Дан Симънс
Триумфът на Ендимион (12)

12

Не бях забравил, че има „паникьорски бутон“. Проблемът е прост — когато те обземе истинска паника, не се сещаш веднага за бутоните.

Каякът падаше в бездънна бездна сред облаци, които се издигаха на десетки хиляди метри от тъмнолилавите глъбини до млечния покров от други облаци на хиляди метри над мен. Бях изпуснал греблото си и го гледах как се премята във въздуха. Падах по-бързо от него поради причини, свързани с аеродинамиката и крайната скорост, които точно в този момент не бях в състояние да изчисля. Огромни овални маси вода от реката, която бях оставил на Витъс-Грей-Балианъс Б, падаха пред и зад мен, като се разделяха и придобиваха яйцевидна форма — явление, което бях наблюдавал при нулева гравитация, — но после се разпадаха на части заради вятъра. Сякаш падах в собствената си дъждовна буря. Игленият пистолет, който бях взел от упоения войник в спалнята на Дем Лоа, беше притиснат между бедрото ми и заоблената вътрешна ключалка на изолацията. Бях вдигнал ръце като птица, готвеща се за полет. Ужасът ме караше да стискам юмруци. След като веднъж бях извикал, открих, че съм стиснал челюсти и скърцам със зъби. И продължавах безкрайно да падам.

Бях зърнал телепортаторната арка над и зад себе си, макар че „арка“ вече не бе точната дума: огромното, свободно носещо се във въздуха устройство представляваше метален пръстен, ръждива поничка. За миг видях през блестящия кръг небето на Витъс-Грей-Балианъс Б и после образът избледня. Зад отдалечаващия се телепортал имаше само облаци. Той беше единственото материално нещо в цялото небе и вече бях паднал повече от хиляда метра под него. В паническия шемет ми дойде наум фантастичната мисъл, че ако бях птица, бих могъл да полетя обратно до пръстена, да кацна на широката му долна половина и да чакам…

„Какво да чакам?“ Вкопчих се в каяка, когато той едва не ме обърна с главата надолу, насочвайки се с нос към лилавите глъбини на кликове под мен.

И тъкмо тогава си спомних за бутона. „Каквото и да правиш, не го докосвай — бе казала Енея, когато се разделяхме в Ханибал. — Искам да кажа да не го докосваш, докато не стане абсолютно наложително.“

Лодката отново се завъртя по дългата си ос и едва не ме изхвърли навън. Задникът ми вече не докосваше тапицираната седалка. Летях в тясното пространство в корпуса сред свободно падащо съзвездие от вода, премятащо се гребло и забил надолу нос каяк. Реших, че моментът наистина е „абсолютно наложителен“. Отворих пластмасовия капак и натиснах с палец червения бутон.

Близо до носа и зад мен се отвориха плоскости. Приведох глава, когато навън заизскачаха въжета и огромно количество плат. Каякът се изправи и после спря толкова рязко, че едва не изхвърчах навън. Отчаяно се вкопчих в страните на фибростъклената лодка, която бясно се разлюля. Безформената маса над главата ми се превръщаше в нещо по-сложно от парашут. Въпреки прилива на адреналин и паниката си, разпознах материята: запаметяващото платно, което двамата с А. Бетик бяхме купили на индианския пазар до Талиезин-запад. Действащият със слънчева енергия пиезоелектрически материал беше почти прозрачен, свръхлек, свръхяк и можеше да запаметява до дванайсет предварително програмирани конфигурации. Бяхме имали намерение да купим повече и да го използваме, за да заменим брезента, които покриваше главното студио, тъй като бе провиснал, прогнил и постоянно трябваше да се кърпи. Но г-н Райт беше настоял да го запази, защото предпочиташе меката светлина. А. Бетик бе прибрал десетината метра запаметяващо платно в работилницата си и повече не се бях сещал за него.

До този момент.

Падането беше спряло. Сега каякът висеше под триъгълно параплатно, опънато на десетина найлонови въжета, завързани за внимателно подбрани места по горната част на корпуса. Лодката продължаваше да се спуска надолу, но вече съвсем бавно. Вдигнах поглед нагоре — запаметяващото платно бе достатъчно прозрачно, за да мога да виждам през него, — но телепортаторният пръстен беше прекалено далеч и скрит зад облаците. Вятърът и въздушните течения ме отнасяха в посока, обратна на телепортала.

Предполагам, че би трябвало да съм благодарен на приятелите си, на момичето и андроида, защото някак си бяха предвидили този момент, но първата ми мисъл бе едно непреодолимо „Мамка ви!“. Идваше ми прекалено много. Да падам в свят от облаци и въздух без да виждам земята — това наистина беше прекалено много. Щом Енея е знаела, че ще се телепортирам тук, защо не…

„Без да виждам земята ли?“ Наведох се над ръба на каяка и погледнах надолу. Навярно планът беше внимателно да се спусна върху някаква невидима повърхност.

Не. Под мен имаше километри празен въздух, а далечината бе лилаво-черна, мрак, разкъсван само от яростните проблясъци на светкавици. Налягането долу трябваше да е ужасно. Което ме подсети за нещо друго: ако това беше Юпитеров свят — Вихрушка, Юпитер или някой от другите, — как така дишах кислород? Доколкото знаех, всички известни на човечеството газови гиганти се състояха от вредни газове — метан, амоняк, хелий, въглероден моноксид, водороден цианид и други гадости с известни примеси на вода. Никога не бях чувал за газов гигант с годна за дишане кислородно-азотна атмосфера, но въпреки това дишах. Въздухът тук беше по-рядък, отколкото на другите светове, които бях посещавал, и малко смърдеше на амоняк, но определено дишах въздух. Значи трябваше да не е газов гигант. Къде се намирах, по дяволите?

Вдигнах китката си и попитах инфотерма:

— Къде се намирам, по дяволите?

Последва колебание и за миг си помислих, че устройството се е счупило на Витъс-Грей-Балианъс Б. После лентата заговори с надменния глас на кораба:

— Неизвестно, г. Ендимион. Разполагам с някои данни, но не са достатъчни.

— Казвай.

Инфотермът бързо изстреля цял списък от температури по Келвин, атмосферно налягане в милибарове, средна плътност в грамове на кубичен сантиметър, вероятна минимална скорост за излизане от орбита в километри на секунда и магнитно поле в гауси, последван от изброяване на атмосферни газове и съотношения на елементи.

— Минимална скорост за излизане от орбита петдесет и четири цяло и две десети клика на секунда — казах аз. — Това е траектория на газов гигант, нали така?

— Най-вероятно — отвърна гласът на кораба. — Стандартната Юпитерова скорост е петдесет и девет цяло и пет десети километра в секунда.

— Но атмосферата не е като на газов гигант, нали? — Виждах образуващия се пред мен облак, който напомняше на естествен холос, прожектиран на бързи обороти. Трябва да се извисяваше десетина клика над мен и основата му изчезваше в лилавите глъбини. В подножието му проблесна светкавица. Слънчевата светлина от отсрещната му страна изглеждаше богата и коса: привечерна светлина.

— Атмосферата не прилича на нищо, с което разполагам в паметта си — отвърна инфотермът. — Въглеродният моноксид, етанът, ацетиленът и другите водовъглероди, нарушаващи стойностите на равновесието на Солмев, лесно могат да се обяснят с разпадането на метана под въздействието на молекулната кинетична енергия и слънчевата радиация, а наличието на въглероден моноксид е обичаен резултат от смесването на метана и водната пара в дълбоките пластове, в които температурата надвишава хиляда и двеста градуса по Келвин, но равнищата на кислород и азот…

— Да?

— Показват живот — завърши инфотермът.

Завъртях се на сто и осемдесет градуса и погледнах към облаците и небето, сякаш нещо там ме дебнеше.

— Живот на повърхността ли? — попитах аз.

— Съмнително — отвърна равният глас. — Ако този свят следва нормите на Юпитер и Вихрушка, налягането на така наречената повърхност ще е под седемдесет милиона атмосфери от Старата Земя при температура около двайсет и пет хиляди градуса по Келвин.

— На каква височина се намираме?

— Не е ясно — призна уредът, — но тъй като в момента атмосферното налягане е нула цяло и седемдесет и шест стотни от средното за Старата Земя, ако се намираме на стандартен Юпитеров свят, бих казал, че сме над тропосферата, всъщност, в долните слоеве на стратосферата.

— На такава височина не трябва ли да е по-студено? Та това е почти в космоса.

— Не и на газов гигант — обясни инфотермът с непоносимо професорския си глас. — Парниковият ефект води до образуването на пласт с температурна инверсия и загрява слоевете на стратосферата почти до оптималните за човека температури. Макар че разликата от няколко хиляди метра може да доведе до силно изразени повишавания или спадове на температурата.

— Няколко хиляди метра — тихо повторих аз. — Колко въздух има над и под нас?

— Не е ясно — отново каза инфотермът, — но като екстраполирам данните, предполагам, че радиусът на екватора от центъра на този свят до горния край на атмосферата е приблизително седемдесет хиляди километра, а този кислородно-азотно-въглеродно-диоксиден пласт продължава от три до осем хиляди километра — приблизително две трети от разстоянието от хипотетичния център на планетата.

— От три до осем хиляди клика — тъпо повторих аз. — Около петдесет хиляди клика над повърхността…

— Приблизително — подчерта инфотермът, — но трябва да отбележа, че при налягането близо до ядрото молекулният водород се превръща в метал…

— Да — прекъснах го аз. — Засега това е достатъчно. — Чувствах се така, като че ли щях да повърна.

— Трябва да отбележа аномалията, че интересното оцветяване на близките облаци предполага наличие на амониев моносулфид или полисулфиди, макар че на такава височина би трябвало да се допусне само наличие на амонячни облаци. Облаците от истинска вода не се образуват, докато дълбочината не достигне около десет стандартни атмосфери, поради…

— Достатъчно — повторих аз.

— Отбелязвам това само заради интересния атмосферен парадокс, включващ…

— Млъквай — отсякох накрая.

 

 

След залез слънце стана студено. А самия залез ще помня до смъртта си.

Синьото небе високо, високо над мен беше потъмняло до хиперионско лазурносиньо и после до тъмнолилаво. Облаците навсякъде около каяка изсветляха на фона на висините и дълбините. Казвам облаци, но думата е смехотворно неспособна да изрази силата и великолепието, разкрили се пред погледа ми. Бях израснал в номадски пастирски керван сред голите мочурища между Великото южно море и Платото на зъбера на Хиперион: добре познавах облаците.

Перестите облаци високо над мен улавяха здрача в пастелен хаос от меки розови отблясъци и лилави тонове на златист фон. Сякаш бях в храм с висок розов таван, поддържан от хиляди неравномерно разположени колони и стълбове. Основите им чезнеха в мрачните глъбини на стотици или хиляди километри под каяка ми, а заоблените им върхове се извисяваха на стотици или хиляди километри над главата ми. Всяка колона от облаци улавяше косата, богата светлина, преминаваща през отвори в облака на много хиляди клика на запад и лъчите сякаш възпламеняваха облаците, като че ли повърхността им бе от невероятно възпламенима материя.

„Моносулфид или полисулфиди“ беше казал инфотермът: е, от каквото и да се състояха тези жълтокафеникави облаци, залезът ги обагряше с ръждивочервена светлина. Яркочервени и кървави жилки струяха от главните облачни маси като мускулни влакна под плътта на живо тяло и пращаха вълни по облаци с такава белота, че ме караха да премигвам, сякаш заслепен от сняг, по златисти облаци, напомнящи на руси коси, разсипани по бледи, обърнати наопаки лица. Светлината се сгъсти, стана по-богата и толкова силна, че от очите ми бликнаха сълзи, а после заблестя още по-ярко. Огромни, почти хоризонтални снопове божествена светлина прегаряха колоните, осветяваха някои от тях, другаде хвърляха сянка, преминаваха по пътя си през ледени облаци и ивици вертикален дъжд и образуваха стотици прости и хиляди съставни дъги. После сенките започнаха да изплуват от лилаво-черните глъбини, като поглъщаха все повече от все още вълнуващите се облаци, и накрая покриха всичко, но отначало не носеха сивота или мрак, а безкрайна палитра от нюанси: сияйно злато, потъмняващо към бронз, чисто бяло, което превръщаше в кремаво и после в тъмносиньо, тъмночервено като кръв, бавно угасващо в ръждиво и сетне изсветляващо до есенно жълто-кафеникаво. Корпусът на каяка ми загуби лъскавината си и параплатното над мен престана да отразява светлината. Сенките бавно пълзяха нагоре — сигурно минаха поне трийсет минути, макар да бях прекалено погълнат от гледката, за да проверявам инфотерма си — и когато стигнаха до тавана от облаци, сякаш някой изключи светлините в храма.

Залезът беше невероятен.

Спомням си, че тогава премигнах, поразен от комбинацията от светлина, сенки и странно смущаващото постоянно движение на тези кипящи облачни маси, готов да затворя очи и да събера мислите си. И тъкмо тогава започна играта на светкавиците и сиянието.

На Хиперион нямаше северно сияние — или ако е имало, не съм го виждал. Затова пък бях виждал северното сияние на Старата Земя, на полуострова, който някога бе представлявал Скандинавската република, по време на околосветското ми пътешествие: светлините искряха и ме караха да настръхвам, танцуваха по северния хоризонт като прозрачна рокля на призрачна танцьорка.

Сиянието на този свят беше различно. Високо в небето, в посоката, която бях определил като юг, затанцуваха ивици светлина, напомнящи клавиши на вертикално пиано. Други завеси от зелено, златно, червено и кобалтовосиньо заискриха на тъмния фон под мен. Те се издължиха, станаха по-широки и по-високи, за да се слеят с други завеси от бързо движещи се електрони. Сякаш планетата режеше хартиени фигури от искряща светлина. След минути цялото небе оживя и затанцува от вертикални, коси и почти хоризонтални пъстри ленти. Кулите от облаци отново станаха видими и безбройните багри се отразяваха в тях. Почти чувах съскането и дращенето на слънчевите частици по ужасяващите линии магнитна сила, озаряваща този гигантски свят.

Наистина можех да ги чуя: сблъсъци, тътени, щракане, високи пропуквания, дълги вериги от пращене. Завъртях се и се наведох, за да погледна право надолу. Светкавиците и гръмотевиците бяха започнали.

Като дете из мочурищата бях виждал достатъчно гръмотевични бури. На Старата Земя тримата с Енея и А. Бетик често седяхме вечер пред заслона й и гледахме страшните електрически бури над планините на север. Но нищо не би могло да ме подготви за тази гледка.

Глъбините, както ги бях нарекъл, бяха просто тъмен под, толкова далеч под мен, че обещаваше ужасно налягане и още по-ужасни температури. Но сега тези глъбини бяха оживели от светлина, от светкавици, които пронизваха разстоянието от единствения видим хоризонт до всичко останало като верига от ядрени експлозии. Можех да си представя как дори само един от тези верижни взривове унищожава цели полукълба с градове. Вкопчих се в страната на каяка и се успокоих с мисълта, че бурите са на стотици кликове под мен.

Светкавиците придвижваха нагоре стълбове от облаци. Проблясъци бяла светлина си съперничеха с пъстрата светлина на сиянието. Отначало гръмотевиците бяха недоловими, после започнаха да се чуват и накрая станаха ужасяващи. Лодката и параплатното рязко се разлюляваха от внезапни пристъпи на вятър. Отчаяно стисках страните на каяка с ръце и се молех на Господ да съм на всеки друг свят, освен на този.

После светкавиците започнаха да се разреждат от една облачна кула на друга.

Инфотермът и собствената ми логика вече бяха преценили мащабите на това място — атмосфера, дълбока десетки хиляди клика и толкова далечен хоризонт, че между мен и залеза можеха да се вместят стотици Стари Земи и Хипериони, — но светкавиците окончателно ме убедиха, че това е планета, създадена за гиганти и богове, а не за хора.

Електрическите заряди бяха по-широки от Мисисипи и по-дълги от Амазонка. Бях виждал тези реки, а сега можех да наблюдавам тези мълнии. И го знаех.

Приведох се надолу, сякаш това щеше да ми помогне, когато някоя от тези мълнии уцелеше малкия ми летящ каяк. Космите по ръцете ми се бяха изправили и разбрах, че пълзящите по тила и скалпа ми тръпки се дължат тъкмо на това — косата ми се гърчеше като змийско гнездо. По дисплея на инфотерма проблясваха сигнали за пренатоварване. Уредът навярно ми викаше, но в тази буря не бих могъл да чуя и лазерен залп на десет сантиметра от ухото ми. Параплатното се вълнуваше и опъваше въжетата, докато нагорещеният въздух ме подмяташе във всички посоки. По едно време, яхнала опашката на ослепителна мълния, лодката се издигна в хоризонтално положение по-високо от параплатното. Бях сигурен, че въжетата ще се скъсат и ще започна да падам в продължение на минути — часове, — докато налягането и горещината не сложат край на виковете ми.

Каякът взе да се люлее назад-напред като полудяло махало… но под платното.

Освен гръмотевичната буря под мен, освен издигащата се верига от експлозии във всяка кула от облаци, освен разцепващите въздуха мълнии, които сега приличаха на паяжина от реагиращи неврони в мозък на берсерк, от облаците внезапно започнаха да се отделят кълбовидни мълнии и заплуваха в тъмните простори край каяка ми.

Една от тези гънещи се, прииждащи електрически сфери се носеше на няма и сто метра под мен: беше голяма колкото малък кръгъл астероид — малък електрически спътник. Шумът, който издаваше, не подлежеше на описание, но изведнъж в главата ми неканени нахлуха спомени за горския пожар в блатата на Аквила, за торнадото което се пренесе над кервана ни в мочурищата, когато бях петгодишен, за плазмените гранати, избухващи на фона на огромния син ледник на ледения шелф на Нокътя. Но тези спомени не можеха да се сравняват с енергийния ураган, който подмяташе каяка като камъче по водна повърхност от синя и златна светлина.

Бурята продължи повече от осем часа. Мракът продължи още осем. Останах жив. После заспах. Когато се събудих, потресен и жаден, изпълнен със сънища за светлина и шум, все още отчасти оглушал, изпитващ невероятна нужда да облекча мехура си и притеснен да не изпадна от лодката, докато го правя, видях, че утринната светлина обагря срещуположната страна на стълбовете от облаци, заместили колоните на храма от предишната вечер. Изгревът бе по-прост от залеза: яркобяло и златисто запълзяха надолу от облачния покров и стигнаха до пласта от облаци, сред който плувах, разтреперан от студ. Кожата, дрехите и косата ми бяха мокри. По някое време през нощта беше валяло, при това силно.

Застанах на колене, здраво се хванах за лодката с лявата си ръка, уверих се, че люлеенето на каяка малко се е поуспокоило и се заех за работа. Тънка, златиста струя отрази утринната светлина, докато пропадаше в безкрайността. Глъбините бяха черни, лилави и отново неразгадаеми. Болеше ме кръстът и си спомних за кошмара с бъбречния камък от предишните няколко дни. Сега това ми се струваше сякаш в друг живот, случило се много отдавна и някъде надалеч. „Е — помислих си аз, — ако съм изпикал друго малко камъче, днес няма да го хвана.“

Закопчавах панталона си и се намествах обратно в лодката, като се мъчех да протегна изтръпналите си крака без да изпадна навън, замислен за невъзможността да открия друг телепортаторен пръстен някъде в това безбрежно небе, след като през нощта се бях отклонил от курса си — сякаш изобщо бях имал курс, — когато внезапно осъзнах, че не съм сам.

От глъбините се издигаха живи същества и кръжаха около мен.

 

 

Отначало видях само едно създание и нямах мащаб, с който да преценя размерите на посетителя. Можеше да е голям няколко сантиметра и да се намира само на метри от каяка ми или да е много километри и на огромно разстояние от мен. После организмът заплува между далечен облачен стълб и още по-далечна облачна кула и тогава разбрах, че е по-вероятно големината му да се измерва в километри. Когато се приближи, видях безброй по-малки фигури, които го придружаваха в утринното небе.

Преди да се опитам да опиша съществата, трябва да кажа, че историята на човешката експанзия в този ръкав на галактиката не ни е подготвила за описание на големи извънземни организми. В основната си част местният живот, открит на стотиците планети, проучени и колонизирани по време на и след Хеджира, се е състоял от растения и някои много прости организми като сияйните паяжини на Хиперион. Малкото големи еволюирали животински форми — да речем, светлоустите на Mare Infinitum или зеплините на Вихрушка — обикновено бяха избивани до окончателното им изтребване. Най-често срещаният резултат беше свят, пълен с безброй адаптирани от човека видове и няколко местни форми на живот. Човечеството бе тераформирало всички тези планети, носейки със себе си бактерии, земни червеи, риби, птици и земни животни под формата на ДНК, размразявайки ембрионите в първите семенни кораби и изграждайки родилни фабрики по време на по-късните експедиции. Пример за този резултат бе Хиперион — жизнените местни растения като тесловите и чалмовите дървета и някои оцелели местни насекоми съществуваха заедно с процъфтяващите пренесени растения и биоизменени видове от Старата Земя като тритрепетликата, вечносините дървета, дъбовете, дивите патици, акулите, колибрите и елените. Не бяхме свикнали с извънземни животни.

А сега насреща ми се издигаха определено извънземни животни.

Най-голямото ми напомняше за сепия — още едно от адаптираните животни от Старата Земя, — която изобилстваше в топлите плитчини на Великото южно море на Хиперион. Това създание обаче беше почти прозрачно и вътрешните му органи ясно се виждаха, макар да признавам, че ми бе трудно да разгранича външните от вътрешните му части — то пулсираше и променяше формата си всяка секунда, почти като космически кораб, преобразуващ се за битка. Съществото нямаше глава, дори нямаше сплеснатата издаденост на сепията, която можеше да се смята за глава, но бях в състояние да различа разнообразни пипала, въпреки че навярно е по-точно да опиша постоянно люлеещите се, трептящи, свиващи се и разтягащи се издатъци като папратовидни вейки или нишки. Но тези нишки се намираха в светло, прозрачно тяло и не бях сигурен дали движението на създанието във въздуха е резултат от поклащането им, или се дължи на газове, изхвърляни при разширяването и свиването на гигантската сепия.

Доколкото си спомнях от старите книги и обясненията на Баба, зеплините на Вихрушка бяха много по-прости на вид — пълни с газ тела с форма на дирижабъл, прости клетки със смес от водород и метан, съхраняващи и метаболизиращи хелий, гигантски медузи, плуващи във водородно-амондчно-метановата атмосфера на Вихрушка. Доколкото си спомнях, зеплините се хранеха с някакъв атмосферен планктон, носещ се из отровната атмосфера като огромно количество въздушна манна. На Вихрушка нямаше хищници… до появата на хората с техните летящи батискафи, дошли заради ценните редки газове.

Когато сепията се приближи, видях колко сложни са вътрешностите й: светли, пулсиращи очертания на органи, напомнящи на черва спирали, неща, които може би бяха хранителни влакна, тръби, навярно за възпроизводство или отделяне, и издатъци, които можеха да са полови органи или очи. И през цялото време нещото се нагъваше в себе си и свиваше увитите си нишки, а после отново се разгъваше и изцяло разтягаше пипалцата си като сепия, която плува в прозрачна вода. Дължината му бе пет-шестстотин метра.

Започнах да забелязвам и другите създания. Около сепията се рояха стотици или хиляди златисти дисковидни същества, вариращи по големина от съвсем мънички, навярно колкото дланта ми, до по-големи от тежките речни манти, използвани за теглене на шлепове по хиперионските реки. Тези същества също бяха почти прозрачни, макар че вътрешностите им бяха скрити от някакво зеленикаво сияние, което може би представляваше инертен газ, луминисциращ поради собствените им биоелектрически полета. Създанията се рояха около сепията и понякога сякаш бяха поглъщани или поливани през един или друг отвор, само за да се появят отново навън. Не бих могъл да се закълна, че съм видял сепията да изяжда който и да е от дисковете, но по едно време ми се стори, че забелязвам облак от сияещи в зеленикаво същества, движещ се във вътрешността на огромното нещо като призрачни кръвни телца в прозрачна вена.

Чудовището и облакът от неговите придружители се издигаше и приближаваше към мен, докато слънчевата светлина не премина през тялото му. Коренно промених преценката си за големината му — трябва да беше дълго поне цял клик и около триста метра широко. Сега живите дискове се носеха от двете ми страни. Можех да видя, че се въртят и нагъват като манти.

Извадих игления пистолет, който ми бе дал Алем, и вдигнах предпазителя. Ако чудовището ме нападнеше, щях да изстрелям половин пълнител иглички в светлата му страна с надеждата, че е също толкова тънка, колкото и прозрачна. Може би имаше вероятност да изпусна газовете, които му позволяваха да лети в пласта от кислородна атмосфера.

В този момент змиевидните нишки на съществото се протегнаха във всички посоки — някои от тях минаха само на метри от параплатното на каяка ми — и аз осъзнах, че няма да успея да убия чудовището или да го накарам да потъне, преди то да унищожи платното ми с едно-единствено замахване с пипало. Зачаках. Почти очаквах всеки момент да бъда погълнат в търбуха на сепията — ако изобщо имаше търбух.

Нищо не се случи. Лодката ми се носеше в посоката, която смятах за запад, топлите въздушни течения издигаха параплатното ми, а по-студените го караха да се спуска надолу, облаците се извисяваха и сепията и нейните спътници — без каквото и да е основание ги смятах за паразити — летяха неколкостотин метра на „север“ и на стотина метра над мен. Чудех се дали съществото ме следва от любопитство, или от глад. Чудех се дали зелените дискове наоколо ми биха могли да ме атакуват всеки момент.

Тъй като нямаше какво друго да правя, оставих безполезния иглен пистолет в скута си, изядох последните бисквити от раницата и отпих от бутилката си. Оставаше ми вода за по-малко от ден. Проклех се за това, че не се бях опитал да я напълня с дъждовни капки по време на ужасната нощна буря, макар да нямах представа дали водата на този свят е годна за пиене.

Дългото утро измина и започна дълъг следобед. Параплатното на няколко пъти ме отнасяше в облачни кули и аз вдигах лице към мъглата, като облизвах водните капчици от устните и брадичката си. Водата имаше вкус на вода. Всеки път, щом изплувах от облака, очаквах сепията да е изчезнала, но тя запазваше позицията си от дясната ми страна. Веднъж, точно след като сиянието, което представляваше слънцето, беше преминало зенита си, каякът попадна в особено бързо издигащ се облак и параплатното едва не се сгъна от силното течение. Но после възстанови стабилността си и когато изплувах навън, вече бях километри по-нависоко. Въздухът бе по-рядък и по-студен. Сепията ме беше последвала.

„Навярно още не е гладна. Навярно се храни нощем.“

Постоянно оглеждах пустото небе между облаците с надеждата да зърна друг телепортаторен пръстен, но напразно. Изглежда от моя страна бе глупаво да очаквам да открия телепортал — въздушните течения ме носеха най-общо на запад и юг. Как бих могъл да вдяна конец в толкова тънка игла след такова безцелно носене из облаците? Не ми се струваше вероятно. Но все пак оглеждах небето.

По средата на следобеда осъзнах, че далеч на юг и надолу се виждат други живи същества. Още сепии, движещи се в основата на огромна облачна кула. Слънчевите лъчи пронизваха глъбините достатъчно надалеч, за да осветят прозрачните им тела на фона на черната бездна под тях. В подножието на облака трябва да имаше десетки — не, стотици — пулсиращи, носещи се във въздуха създания. Бях прекалено далеч, за да различа дисковидните паразити наоколо им, но разсеяната светлина край тях — като прах — предполагаше, че са хиляди или милиони. Зачудих се дали чудовищата обикновено летят в по-ниските атмосферни пластове, а това тук — което продължаваше да ме следва в обсега на пипалата си — се е издигнало от любопитство.

Мускулите ми бяха изтръпнали. Измъкнах се от седалката и се опитах да се протегна върху корпуса на каяка, като се държах за въжетата на параплатното. Беше опасно, но трябваше да се раздвижа. Легнах по гръб и започнах да въртя педалите на въображаем велосипед. После направих лицеви опори, вкопчил пръсти в ръба на лодката. Когато свърших, пропълзях обратно на седалката и задрямах.

Навярно е странно да го призная, но през целия онзи следобед мислите ми блуждаеха, дори докато извънземната сепия плуваше до мен и дисковидните създания танцуваха и кръжаха само на метри от каяка и параплатното. Човешкият ум съвсем бързо свиква със странността, ако в поведението й не се забелязват някакви особености.

Замислих се за последните няколко дни, месеци и години. Мислех си за Енея — за това, че я бях оставил сама — и за всички други хора, с които се бях разделил: А. Бетик и другите в Талиезин-запад, стария поет на Хиперион, Дем Лоа, Дем Риа и тяхното семейство на Витъс-Грей-Балианъс Б, отец Главк в замръзналите въздушни тунели на Сол Дракони Септем, Кучиат, Чиаку, Кучту, Чичтику и другите читчатуки на същия онзи свят — Енея беше сигурна, че отец Главк и нашите читчатукски приятели са били убити, след като напуснахме планетата им, макар че никога не ми обясни откъде го знае — мислех си и за други хора, с които се бях разделил, върнах се чак до мига, в който за последен път зърнах Баба и махащите ми за сбогом членове на Клана, когато заминавах, за да постъпя в планетарната гвардия преди толкова много години. И мислите ми постоянно се връщаха към това, че бях оставил Енея сама.

„Оставил съм прекалено много хора. И съм позволил на прекалено много хора да вършат моята работа и да се сражават заради мен. Отсега нататък сам ще се бия за себе си. Ако някога отново открия момичето, завинаги ще остана с него.“ Тази решимост запламтя в мен като гняв, възпламенена от невъзможността да намеря друг телепортаторен пръстен сред тези безкрайни облаци.

ТИ ПОЗНАВАШ ОНАЗИ, КОЯТО УЧИ ТЯ ТЕ Е ДОКОСНАЛА (!?!?)

Думите не бяха изречени със звук, нито пък ги чух с ушите си. По-скоро бяха като удари във вътрешността на черепа ми. Буквално залитнах и се вкопчих в страните на каяка, за да не изпадна навън.

БИЛ ЛИ СИ ДОКОСНАТ/ПРОМЕНЕН УЧЕЙКИ СЕ ДА ЧУВАШ/ВИЖДАШ/ХОДИШ ОТ ОНАЗИ, КОЯТО УЧИ (????)

Всяка дума беше като пристъп на мигрена. Всяка една от тях ме връхлиташе със силата на мозъчен кръвоизлив. Думите кънтяха в черепа ми със собствения ми глас. Навярно полудявах.

Избърсах сълзите си и погледнах към гигантската сепия и рояка от зелени паразити. По-големият организъм пулсираше, свиваше се, протягаше своите увиващи се нишки и плуваше в ледения въздух. Не можех да повярвам, че думите са дошли от това създание. Беше прекалено биологично. А и не вярвах в телепатията. Погледнах към роящите се дискове, но в поведението им не се забелязваха признаци на по-висш интелект от този на прашинки, осветени от сноп слънчеви лъчи — дори по-малко, отколкото в синхронното плуване на ято риби или прилепи. Макар че се чувствах глупаво, аз извиках:

— Кой си ти? Кой говори?

Примижах, готов за експлозията от думи в мозъка ми, но от гигантския организъм и неговите спътници не последва отговор.

— Кой говори? — извиках пак сред надигналия се вятър. Не се чуваше нищо друго, освен плясъка на въжетата в параплатното.

Каякът зави надясно, изправи се и отново зави. Обърнах се наляво — почти очаквах да открия, че ме напада друго чудовище, но вместо това видях да се приближава нещо много по-зловещо.

Докато бях наблюдавал извънземното същество на север, от юг ме бяха заобиколили развълнувани черни облаци. Откъм тласканите от топъл въздух буреносни маси пълзяха тъмни ленти и се кълбяха под мен като абаносови реки. Можех да видя проблясващите в бездната светкавици и прииждащите сфери на кълбовидните мълнии, откъсващи се от черната буреносна колона. Увиснали от черната облачна река много по-близо до мен се вихреха десетина торнада, чиито фунии се протягаха към лодката ми като опашки на скорпиони. Всяка фуния бе по-голяма от сепията — вертикални километри вихрен хаос — и от тях се отделяха все нови и нови. Тромавото ми параплатно не беше в състояние да издържи на който и да е от тези въртопи — а те нямаше как да не минат през мен.

Изправих се в клатещата се лодка и се хванах за едно от въжетата с лявата си ръка. После разтърсих десния си юмрук към вихрушките, към бурята зад тях и към невидимото небе.

— Мамка ви! — извиках. Думите ми се загубиха във воя на вятъра. Жилетката ми плющеше. Вихърът едва не ме отнесе. Провесих се навън и застанах като ски скачач в мига на безумно равновесие преди неизбежното падане. Отново разтърсих юмрук и изкрещях: — Не ми пука какво ще направите, мамка ви. Предизвиквам ви, богове!

Сякаш в отговор, една от фуниите се приближи и върхът на конуса й се заби надолу, като че ли в търсене на твърда повърхност, която да унищожи. Бе на стотици метри от мен, но вакуумът от преминаването й завъртя каяка и параплатното като хартиена лодка в канала на ваната. Отпуснах се напред върху гладкия корпус на каяка и щях да изпадна в несвяст, ако опипващите ми ръце не бяха открили въже, за което да се хванат.

Фунията на торнадото беше придружена от градушка. Ледени топчета — някои големи колкото юмрука ми — заудряха по параплатното и каяка със звука на облак игли, изстрелян от пистолет. Топчетата ме улучиха по крака, рамото и кръста и от болка едва не се пуснах. Това нямаше значение, осъзнах аз, докато се държах за клатещия се, пропадащ каяк, защото платното бе разкъсано на стотици места. Единствено то ме беше спасило от ледения обстрел, но сега бе станало на решето и лодката стремително се носеше към мрака на много хиляди клика под мен. Фуниите на торнадото изпълниха небето. Стиснах вече безполезното въже и увиснах на него, решен да остана в това положение, докато налягането не ме смажеше или ветровете не ме разкъсаха на парчета.

Бях падал по-малко от километър, набирайки скорост, невъзможна на Хиперион или Старата Земя, когато сепията — забравена някъде зад и над мен — се понесе надолу. Трябва да се бе придвижила с ослепителна скорост. Първото нещо, което си помислих, щом дългите й нишки се обвиха около мен като пипала, беше, че е гладна и е решила в никакъв случай да не губи вечерята си.

Ако съществото ме бе задържало рязко при скоростта, с която падах, и каякът, и аз щяхме да се пръснем на малки парченца. Но сепията започна да се спуска заедно с мен, като обкръжи лодката, платното, въжетата и мен с най-малките си пипалца — всяко от които дебело от два до пет метра — и после постепенно спря, изпускайки смърдящи на амоняк газове като спускателен кораб преди приземяване. След това отново започна да се издига към бурята, която продължаваше да бушува. Макар почти да бях загубил съзнание, забелязах, че сепията потъва във вихрещия се черен облак и в същото време придвижва разбития каяк и мен към отвор в огромното си прозрачно тяло.

„Е — изтощено си помислих аз, — най-после открих къде й е устата.“

Около и върху мен лежаха парчета от въжетата и параплатното. Каякът сякаш беше увит в груб сив плат. Опитах се да се обърна, като си мислех да пропълзя обратно към седалката на лодката и да взема игления пистолет, за да се освободя от създанието.

Пистолетът го нямаше, разбира се — беше изпаднал навън по време на яростното премятане и падането. Нямаше ги и възглавниците, раницата с дрехите ми, храната, водата и лазерното фенерче. Вътре нямаше абсолютно нищо.

Опитах се да се засмея, но не успях, докато пипалата теглеха каяка и вкопчилия се в него пътник през последните петдесет метра до зейналия отвор от долната страна на тялото на сепията. Сега по-ясно можех да видя вътрешните органи — пулсиращи и поглъщащи, движещи се на перисталтични вълни, някои пълни със зелените дисковидни създания. Когато нишките ме привлякоха по-близо, усетих непреодолима смрад на почистваща течност — амоняк, осъзнах аз, — от която очите ми се насълзиха и гърлото ми започна да пари.

Помислих си за Енея. Тази мисъл не бе продължителна или ясно оформена — просто мислен образ на момичето на шестнайсетия му рожден ден, със съвсем къса коса, потно и загоряло от медитации в пустинята — и й пратих едно-единствено послание: „Съжалявам, хлапе. Направих всичко възможно, за да стигна до кораба и да ти го докарам. Съжалявам.“

После дългите пипала се увиха и притеглиха лодката и мен в устата, която трябва да беше широка трийсетина-четирийсет метра. Помислих си за фибростъклото, ултранайлоновото параплатно и въглеродните въжета, които влизаха вътре заедно с мен, и имах време за една последна мисъл: „Надявам се от тях да те заболи коремът“.

После потънах в смрад на амоняк и риба, смътно осъзнах, че въздухът във вътрешността на създанието не е годен за дишане и реших да изскоча от каяка, за да не бъда смлян, но загубих съзнание, преди да успея да направя каквото и да е или да помисля за нещо друго.

Когато вече не можех да съзнавам и виждам, сепията продължи да се издига сред облак, по-черен от безлунна нощ. Устата й се затвори и изчезна. Каякът, платното и аз бяхме само сянка в течното съдържание на търбуха й.