Дан Симънс
Триумфът на Ендимион (17)

17

Вечерта, в която двамата с А. Бетик донасяме новината за пристигането на Мира, Енея оставя дискусионната си група, идва на прага при нас и напрегнато слуша.

— Според Чим Дин Далай лама им е позволил да останат в старата гомпа при Езерото на видрите — казвам аз, — в сянката на Шивлинг.

Енея не отвръща нищо.

— Не им е позволено да използват летящите си машини — продължавам аз, — но имат право да обикалят навсякъде из провинцията. Навсякъде.

Енея кимва.

Иска ми се да я хвана и разтърся.

— Това означава, че скоро ще чуят за теб, хлапе — рязко добавям аз. — След седмици — навярно дори след дни тук ще се появят мисионери, които ще започнат да шпионират и ще пратят съобщение в анклава на Мира. — Въздъхвам. — Мамка му, ще имаме късмет, ако са само мисионери, а не войници.

Енея мълчи още цяла минута. После казва:

— Вече имаме късмет, че това не е Комисията за справедливост и мир.

— Какво е това? — питам аз. Тя е споменавала за тази комисия и преди.

Енея поклаща глава.

— В момента няма значение, Рол. Трябва да имат някаква друга работа тук, освен да… освен да прочистват друговерците.

През първия ми ден тук Енея ми е разказала за борбата в и около космоса на Мира — палестинско въстание на Марс, в резултат на което Мирът се е евакуирал от тази планета и я обстрелва с ядрени бомби от орбита; бунтове на свободни търговци в Териториите на Ламбъртовия пръстен и на Mare Infinitum; постоянни стълкновения на Иксион и на десетки други светове. С огромните си бази на мирския флот и безбройни барове и бордеи Ренесанс Вектор гъмжал от слухове. И тъй като повечето от корабите на мирския флот сега били архангели с гидеонови двигатели, новините обикновено закъснявали само с няколко дни.

Един от най-интригуващите слухове, които Енея чула преди да пристигне на Тян Шан, бил, че поне един от тези кораби клас „архангел“ се разбунтувал, избягал в космоса на прокудените и сега извършвал набези в космоса на Мира, за да напада конвои на Търговския мир — обездвижвайки товарните кораби, без да ги унищожава — и да пречи на спецчастите на мирския флот, готвещи се да атакуват прокудените отвъд Великата стена. През последните седмици от престоя на Енея и А. Бетик на Ренесанс Вектор се разпространил слух, че флотските бази били в опасност. Други слухове предполагали, че в системата Пацем се съсредоточават големи флотски подразделения за защитата на Ватикана. Каквото и да беше вярно в разказите за разбунтувалия се кораб „Рафаил“, неоспорим факт бе, че набезите му с години са задържали кръстоносния поход на Негово светейшество срещу прокудените.

Но в момента това не ми се струва от значение, докато чакам реакцията на Енея към новината за пристигането на Мира на Тян Шан. „Какво ще правим сега? — чудя се аз. — На друг свят ли ще се телепортираме?“

Вместо да постави въпроса за бягство, тя казва:

— Далай лама ще приветства мирските представители на официална церемония.

— И какво от това? — питам след миг.

— Трябва да се погрижим да получим покана — отвръща Енея.

Съмнявам се, че челюстта ми буквално увисва, но поне усещането ми е такова.

Енея ме докосва по рамото.

— Аз ще се погрижа за това — продължава тя. — Ще разговарям с Чарлз Чи-кяп Кемпо и Кемпо Нга Уанг Таши да ни включат сред поканените на церемонията.

Действително загубвам дар слово, докато тя се връща обратно при дискусионната си група, която тихо я очаква под меката светлина на фенерите.

 

 

Чета тези думи на микропергамента и си спомням, че ги написах през последните си дни в шрьодингеровата котешка кутия, орбитираща около Армагаст, спомням си, че ги написах припряно, убеден, че законите на вероятността и квантовата механика скоро ще изпуснат цианида в моята малка вселена и се удивлявам на сегашното време на разказа. После си спомням причината за това.

Когато ме осъдиха на смърт в шрьодингерова кутия — всъщност, с яйцевидна форма, — ми позволиха да взема със себе си съвсем малко лични вещи. Носех собствените си дрехи. Кой знае защо ми бяха дали малко килимче за пода на шрьодингеровата ми килия — беше древно, малко по-късо от два метра и метър широко, разнищено и с откъснат ъгъл. Пълно копие на хокинговото килимче на Консула. Бях загубил оригинала на Mare Infinitum много години по-рано и подробностите за повторното му откриване все още предстоят да бъдат разказани. Бях дал истинското хокингово килимче на А. Бетик, но мъчителите ми трябва да се бяха забавлявали, постилайки пода на предсмъртната ми килия с това безполезно негово копие.

И така, позволиха ми да донеса тук дрехите си, фалшивото хокингово килимче и големия колкото длан дисков дневник, който бях взел от кораба на Тян Шан. Комуникационният елемент на дневника бе обезвреден — не че лъчите му щяха да са в състояние да пробият енергийната обвивка на шрьодингеровата кутия или че би имало кого да повикам на помощ, — но след като внимателно проучиха паметта на дневника по време на процеса ми, те я оставиха непокътната. Именно на Тян Шан бях започнал да си водя дневник.

Тъкмо тези бележки бях повикал на екрана в шрьодингеровата котешка кутия, преглеждайки ги преди да напиша тази най-лична част, и струва ми се, именно непосредствеността им ме накара да използвам в разказа сегашно време. Всичките ми спомени за Енея са живи, но някои от образите, повикани пред очите ми от тези припрени бележки, нахвърляни в края на дълъг ден работа или приключения на Тян Шан, са толкова жизнени, че ме карат да плача от чувство за загуба. Докато пиша тези думи, отново преживявам същите мигове.

А някои от дискусионните й групи дословно бяха записани в дисковия дневник. През последните дни ги слушах просто, за да чуя отново мекия глас на Енея.

 

 

— Разкажи ни за Техноцентъра — моли един от монасите по време на дискусионния час в нощта на пристигането на Мира. — Моля те, разкажи ни за Техноцентъра.

Енея се поколебава само за миг и леко свежда глава сякаш подрежда мислите си.

— Имало едно време — започва тя. Винаги започва така дългите си обяснения. — Имало едно време — продължава Енея, — преди повече от хиляда стандартни години, преди Хеджира… преди Голямата грешка от ’08-а… самостоятелни интелекти. Единствените самостоятелни интелекти, известни на нас, хората, и това сме били самите ние. Тогава сме смятали, че ако човечеството някога създаде друг интелект, това ще е резултат на мащабен проект… огромна маса от силикон, древни устройства за усилване, превключване и регистриране, наречени транзистори, чипове и вериги… машина с много вериги, с други думи, имитираща по форма и функция човешкия мозък.

Разбира се, ИИ не еволюирали по този начин. Те образно казано започнали съществуването си, когато ние хората сме гледали в друга посока.

Сега трябва да си представите Старата Земя преди човечеството да основе извънземни колонии. Хокинговият двигател не съществува. Да не говорим за междупланетни полети. Хора живеели единствено на прекрасния синьо-бял свят на Старата Земя.

Към края на двайсети век, християнската епоха, този малък свят имал примитивна инфосфера. Основните планетарни телекомуникации еволюирали в децентрализирана система от стари, основани на силикон компютри, не изискващи организация или йерархия, не изискващи нищо друго, освен общи принципи на комуникация. Създаването на кошерен ум с разпределена памет било неизбежно.

Първите линейни предшественици на днешните личности от Техноцентъра не били резултат от проекти за създаване на изкуствен интелект, а на случайни усилия за симулиране на изкуствен живот. През четирийсетте години на двайсети век прапрадядото на Техноцентъра — математик на име Джон фон Нойман — провел изпитанията за изкуствено самовъзпроизводство. Веднага щом първите основани на силикон компютри станали достатъчно малки за да си играят с тях отделни хора, любопитни аматьори започнали да се занимават със синтетична биология в самките на микропроцесорните цикли на тези машини. В началото на шейсетте години възникнал свръхживот — самовъзпроизвеждащ се, съхраняващ информацията, интерактивен, метаболизиращ и еволюиращ. През последното десетилетие на века той избягал от границите на отделните машини в зараждащата се планетарна инфосфера, която наричали „Интернет“ или „Мрежата“.

Първите ИИ били абсолютни идиоти. Някои от първите свръхсъздания, носещи се в топлата среда на инфосферата — която също еволюирала, — били осемдесетбайтови организми, вкарани в блок от оперативна памет на виртуален компютър — компютър, симулиран от компютър. Един от първите хора, пуснал такива същества в инфосферния океан, се наричал Том Рей и не бил специалист по ИИ, компютърен програмист или киберманиак — тогава ги наричали „хакери“, — а биолог, колекционер на насекоми, ботаник и човек, прекарал години в събиране на мравки в джунглата за дохеджирски учен на име Е. О. Уилсън. Докато наблюдавал живота на мравките, Том Рей започнал да се интересува от еволюцията и се запитал дали не би могъл не просто да симулира еволюция в някой от първите компютри, а да създаде там истинска еволюция. Тази идея не заинтригувала нито един от киберманиаците, с които разговарял, затова трябвало да се научи на компютърно програмиране. Киберманиаците му казали, че в компютрите постоянно еволюират и мутират кодови серии — наричали ги „буболечки“ и „прецакани програми“. Казали му също, че подобно на повечето мутации, ако еволюират в нещо друго, кодовите му серии почти сигурно няма да са функциониращи и жизнени и че просто ще объркат действието на компютърния софтуер. Затова Том Рей създал за кодово-серийните си творения виртуален компютър — симулиран компютър в истинския си компютър. И после създал действително осемдесетбайтово кодово-серийно създание, което можело да се възпроизвежда, умира и еволюира в неговия компютър в компютъра.

Осемдесетбайтовото създание се копирало в други. Тези осемдесетбайтови прото ИИ клетъчни същества бързо изпълнили виртуалната си вселена, но Том Рей обозначил всяко от тях с дата на поява, с други думи им дал възраст, и програмирал палач, който нарекъл Косача. Косача обикалял тази виртуална вселена и жънел остарелите осемдесетбайтови създания, а също и нежизнеспособните мутации.

Но тъкмо както се очаква от нея, еволюцията се опитала да надхитри Косача. Един от мутантите, седемдесет и деветбайтово създание, не само се оказал жизнеспособен, но скоро се размножил и изместил осемдесетбайтовите! Свръхживотите, предци на нашите ИИ от Техноцентъра, току-що били родени, но вече били оптимизирали генома си. Скоро еволюирал четирийсет и петбайтов организъм, който унищожил всички по-ранни форми на изкуствен живот. Като техен създател, Том Рей решил, че това е странно. Четирийсет и петбайтовите нямали достатъчен код, който да им позволява да се възпроизвеждат. Нещо повече, когато осемдесетбайтовите започнали да изчезват, те също ги последвали. Той направил аутопсия на едно от четирийсет и петбайтовите създания.

Оказало се, че всички те са паразити, извличащи необходимия им код за възпроизводство от осемдесетбайтовите, за да се копират. Седемдесет и деветбайтовите имали имунитет към паразитите. Но докато осемдесет и четирийсет и петбайтовите постепенно измирали в съвместната си еволюционна спирала, се появил мутант на четирийсет и петбайтовите. Той бил петдесет и единбайтов паразит и можел да поразява жизнените седемдесет и деветбайтови. И така нататък.

Споменавам всичко това, защото е важно да разберете, че още от първата поява на създаден от човека изкуствен живот и интелект, той бил паразитен. Нещо повече от паразитен — той бил свръхпаразитен. Всяка нова мутация водела до възникване на паразити, способни да унищожават по-ранните си събратя. След няколко милиарда поколения — с други думи, микропроцесорни цикли — този изкуствен живот станал свръхсвръхпаразитен. Няколко стандартни месеца след като създал свръхживот. Том Рей открил, че в неговата виртуална среда процъфтяват двайсет и двабайтови създания… създания, толкова алгоритмично ефикасни, че помолените от него програмисти не успели да постигнат нищо повече от трийсет и еднабайтова тяхна версия. Само месеци след появата си свръхсъзданията придобили ефикасност, за каквато собствените им създатели не можели дори да мечтаят!

В началото на двайсет и първи век на Старата Земя процъфтявала биосфера от изкуствен живот и в бързо еволюиращата инфосфера, и в метасферата на човешкия живот. Макар че ДНК-калкулирането, мехурената памет, успоредното обработване на постоянен вълнов фронт и свръхмрежите все още били в началото си, хората създали основани на силикон същности със забележителна изобретателност. При това ги създавали с милиарди. Микрочиповете били във всичко: от столове до консервни кутии в магазините, от наземни коли до изкуствени части за човешкото тяло. Машините ставали все по-малки, докато средният човешки дом или офис се изпълвал с десетки хиляди от тях. Столът на работника го познавал веднага, щом седнел, извиквал файла, по който човекът работел с грубия си силиконов компютър, свързвал се с друг чип в кафемашината и му съобщавал да му направи кафе, позволявал на телекомуникационната мрежа да се справя с обаждания, факсове и примитивна електронна поща така, че човекът да не бъде смущаван, осъществявал контакт с главния домашен или офисен компютър, за да приведе температурата в оптимални стойности и така нататък. В магазините микрочиповете в консервните кутии по лавиците сами отбелязвали цените си и промените, настъпили в тях, поръчвали още количества от вида си, когато започвали да се изчерпват, и следели потребителските навици на купувачите. Тази интерактивна мрежа ставала все по-сложна и натоварена, напомняйки за органичния кипеж в първите океани на Старата Земя.

Четирийсет години след осемдесетбайтовата а-клетка на Том Рей хората свикнали да разговарят и взаимодействат по други начини с безбройните изкуствени форми на живот в автомобилите, офисите, асансьорите им… дори в телата им, докато медицинските монитори и протошунтове се приближавали към истинската нанотехнология.

Някъде през този период започнало самостоятелното съществуване на Техноцентъра. Човечеството било проумяло — както се оказало, съвсем правилно, — че за да е ефикасен, изкуственият живот и интелект трябва да е самостоятелен. Че трябва да еволюира и варира също като органичния живот на планетата. Така и станало. По същия начин, по който биосферата обграждала планетата, свръхживотът обгърнал света в жива инфосфера. Техноцентърът еволюирал не само като абстрактна същност в информационния поток на мрежовата инфосфера, но и сред връзките между милиарди малки, самостоятелни, управлявани от чипове микромашини, изпълняващи тривиалните си задачи в човешкия макросвят.

Човечеството и многоликата еволюираща същност на Техноцентъра скоро заживели в симбиоза, също като акациите и мравките-мародери, които пазят, почистват и разпространяват това дърво, представляващо техен единствен източник на храна. Този процес е известен като „коеволюция“ и хората възприемат концепцията на клетъчно равнище, тъй като огромна част от органичния живот на Старата Земя се появил и оптимизирал в резултат на взаимна коеволюционна игра. Но там, където човешките същества виждали удобна за тях симбиоза, първите ИИ същности виждали — били в състояние да виждат — само нови възможности за паразитиране.

Компютрите можели да се изключват, софтуерните програми можели да се трият, но кошерният ум на прото Техноцентъра вече бил проникнал във възникващата инфосфера и тя можела да се изключи единствено от планетна катастрофа.

Накрая Техноцентърът предизвикал тази катастрофа с Голямата грешка от ’08-а, но не и преди да разнообрази собствената си среда и да се разпространи извън планетата.

Извършвани и разбирани единствено от усъвършенствани елементи на Техноцентъра, първите експерименти в областта на хокинговия двигател разкрили съществуването на реалността на пространството на Планк или Празнотата, Която Обвързва. Тогавашните ИИ от Техноцентъра — с основана на ДНК вълнова форма в структурно отношение, задвижвани от генни алгоритми — построили първите кораби с хокингови двигатели и започнали разработването на телепортаторната мрежа.

Човешките същества винаги са смятали хокинговия двигател за пряк път през времето и пространството — осъществяване на старите им мечти за свръхдвигател. Те възприемали телепорталите като удобни дупки през пространство/времето. Тази човешка представа била породена от собствените им математически модели и потвърдена от най-мощните компютърни ИИ на Техноцентъра. И била пълна лъжа.

Пространството на Планк, Празнотата, Която Обвързва, е многоизмерна среда със своя собствена реалност и — както скоро щял да научи Техноцентърът — топография. Хокинговият двигател не бил и не е никакъв двигател в класическия смисъл на думата, а входно устройство, което докосва топографията на пространството на Планк, само колкото да промени координатите в четириизмерния пространствено/времеви континуум. От друга страна телепорталите позволяват действително навлизане в Празнотата, Която Обвързва.

За хората тази реалност била очевидна — влизане през дупката в пространство/времето на едно място и мигновено излизане през втора телепортаторна дупка на друго. Моят чичо Мартин имаше телепортален дом със стаи на десетки различни светове. Телепорталите създали хегемонийската Мрежа на световете. Друго изобретение, векторното предаване — по-бърза от светлината комуникативна среда, — позволявало мигновена връзка между звездните системи. Били изпълнени всички условия, необходими за появата на междузвездно общество.

Но Техноцентърът не бил усъвършенствал хокинговия двигател, телепортатора и векторното предаване за благото на човечеството. Всъщност, Техноцентърът не бил усъвършенствал каквото и да е, свързано с Празнотата, Която Обвързва.

Още от самото начало той знаел, че хокинговият двигател е само неуспешен опит за проникване в пространството на Планк. Разбирал, че преминаването на космически кораб през него може да се сравни с плаване на кораб в океан чрез взривяване на поредица от експлозии под кърмата му и предизвикване на вълни. Примитивно и резултатно, но изключително неефикасно. Техноцентърът знаел, че въпреки всички външни признаци за противното и въпреки твърденията му, че ги е създал, в Мрежата на световете нямало милиони телепортали… а само един. Всички телепортатори всъщност представлявали един-единствен вход в пространството на Планк, манипулиран в пространство/времето така, че да осигури действена илюзия за много врати. Ако се опитал да обясни истината на човечеството, Техноцентърът можел да използва аналогията с бързо местене на лъч на лазерно фенерче в затворено помещение, при което източникът на светлина е един-единствен. Но ИИ никога не си направили труда да обяснят това… всъщност, те до ден-днешен го пазят в тайна.

Техноцентърът знаел и че топографията на Празнотата, Която Обвързва може да се модулира така, че мигновено да предава информация — чрез векторното предаване, — но и че това е тромава и унищожителна форма на използване на пространството на Планк, много напомняща на осъществяване на контакт с други континенти чрез изкуствено предизвикани земетресения. Но ИИ предоставили векторното предаване на човечеството, без изобщо да обясняват това, защото отговаряло на целите им. Те имали свои собствени планове за пространството на Планк.

Още с първите си експерименти Техноцентърът разбрал че Празнотата, Която Обвързва е съвършена среда за собственото му съществуване. ИИ инфосферните мрежи вече нямало да зависят от електромагнитните и теснолъчевите комуникации или дори от модулираното неутриново предаване. Те вече нямало да се нуждаят от пътуване на човешки същества или роботизирани сонди до звездите, за да разширяват физическите параметри на тази мрежа. Навлизането на основните елементи на Техноцентъра в Празнотата, Която Обвързва щяло да осигури на ИИ скривалище от техните органични съперници… скривалище, което едновременно не било никъде и се намирало навсякъде.

По време на това мигриране на ИИ личности от човешките инфосфери в мегасферата на Празнотата, Която Обвързва Техноцентърът открил, че пространството на Планк не е пустееща вселена. Отвъд неговите метаизмерни хълмове и дълбоко в лъкатушещите му квантовопространствени дерета се криело… нещо друго. Някой друг. Там имало интелекти. Техноцентърът ги проучил и после се отдръпнал в страхопочитание и ужас от потенциалната мощ на тези Други. Това били Лъвовете, Тигрите и Мечките от думите на Ъмон, ИИ личност, която твърдяла, че е създала и убила баща ми.

Отстъплението на Техноцентъра било толкова припряно, разузнаването им във вселената на пространството на Планк прекъснало толкова внезапно, че ИИ нямали представа къде в действителното пространство/време живеят тези Лъвове, Тигри и Мечки… и дали изобщо съществуват в реалното време. Техноцентърът също не бил в състояние да определи дали Другите са еволюирали от органичен живот, подобно на човечеството, или от изкуствен живот като самите ИИ. Но знаели, че тези Други могат да манипулират времето и пространството със същата лекота, с каквато някога човешките същества манипулирали стоманата и желязото. Такава способност надхвърляла тяхното разбиране. Реакцията на Техноцентъра била паника и незабавно отстъпление.

Това откритие и паниката съвпаднали с първите действия на Техноцентъра за унищожаването на Старата Земя. Поемата на чичо ми Мартин разказва как ИИ инсценирали Голямата грешка от ’08-а, как киевската група „случайно“ изпуснала черна дупка във вътрешността на Старата Земя, но в неговите „Песни“ не се споменава — защото не го е знаел — за паниката на Техноцентъра след откриването на Лъвовете, Тигрите и Мечките, нито пък как ИИ рязко прекратили изпълнението на плана си за унищожаване на Старата Земя. Не било толкова лесно да извадят уголемяващата се черна дупка от ядрото на колабиращата планета, но Техноцентърът разработил средства и припряно се заел да го направи.

После родната планета изчезнала… не била унищожена, както смятали хората, нито пък спасена, както се надявал Техноцентърът… а просто изчезнала. ИИ знаели, че Земята сигурно е отвлечена от Лъвовете, Тигрите и Мечките, но нямали представа как… къде… и поради каква причина. Те изчислили количеството енергия, необходимо за телепортирането на цяла планета и отново се разтреперили. Такива интелекти били в състояние да взривят ядрото на цяла галактика, за да го използват като източник на енергия със същата лекота, с каквато хората можели да запалят лагерен огън в студена нощ. Същностите от Техноцентъра направо се посрали от страх.

Тук трябва да се върна назад, за да обясня причините за решението на Техноцентъра да унищожи Земята и за последвалия му опит да я спаси. Те са свързани с осемдесетбайтовите създания на Том Рей. Както казах, животът и интелектът, еволюирал в средата на инфосферата, не познавал друга форма на еволюция, освен паразитирането, свръхпаразитирането и свръхсвръхпаразитирането. Но Техноцентърът съзнавал последиците от абсолютното паразитиране и разбирал, че единственият начин да надрасне паразитното си състояние и психология е да еволюира в съответствие с физическата вселена — тоест, да има физически тела, освен абстрактни личности. Той получавал огромно количество сетивна информация и можел да създаде неврални мрежи, но за непаразитна еволюция се изисквала постоянна и координирана система от неврални вериги с обратна връзка — с други думи очи, уши, езици, крайници, пръсти… тела.

За тази цел Техноцентърът създал киборги — тела, развити от човешка ДНК, но свързани със своите основани на ИИ личности чрез векторно предаване — обаче те трудно се поддавали на наблюдение и в човешка среда били възприемани като чужди. Киборгите никога нямало да станат свои на светове, обитавани от милиарди органично еволюирали човешки същества. Затова Техноцентърът разработил първите си планове за унищожаване на Земята и за съкращаване на човешкото население с деветдесет процента.

Техноцентърът наистина имал намерение да включи оцелялата част от човешката раса в своята населена с киборги вселена след гибелта на Старата Земя — да ги използва като резервни запаси на ДНК и за робски труд, както ние използваме андроидите, — но откриването на Лъвовете, Тигрите и Мечките, а после и паническото отстъпление от пространството на Планк усложнило плановете им. Докато не бъдела анализирана и елиминирана опасността от тези Други, Техноцентърът щял да продължи паразитната си връзка с човечеството. Тъкмо с тази цел той разработил телепортаторите в старата Мрежа на световете. За хората пътуването през телепортаторната среда било мигновено. Но в безвременната топография на пространството на Планк субективното време на живот можело да има такава продължителност, каквато поискал Техноцентърът. През този период той се включвал в милиарди човешки мозъци и милиони пъти всеки стандартен ден използвал човешките умове, за да създаде огромна неврална мрежа за собствените си ИИ цели. Всеки път, когато човек минавал през телепортал, Техноцентърът сякаш отварял черепа му, изваждал навън сивото вещество, поставял мозъка на работната маса и го свързвал заедно с милиарди други мозъци в гигантския си органичен компютър. Хората излизали от пространството на Планк в субективен миг от своето време й не забелязвали каквото и да е.

Ъмон е казал на баща ми, киборга на Джон Кийтс, че Техноцентърът се състои от три воюващи помежду си лагера — Абсолютните, вманиачени от създаването на свой собствен бог, Абсолютният интелект, Променливите, които искали да унищожат човечеството и да продължат с постигането на собствените си цели, и Стабилните, които се стремели да поддържат статуквото в отношенията си с хората. Това обяснение е пълна лъжа.

В Техноцентъра не е имало и няма три лагера… а милиарди. Той е абсолютен пример за анархия — свръхпаразитизъм, доведен до крайност. Елементите на Техноцентъра се борят за власт в съюзи, които могат да съществуват векове наред или микросекунди. Милиарди от тези паразитни личности се отдръпват и обединяват в коварни съюзи, създадени, за да овладеят или предвидят събитията. Разбирате ли, личностите от Техноцентъра умират само от насилствена смърт — с бомбардирането на телепортаторната среда Мейна Гладстоун предизвика не само Падането на телепорталите, но и уби милиарди от тези иначе безсмъртни личности. Те отказват да направят място за други без съпротива. И в същото време свръхживотът на Техноцентъра се нуждае от смърт заради собствената си еволюция. Но във вселената на ИИ смъртта има свои собствени цели.

Програмата „Косач“, създадена преди повече от хиляда години от Том Рей, продължава да съществува в средата на Техноцентъра, мутирала в милиони различни форми. Ъмон изобщо не е споменал за Косачите като фракция в Техноцентъра, но те представляват далеч по-голям блок от Абсолютните. Именно Косачите са авторите и отначало господарите на физическото създание, известно като Шрайка.

Интересно е да се отбележи, че онези личности от Техноцентъра, които оцеляват въпреки Косачите, не го постигат чрез обикновено, а чрез некрофилско паразитиране. Това е методът, с помощта на който първите двайсет и двабайтови изкуствени форми на живот успели да еволюират и оцелеят във виртуалната еволюционна машина на Том Рей преди толкова много векове — като крадат разпръснатия код за копиране на други байтови създания, „ожънати“ в момент на възпроизводство. Паразитите от Техноцентъра не само че правят секс, но и го правят с мъртвите! Ето как милиони мутирали ИИ личности оцеляват днес… чрез некрофилски свръхпаразитизъм.

Какво иска Техноцентърът от човечеството в наше време? Защо съживи Католическата църква и позволи появата на Мира? Как работят кръстоидите и как служат на Техноцентъра? Как всъщност функционират така наречените архангелски кораби с гидеонов двигател и какво е тяхното въздействие върху Празнотата, Която Обвързва? И как Техноцентърът се справя с опасността от Лъвовете, Тигрите и Мечките?

Тези въпроси ще обсъдим някой друг път.

 

 

В деня, след като научаваме за появата на Мира, аз дялам камък на най-високото скеле.

През първия ден след пристигането си ми се струва, че Рахил, Тео, Джигме Норбу, Джордж Тсаронг и другите се съмняват дали ще успея да заслужа оставането си на строежа на Хсуан-кунг Ссу. Признавам, че самият аз хранех подобни колебания, докато наблюдавах тежкия труд, който кипеше тук. Но след няколко дни обучение по катерене, проявявам желание да работя и ми се дава възможност да се проваля. Не се провалям.

Енея знаеше за чиракуването ми при Аврол Хюм, когато не само оформяхме терените в огромните имения на Клюна, но и дялахме камък и дърво за екстравагантните сгради и мостове, беседки и кули. Това ми беше от полза тук и две седмици по-късно се издигнах от общ работник до избраната група от каменоделци на най-високите платформи. Проектът на Енея предвиждаше най-високите постройки да се издигнат до огромната надвиснала скала и различните проходи и парапети да се вградят в нея. Ето защо сега работим тук, дяламе камък и зидаме тухли за пътя по ръба на нищото. Скелето ни опасно виси над бездната. През последните три месеца тялото ми е станало по-стройно и яко, реакциите ми са по-бързи и преценката ми е по-точна, докато работя на отвесните скални стени върху хлъзгавия бамбук бонзай.

Опитният летец и катерач Ломо Дондруб се е съгласил да се изкачи на върха на надвисналата скала, за да закрепи основите на най-горните метри скеле и през последния час ние с Вики Гросели, Ким Байунг-Сун, Харуюки Отаки, Кенширо Ендо, Чангчи Кенчунг, Лабсанг Самтен и още неколцина тухлари и зидари наблюдаваме как Ломо се движи без осигурителни въжета по скалата. Той прилича на легендарната муха от Старата Земя — яките му ръце и крака се сгъват под тънката материя на катераческото му облекло, през цялото време имат три опорни точки по хлъзгавата вертикална стена и свободната му длан или стъпало опипом търси и най-малката неравност, върху която да се задържи, и най-тънката цепнатина, в която да забие винт за скелето. Гледката е ужасяваща, но това е привилегия — сякаш сме в състояние да се върнем назад с машина на времето, за да наблюдаваме как Пикасо рисува, как Джордж Уу чете стихове или как Мейна Гладстоун държи реч. Десетина пъти съм сигурен, че Ломо ще се олюлее назад и ще падне — ще му трябват цели минути, за да достигне отровните облаци долу, — но всеки път той чудотворно се задържа, намира точка на триене или открива пукнатина, в която да пъхне ръка или пръст и да закрепи цялото си тяло.

Накрая Ломо свършва, въжетата са закрепени и увиснали надолу, кабелните точки са фиксирани и той се спуска в стремената си, за да скочи на работната ни платформа като легендарен супергерой. Лабсанг Самтен му подава чаша ледена оризова бира. Кенширо и Вики го потупват по гърба. Нашият майстор дърводелец със засукани мустаци Чангчи Кенчунг запява мръсна възхваляваща го песен. Поклащам глава и се ухилвам като идиот. Денят е чудесен — купол от синьо небе, Свещената планина на Севера — Хенг Шан — ярко блести отвъд облачната бездна и вятърът е умерен. Енея ми е казала, че дъждовният сезон ще настъпи след няколко дни — мусон от юг, носещ месеци дъжд, хлъзгава скала и вероятно сняг, — но в такъв прекрасен ден това ми се струва невероятно и далечно.

Усещам докосване по лакътя и Енея е до мен. През по-голямата част от сутринта тя бе на скелето или висеше на ремъците си на скалната стена, за да контролира каменоделците и зидарите, изграждащи пътя и парапетите.

Продължавам да се хиля от адреналиновия прилив, резултат от наблюдаването на Ломо.

— Кабелите са готови за свързване — казвам аз. — Още три-четири дни и дървеният път тук ще е готов. А след това и последната ти платформа там… — посочвам към ръба на надвисналата скала, — … и voila! Като се изключи боядисването и полирането, проектът ти ще е завършен, хлапе.

Енея кимва, но е очевидно, че мислите й не се въртят около Ломо или предстоящото завършване на труда й.

— Можеш ли да дойдеш за малко с мен, Рол?

Следвам я надолу по стълбите на скелето, стигаме на едно от постоянните равнища и излизаме на каменен перваз. Подплашваме малки зелени птички, които излитат от скална цепнатина.

Оттук Храмът, висящ във въздуха е истинско произведение на изкуството. Боядисаното дърво сякаш блести със собствена, тъмночервена светлина. Стълбищата, парапетите и ажурите са изящни и сложни. Параваните на много от пагодите са отворени и молитвени флагчета, наред със спално бельо, се развяват на топлия вятър. В Храма има осем прекрасни светилища, наредени едно над друго по издигащите се свързващи галерии. Всяка пагода представлява стъпка по Великия осемстепенен път, определен от Буда. Светилищата са подредени по три оси, свързани с трите части на Пътя: Мъдрост, Морал и Медитация. По издигащата се ос от стълбища и платформи на Мъдростта са медитативните светилища за „Правилно разбиране“ и „Правилно мислене“.

По оста на Морала са „Правилната реч“, „Правилното поведение“, „Правилният поминък“ и „Правилното усилие“. До тези последни медитативни светилища може да се стигне само с тежко изкачване по стълба, защото — както ми обясниха през една от първите вечери след пристигането ми Енея и Кемпо Нга Уанг Таши — Буда искал пътят му да е изнурителен и всеотдаен.

Най-високите медитативни пагоди са посветени на съзерцанието на последните две стъпки по Великия осемстепенен път — „Правилното внимание“ и „Правилната медитация“. Тази последна пагода, веднага бях забелязал аз гледа само към каменната стена на скалата.

Бях забелязал също, че в Храма няма статуи на Буда. Като дете срещнах думата „будизъм“ в стара книга, взета от библиотеката на мочурищата, и попитах Баба. Тя ми каза само, че будистите почитали и се молели на статуи изобразяващи Буда. Къде бяха те? Бях попитал Енея.

Тя ми обясни, че будистите на Старата Земя се разделяли на две основни групи — хинаяна, „Малката кола“, по-стара религиозна школа, наречена така от по-разпространените школи махаяна, обявили себе си за „Голямата кола“. Хинаяна изповядвали осемнайсет школи — те смятали Буда за учител и се стремели към съзерцание и изучаване на учението му, вместо да го боготворят, — но по времето на Голямата грешка била оцеляла само една от тях, теравада, при това единствено в отдалечени райони на опустошаваните от болести и глад Шри Ланка и Тайланд, две политически провинции на Старата Земя. Всички други будистки школи, отнесени от Хеджира, принадлежали на махаяна и се съсредоточавали върху почитане на статуи на Буда, медитация, целяща постигане на спасение, носели шафранови роби и други украшения, за които ми бе разказала Баба.

Но на Тян Шан, обясни ми Енея, най-повлияния от будизма свят в Периферията или старата Хегемония, будизмът се върнал към рационалността, съзерцанието, изучаването и внимателния, непредубеден анализ на учението на Буда. Затова в Хсуан-кунг Ссу нямало негови статуи.

Ние спираме в края на този каменен перваз. Под нас се носят и кръжат птици в очакване да си тръгнем, за да могат да се върнат в гнездата си.

— Какво има, хлапе?

— Приемът в Зимния дворец в Потала е утре вечер — отвръща тя. Лицето й е зачервено и прашно от утринната и работа на високото скеле. Забелязвам, че над веждата й има голяма драскотина с малки, тъмночервени капчици кръв. — Чарлз Чи-кяп Кемпо събира официална делегация от не повече от десет души — продължава Енея. — В нея ще участва Кемпо Нга Уанг Таши, разбира се, както и надзирателят Тсипон Шакабра, братовчедът на Далай лама Гяло, брат му Лабсанг, Ломо Дондруб, тъй като Далай лама е чул за успехите му и иска да се запознае с него, Тромо Трочи от Дому като пътуващ търговец и един надзирател като представител на работниците… или Джордж, или Джигме…

— Не мога да си ги представя поотделно — подхвърлям.

— И аз — съгласява се Енея. — Но мисля, че ще трябва да е Джордж. Той може да разговаря. Джигме навярно ще дойде там заедно с нас и ще чака пред двореца.

— Станаха осем — казвам аз.

Енея ме хваща за ръката. Пръстите й са загрубели от работа, но въпреки това, струва ми се, са най-нежните и изящни в познатата вселена.

— Аз съм деветата — отвръща тя. — Там ще се събере огромна навалица — делегации от всички градове и провинции в това полукълбо. Има вероятност да не успеем да се приближим на повече от двайсет метра от когото и да е от Мира.

— Или пък да сме първите, които ще им представят — прибавям аз. — Законът на Мърфи и така нататък.

— Да — потвърждава Енея и усмивката, която виждам, е същата като на моята единайсетгодишна приятелка, замислила нещо дяволито и навярно малко опасно. — Искаш ли да ми бъдеш кавалер?

Въздъхвам.

— За нищо на света не бих го пропуснал.