойни глави правеше ефективността на тези оръжия меко казано проблематична. Принципът на космическите битки през вековете на Хегемонията беше прост — флотите се прехвърляха в оспорваното пространство и откриваха Други прехвърлили се флоти или по-статични вътрешносистемни отбранителни формирования, бързо се приближаваха на по-смъртоносно разстояние, следваше кратка, но ужасна размяна на енергия и неизбежното отстъпление на понеслите повече щети сили… или пълно унищожение, ако отбраняващите се кораби нямаха накъде да отстъпват. Накрая флотът-победител събираше плячката.

От техническа гледна точка по-бавните кораби, на които беше служил де Соя, имаха огромно тактическо преимущество пред архангелските крайцери с мигновен двигател. Възстановяването от криогенна сомния отнемаше в най-лошия случай само няколко часа, а в най-добрия няколко минути, така че капитанът и екипажът на кораб с хокингов двигател можеха да се приготвят за битка малко след прехвърлянето. Въпреки папското разрешение за рискованите двудневни възкресителни цикли, човешките елементи на архангелите бяха готови за бой едва петдесет или повече часа по-късно. Теоретично, това даваше огромно преимущество на защитниците. Теоретично, Мирът би могъл да оптимизира използването на кораби с гидеонов двигател, като праща във вражеското пространство машини, пилотирани от ИИ, които внезапно да се появяват, да предизвикват опустошения и отново да изчезват, още преди противниците да са разбрали, че ги нападат.

Но тази теория не се отнасяше за случая. Църквата никога не би допуснала съществуването на самостоятелни интелекти, способни на такова съвършено, абстрактно мислене. Мирският флот бе разработил нападателни стратегии, за да реши проблема с възкресяването, така че защитниците да не могат да го използват като преимущество. Просто казано, битките нямаше да се водят по взаимно съгласие. Седемте архангела бяха предназначени да се спускат над врага като юмрук Божи и в момента те правеха тъкмо това.

По време на първите три прониквания на спецчаст „ГИДЕОН“ в пространството на прокудените корабът на майка капитан Стоун „Гавриил“ се прехвърляше първи и рязко намаляваше ускорението в системата, привличайки всички далекообхватни електромагнитни, неутринови и други сензори. Ограничените ИИ на борда на „Гавриил“ бяха достатъчни, за да определят положението и вида на всички отбранителни позиции и обитаеми центрове в системата, като в същото време следяха бавното придвижване на нападателните и търговските съдове на прокудените.

Трийсет минути по-късно в системата се прехвърляха „Уриил“, „Рафаил“, „Ремиил“, „Сариил“, „Михаил“ и „Рагил“. Като понижаваше скоростта само до три четвърти от светлинната, спецчастта се понасяше като куршум в сравнение с тътрещите се като охлюви фотонни кораби на прокудените. Получавайки разузнавателните сведения и насочващи данни чрез теснолъчево предаване от „Гавриил“, „ГИДЕОН“ откриваше огън с оръжия, които не хранеха никакво уважение към ограниченията на светлинната скорост. Усъвършенстваните хиперкинетични ракети с хокингови двигатели проблясваха сред вражеските кораби и над населените центрове, някои се насочваха точно, за да унищожат целите, а други се взривяваха във внимателно оформени, но случайни плазмени или термоядрени експлозии. В същия миг в реалното пространство се прехвърляха скоростни сонди с хокингови двигатели, изстрелваха конвенционални лазерни копия и СПБ като многобройни смъртоносни морски таралежи и унищожаваха абсолютно всичко в радиус от сто хиляди клика.

Но най-ужасни бяха лъчите на смъртта, които архангелите използваха като невидими коси. Те се разпространяваха по следите от хокинговите двигатели на сондите и ракетите и се прехвърляха в реалното пространство като страшен меч Божи. За миг се изпаряваха безброй трилиони синапси и десетки хиляди прокудени умираха, без изобщо да разберат, че са били нападнати.

И тогава спецчаст „ГИДЕОН“ се появяваше в системата с огнени опашки, простиращи се на хиляди километри, и се приближаваше, за да довърши врага окончателно.

 

 

Всяка от седемте звездни системи, които трябваше да бъдат атакувани, беше проучена от сонди-роботи с мигновени двигатели, потвърждаващи присъствието на прокудени и определящи предварителните цели. Всяка от седемте звездни системи си имаше наименование — обикновено просто буквено-цифрено обозначение според Новия ревизиран общ каталог, — но командният състав на борда на НСК „Уриил“ им бе дал кодови имена — имената на седемте архидемона, споменати в Стария завет.

Цялата тази кабалистична нумерология се струваше на отец-капитан де Соя малко прекалена — седем архангела, седем звездни системи, седем архидемона, седем смъртни гряха. Но скоро свикна да нарича целите със съкратените им имена.

Системите бяха следните: Велфегор (леност), Левиатан (завист), Велзевул (лакомия), Сатана (гняв), Асмодей (разврат), Мамон (алчност) и Луцифер (горделивост).

Велфегор беше система с червено джудже, която напомняше на де Соя за звездната система на Бърнард, но вместо прелестния, изцяло тераформиран Свят на Бърнард, носещ се близо до слънцето, единствената планета на Велфегор бе газов гигант, сходен с Вихрушка, забравеното дете на звездата на Бърнард. Около този безименен газов гигант имаше истински военни обекти: станции за презареждане на фотонните кораби на рояците на прокудените, насочващи се за нападение на мирската Велика стена, гигантски танкери, пренасящи газ от планетата до орбитата й ремонтни докове. Де Соя без колебание даде заповед „Рафаил“ да ги атакува и ги превърна в орбитална лава.

„ГИДЕОН“ откри повечето действителни населени центрове на прокудените да се носят в троянските пунктове отвъд газовия гигант — безброй малки орбитални гори, изпълнени с десетки хиляди приспособени към космоса „ангели“, повечето панически разперили крилете си от силово поле под слабата, червена слънчева светлина при появата на спецчастта. Седемте архангела превърнаха тези деликатни екоконструкции в развалини, унищожиха всички гори, астероиди-пастири и напоителни комети, изгаряйки бягащите прокудени ангели като мушици в пламък и без много да се бавят между входните и изходните си точки на прехвърляне.

Въпреки внушителното си име втората система, Левиатан, бе бяло джудже от типа на Сириус В и близо до бледия му огън се бяха скупчили само десетина астероида на прокудените. Тук нямаше нито един от очевидните военни обекти, които де Соя с такава готовност беше атакувал в системата Велфегор: астероидите нямаха никаква защита и навярно представляваха кухи скали с атмосфера, предназначени за онези прокудени, които бяха избрали да не се адаптират към вакуума и силната радиация. Спецчаст „ГИДЕОН“ ги помете с лъчи на смъртта и продължи напред.

Третата система, Велзевул, беше червено джудже, подобно на Алфа Центавър С, и в нея нямаше планети или колонии. Една-единствена военна база на прокудените се въртеше в мрака на трийсетина АЕ и петдесет и седем кораба на рояците бяха хванати в момент на презареждане и ремонт. За бой със спецчаст „ГИДЕОН“ бяха готови трийсет и девет от тези бойни съдове, вариращи по големина и въоръжение от малки разузнавателни тарани до изтребителоносачи клас „Орион“. Сражението продължи две минути и осемнайсет секунди. Всичките петдесет и седем кораба на прокудените и комплексът на базата бяха превърнати в газови молекули или безжизнени саркофази. Не пострада нито един от архангелите. Спецчастта продължи напред.

В четвъртата система, Сатана, нямаше кораби, а само размножителни колонии, пръснати чак до Ойортния облак. „ГИДЕОН“ остана в тази система единайсет дни, превръщайки Луциферовите ангели в живи факли.

Разположена около приятно оранжево джудже от типа на Епсилон Еридани, петата система, Асмодей, прати в защита на населения си астероиден пояс вълни от вътрешносистемни фотонни кораби. Вълните бяха ликвидирани с родена от опита икономичност. „Гавриил“ съобщи за осемдесет и две обитаеми скали в пояса с предполагаемо население от милион и половина адаптирани и неадаптирани прокудени. Осемдесет и един от астероидите бяха унищожени или покосени с лъчи на смъртта от голямо разстояние. После адмирал Алдикакти нареди да вземат пленници. Спецчаст „ГИДЕОН“ намали ускорението си в дълга, четиридневна елипса, която я върна обратно при пояса и единствената му оцеляла обитаема скала — астероид с формата на картоф, с дължина по-малко от четири клика и един клик в най-широката си, покрита с кратери част. Доплеровият радар показваше, че орбитира в случайни модели, разбираеми единствено за боговете на хаоса, но че се върти около оста си при внимателно поддържана една десета g. Дълбочинният радар показваше, че е куха. Сондите съобщаваха, че е населена от десет хиляди прокудени. Анализът предполагаше, че е родилен астероид.

Срещу спецчастта се понесоха шест невъоръжени астероидни сонди. „Уриил“ ги превърна в плазма от разстояние осемдесет и шест хиляди клика. Хиляда прокудени ангела, някои от които въоръжени със слаби енергийни оръжия или безоткатни пушки, разпериха крилете си и полетяха към далечните мирски кораби в дълги елипси по хребета на слънчевия вятър. Скоростта им беше толкова ниска, че щяха да им трябват дни, за да изминат разстоянието. „Гавриил“ получи задачата да ги изгори с хиляди премигвания на кохерентна светлина.

Архангелите установиха теснолъчева връзка. „Рафаил“ и „Гавриил“ приеха заповедта и се приближиха на хиляда клика от стихналия астероид. Херметичните им люкове се отвориха и оранжевото джудже освети дванайсет мънички фигурки — по шест от всеки кораб — когато към скалата с реактивни раници се понесоха командоси от швейцарската гвардия, морски пехотинци и войници. Не срещнаха съпротива. Войниците откриха два херметични портала. С точно разчитане на времето те взривиха външните врати и проникнаха вътре на групи по трима.

 

 

— Благослови ме, отче, защото съгреших. От последната ми изповед изминаха два стандартни месеца.

— Продължавай.

— Отче, днешната акция… тя ме безпокои, отче.

— Да?

— Чувствам се… странно.

Отец-капитан де Соя мълчеше. По виртуалните тактически канали беше проследил атаката на сержант Грегориъс. След мисията бе информирал хората си. Сега знаеше, че в мрака на изповедалнята отново ще го чуе.

— Продължавай, сержант — тихо каза той.

— Да, сър — отвърна сержантът от другата страна на преградата. — Искам да кажа, да, отче.

Отец-капитан де Соя чу, че едрият мъж си поема дъх.

— Стигнахме до скалата без да срещнем съпротива — започна сержант Грегориъс. — Аз и петимата младоци, искам да кажа. Бяхме в теснолъчева връзка с взвода на сержант Клюдж от „Гавриил“. И разбира се, с командирите Барнс-Авне и Учикава.

В своята част от изповедалнята де Соя мълчеше. Каютата бе сглобяема и можеше да се демонтира, когато „Рафаил“ набираше скорост или влизаше в сражение, с други думи през повечето време, но сега миришеше на дърво, пот, кадифе и грях, като всички истински изповедални. Отец-капитанът бе намерил този свободен половин час през последния етап от изкачването им към точката на прехвърляне в шестата система на прокудените Мамон и предложи на екипажа си време за изповед, но беше откликнал единствено сержант Грегориъс.

— Та когато се приземихме, сър… отче, наредих на жените от моя взвод да се заемат с херметичната камера на южния полюс. Взривихме вратите без проблем, отче, и после активирахме собствените си полета за боя в тунелите.

Де Соя кимна. Бойните костюми на швейцарската гвардия винаги бяха най-добрите в човешката вселена — предназначени за оцеляване, движение и бой във въздух, вода, вакуум и силна радиация, годни да издържат на удар, енергийно копие и експлозиви до един килотон. Новите екипи на командосите обаче имаха собствени сдържащи полета клас четири, които можеха да се сливат с по-мощните полета на кораба.

— Прокудените ни нападнаха там, отче, в тъмния лабиринт на входните тунели. Някои от тях бяха създания, адаптирани към космоса, сър… ангели със затворени криле. Но повечето бяха просто приспособени към слаба гравитация и носеха пластокостюми… слаба защита, меко казано, отче. Опитаха се да използват срещу нас лазерни копия, пушки и лъчи, но носеха очила за нощно виждане, за да усилят слабата светлина в астероида, сър, и ние първи ги видяхме с филтрите си. Първи ги видяхме и първи стреляхме. — Сержант Грегориъс отново си пое дъх. — Само за няколко минути си пробихме път до вътрешните шлюзове, отче. Всички прокудени, които се опитаха да ни спрат в тунелите, останаха да се носят там…

Отец-капитан де Соя мълчеше.

— Вътре, отче… хм… — Грегориъс прочисти гърлото си. — Двата взвода едновременно взривиха вътрешните врати, сър… на северния и южния полюс. Междинните глобуси, които оставяхме в тунелите, предаваха теснолъчевите съобщения, така че нито за миг не сме преставали да поддържаме връзка с взвода на Клюдж… нито пък с корабите както знаете, отче. На вътрешните врати имаше резервни системи, точно както предполагахме, но и тях ги взривихме, а също и аварийните мембрани секунда по-късно. Цялата вътрешност на скалата беше куха, отче… е, ние го знаехме, разбира се… но никога преди не бях влизал в родилен астероид, отче. Бил съм в много военни скали, да, но никога в родилна…

Де Соя мълчеше.

— Диаметърът й беше около един клик и по средата имаше много от техните паяжинни нискогравитационни бамбукови кули, отче. Отвътре астероидът не беше сферичен или гладък, а повече или по-малко следваше външната форма на скалата, нали разбирате.

— Картоф — отвърна отец-капитан де Соя.

— Да, сър. И отвътре целият беше надупчен, отче. С много пещери и кухини навсякъде… бърлоги за бременните прокудени, предполагам.

Де Соя кимна в мрака и погледна към хронометъра си, като се чудеше дали обикновено лаконичният сержант ще успее да стигне до извършените си грехове, преди да се наложи да демонтират изповедалнята за прехвърлянето.

— За прокудените трябва да беше истински хаос, отче… с ужасния рев от излизането на въздуха през двата взривени херметични шлюза като вода по канал. Въздухът беше пълен с прах, останки и убити прокудени като въртоп от листа в буря. Носехме външните си слушалки, отче, и шумът беше невероятен, докато въздухът прекалено не се разреди, за да го пренася — бучеше вятър, прокудените крещяха, техните и нашите копия пращяха като пламнали съчки, избухваха плазмени гранати и ехото кънтеше в онази огромна пещера минути наред — беше шумно, отче.

— Да — отвърна в мрака отец-капитан де Соя.

Сержант Грегориъс отново си пое дъх.

— Така или иначе, отче, имахме заповед да донесем по две проби от всичко… възрастни мъжки, адаптирани и неадаптирани към космоса, възрастни женски, бременни или не, по две прокудени хлапета, в предпубертета и бебета… и от двата пола. Затова двата ни взвода имаха много работа, трябваше да ги зашеметяваме и прибираме в чували. Гравитацията във вътрешността на астероида едва беше достатъчна… една десета g… за да задържа чувалите там където ги оставяхме.

Последва миг на мълчание. Отец-капитан де Соя тъкмо се канеше да заговори, да сложи край на изповедта, когато сержант Грегориъс прошепна през паравана и мрака които ги разделяха:

— Извинете ме, отче, зная, че всичко това ви е известно. Просто… трудно е да… както и да е, това беше най-ужасната част, отче. Тогава повечето от прокудените, които не бяха видоизменени… адаптирани към космоса… вече бяха мъртви или умираха. От декомпресията, лазерните копия или гранатите. Не използвахме жезлите на смъртта. Нито Клюдж, нито аз бяхме казали каквото и да е на момчетата… просто никой от нас не ги използва.

После онези адаптирани прокудени станаха ангели и телата им целите заблестяха, когато активираха личните си силови полета. Вътре не можеха напълно да разперят крилете, разбира се, и това нямаше да им свърши никаква работа… нямаше слънчева светлина и гравитацията беше прекалено висока, за да я преодолеят, даже да имаше слънчев вятър… но така или иначе, станаха ангели. Някои от тях се опитаха да използват крилете си като оръжие срещу нас.

Сержант Грегориъс издаде дрезгав звук, който можеше да е пародия на смях.

— Ние имахме полета клас четири, отче, а те ни удряха с онези паяжинни криле… Както и да е, изгорихме ги, пратихме по три от всяка група в чувалите и двамата с Клюдж накарахме останалите ни момчета да разчистят пещерите, както ни беше наредено…

Де Соя мълчеше. До края на изповедта оставаше по-малко от минута.

— Знаехме, че това е родилна скала, отче. Знаехме… всички знаеха… че прокудените, даже онези, които бяха вкарали в клетките и кръвта си машини и които изобщо не приличаха на хора… че са се научили женските им да носят и раждат децата си при нулева гравитация и силна радиация, отче. Когато влязохме в проклетия астероид — извинете ме, отче, — ние знаехме, че е родилна скала…

Де Соя мълчеше.

— Но въпреки това, отче… онези пещери бяха като домове… легла, тоалетни, плоскоекранни видеоустройства, кухни… а не нещата, които ние сме свикнали да си мислим че използват прокудените, отче. Но повечето от пещерите бяха…

— Ясли — каза отец-капитан де Соя.

— Да, сър. Ясли. Мънички легълца с бебенца… а не прокудени чудовища, отче, не онези бледи, блестящи неща, срещу които се бием, не онези проклети Луциферови ангели с криле, широки по сто клика под звездната светлина… просто… бебета. Със стотици, отче. С хиляди. Пещера след пещера. Повечето от помещенията вече бяха декомпресирани и мъничетата бяха загинали както са си лежали. Някои от мъничките телца бяха разкъсани от декомпресията, но повечето бяха свити на топка. В други помещения, обаче, все още имаше въздух, отче. Ние взривихме вратите. Майките… жени по нощници, бременни жени с разчорлени коси, които се развяваха при ниската гравитация… те се нахвърлиха отгоре ни с нокти и зъби, отче. Не им обръщахме внимание, докато вихърът не ги отнесе или не умряха от задушаване, но някои от бебетата… безброй бебета, отче… бяха в онези малки пластмасови дихателни кутии…

— Инкубатори — каза отец-капитан де Соя.

— Да — най-после останал без глас, промълви сержант Грегориъс. — И ние попитахме по теснолъчевата връзка какво да правим с тях. С всички тези безброй прокудени бебета в инкубаторите. И командир Барнс-Авне ни отговори…

— Да продължавате — прошепна отец-капитан де Соя.

— Да, отче… и ние…

— Вие изпълнихте заповедта, сержант.

— И ние използвахме последните си гранати в тези ясли, отче. И когато плазмените гранати свършиха, продължихме да обстрелваме онези инкубатори с лазерни копия. Стая след стая, пещера след пещера. Пластмасата се топеше по бебетата и ги покриваше. Запалваха се одеяла. Кутиите трябва да бяха пълни с чист кислород, отче, защото много от тях се взривиха като гранати… трябваше да активираме личните си полета, отче, и въпреки това… необходими ми бяха два часа, за да почистя бойната си броня… но повечето от инкубаторите не експлодираха, отче, те просто горяха като сухи съчки, горяха като факли, всичко в тях гореше като малки пещи. И всички стаи и пещери вече бяха във вакуум, но кутиите… малките инкубатори… в тях продължаваше да има въздух, докато горяха… и ние изключихме външните си слушалки, сър. Всички ние. Но и през сдържащите полета и шлемовете някак си продължавахме да чуваме плача и писъците. Още ги чувам, отче…

— Сержант — с твърд и безизразен командирски глас каза де Соя.

— Да, сър?

— Вие изпълнявахте заповед, сержант. Всички ние изпълнявахме заповед. Негово светейшество отдавна постанови, че прокудените са предали човешкото в себе си на наноустройствата, които вкарват в кръвта си, на промените, които са извършили с хромозомите си…

— Но писъците, отче…

— Сержант… Ватиканският съвет и Светият отец постановиха, че този кръстоносен поход е наложителен, за да спасим човечеството от заплахата на прокудените. Ние получихме заповеди. Ти ги изпълни. Ние сме войници.

— Да, сър — промълви в мрака сержантът.

— Нямаме повече време, сержант. По-късно ще поговорим за това. А сега ти налагам изкупление… не за това, че си бил войник и си изпълнил заповедта, а че си се усъмнил в нея. Петдесет пъти „Аве Мария“, сержант, и сто пъти „Отче наш“. И искам да се молиш за този… много да се молиш за просветление.

— Да, отче.

— Сега кажи искрено молитвата за разкаяние… бързо…

Когато сержантът зашепна думите, отец-капитан де Соя повдигна ръка за благословия и му даде опрощение.

— Ego te absolvo…

Осем минути по-късно отец-капитанът и екипажът му лежаха в ускорителните си кушетки/възкресителни ясли, докато гидеоновият двигател на „Рафаил“ се активираше и мигновено ги пренасяше в системата Мамон чрез ужасна смърт и бавно, болезнено прераждане.

 

 

Великият инквизитор бе умрял и попаднал в ада.

Това бяха втората му смърт и възкресяване и нито едното, нито другото му бяха доставили удоволствие. А Марс наистина беше ад.

Джон Доменико, кардинал Мустафа и неговата свита, състояща се от двайсет и един администратори и стражи от Светата служба — включително незаменимият му секретар отец Фарел, — бяха пътували до системата на Старата Земя с новия архангелски кораб „Ибрил“ и след възкресяването си великодушно получиха четири дни за възстановяване и събиране на мислите, преди да започнат работа на повърхността на самия Марс. Великият инквизитор достатъчно бе чел и слушал за червената планета, за да си изгради твърдо мнение — Марс беше ад.

— Всъщност — отвърна отец Фарел първия път, когато кардинал Мустафа гласно бе отбелязал заключението си, — една от другите планети в тази система… Венера… по-добре отговаря на това определение, Ваше високопреосвещенство. Температури на кипене, смазващо налягане, езера от течен метал, ветрове като изхвърлени от ракета газове…

— Млъкни — с уморено завъртане на глава го прекъсна великият инквизитор.

Марс: първият свят, колонизиран от човешката раса, въпреки ниската си стойност от 2,5 по старата скала на Солмев, първият опит за тераформиране, първото провалило се тераформиране — свят, изоставен след гибелта на Старата Земя в черната дупка заради хокинговия двигател, заради императивите на Хеджира, защото никой не искал да живее на тази вечно замръзнала ръждивокафява сфера, след като галактиката предлагала почти неограничен брой по-приятни, по-здравословни и по-обитаеми светове.

Векове наред след гибелта на Старата Земя Марс бил толкова затънтена планета, че Мрежата на световете не установила на него телепортали — пустинен свят, представляващ интерес единствено за сираците от Нова Палестина (легендарният полковник Федман Касад беше роден в един от палестинските бежански лагери там, с изненада научи Мустафа) и за дзенхристияните, периодично завръщащи се в долината Елада, за да драматизират просветлението на учителя Шрьодер при планината Дзен. В продължение на около век изглеждало, че мащабният проект за тераформиране ще постигне успех — морета изпълнили гигантските кратери и край река Маринерис избуяли цикладпапрати, — но после започнали провалите, нямало средства за борба с ентропията и настъпила следващата ледникова епоха, продължила шейсет хиляди години.

От висотата на цивилизацията на Мрежата на световете военното крило на Хегемонията, „ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ“, Докарало на червената планета телепортатори и превърнали голяма част от огромния вулкан Олимп в своята Олимпийска командна школа. Изолираността на Марс от търговията и културата на Мрежата вършела отлична работа на „ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ“ и планетата останала военна база до Падането на телепорталите. През стоте години след Падането останките от „ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ“ установили жестока военна диктатура — така наречената „Марсианска бойна машина“, — която разширила владенията си чак до системите Кентавър и Тау Сети и спокойно би могла да се превърне в семенния кристал за втора междузвездна империя, но пристигнал Мирът, бързо победил марсианските флоти, отблъснал Бойната машина обратно в системата на Старата Земя, пратил свалените военни господари да се крият из развалините на орбиталните бази на „ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ“ и в старите тунели под планината Олимп, заменил присъствието на Бойната машина в системата на Старата Земя с бази на мирския флот в астероидния пояс и сред луните на Юпитер и накрая пратил на омиротворения Марс мисионери и мирски губернатори.

На ръждивия свят не било останало почти нищо, което мисионерите да покръстват и мирските администратори да управляват. Въздухът станал рядък и студен, големите градове били ограбени и изоставени, върнали се страшните бури симум, вилнеещи от полюс до полюс, из ледените пустини дебнели чуми и епидемии, покосяващи — или още по-ужасно — последните номадски групи, потомци на някога гордата раса на марсианците. Там, където преди много време се простирали огромни ябълкови градини, сега растяха само бодливи кактуси.

Странно, че оцеляло и процъфтяло тъкмо угнетеното и потъпквано общество на палестинците, обитаващо замръзналото плато Тарзис. Сираците на древната Ядрена диаспора от 2038 г. сл.Хр. се приспособили към суровите условия на Марс и по времето, когато пристигнали мирските мисионери, ислямската им култура обхващала много от оцелелите номадски племена и свободни градове-държави. Съпротивлявали се в продължение на повече от век срещу безпощадната Марсианска бойна машина, новопалестинците не пожелали да се откажат от независимостта си в полза на Църквата.

И Шрайка се беше появил именно в палестинската столица Арафат-кафийе^[1], убивайки стотици… навярно хиляди… хора.

Великият инквизитор се посъветва с помощниците си, срещна се с командирите на орбитиращите части на мирския флот и накрая се приземи на планетата. Главният космодрум в столицата Св. Малахия бе отворен само за военни кораби — което не беше голяма загуба, тъй като в продължение на цяла марсианска седмица нямаше да пристигне нито един търговски или пътнически спускателен кораб. Спускателният кораб на великия инквизитор беше предшестван от шест бойни лодки и когато кардинал Мустафа стъпи на марсианска земя — или по-точно на мирски асфалт, — космодрума бяха блокирали сто швейцарски гвардейци и командоси от Светата служба. Преди да я пуснат, официалната марсианска делегация по посрещането, включваща архиепископ Робсън и губернатор Клеър Пало, беше подложена на претърсване и аудиосканиране.

От космодрума групата от Светата служба бе откарана с наземни совалки по разпадащите се улици до новия, построен от Мира губернаторски дворец в предградията на Св. Малахия. Бяха взети невероятни мерки за сигурност. Освен личната охрана на великия инквизитор, морските пехотинци от мирския флот, губернаторските войници и швейцарските гвардейци на архиепископа, около двореца беше разгърнат боен мотопехотен полк от планетарната гвардия. Там показаха на великия инквизитор свидетелствата от появата на Шрайка на платото Тарзис две стандартни седмици по-рано.

— Това е абсурдно — каза кардинал Мустафа вечерта, преди да отлети до мястото на нападението на Шрайка. — Всички холоси и видеозаписи са с давност от две стандартни седмици или са направени от голяма височина. Видях тези няколко холоса на нещо, което трябва да е Шрайка, и няколко мъгляви сцени на клане. Видях снимки на труповете на хората от мирската милиция, открити при първото влизане в града. Но къде са местните? Къде са свидетелите? Къде са две хиляди и седемстотинте жители на Арафат-кафийе?

— Не знаем — отвърна губернатор Клеър Пало.

— Докладвахме на Ватикана с роботизиран архангел и когато се върна, той донесе заповед да не пипаме следите — обясни архиепископ Робсън. — И да чакаме пристигането ви.

Великият инквизитор поклати глава и повдигна плоскообразната снимка.

— А това какво е? — попита той. — База на мирския флот в предградията на Арафат-кафийе ли? Този космодрум е по-нов от тукашния.

— Това не е космодрум на мирския флот — отвърна капитан Уолмак, капитан на „Ибрил“, наскоро назначен за командир на спецчастта в системата на Старата Земя. — Макар да смятаме, че през седмицата преди появата на Шрайка са го използвали от трийсет до петдесет спускателни кораби дневно.

— От трийсет до петдесет спускателни кораба дневно — повтори великият инквизитор. — И не е мирски космодрум. На кого е тогава?

Той се намръщи към архиепископ Робсън и губернатора.

— На Търговския мир ли? — попита кардиналът, след като не получи отговор.

— Не — след кратко колебание отвърна архиепископът. — Не е на Търговския мир.

Великият инквизитор скръсти ръце и зачака.

— Спускателните кораби са били наети от Opus Dei — тихо каза губернатор Пало.

— С каква цел? — настоятелно продължи великият инквизитор. В този апартамент на двореца бяха допуснати само стражите от Светата служба и те стояха на интервали от шест метра покрай каменната стена.

Губернаторът разпери ръце.

— Не знаем, Ваше високопреосвещенство.

— Доменико — с леко треперещ глас се обади архиепископът, — беше ни наредено да не разпитваме.

Великият инквизитор ядосано пристъпи напред.

— Било ви е наредено да не… от кого? Кой притежава властта да заповядва на управляващия архиепископ и мирския губернатор „да не се месят“? — Той кипеше от гняв. — В името на Христа! Кой има такава власт?

Архиепископът болезнено, но предизвикателно вдигна очи към кардинал Мустафа.

— В името на Христа… точно така, Ваше високопреосвещенство. Представителите на Opus Dei имаха официални дискове от Папската комисия за справедливост и мир — отвърна той. — Казаха ни, че проблемът в Арафат-кафийе е свързан със сигурността. Казаха ни, че това не е наша работа. Казаха ни да не се месим.

Великият инквизитор усети, че лицето му се зачервява от едва сдържана ярост.

— Въпросите, свързани със сигурността на Марс и където и да е другаде в Мира, са отговорност на Светата служба! — с равен глас каза той. — Папската комисия за справедливост и мир няма работа тук! Къде са представителите на Комисията? Защо не присъстват на тази среща?

Губернатор Клеър Пало повдигна слабата си ръка и посочи към плоскообразната снимка в дланта на кардинала.

— Там, Ваше високопреосвещенство. Там са представителите на Комисията.

Кардинал Мустафа погледна надолу към лъскавата фотография. По червените прашни улици на Арафат-кафийе можеха да се видят облечени в бяло трупове. Въпреки че снимките бяха зърнести, беше очевидно, че телата са смазани в гротескни фигури и са подути от процеса на разложение. Великият инквизитор тихо заговори, като сдържаше желанието си да закрещи и после да заповяда тези идиоти да бъдат подложени на мъчения и застреляни.

— Защо — попита той, — тези хора не са били възкресени и разпитани?

Архиепископ Робсън наистина се опита да се усмихне.

— Утре ще разберете това, Ваше високопреосвещенство. Утре всичко ще ви стане пределно ясно.

 

 

На Марс ЕМПС-тата бяха безполезни. За полета си до платото Тарзис използваха бронирани плъзгачи на мирските служби за сигурност. Придвижването им се наблюдаваше от фотонни кораби и „Ибрил“. В космоса и въздуха патрулираха изтребители „Скорпион“. На двеста клика от платото от плъзгачите се спуснаха пет взвода морски пехотинци и ниско полетяха напред, като проверяваха района с акустични сонди и заемаха огневи позиции.

В Арафат-кафийе не помръдваше нищо друго, освен подвижните пясъци.

Първи кацнаха плъзгачите на охраната на Светата служба. Приземителните им крачета потънаха в пясъка, покриващ овалния градски площад, по който някога беше расла трева. Външните кораби установиха и свързаха сдържащо поле клас шест, което накара околните сгради да заискрят в топлинна мъгла. Морските пехотинци бяха образували около площада отбранителен кръг. Осемте швейцарски гвардейци на архиепископа осигуряваха кръга точно извън сдържащото поле. Накрая охраната на Светата служба се приземи върху плъзгачните рампи и установи вътрешен периметър от коленичили фигури в черна бойна броня.

— Чисто е — разнесе се по тактическия канал гласът на сержанта, командващ морските пехотинци.

— В диаметър от един километър около обект едно не се движи нищо и няма никакъв живот — дрезгаво съобщи лейтенантът от планетарната гвардия. — По улицата лежат трупове.

— Тук е чисто — каза капитанът от швейцарската гвардия.

— Потвърждавам, че освен вашите хора, в Арафат-кафийе не се движи нищо — разнесе се гласът на капитана на „Ибрил“.

— Ясно — отвърна командир Браунинг от охраната на Светата служба.

Великият инквизитор се чувстваше глупаво и беше недоволен. Той се спусна по рампата и застана на покрития с пясък площад. Тъпата осмозна маска, която трябваше да носи, не поправяше настроението му. Кръглият й микрофон висеше над рамото му като медальон.

Отец Фарел, архиепископ Робсън, губернатор Пало и придружаващият ги иконом от двореца трябваше да изтичат, за да настигнат кардинал Мустафа, който закрачи покрай коленичилите войници и с категорично махване на ръка нареди да отворят портал в сдържащото поле. После мина през него, въпреки възраженията на командир Браунинг и другите фигури в черна броня, които се затичаха, за да го настигнат.

— Къде е първият от… — започна великият инквизитор, когато заподскача по тясната уличка срещу площада. Все още не бе свикнал със слабата гравитация тук.

— Точно зад този ъгъл… — задъхано отговори архиепископът.

— Наистина би трябвало да изчакаме външните полета… — каза губернатор Пало.

— Там — прекъсна го отец Фарел и посочи нататък по улицата, на която бяха излезли.

Петнайсетчленната група спря толкова внезапно, че помощниците и войниците отзад едва не се сблъскаха с високопоставените персони.

— Мили Боже — промълви архиепископ Робсън и се прекръсти. През прозрачната осмозна маска се виждаше, че лицето му е пребледняло.

— Господи! — прошепна губернатор Клеър Пало. — Цели две седмици гледах онези холоси и снимки, но… Господи.

— О — рече отец Фарел и пристъпи към първия труп.

Великият инквизитор се приближи до него и застана на едно коляно върху червения пясък. Изкривеното тяло в праха изглеждаше така, сякаш някой бе изваял абстрактна скулптура от плът, кост и хрущял. Не биха могли да я разпознаят като човешка, ако не бяха зъбите, проблясващи в широко отворената уста, и едната ръка, лежаща наблизо в подвижния марсиански пясък.

След миг великият инквизитор попита:

— Дали това отчасти не се дължи на лешояди или плъхове?

— Не — отвърна майор Пайит, командир на губернаторските наземни сили от мирския флот. — На платото Тарзис няма птици, тъй като преди два века атмосферата е започнала да оредява. Няма и плъхове… откакто се случи това, детекторите не са засекли каквото и да е движение.

— Направил го е Шрайка — каза великият инквизитор. Гласът му не звучеше убедено. Той се изправи и се насочи към втория труп. Можеше да принадлежи на жена. Изглеждаше така, сякаш го бяха обърнали с вътрешността навън и после разкъсали на парчета. — И това ли?

— Така смятаме — потвърди губернатор Пало. — Милицията, която откри всичко това, е направила онези холоси.

— Като че ли десетки Шрайкове са убили десетки хора — отбеляза отец Фарел. — Пълна бъркотия.

— Имаше пясъчна буря — поясни майор Пайит. — И е бил само един Шрайк… проучихме отделните образи. Просто се е движел из тълпата толкова бързо, че е изглеждал като много създания.

— Движел се е из тълпата — измърмори великият инквизитор. Той застана до трети труп, който можеше да е на дете или дребна жена. — И е правел това.

— И е правел това — повтори губернатор Пало. Тя погледна към архиепископ Робсън, който бе потърсил опората на една от съседните стени.

В тази част на улицата имаше двайсетина-трийсет трупа.

Отец Фарел коленичи и прокара облечената си в ръкавица ръка по гърдите на първия труп, после я пъхна в гръдния кош. Плътта бе замръзнала, както и кръвта, напомняща на черен ледопад.

— И нямаше и следа от кръстоида? — тихо попита той.

Губернатор Пало поклати глава.

— В нито един от двата трупа, които милицията върна за възкресяване. Нямаше и следа от кръстоида. Ако изобщо е имало някакви останки… дори само милиметър тъкан, късче нишка в основата на мозъка или…

— Знаем това — изръмжа великият инквизитор и сложи край на обясненията.

— Много странно — обади се епископ Ердъл, специалистът на Светата служба по възкресителната методика. — Доколкото ми е известно, никога не се е случвало трупът да е толкова запазен и въпреки това да не сме в състояние да открием никакви останки от кръстоида. Губернатор Пало е права, разбира се. За тайнството на възкресяването е нужно съвсем малко парченце от кръстоида.

Великият инквизитор спря, за да разгледа един от труповете, запратен към желязна ограда с такава сила, че металът го беше пробол на десетина места.

— Сякаш Шрайка е търсел кръстоидите. Откъснал е от труповете и последната частичка от тях.

— Не е възможно — възрази епископ Ердъл. — Просто не е възможно. В клетъчната тъкан има над петстотин метра микровлакна…

— Не е възможно — съгласи се кардинал Мустафа. — Но се обзалагам, че когато откараме обратно тези трупове, няма да успеете да възкресите нито един от тях. Шрайка може да е откъснал сърцата, белите дробове и гръкляните им, но едва след като е извадил кръстоидите им.

Иззад ъгъла се появи командир Браунинг с петима войници в черни брони.

— Ваше високопреосвещенство — каза той по тактическия канал, който можеше да чува само великият инквизитор. — Най-ужасното е една пресечка по-нататък…

Макар и бавно, неохотно, свитата последва мъжа в черна броня.

 

 

Преброиха триста шейсет и два трупа. Много от тях лежаха по улиците, но повечето бяха в градските сгради или в навесите, хангарите и корабите на новия космодрум край Арафат-кафийе. Заснеха холоси и криминоложките екипи на Светата служба документираха всеки обект, преди да отнесат труповете в моргата на мирската база до Св. Малахия. Установи се, че всички тела са на хора от други светове — тоест, че сред тях няма местни палестинци или марсианци.

Космодрумът най-много заинтригува експертите от мирския флот.

— Осем спускателни кораба са обслужвали самия космодрум — каза майор Пайит. — Това е сериозен брой. Космодрумът в Св. Малахия използва само два. — Той вдигна очи към лилавото марсианско небе. — Ако се приеме, че съдовете им са имали собствени спускателни кораби — поне по два, ако са били товарни, — очевидно става дума за значителни сили.

Великият инквизитор погледна към архиепископа на Марс, но Робсън само разпери ръце.

— Не знаехме нищо за тези операции — заяви дребният мъж. — Както вече ви обясних, това беше проект на Opus Dei.

— Е — отвърна кардинал Мустафа, — доколкото можем да кажем, целият персонал на Opus Dei е загинал… от истинската смърт… така че сега отговорността е на Светата служба. Никаква представа ли нямате за какво са построили този космодрум? Може би за тежки метали? За някакви минерали?

Губернатор Пало поклати глава.

— Полезните изкопаеми на този свят са били разработвани повече от хиляда години. Не са останали достатъчно тежки метали, че да си струват труда. Нито пък минерали.

Майор Пайит вдигна визьора си и потърка наболата по брадичката му четина.

— Нещо е било товарено тук в огромни количества, Ваши светлости. Осем спускателни кораба… сложна решетъчна система… автоматична система за сигурност.

— Ако Шрайка… или каквото и да е било… не беше унищожил компютрите и записващите системи… — започна командир Браунинг.

Майор Пайит поклати глава.

— Не е бил Шрайка. Компютрите вече са били унищожени с насочени заряди и изкуствени ДНК-вируси. — Той огледа пустата административна сграда. Червеният пясък бе започнал да прониква през порталите и цепнатините. — Предполагам, че тези хора са унищожили собствените си записи преди пристигането на Шрайка. Мисля, че са се готвели за заминаване. Затова всички спускателни кораби бяха в готовност за излитане… с настроени на работен режим бордови компютри.

Отец Фарел кимна.

— Но единственото, с което разполагаме, са орбиталните координати. Няма данни с кого или с какво са се готвели да се срещнат там.

Майор Пайит погледна през прозореца към вилнеещата пясъчна буря.

— На онзи паркинг има двайсет наземни буса — измърмори той, сякаш говореше на себе си. — Всеки от тях може да вози осемдесет души. Прекалено много техника, ако контингентът на Opus Dei тук е възлизал само на онези триста шейсет и няколко души, чиито трупове открихме.

Губернатор Пало се намръщи и скръсти ръце.

— Не знаем колко хора са имали тук Opus Dei, майоре. Както сам отбелязахте, записите са унищожени. Навярно са били с хиляди…

В кръга от високопоставени персони влезе командир Браунинг.

— Моля за извинение, губернаторе, но казармите в района на космодрума биха могли да поберат около четиристотин души. Мисля, че майорът е прав… труповете, които открихме, вероятно са на целия персонал на Opus Dei.

— Не можете да сте сигурен, командир — с недоволен глас възрази губернатор Пало.

— Не, госпожо.

Тя посочи към пясъчната буря, която замъгляваше паркираните бусове.

— И имаме свидетелства, че са се нуждаели от транспорт за много повече хора.

— Навярно са били предварителна група — предположи командир Браунинг. — И са подготвяли условията за много по-голям контингент.

— Тогава защо са унищожили записите и ограничените ИИ? — попита майор Пайит. — Защо изглежда така, като че ли са се готвели за окончателно заминаване?

Великият инквизитор пристъпи в кръга и вдигна облечената си в черна ръкавица ръка.

— Засега ще сложим край на обсъждането. Утре Светата служба ще започне да взима показания и да провежда разпити. Губернаторе, можем ли да използваме кабинета ви в двореца?

— Разбира се, Ваше високопреосвещенство. — Пало сведе лице от уважение или за да скрие очите си, а може би и двете.

— Много добре — каза великият инквизитор. — Командире, майоре, повикайте плъзгачите. Ще оставим тук криминоложките групи и хората от моргата. — Кардинал Мустафа надникна навън към усилващата се буря. Воят й вече можеше да се чуе през десетте пласта пластмаса на прозореца. — Каква е местната дума за тази пясъчна буря?

— Симум — отвърна губернатор Пало. — Преди бурите обхващали цялата планета. Сега с всяка марсианска година стават все по-силни.

— Местните казват, че това са старите марсиански богове — промълви архиепископ Робсън. — Че вземат своето.

 

 

На по-малко от четиринайсет светлинни години от системата на Старата Земя, над света, наречен Витъс-Грей-Балианъс Б, космическият кораб, който някога се бе наричал „Рафаил“, но сега нямаше име, завърши влизането си в геосинхронна орбита. Четирите живи същества на борда се носеха в нулева гравитация, впили поглед в образа на пустинния свят на наблюдателния екран.

— Доколко достоверна е информацията ни за смущенията в телепортаторното поле напоследък? — попита жената, наречена Сцила.

— По-достоверна от повечето други данни — отвърна нейната близначка Радамант Немес. — Ще проверим.

— С някоя от мирските бази ли ще започнем? — попита мъжът на име Гиес.

— С най-голямата — каза Немес.

— Това трябва да е мирската база Бомбасино — съобщи Бриарей, като провери кода на екрана. — В северното полукълбо. По главния канал. Населението е…

— Няма значение колко е населението — прекъсна го Радамант Немес. — От значение е единствено дали детето Енея, андроидът и онова копеле Ендимион са минали оттук.

— Спускателният кораб е готов — съобщи Сцила.

Те се врязаха в атмосферата, разпънаха криле точно, когато пресичаха терминатора, съобщиха по предавателя кода на ватиканския диск, за да си разчистят път за приземяване и кацнаха сред „Скорпиони“, транспортни плъзгачи и бронирани ЕМПС-та. Посрещна ги объркан лейтенант, който ги придружи до кабинета на командира на базата.

— Твърдите, че сте от знатната гвардия, така ли? — попита командир Солзников, като проучваше едновременно лицата им и данните на дисковия интерфейс.

— Твърдим го — безизразно отвърна Радамант Немес. — Твърдят го нашите документи, чиповете със заповедите ни и дискът. Колко пъти трябва да го повторим, командире?

Лицето и вратът на Солзников над високата яка на туниката му почервеняха. Вместо да отговори, той погледна надолу към интерфейсния холос. От техническа гледна точка тези офицери от знатната гвардия — членове на една от екзотичните нови части на папата — имаха по-висок ранг от него. От техническа гледна точка те биха могли да наредят да го застрелят или отлъчат, тъй като ранговете им на водачи на кохорта в знатната гвардия съчетаха властта и на мирския флот, и на Ватикана. От техническа гледна точка — според изразите и кодовете на диска — ранговете им бяха по-високи от този на планетарен губернатор и биха могли да диктуват църковната политика на управляващия света архиепископ. От техническа гледна точка на Солзников му се искаше тези бледи изроди никога да не са се появявали на неговия затънтен свят.

Командирът се насили да се усмихне.

— Нашите сили тук са на ваше разположение. С какво мога да ви помогна?

Слабата, бледа жена на име Немес вдигна холокарта над бюрото на командира и я активира. Изведнъж в пространството между тях се появиха главите на трима души — или по-скоро на двама души, тъй като третото лице очевидно принадлежеше на синьокож андроид.

— Мислех си, че в Мира не са останали андроиди — отбеляза Солзников.

— Получавали ли сте съобщения за някой от тези тримата на ваша територия, командире? — попита Немес, като не обърна внимание на забележката му. — Възможно е да са ги видели по основната река, която тече от северния ви полюс до екватора.

— Всъщност, това е канал… — започна Солзников и замълча. Очевидно никой от четиримата не проявяваше интерес към общи разговори или допълнителна информация. Той повика в кабинета си своя помощник полковник Винара.

— Имената им? — попита Солзников, когато Винара застана пред него с инфотерма си.

Немес даде трите имена, които не говореха нищо на командира.

— Не са местни имена — каза той, докато полковник Винара проверяваше данните. — Членовете на туземното общество — нарича се Спирален спектър на Амойет — имат навик да трупат имена, както ловното ми куче на Патауфа събираше бълхи. Виждате ли, те имат тази трибрачна система, при която…

— Те не са местни — прекъсна го Немес. Тънките й устни изглеждаха също толкова безкръвни, колкото и останалата част от бледото й лице над яката на червената й униформа. — Те са от друга планета.

— А, добре — кимна Солзников, изпълнен с облекчение, че няма да му се наложи да се занимава с тези изроди от знатната гвардия повече от минута-две, — тогава не можем да ви помогнем. Разбирате ли, Бомбасино е единственият действащ космодрум на Витъс-Грей-Балианъс Б, след като затворихме местния в Кероа Тамбат и освен неколцина търговци, които свършиха в нашия карцер, тук няма никаква имиграция. Всички местни са от Спиралния ръкав… и хм… обичат цветовете, определено ги обичат, но един андроид би изпъкнал като… хм, полковник?

Полковник Винара вдигна поглед от инфотерма си.

— Нито образите, нито имената отговарят на нещо в данните ни, освен на полицейско съобщение за издирване, пратено чрез мирския флот преди четири и половина стандартни години. — Той въпросително погледна към знатните гвардейци.

Немес и нейните близнаци го изгледаха без коментар.

Командир Солзников разпери ръце.

— Съжалявам. През последните две местни седмици бяхме заети с голямо учение, но ако тук беше пристигнал някой, който да отговаря на тези описания…

— Сър — прекъсна го полковник Винара, — не забравяйте за онези четирима избягали търговци.

„По дяволите!“ — помисли си Солзников. После се обърна към знатните гвардейци.

— Четирима души от Търговския мир, които скочиха от кораба, за да не бъдат обвинени в употреба на наркотици. Доколкото си спомням, и четиримата бяха мъже на шейсетина години и… — той многозначително се обърна към полковник Винара, като и с погледа, и с тона си се опитваше да му каже да мълчи, — и открихме труповете им в Голямата тиня, нали, полковник?

— Само три трупа, сър — каза полковник Винара, без да забелязва знаците на командира си. Той отново проверяваше в инфотерма. — Един от плъзгачите ни е ходил до Кероа Тамбат, за да откара лекар… хм… доктор Абне Молина… да се погрижи за пострадалия екипаж.

— По дяволите, какво общо има това, полковник? — изръмжа Солзников. — Тези офицери търсят тийнейджърка, трийсетинагодишен мъж и андроид.

— Да, сър — отвърна Винара и сепнато вдигна поглед от инфотерма си. — Но доктор Молина предаде по радиостанцията, че в шлюза Чайлд Ламонд е лекувала болен мъж от Друга планета. Ние решихме, че става дума за четвъртия търговец…

Радамант Немес пристъпи напред толкова бързо, че командир Солзников неволно премигна. В движенията на слабата жена имаше нещо не съвсем човешко.

— Къде се намира шлюзът Чайлд Ламонд? — попита Немес.

— Това е село край канала на осемдесетина клика южно оттук — обясни командирът. Той се обърна към полковник Винара, сякаш целият този смут бе по вина на помощника му. — Кога ще докарат арестанта?

— Утре сутрин, сър. В 06:00 ч. медицински плъзгач ще прибере екипажа в Кероа Тамбат и ще минат през… — Полковникът замълча, когато четиримата офицери от знатната гвардия се завъртяха и се насочиха към вратата.

Немес спря само колкото да каже:

— Командир, осигурете ни чисто трасе за полет до шлюза Чайлд Ламонд. Ще вземем спускателния кораб.

— А, това не е задължително! — отвърна командирът, като погледна екрана на бюрото си. — Този търговец е под арест и ще бъде доведен… хей!

Четиримата офицери от знатната гвардия бяха изтичали по стъпалата пред кабинета му и пресичаха асфалтовата настилка. Солзников изскочи на пистата и извика към тях:

— Забранено е спускателни кораби да се движат в атмосферата, освен за да се приземят в Бомбасино. Хей! Ще пратим плъзгач. Хей! Този търговец почти със сигурност не е от вашите… той е под охрана… хей!

Четиримата изобщо не погледнаха назад. Когато стигнаха до кораба си, повикаха ескаватора и изчезнаха вътре. Из базата се разнесоха сирени и персоналът се затича да се скрие, когато тежкият спускателен кораб се издигна на тласкачите си, премина на ЕМ и ускори на юг над космодрума.

— Мамка му! — промълви командир Солзников.

— Моля, сър? — попита полковник Винара.

Солзников му хвърли свиреп поглед, който можеше да стопи олово.

— Незабавно пратете два бойни плъзгача… не, нека са три. Искам на всеки от тях да има по един взвод морски пехотинци. Това си е наша територия и не искам да ни се бъркат тези анемични пикльовци от знатната гвардия. Искам плъзгачите първи да стигнат там и да приберат онзи шибан търговец… даже това да означава да осакатят всеки местен от Спиралния спектър чак до шлюза Чайлд Ламонд. Ясно ли е, полковник?

Винара можеше само да зяпне командира си.

— Действай! — извика командир Солзников.

Полковник Винара се подчини.