Дан Симънс
Триумфът на Ендимион (19)

19

Далай лама е само на осем стандартни години. Знаех това — Енея, А. Бетик, Тео и Рахил неведнъж го бяха споменавали, — но все пак съм изненадан, когато виждам детето, седнало на високия си, покрит с възглавници трон.

В огромната приемна зала трябва да има три-четири хиляди души. Гостите едновременно прииждат по няколко широки ескалатора в преддверие, голямо колкото хангар за космически кораби — златни колони се издигат към покрит с фрески, висок двайсет метра таван, подът е настлан със синьо-бели плочки със сложни изображения от „Бардо Тодрол“, тибетската „Книга на мъртвите“, както и с илюстрации на огромния семенен кораб, докарал будистките емигранти от Старата Земя. Приемната зала е още по-огромна. Таванът й е гигантски прозорец, през който ясно се виждат кипящите облаци, проблясващите мълнии и осветения от фенери планински склон. Гостите блестят във фините си дрехи — коприна, скулптиран лен, надиплена и боядисана вълна, изобилие на червени, черни и бели пера, сложни прически, фини, красиво оформени гривни, огърлици, обеци, диадеми и колани от сребро, аметист, злато, нефрит, лазурит и десетки скъпоценни метали. Сред цялото това изящество са пръснати десетки монаси и игумени в простите им оранжеви, златни, жълти, шафранени и червени роби. Бръснатите им глави лъщят на светлината от стотици трикраки мангали. Но помещението е толкова грамадно, че тези няколко хиляди души изобщо не могат да го изпълнят — паркетът блести и между тълпата и златния трон остава двайсетметрово празно пространство.

Разнася се звукът на малки рогове, когато гостите стъпват от ескалатора на плочките в преддверието. Инструментите са от месинг и кост и колоната от монаси, които ги надуват, се простира от стълбищата до входните арки — повече от шейсет метра постоянен шум. Стотиците рогове поддържат един тон в продължение на минути и после преминават на друг, без никой да им дава знак. Ние влизаме в главната приемна зала и ниските тонове са подети и усилени от двайсет четириметрови рогове от двете страни на процесията ни. Монасите, които надуват тези чудовищни инструменти, стоят в малки ниши в стените и подпират роговете на стойки, поставени на паркета. Краищата им се разширяват като еднометрови лотосови цветове. Към тази постоянна поредица от ниски тонове — напомнящи на сирената на океански кораб, отекваща в заобикалящите го ледници — се присъединяват вибрациите на огромен гонг с диаметър поне пет метра, удрян на равни интервали. От мангалите се носи аромат на тамян. Едва забележимото було благоуханен дим се движи над покритите с накити и шапки глави на гостите и като че ли искри и вибрира в съответствие с издигащите се и спадащи тонове на тръбите, роговете и гонга.

Всички лица са обърнати към Далай лама, непосредственото му обкръжение и гостите му. Хващам Енея за ръка и ние минаваме надясно, за да останем надалеч от трона. Съзвездия важни личности нервно се движат между нас и далечното дете.

Внезапно дълбоките тонове стихват. Последният удар на гонга отеква и замира. Всички гости са тук. Огромните врати зад нас са затворени. Чувам пропукването на пламъци в безбройните мангали из гигантското, кънтящо пространство. По кристалния таван високо над нас неочаквано започват да падат капки дъжд.

Далай лама леко се усмихва, седнал по турски върху многобройни копринени възглавници. Платформата го издига на равнището на очите с изправените му гости. Главата на момчето е обръсната и то носи проста червена роба на лама. На друг трон от дясната му страна седи регентът, който ще управлява — като се съветва с други висши свещеници, — докато Негово светейшество Далай лама не стане на осемнайсет стандартни години. Енея ми е разказвала за този регент, мъж на име Ретинг Токра, за когото се говорело, че бил въплъщение на коварството, но единственото, което мога да видя в момента, е обикновената червена роба и тясно, кафеникаво лице с бадемовидни очи и тънки мустаци.

Отляво на Негово светейшество Далай лама е великият шамбелан, игуменът на игумените. Този мъж е много стар и широко се усмихва на колоните от гости. Вляво от него е държавният оракул, слаба млада жена със строго подстригана коса и жълта ленена риза под червената й роба. Енея ми е обяснила, че работата на държавния оракул е да предсказва бъдещето в състояние на дълбок транс. Вляво от жената са застанали петима пратеници на Мира, чиито лица са почти изцяло скрити от позлатените стълбове на трона на Далай лама — мога да различа нисък мъж в кардиналско червено, три фигури в черни раса и поне една военна униформа.

Вдясно от трона на регента стои главният глашатай и шеф на охраната на Негово светейшество, легендарният Карл Линга Уилям Ейхеджи, дзен стрелец, художник, учител по карате, философ, бивш летец и аранжьор на цветя. Тялото на Ейхеджи сякаш е от стомана, увита с мускули. Той прави няколко крачки напред и изпълва огромната зала с гласа си:

— Уважаеми гости, посетители от други светове, дугпи, друкпи, друнгпи — хора от най-високите хребети, от великите цепнатини и гористите склонове на долините — дзаси, уважаеми представители, червени шапки и жълти шапки, монаси, игумени, послушници гетсел, ко-си от Четвърти ранг и още по-висши, вие блажени, които носите суги, техни съпруги и съпрузи, търсачи на просветление, за мен е удоволствие да ви приветствам тук от страна на Негово светейшество, Гетсуанг Нгуанг Лобсанг Тенгин Гяпсо Сисунуангюр Тшунгпа Мапай Депал Сангпо — Светия, Нежната слава, Мощния в речта, Чистия ум, Надарения с божествена мъдрост, Вместителя на вярата, Широкия като океан!

Малките тръби от месинг и кост изсвирват високи, ясни тонове. Огромните рогове заревават като динозаври. Гонгът праща вибрации по костите и зъбите ни.

Главният глашатай Ейхеджи отстъпва назад. Заговорва Негово светейшество Далай лама и детският му глас е тих, но ясен и твърд в грамадното пространство.

— Благодаря на всички ви, че дойдохте тук тази вечер. Ние ще приветстваме нашите приятели от Мира при по-лична среща. Мнозина от вас помолиха да се срещнат с мен… вие ще получите моята благословия на частни аудиенции тази вечер. Поисках да разговарям с някои от вас. Вие ще се срещнете с мен на частна аудиенция тази вечер. Нашите приятели от Мира ще разговарят с мнозина от вас тази вечер и в следващите дни. От тяхно име ви моля да не забравяте, че те са наши братя и сестри в дхармата, в търсенето на просветление. Моля ви да не забравяте, че нашият дъх е техен дъх и че дъхът на всички ни е дъхът на Буда. Благодаря ви. Приятно прекарване на нашия празник.

И тогава платформата, тронът и всички наоколо безшумно се плъзват назад през отварящата се стена, скрива ги подвижна завеса, после още една и накрая самата стена, а хилядите в главната приемна зала едновременно въздъхват.

 

 

Доколкото си спомням, вечерта беше почти сюрреалистично съчетание от тържествен бал, вихрещ се около официален папски прием. Никога не бях присъствал на папски прием, разбира се — тайнственият кардинал на вече скритата зад завеси платформа бе най-висшият представител на Църквата, който бях виждал, — но възбудата на онези, които Далай лама приемаше, трябва да беше същата като на християни при срещата им с папата. Монасивойници в червени роби и с червени или жълти шапки придружаваха неколцината щастливци през завесите и вратата в стената при Далай лама, докато останалите от нас обикаляхме по осветения от факлите паркет, хранехме се край дългите маси с превъзходни ястия или дори танцувахме под музиката на малък оркестър. Признавам, че поканих Енея на танц, но тя се усмихна, поклати глава и поведе групата ни към най-близката банкетна маса. Скоро поведохме разговор с Дорье Фамо и някои от деветте й духовнички.

Макар да знаех, че може да наруша етикета, аз попитах красивата старица защо е наречена Мълниеносната свиня. Докато ядяхме пържени топки тсампа и пиехме чай, Дорье Фамо се засмя и ни разказа историята си.

На Старата Земя първата такава игуменка на тибетски мъжки будистки манастир се смятала за превъплъщение на истинската Мълниеносна свиня, полубогиня с ужасяваща сила. Твърдяло се, че онази първа Дорье Фамо е превърнала не само себе си, но и всички лами в манастира в прасета, за да подплаши вражески войници.

Когато попитах това последно превъплъщение на Мълниеносната свиня дали е запазила способността си да се преобразява в свиня, елегантната старица вдигна глава и твърдо отвърна:

— Ако това ще подплаши тези сегашни нашественици бих го направила на мига.

През около трите часа, по време на които ние с Енея разговаряхме, слушахме музика и гледахме светкавиците през кристалния таван, това бе единственото изречено гласно отрицателно отношение към мирските представители макар че под копринените одежди и веселбата като че ли се носеше подводно течение от безпокойство. Това изглеждаше естествено, тъй като освен спускателните кораби на свободни търговци, Тян Шан беше изолиран от Мира и останалата част от постхегемонийското човечество почти три века наред.

Вече ставаше късно и започвах да се убеждавам, че Лабсанг Самтен е получил грешна информация за желанието на Далай лама и неговите мирски гости да ни видят, когато неочаквано няколко придворни служители с огромни червени и жълти шапки — напомнящи на илюстрациите на древногръцки шлемове, които бях виждал — ни откриха и помолиха да ги придружим за аудиенция при Далай лама.

Погледнах към приятелката си, готов да избягам заедно с нея и да прикривам отстъплението ни, ако тя прояви дори само намек за страх или колебание, но Енея просто кимна и ме хвана за ръка. Морето от гости ни направи път, докато прекосявахме грамадното пространство след придворните. Двамата вървяхме бавно, ръка за ръка, сякаш аз й бях баща и я водех към олтара на традиционна църковна венчавка… или сякаш самите ние винаги сме били брачна двойка. В джоба ми бяха лазерното фенерче и дисковият дневник. Лазерът нямаше да ми помогне много, ако Мирът искаше да ни залови, но бях решил, случи ли се най-лошото, да повикам кораба. Нямаше да им позволя да пленят Енея и щях да спусна машината на пламтящите й реактивни тласкачи право през този прекрасен кристален таван.

Минахме през външната завеса и се озовахме в покрито пространство, в което все още ясно се чуваше музиката на оркестъра и глъчката на празненството. Тук неколцина придворни с червени шапки ни помолиха да протегнем ръце с длани нагоре. Когато се подчинихме, те поставиха в шепите ни бели копринени шалчета, чиито краища свободно висяха надолу. Посочиха ни да минем през втората завеса. Зад нея с поклон ни посрещна великият шамбелан — Енея му отвърна с изящен реверанс, а аз с тромаво навеждане — и ни поведе през вратата в малката стая, в която заедно с гостите си ни очакваше Далай лама.

Тази частна стая приличаше на продължение на трона на малкия първосвещеник — злато, позлата, копринен брокат и прекрасни гоблени с обърнати свастики, избродирани насред образи на разтварящи се цветя, гърчещи се дракони и въртяща се мандала. Вратите зад нас се затвориха и звуците на приема бяха напълно заглушени, освен аудиосигнала на трите видеомонитора, вградени в лявата стена. Образът се предаваше от различни места в главната приемна зала и момчето на трона и неговите гости унесено наблюдаваха.

Спряхме, докато великият шамбелан не ни даде знак отново да тръгнем напред. Когато приближихме до трона и Далай лама се обърна към нас, шамбеланът ни прошепна:

— Не е нужно да се покланяте, докато Негово светейшество не вдигне ръка. Тогава се наведете напред, за да ви докосне.

Застанахме на три крачки от повдигнатата платформа на трона с нейните искрящи позлати и драпирани възглавници. Главният глашатай Карл Линга Уилям Ейхеджи каза с тих, но еклив глас:

— Ваше светейшество, архитектката, отговаряща за строителството на Хсуан-кунг Ссу, и нейният помощник.

„Нейният помощник ли?“ Смутено пристъпих зад Енея, но бях благодарен, че глашатаят не спомена имената ни. С периферното си зрение забелязвах петте фигури на представителите на Мира. Протоколът обаче изискваше погледът ми да е насочен към Далай лама, но сведен надолу.

Енея спря до високия трон, все още протегнала ръце пред себе си. Шалчето бе опънато между дланите й. Великият шамбелан постави върху него няколко предмета и момчето протегна ръка, бързо ги взе и ги остави на платформата вдясно от себе си. После напред пристъпи един от прислужниците и отнесе бялото шалче. Енея сключи ръце, сякаш за молитва и се поклони. С нежна усмивка малкият Далай лама се наведе напред и докосна приятелката ми — моята любима — по главата, поставяйки пръстите си като корона върху кестенявата й коса. Разбрах, че това е благослов. Когато отдръпна ръка, момчето взе от купчината до себе си червен шал и го постави в лявата длан на Енея. После с още по-широка усмивка стисна дясната й ръка. Великият шамбелан даде знак на Енея да застане пред по-ниския трон на регента и аз пристъпих напред, за да повторя същата кратка церемония с Далай лама.

Имах съвсем малко време, но все пак успях да забележа, че предметите, поставени от великия шамбелан върху белия шал и бързо взети от момчето, са малък златен релеф на три планини, представящ Тян Шан, както по-късно ми обясни Енея, изображение на човешко тяло, стилизирана книга, символизираща речта, и чортен, храм, символизиращ ума. Поставянето и взимането на тези предмети свърши преди да успея да им обърна повече внимание и после червеният шал бе в едната ми ръка, а малката длан на момчето бе в моята. Ръкостискането му беше изненадващо силно. Макар и със сведен поглед, можех да видя широката му усмивка. Отстъпих назад и застанах до Енея.

Същата церемония бързо се повтори с регента — бял шал, символични предмети, червен шал. Но регентът не се ръкува с нас. Когато получихме благословията му, великият шамбелан ни даде знак да вдигнем главите и погледите си.

Едва не посегнах да извадя лазерното си фенерче и бясно да започна да стрелям. До Далай лама, неговите прислужници монаси, великия шамбелан, регента, държавния оракул, глашатая, ниския кардинал, тримата мъже в черни раса, стоеше жена в черно-червена униформа на мирския флот. Тъкмо беше заобиколила висок свещеник, така че за първи път можехме да видим лицето й. Тъмните й очи се впиваха в Енея. Косата й бе къса и висеше на кичури над бледото й чело. Кожата й беше светла. Погледът й бе змийски — едновременно далечен и унесен.

Това беше създанието, опитало се да убие трима ни с Енея и А. Бетик на Божия горичка пет мои години по-рано — и повече от десет за Енея. Това бе нечовешката машина за убиване, която беше победила Шрайка и щеше да отнесе главата на приятелката ми в торбата си, ако от орбита не се бе намесил отец-капитан де Соя и не бе използвал цялата ядрена енергия на кораба си, за да запрати чудовището в котел от кипяща стопена скала.

И ето че създанието отново беше тук и пронизваше лицето на Енея с нечовешките си очи. Очевидно я бе търсило през годините и светлинните разстояния и сега я беше открило. Бе открило нас.

Сърцето ми се разтуптя и краката ми внезапно омекнаха, но въпреки шока, умът ми работеше като ИИ. Държах лазерното фенерче в десния джоб на пелерината си. Комуникаторът беше в левия джоб на панталоните ми. С дясната си ръка можех да прострелям очите на жената, после да превключа селектора на широко излъчване и да ослепя мирските свещеници. С лявата си ръка щях да пратя по теснолъчевия канал предварително записаното съобщение до кораба.

Но дори незабавно да реагираше и да не го пресрещнеше мирски боен кораб, той щеше да се спусне през прозрачния таван на двореца едва след няколко минути. Дотогава вече щяхме да сме мъртви.

Знаех колко е бързо това чудовище — когато се биеше с Шрайка, то просто беше изчезнало, бе се превърнало в мъгла от хром. Изобщо нямаше да успея да извадя от джоба си лазера или комуникатора. Щяхме да сме мъртви преди ръката ми да изминеше и половината разстояние до оръжието.

Замръзнах, осъзнал, че макар навярно незабавно да беше познала жената, Енея не реагира с шока, който изпитвах аз. Външно тя не прояви каквато и да е емоция. Продължаваше да се усмихва. Погледът й обходи гостите от Мира — включително чудовището — и отново се върна към момчето на трона.

Пръв заговори регентът Ретинг Токра.

— Нашите гости помолиха за тази аудиенция. Те чуха от Негово светейшество за реконструкцията на Храма, висящ във въздуха и пожелаха да се запознаят с младата жена, ръководеща строежа.

Гласът на регента бе също толкова безизразен, колкото и лицето му.

После заговори Далай лама:

— Приятели мои — тихо каза той и посочи към нас с Енея, — представям ви нашите знатни гости от Мира. Джон Доменико кардинал Мустафа от Светата служба на Католическата църква, архиепископ Жан Даниел Брек от папския дипломатически корпус, отец Мартин Фарел, отец Жерар Льобланк и командир Радамант Немес от знатната гвардия.

Кимнахме. Мирските представители — включително чудовището — ни отговориха. Дори Негово светейшество Далай лама да беше нарушил протокола на представянето, очевидно никой не забеляза това.

— Благодаря ви, Ваше светейшество — с кадифен глас каза Джон Доменико кардинал Мустафа. — Но вие представихте тези изключителни хора само с професиите им — кардиналът ни се усмихна, показвайки ситни, остри зъби. Навярно имате имена?

Пулсът ми се ускори. Пръстите на дясната ми ръка потръпнаха при мисълта за лазерното фенерче. Енея продължаваше да се усмихва, но не понечи да отговори на кардинала. Мислите ми препускаха в търсене на псевдоними. Но защо? Те със сигурност знаеха кои сме. Всичко това бе клопка. Немес никога нямаше да ни позволи да напуснем тази тронна зала… или пък щеше да ни причака навън.

За моя изненада момчето Далай лама отново заговори:

— Приятно ми е да довърша представянето, Ваше високопреосвещенство. Името на нашата високоуважаема архитектка е Ананда, а нейният помощник — един от многобройните й опитни помощници, както ме увериха — се нарича Субхада.

Признавам, че тези думи ме накараха да премигна. Дали някой беше подшушнал тези имена на Далай лама? Енея ми бе обяснила, че Ананда е била първата ученичка на Буда и също учителка, а Субхада бил скитащ аскет, който станал последния пряк ученик на Буда, след като го срещнал само часове преди смъртта му. Тя също ми каза, че Далай лама е измислил тези имена за представянето ни, очевидно влагайки в тях ироничен смисъл. Не бях в състояние да открия нищо смешно.

— Г. Ананда — леко се поклони кардинал Мустафа. — Г. Субхада. — Той погледна към нас. — Извинете откровеността и невежеството ми, г. Ананда, но вие изглеждате от различен расов материал от повечето хора, които видяхме в Потала.

Енея кимна.

— Хубаво е човек да внимава с обобщенията, Ваше високопреосвещенство. Тази планета е била заселена с колонисти от много райони на Старата Земя.

— Разбира се — измърка кардинал Мустафа. — Трябва да отбележа, че вашият английски е безупречен. Мога ли да попитам кой район от Тян Шан наричате свой дом?

— Естествено — отвърна Енея с глас, също толкова гладък, колкото и на кардинала. — Появих се на бял свят в район от хребети отвъд върховете Морая и Цион, на северозапад от Музтаг Алта.

Кардиналът замислено кимна. Забелязах, че яката му — по-късно Енея ми каза, че в църковната терминология тя се наричала „рабат“ или „рави“ — е от алена водна коприна със същия цвят като расото и шапчицата му.

— Може би изповядвате — гладко продължи той, — юдейската или мюсюлманската вяра, които нашите домакини казаха, че преобладават в тези райони?

— Аз не изповядвам никаква вяра — отвърна Енея. — Ако става дума за вяра в свръхестественото.

Кардиналът леко повдигна вежди. Мъжът, наречен отец Фарел, хвърли поглед към господаря си. Ужасните очи на радамант Немес не трепваха.

— И все пак строите будистки храм — любезно отбеляза кардинал Мустафа.

— Наеха ме да реконструирам красив комплекс — каза Енея. — Горда съм, че ме избраха за тази задача.

— Въпреки липсата си на… хм… вяра в свръхестественото? — попита Мустафа. Можех да доловя в гласа му присъствието на Инквизицията. Бяхме чували за Светата служба дори в мочурищата на Хиперион.

— Навярно тъкмо заради това, Ваше високопреосвещенство — отговори Енея. — И заради убедеността ми в собствените ми човешки способности, както и в тези на сътрудниците ми.

— Значи изпълнявате задачата заради самата нея — настояваше кардиналът. — Даже да няма по-дълбок смисъл?

— Навярно по-дълбокият смисъл е отличното изпълнение на задачата — парира Енея.

Кардинал Мустафа се подсмихна. Звукът изобщо не беше приятен.

— Добре казано, млада госпожо. Добре казано.

Отец Фарел прочисти гърлото си.

— Районът отвъд връх Цион — замислено рече той. — По време на орбиталното си проучване забелязахме, че на един хребет там има телепортал. Смятахме, че Тян Шан никога не е бил част от Мрежата, но архивите ни показаха, че порталът е бил завършен точно преди Падането.

— Но никога не е бил използван! — възкликна малкият Далай лама и повдигна тънкия си пръст. — Никой не е пътувал до и от Райската планина през хегемонийския телепортатор.

— Наистина — меко се съгласи кардинал Мустафа. — Е, и ние решихме така, но трябва да ви поднесем извиненията си, Ваше светейшество. По време на опитите си да сондира структурата на стария телепортал от орбита корабът ни случайно стопи заобикалящите го скали. Страхувам се, че завинаги е погребан под камъка.

Хвърлих поглед към Радамант Немес. Тя не мигаше. Никога не я бях виждал да премигва. Очите й бяха прикокани към Енея.

Далай лама махна с ръка.

— Няма значение, Ваше високопреосвещенство. Не се нуждаем от телепортал, който никога не е бил използван… освен ако вашият Мир не е открил начин отново да активира телепортаторите? — Тази мисъл го накара да се засмее. Приятен момчешки смях, но в същото време говорещ и за остър интелект.

— Не, Ваше светейшество — усмихна се кардинал Мустафа. — Дори Църквата не е открила начин да съживи Мрежата. И е почти сигурно, че е най-добре изобщо да не го правим.

Напрежението ми бързо се превърна в нещо като виене на свят. Грозният нисък мъж в червени кардиналски одежди показваше на Енея, че знае как е пристигнала на Тян Шан и че не може да избяга по същия път. Погледнах към приятелката си, но тя изглеждаше спокойна и леко заинтригувана от разговора. Възможно ли бе да има втори телепортал, за който Мирът да не подозира? Това поне обясняваше защо все още сме живи: Мирът беше запушил мишата дупка на Енея и бе пуснал да я чака котка или по-скоро няколко котки — под формата на дипломатическия кораб в орбита и несъмнено на други бойни кораби, скрити в системата. Ако бях пристигнал няколко месеца по-късно, щяха да заловят или унищожат нашия кораб и пак да отведат Енея.

Но защо им трябваше да чакат? И защо беше тази игра?

— … ще ни е много приятно да видим вашия… как се нарича… Храм, висящ във въздуха? Звучи очарователно — казваше архиепископ Брек.

Регентът Токра се намръщи.

— Това може да се окаже сложно, Ваше високопреосвещенство — отвърна той. — Наближават мусоните, кабелните пътища ще са много несигурни и през зимните бури Горният път е опасен.

— Глупости! — извика Далай лама, без да обръща внимание на намръщеното тясно лице на регента, обърнало се в неговата посока. — С радост ще уредим такава експедиция — продължи момчето. — На всяка цена трябва да видите Хсуан-кунг Ссу. И цялото Средно царство… дори Тай Шан, Великият връх, където двайсетте и седем хиляди стъпала се издигат към Храма на Нефритения император и Принцесата на лазурните облаци.

— Ваше светейшество — прошепна великият шамбелан, свел глава, но едва след като размени с регента родителски поглед, — трябва да ви напомня, че заради издигането на отровните облаци, до Великия връх на Средното царство може да се стигне само през пролетните месеци. През следващите седем месеца Тай Шан е недостъпен за останалата част на Средното царство и целия свят.

Момчешката усмивка на Далай лама изчезна… не от сприхавост, помислих си аз, а от недоволство, което се дължеше на покровителственото отношение на шамбелана. Когато отново заговори, в гласа му се долавяха резки, заповедни нотки. Не познавах много деца, но бях виждал достатъчно военни офицери и ако можех да се осланям на опита си, това момче щеше да стане страшен мъж и властник.

— Велики шамбелане — каза Далай лама, — известно ми е, разбира се, че кабелният път е затворен. Всеки знае това. Но зная също, че всяка зима неколцина безстрашни летци извършват полети от Сунг Шан до Великия връх. Как иначе бихме споделяли официалните си укази с нашите приятели сред вярващите на Тай Шан? А някои от парапланерите могат да носят повече от един летец… дори пътници, нали?

Великият шамбелан се поклони толкова ниско, че челото му сякаш щеше да опре в плочките на пода. Гласът му трепереше.

— Да, да, разбира се, Ваше светейшество, разбира се. Знаех, че го знаете, Господари, Ваше светейшество. Исках само… Исках само да кажа…

Регентът Токра рязко го прекъсна:

— Сигурен съм, Ваше светейшество, че великият шамбелан искаше да каже, че макар неколцина летци всяка година да извършват това пътуване, още повече намират смъртта си. Не бихме искали да излагаме уважаемите си гости на каквато и да е опасност.

Далай лама отново се усмихна, но сега изражението му изглеждаше по-лукаво, почти подигравателно, като на възрастен човек. Той се обърна към кардинал Мустафа.

— Вие не се страхувате от смъртта, нали, Ваше високопреосвещенство? Тъкмо това е целта на посещението ви тук, нали? Да ни покажете чудесата на християнското си възкресение?

— Това не е единствената ни цел, Ваше светейшество — измърмори кардиналът. — Дойдохме главно, за да споделим радостната вест за Христа с онези, които биха желали да я чуят, и също да обсъдим възможни търговски връзки с вашия красив свят. — Мустафа отвърна на усмивката на момчето. — И макар кръстът и тайнството на възкресението да са преки дарове от Господ, Ваше светейшество, за да се извърши това тайнство, трябва да бъде открита част от тялото или кръстоида. Разбрах, че от вашето облачно море не се завръща никой, нали?

— Никой — потвърди момчето и усмивката му стана още по-широка.

Кардинал Мустафа разпери ръце.

— Тогава навярно ще ограничим посещението си до Храма, висящ във въздуха и други достъпни места.

Последва мълчание и аз отново погледнах към Енея, като си мислех, че ще получим разрешение да се оттеглим. Чудех се какъв ли знак ще ни дадат и предполагах, че ще ни изведе великият шамбелан. Тръпки лазеха по ръцете ми от напрегнатостта на алчния поглед на Немес, насочен към Енея. Неочаквано архиепископ Брек наруши тишината.

— Разговарях с Негово височество регента Токра — каза ни той, сякаш можехме да решим някакъв техен спор, — за това колко удивително сходно е нашето чудо на възкресението с вековната будистка вяра в превъплъщаването.

— Аххх — възкликна момчето на златния трон. Лицето му просия, сякаш някой бе засегнал интересна за него тема. — Но не всички будисти вярват в превъплъщаването. Още преди мигрирането на Тян Шан и настъпилите тук огромни промени във философията, не всички будистки секти приемали концепцията за прераждането. Със сигурност знаем, че Буда е отказал да разговаря с учениците си дали съществува живот след смъртта. „Такива въпроси — казал той, — не са от значение за упражняването на Пътя и не могат да получат отговор, докато сме обвързани от ограниченията на човешкото съществувание.“ Разбирате ли, господа, по-голямата част от будизма може да се проучва, анализира и използва като средство за просветление, без да се занимаваме със свръхестественото.

Архиепископът изглеждаше слисан, но кардинал Мустафа бързо отвърна:

— И все пак вашият Буда не казва ли — и струва ми се, че едно от вашите писания му приписва тези думи, Ваше светейшество, но незабавно ме поправете, ако греша: — „Съществува неродено, непроизхождащо, несъздадено, несъставено — ако не съществуваше, нямаше да има път за бягство от света на раждането, произхождането, създаването и съставянето.“

Усмивката на момчето не трепна.

— Наистина го е казал, Ваше високопреосвещенство. Много добре. Но в нашата физическа вселена не съществуват ли елементи — които все още не се разбират напълно, — обвързани от законите на нашата физическа вселена, които могат да се характеризират като неродени, непроизхождащи, несъздадени и несъставени?

— Поне на мен не са ми известни, Ваше светейшество — любезно отвърна кардинал Мустафа. — Но и аз не съм учен, а само беден духовник.

Въпреки тази дипломатическа тънкост, момчето на трона изглежда имаше намерение да довърши разговора докрай.

— Както споменах по-рано, кардинал Мустафа, нашата форма на будизъм се е развила след пристигането ни на този планински свят. Сега тя е изпълнена до голяма степен с духа на дзен. А един от великите дзен учители от Старата Земя, поетът Уилям Блейк^[1], е казал: „Вечността е влюбена в творенията на времето“.

Насилената усмивка на кардинал Мустафа ясно говореше за объркването му.

Далай лама вече не се усмихваше. Изражението на момчето беше любезно, но сериозно.

— Как смятате, дали г. Блейк не е искал да каже, че времето без край няма стойност, кардинал Мустафа? Че всяко същество, освободено от смъртността си — дори Бог, — може да завиди на децата на бавното време?

Кардиналът кимна, но не се съгласи.

— Ваше светейшество, не виждам как Господ може да завиди на бедното смъртно човечество. Бог със сигурност не е способен на завист.

Момчето едва доловимо вдигна вежди.

— И все пак нима вашият християнски Бог не е всесилен? Той със сигурност трябва да е способен на завист.

— О, парадокс, предназначен за деца, Ваше светейшество. Признавам, че не съм опитен нито в логическата апологетика, нито в метафизиката. Но като принц на Христовата Църква, зная от обучението си по катехизис и чувствам в душата си, че Господ не е способен на завист… особено към собствените му порочни творения.

— Порочни ли? — попита момчето.

Кардинал Мустафа снизходително се усмихна и отвърна с глас на учен свещеник, който говори на дете:

— Човечеството е порочно заради склонността си към грях — меко каза той. — Нашият Господ не би могъл да завижда на тази склонност.

Далай лама бавно кимна.

— Един от нашите дзен учители, мъж на име Иккю, някога е написал стихотворение по този въпрос.

„Всички грехове, извършени

в Трите свята,

ще се изгубят и изчезнат

заедно с мен.“

Кардинал Мустафа изчака за миг, но след като момчето очевидно нямаше намерение да продължи, попита:

— Какви три свята е имал предвид, Ваше светейшество?

— Това е било преди космическите полети — отвърна Далай лама и леко се завъртя на покрития си с възглавници трон. — Трите свята са миналото, настоящето и бъдещето.

— Чудесно — каза кардиналът от Светата служба. Застанал зад него, секретарят му отец Фарел гледаше към момчето с нещо като ледено презрение. — Но ние, християните, не вярваме, че грехът — както и последиците или отговорността за греха — завършват с края на човешкия живот, Ваше светейшество.

— Точно така — усмихна се Далай лама. — Тъкмо поради тази причина съм любопитен защо изкуствено продължавате живота чрез вашето кръстоидно създание. Ние вярваме, че смъртта разчиства всички сметки. Според вас тя носи съд. Защо отлагате този съд?

— Ние приемаме кръстоида за тайнство, дарено ни от нашия Господ Иисус Христос — меко отвърна кардинал Мустафа. — Този съд първо е бил отложен от саможертвата на нашия Спасител на кръста. По този начин Самият Бог е приел наказанието за нашите грехове и ни е дал възможност за вечен живот в рая, ако я приемем. Кръстоидът е още един дар от нашия Спасител, който навярно ни дава време да се приготвим, преди този окончателен съд.

— Ахх, да — въздъхна момчето. — Но може би Иккю е искал да каже, че грешници няма. Че не съществува грях. Че „нашият“ живот не принадлежи на нас…

— Точно така, Ваше светейшество — прекъсна го кардинал Мустафа, сякаш хвалеше изоставащ ученик. Видях, че регентът, великият шамбелан и другите около трона потръпват от това нарушение на протокола. — Нашият живот не принадлежи на нас, а на нашия Господ и Спасител… и на Светата майка Църквата.

— … не принадлежи на нас, а на вселената — продължи момчето. — И че нашите дела — добри и лоши — също принадлежат на нея.

Кардинал Мустафа се намръщи.

— Чудесни думи, Ваше светейшество, но навярно прекалено абстрактни. Без Господ вселената може да е само машина… която не мисли, не се интересува и не чувства.

— Защо? — попита Далай лама.

— Моля, Ваше светейшество?

— Защо вселената да не мисли, да не се интересува и да де чувства без вашето определение за Господ? — тихо поясни момчето и затвори очи.

„Утринната роса

избягва

и вече я няма.

Кой може да остане

в този наш свят?“

Кардинал Мустафа вдигна ръка и докосна устните си, сякаш за молитва или от леко раздразнение.

— Чудесно, Ваше светейшество. Пак ли е на Иккю?

Далай лама широко се усмихна.

— Не. Мое. Когато не мога да заспя, пописвам дзен поезия.

Свещениците се подсмихнаха. Създанието Немес гледаше към Енея.

Кардинал Мустафа се обърна към приятелката ми.

— Г. Ананда — каза той, — имате ли мнение по тези важни въпроси?

За миг не разбрах кого пита, но после си спомних, че Далай лама бе представил Енея като Ананда, първата ученичка на Буда.

— Зная друг кратък стих от Иккю, който изразява мнението ми — отвърна тя.

„По-крехко и илюзорно

от цифри, написани върху водна повърхност,

е нашето търсене от Буда

на блаженство в отвъдния свят.“

Архиепископ Брек прочисти гърлото си и се включи в Разговора.

— Това ми се струва съвсем ясно, млада госпожо. Вие не смятате, че Господ ще изпълни молитвите ни.

Енея поклати глава.

— Смятам, че Иккю е искал да каже две неща, Ваше високопреосвещенство. Първо, че Буда няма да ни помогне. Че това не е негова работа, така да се каже. Второ, че мислите за отвъдния свят са глупост, защото по природа ние сме безвременни, вечни, неродени, неумиращи и всесилни.

Лицето и шията над яката на архиепископа почервеняха.

— Тези прилагателни могат да се отнесат само за Господ, г. Ананда. — Той забеляза, че кардинал Мустафа яростно го поглежда и си спомни мястото си на дипломат. — Или поне така смятаме ние — неубедително прибави архиепископът.

— За толкова млада жена и при това архитектка, вие изглежда добре познавате вашата дзен поезия, г. Ананда — подсмихна се кардиналът, очевидно в опит да заглади нещата. — Иккю писал ли е още стихотворения, които според вас се отнасят до въпроса?

Енея кимна.

„Ние идваме на този свят сами

и сами си отиваме.

Това също е илюзия.

Ще ви науча на начина

да не идвате и да не си отивате!“

— Това би бил страхотен фокус — с пресилена веселост отбеляза кардинал Мустафа.

Далай лама се наведе напред.

— Иккю ни учи, че е възможно да изживеем поне част от живота си в безвременен, безпространствен свят, в който няма раждане и смърт, няма идване и заминаване — тихо каза той. — Място, където няма разделяне във времето, няма разстояние в пространството, няма преграда, отделяща ни от любимите, няма стъклена стена между опита и сърцата ни.

Кардинал Мустафа зяпна, сякаш загубил дар слово.

— Моята приятелка… г. Ананда… ме научи и на това — прибави момчето.

За миг лицето на кардинала се сгърчи в презрителна гримаса. Той се обърна към Енея.

— Ще ми бъде много приятно, ако младата дама ме научи… научи всички ни… на този хитър, магически фокус — рязко каза той.

— Надявам се — отвърна Енея.

Радамант Немес направи половин крачка към приятелката ми. Пъхнах ръка в пелерината и леко докоснах бутона за стрелба на лазерното ми фенерче.

Регентът удари по гонг с увита в плат палка. Великият шамбелан забърза напред, за да ни придружи навън. Енея се поклони на Далай лама и аз несръчно я последвах.

Аудиенцията свърши.

 

 

Танцувам с Енея в огромната, кънтяща приемна зала под музиката на оркестър, състоящ се от седемдесет и двама музиканти. Господата и дамите, свещениците и делегатите от Тян Шан, Райската планина, наблюдават, застанали покрай дансинга, или се въртят около нас в синхронно движение с музиката. Спомням си, че танцувахме с Енея, преди полунощ отново похапнахме до дългата, постоянно зареждана с ястия маса, после пак танцувахме. Спомням си, че силно я притисках, докато заедно се движехме по дансинга. Не си спомням по-рано да съм танцувал — поне като трезвен, — но тази вечер го правя и държа Енея в прегръдките си, докато светлината на пращящите мангали отслабва и Оракул хвърля сенки по паркета на пода.

Вече отдавна е минало полунощ. По-възрастните гости са се оттеглили, всички монаси, кметове и висши държавници — освен Мълниеносната свиня, която се смееше, пееше и пляскаше заедно с оркестъра при всеки кадрил, и тропаше с пантофките си по полирания под — и в огромното сенчесто пространство сме останали само четири-петстотин души. Музикантите свирят все по-бавно, сякаш музикалната им пружина се развива.

Признавам, че ако не беше Енея, щях да съм в леглото още преди часове, но тя иска да танцува. Движи се бавно, пъхнала малката си ръка в голямата ми длан, докато другата ми ръка е на гърба й — през тънката коприна на роклята й усещам гръбначния й стълб и силните й мускули под дланта си, — косата й гали бузата ми, гърдите й се притискат към мен, главата й е опряна до шията и брадичката ми. Струва ми се малко тъжна, но въпреки това енергична.

Частните аудиенции отдавна бяха свършили и научихме, че Далай лама си е легнал още преди полунощ, но ние продължавахме да празнуваме — Ломо Дондруб, нашият приятел летец, който се смееше и наливаше на всички шампанско и оризова бира, Лабсанг Самтен, братът на Далай лама, който по някое време започна да прескача пълните с въглени мангали, сериозният Тромо Трочи от Дому, който внезапно се е преобразил в магьосник и прави фокуси с огън и обръчи, Дорье Фамо, която пее с ясен, бавен глас, толкова сладък, че до ден-днешен ме преследва насън, и още десетки други, поели Песента на Оракул, когато оркестърът се готви да сложи край на празника преди зазоряване.

Неочаквано музиката замлъква по средата на песента. Танцуващите замръзват по местата си. Двамата с Енея спираме и се оглеждаме.

Часове наред от мирските гости нямаше и следа, но изведнъж от сенките на скритата зад завеси ниша на Далай лама се появява Радамант Немес. Тя е оставила униформата си и сега е облечена изцяло в червено. С нея са още двама души и за миг си мисля, че са свещениците, но после виждам, че двете облечени в черно фигури са почти копия на чудовището: още една жена и един мъж, и двамата в черни бойни униформи, с увиснали над бледите им чела черни кичури и с очи от смъртоносен кехлибар.

Тримата минават сред замръзналите на място танцуващи и се насочват към нас с Енея. Инстинктивно заставам пред приятелката си, но мъжът с Немес и неговата близначка ни заобикалят от двете страни. Притискам Енея плътно зад гърба си, но тя се отдръпва настрани.

Замръзналите танцуващи пазят пълно мълчание. Оркестърът също. Дори сноповете лунна светлина като че ли са неподвижни в прашния въздух.

Изваждам от джоба си лазерното фенерче. Първата Немес ми показва ситните си зъби. От сенките изплува кардинал Мустафа и застава зад нея. И четирите мирски същества впиват поглед в Енея. За миг ми се струва, че вселената е замряла, че танцуващите буквално са замръзнали във времето и пространството, че музиката виси над нас като ледени сталактити, готови да се пръснат и паднат, но после чувам шепот в тълпата — уплашено мърморене, тревожно шумолене.

Видима заплаха няма — само четирима гости от Мира се движат из балната зала и от всички страни обграждат Енея, — но усещането за приближаване на хищници към жертва е прекалено силно, за да не му обръщам внимание, както и мирисът на страх сред парфюма, пудрата и одеколона.

— Защо да чакаме? — казва Радамант Немес и гледа към Енея, но говори на някой друг — навярно на близнаците си или на кардинала.

— Мисля… — отвръща кардинал Мустафа и замръзва.

Всички замръзват. Огромните рогове до входната арка екват с басовия тътен на разместване на континентални пластове. В нишите няма никой, който да ги надува. Тръбите от месинг и кост подемат безкрайния монотон на роговете. Огромният гонг вибрира по костите ни.

На дансинга се разнася шумолене и задавени викове. Всички гледат по посока на ескалаторите, преддверието и скритата зад завеса входна арка. Оределите тълпи сега образуват широк проход и се отдръпват встрани като разорана почва пред стоманен плуг.

Нещо зад завесите на преддверието се раздвижва. После вече е преминало през тях, без да ги разтваря, а просто ги пронизва. Сега нещо отразява светлината на Оракул, блести по паркета, плъзга се така, сякаш лети на сантиметри над пода, лъщи на отслабващите лунни лъчи. Парчета от червената завеса висят от невероятно високата фигура — поне три метра — и от гънките на онази тъмночервена роба излизат прекалено много ръце, сякаш стискащи стоманени остриета. Танцуващите още по-бързо се отдръпват и всички ясно доловимо си поемат дъх. Светкавица безшумно засенчва лунната светлина и се отразява в полирания под. Когато се разнася няколко дълги секунди по-късно, гърмът е неразличим от ниския, разтърсващ костите тътен на все още вибриращите в преддверието рогове.

Шрайка спира на пет крачки пред нас с Енея, на пет крачки от създанието Немес, на десет крачки от всички близнаци на Немес, замръзнали в процеса на обкръжаването ни, и на осем крачки от кардинала. Идва ми наум, че увит в дрипите на червената завеса, Шрайка много напомня на хромирана и покрита с шипове карикатура на кардинал Мустафа. В черните си униформи, изпъкващи на фона на стените, клонингите наподобяват сенки на ками.

Някъде в един от тъмните ъгли на огромната приемна зала висок часовник бавно отмерва часа… един… два… три… четири. Разбира се, това е броят на нечовешките машини за убиване, застанали пред и зад нас. Минали са повече от четири години, откакто бях виждал Шрайка, но присъствието му не е по-малко ужасно, въпреки намесата му тук. Червените очи сияят като лазери под тънък слой вода. Хромово-стоманените челюсти са отворени и показват ред след ред остри като бръснач зъби. Остриетата, шиповете и режещите ръбове на създанието стърчат от червените дипли на завесата на десетки места. То не мига. Като че ли не диша. Сега, когато плъзгането му е спряло, то е неподвижно като кошмарна скулптура.

Радамант Немес му се усмихва.

Все още стиснал глупавото лазерно фенерче, аз си спомням за сблъсъка на Божия горичка. Създанието Немес се бе превърнало в сребърна мъгла и просто бе изчезнало, появявайки се отново без каквото и да е предупреждение до дванайсетгодишната Енея. Имаше намерение да отреже главата й и да я отнесе в торба от зебло и щеше да го направи, ако тогава не се беше явил Шрайка. Сега Немес можеше да стори същото, без да съм в състояние да реагирам навреме. Тези създания се движеха извън времето. Изпитвам страданието на родител, виждащ как детето му се изпречва пред летяща наземна кола, неспособен да го спаси. Този ужас е придружен от мъката на любим, който не е в състояние да защити любимата си. Бих умрял на мига, за да предпазя Енея от което и да е от тези чудовища — включително Шрайка — и наистина можех да умра след миг, след по-малко от миг, но смъртта ми нямаше да й помогне. Безсилно скърцам със зъби.

Местя само очите си, защото се страхувам, че ако помръдна ръка, глава или мускул само ще влоша положението и виждам, че Шрайка не гледа към Енея или към първото създание Немес — той гледа право към Джон Доменико кардинал Мустафа. Свещеникът с лице на жаба трябва да усеща тежестта на този кървавочервен поглед, защото е пребледнял като смъртник над червената си роба.

Енея се раздвижва. Тя застава от лявата ми страна, пъха дясната си длан в моята и стиска пръстите ми. Това не е детска молба за помощ: сега самата тя се опитва да ме успокои.

— Знаеш какъв ще е краят — тихо казва на кардинала Енея, без да обръща внимание на Немесите, които се свиват като котки, готови за скок.

Великият инквизитор облизва дебелите си устни.

— Не, не зная. Те са трима…

— Знаеш какъв ще е краят — с все същия тих глас го прекъсва Енея. — Бил си на Марс.

„На Марс ли? — мисля си аз. — Какво общо има Марс, по дяволите?“ През кристалния таван отново блясва мълния и хвърля безумни сенки. Лицата на стотици вцепенени от ужас гости са като бели овали, нарисувани на черно кадифе. Във внезапен като светкавица миг на просветление съзнавам, че метафизическата биосфера на този свят — развил се от дзен или не — е изпълнена с тибетски митични демони и зловредни духове: ракообразни земни духове нйени, „господарите на душата“ садаги, които преследват строителите, безпокоящи царствата им, червени духове тсени, които живеят в скалите, духовете на неуспелите да изпълнят клетвите си мъртви царе гиелпо, мъртви, смъртоносни, облечени в светла броня духове дуди, които се хранят само с човешка плът и носят черни обвивки на бръмбари, женски божества мамо, свирепи като невидими подводни въртопи, планетарни божества грахи, които причиняват епилепсия и други ужасни припадъци, пазители на богатството на душата ноджини — смърт за миньорите в диамантените рудници — и още десетки нощни създания, зъбати създания, ноктести създания, убийствени създания. Ломо и другите са ми разказвали безброй истории за тях. Вдигам очи към бледите лица, впили шокирани погледи в Шрайка и Немесите и си мисля: „В разказите на тези хора тази нощ няма да е толкова странна“.

— Демонът не е в състояние да унищожи и трима им — отвръща кардинал Мустафа и изрича думата „демон“ в същия миг, в който аз си я помислям. Разбирам, че говори за Шрайка.

Енея не му обръща внимание.

— Той първо ще изтръгне кръстоида ти — тихо казва тя. — Аз не мога да му попреча да го направи.

Главата на кардинал Мустафа рязко отскача назад, сякаш са го зашлевили. Бледото му лице още повече пребледнява. По примера на Радамант Немес, клонингите се свиват още повече, сякаш набират енергия за някакво ужасно преобразяване. Немес отново е насочила черния си поглед към Енея и се усмихва толкова широко, че се виждат и най-задните й зъби.

— Спрете! — извиква кардинал Мустафа и крясъкът му отеква в залата. Огромните рогове замлъкват. Гостите се вкопчват един в друг с шумолене на нокти по коприна. Немес стрелва кардинала с поглед на злобна омраза и почти непокорство. — Спрете! — отново извиква свещеникът от Мира и аз разбирам, че говори на Немесите. — Като се позовавам на нареждането на Албедо и Техноцентъра, овластен от Трите елемента, аз ви заповядвам! — Последният отчаян крясък напомня на заклинание, на някакъв таен ритуал, но мога да кажа, че не е католически или изобщо християнски. Кардиналът не призовава Шрайка да се подчини на желязната хватка на магьосническата му власт — той призовава собствените си демони.

Немес и близнаците й се плъзгат назад по паркета, сякаш теглени от невидими конци. Мъжът и жената ни заобикалят, докато застават до Немес пред Мустафа.

Кардиналът се усмихва, но лицето му потреперва.

— Моите галеници няма да сторят нищо, докато пак не разговаряме. Давам ти думата си на принц на Църквата нечестиво дете. Имам ли и твоята дума… — той посочва към покрития с шипове и с дрипи от завесата Шрайк, — … че този демон няма да ме преследва дотогава?

По време на всичко това Енея изглежда спокойна.

— Аз не го управлявам — отвръща тя. — Ще си в безопасност единствено, ако напуснеш тази планета в мир.

Кардиналът поглежда към Шрайка. Мъжът сякаш е готов да отскочи, когато високият призрак свива острието на един от пръстите си. Немес и близнаците й продължават да стоят между свещеника и Шрайка.

— Каква гаранция имам — пита той, — че създанието няма да ме последва в космоса… или обратно на Пацем?

— Никаква — отговаря Енея.

Великият инквизитор посочва с дългия си показалец към приятелката ми.

— Ние си имаме работа тук, която няма нищо общо с теб — рязко казва той, — но ти никога няма да напуснеш тази планета. Кълна се в червата на Христос.

Енея отвръща на погледа му и не отговаря.

Мустафа се завърта и се отдалечава с шумолене на червената си роба и със стържене на пантофките си по полирания под. Немесите отстъпват заднешком, докато го следват. Безименните мъж и жена наблюдават Шрайка, а Немес пронизва с поглед Енея. Те минават през завесата на личния портал на Далай лама и изчезват.

Шрайка неподвижно остава на мястото си. Четирите му ръце са замръзнали пред него, остриетата на пръстите му улавят последните капчици светлина на Оракул, преди луната да се скрие зад планината.

Гостите започват да се придвижват към изходите с вълна от шепот и възклицания. Оркестърът тропа, дрънчи и подсвирва, докато припряно прибира инструментите си. Енея продължава да стиска ръката ми. Около нас остава малък кръг от хора.

— Кълна се в гъза на Буда! — извиква Ломо Дондруб и закрачва към Шрайка, докосва с показалец металния шип, който стърчи на гърдите му. На слабата светлина виждам по пръста му кръв. — Фантастично! — възкликва Ломо и надига халба оризова бира.

Дорье Фамо се приближава до Енея. Тя хваща лявата ръка на приятелката ми, пада на едно коляно и притиска дланта й до набръчканото си чело. Енея освобождава ръката си от моята и нежно помага на Мълниеносната свиня да се изправи.

— Не — прошепва Енея.

— О, Благословена — мълви Дорье Фамо. — Амата, Безсмъртна, Архат, Съвършена, Саммасамбуда, Напълно разбудена, заповядвай ни и ни учи на дхамма.

— Не — отсича Енея, като все още внимателно се опитва да изправи старицата на крака, но лицето й е строго. — Ще ви науча на каквото зная и ще споделя, каквото имам, когато настъпи моментът. Повече не мога да направя. Часът за митове е отминал.

Приятелката ми се обръща, хваща ръката ми и ме повежда по дансинга покрай неподвижния Шрайк към разкъсаните завеси и спрелия ескалатор. Гостите бързо отстъпват пред нас, както по-рано пред Шрайка.

Спираме до стоманените стъпала. В коридора, водещ към стаите ни далеч надолу, светят фенери.

— Благодаря ти — казва Енея и вдига поглед към мен. Кафявите й очи са влажни.

— За какво? — глупаво питам аз. — Защо… Не разбирам.

— Благодаря ти за танците — отвръща тя и нежно ме целува по устните.

Електрическият удар на допира й ме кара да премигна. Посочвам назад към тълпата, към дансинга, на който само допреди миг е стоял Шрайка, към пазачите, прииждащи в кънтящата зала и към покритата със завеси ниша, през която са изчезнали Мустафа и неговите създания.

— Тази нощ не можем да спим тук, хлапе. Немес и другите двама ще…

— Не — прекъсва ме Енея, — няма. Довери ми се. Няма да се промъкнат по външната стена, за да проникнат в стаята ни. Всъщност, всички те ще заминат за гомпата си и после ще излетят право към орбитиращия си кораб. Ще се върнат, но не тази нощ.

Въздъхвам.

Тя поема ръката ми.

— Спи ли ти се? — тихо пита Енея.

Разбира се, че ми се спи. Не мога да й обясня колко съм изтощен. Предишната нощ ми се струва сякаш преди дни и седмици и съм спал само два-три часа заради… защото бяхме… заради…

— Ни най-малко — отвръщам аз.

Енея се усмихва и ме повежда към стаята.