Дан Симънс
Триумфът на Ендимион (24)

24

Падам! Събудих се с бясно разтуптяно сърце, като че ли попаднал в друга вселена.

Не падах, а висях във въздуха. Отначало си помислих, че съм в океан, солен океан с положителна плаваемост, че плувам като зародиш в тъмносиньо солено море, но после разбрах, че няма абсолютно никаква гравитация, няма вълни и течения и че средата не е вода, а плътна, мастиленосиня светлина. „Корабът?“ Не, бях в огромно, празно, тъмно, но заобиколено от светлина пространство — празен овоид, широк петнайсетина или повече метра с пергаментови стени, през които можех да видя и филтрираната светлина на изгарящо слънце, и нещо по-сложно, огромна органична структура със заоблени стени. Немощно вдигнах ръце, за да докосна лицето, главата, тялото си…

Наистина висях на съвсем леки ремъци, закачени за някаква издатина на заоблената стена. Бях бос, облечен само в мека памучна туника, която не ми беше позната. Пижама? Болнична нощница?

Кожата на лицето ми бе чувствителна и усещах нови грапавини, които можеха да са белези. Косата ми я нямаше, плътта над черепа ми ме болеше и определено беше покрита с белези. Ухото ми също си бе на мястото. По ръцете ми имаше няколко драскотини, които можех да видя на слабата светлина. Дръпнах нагоре крачола си и погледнах към счупения си крак. Излекуван и здрав. Попипах ребрата си — чувствителни, но непокътнати. В края на краищата бях стигнал до автохирурга.

Трябва да бях проговорил на глас, защото тъмната фигура, която се носеше във въздуха наблизо, каза:

— В крайна сметка успя, Рол Ендимион. Но лечението частично беше проведено по стария начин… и от мен.

Сепнах се. Това не бе гласът на Енея.

Тъмната фигура доплува до мен и познах очертанията, косата и — накрая — гласа.

— Рахил — възкликнах. Езикът ми беше сух, устните ми напукани. По-скоро изграчих думата, вместо да я изговоря.

Рахил се приближи и ми подаде впръсквателна бутилка за нулева гравитация. Първите капки излетяха като въртящи се сфери — повечето от които се разплискаха по лицето ми, — но скоро успях да усвоя техниката и изстисках няколко струи в устата си. Водата бе студена и имаше прекрасен вкус.

— От две седмици си на течности и интравенозно вливане — поясни Рахил, — но е по-добре да пиеш направо.

— От две седмици! — повторих аз. Огледах се. — Енея? Тя… те…

— Всички са добре — отвърна Рахил. — Енея е заета. Последните две седмици прекара много време тук… гледаше те… но когато се наложи да излезе заедно с Минмън и другите, ме накара да остана при теб.

— Минмън? — изненадах се аз. Вгледах се през прозрачната стена. Една ярка звезда — по-малка от хиперионското слънце. Невероятните геометрии на структурата се развиваха навън от тази овоидна стая. — Къде съм? — попитах. — Как стигнахме дотук?

Рахил се подсмихна.

— Първо ще отговоря на втория ти въпрос и ще те оставя сам да видиш отговора на първия след няколко минути. Енея нареди на кораба да се прехвърли тук. Отец-капитан де Соя, неговият сержант Грегориъс и офицерът Карел Шан знаеха координатите на тази звездна система. Бяха в безсъзнание, но другият оцелял — техният бивш затворник Хоуг Либлър — знаеше къде се крие това място.

Отново погледнах през стената. Структурата изглеждаше огромна — дантела от светлина и сянка, заобикаляща ме от всички страни. Как можеха да скрият нещо толкова голямо? И кой го беше скрил?

— Как успяхме да стигнем навреме до точката на прехвърляне? — изхриптях аз и всмуках още няколко капки вода. — Мислех си, че към нас се приближават мирски бойни кораби.

— Така е — потвърди Рахил. — Приближаваха се. Не бихме могли да стигнем до точката на прехвърляне преди да ни унищожат. Ето — вече няма нужда да си завързан за стената. — Тя освободи ремъците ми и аз заплувах във въздуха. Чувствах се много слаб, въпреки нулевата гравитация.

Завъртях се така, че да мога да виждам Рахил на бледата тъмносиня светлина и попитах:

— Тогава как успяхме да избягаме?

— Изобщо не сме се прехвърляли — отвърна младата жена. — Енея насочи кораба към точка в космоса, от която направо се телепортирахме в тази система.

— Телепортирали сме се? Имало е действащ космически телепортал? Като онези, които са използвали корабите на хегемонийските ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ? Мислех, че не са оцелели след Падането.

Рахил поклати глава.

— Нямаше телепортал. Нищо. Само произволна точка на неколкостотин хиляди клика от втората луна. Беше страхотно преследване… мирските кораби постоянно ни викаха и заплашваха, че ще стрелят. Накрая го направиха… насочиха срещу нас лазерни копия от десетина източника — нямаше да сме дори поле от останки, а само газ, движещ се по разширяваща се траектория, — но достигнахме точката, която ни посочи Енея, и внезапно се озовахме… тук.

Не повторих „Къде е това «тук»?“, а доплувах до заоблената стена и се опитах да погледна през нея. Тя бе топла, пореста, органична и филтрираше слънчевите лъчи. В резултат светлината вътре беше мека и красива, но трудно се виждаше навън — единствено самотната пламтяща звезда и загатване за онази невероятна геометрична структура около нашата капсула.

— Готов ли си да видиш къде си? — попита Рахил.

— Да.

— Капсула — каза тя, — прозрачна повърхност, моля.

Изведнъж от външния свят вече не ни отделяше нищо. Едва не извиках от ужас. Размахах ръце и крака в опит да намеря твърда опора, в която да се вкопча, докато Рахил не доплува до мен, за да ме подкрепи със силната си ръка.

Бяхме в космоса. Капсулата просто бе изчезнала. Носехме се в пространството — като че ли се носехме в пространството, само че имаше въздух — и бяхме на края на клон на…

Дърво не е точната дума. Бях виждал дървета. Това не беше дърво.

Бях чувал много за храмерските световни дървета, на Божия горичка бях видял пъна на Световното дърво… и бях слушал за дългите цели километри дърволети, пътували между звездните системи в поклонническите дни на Мартин Силенъс.

Това не бе нито световно дърво, нито дърволет.

Бях чувал безумни легенди — всъщност, от Енея, така че навярно не бяха легенди — за дървесен пръстен около звезда, фантастично оплетен пръстен от жива материя, простиращ се около слънце като онова в системата на Старата Земя. Веднъж се бях опитал да изчисля колко жива материя ще е нужна и реших, че историята трябва да е небивалица.

Това не беше дървесен пръстен.

Онова, което се простираше навсякъде около мен, обхващайки пространства, прекалено огромни, за да ги възприеме моят оформен на планета ум, представляваше разклонена и преплетена сфера от жив растителен материал — дънери с дебелина десетки или стотици километри, клони с дължина цели кликове, листа с ширина стотици метри, коренови системи, влачещи се като Божии синапен на стотици, не… хиляди километри в космоса, преплетени и усукани клони, протягащи се във всички посоки, стволове с дължината на река Мисисипи от Старата Земя, напомнящи на мънички вейки в далечината, дървесни очертания, големи колкото родния ми континент Аквила на Хиперион, сливащи се в хиляди други маси зеленина, всички извиващи се навътре от всички страни, във всички посоки… Имаше много черни пролуки, дупки в космоса, някои по големи от дънерите и зеленината, минаващи през тях… но никъде нямаше истински празноти. Дънерите, клоните и корените навсякъде се преплитаха, разперили безброй милиарди зелени листа към звездата, която пламтеше във вакуума по средата на…

Затворих очи.

— Това не може да е истина — отсякох аз.

— Истина е — отвърна Рахил.

— Прокудените?

— Да — потвърди приятелката на Енея, детето от „Песните“. — И храмерите. И ерговете. И… други. Живо е, но е създадено… мислещо нещо.

— Невъзможно — настоях. — Трябват милиони години, за да отгледаш такава… сфера.

— Биосфера — усмихна се Рахил.

Отново поклатих глава.

— „Биосфера“ е стар термин. Означава само затворена жива система на и около планета.

— Това е биосфера — повтори Рахил. — Само че тук няма планети. Комети да, но не и планети. — Тя посочи с ръка.

В далечината, навярно на стотици хиляди километри, където, вътрешността на тази жива сфера започваше да избледнява в зелена замъгленост дори и в немигащия вакуум, сред черната пролука между стволовете бавно се движеше дълга бяла нишка.

— Комета — тъпо повторих аз.

— За напояване — поясни Рахил. — Трябва да използват милиони такива комети. За щастие, в Ойортния облак има много милиарди. А още повече в Куйперовия пояс.

Вгледах се. Там имаше и други бели точици, всяка с дълга, сияеща опашка. Някои се движеха сред дънерите и клоните пред погледа ми и ми дадоха известна представа за, размерите на тази биосфера. „Траекториите на кометите използват пролуките в растителния материал. Ако това наистина е сфера, по пътя си навън от системата те трябва да минават през живия глобус. Що за увереност е нужна, за да направиш такова нещо?“

— В какво се намираме? — попитах.

— В екокапсула — отвърна Рахил. — Тази е създадена за медицински цели. Не само че следеше интравенозното ти вливане, жизнените ти показатели и възстановяването на тъканите ти, но и отглеждаше и приготвяше много от лекарствата и другите химически вещества.

Протегнах ръка и докоснах почти прозрачната материя.

— Колко е дебела?

— Около милиметър — каза тя. — Но е много здрава. Може да ни защити от повечето микрометеоритни удари.

— Откъде взимат такъв материал прокудените?

— Биопроизвеждат гените и той сам се развива — отвърна Рахил. — Чувстваш ли се достатъчно добре, за да излезеш да видиш Енея и да се запознаеш с някои хора? Всички с нетърпение очакват да се събудиш.

— Да — кимнах и бързо прибавих: — Не! Рахил?

Тя се носеше в пространството и чакаше. Виждах колко блестящи са тъмните й очи на удивителната светлина. Почти като на любимата ми.

— Рахил… — неловко започнах аз.

Тя продължаваше да чака и протегна ръка да докосне прозрачната стена на капсулата, за да се завърти с главата нагоре спрямо мен.

— Рахил, ние всъщност не сме разговаряли много…

— Ти не ме харесваше — с лека усмивка отбеляза младата жена.

— Това не е вярно… искам да кажа, че в известен смисъл беше вярно… но отначало просто не разбирах нещата. За Енея бяха минали пет години, откакто се разделихме… беше трудно… предполагам, че съм ревнувал.

Тя вдигна тъмните си вежди.

— От какво си ревнувал, Рол? Да не би да си мислил, че през всички онези стандартни години, докато те нямаше, с Енея сме били любовници?

— Ами, не… искам да кажа, не знаех…

Рахил вдигна ръка и ми спести смущението.

— Не сме били — каза тя. — Никога не сме били. Енея никога не би си помислила за такова нещо. Тео може и да се е забавлявала с тази мисъл, но още отначало знаеше, че с Енея сме предопределени да обичаме определени мъже.

Зяпнах. „Предопределени?“

Рахил отново се усмихна. Можех да си представя онази усмивка на малкото момиче, за което Сол Уайнтрауб бе разказвал в неговата хиперионска „Песен“.

— Не се безпокой, Рол. Случайно със сигурност ми е известно, че Енея никога не е обичала никой друг, освен теб. Даже като малка. Даже преди да те срещне. Ти винаги си бил нейният избранник. — Усмивката на младата жена стана мрачна. — Всички ние би трябвало да сме толкова щастливи.

Понечих да заговоря, но се поколебах.

Усмивката на Рахил изчезна.

— О. Тя ти е разказала за онази една година, единайсет месеца, една седмица и шест часа?

— Да — потвърдих аз. — И за това, че има… — Замълчах. Щеше да е глупаво да се задавя в сълзи пред тази силна жена. Тя никога повече нямаше да разговаря с мен.

— Дете ли? — бързо довърши Рахил.

Погледнах я така, сякаш се опитвах да открия някакъв отговор на красивото й лице.

— Енея разказвала ли ти е за това? — Чувствах се така, като че ли предавах скъпата си приятелка, опитвайки се да получа тази информация от друг. Но не можех да се сдържа. — Тогава знаеше ли…

— Къде е била ли? — попита Рахил, като отвърна на напрегнатия ми поглед. — Какво се е случило с нея? Че се е омъжила?

Можех само да кимна.

— Да — отвърна Рахил. — Знаехме.

— С нея ли бяхте?

Рахил като че ли се поколеба, сякаш преценяваше отговора си.

— Не — най-после каза тя. — С А. Бетик и Тео я чакахме да се върне почти цели две години. Продължавахме нейната… служба? Мисия?… Няма значение, ние продължавахме, докато я нямаше… споделяхме някои от уроците й, търсехме хора, които искаха да приемат причастието, казвахме им кога ще се върне Енея.

— Значи сте знаели кога ще се върне, така ли?

— Да — потвърди Рахил. — Точната дата.

— Откъде?

— Това беше времето, когато трябваше да се върне — поясни тъмнокосата жена. — Тя използва и последната минута, която можеше, без да излага на опасност мисията си. Мирът ни откри на следващия ден… щяха да хванат всички ни, ако Енея не се беше върнала и не ни телепортира.

Кимнах, но не мислех за бягствата от Мира.

— Ти срещна ли се с… него? — попитах аз, като безуспешно се опитвах да говоря безизразно.

Лицето на Рахил остана сериозно.

— Бащата на детето им ли имаш предвид? Съпругът на Енея?

Разбирах, че се мъчи да не бъде жестока, но думите ме пронизаха много по-ужасно, отколкото ноктите на Немес.

— Да — отвърнах аз. — Него.

Рахил поклати глава.

— Никой от нас не го беше виждал, когато тя замина.

— Но си знаела защо е избрала него за баща на детето си? — настоях аз, чувствайки се като великия инквизитор, който бяхме оставили на Тян Шан.

— Да — само каза Рахил и отвърна на погледа ми.

— Това свързано ли е с нейната… мисия? — попитах аз. Гърлото ми все повече се свиваше и гласът ми звучеше все по-напрегнато. — Налагало ли се е да го направи… имало ли е някаква причина, поради която е трябвало да им се роди дете? Можеш ли да ми кажеш нещо, Рахил?

Тя ме хвана за китката и силно ме стисна.

— Рол, знаеш, че Енея ще ти го обясни, когато дойде време.

Отскубнах се и издадох груб звук.

— Когато дойде време — изръмжах аз. — Иисусе Христе, писна ми да слушам тези думи. Писна ми да чакам.

Рахил сви рамене.

— Тогава й възрази. Заплаши я, че ще я набиеш, ако не ти каже. Ти пречука онова чудовище Немес… Енея не би трябвало да е проблем за теб.

Изръмжах.

— Сериозно, Рол, това си е нещо между вас двамата. Мога само да ти кажа, че си единственият мъж, за когото изобщо е приказвала и — доколкото мога да преценя — когото е обичала.

— Откъде, по дяволите, можеш да… — разярено започнах и после се насилих да млъкна. Несръчно я потупах и движението ме завъртя около оста ми. Трудно е да стоиш до някого при нулева гравитация и да не го докосваш. — Благодаря ти, Рахил.

— Готов ли си да се срещнеш с всички?

Поех си дъх.

— Почти — отвърнах аз. — Повърхността на капсулата може ли да стане огледална?

— Капсула — каза тя, — деветдесет процента прозрачност. Висока вътрешна огледалност. — После се обърна към мен: — Искаш да се огледаш преди да отидеш на голямата си среща ли?

Повърхността бе станала приблизително също толкова огледална, колкото неподвижна локва — не съвършено огледало, но достатъчно ясна, за да ми покаже Рол Ендимион с белези по лицето и гол, бебешки розов скалп, със следи от контузии и подутини около очите и отслабнал… много отслабнал. Костите и мускулите на лицето и горната половина на тялото ми бяха като скицирани с дръзки щрихи. Очите ми изглеждаха променени.

— Иисусе Христе — повторих аз.

Рахил махна с ръка.

— Автохирургът искаше да останеш в него още седмица, но Енея не можеше да чака. Белезите не са постоянни… поне повечето. Лекарствата на капсулата се грижат за възстановяването на тъканите ти. Косата ти ще започне да расте след две-три стандартни седмици.

Вдигнах ръка към скалпа си. Беше все едно да докосваш сбръчканото и особено нежно дупе на грозно новородено.

— Две-три седмици — повторих аз. — Страхотно. Мамицата му.

— Недей да се връзваш — засмя се Рахил. — Мисля, че всъщност изглеждаш много геройски. Ако бях на твое място, щях да си запазя този вид, Рол. Освен това чух, че Енея си пада по по-възрастни мъже. А в момента ти определено изглеждаш по-възрастен.

— Благодаря — кисело казах аз.

— Моля — отвърна тя. — Капсула. Отвори ирис. Достъп до главната херметична стъблена връзка.

Тя ме поведе напред, като се отблъсна с крака и се понесе пред мен през ирисовата стена.

 

 

Когато влязох в стаята… в капсулата… Енея ме прегърна толкова силно, че се зачудих дали счупените ми ребра няма отново да поддадат. Притиснах я към себе си със същата сила.

Пътуването по херметичната стъблена връзка беше съвсем лесно, щом човек се изстреляше надолу по гъвкавата, прозрачна, широка два метра тръба със скорост, която определих като шейсет клика в час — използваха кислородни течения в различни посоки, за да дадат ускорение на онзи, който се отблъснеше с крака и заплуваше във въздуха, — като през цялото време само на сантиметри от мен прелитаха със сто и двайсет клика в час други хора, предимно много слаби, без коса и изключително високи. После идваха главинните капсули, в които двамата с Рахил навлязохме с висока скорост, като кръвни телца, проникнали в камерите и сърдечните уши на огромно сърце, през които се премятахме, отблъсквахме и избягвахме други хора и от които излязохме през един от десетината други отвори на стъблената връзка. След минути се обърках, но Рахил изглежда знаеше пътя — тя ми показа, че растителната тъкан над всеки изход е отбелязана с различни цветове — и скоро стигнахме в капсула, не много по-голяма от моята, но пълна с кабини, седалки и хора. Добре познавах някои от тях — като Енея, А. Бетик, Тео, Дорье Фамо и Ломо Дондруб, — други — отец-капитан де Соя, очевидно възстановен от ужасните си рани и облечен в свещенически черни панталони, туника и римска якичка, сержант Грегориъс в бойната си униформа на швейцарски гвардеец — неотдавна бях срещнал и познавах по лице. Трети, като високите, слаби, неземни прокудени и загърнатите в наметала с качулки храмери бяха чудни и странни, но не противоречаха на нормалните ми разбирания. Имаше обаче и други — бързо представени ми от Енея като храмерският Истински глас на Дървото Хет Мастийн и бившият полковник от хегемонийските ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ Федман Касад, — за които бях чувал, но не вярвах, че наистина ги виждам пред себе си. Това не бе Рахил или фактът, че майка на Енея е Брон Ламиа — това бяха личности, които не само идваха от „Песните“ на стария поет, но и бяха архетипи от древните митове. Най-малкото отдавна бяха мъртви или навярно никога не бяха съществували в установения, ежедневен порядък на нещата.

И накрая в тази капсула с нулева гравитация имаше хора, които изобщо не бяха хора, поне от моя гледна точка: като стройните зелени същества, които Енея представи като Ллииоонн и Ооееаалл, двама от няколкото оцелели сенешайски емпати от Хеброн — извънземни и разумни същества. Погледнах към тези странни създания — имаха най-бледата кипарисово-зелена кожа и очи, телата им бяха толкова тънки, че бих могъл да обхвана торсовете им с пръсти, бяха симетрични като нас с две ръце, два крака и глава, но разбира се, всъщност изобщо не бяха като нас. Крайниците им по-скоро напомняха на плавни линии, а не се крепяха на кост и хрущяли, ръцете им се разширяваха като на жаба, а главите им бяха като на човешки зародиши, а не на възрастни. Очите им представляваха само тъмни места върху зелената плът на лицата им.

Твърдеше се, че сенешаите са измрели още в началото на Хеджира… те бяха само легенда, не по-реални от приказките за войника Касад или храмера Хет Мастийн.

Една от тези зелени легенди прокара трипръстата си ръка по дланта ми, докато се запознавахме.

В капсулата имаше и други нечовешки, непрокудени, неандроидни същества.

До прозрачната стена се носеха някакви големи, зеленикаво-бели дискове — меки, потръпващи чинии, — всеки от които широк почти два метра. Бях виждал и преди тези форми на живот… на облачния свят, на който бях изяден от небесната сепия.

„Не изяден, г. Ендимион — разнесоха се езикови вълни, отекнали в главата ми, — а само пренесен.“

„Телепатия?“ — помислих си аз, като почти насочих въпроса към дисковете. Спомних си вълните на езика-мисъл от облачния свят и как се бях чудил откъде идват.

Отговори ми Енея.

— Прилича на телепатия — тихо каза тя, — но в това няма нищо мистично. Акератаелите научили нашия език по стария начин — техните зеплинови симбионти слушали звуковите вибрации, а акератаелите дешифрирали и анализирали. Те контролират зеплините с форма на далекообхватни, много точно фокусирани микровълнови импулси…

— Зеплин ли е било онова нещо, което ме погълна на облачния свят? — попитах аз.

— Да — потвърди Енея.

— Като зеплините на Вихрушка ли?

— Да, и в атмосферата на Юпитер.

— Мислех, че са били изтребени още през първите години на Хеджира.

— Били са унищожени на Вихрушка — поясни тя. — А на Юпитер още преди Хеджира. Но ти не си летял с каяка си на Юпитер, нито на Вихрушка… а на друг богат на кислород газов гигант на шестстотин светлинни години в Периферията.

Кимнах.

— Извинявай, че те прекъснах. Говореше за… микровълнови импулси…

Енея направи онзи грациозен пренебрежителен жест, известен ми още от детските й години.

— Казвах само, че контролират действията на своите симбионти-партньори зеплини с прецизно микровълново стимулиране на определени нервни и мозъчни центрове. Акератаелите ни разрешиха да стимулираме собствените си речеви центрове така, че да „чуваме“ техните съобщения. Струва ми се, че за тях това е по-скоро като свирене на сложно пиано…

Кимнах, без да разбирам.

— Акератаелите също са раса, която пътува в космоса — каза отец-капитан де Соя. — През еоните те са колонизирали повече от десет хиляди богати на кислород газови гиганти.

— Десет хиляди! — възкликнах аз. Мисля, че за миг долната ми челюст буквално увисна. За повече от хиляда и двеста години космически пътешествия човечеството бе проучило и заселило планети, равняващи се на по-малко от десет процента от това число.

— Акератаелите са започнали много преди нас — меко поясни де Соя.

Погледнах към леко вибриращите дискове. Те нямаха очи, поне аз не виждах, и определено нямаха уши. Дали ни чуваха? Трябваше… един от тях беше отговорил на мислите ми. Можеха ли да четат умове, освен да стимулират езикови мисли?

Докато ги зяпах, разговорът между хората и прокудените в стаята се възобнови.

— Разузнавателната информация е сигурна — каза бледият прокуден, за когото по-късно научих, че се нарича Навсън Хамним. — В системата Ласайл 9352 са се събрали поне триста кораба от архангелски клас. На всеки от тях има представител на Ордена на йерусалимските или малтийските рицари. Това определено е мащабен кръстоносен поход.

— Ласайл 9352 — замислено повтори де Соя. — Горчивината на Сибиату. Познавам това място. Откога е информацията?

— От двайсет часа — отвърна Навсън Хамним. — Данните бяха пратени по единствения куриерен робот с гидеонов двигател, който ни е останал… бяха унищожени два от трите робота, заловени по време на набезите ви. Съвсем сигурни сме, че разузнавателният кораб, пратил този куриер, е бил засечен и унищожен секунди след изстрелването му.

— Триста архангела — каза де Соя. Той разтърка бузите си. — Ако им е известно, че знаем за тях, могат да извършат гидеоново прехвърляне в тази посока след дни… часове. Да речем два дни възкресително време. Може би ни остават по-малко от три дни за подготовка. Отбранителните системи подобрявани ли са, откакто заминах?

Друг прокуден на име Систендж Коридуел разпери ръце в жест, който означаваше — както по-късно щях да науча — „в никакъв случай“. Забелязах, че между дългите му пръсти има ципа.

— Повечето от бойните кораби трябваше да се прехвърлят при Великата стена, за да отблъснат тяхната спецчаст КОНСКА ГЛАВА. Сраженията там са тежки. Не очакваме да се върнат много от корабите.

— Разузнаването ви разбрало ли е дали Мирът знае какво имате тук? — попита Енея.

Навсън Хамним разпери ръце във вариант на жеста на Коридуел.

— Според нас, не. Но вече знаят, че това е важен плацдарм за последните ни отбранителни битки. Предполагам, смятат, че е просто поредната база — навярно с частичен орбитален горски пръстен.

— Можем ли да направим нещо, за да предотвратим кръстоносния поход, преди да са се прехвърлили тук? — попита Енея, като се обръщаше към всички в стаята.

— Не. — Тази безизразна сричка изрече високият мъж, представен ми като полковник Федман Касад. Неговият хегемонийски английски имаше странен акцент. Беше изключително слаб, но мускулест и носеше къса брада. В „Песните“ на стария поет Касад бе описан като сравнително млад човек, но този воин бе поне на шейсет стандартни години, с дълбоки бръчки около тънките устни и малките му очи. Тъмната му кожа беше още по-черна от продължително стоене на открито под пустинно слънце или космически ултравиолетови лъчи. Острата коса на темето му стърчеше като къси сребърни нокти.

Всички погледнаха към Касад и зачакаха.

— След унищожаването на кораба на де Соя — продължи полковникът, — загубихме единствения си шанс за успешни набези. Няколкото бойни кораба с хокингови двигатели, които са ни останали, ще се прехвърлят до Ласайл 9352 и обратно поне за два месеца време-дълг. Дотогава архангелите от кръстоносния поход почти сигурно вече ще са дошли и ще са си заминали… и ние ще сме беззащитни.

Навсън Хамним се отблъсна от стената на капсулата и се завъртя надясно спрямо Касад.

— Тези няколко бойни кораба и без това не са никаква защита — тихо каза той. Собственият му хегемонийски английски по-скоро беше мелодичен, отколкото с акцент. — Не е ли по-добре да загинем в битка?

Енея се вмъкна между двамата мъже.

— Според мен изобщо не трябва да говорим за умиране — заяви тя. — Нито пък трябва да позволяваме биосферата да бъде унищожена.

„Позитивна идея — разнесе се в главата ми глас. — Но не всички позитивни идеи могат да се подкрепят с течения на позитивни действия.“

— Наистина — отвърна Енея и погледна към дисковете, — но може би в този случай ще случим на течения.

„Попътен вятър на всички ви“ — каза гласът в главата ми. Дисковете се насочиха към стената на капсулата и пред тях се отвори ирисов изход. После изчезнаха.

Енея си пое дъх.

— Защо не се срещнем в седем часа на „Игдразил“, за да вечеряме заедно и да продължим този разговор? На някого може да му дойде някаква идея.

Нямаше възражения. Хора, прокудени и сенешаи излязоха през десетки отвори, които само допреди миг не бяха съществували.

Енея долетя при мен и отново ме прегърна. Потупах я по главата.

— Приятелю — тихо каза тя. — Ела с мен.

 

 

Това беше личната й капсула — нашата лична капсула, информира ме тя — и много приличаше на онази, в която се бях събудил, само че имаше органични лавици, ниши, писалищни повърхности, складови помещения и средства за инфотермен интерфейс. В едно от отделенията спретнато бяха подредени част от дрехите ми от кораба и във фибропластмасово чекмедже открих втория си чифт обувки.

Енея извади храна от хладилен шкаф и започна да прави сандвичи.

— Трябва да си гладен, мили — каза тя, докато отчупваше парчета хляб. Видях сирене от зигокоза, парчета печено телешко, които сигурно бяха донесени от кораба, бурканчета горчица и няколко впръсквателни халби тяншанска оризова бира. Внезапно осъзнах, че умирам от глад.

Сандвичите бяха големи и обилни. Тя ги постави върху магнитни чинии от някакво здраво влакно, взе своята заедно с халба бира и се отблъсна към външната стена. Появи си ирисов портал.

— Хм… — предпазливо казах аз, което означаваше: „Извинявай, Енея, но това там е космосът. Няма ли и двамата да умрем от ужасна декомпресия?“

Енея излетя през органичния портал. Свих рамене и я последвах.

Навън имаше скелета, висящи мостове, стълбища, балкони и тераси — направени от твърди като стомана растителни влакна и извиващи се като бръшлян около капсули, стъбла, клони и дънери. Имаше и въздух. Усетих мирис на гора след дъжд.

— Сдържащо поле — сетих се аз, като си мислех, че е трябвало да го очаквам. В края на краищата, щом древният космически кораб на Консула можеше да има балкон…

Огледах се.

— С каква енергия действа? — попитах. — Със слънчеви рецептори ли?

— Непряко — отвърна Енея. Тя намери пейка с рогозка. На малкия, сложно изтъкан балкон нямаше перила. Огромният клон — дебел поне трийсет метра — свършваше с безброй листа над нас и дантелената паяжина от стволове и клони „под“ нас убеди вътрешното ми ухо, че сме на много километри височина по стена, изградена от сплетени зелени греди. Сподавих желанието да се хвърля върху рогозката и да се вкопча в нея, за да отърва кожата. Покрай нас прелетя сияйна паяжина, последвана от някаква малка птичка с раздвоена опашка.

— Непряко ли? — попитах аз с пълна уста.

— Слънчевата светлина — в по-голямата си част — се преобразува в сдържащи полета от ергове — продължи приятелката ми, като отпи от бирата си и погледна към сякаш безкрайното пространство от листа над, под и около нас, обърнали зелените си лица към ярката звезда. Нямаше достатъчно въздух, за да направи небето синьо, но сдържащото поле поляризираше гледката към слънцето достатъчно, за да не бъдем ослепени, щом погледнем към него.

Едва не се задавих, но успях да преглътна и попитах:

— Ергове ли? Като в алдебаранските енерговезници ли? Сериозно ли говориш? Ергове като онзи, взет на последното хиперионско поклонение?

— Да — потвърди Енея. Сега тъмните й очи бяха насочени към мен.

— Мислех, че са изчезнали.

— Не — отвърна тя.

Продължително отпих от бирата си и поклатих глава.

— Объркан съм.

— При това основателно, скъпи ми приятелю — тихо каза Енея.

— Това място — безсилно посочих към стената от клони и листа, към безкрайно далечната заобленост от зеленина и чернота над нас. — Не е възможно — прибавих аз.

— Не съвсем — възрази тя. — Храмерите и прокудените работят по него — и по други като него — от хиляда години.

Продължих да се храня. Сиренето и печеното телешко бяха прекрасни.

— Значи тук са дошли хилядите и милиони дървета, напуснали Божия горичка по време на Падането.

— Някои от тях — отвърна Енея. — Но храмерите и прокудените са работили заедно върху създаването на орбитални горски пръстени и биосфери много преди това.

Погледнах нагоре. От разстоянията ми се завиваше свят. Усещането от това, че съм на тази малка платформа на толкова километри над нищото ме караше да се олюлявам. Между преплетените клони далеч надолу и надясно бавно се движеше нещо, което приличаше на малка зелена вейка. Видях тънкото енергийно поле около нея и разбрах, че това е един от легендарните храмерски дърволети, почти сигурно дълъг цели километри.

— Значи това е завършено? — попитах аз. — Истинска Дайсънова сфера. Глобус около звезда?

Енея поклати глава.

— Още далеч не е завършена, макар че преди двайсетина стандартни години са установили контакт с всички първични стволови филизи. Технически това е сфера, но в момента основната й част се състои от дупки — някои широки много милиони клика.

— Фантастично, дявол да го вземе — възкликнах и осъзнах, че бих могъл да се изразя много по-прилично. Разтърках бузи и усетих високото стърнище на наболата си брада. — Две седмици ли съм бил в безсъзнание?

— Петнайсет стандартни дни — уточни Енея.

— Обикновено автохирургът работи по-бързо — отбелязах аз. Довърших сандвича, залепих чинията за масата и се съсредоточих върху бирата.

— Обикновено, да — съгласи се Енея. — Рахил трябва да ти е казала, че си прекарал сравнително кратко време в автохирурга. Тя лично извърши повечето от първите хирургически операции.

— Защо? — попитах.

— Корабният лекар беше зает — отвърна тя. — Размразихме те от сомнията веднага, щом стигнахме тук, но в автохирурга имаше трима преди теб. Бяха много зле. Де Соя цяла седмица беше полумъртъв. Сержантът… Грегориъс… беше много по-сериозно ранен, отколкото показваше, когато се срещнахме на Великия връх. А третият офицер — Карел Шан — умря, въпреки усилията на автохирурга и лекарите на прокудените.

— По дяволите — изругах и оставих бирата. — Съжалявам. — Човек свикваше с мисълта, че автохирургът може да излекува почти всичко.

Енея ме погледна толкова напрегнато, че усетих погледа й да затопля кожата ми като силна слънчева светлина.

— А ти как си, Рол?

— Страхотно — отвърнах аз. — Малко ме наболява. Усещам ребрата си. Белезите ме сърбят. Освен това се чувствам като човек, който прекалено много е спал цели две седмици… но иначе съм добре.

Тя хвана ръката ми. Осъзнах, че очите й са влажни.

— Наистина щях да се ядосам, ако ми беше умрял в ръцете — след миг каза Енея с дрезгав глас.

— И аз. — Стиснах дланта й, вдигнах поглед и рязко скочих на крака. Халбата описа спирала във въздуха. Самият аз едва не излетях. Спасиха ме единствено самозалепващите се подметки на обувките ми. — Дявол да го вземе! — възкликнах аз и посочих с ръка.

— Един от зеплините — поясни Енея. — Акератаелите имат десетки хиляди от тях — работят по Биосферата. Летят в обвивки от въглероден и кислороден диоксид.

— Няма да ме изяде пак, нали?

Енея се усмихна.

— Съмнявам се. Онзи, който те опита, навярно вече е разпространил мълвата.

Потърсих с поглед бирата си, видях халбата да се премята на сто метра под нас, помислих си дали да не скоча след нея, отказах се и седнах на пейката.

Енея ми подаде своята халба.

— Давай. Никога не мога да допивам тези неща. — Тя ме гледаше, докато пиех. — Някакви други въпроси, докато разговаряме?

Преглътнах и махнах с ръка.

— Ами, наоколо случайно се разхождат изчезнали, митични и умрели хора. Нещо против да ми обясниш това?

— Под „изчезнали“ имаш предвид зеплините, сенешаите и храмерите, така ли? — попита тя.

— Да. И ерговете… макар че още не съм ги видял.

— Храмерите и прокудените са се постарали да запазят тези преследвани разумни видове по същия начин, по който колонистите на Мауи-обетована са се опитали да спасят делфините от Старата Земя — отвърна тя. — От първите хеджирски колонисти, после от Хегемонията и сега от Мира.

— А митичните и умрелите? — настоях аз.

— Искаш да кажеш полковник Касад, нали?

— И Хет Мастийн — прибавих. — А и Рахил. Тук като че ли са се събрали всички от проклетите хиперионски „Песни“.

— Не съвсем — тихо и малко тъжно отвърна тя. — Консулът е мъртъв. На отец Дюре не му позволяват да живее. Няма я и майка ми.

— Извинявай, хлапе…

Тя отново ме докосна по ръката.

— Няма нищо. Зная какво искаше да кажеш… всичко е адски объркващо.

— Отпреди ли познаваш полковник Касад и Хет Мастийн? — попитах аз.

Енея поклати глава.

— Майка ми ми е разказвала за тях, разбира се… и чичо Мартин имаше какво да добави в поемата си. Но тях ги е нямало още преди да се родя.

— Нямало ги е — повторих аз. — Искаш да кажеш, че са умрели ли? — Опитах се да си спомня строфите от „Песните“. Според разказа на стария поет Хет Мастийн, високият храмер, Истинският глас на Дървото, бе изчезнал по време на пътуването с вятърната гемия през хиперионското Тревно море, малко след като неговият дърволет „Игдразил“ изгорял в орбита. Кръвта в каютата на храмера загатвала за Шрайка. Той оставил на гемията ерг в куб на Мьобиус. По-късно открили Мастийн в Долината на Гробниците на времето. Не можел да обясни отсъствието си — казал само, че кръвта на вятърната гемия не била негова, — извикал, че неговата работа е да е Глас на Дървото на болката… и умрял.

Полковник Касад изчезнал приблизително по същото време — малко след влизането им в Долината на Гробниците на времето, — но според „Песните“ на Мартин Силенъс полковникът от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ последвал своята призрачна любовница Монита в далечното бъдеще, където щял да загине в битка с Шрайка. Затворих очи и изрецитирах на глас:

„… По-късно в смъртната сеч в долината

Монита и малцина от Избраните воини,

всички ранени

от дивите Шрайкови орди,

открили трупа на Федман Касад,

все още вкопчен във смъртна прегръдка

с безмълвния Шрайк.

Вдигнали воина

с почит, родена от загубата и битката,

разкъсаното му тяло измили

и в Кристалния монолит го отнесли.

Тук го положили връз ложе от мрамор

и в нозете му оръжията оставили.

В долината огромна клада изпълнила

със светлина нощта.

Човешки мъже и жени понесли факли

в мрака,

после други от утринните лазури се спуснали

с тихи криле,

трети дошли във вълшебни балони от блясък,

четвърти долетели с криле от енергия

или в кръгове зелени и златни.

По-късно, щом звездите изгрели,

Монита с приятелите си от бъдещето

се сбогувала и в Сфинкса влязла.

Запяло множеството.

Плъхове обикаляли сред падналите знамена

в полето на геройска смърт,

а вятърът свирел над

остриета, стомана и тръни.

И тъй,

в Долината

засияли великите Гробници,

от златни изтлели във бронзови

и започнали връщането си дълго във времето.“

— Впечатляваща памет — отбеляза Енея.

— Баба често ме шамаросваше, когато се обърквах — отвърнах. — Недей да променяш темата. Струва ми се, че храмерът и полковникът би трябвало да са мъртви.

— И ще бъдат — каза тя. — Както и всички ние.

Изчаках я да излезе от оракулската си фаза.

— В „Песните“ се казва, че Хет Мастийн е бил отнесен някъде… по някое време от Шрайка — продължи Енея. — По-късно умрял в Долината на Гробниците на времето, след като се върнал. От поемата не става ясно дали го е нямало за час или за трийсет години. Чичо Мартин просто не е знаел.

Погледнах я с присвити очи.

— Ами Касад, хлапе? „Песните“ съвсем ясно казват… че полковникът е последвал Монита в бъдещето, влязъл е в битка с Шрайка…

— Всъщност, с легиони Шрайкове — поправи ме приятелката ми.

— Да — съгласих се аз. Никога не бях разбирал този момент. — Но разказът изглежда съвсем последователен… той тръгва с нея, сражава се, умира, тялото му е положено в Кристалния монолит и заедно с Монита, монолитът започва дългото завръщане в миналото.

Енея кимна и се усмихна.

— Заедно с Шрайка — отвърна тя.

Замълчах. Шрайка се бе появил от Гробниците… Монита някак беше пътувала заедно с него… така че макар в „Песните“ ясно да се казваше, че Касад е убил Шрайка в онази велика, последна битка, чудовището по някакъв начин бе оживяло и се беше върнало заедно с Монита и трупа на Касад…

„По дяволите. В поемата изобщо казва ли се, че Касад наистина е бил мъртъв?“

— Чичо Мартин е трябвало да си измисля отделни части, нали разбираш — каза Енея. — Рахил му е разказала някои неща, но на местата, които не е разбирал, той си е позволявал поетични волности.

— Ъ-хъ — отвърнах аз. „Монита. «Песните» ясно показваха, че момичето-дете Рахил, отправило се в бъдещето заедно с баща си Сол, ще се върне като жената Монита. Призрачната любовница на полковник Касад. Жената, която щял да последва в бъдещето, за да намери гибелта си…“ А какво ми беше казала Рахил няколко часа по-рано, когато подозирах, че двете с Енея са били любовници „Случайно имам връзка с един войник… с мъж… с когото днес ще се запознаеш. Е, по-точно някой ден ще имам връзка с него. Искам да кажа… дявол да го вземе, адски е сложно.“

Наистина. Болеше ме главата. Оставих халбата и стиснах главата си в ръце.

— Дори е още по-сложно — заяви Енея.

Погледнах към нея през пръстите си.

— Нещо против да ми обясниш?

— Да, но…

— Зная — прекъснах я аз. — Някой друг път.

— Да — потвърди тя и постави ръката си върху моята.

— Някаква причина да не поговорим за това сега? — попитах аз.

Енея кимна.

— Сега трябва да влезем в капсулата си и да затъмним стените — каза тя.

— Нима?

— Да.

— И после?

— После — отвърна Енея, като се отблъсна от рогозката и ме дръпна със себе си, — ще се любим до изнемога.