Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хиперион (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rise of Endymion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 54 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)

Издание:

Дан Симънс. Триумфът на Ендимион

Американска, I издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корицата „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 45

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

10

Бях буден през цялата тази дълга нощ и през следващия ден, гърчех се от болка, час по час тичах до тоалетната, като носех банката с интравенозната система, болезнено се мъчех да уринирам и после проверявах абсурдния филтър за някакви следи от бъбречния камък, който ме убиваше. Изхвърлих го някъде късно сутринта.

В продължение на цяла минута не можех да повярвам. През последния половин час болката беше отслабнала, всъщност, само ехо от болка в кръста и слабините ми, но докато зяпах мъничкото, червеникаво нещо в коничния филтър — по-голямо от зрънце пясък, но много по-малко от камъче — не можех да повярвам, че то е било в състояние да ми причини толкова страдания в продължение на толкова много време.

— Повярвай — каза Енея, която седеше на ръба на плота и гледаше как си загащвам пижамата. — В живота често най-малките неща ни причиняват най-силна болка.

— Да — отвърнах аз. Смътно разбирах, че Енея не е тук — че никога не бих уринирал пред когото и да е, още по-малко пред това момиче. Халюцинирах присъствието й още от първата ултраморфинова инжекция.

— Поздравления — кимна халюцинацията на Енея. Усмивката й изглеждаше съвсем истинска — онази малко дяволита, малко дразнеща извивка на дясното ъгълче на устата й, с която бях свикнал — и можех да видя, че е със зелените дочени панталони и бялата памучна блуза, които често носеше за работа в пустинния пек. Но през нея виждах и мивката и меките хавлии.

— Благодаря — въздъхнах аз и се затътрих обратно, за да се стоваря на леглото. Не можех да повярвам, че болката няма да се върне. Всъщност, доктор Молина ми беше казала, че е възможно да има няколко камъчета.

Енея бе изчезнала, когато в стаята влязоха Дем Риа, Дем Лоа и оставеният да ме пази войник.

— О, това е чудесно! — възкликна Дем Риа.

— Толкова се радваме — прибави Дем Лоа. — Надявахме се, че няма да се наложи да те оперират в мирския лазарет.

— Сложи си дясната ръка тук — нареди войникът. Той закопча китката ми за месинговата табла на леглото.

— Арестант ли съм? — изтощено попитах аз.

— Винаги си бил такъв — изсумтя войникът. Тъмната му кожа беше потна под визьора на шлема му. — Плъзгачът ще дойде да те вземе утре сутрин. Нали не искаш да пропуснеш возенето? — Той отново излезе навън под сянката на голямото дърво пред къщата.

— О — каза Дем Лоа и докосна с хладните си пръсти закопчаната ми с белезници китка. — Съжаляваме, Рол Ендимион.

— Вината не е ваша — отвърнах аз. Чувствах се толкова уморен и упоен, че езикът ми не искаше да ми се подчинява. — Вие бяхте много любезни. Изключително любезни. — Разсейващата се болка не ми позволяваше да заспя.

— Отец Клифтън би искал да дойде и да поговори с теб. Имаш ли нещо против?

В този момент еднакво бих се зарадвал и на плъхопаяци, загризали пръстите на краката ми, и на идеята за разговор с мисионер.

— Естествено — усмихнах се аз. — Защо не?

 

 

Отец Клифтън беше по-млад от мен, нисък — но не толкова нисък, колкото Дем Риа, Дем Лоа и тяхната раса — и топчест, с оредяваща, пясъчноруса коса и добродушно, червендалесто лице. Помислих си, че познавам този тип хора. Капеланът в планетарната гвардия малко приличаше на отец Клифтън — сериозен, в общи линии безобиден, малко нещо мамино синче, станало свещеник, така че никога да не му се налага да порасне и наистина да поеме отговорността за себе си. Баба бе човекът, който ми посочи, че енорийските свещеници в селата из мочурищата на Хиперион имат склонност донякъде да запазват детинските си черти: енориашите им се отнасяха към тях с почит, около тях се суетяха икономки и жени от всякакви възрасти и никога не влизаха в реално съперничество с други възрастни мъже. Струва ми се, че въпреки отказа й да приеме кръста, Баба не беше настроена действително антиклерикално, а просто се забавляваше с тази особеност на енорийските свещеници от великата и могъща мирска империя.

Отец Клифтън искаше да разговаряме за теология. Мисля, че тогава изпъшках, но добрият свещеник трябва да го бе приел като реакция към бъбречния камък, защото само се наведе към мен, потупа ме по ръката и измърмори:

— Спокойно, спокойно, синко.

Споменах ли, че беше поне с пет-шест години по-млад от мен.

— Рол… мога ли да те наричам Рол?

— Естествено, отче. — Затворих очи, сякаш заспивах.

— Какво е мнението ти за Църквата, Рол?

Обелих очи под клепачите си.

— За Църквата ли, отче?

Отец Клифтън чакаше.

Свих рамене. Или по-точно, опитах се да свия рамене — не е толкова лесно, когато китката ти е закопчана над главата ти, а в другата ти ръка е вкарана интравенозна система.

Отец Клифтън трябва да бе разбрал несръчното ми движение.

— Тогава си безразличен към нея, така ли? — меко попита той.

„Толкова безразличен, колкото може да е човек към организация, опитала се да го залови или убие“, помислих си аз.

— Не съм безразличен, отче — отвърнах на глас. — Просто Църквата… хм, в много отношения изобщо не е свързана с живота ми.

Мисионерът леко повдигна пясъчнорусата си вежда.

— Божичко, Рол… Църквата е много неща… не всички от тях са безупречно добри, сигурен съм… но смятам, че едва ли можеш да я обвиняваш, че няма връзка с живота.

Помислих си дали отново да не свия рамене, но реших, че е достатъчно и едно такова несръчно сгърчване.

— Разбирам какво имаш предвид — отвърнах аз, като се надявах, че с това разговорът ще приключи.

Отец Клифтън се наведе още по-близо към мен, облегна лакти на коленете си и сключи длани пред себе си — но по-скоро в убеждаваща, отколкото в молитвена поза.

— Рол, ти знаеш, че утре сутрин ще те отведат в базата Вомбасино.

Кимнах. Поне главата ми беше свободна.

— Знаеш, че наказанието за дезертьорство от мирския флот и Търговския мир е смърт.

— Да, но едва след справедлив процес.

Отец Клифтън не обърна внимание на сарказма ми. По челото му се появиха бръчки, които можеха да изразяват единствено тревога — макар че не бях сигурен дали за съдбата ми или за вечната ми душа. Навярно и за двете.

— За християните… — започна той и замълча за миг. — За християните такава екзекуция е наказание, известно неудобство, навярно дори моментен ужас, но после те продължават пътя си. За теб…

— Небитие — казах аз, за да му помогна да довърша мисълта си. — Голямото поглъщане. Вечен мрак. Нищо. Превръщам се в обиталище за червеи.

Отец Клифтън не се засмя.

— Не трябва да е така, синко.

Въздъхнах и погледнах през прозореца. На Витъс-Грей-Балианъс Б беше ранен следобед. Тук слънцето светеше различно от световете, които познавах добре — Хиперион Старата Земя, дори Mare Infinitum и другите места, посещенията ми на които бяха кратки, но напрегнати. Разликата обаче беше толкова фина, че ми е трудно да я опиша. Но бе красиво. Няма спор. Погледнах към кобалтовосиньото небе, прошарено с лилави облаци, към обилната светлина, която падаше по розовия кирпич и дървения перваз. Заслушах се в глъчката на децата, които играеха на улицата, в кроткия разговор между Сее Амбре и нейния болен брат Бин, във внезапния им, тих смях, когато нещо в играта им ги развесели, и си помислих: „Завинаги да загубя всичко това?“

И халюцинирах гласа на Енея, който казваше: „Завинаги да загубиш всичко това е същността на човешкото, обич моя“.

Отец Клифтън прочисти гърлото си.

— Чувал ли си някога за залога на Паскал, Рол?

— Да.

— Наистина ли? — Отец Клифтън изглеждаше изненадан. Имах чувството, че съм прекъснал предварително подготвената му линия на убеждение. — Тогава знаеш защо има смисъл — доста неубедително каза той.

Отново въздъхнах. Сега болката бе постоянна, а не на приливите, които ме бяха поглъщали през последните няколко дни. Спомнях си първата си среща с Блез Паскал в разговорите с Баба, когато бях хлапе. По-късно го обсъждахме с Енея в аризонския здрач и накрая бях потърсил неговите „Pensees“[1] във великолепната библиотека на Талиезин-запад.

— Паскал е бил математик — казваше отец Клифтън, — преди Хеджира… от средата на осемнайсети век, струва ми се.

— Всъщност е живял в средата на седемнайсети век — поправих го аз. — От 1623 до 1662 г. — Малко блъфирах с датите. Изглеждаха ми верни, но не бих заложил живота си за това. Спомнях си епохата, защото една зима двамата с Енея бяхме прекарали няколко седмици в разговори за Просвещението и за неговото въздействие върху дохеджирските, домирските хора и институции.

— Да — съгласи се отец Клифтън, — но времето, в което е живял, не е толкова важно, колкото така нареченият му „залог“. Помисли си, Рол — от една страна възможността за възкресяване, безсмъртие, вечност в рая и в Христовата светлина. От друга страна… как го каза ти?

— Голямото поглъщане. Небитие.

— Още по-лошо — със сериозна убеденост заяви младият свещеник. — Небитие означава празнота. Сън без сънища. Но Паскал е разбирал, че липсата на Христовото изкупление е по-ужасна. Тя е вечно съжаление… копнеж… безкрайна тъга.

— И ад ли? — попитах аз. — Вечно наказание?

Отец Клифтън стисна длани, очевидно почувствал се неудобно от тази страна на уравнението.

— Навярно — отвърна той. — Но дори адът да е просто вечно разбиране на пропуснатите възможности… защо да поемаш този риск? Паскал е разбирал, че дори Църквата да греши, няма да загуби нищо, ако прегърне надеждата й. А ако е права…

Усмихнах се.

— Малко цинично, нали, отче?

Светлите очи на свещеника се впиха право в моите.

— Не толкова цинично, колкото да идеш на смърт без причина, Рол. Не и когато можеш да приемеш Христа като свой Господ, да вършиш добри дела сред другите човешки същества, да служиш на обществото и на своите братя и сестри во Христе и така да спасиш физическия си живот и безсмъртната си душа.

Кимнах. След малко казах:

— Може би все пак е важно времето, в което е живял.

Отец Клифтън премигна.

— Имам предвид Блез Паскал — поясних аз. — Живял е по време на интелектуална революция, каквато човечеството рядко е преживявало. И отгоре на това Коперник, Кеплер и другите като тях са разкривали, че вселената е много по-сложна. Слънцето се е превръщало… е… просто в слънце, отче. Всичко се е премествало и отдалечавало от Центъра. Веднъж Паскал казал: „Ужасен съм от вечната тишина на тези безкрайни пространства“.

Отец Клифтън се наведе още по-близо към мен. Можех да усетя мириса на сапун и крем за бръснене от гладката му кожа.

— Още една причина да помислиш за мъдростта на този залог, Рол.

Премигнах. Искаше ми се да се отдръпна от розовото му и свежо избръснато лице. Страхувах се, че мириша на пот болка и страх. Не бях си мил зъбите от двайсет и четири часа.

— Струва ми се, че не искам да правя какъвто и да е залог, ако това означава да си имам работа с Църква, която е станала толкова покварена, че изисква покорство и подчинение като цена за спасяването на живота на нечие дете — отвърнах аз.

Отец Клифтън отскочи назад, сякаш го бях зашлевил гладкото му лице стана тъмночервено. После се изправи и ме потупа по ръката.

— Поспи. Преди да заминеш утре пак ще поговорим.

Но не стана така. Ако в този момент бях навън и гледах точно към съответния квадрант на късното следобедно небе, щях да видя по кобалтовия купол пламъка от спускателния кораб на Немес, който се готвеше да се приземи в базата Бомбасино.

Когато отец Клифтън си тръгна, аз заспах.

 

 

Гледах как двамата с Енея седим във вестибюла на заслона й в пустинната вечер и продължаваме своя разговор.

— Вече съм сънувал това — отбелязах аз, като се огледах наоколо и докоснах камъка под брезента на заслона й. Скалата все още беше топла от слънцето през деня.

— Да — отвърна Енея. Тя отпиваше от нова чаша чай.

— Щеше да ми казваш тайната, която те прави месия — чух се да изричам аз. — Тайната, която те прави „връзката между два свята“, за която е говорил ИИ Ъмон.

— Да — повтори младата ми приятелка и отново кимна, — но първо ти ми кажи дали смяташ, че отговорът ти на въпроса на отец Клифтън е адекватен.

— Адекватен ли? — свих рамене аз. — Бях ядосан.

Енея отпи от чая си. От чашата се издигаше пара и докосваше миглите й.

— Но ти всъщност не отговори на въпроса му за залога на Паскал.

— Нямаше какво повече да му отговарям — леко раздразнен, казах аз. — Малкият Бин Риа Дем Лоа Алем умира от рак. Църквата използва кръстоида си като принуда. Това е поквара… мерзост. Не я искам.

Енея ме погледна над димящата чаша.

— Но ако Църквата не беше покварена, Рол… ако предлагаше кръстоида без никаква цена или уговорки. Щеше ли да го приемеш?

— Не. — Категоричността на отговора ми ме изненада.

Момичето се усмихна.

— Значи в основата на отказа ти не е покварата на Църквата. Ти отхвърляш самото възкресяване.

Понечих да заговоря, поколебах се, намръщих се и после изразих мислите си по друг начин.

— Отхвърлям това възкресяване. Да.

Без да престава да се усмихва, Енея попита:

— А има ли друго?

— Някога Църквата е смятала, че има — отвърнах аз. — В продължение на почти три хиляди години тя е предлагала възкресение на душата, не на тялото.

— А ти вярваш ли в това друго възкресяване?

— Не — отново отсякох, също толкова бързо, колкото и преди. Поклатих глава. — Залогът на Паскал никога не ме е привличал. Изглежда ми… плитък от гледна точка на логиката.

— Навярно защото дава само две възможности — каза Енея. Някъде в пустинната нощ бухал издаде кратък, остър звук. — Духовно възкресение и безсмъртие или смърт и проклятие.

— Последните две неща не са едно и също — възразих аз.

— Не, но навярно за човек като Блез Паскал са били. За човек ужасен от „вечната тишина на тези безкрайни пространства“.

— Духовна агорафобия — отбелязах аз.

Енея се засмя. Смехът й бе толкова искрен и спонтанен, че не можеше да не ми харесва. Не можех да не я обичам.

— Религията като че ли винаги ни е предлагала тази измамна двойственост. — Тя остави чашата си на плоския камък. — Тишината на безкрайните пространства или приятното спокойствие на вътрешната сигурност.

Издадох грубо възклицание.

— Мирската Църква предлага по-прагматична сигурност.

Енея кимна.

— Може би днес това е единственото убежище. Навярно запасите ни от духовна вяра са се изчерпали.

— Навярно е трябвало отдавна да се изчерпат — строго отвърнах аз. — Суеверието е взело ужасна дан от човечеството. Войните… погромите… съпротивата срещу логиката, науката и медицината… да не споменавам все по-голямата власт на хората, които управляват Мира.

— Цялата религия ли е суеверие, Рол? Цялата вяра ли е безумие?

Погледнах към нея с присвити очи. Слабата светлина от вътрешността на заслона и още по-слабата светлина на звездите в небето навън играеше по изпъкналите й скули и по нежната заобленост на брадичката й.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз. С основание очаквах капан.

— Ако ти вярваше в мен, това щеше ли да е безумие?

— Да вярвам в теб… в какъв смисъл? — казах аз и чух, че гласът ми звучи подозрително, почти нацупено. — Като на приятел или като на месия?

— Каква е разликата? — вдигна рамене Енея и отново се усмихна по онзи начин, който обикновено означаваше определено предизвикателство.

— Вярата в приятел е… приятелство — опитах се да обясня. — Вярност. — Поколебах се. — Обич.

— А вярата в месия? — настоя Енея. Очите й блестяха на светлината.

Направих безцеремонен, отхвърлящ жест.

— Това е религия.

— Ами ако твоята приятелка е месията? — вече открито усмихната попита тя.

— Искаш да кажеш: „Ами ако твоята приятелка смята, че е месията?“ — поправих я аз. Отново свих рамене. — Предполагам, че й оставаш верен и се опитваш да не я допускаш до това убежище.

Усмивката на Енея изчезна, но усещах, че това не е заради грубата ми забележка. Погледът й се бе насочил навътре към нея.

— Иска ми се да беше толкова просто, скъпи ми приятелю.

Трогнат, изпълнен с вълна на тревога, истинска като пристъп на гадене, аз омекнах.

— Щеше да ми казваш защо си избрана за този месия, хлапе. Какво те прави връзката между два свята.

Момичето — млада жена, съзнавах аз — тържествено кимна.

— Бях избрана, просто защото съм първото дете на Техноцентъра и човешкия род.

Бе казвала това и преди. Този път кимнах.

— Значи това са двата свята, които свързваш… Техноцентъра и нас, така ли?

— Два от световете, да — отвърна Енея и отново вдигна поглед към мен. — Но не единствените. Тъкмо това правят месиите, Рол… хвърлят мост между различни светове. Между различни епохи. Осигуряват връзката между две несъвместими концепции.

— И връзката ти с тези два свята те прави месията? — отново попитах аз.

Енея бързо, почти нетърпеливо поклати глава. В очите й проблясна нещо като гняв.

— Не — рязко отвърна тя. — Аз съм месията заради онова, което мога да правя.

Премигнах от яростта й.

— Какво можеш да правиш, хлапе?

Енея протегна ръка и нежно ме докосна.

— Спомняш ли си, когато ти казах, че Църквата и Мирът са прави за мен, Рол? Че съм вирус?

— А-ха.

Тя ме стисна за китката.

— Мога да предавам този вирус, Рол. Мога да заразявам други. В геометрична прогресия. Епидемия от заразоносители.

— Заразоносители на какво? — попитах аз. — На месианство ли?

Тя поклати глава. Изражението й бе толкова тъжно, че ми се прииска да я утеша, да я прегърна. Ръката й продължаваше да стиска китката ми.

— Не — заяви тя. — Просто на следващата стъпка в онова, което сме. В онова, което можем да бъдем.

Поех си дъх.

— Говориш за учението за физиката на любовта — казах аз. — За възприемането на любовта като основна сила на вселената. Това ли е вирусът?

Без да пуска китката ми, тя продължително ме изгледа.

— Това е източникът на вируса — тихо отвърна Енея. — А аз уча как да използваме тази енергия.

— Как? — прошепнах.

Енея бавно премигна, сякаш тя беше онзи, който сънуваше и скоро щеше да се събуди.

— Да речем, че има четири стъпки — каза тя. — Четири етапа. Четири равнища.

Зачаках. Пръстите й оформиха примка около китката ми.

— Първата стъпка е да научиш езика на мъртвите — продължи Енея.

— Какво общо има…

— Шт! — Тя притисна към устните си показалеца на свободната си ръка.

— Втората е да научиш езика на живите — каза момичето.

Кимнах, без да разбирам нищо.

— Третата е да чуеш музиката на сферите — промълви тя.

По време на заниманията си в библиотеката в Талиезин-запад бях попадал на този древен израз: той бе съвсем объркан с астрология, с донаучната епоха на Старата Земя, с Кеплеровите малки дървени модели на слънчевата система, представляващи съвършени форми, обвивки на звезди и планети, движени от ангели… безброй томове с двусмислености. Нямах представа за какво говори младата ми приятелка и какво може да е значението на думите й в епоха в която човечеството се движеше през спиралния ръкав на галактиката по-бързо от светлината.

— Четвъртата стъпка — отново насочила поглед към себе си, продължи Енея — е да научиш как да направиш първата стъпка.

— Първата стъпка — объркан, повторих аз. — Искаш да кажеш първата стъпка, за която спомена… каква беше тя? Да научим езика на мъртвите ли?

Енея поклати глава и погледът й бавно ме фокусира. Сякаш за миг бе отишла някъде другаде.

— Не — отвърна тя. — Искам да кажа да направиш първата стъпка.

Почти затаил дъх, аз прошепнах:

— Добре. Готов съм, хлапе. Научи ме.

Енея отново се усмихна.

— Тъкмо това е иронията, Рол, обич моя. Ако реша да го направя, винаги ще бъда известна като Онази, която учи. Но глупавото е, че няма нужда да уча на това. Трябва само да предам този вирус, за да обясня всеки от етапите на онези, които искат да се научат.

Погледнах надолу към тънките й пръсти около китката ми.

— Значи вече си ми предала този… вирус? — попитах. Не усещах нищо друго, освен обичайното електрическо изтръпване, което докосването й винаги предизвикваше у мен.

Приятелката ми се засмя.

— Не, Рол. Ти не си готов. За да предам вируса е нужна съпричастност, не само контакт. И още не съм решила какво да правя… дали трябва да го направя.

— Да го споделиш с мен ли? — запитах аз, като си мислех: „Съпричастност?“.

— Да го споделя с всеки — отново станала сериозна, промълви тя. — С всеки, който е готов да се учи. — Енея пак ме погледна право в очите. Някъде в пустинята лаеше койот. — Тези… равнища, етапи… не могат да съществуват заедно с кръстоид, Рол.

— Значи преродените не могат да се учат, така ли? — попитах аз. Това изключваше мнозинството от човешките същества.

Тя поклати глава.

— Могат да се учат… просто не могат да останат преродени. Кръстоидът трябва да си отиде.

Въздъхнах. Не разбирах повечето от думите й, но това се дължеше на факта, че ми се струваха двусмислени. „Нима всички месии не говорят двусмислено?“ — попита циничната част от мен с равния глас на Баба. Гласно заявих:

— Не е възможно да се свали кръстоида, без да убиеш човека, който го носи. С истинската смърт. — Винаги се бях чудил дали този факт не е главната причина, поради която не желаех да приема кръста. Или навярно се дължеше просто на младежката ми вяра в собственото ми безсмъртие?

Енея не отговори директно.

— Ти харесваш народа на Спиралния спектър на Амойет, нали?

Премигнах и се опитах да разбера въпроса й. Дали бях сънувал това име, тези хора, тази болка? Или сънувах сега? Или това беше спомен за истински разговор? Но Енея не знаеше за Дем Риа, Дем Лоа и другите. Нощта и каменно-брезентовият заслон сякаш се надипляха като разпадащ се сън.

— Харесвам го — отвърнах аз и усетих, че моята приятелка сваля пръсти от китката ми. „Китката ми не беше ли закопчана за таблата на леглото?“

Енея кимна и отпи от изстиващия си чай.

— За народа на Спиралния спектър има надежда. И за хилядите други общества, изостанали или напреднали след Падането. Хегемонията е означавала хомогенност, Рол. Мирът означава още повече. Човешкият геном… човешката душа… не вярва на хомогенността, Рол. Тя… те… винаги са готови да използват възможност, да рискуват промяна и разнообразие.

— Енея — казах аз и протегнах ръка към нея. — Аз не… ние не можем… — Последва ужасяващо усещане за пропадане и сънят се разкъса на части като тънък картон под проливен дъжд. Не можех да видя приятелката си.

 

 

— Събуди се, Рол. Идват за теб. Мирът идва.

Опитах се да се събудя, драпайки към съзнанието като тромава машина, катереща се по склон, но тежестта на изтощението и болкоуспокоителните постоянно ме натискаше надолу. Не разбирах защо Енея иска да съм буден. Толкова добре си разговаряхме в съня ми.

— Събуди се, Рол Ендимион. — Това не беше Енея. Още преди напълно да се събудя и да се съсредоточа познах мекия глас и особения диалект на Дем Риа.

Седнах на леглото. Жената ме събличаше! Разбрах, че е свалила широката нощница и ми навлича долната фанелка — сега чиста и ухаеща на свеж ветрец, но все пак собствената ми долна фанелка. Вече ми бе обула гащетата. Габардиновите ми панталони, горната ми риза и жилетката бяха оставени до леглото. Как ли бе успяла с белезниците на…

Погледнах към китката си. Белезниците лежаха разкопчани върху завивките. Ръката ми бе болезнено изтръпнала от възстановяването на кръвообращението. Облизах си устните и се помъчих да говоря, без да провлачвам думите.

— Мирът ли? Идва ли?

Дем Риа ми навлече ризата, сякаш бях момчето й Бин… или още по-малък. Дадох й знак да си дръпне ръцете и се опитах да се закопчая. Пръстите ми внезапно бяха загубили подвижността си. В Талиезин-запад на Старата Земя използваха копчета, вместо самозалепващи се ленти. Мислех си, че съм свикнал с тях, но сега усилието ми продължаваше цяла вечност.

— … и ние чухме по радиото, че в Бомбасино се е приземил спускателен кораб. Имало четирима души в непознати униформи — двама мъже и две жени. Разпитвали коменданта за теб. После просто отлетели — спускателният кораб и три плъзгача. Ще пристигнат тук след четири минути. Може би и след по-малко.

— По радиото ли? — глупаво попитах аз. — Струва ми се, каза, че радиото не работело. Нали затова свещеникът ходи до базата, за да доведе лекар?

— Радиостанцията на отец Клифтън не работеше — прошепна Дем Риа, като ми помогна да се изправя на крака и ме придържаше, докато си нахлузвах панталона. — Ние имаме радиостанции… теснолъчеви сателитни предаватели… за които Мирът нищичко не знае. Имаме и шпиони. Един от тях ни предупреди… побързай, Рол Ендимион. Корабите ще са тук след минута.

Тогава окончателно се разбудих, буквално зачервен от прилив на гняв и безпомощност, който заплашваше да ме отнесе. „Защо тези копелета не ме оставят на мира?“ Четирима души в непознати униформи. Очевидно Мирът. Явно, когато преди повече от четири години отец-капитанът — де Соя — ни остави да избягаме от клопката на Божия горичка, не бяха престанали да преследват Енея, А. Бетик и мен.

Погледнах хронометъра на инфотерма ми. Корабите щяха да се приземят след около минута. За това време нямаше къде да избягам.

— Остави ме — казах аз и се дръпнах от ниската жена в синя роба. Прозорецът беше отворен и следобедният ветрец нахлуваше през завесите. Сякаш можех да чуя почти свръхзвуковото бръмчене на плъзгачите. — Трябва да се махна от дома ви… — Представих си как хората от Мира палят къщата, заедно с малките Сес Амбре и Бин.

Дем Риа ме дръпна назад от прозореца. В този момент влезе мъжът от семейството — младият Алем Микаил Дем Алем, — заедно с Дем Лоа. Мъкнеха едрото лусусианско тяло на оставения да ме пази мирски войник. Сес Амбре, чиито тъмни очички блестяха, държеше краката му, докато Бин се мъчеше да издърпа огромния ботуш на мъжа. Лусусианецът спеше с отворена уста и по високата яка на бойната му униформа се стичаше слюнка.

Погледнах към Дем Риа.

— Преди петнайсетина минути Дем Лоа му даде малко чай — тихо обясни тя и направи грациозен жест, от който тъканта на сините ръкави на робата й се развълнува. — Страхувам се, че използвахме остатъка от ултраморфина ти, Рол Ендимион.

— Трябва да вървя… — започнах аз. Болката в кръста ми бе поносима, но краката ми трепереха.

— Не — прекъсна ме Дем Риа. — Ще те хванат за няколко минути. — Тя посочи към прозореца. Отвън се разнасяше характерният тътен на спускателен кораб с ЕМ двигател, последван от тъпия звук и лая на дюзите. Машината трябва, да кръжеше точно над селото в търсене на място за приземяване. Миг по-късно прозорецът отекна от троен екот и над съседните кирпичени сгради се появиха два черни плъзгача.

Алем Микаил беше съблякъл лусусианеца по термобельо и го остави на леглото. После закопча с белезниците масивната му дясна китка. Дем Лоа и Сес Амбре смъкнаха пластовете на униформените му дрехи, телесната броня и огромните му ботуши и ги натъпкаха в торба за пране. Малкият Бин Риа Лоа Алем хвърли вътре шлема на войника. Слабото момче носеше тежкия иглен пистолет. Тази гледка ме сепна — бях свикнал да избягвам комбинацията деца и оръжие, още когато самият аз бях дете и се учех да използвам енергийни оръжия, докато керванът ни се влачеше из хиперионските поля, — но Алем се усмихна, взе пистолета от момчето и го потупа по гърба. От начина, по който Бин държеше оръжието — без да докосва спусъка, с цев, насочена настрани, и с поглед, отправен към индикатора на предпазителя, докато подаваше пистолета на баща си, — беше очевидно, че и по-рано си е имал работа с такова устройство.

Бин ми се усмихна, взе тежката торба с дрехите на войника и изтича от стаята. Шумът навън достигна кресчендо и аз се обърнах да погледна през прозореца.

На по-малко от трийсет метра нататък по улицата, която минаваше покрай канала, вдигаше прах черен плъзгач. Можех да го видя през пролуката между къщите. По-големият спускателен кораб се снишаваше и изчезваше от очи някъде на юг, навярно за да се приземи на тревистото открито пространство до кладенеца, където бях загубил съзнание от болка от бъбречния камък.

Тъкмо бях завързал обувките си и си закопчавах жилетката, когато Алем ми подаде игления пистолет. По навик проверих индикаторите на предпазителя и заряда, но после поклатих глава.

— Не — казах аз. — Чисто самоубийство ще е да нападна мирски войници само с това. Броните им… — Всъщност в този момент не мислех за броните им, а по-скоро за ответния огън на автоматичните им оръжия, които само за миг щяха да сравнят със земята тази къща. Помислих си за момчето с торбата за пране, в която бе униформата на войника. — Бин… — прибавих аз. — Ако го хванат…

— Знаем, знаем — прекъсна ме Дем Риа, дръпна ме от леглото и ме поведе към тесния коридор. Не си спомнях тази част от къщата. През последните четирийсетина часа моята вселена се свеждаше до спалнята и съседната тоалетна. — Хайде, ела.

Отново се освободих от ръката й и подадох пистолета на Алем.

— Просто ме оставете да избягам — помолих с разтуптяно сърце и посочих към хъркащия лусусианец. — И за миг няма да го помислят за мен. Могат да се свържат с лекарката — ако вече не е в някой от онези плъзгачи, — за да ме идентифицира. Просто им кажете… — погледнах към приятелските лица в техните сини роби — … кажете им, че съм надвил пазача и съм ви държал под прицел… — После замълчах, осъзнал, че веднага щом се събуди, войникът ще опровергае версията ми. Съучастничеството на семейството в бягството ми щеше да е очевидно. Отново хвърлих поглед към игления пистолет и понечих да протегна ръка към него. Само един изстрел със стоманените иглички и спящият войник никога нямаше да се събуди, за да опровергае каквото и да е и да изложи на опасност тези добри хора.

Само че просто не можех да го сторя. Бях способен да убия мирски войник в честен двубой — наистина, адреналиновият пристъп на гняв, който се надигаше от слабостта и уплахата ми, подсказваше, че тази възможност ще е добре дошло облекчение, — но не бях в състояние да убия този спящ човек.

Честен двубой обаче нямаше да има. В бойните си брони мирските войници, а още по-малко онези тайнствени четирима със спускателния кораб — швейцарски гвардейци? — щяха да са неуязвими за игличките ми и изобщо за каквото и да е друго, освен за мирско автоматично оръжие. А швейцарските гвардейци щяха да са неуязвими и за него. Бях обречен. Бяха обречени и тези добри хора, които се бяха отнесли толкова мило към мен.

Отвори се задна врата и в коридора се вмъкна Бин. Робата му се беше повдигнала нагоре, разкривайки покритите му с прах тънки крачета. Погледнах към него и си помислих, че момчето няма да получи своя кръстоид и ще умре от рак. Възрастните спокойно можеха да прекарат следващите стандартни десет години в някой мирски затвор.

— Съжалявам… — заекнах аз, без да мога да открия нужните думи. Чувах смута на улицата, докато войниците бързаха сред привечерната навалица навън.

— Рол Ендимион — каза с мекия си глас Дем Лоа и ми подаде раницата, която бяха донесли от каяка ми, — моля те, млъкни и ни последвай. Незабавно.

 

 

Под пода на коридора имаше тунел. Винаги бях смятал, че такива тайни проходи има само в холодрамите, но сега съвсем доброволно последвах вътре Дем Риа. Представлявахме странна процесия — Дем Риа и Дем Лоа, които се спускаха по стръмното стълбище пред мен, след това аз с игления пистолет в ръка и с подскачащата раница на гръб, малкият Бин, следван от сестра си Сес Амбре и накрая Алем Микаил Дем Алем, който грижливо заключи капака зад себе си. В къщата не остана никой, освен хъркащия лусусиански войник.

Стълбището се спускаше по-надълбоко от обикновено мазе и отначало си помислих, че стените са кирпичени като тези отгоре. После разбрах, че проходът е изсечен в мека скала, навярно пясъчник. Двайсет и седем стъпала надолу стигнахме дъното на вертикалната шахта и Дем Риа ни поведе по тесен тунел, осветен от бледи химични светлоглобуси. Зачудих се защо този дом на средно семейство от работническата класа има подземен проход.

Сякаш прочела мислите ми, синята качулка на Дем Лоа се обърна и тя прошепна:

— Спиралният спектър на Амойет изисква… хм… дискретни входове към къщите на другите. Особено по време на Двукратния мрак.

— На Двукратния мрак ли? — промълвих аз, като се приведох, за да мина под един от глобусите. Вече бяхме изминали двайсет-двайсет и пет метра — в посока, обратна на канала, струваше ми се — и тунелът продължаваше надясно.

— Бавната, двойна елипса на слънцето край двете луни на тази планета — поясни Дем Лоа. — Тя продължава точно деветнайсет минути. Това е основната причина, поради която избрахме този свят.

— Ах — възкликнах аз. Не разбрах нищо, но в този момент като че ли нямаше значение. — Мирските войници имат сензори, с които могат да откриват такива тайници — прошепнах на жената пред мен. — Имат дълбочинен радар, с който могат да проникват през скала. Имат…

— Да, да — прекъсна ме Алем, — но кметът и другите ще ги задържат няколко минути.

— Кметът ли? — доста тъпо повторих аз. Краката ми все още бяха слаби от двудневния ми престой в леглото. Боляха ме кръстът и слабините, но това беше незначителна болка — несъществена — в сравнение с онова, през което бях преминал (и онова, което бе преминало през мен) последните два дни.

— Кметът оспорва правото на Мира на обиск — прошепна Дем Риа. Проходът се разшири и се изправи поне стотина метра напред. Отминахме две разклонения. Това не беше единичен тунел — бяха проклети катакомби. — Мирът признава властта на кмета в шлюза Чайлд Ламонд — продължи тя. Сините копринени роби на петимата члена на семейството също шепнеха в пясъчника, докато бързахме напред. — На Витъс-Грей-Балианъс Б все още имаме закони и съдилища, така че те нямат право да извършват обиск, без специална заповед и да отнемат гражданските ни права.

— Но те ще получат разрешение от съответната институция — възразих аз, като бързах, за да не изоставам от жените. Стигнахме до ново разклонение и те завиха надясно.

— Накрая, да — съгласи се Дем Лоа, — но в момента улиците са пълни с всички цветове на Спектъра в шлюза Чайлд Ламонд — червено, бяло, зелено, абаносово, жълто — хиляди хора от селото ни. А от съседните шлюзове идват и други. Никой няма да издаде в коя къща си бил. Прилъгахме отец Клифтън да напусне селото, така че няма да може да помогне на мирските войници. Доктор Молина е била задържана от наши хора в Кероа Тамбат и в момента не е в контакт с началниците си. А твоят пазач ще спи още поне час. Насам.

Завихме наляво по по-широк тунел, спряхме при първата врата, която видяхме, изчакахме Дем Риа да я отвори, като долепи длан до сензорната ключалка и влязохме в просторно, кънтящо пространство, изсечено в скалата. Стояхме на метално стълбище, гледащо към нещо, което приличаше на подземен гараж: вътре бяха наредени шест дълги, тънки машини в основните цветове с огромни колела, криле на кърмите, платна и педали. Приличаха на коли, задвижвани с вятър и мускулна сила и покрити с дърво, ярки копринено-полимерни тъкани и перспекс.

— Ветроциклети — каза Сес Амбре.

Неколцина мъже и жени в смарагдово-зелени роби и високи ботуши подготвяха колите за път. В дъното на една от тях беше поставен моят каяк.

Всички се заспускаха по тракащото стълбище, но аз останах горе. Спирането ми бе толкова внезапно, че бедният Бин и Сес Амбре едва не се блъснаха в мен.

— Какво има? — попита Алем Микаил.

Бях пъхнал игления пистолет в колана си и сега разперих ръце.

— Защо правите това? Защо всички ми помагат? Какво става?

Дем Риа се върна по металното стълбище и се облегна на перилата. Очите й блестяха също като на дъщеря й по-рано.

— Ако те хванат, Рол Ендимион, ще те убият.

— Откъде знаеш? — попитах аз. Гласът ми беше тих, но акустиката на подземния гараж накара мъжете и жените в зелено да вдигнат поглед от работата си.

— Говореше насън — отвърна Дем Риа.

Отметнах глава, без да разбирам нищо. Бях сънувал Енея и нашия разговор. Какво би могло да каже това на тези хора?

Дем Риа се качи още едно стъпало назад и ме докосна по китката със студената си ръка.

— Спиралният спектър на Амойет е предрекъл появата на онази жена, Рол Ендимион. На онази, наречена Енея. Ние я наричаме Онази, която учи.

В този миг усетих, че настръхвам под ледената светлина на глобуса. Старият поет — чичо Мартин — беше говорил за младата ми приятелка като за месия, но цинизмът му се просмукваше във всичко, което казваше или правеше. Народът на Талиезин-запад уважаваше Енея… но чак пък да вярва, че енергичното шестнайсетгодишно хлапе наистина е Световна историческа фигура? Не ми се струваше вероятно. Двамата с нея бяхме разговаряли за това и в действителния живот, и в ултраморфиновите ми сънища, но… Боже мой, намирах се на свят на стотици светлинни години от Хиперион и на цяла вечност от По-малкия Магеланов облак, където бе скрита Старата Земя. Откъде тези хора…

— Когато е композирал спиралната симфония, Халпъл Амойет е знаел за Онази, която учи — обясни Дем Лоа. — Целият народ на Спектъра произхожда от хора със съпреживителни способности. Спиралата е била и е начин за тяхното усъвършенстване.

Поклатих глава.

— Извинявай, но не разбирам…

— Моля те, разбери го, Рол Ендимион — каза Дем Риа и пръстите й почти болезнено стиснаха китката ми. — Ако не избягаш оттук, Мирът ще залови душата и тялото ти. А Онази, която учи се нуждае и от двете.

Примижах и погледнах към жената, като си мислех, че се шегува. Но приятното й, гладко лице бе спокойно и сериозно.

— Моля те — обади се малкият Бин, като пъхна ръчичката си в моята и ме задърпа. — Моля те, побързай, Рол.

Бързо се заспусках по стъпалата. Един от мъжете в зелено ми подаде червена роба. Алем Микаил ми помогна да я облека върху собствените си дрехи. Само с няколко точни движения на ръцете си той ме уви в червения бурнус. Сам никога нямаше да успея да го направя както трябва. С удивление осъзнах, че цялото семейство — двете жени, Сес Амбре и малкият Бин — са съблекли сините си роби и обличат червени. Видях, че не съм бил прав да ги оприличавам с лусусианците — защото макар да бяха по-ниски и мускулести от средните обитатели на Мира, телата им бяха съвършено пропорционални. Никой от възрастните нямаше косми нито по главата си, нито където и да е другаде. Това някак си правеше дребните им тела по-привлекателни.

Извърнах се, осъзнал, че съм се изчервил. Сес Амбре се засмя и ме докосна по ръката. Алем Микаил последен се бе облякъл и сега всички бяхме в червени роби. Един поглед към мускулестия му торс ми показа, че не бих издържал и петнайсет секунди в схватка с този по-нисък от мен мъж. Но пък навярно, осъзнах аз, не бих издържал повече от трийсет секунди и срещу Дем Лоа или Дем Риа.

Протегнах игления пистолет на Алем, но той ми даде знак да го задържа и ми показа как да го пъхна в един от многобройните джобове на дългата тъмночервена роба. Сетих се за отсъствието на оръжия в малката ми раница — индианският ми ловен нож и малкото ми лазерно фенерче — и кимнах в израз на благодарност.

Последвах жените и децата в задната част на ветроциклета, на който бе натоварен каякът ми. Колата беше покрита със здраво опъната червена тъкан. Трябваше да приклекнем ниско, когато над нас поставиха второ парче плат и ни заобиколиха с дъски, щайги и бъчви. Светлина се процеждаше само между задната дъска на каросерията и червения платнен покрив. Вслушах се в стъпките по камъка, когато Алем се качи отпред и зае една от седалките с педали. Чух, че един от другите мъже — вече също в червена роба — се намести до него от другата страна на централната скоба.

 

 

С все още спуснати мачти и завързани платна, ние потеглихме нагоре по дълга рампа.

— Къде отиваме? — прошепнах на Дем Риа, която лежеше почти до мен. Дървото миришеше на кедър.

— Към арката на телепортатора надолу по канала — също шепнешком ми отвърна тя.

Премигнах.

— И за това ли знаете?

— Те ти дадоха наркотика на истината — поясни Дем Лоа от другата страна на една от щайгите. — И ти говореше насън.

Бин лежеше точно до мен в мрака.

— Ние знаем, че Онази, която учи ти е възложила мисия — почти радостно каза той. — Знаем, че трябва да стигнеш до следващата арка. — Момчето потупа каяка до нас. — Иска ми се да можех да дойда с теб.

— Това е прекалено опасно — изсъсках аз. Усетих, че колата излиза от тунела. Коси слънчеви лъчи осветиха плата над нас. Ветроциклетът спря за миг, докато двамата мъже изправяха мачтата и опъваха платното. — Прекалено опасно.

Говорех за откарването ми до телепортатора, разбира се, а не за мисията, на която ме бе пратила Енея.

— Щом знаят кой съм — прошепнах на Дем Риа аз, — те ще наблюдават арката.

Можех да видя силуета на качулката й, когато ми кимна.

— Ще я наблюдават, Рол Ендимион. И наистина е опасно. Но мракът почти се е спуснал. След четиринайсет минути.

Погледнах към инфотерма си. Според наблюденията ми от предишните два дни до здрачаване оставаха най-малко деветдесет минути. И още почти цял час до падането на истинската нощ.

— До арката са само шест километра — прошепна Сес Амбре от другата страна на каяка. — Селата ще са пълни с празнуващия народ на Спектъра.

Тогава разбрах.

— Двукратният мрак ли? — попитах.

— Да — потвърди Дем Риа. Тя ме потупа по ръката. — Сега трябва да пазим тишина. Навлизаме в движението по солния път.

— Прекалено опасно — за пореден път прошепнах аз, докато колата със скърцане се вливаше в трафика. Чувах тътненето на веригите под дъсчения под и усещах как вятърът изпълва платното. — Прекалено опасно.

Ако знаех какво става на неколкостотин метра от нас, щях да разбера колко опасно е в действителност.

 

 

Докато се носехме по солния път, аз надникнах през процепа между задната дъска и платнения покрив на ветроциклета. Изглежда, че пътят от твърда като скала сол свързваше селата покрай канала и продължаваше на север през пустинята, докъдето ми стигаше погледът.

— Пустинята Уахаби — прошепна Дем Риа, когато набрахме скорост и се понесохме на юг по солния път. Изпреварваха ни други ветроциклети с напълно разперени платна и яко натискащи педалите мъже. Други коли с още по-ярки платнища пътуваха на север. Техните платна бяха поставени по друг начин и водачите им се бяха навели силно настрани, за да пазят равновесие, докато ветроциклетите се носеха на две колела, а другите две безполезно се въртяха във въздуха.

Изминахме шестте километра за десет минути и се отклонихме от солния път по павирана рампа, която минаваше през група от къщи — този път от бял камък, а не от кирпич. Алем и другият мъж навиха платното и бавно подкараха колата по облите камъни между сградите и реката. По бреговете на канала растяха високи папрати между сложно оформени вълноломи, беседки и кейове, на които бяха завързани украсени лодки. Градчето изглежда свършваше там, където каналът се разширяваше и много повече заприличваше на река, отколкото на изкуствен воден път. Повдигнах глава достатъчно, за да различа огромната, ръждива телепортаторна арка на неколкостотин метра надолу по течението. През нея се виждаше само папратовата гора по брега и пустошта на изток и запад. Алем насочи ветроциклета по тухлена товарна рампа и спря под високите папрати.

Погледнах инфотерма си. До Двукратния мрак оставаха по-малко от две минути.

В този миг усетих полъх на топъл въздух и над нас прелетя сянка. Всички се наведохме още по-ниско, когато черният мирски плъзгач мина над реката на по-малко от сто метра височина. Аеродинамичната осморковидна форма на машината ясно се виждаше, докато рязко завиваше и се спускаше ниско над корабите, минаващи на север и на юг през арката. Тук речният трафик беше оживен: дълги състезателни лодки с четирима до дванайсетима гребци, лъскави моторни лодки, оставящи зад себе си пенливи следи, платноходки с всевъзможни размери, канута, безшумни електрически гравитолодки, носещи се в ореолите си от пръски, и дори няколко сала, които ми напомниха за предишното ми пътуване с Енея и А. Бетик.

Плъзгачът прелетя ниско над тях, мина над телепортаторната арка, продължи на юг, после се върна, мина през нея в обратната посока и изчезна към шлюза Чайлд Ламонд.

— Хайде — каза Алем Микаил, като отдръпна платненото покривало над нас и започна да сваля каяка. — Трябва да побързаме.

Внезапно отново усетих полъх на топъл въздух, последван от по-хладен вятър, който вдигна прах на брега, разклати папратите и небето стана първо лилаво, после черно. Появиха се звезди. Погледнах нагоре точно навреме, за да видя мънистена корона около едната от луните и пламтящия диск на втората по-голям сателит, който минаваше зад първия.

От север по реката по посока на дългия град, включващ шлюза Чайлд Ламонд, се разнесе най-натрапчивият и тъжен звук, който някога бях чувал: протяжен, виещ и по-скоро издаван от човек, отколкото от сирена, последван от тон, който ставаше все по-дълбок и по-дълбок, докато накрая се превърна в недоловим за човешкия слух. Разбрах, че съм чул стотици — навярно хиляди — рогове, надути в хор с хиляди, а може би и десетки хиляди човешки гласове.

Мракът около нас се сгъстяваше. Звездите блестяха. Дискът на по-ниската луна приличаше на огромен купол, който заплашваше всеки момент да се стовари върху потъналия в чернота свят. Изведнъж многобройните кораби по канала надуха собствените си сирени — какофоничен вой, пълна противоположност на съвършената хармоничност на първоначалния хор — и после започнаха да изстрелват сигнални ракети и фойерверки: пъстроцветни звезди, ревящи колела на св. Катрин, червени парашутни ракети, сплотени ленти от жълти, сини, зелени, червени и бели огньове — Спиралният спектър? — и безброй въздушни бомби. Шумът и светлината бяха невъобразими.

— Побързай — повтори Алем и свали каяка от колата. Скочих долу да му помогна, като смъкнах робата си и я хвърлих в задната част на ветроциклета. Следващата минута представляваше мъгла от координирани движения, докато с Дем Риа, Дем Лоа, Сее Амбре и Бин помагахме на Алем и непознатия мъж да отнесат каяка до брега и да го спуснат в реката. Нагазих до колене в топлата вода, оставих раницата и игления пистолет в лодката, задържах я с ръка и погледнах към двете жени, двете деца и двамата мъже в надиплените им роби.

— Какво ще стане с вас? — попитах. Кръстът ме болеше от последиците от бъбречния камък, но в момента по-болезнена беше буцата в гърлото ми.

Дем Риа поклати глава.

— Няма да ни се случи нищо лошо, Рол Ендимион. Ако мирските власти се опитат да ни сторят нещо, просто ще изчезнем в тунелите под пустинята Уахаби, докато не дойде време да се влеем в Спектъра някъде другаде. — Тя се усмихна и намести робата на рамото си. — Но искам да ни обещаеш нещо, Рол Ендимион.

— Каквото пожелаеш — отвърнах аз. — Стига да мога, ще го направя.

— Ако е възможно, помоли Онази, която учи да се върне заедно с теб на Витъс-Грей-Балианъс Б при народа на Спиралния спектър на Амойет. Ще се помъчим да не приемаме християнството на Мира, докато тя не дойде, за да ни говори.

Кимнах и погледнах към бръснатия череп на Бин Риа Дем Лоа Алем, към червената му качулка, чиято тъкан се гънеше на вятъра, към съсухрените му от химиотерапията страни, към очите му, които блестяха по-скоро от вълнение, отколкото от отраженията на фойерверките.

— Да — казах аз. — Ако изобщо е възможно, ще го направя.

После всички те ме докоснаха — не се ръкуваха, просто допряха пръсти до жилетката, ръката, лицето или гърба ми. Аз също ги докоснах в отговор, насочих носа на каяка към течението и седнах в лодката. Веслото беше на скобата, където го бях оставил. Стегнах изолацията около кръста си, сякаш пред мен имаше бързеи, неволно закачих с ръка прозрачния пластмасов капак на червения „паникьорски бутон“, който Енея ми беше показала — щом тази интерлюдия не ме бе накарала да изпадна в паника, не бях сигурен какво друго ще успее, — стиснах веслото в лявата си ръка и махнах за сбогом с дясната. Докато каякът се отдалечаваше към средата на реката, шестте облечени в роби фигури се сляха в сенки под папратите.

Телепортаторната арка ставаше все по-голяма. В небето първата луна започна да се отмества от диска на слънцето, но втората, по-голяма луна покри и двете светила. Фойерверките и сирените продължаваха, дори ставаха все по-ожесточени. Гребях по-близо до десния бряг, докато се приближавах към телепортатора и се опитвах да се движа сред по-малките лодки надолу по течението, но без прекалено да се приближавам към никого.

„Ако изобщо ще ме пресрещат — казах си аз, — ще трябва да го направят тук.“ Без да се замислям, поставих игления пистолет върху корпуса на каяка пред себе си. Бързото течение ме носеше напред и аз пуснах греблото в очакване да мина през телепортала. Когато се активираше, под него нямаше да има други плавателни съдове. Над мен арката се издигаше като подковообразна чернота на фона на звездното небе.

Внезапно на няма и двайсетина метра от дясната ми страна от брега се разнесе силен шум.

Грабнах пистолета и погледнах натам, без да разбирам какво виждам и чувам.

Две експлозии като звукови бомби. Проблясъци бяла светлина.

„Още фойерверки ли? — Не, тези проблясъци бяха много по-ярки. — Енергийни оръжия?“ Прекалено ярки. Прекалено нефокусирани. Повече приличаше на взривяване на малки плазмени експлозиви.

Тогава за миг зърнах нещо, по-скоро остатъчен образ, отколкото истинска гледка: две фигури, вкопчени в мощна прегръдка, като негатив на древна снимка, внезапно, яростно движение, още един звуков взрив, бял проблясък, който ме ослепи, преди мозъкът ми да регистрира сцената — шипове, тръни, две притиснати една до друга глави, шест размахващи се ръце, летящи искри, човешка фигура и нещо по-голямо, звук от раздиране на метал, нечий писък, по-силен от сирените, виещи в реката зад мен. Ударната вълна от онова, което се случваше на брега, се понесе над водата, едва не преобърна каяка ми и продължи нататък като завеса от бели пръски.

Сетне се озовах под телепортаторната арка, последва проблясък и вече познатият ми от по-рано миг на замайване, ослепително ярка светлина, която ме заобикаляше отвсякъде, и каякът започна да пада.

Наистина започна да пада. Да се върти в пространството. Част от водата, която се беше телепортирала под мен, падаше като малък водопад, но после лодката продължи да пада свободно и в паниката си аз изпуснах вътре игления пистолет и се вкопчих в корпуса на каяка, което само го накара да се завърти още по-бясно.

Запремигвах, за да проясня погледа си от проблясъците и се помъчих да видя още колко надолу ще падам.

Над мен имаше синьо небе. Навсякъде наоколо — огромни облаци, които се издигаха на хиляди метри нагоре и се спускаха на още хиляди надолу.

Нямаше нищо друго, освен небе и аз падах в него. Под мен малкият отсек от реката се бе разделил на гигантски капки, сякаш някой бе излял стотина кофи вода в бездънна пропаст.

Каякът се въртеше и заплашваше да започне да се премята. Преместих се напред, за да запазя равновесие и едва не изпаднах навън. Задържаха ме само кръстосаните ми крака и мократа изолация около кръста ми.

Отчаяно се вкопчих в ръба на лодката. Студен въздух шибаше лицето ми и ревеше край мен, докато каякът набираше скорост. Между мен и пронизаните от слънчеви лъчи облаци долу имаше хиляди метри пуст въздух. Двойното гребло се откъсна от скобата си и се запремята в пространството.

Направих единственото, което можех при тези обстоятелства. Отворих уста и закрещях.

Бележки

[1] Размисли (фр.). — Б.пр.