Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хиперион (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rise of Endymion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 54 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)

Издание:

Дан Симънс. Триумфът на Ендимион

Американска, I издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корицата „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 45

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

20

Папа Урбан XVI: Прати ни Своя Дух и те ще бъдат създадени.

Всички: Ти ще подновиш спомена за Земята и лицето на всички светове в Божието царство.

Папа Урбан XVI: Да се помолим.

О, Господи, Ти си изпълнил сърцата на вярващите със светлината на Светия Дух. Направи така, че чрез същия Дух Свети да можем винаги да сме мъдри и да се радваме на Неговата утеха. Чрез Христа, нашия Господ.

Всички: Амин.

 

 

Папа Урбан XVI благославя знаците на рицарите на Кавалерийския орден на Светата йерусалимска гробница.

 

 

Папа Урбан XVI: Нашата подкрепа е името Господне.

Всички: Създал рая, Земята и всички светове.

Папа Урбан XVI: Бог с вас.

Всички: И с теб.

Папа Урбан XVI: Да се помолим.

Чуй, ние Ти се молим, о, Боже, прекланяме се пред силата на Твоето величие, благослови почетните знаци. Закриляй рабите Твои, които пожелаят да ги носят, за да са силни и да пазят правата на Църквата, и бързо да защитават и разнасят християнската вяра. Чрез Христа, нашия Господ.

Всички: Амин.

 

 

Папа Урбан XVI напръсква емблемите със светена вода. Церемониалмайсторът кардинал Лурдъсами чете указа за новоназначените рицари и за повишенията. Всеки от ордена се изправя, когато произнасят името му, и остава на крака. В базиликата присъстват хиляда двеста и осем рицари. Кардинал Лурдъсами изброява всички удостоени с ранг, първо рицарите, после и свещениците-рицари.

 

 

Накрая онези, които трябва да бъдат посветени, коленичат. Всички други сядат.

 

 

Папа Урбан XVI пита рицарите: За какво молите?

Рицарите отговарят: Моля да бъда посветен за рицар на Светата гробница.

Папа Урбан XVI: Днес да си рицар на Светата гробница означава да се сражаваш за царството Христово и за развитието на Църквата и да извършваш постъпки на милосърдие със същия дълбок дух на вяра, с какъвто можеш да отдадеш живота си в битка. Готови ли сте да следвате този идеал през целия си живот?

Рицарите отговарят: Готов съм.

Папа Урбан XVI: Напомням ви, че щом всички мъже и жени се смятат за достойни да водят добродетелен живот, толкова по-добродетелен трябва да е воинът на Христа и рицар на Иисус Христос и по всякакъв начин да показва с поведението и добродетелността си, че заслужава честта, която му се оказва, и достойнството, в което се посвещава. Готови ли сте да обещаете да съблюдавате устава на този свят Орден?

Рицарите отговарят: Като истински воин на Христа, обещавам с Божията милост да съблюдавам Божиите заповеди, предписанията на Църквата, нарежданията на командирите си и устава на този свят Орден.

Папа Урбан XVI: С издадения указ ви назначавам и обявявам за воини и рицари на Светата гробница на нашия Господ Иисус Христос. В името на Отца и Сина, и Светаго духа.

 

 

Рицарите влизат в олтара и коленичат, докато папата благославя йерусалимския кръст, емблемата на Ордена.

 

 

Папа Урбан XVI: Приемете кръста на нашия Господ Иисус Христос за ваша закрила, в името на Отца и Сина, и Светаго духа.

След като коленичи пред йерусалимския кръст, всеки рицар отвръща: Амин.

 

 

Папа Урбан XVI се връща на стола, поставен на олтарната платформа. Когато Негово светейшество дава знак, Церемониалмайсторът кардинал Лурдъсами прочита указа за всеки новоназначен рицар. Като чуе името си, всеки от рицарите се приближава до олтара и коленичи сред огромното пространство пред Негово светейшество. Един от тях е избран да представлява всички новопосветени рицари и сега той се приближава до олтара.

 

 

Папа Урбан XVI: За какво молиш?

Рицарят: Желая да бъда посветен за рицар на Светата гробница.

Папа Урбан XVI: Пак ти напомням, че щом всички мъже и жени се смятат за достойни да водят добродетелен живот, толкова по-добродетелен трябва да е воинът на Христа и рицар на Иисус Христос и по никакъв начин да не петни доброто си име. И накрая, той трябва с поведението и добродетелността си да показва, че заслужава честта, с която е удостоен, и достойнството, в което е посветен. Готов ли си да обещаеш да съблюдаваш устава на този свят военен Орден?

 

 

Рицарят поставя ръце в дланите на Негово светейшество.

 

 

Рицарят: Заявявам и се заклевам в името на Всемогъщия Господ и на Иисус Христос, Неговият син, и на блажената Дева Мария, че като воин на Христа, ще съблюдавам всичко, което съм длъжен.

 

 

Негово светейшество папа Урбан XVI поставя дясната си ръка на главата му.

 

 

Папа Урбан XVI: Бъди верен и храбър воин на нашия Господ Иисус Христос, рицар на Неговата Света гробница, силен и смел, така че някой ден да бъдеш допуснат в Неговия рай.

 

 

Негово светейшество подава на рицаря златните шпори с думите: Приеми тези шпори, които са символ на твоя Орден за честта и защитата на Светата гробница.

Рицарят церемониалмайстор кардинал Лурдъсами подава голия меч на Негово — светейшество, който на свой ред го поднася пред новопосветения рицар и го връща на церемониалмайстора.

 

 

Церемониалмайсторът: Приеми този меч, който символизира защитата на Светата Божия Църква и отблъскването на враговете на Кръста и Христа. Бъди нащрек и внимавай никога да не удариш с него някой невинен.

 

 

След като рицарят церемониалмайстор прибира меча в ножницата, Негово светейшество го подава на новопосветения рицар.

 

 

Папа Урбан XVI: Помни, че светците са завладявали царства не с меч, а с вяра.

 

 

Тази част от церемонията се повтаря с всеки кандидат. Дават на Негово светейшество папата голия меч и той три пъти докосва по рамото рицарите с думите: Назначавам те и те обявявам за воин и рицар на Светата гробница на нашия Господ Иисус Христос. В името на Отца и Сина, и Светаго духа.

След като връща меча на рицаря церемониалмайстор, Негово светейшество поставя на шията на всеки от тях Кръста, емблемата на Ордена, с думите: Приеми Кръста на нашия Господ Иисус Христос, за да те закриля и с тази цел повтаряй непрекъснато: „Под знака на Кръста ни спаси о, Господи, от нашите врагове“.

Всеки новопосветен рицар се изправя, покланя се на Негово светейшество и отива при най-висшия сановник, за да получи от него пелерината. После получава от рицаря-помощник баретата, която незабавно слага на главата си. Накрая се връща на мястото си на пейките.

Всички се изправят, когато Негово светейшество започва следващия химн, подет от присъстващите.

VENI CREATOR[1]

Ела, Свети дух, благословени творецо,

и намери покой в душите ни.

Ела със Своята милост и небесна подкрепа

да изпълниш сърцата, що Си създал.

 

О, Утешителю, на Теб се молим,

на Теб, небесен дар от Всемогъщия Бог,

на Теб, извор на живот и огън на обич,

и помазващ ни с небесно блаженство.

 

На Теб, който си непознаваем,

на Теб, пръст на Божията ръка,

на Теб, обещание на Отца, на Теб,

Който насищаш меча с пламък.

 

Разпали сетивата ни

и успокой сърцата на смъртниците,

с търпение и висша добродетел

подкрепи плътта ни слаба.

 

Далеч от нас задръж врага омразен

и ни надари с гнева Си,

за да спечелим с Твоя помощ

победата си.

 

Слава да въздадем на Отца и Сина,

изправил се от смъртта,

и Ти, о, Свети Меч и Щит,

въплъти се в Мира и Небесата.

Негово светейшество папа Урбан XVI: И нека се предадат всички врагове на Христа.

Всички: Амин.

Негово светейшество и церемониалмайсторът излизат.

Вместо да се върне в апостолическите си апартаменти папата отведе своя кардинал в малка стая до Сикстинската капела.

— Стаята на сълзите — каза кардинал Лурдъсами. — От години не съм идвал тук.

Помещението беше малко, постлано с почернели от старост кафяви плочки, с червени тапети, ниски сводести тавани, няколко златни стенни свещника, без прозорци, но с тежки и неуместни бели завеси на алената стена. Стаята бе оскъдно мебелирана — странна червена кушетка в единия ъгъл, малък черен подвижен олтар, покрит с бял лен, и закачалка по средата, на която висяха стари, пожълтели и малко обезпокояващи стихар и филон. До тях бяха оставени бели и абсурдно украсени обувки, чиито върхове бяха извити нагоре от старост.

— Одеждите на папа Пий XII — каза Негово светейшество. — След избирането му през 1939-а се е облякъл тук. Наредихме да ги вземат от Ватиканския музей и да ги поставят в тази стая. От време на време ги посещаваме.

— Папа Пий XII — замислено повтори кардинал Лурдъсами. Външният министър се опита да си спомни някакво събитие с особено значение в понтификата на този отдавна починал папа. Единственото, за което успя да се сети, беше смущаващата статуя на Пий XII, създадена почти две хилядолетия по-рано — през 1964-а — от Франческо Месина, сега скрита в подземен коридор под Ватикана. Скулптурата е изваяна с груби черти, кръглите очила на папата са пусти като очните орбити, вдълбани в черепа, дясната му ръка е вдигната отбранително — възлестите пръсти са разперени, — сякаш се опитва да отблъсне злото на времето си.

— Папа-воин? — предположи Лурдъсами.

Папа Урбан XVI уморено поклати глава. На челото му имаше червена ивица, оставена от тежката тиара по време на продължителната церемония.

— Не ни интересува управлението му по време на световната война на Старата Земя — каза Светият отец, — а сложните сделки, които бил принуден да сключи със сърцето на мрака, за да съхрани Църквата и Ватикана.

Лурдъсами бавно кимна.

— С нацистите и фашистите — промълви той. — Разбира се — сравнението с Техноцентъра бе подходящо.

Папските прислужници бяха оставили чай върху единствената маса и външният министър сега изигра ролята на личен камериер на Негово светейшество. Той напълни крехката порцеланова чаша и я отнесе на другия мъж. Папа Урбан XVI изтощено кимна в знак на благодарност и отпи от димящата течност. Лурдъсами се върна на мястото си по средата на стаята близо до древните одежди и критично погледна към своя понтифик. „Сърцето отново му създава проблеми. Пак ли ще трябва да преживяваме поредното възкресяване и изборния конклав?“

— Забелязахте ли кой беше избран да представлява рицарите? — вече с укрепнал глас попита папата. Той вдигна напрегнатите си, тъжни очи.

Хванат неподготвен, Лурдъсами трябваше да се замисли за миг.

— А, да… бившият шеф на Търговския мир Исозаки. Той ще е номиналният ръководител на кръстоносния поход до Касиопея 4614.

— Усъвършенства се — усмихна се Негово светейшество.

Лурдъсами поглади брадичката си.

— Това може да се окаже по-сериозно изкупление, отколкото е предполагал г. Исозаки, Ваше светейшество.

Папата вдигна поглед.

— Предвиждат ли се големи загуби?

— Около четирийсет процента смъртни случаи — изтътна Лурдъсами. — Половината от тях без възможност за възкресяване. Сраженията в този сектор бяха много, много тежки.

— А другаде? — попита Урбан XVI.

Кардиналът въздъхна.

— Смутът обхвана около шейсет мирски свята, Ваше светейшество. Около три милиона души са станали жертви на Заразата и са отхвърлили кръстоида. Водят се битки, но мирските власти могат да овладеят положението. Най-зле е на Ренесанс Вектор… около седемстотин и петдесет хиляди заразени и Заразата много бързо продължава да се разпространява.

Папата уморено кимна и отпи от чая си.

— Кажете ми нещо радостно, Саймън Аугустино.

— Роботът-куриер се прехвърли от системата на Тян Шан точно преди церемонията — отвърна кардиналът. — Незабавно дешифрирахме холосъобщението от кардинал Мустафа.

Папата държеше чашата и чинийката си и чакаше.

— Натъкнали са се на детето на дявола — продължи Лурдъсами. — Срещнали са момичето в двореца на Далай лама.

— И… — подтикна го Негово светейшество.

— Не са били предприети каквито и да е действия заради присъствието на демона Шрайк — отвърна Лурдъсами, като хвърли поглед към бележките на дисплея на инфотерма му. — Но идентифицирането е сигурно. Детето на име Енея… сега вече е на двайсет стандартни години, разбира се… нейният телохранител Рол Ендимион, когото бяхме заловили и изпуснахме на Mare Infinitum преди повече от девет години… и другите.

Папата докосна тънките си устни с тънките си пръсти.

— А Шрайка?

— Появил се едва, когато момичето било заплашено от знатната гвардия на Албедо — каза кардинал Лурдъсами. — И после изчезнал. Не се стигнало до сблъсък.

— Но кардинал Мустафа не е успял да използва момента, така ли? — попита папата.

Лурдъсами кимна.

— И вие все още смятате, че Мустафа е подходящ за тази работа? — измърмори папа Урбан XVI.

— Да, Свети отче. Всичко върви според плана. Бяхме се надявали да установим контакт, преди самото залавяне.

— А „Рафаил“? — попита папата.

— От него все още няма следа — отвърна външният министър, — но Мустафа и адмирал Уу са сигурни, че де Соя ще се появи в системата Тян Шан, за да вземе момичето преди определеното време.

— Ще се молим за това — каза Негово светейшество. — Знаете ли, Саймън Аугустино, какви поражения нанесе на кръстоносния ни поход този бунтовен кораб?

Лурдъсами разбираше, че въпросът е риторичен. Двамата с Негово светейшество и адмиралите от мирския флот обмисляха бойните действия, доклади, изчисления на вероятните загуби на хора и кораби вече пет години. „Рафаил“ и предателят капитан де Соя едва не бяха залавяни или унищожавани десетки пъти, но винаги бяха успявали да избягат в космоса на прокудените, оставяйки зад себе си разпръснати конвои, премятащи се корпуси и разбити мирски бойни кораби. Неспособността на мирския флот да залови един-единствен бунтовен архангел се бе превърнала в позор и най-добре пазената тайна в Мира.

А сега всичко щеше да свърши.

— Елементите на Албедо дават деветдесет и четири процента вероятност, че де Соя ще захапе примамката ни — каза кардиналът.

— Колко време мина, откакто мирският флот и Светата служба разпространяват информацията? — попита папата, довърши чая си и внимателно остави чашата и чинийката в края на кушетката.

— Пет стандартни седмици — отвърна Лурдъсами. — Уу нареди да я шифроват в ИИ на борда на един от ескортните фотонни кораби, които „Рафаил“ нападна в края на системата Офиучи. Но кодът не беше чак толкова сложен, че усъвършенстваните от прокудените системи на борда на „Рафаил“ да не са в състояние да го дешифрират.

— Де Соя и хората му няма ли да усетят капана? — замислено попита мъжът, който някога бе отец Ленар Хойт.

— Не е много вероятно, Ваше светейшество — отговори кардиналът. — Използвали сме този номер с кодирането и преди, за да подхвърляме сигурна информация на де Соя и…

Папата рязко вдигна глава.

— Кардинал Лурдъсами — остро го прекъсна той, — да не би да искате да ни кажете, че сте жертвали невинни мирски кораби и животи… и сте ги лишавали от възкресяване… само, за да сте сигурни, че отстъпниците ще приемат информацията за сигурна?

— Да, Свети отче — кимна външният министър.

Папата въздъхна.

— Жалко, но разбираемо… като се има предвид какво е заложено.

— Освен това — продължи кардиналът, — някои офицери на борда на корабите, определени да бъдат заловени от „Рафаил“, бяха… хм… хипнотизирани… от Светата служба, за да разполагат със същата информация, когато решим да се отправим към момичето Енея и света Тян Шан.

— И всичко това е подготвяно месеци по-рано? — рече папата.

— Да, Ваше светейшество. Съветник Албедо и Техноцентърът ни осигуриха това преимущество, когато преди няколко месеца регистрираха активирането на тяншанския телепортатор.

Урбан XVI отпусна ръце върху бедрата си. Пръстите му бяха синкави.

— И детето на дявола е било лишено от тази възможност за бягство?

— Напълно — потвърди кардиналът. — „Ибрил“ стопи Цялата планина около телепортала. Самият телепортатор е непокътнат, Ваше светейшество, но в момента е под двайсет метра скала.

— И Техноцентърът е убеден, че това е единственият телепортатор на Тян Шан?

— Напълно убеден, Свети отче.

— А подготовката за сблъсъка с де Соя и неговия бунтовен архангел?

— Е, тук трябваше да е адмирал Уу, за да ви обясни тактическите подробности, Ваше светейшество…

— Доверяваме се на способността ви да ни представите общите очертания, Саймън Аугустино.

— Благодаря ви, Свети отче. Мирският флот е дислоцирал в системата на Тян Шан петдесет и осем архангелски крайцера от планетен клас. През последните шест стандартни седмици те са били скрити…

— Извинете ни, Саймън Аугустино — прекъсна го папата. — Но как могат да се скрият петдесет и осем бойни крайцера от архангелски клас?

Кардиналът леко се усмихна.

— Енергийните им системи бяха изключени и корабите се носят в стратегически позиции в астероидния пояс и външния Куйперов пояс, Ваше светейшество. Абсолютно неоткриваеми са. Готови за незабавно прехвърляне.

— „Рафаил“ няма ли да успее да избяга този път?

— Не, Ваше светейшество — отвърна кардинал Лурдъсами. — От успеха на тази засада зависят главите на единайсет командири от мирския флот.

— Като оставяте една пета от нашия архангелски флот седмици наред в тази периферийна система, вие сериозно понижавате резултатността на нашия кръстоносен поход срещу прокудените, кардинал Лурдъсами.

— Да, Ваше светейшество. — Външният министър допря длани до робата си и с изненада установи, че са влажни. Знаеше, че освен главите на единайсетте командира, от успеха на тази мисия зависи и собственото му бъдеще.

— Усилията ще си струват, когато унищожим този бунтовник — промълви папата.

Лурдъсами си пое дъх.

— Предполагаме, че корабът и капитан де Соя наистина ще бъдат унищожени, а не взети в плен — каза Негово светейшество.

— Да, Свети отче. Заповедта е да превърнат кораба в атоми.

— Но няма да навредим на детето, нали?

— Не, Свети отче. Взети са всички предпазни мерки преносителят на заразата на име Енея да бъде заловен жив.

— Това е много важно, Саймън Аугустино — като че ли на себе си прошепна папата. Стотици пъти бяха обсъждали тези подробности. — Трябва да хванем момичето живо. Лоугите с нея… те могат да бъдат унищожени… но момичето трябва да бъде заловено. Разкажи ни пак процедурата.

Кардинал Лурдъсами затвори очи.

— Веднага щом „Рафаил“ бъде пресрещнат и унищожен, корабите на Техноцентъра ще влязат в орбита около Тян Шан и ще обезвредят населението на планетата.

— С лъчи на смъртта — въздъхна Негово светейшество.

— Не… технически — поправи го кардиналът. — Както знаете, Техноцентърът ни увери, че резултатите от тази техника са обратими. По-скоро напомнят на предизвикване на постоянна кома.

— Милионите тела ще бъдат ли транспортирани и този път, Саймън Аугустино?

— Не веднага, Ваше светейшество. Специалните ни екипи ще се спуснат на планетата, ще открият момичето и ще го отнесат на архангелски конвой, който ще го докара тук на Пацем, където ще бъде съживено, изолирано, разпитано и…

— Екзекутирано — въздъхна пак папата. — За да покажем на онези милиони бунтовници на шейсетте свята, че техният лъжемесия вече го няма.

— Да, Ваше светейшество.

— С нетърпение очакваме да разговаряме с тази личност, Саймън Аугустино. Била тя дете на дявола или не.

— Да, Ваше светейшество.

— И кога смятате, че капитан де Соя ще захапе примамката и ще се появи, за да бъде унищожен?

Кардинал Лурдъсами погледна инфотерма си.

— След часове, Ваше светейшество. След часове.

— Да се помолим за успешен завършек — прошепна папата. — Да се помолим за спасението на нашата Църква и нашата раса.

Двамата мъже в стаята на сълзите сведоха глави.

 

 

През дните, непосредствено следващи завръщането ни от двореца на Далай лама в Потала, долавям първите загатвания за истинския мащаб на плановете и способностите на Енея.

Удивен съм от приема след завръщането ни. Рахил и Тео плачат, когато прегръщат Енея. А. Бетик ме потупва по гърба със здравата си ръка и ме притиска в обятията си. Обикновено лаконичният Джигме Норбу прегръща първо Джордж Тсаронг, после минава по върволицата от поклонници и прегръща всички ни, докато по слабото му лице се стичат сълзи. Целият Храм е изпълнен с възклицания, пляскане с ръце и плач. Тогава разбирам, че мнозина не са ни очаквали — или поне Енея — да се върнем от приема с Мира. Тогава разбирам колко близо сме били до тази възможност.

Захващаме се на работа, за да довършим реконструкцията на Хсуан-кунг Ссу. Заедно с Ломо, А. Бетик и майсторите добавяме последните щрихи на най-високата галерия докато Енея, Рахил и Тео контролират цялото строителство.

Тази вечер единственото, за което съм в състояние да мисля, е да се приберем рано заедно с любимата ми и от припрените, но страстни целувки през първите ни минути насаме след общата вечеря, аз предполагам, че Енея споделя копнежа ми за незабавна интимност. Но това е вечерта, определена за една от „дискусионните й групи“ — последната, както се оказва — и след мръкване на платформата на главната гомпа се събират повече от сто души. За щастие след първия пристъп на сивия им дъжд мусоните са отстъпили и вечерта е прекрасна. Слънцето залязва на запад от хребета Кун Лун. По централната стълбищна ос пращят факли и плющят молитвени флагчета.

Удивен съм от присъствието на някои хора: Тромо Трочи от Дому се е върнал от Петала, въпреки че ни беше казал за необходимостта да замине на запад със стоките си. Тук е Дорье Фамо с деветте си любими духовнички. Тук са многобройни знатни гости от приема в двореца — предимно млади хора — и най-младият и знатен от тях, който се опитва да дойде инкогнито в обикновена червена роба и качулка, е самият Далай лама, без своя регент и велик шамбелан, придружен единствено от личния си телохранител и главен глашатай Карл Линга Уилям Ейхеджи.

Заставам в дъното на претъпканото помещение. В продължение на около час дискусионната група си е дискусионна група, понякога водена, но никога доминирана от Енея. Но постепенно въпросите й насочват разговора натам, накъдето иска тя. Разбирам, че е овладяла тантрическия и дзен будизъм от отговорите й на монаси, прекарали десетилетия в усъвършенстване на тези дисциплини в коани и дхарма. На един от тях, който пита защо да не приемат предложението на Мира за безсмъртие като форма на прераждане, тя цитира Буда, учещ, че никой човек не се преражда, че всички неща са обект на аника — законът на променливостта — и после потъва в доктрината за аната, в буквален превод „не-аз“, учението на Буда, че не съществува каквато и да е личностна същност, известна като „душа“.

В отговор на друг въпрос за смъртта, Енея цитира дзен коан:

— Един монах казал на Тозан: „Един монах умря, къде е отишъл?“ Тозан отговорил: „Новопоникнала трева след пожара“.

— Г. Енея — с изчервено лице пита Куку Се, — това му ли означава?

Енея ме е научила, че му е изящна дзен концепция, която може да се преведе като „Върни си въпроса назад“.

Приятелката ми се усмихва. Тя седи далеч от вратата, на открито пространство близо до отворената стена на стаята и ярките звезди над Свещената планина на Севера ясно се виждат. Оракул още не е изгрял.

— До известна степен да — тихо казва Енея. Стаята се е смълчала. — Освен това означава, че монахът е мъртъв като камък. Че не е отишъл където и да е — нещо повече, че е отишъл в нищото. Но животът също отива там. Той продължава в друга форма. Сърцата са натъжени от смъртта на монаха, но животът не е накърнен. Равновесието на живота във вселената не е загубило нищо. И все пак е умряла цялата вселена — както е била възпроизведена в ума и сърцето на монаха. Сепо веднъж казал на Генша: „Монахът Шинсо ме попита къде е отишъл някакъв умрял монах и аз му отговорих, че това е като ледът да се превърне във вода“. Генша казал: „Това е добре, но самият аз не бих отговорил така“. „А какво би казал?“ — попитал Сепо. Генша отвърнал: „Това е все едно водата да се превърне във вода“.

След кратко мълчание някой в предната част на стаята помоли:

— Разкажи ни за Празнотата, Която Обвързва.

— Имало едно време — започна Енея, както винаги започваше такива неща, — Празнота. И Празнотата била извън времето. Всъщност, Празнотата била сирак на времето… сирак на пространството.

Но Празнотата не принадлежала на времето, не принадлежала на пространството и определено не принадлежала на Бог. Нито пък Празнотата, Която Обвързва е Бог. В действителност Празнотата се е развила дълго след като времето и пространството определили границите на вселената, но необвързана от времето и пространството, Празнотата, Която Обвързва се движела напред-назад из континуума чак до началото на Големия взрив и до края на Тихото хленчене.

Тук Енея млъква и вдига ръце към слепоочията си с движение, което не съм виждал откакто беше дете. Тази вечер не ми прилича на дете. Очите й са уморени, но жизнени. Около тези очи се виждат бръчици на изтощение или тревога. Обичам тези очи.

— Празнотата, Която Обвързва е мислещо нещо — твърдо казва тя. — Произхожда от мислещи неща — много от които на свой ред са създадени от мислещи неща.

Празнотата, Която Обвързва е съшита от квантова материя, изтъкана от пространство на Планк, лежи под и около пространство/времето като спален калъф, пълен с вата. Празнотата, Която Обвързва не е нито мистична, нито метафизична, тя произтича от и реагира на физическите закони на вселената, но е продукт на тази развиваща се вселена. Празнотата е изградена от мисъл и чувство. Тя е резултат на самоосъзнаването на вселената. И не само от човешка мисъл и чувство — Празнотата, Която Обвързва е съставена от стотици хиляди разумни раси в милиарди години от времето. Тя е единствената константа в еволюцията на вселената — единствената обща особеност за расите, които ще еволюират, процъфтят, изтлеят и загинат, разделени с милиони години и стотици милиони светлинни години една от друга. И за Празнотата, Която Обвързва има само един ключ…

Енея отново млъква. Младата й приятелка Рахил седи по турски близо до нея и внимателно слуша. Сега за първи път забелязвам, че Рахил — жената, от която глупаво съм ревнувал заради онези няколко изминали месеца — наистина е красива: меднокестенява коса, къса и къдрава, румени страни, големи зелени очи, изпъстрени с малки кафяви точици. Тя е приблизително на възрастта на Енея, в началото на двайсетте си стандартни години, и кожата й е станала златистокафява от месеците на работа по високите тераси под жълтото слънце на Тян Шан.

Енея докосва Рахил по рамото.

— Моята приятелка тук била бебе, когато баща й открил интересен факт за вселената — продължи тя. — Баща й, учен на име Сол, десетилетия наред бил обсебен от историческата връзка между Господ и човека. Един ден при изключително екстремни обстоятелства, изправил се пред възможността за втори път да загуби дъщеря си, Сол получил сатори — ясно и интуитивно разбрал онова, което само малцина други през милионите години на размисли имали привилегията да видят… Сол разбрал, че любовта е реална и равностойна сила във вселената… също толкова реална, колкото електромагнетизма или слабата ядрена сила. Също толкова реална, колкото гравитацията, и подчиняваща се на много от същите закони. Законът за площта, например, често действа върху любовта също толкова сигурно, колкото и върху гравитацията.

Сол разбрал, че любовта е обвързваща сила на Празнотата Която Обвързва, конецът и тъканта на дрехата. И в този миг на сатори Сол осъзнал, че човечеството не е единственият майстор на този великолепен гоблен. Сол зърнал Празнотата, Която Обвързва и силата на любовта зад нея, но не успял да получи достъп до тази среда. Толкова скоро еволюирали от своите братовчеди приматите, човешките същества все още не са придобили сетивната способност ясно да виждат или влизат в Празнотата, Която Обвързва.

Казвам „ясно да виждат“, защото всички хора с открито сърце и ум са зървали редки, но невероятни пейзажи от Празнотата, Която Обвързва. Също както дзен не е религия, а е религия, Празнотата, Която Обвързва не е състояние на ума, а е състояние на ума. Празнотата е също толкова вероятностна, колкото постоянни вълни, взаимодействащи с постоянен вълнов фронт, какъвто е човешкият ум и личност. До Празнотата, Която Обвързва се докосваме всички ние, които сме плакали от щастие, сбогували сме се с любимия, били сме възвисявани от оргазъм, стояли сме до гроба на любим човек или сме виждали как бебето ни за първи път отваря очи.

Докато говори, Енея гледа към мен и аз усещам, че по ръцете ми полазват тръпки.

— Празнотата, Която Обвързва винаги е под и над повърхността на нашите мисли и чувства — продължава тя, — невидима, но постоянна като диханието на нашия любим до нас през нощта. Нейното действително, но недостъпно присъствие в нашата вселена, е една от основните причини за сложните митологии и религии на човечеството, за нашата упорита, сляпа вяра в свръхсетивни сили, в телепатия и пророкуване, в демони, полубожества, възкресяване, прераждане, призраци, месии и толкова много други видове почти, но не съвсем задоволителни глупости.

Тези думи карат стотината монаси, работници, учени, политици и свещеници леко да се размърдат. Вятърът навън се усилва и платформата леко се разклаща. Някъде на юг от Йо-кунг изтътва гръмотевица.

— Така наречените „Четири твърдения на сектата дзен“, приписвани на Бодидхарма, живял през шести век след Христа, са почти съвършен указателен знак за откриване на Празнотата, Която Обвързва, поне на очертанията й като отсъствие на фантастична врява — продължава Енея. — Първо, независимост от думи и букви. Думите са светлината и звукът на нашето съществуване, светкавицата, която осветява нощта. Празнотата, Която Обвързва трябва да се търси в най-дълбоките тайни и тишини на нещата… мястото, което обитава детството.

Второ, специално излъчване извън писанията. Художниците познават другите художници, веднага щом моливът започне да се движи. Музикантът може да различи друг музикант сред милионите, които свирят, веднага щом започне музиката. Поетите откриват други поети само по няколко срички, особено ако е изоставен обичайният смисъл и форми на поезия. Чора е написал…

„Две дойдоха тук,

две отлетяха —

пеперуди.“

— … и във все още топлия калъп на изгорели думи и образи остава златото на по-дълбоки неща, на онова, което някога Р. Х. Блайт и Фредерик Франк нарекли „тъмният пламък на живота, който гори във всички неща“… и „гледане с корема, не с очите, с «червата на състраданието»“.

Библията лъже. Коранът лъже. Талмудът и Тората лъжат. Новият завет лъже. Сута-питака, никаята, Итивутака и Дхамапада лъжат. Бодисатва и Амитабха лъжат. Книгата на мъртвите лъже. Всички писания лъжат… също както лъжа и аз, докато ви говоря сега.

Всички тези свещени книги лъжат не преднамерено или заради неправилно изразяване, а заради самия си характер, заради самото свеждане на нещата до думи. Всички образи, възприятия, закони, канони, цитати, параболи, заповеди, коани, зазени и проповеди в тези красиви книги в крайна сметка само прибавят нови думи между човешкото същество, което търси, и възприемането на Празнотата, Която Обвързва.

Трето, пряко насочване на човешката душа. Дзен, които най-добре е разбрал Празнотата като открива отсъствието й, се мъчи с проблема за насочването без показалец, за създаване на това изкуство без среда, за чуване на този силен звук във вакуум без звуци. Шики е написал…

„Рибарско селце.

Танци под луната

и мирис на прясна риба.“

— Това — и нямам предвид стиховете — е същността на търсенето на ключа за портала на Празнотата, Която Обвързва. Сто хиляди раси на милион светове в безкрайно дълги дни са имали своите селца без домове, своите танци под луната на светове без луни, мириса на прясна риба в океани без риба. Това може да се споделя извън времето, извън думите, извън съществуването на расата.

Четвърто, вглеждане в човешката природа и постигане на Буда. За тази цел не са нужни десетилетия на зазен, покръстване в Църквата или размисли над Корана. В края на краищата природата на Буда е същността на това да си човек. Всички цветя стават цветя. Дивото куче или сляпата зигокоза стават куче или зигокоза. Само човечеството се мъчи и се проваля в опитите си да стане такова, каквото е. Причините са многобройни и сложни, но всички произлизат от факта, че сме еволюирали като един от виждащите себе си органи на еволюиращата вселена. Може ли окото да види себе си?

Енея млъква за миг и в тишината всички чуваме тътена на гръмотевиците някъде отвъд хребета. Мусонът е на няколко дни разстояние, но пристигането му предстои. Опитвам се да си представя тези сгради, планини, хребети, кабели, мостове, галерии и скелета, покрити с лед и мъгла. Мисълта ме кара да потръпна.

— Буда е разбрал, че можем да усетим Празнотата, Която Обвързва, като заглушим глъчката на ежедневието — накрая казва Енея. — В този смисъл сатори е велика и задоволителна тишина, след като дни или месеци наред си слушал кънтящата аудиосистема на съседа си. Но Празнотата, Която Обвързва е повече от тишина… тя е началото на чуването. Научаването на езика на мъртвите е първата задача на онези, които влизат в средата на Празнотата.

Иисус от Назарет е влязъл в Празнотата, Която Обвързва. Знаем това. Гласът му е сред най-ясните от онези, които говорят езика на мъртвите. Той е останал достатъчно дълго, за да стигне до второто равнище на отговорност и усилие — научаването на езика на мъртвите. Научил се е да чува музиката на сферите. Бил е способен да яхва прииждащите вероятностни вълни достатъчно надалеч, за да види собствената си смърт и е бил достатъчно смел, за да не я избегне, когато е можел. И ние знаем, че той се е научил да прави тази първа крачка — да минава през и да пресича пространствено/времевата паяжина на Празнотата, Която Обвързва, появявайки се пред приятелите и учениците си на няколко крачки в бъдещето, докато умирал на кръста.

И като се освободил от ограниченията на времето си, зървайки безвременността на Празнотата, Която Обвързва, Иисус разбрал, че той е ключът — не учението му, не писанията, основани на неговите идеи, не унизителното му боготворене или внезапната еволюция на старозаветния Бог, в който той твърдо вярвал, — а самият той, Иисус, човек, чиито клетки носели кода за отключване на портала. Иисус знаел, че способността му да отвори тази врата се криела не в ума или душата му, а в кожата, костите и клетките му… буквално в неговата ДНК.

Когато по време на Тайната вечеря помолил учениците си да пият от неговата кръв и да ядат от тялото му, Иисус от Назарет не говорел с алегории и не искал магическо преобразявало, не поставял началото на вековна символична драматизация. Иисус искал те да пият от кръвта му… няколко капки в огромна чаша вино… и да ядат от тялото му… няколко частици от кожата му в хляба. Той им дал себе си в най-буквалния смисъл, като знаел, че онези, които пият от кръвта му, ще споделят неговата ДНК и ще са в състояние да усетят силата на Празнотата, Която Обвързва вселената.

При някои от учениците му се получило. Но сблъскали се с възприятия, далеч надхвърлящи способността им да ги разберат или да ги поставят в контекста им — полудели от непрестанните гласове на мъртвите и собствените си реакции на езика на живите — и неспособни да излъчат музиката на собствената си кръв към други, тези ученици се обърнали към догмите, свели неизразимото до груби думи и надути проповеди, строги правила и яростна риторика. И видението избледняло, после изчезнало. Порталът се затворил.

Енея отново млъква и отпива вода от дървена чаша. За първи път забелязвам, че Рахил, Тео и неколцина други плачат. Седнал на новото татами, аз се завъртам и поглеждам зад себе си. А. Бетик стои на прага. Безвременното му синьо лице е сериозно и съсредоточено в думите на младата ми приятелка. Андроидът придържа обезобразената си ръка със здравата си дясна длан. „Дали го боли?“ — питам се аз.

Енея отново заговаря.

— Странно е, че първите деца на Старата Земя, преоткрили ключа към Празнотата, Която Обвързва, били елементите от Техноцентъра. Независимите интелекти, опитващи се да насочат собствената си съдба през насилена еволюция милион пъти по-бърза от човешката, открили ДНК-кода за виждането на Празнотата… въпреки че „виждане“ не е точната дума, разбира се. Навярно „резониране“ по-добре изразява смисъла.

Но макар че Техноцентърът можел да усеща и проучва очертанията на Празнотата, да праща сондите си в многоизмерната й постхокингова действителност, той не можел да я разбере. Празнотата, Която Обвързва изисква равнище на разумно състрадание, което Техноцентърът изобщо не си направил труда да развие. Първата крачка към истинско сатори в Празнотата е научаването на езика на любимите мъртви… а Техноцентърът нямал любими мъртви. Празнотата, Която Обвързва била като красива картина за слепеца, който предпочита да я изгори в печката, или като симфония на Бетовен за глухия, който усеща вибрациите и подсилва пода, за да ги заглуши.

Вместо да използва Празнотата, Която Обвързва като средата, каквато е, Техноцентърът откъсвал парченца от нея и ги предлагал на човечеството като модерни технологии. Така нареченият хокингов двигател всъщност не е усъвършенстван от трудовете на древния учител Стивън Хокинг, както твърдял Техноцентърът, а представлявал извращаване на откритията му. Корабите с хокингов двигател, които изтъкали Мрежата на световете и позволили на Хегемонията да съществува, функционирали, като разкъсвали малки дупки в нетъканта по края на Празнотата — дребен вандализъм, но все пак вандализъм. Телепортаторите били нещо друго. Тук моите сравнения ще ни провалят, приятели… защото да се научиш да крачиш в средата на Празнотата, Която Обвързва е все едно да ходиш по вода, докато телепортаторните дупки на Техноцентъра били по-скоро като да пресушаваш океани, за да строиш магистрали по дъното. Телепортаторните им тунели в границите на Празнотата оказвали вредно въздействие върху няколкото милиарда години органично развитие там. Това било все едно да павират огромни участъци в жизнена зелена гора — макар че и това сравнение не е точно, защото гората ще трябва да е съставена от спомените и гласовете на милионите, които сме обичали и загубили, а павираните магистрали широки хиляди километри — за да разберете дори само частица от причинените щети.

Така нареченото векторно предаване, което позволявало мигновена връзка в Хегемонията, също било извращаване на Празнотата, Която Обвързва. Моите сравнения пак са тромави и неподходящи, но си представете някакви аборигени, които откриват функционираща електромагнитна телекомуникационна мрежа — студия, холокамери, аудиоапаратура, генератори, предаватели, сателити, приемници и проектори — и после правят на пух и прах всичко, което успеят да докопат, за да го използват за сигнални флагчета. Това е още по-ужасно. Още по-ужасно е от дохеджирските дни на Старата Земя, когато гигантските танкери на човечеството и океанските кораби оглушили китовете, като напълнили моретата с механичен шум и така заглушили техните Песни на живота — унищожили милион години развиваща се песенна история, още преди човешките същества дори да разберат, че това са песни. След това всички китове решили да умрат. Не ги убило само избиването им заради месото и маста им, а унищожаването на техните песни.

Енея си поема дъх. Тя свива пръсти, сякаш ръцете й са изтръпнали. Когато се оглежда наоколо в стаята, погледът й докосва всеки един от нас.

— Извинете ме — продължава Енея. — Отклонявам се. Достатъчно е да кажа, че с Падането на телепортаторите другите раси, използващи Празнотата, решили да спрат вандализма на векторното предаване. Тези други раси отдавна били пратили сред нас да живеят наблюдатели…

В стаята внезапно се разнася шепот. Енея се усмихва и го изчаква да стихне.

— Зная — казва тя. — Тази идея изненада и мен, макар да я научих още преди да се родя. Тези наблюдатели имат важна функция… да решат дали на човечеството може да се има доверие да се присъедини към тях в средата на Празнотата, Която Обвързва или все още сме само вандали. Тъкмо един от тези наблюдатели сред нас препоръчал Старата Земя да бъде прехвърлена, преди Техноцентърът да успее да я унищожи. И тъкмо един от тези наблюдатели проектирал изпитанията и симулациите, проведени на Старата Земя през последните три века на нейното заточение в По-малкия Магеланов облак, целящи по-добре да разберат нашия вид и да преценят състраданието, на което сме способни.

Тези други раси пратили свои наблюдатели — шпиони, ако щете — и сред елементите на Техноцентъра. Те знаели, че той е виновен за пробиването на границите на Празнотата, но също знаели, че сме го създали ние. Мнозина от… резиденти не е съвсем точната дума — сътрудници? съсъздатели? — в Празнотата, Която Обвързва са някогашни силиконови създания, неорганични независими интелекти. Но не от онзи вид, който властва днес в Техноцентъра. Никоя разумна раса не може да оцени Празнотата, без да е развила състрадание.

Енея леко повдига колене и опира лакти на тях, като се навежда напред.

— Моят баща — киборгът на Джон Кийтс — бил създаден с тази цел — казва тя и макар гласът й да е равен, мога да доловя нотките на вълнение в него. — Както вече ви обясних, Техноцентърът е в постоянно състояние на гражданска война и почти всички същности там се бият само за себе си и за никой друг. Това е случай на свръхсвръхпаразитизъм на десета степен. Те не убиват жертвите си — други елементи от Техноцентъра, — а поглъщат техните кодирани генетични материали, спомени, софтуери и възпроизводствени серии. Погълнатият елемент продължава да „живее“, но като съставна част на елемента победител. Съюзите са временни. Не съществуват философии, вери или крайни цели — само случайно подреждане за оптимизиране на стратегиите за оцеляване. Всеки акт на Техноцентъра е резултат на игра с нулев резултат, играна още откакто елементите му станали разумни. Повечето от тях са в състояние да общуват с човечеството само от гледна точка на този нулев резултат… да оптимизират паразитната си стратегия чрез връзките си с нас. Тяхната печалба е загуба за нас. И обратното.

През вековете, обаче, някои от елементите на Техноцентъра започнали да разбират истинския потенциал на Празнотата, Която Обвързва. Те проумели, че непритежаващият им състрадание разумен вид никога няма да стане част от тази амалгама от живи и някогашни раси. Започнали да разбират, че Празнотата, Която Обвързва е не толкова създадена, колкото еволюирала като коралов риф и че никога няма да намерят там подслон, ако не променят някои от параметрите на собственото си съществуване.

Тези елементи на Техноцентъра не били алтруисти, а отчаяно се стремели да оцелеят и разбирали, че единственият начин в крайна сметка да спечелят безкрайната си игра е да й сложат край. А за тази цел трябвало да еволюират във вид, способен на състрадание.

Техноцентърът разбира онова, което Тейлхард де Шарден отказвал да признае: че еволюцията не е прогрес, че няма „цел“ или посока. Еволюцията е промяна. Еволюцията „успява“, ако тази промяна е в състояние да адаптира някой лист или клон на дървото на живота към условията на вселената. За да постигнат „успех“ в еволюцията си, тези елементи на Техноцентъра трябвало да изоставят безкрайния си паразитизъм и да открият истинска симбиоза. Трябвало да влязат в честна коеволюция с нашата човешка раса.

Отначало бунтовните елементи на Техноцентъра продължили канибализма си, за да разпространят склонността към съчувствие. Доколкото можели, те пренаписали собствения си код. После създали киборга на Джон Кийтс — цялостен опит за симулиране на съчувстващ организъм с тяло и ДНК на човешко същество, и в същото време със съхраняваната в Техноцентъра памет и личност на киборг. Противникови елементи унищожили първия киборг на Кийтс. Вторият бил създаден по подобие на първия. Той наел майка ми — частен детектив — да му помогне да разкрие загадката на смъртта на предшественика си.

Енея се усмихва и за миг като че ли забравя за нас или дори за собствения си разказ. Сякаш отново преживява стари спомени. Тогава се сещам за нещо, което веднъж между другото беше споменала по време на пътуването ни от Хиперион със стария кораб на Консула. „Рол, спомените на майка ми и баща ми са се излели в мен, още преди да се родя… дори преди да стана истински зародиш. Можеш ли да си представиш нещо по-унищожително за личността на едно дете от това да прелива от чужди животи, още преди да е започнало собствения си? Не е за чудене, че съм такъв изрод.“

В този момент тя не ми прилича на изрод. Но пък аз я обичам повече от живота.

— Той наел майка ми да разкрие загадката на смъртта на собствената си личност — тихо продължи Енея, — но всъщност знаел какво се е случило с предишната му същност. Действителната причина да наеме майка ми била да се запознае с нея, да е с нея, да стане неин любовник. — Енея млъква за миг и се усмихва. Очите й виждат нещо далечно. — Чичо ми Мартин изобщо не е изяснил тази част както трябва в обърканите си „Песни“. Родителите ми били женени и ми се струва, че чичо Мартин никога не е научил за това… венчал ги епископът в Храма на Шрайка на Лусус. Това бил култ, но законен, и бракът на родителите ми имал законна сила на двеста свята от Хегемонията. — Тя отново се усмихва и поглежда над тълпата право към мен. — Може да съм копеле, нали знаете, но не съм незаконородена.

Така че те се оженили, заченали ме — навярно още преди тази церемония — и после поддържани от Техноцентъра елементи убили баща ми, преди майка ми да започне поклонението си на Шрайка. И това щял да е краят на каквато и да е връзка между баща ми и мен, ако не били две неща — неговата ИИ личност била уловена в шрьонова верига, имплантирана зад ухото на майка ми. Няколко месеца тя носила и двама ни — мен в утробата си и баща ми, втората личност на Джон Кийтс, в шрьоновата верига. Неговата личност не била в състояние да общува пряко с майка ми, но спокойно можеше да общува с мен. Най-трудното беше да определя какво съм „аз“ в този момент. Баща ми ми помогна, като влезе в Празнотата, Която Обвързва и взе заедно със себе си зародишното „аз“. Видях какво ще съм — коя ще съм, дори как ще умра, — още преди напълно да са се оформили пръстите ми.

Има още една подробност, която чичо Мартин е пропуснал в „Песните“ си. В деня, в който застреляли баща ми на стъпалата на Храма на Шрайка на Главния булевард на Лусус, майка ми била покрита с кръвта му — реконструираната ДНК на Джон Кийтс. По онова време тя не разбирала напълно, че в този момент неговата кръв буквално е най-ценният източник в човешката вселена. Неговата ДНК била предназначена да заразява други с единствения му дар — достъпът до Празнотата. Смесена правилно със съвсем човешка ДНК, тя щяла да предложи кръвния дар, който можел да отвори портала на Празнотата, Която Обвързва за цялата човешка раса.

Аз съм тази смес. Аз нося генетичната способност да влизам в Празнотата от Техноцентъра и прекалено рядко използваната човешка способност да възприемам вселената чрез състрадание. За добро или зло, онези, които пият от кръвта ми, никога повече няма да видят света или вселената по същия начин.

С тези думи Енея застава на колене върху татамито. Тео носи бяла ленена кърпа. Рахил налива червено вино в седем големи бокала. Енея изважда от пуловера си малък пакет — виждам, че това е медицински пакет от кораба — и взима стерилен скалпел и антисептичен тампон. Не се чува нито звук — сякаш повече от стотината души са стаили дъх.

— Няма гаранция, че ако тази вечер пиете от кръвта ми ще постигнете щастие, мъдрост или дълъг живот — много тихо казва тя. — Няма нирвана. Няма спасение. Няма отвъден живот. Няма прераждане. Има само огромно познание — на сърцето и на ума — и възможност за велики открития, велики приключения. Има само гаранция за още от болката и ужаса, които изпълват толкова голяма част от краткия ни живот.

Енея мести поглед от лице на лице и се усмихва, когато среща очите на осемгодишния Далай лама.

— През последната стандартна година някои от вас — продължава тя, — присъстваха на всичките ни дискусии. Казах ви всичко, което зная, за това как да научите езика на мъртвите и езика на живите, как да чувате музиката на сферите. И за това как да направите първата крачка.

Тя поглежда към мен.

— Някои от вас чуха само част от тези дискусии. Вие не бяхте тук, когато обсъждахме действителната функция на кръстоида на Църквата или истинската самоличност на Шрайка. Не чухте подробностите за това как да научите езика на мъртвите или другите изисквания за влизане в Празнотата, Която Обвързва. Съветвам онези от вас, които изпитват съмнения или колебания, да изчакат. За останалите отново ще кажа — аз не съм месия… а учител. Ако онова, на което съм ви научила през тези месеци, ви звучи като истина и ако сте готови да използвате тази възможност, пийте от кръвта ми тази вечер. Предупреждавам ви, че ДНК, която ни позволява да възприемаме средата на Празнотата, Която Обвързва, не може да съществува заедно с кръстоида. Този паразит ще увехне и ще умре двайсет и четири часа след като сте пили от кръвта ми. И никога повече няма да израсне във вас. Ако се стремите към възкресяване чрез кръстоидния кръст, не пийте от кръвта на тялото ми в това вино.

Предупреждавам ви и че също като мен, вие ще станете омразни и преследвани врагове на Мира. Вашата кръв ще бъде заразна. Онези, с които я споделите — онези, които изберете да открият Празнотата, Която Обвързва чрез споделената ви ДНК — на свой ред ще станат като вас.

И накрая, предупреждавам ви, че щом пиете от това вино, децата ви ще се раждат със способността да влизат в Празнотата, Която Обвързва. За добро или зло, вашите деца и техните деца ще се раждат разбиращи езика на мъртвите и езика на живите, чуващи музиката на сферите и знаещи, че могат да направят първата крачка през Празнотата, Която Обвързва.

Енея докосва острието на скалпела до пръста си. На светлината на фенерите се вижда малка капчица кръв. Рахил повдига един от бокалите и капката пада в голямото количество вино. После в следващия бокал и така, докато и седемте чаши са… заразени? Преобразени? Мислите ми блуждаят. Сърцето ми бързо тупти от нещо като тревога. Всичко това ми прилича на някаква безумна пародия на светото причастие в Католическата църква. Дали моята млада приятелка, моята скъпа любовница, моята любима… не е полудяла? Дали наистина вярва, че е месия? Не, тя каза, че не е. Дали самият аз вярвам, че завинаги ще се преобразя, като пия от вино, една милионна част от което е кръвта на любимата ми? Не зная. Не разбирам.

Около половината от присъстващите пристъпват напред, за да се наредят на опашка и да отпият от един от големите бокали. „Потири? Това е светотатство. Не е правилно. А може би е?“ Всеки отпива по глътка, после се връща на мястото си на татамитата. Никой не изглежда особено оживен или просветлен. От челото на никого не израстват рога от светлина. Никой не се издига във въздуха, нито пък започва да говори на непознати езици. Всеки отпива по глътка и отново сяда.

Разбирам, че съм изостанал назад и се опитвам да срещна погледа на Енея. Имам толкова много въпроси… Закъснял, чувствайки се като предател на човек, на когото би трябвало да се доверя без колебание, аз заставам накрая на скъсяващата се опашка.

Енея ме вижда. Тя вдига за миг ръка към мен. Знакът е ясен — „Не сега, Рол. Не още“. Известно време се колебая, изпълнен със съмнения, влуден от мисълта, че тези други — тези чужди — влизат в такава връзка със скъпата ми, а аз не мога. После с разтуптяно сърце и изчервено лице сядам обратно на рогозката си.

Дискусията приключва без официален край. Хората започват да се разотиват по двойки и тройки. Двама влюбени — тя е пила от виното, той не — прегърнати си тръгват заедно, сякаш нищо не се е променило. Навярно наистина нищо не се е променило. Навярно ритуалът на причастяване, който току-що съм наблюдавал, е само метафора и символика или самовнушение и самохипноза. Навярно онези, които силно копнеят да усетят нещото, наречено Празнотата, Която Обвързва, са имали някакво душевно преживяване, което ги убеждава, че това се е случило. Навярно всичко са само глупости.

Разтривам челото си. Имам толкова силно главоболие. Добре, че не съм пил от виното, мисля си. Понякога пиенето ми причинява мигрена. Подсмихвам се и за миг се чувствам болен, празен и изоставен.

Рахил казва:

— Не забравяй, че последният камък в галерията ще бъде поставен утре по пладне. На най-горната медитативна платформа ще има празненство! Донеси си освежителни напитки.

И вечерта завършва така. Изкачвам се по стълбите до общата ни спална платформа със смесица от възвисеност, очакване, съжаление, срам, възбуда и пулсиращо главоболие. Признавам пред самия себе си, че не съм разбрал и половината от обясненията на Енея, но си тръгвам със смътното усещане за разочарование и неуместност… сигурен съм, например, че Тайната вечеря на Иисус Христос не е свършила с напомнянето всички да си носят бутилки за купона на горната платформа.

Подсмихвам се и после преглъщам смеха си. Тайната вечеря. Тези думи ужасно отекват в ума ми. Сърцето ми отново се разтуптява и главата ме заболява още по-силно. Това едва ли е подходящ начин да вляза в спалнята на любовницата си.

Студеният въздух на горната платформа малко прояснява мислите ми. Оракул тъкмо е посребрил високите облаци на изток. Звездите тази нощ изглеждат студени.

Готвя се да вляза в общата ни стая и да запаля фенера когато внезапно небесата избухват.

Бележки

[1] Ела, Създателю (лат.). — Б.пр.