Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хиперион (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rise of Endymion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 54 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)

Издание:

Дан Симънс. Триумфът на Ендимион

Американска, I издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корицата „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 45

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

29

„Игдразил“ продължаваше напред. „Дървото на болката“, така го наричаше неговият капитан, храмерският Истински глас на Дървото Хет Мастийн. Не можех да споря. Всеки скок изстискваше все повече енергия от Енея, моята любима, моята бедна, уморена Енея, и всяко отдалечаване изпълваше изчерпващия се източник на енергия с все по-дълбока тъга. И през цялото време Шрайка стоеше безполезен и сам на високата си платформа като ужасен бушприт на обречен кораб или като мрачен ангел на смъртта, увенчал върха на тъжна коледна елха.

След като оставихме полковник Касад на Марс, дърволетът се прехвърли в орбита около Мауи-обетована. Светът се бунтуваше, но се намираше дълбоко в космоса на Мира и аз очаквах безброй мирски бойни кораби да се нахвърлят отгоре ни. Но през няколкото часа, докато останахме там, никой не ни нападна.

— Една от ползите от нападението на армадата срещу Биосферното звездно дърво — с тъжна ирония каза Енея. — Вътрешните системи са останали почти без бойни кораби.

Сега беше ред на Тео да бъде изпратена от Енея на Мауи-обетована. Аз отново придружих приятелката си и нейната приятелка.

Премигнах, за да проясня очите си от бялата светлина, и се озовах на подвижен остров. Дървесните му платна се изпълваха с топъл тропичен вятър, небето и морето бяха поразително сини. Наоколо плаваха и други острови и от двете ни страни се виждаше бялата пяна зад опашките на делфините.

На високата платформа имаше хора и макар да бяха озадачени от появяването ни, те не се уплашиха. Тео прегърна високия рус мъж и неговата тъмнокоса съпруга, които дойдоха да ни посрещнат.

— Енея, Рол — каза тя, — приятно ми е да ви запозная с Мерин и Денеб Аспик-Коро.

— Мерин? — повторих аз и усетих силното ръкостискане на мъжа.

— Десет поколения след първия Мерин Аспик — усмихна се той. — Но съм негов пряк потомък. Както Денеб е потомка на нашата известна дама Сайри. — Той прегърна Енея през рамо. — Ти се върна точно, както обеща. И доведе със себе си нашия най-яростен боец.

— Върнах се — кимна Енея. — И трябва да я закриляте. През следващите дни и месеци стойте надалеч от Мира.

Денеб Аспик-Коро се засмя. Без каквато и да е следа от желание отбелязах, че може би е най-здравата, най-красива жена, която съм виждал.

— Всъщност, ние бягаме, за да се спасим, Онази, която учи. На три пъти се опитвахме да унищожим нефтената платформа при Трите течения и на три пъти ни връхлитаха като Томасови ястреби. Сега просто се надяваме да стигнем до Екваториалния архипелаг, да се скрием сред мигриращите острови и накрая да се прегрупираме в подводната база Лат Нула.

— Пазете я на всяка цена — повтори Енея. После се обърна към Тео. — Ще ми липсваш, приятелко.

Тео Бърнард видимо се опитваше да не заплаче, но не успя и яростно прегърна Енея.

— Цялото това време… беше прекрасно — задавено пророни тя и се отдръпна назад. — Моля се да успееш. Моля се и да се провалиш… за твое добро.

Енея поклати глава.

— Моли се всички ние да успеем. — Тя протегна ръка за сбогом и се върна на долната платформа при мен.

Усещах опияняващия морски дъх на сол и риба. Слънцето блестеше толкова силно, че ме караше да присвивам очи но температурата бе съвършена. Водата по кожата на делфините беше толкова чиста, колкото и собствената ми пот. Представих си как завинаги оставам на това място.

— Трябва да вървим — каза Енея и ме хвана за ръка.

В мига, в който излизахме от гравитационния кладенец на Мауи-обетована, на радара се появи фотонен кораб, но ние не му обърнахме внимание. Енея стоеше сама на мостика и гледаше към звездите.

Приближих се и застанах до нея.

— Можеш ли да ги чуеш? — промълви тя.

— Звездите ли? — попитах.

— Световете — отвърна Енея. — Хората на тях. Техните тайни и мълчания. Толкова много туптящи сърца.

Поклатих глава.

— Когато не съм съсредоточен върху нищо друго, все още ме преследват гласове и образи отвсякъде. Други времена. Баща ми, който ловува из мочурищата с братята си. Отец Главк, когото Радамант Немес убива.

Тя ме погледна.

— Видял си това?

— Да. Беше ужасно. Той не можеше да види кой го е нападнал. Падането… мракът… студът… миговете на болка преди да умре. Беше отказал да приеме кръстоида. Затова Църквата го бе пратила на Сол Дракони Септем… в изгнание сред ледовете.

— Да — рече Енея. — През последните десет години много пъти съм докосвала тези негови последни спомени. Но той има и други, Рол. Топли и красиви спомени… пълни със светлина. Надявам се да ги откриеш.

— Искам само гласовете да млъкнат — искрено отвърнах аз. — Това… — посочих към дърволета наоколо, към хората, които познавахме, към Хет Мастийн, застанал на мостика си. — Всичко това е прекалено важно.

Енея се усмихна.

— Наистина е прекалено важно. Тъкмо това е проклетият проблем, нали? — Тя отново обърна лице към звездите. — Не, Рол, онова, което трябва да чуеш преди да направиш стъпката, не е езикът на мъртвите… нито дори на живите. А… същността на нещата.

Поколебах се. Не исках да се правя на глупак, но все пак казах:

… Милиони приливи и отливи ще минат

във непосилен гнет. Но той не ще умре,

дорде не се изпълни всичко. Ако докрай…

Енея ме прекъсна:

… проникне в глъбините на магията и обясни

смисъла на всички движения, форми и звуци,

ако изследва всички материи и видове

чак до техните символни същности,

то той не ще умре…

Тя отново се усмихна.

— Чудя се как е чичо Мартин. Дали прекарва годините в студен сън? Дали се дърли с бедните си андроидни слуги? Все още ли работи над недовършените си „Песни“? Във всичките си сънища никога не съм успявала да видя чичо Мартин.

— Той умира — казах аз.

Енея удивено премигна.

— Сънувах го… видях го… тази сутрин — поясних. — Размразил се е за последен път, така каза на верните си слуги. Машините поддържат живота му. Пулсеновите процедури най-после са го изхабили. Той… — Замълчах.

— Кажи ми — настоя Енея.

— Той ще остане жив, докато не те види отново — продължих аз. — Но е много слаб.

Енея извърна очи.

— Странно е — каза тя. — Майка ми се е карала с чичо Мартин през цялото време на поклонението. Понякога едва не са се хващали за гушата. Преди смъртта й той беше най-близкият й приятел. Сега… — Гласът и секна.

— Просто трябва да останеш жива, хлапе — отвърнах аз и открих, че собственият ми глас звучи странно. — Остани жива и здрава и се върни, за да видиш стареца. Дължиш му го.

— Хвани ме за ръка, Рол.

Корабът се телепортира с ослепителен проблясък.

 

 

Около Тау Сети Сентър незабавно ни атакуваха, не само мирски кораби, но и фотонни кораби на бунтовниците, борещи се за независимост на планетата под ръководството на амбициозната жена архиепископ Ахила Силваски. Сдържащото поле заблестя като свръх-нова.

— Определено не можеш да се телепортираш през това — казах аз на Енея, когато тя подаде ръце на Тромо Трочи от ДОМУ и мен.

— Човек не може да се телепортира през каквото и да е — отвърна приятелката ми, стисна ръцете ни и ние бяхме на Повърхността на някогашната столица на рухналата Хегемония.

Тромо Трочи никога не беше стъпвал на ТС2, всъщност изобщо не бе напускал Тян Шан, но търговските му интереси бяха възбудени от разказите за този бивш капиталистически център на човешката вселена.

— Жалко, че нямам с какво да търгувам — каза хитрият търговец. — За около шест месеца на толкова продуктивен свят бих могъл да изградя търговска империя.

Енея бръкна в раницата си и извади тежък златен слитък.

— Това би трябвало да ти стигне за начало — каза тя. — Но не забравяй истинските си задължения тук.

Стиснал слитъка, дребният мъж се поклони.

— Никога няма да ги забравя, Онази, която учи. Не съм изтърпял напразно мъките на научаването на езика на мъртвите.

— Просто остани жив през следващите няколко стандартни месеца — отвърна Енея. — Сигурна съм, че после ще успееш да си осигуриш транспорт до който си поискаш свят.

— Ще дойда, където и да сте, г. Енея — каза търговецът и за първи път го виждах изобщо да проявява някъв признак на вълнение. — И ще дам цялото си богатство — минало, бъдещо и фантазирано, — за да го направя.

Тези думи ме накараха да премигна. Дойде ми наум, че мнозина от учениците на Енея може би бяха — навярно бяха — малко влюбени в нея и в същото време изпитваха към приятелката ми огромно благоговение. Но да го чуя от устата на този мислещ единствено за пари търговец — това ми идваше прекалено много.

Енея го докосна по ръката.

— Пази се.

„Игдразил“ все още беше под атака, когато се върнахме. И продължаваше да е, когато Енея ни телепортира от системата.

Вътрешността на града-свят Лусус бе същата, каквато си я спомнях от краткото си пребиваване: поредица от кошерни кули над вертикалните каньони от сив метал. Тук се сбогувахме с Джордж Тсаронг и Джигме Норбу. На слаба светлина набитият, мускулест Джордж — разплакан, докато прегръщаше Енея — можеше да мине за среден лусусианец, но мършавият като скелет Джигме щеше да изпъква сред кошерните тълпи. Но Лусус беше свикнал с чуждоземци и нашите двама надзиратели щяха да са добре, докато имаха пари. Лусус обаче бе един от малкото мирски светове, върнали се към универсалните кредитни карти, а Енея нямаше такива в раницата си.

Няколко минути след като излязохме от пустите коридори на кошера Дрег, към нас се приближиха седем души в тъмночервени наметала. Застанах между Енея и тези зловещи фигури, но вместо да ни атакуват, седмината мъже паднаха на колене на хлъзгавия под, сведоха глави и напевно произнесоха:

— БЛАГОСЛОВЕНА ДА Е ТЯ,

БЛАГОСЛОВЕН ДА Е ИЗТОЧНИКЪТ НА НАШЕТО СПАСЕНИЕ,

БЛАГОСЛОВЕН ДА Е ИНСТРУМЕНТЪТ НА НАШЕТО ИЗКУПЛЕНИЕ,

БЛАГОСЛОВЕН ДА Е ПЛОДЪТ НА НАШЕТО ПОМИРЕНИЕ,

БЛАГОСЛОВЕНА ДА Е ТЯ.

— Култът към Шрайка — тъпо отбелязах аз. — Мислех си, че са изчезнали — че са били очистени по време на Падането.

— Предпочитаме да бъдем наричани Църквата на Последното изкупление — каза първият мъж, като се изправи на крака, но все още свел глава към Енея. — И не… не сме били „очистени“, както се изразихте… а само се скрихме под земята. Добре дошла, Дъще на светлината. Добре дошла, Невесто на Аватара.

Енея с видимо нетърпение поклати глава.

— Не съм невеста на никого, епископ Дюруйен. Това са двамата мъже, които доведох да поверя под ваша закрила за следващите десет месеца.

Облеченият в червено епископ сведе плешивата си глава.

— Точно както казват твоите пророчества, Дъще на светлината.

— Не са пророчества — отново възрази Енея. — Обещания. — Тя се обърна и за последен път прегърна Джордж и Джигме.

— Ще се видим ли отново, Архитекте? — попита Джигме.

— Не мога да ви го обещая — каза Енея. — Но ви обещавам че ако е по силите ми, пак ще бъдем заедно.

Последвах я обратно по пустия, влажен коридор на кошера на Дрег, където нашето заминаване нямаше да изглежда толкова чудотворно, че да подхрани допълнително и без това достатъчно богатата митология на култа към Шрайка.

 

 

На Тсинтао-Хсишуанг Панна се сбогувахме с Далай лама и неговия брат Лабсанг Самтен. Лабсанг заплака. Момчето лама не.

— Китайският диалект на местното население е ужасен — заяви Далай лама.

— Ала ще го разбирате, Ваше светейшество — отвърна Енея. — И те ще ви слушат.

— Но вие сте моята учителка — полуядосано рече момчето. — Как мога да ги уча без ваша помощ?

— Ще ви помагам — обеща Енея. — Ще се опитам да ви помагам. И после зависи от вас. И от тях.

— Ще можем да споделяме причастието с тях, нали? — попита Лабсанг.

— Ако те го пожелаят — каза тя. После се обърна към момчето. — Ще ми дадете ли благословията си, Ваше светейшество?

Детето се усмихна.

— Аз съм този, който трябва да моли за благословия, Учителко.

— Моля ви — настоя Енея и отново долових немощта в гласа й.

Далай лама се поклони и каза със затворени очи:

— Това е от „Молитвата на Кунту Сангпо“, както ми беше разкрита чрез видението на моя тертон в един от предишните ми животи:

ХО! Феноменалният свят и цялото съществуване,

        самсара и нирвана,

една основа имат, но два са пътищата и два са

        резултатите —

прояви и на невежество, и на Познание.

Чрез думите на Кунту Сангпо

в Двореца на Първичното празно пространство,

нека всички същества постигнат съвършенство

        и единение с Буда.

 

Универсалната основа не е ограничена,

тя спонтанно надига се, огромно иманентно

        пространство,

над всякакво описание,

в което не съществуват нито самсара, нито нирвана.

Познанието на тази действителност

        е единението с Буда,

докато невежите същества се скитат в самсара.

Нека всички разумни същества от трите царства

постигнат Познание за природата на неопределимата

        основа.

Енея се поклони на момчето.

— Дворецът на Първичното празно пространство — промълви тя. — Колко по-изящно определение от моето тромаво „Празнота, Която Обвързва“. Благодаря ви. Ваше светейшество.

Детето се поклони.

— Аз ви благодаря, почитаема Учителко. Нека смъртта ви е по-бърза и безболезнена, отколкото и двамата очакваме.

Двамата с Енея се върнахме на дърволета.

— Какво искаше да каже той? — попитах аз, поставил ръце на раменете й. — „По-бърза и безболезнена смърт“. Какво искаше да каже, по дяволите? Да не би да имаш намерение да бъдеш разпната? Това твое проклето месианско превъплъщение до същия странен край ли трябва да доведе? Отговори ми, Енея! — Осъзнах, че я разтърсвам… че разтърсвам своята скъпа приятелка, своето любимо момиче. Отпуснах ръце.

Енея ме прегърна.

— Просто остани с мен, Рол. Остани с мен, докато можеш.

— Ще остана — казах аз и я потупах по гърба. — Кълна се, че ще остана.

 

 

На Фуджи се сбогувахме с Кенширо Ендо и Харуюки Отаки. На Денеб Драй това беше дете, което никога не бях виждал — десетгодишно момиче на име Катерин, — което остана само и привидно без да се страхува. На Сол Дракони Септем, онзи свят със замръзнал въздух и смъртоносни духове, на който коварно бяха убити отец Главк и нашите читчатукски приятели, почти с радост пожела да остане тъжният и замислен работник Римси Кипуп. На Невърмор това бе друг мъж, когото нямах честта да познавам — тих възрастен господин, който приличаше на по-любезен и по-млад брат на Мартин Силенъс. На Божия горичка, където десет стандартни години по-рано А. Бетик беше загубил част от ръката си, двамата храмерски лейтенанти на Хет Мастийн се телепортираха заедно с Енея и мен и не се завърнаха. На Хеброн, на който вече почти не бяха останали еврейски заселници, но за сметка на това имаше хиляди добри християнски колонисти, пратени от Мира, двамата сенешай алуитски емпати Ллииоонн и Ооееаалл се телепортираха, за да се сбогуват с нас в една пустинна вечер, докато скалите все още отразяваха слънчевите лъчи.

На Парвати иначе веселите сестри Куку Се и Кей Се се разплакаха и прегърнаха и двама ни на сбогуване. На Аскуит остана семейство от двама родители и пет златокоси деца. Над белите облаци и синия океански свят на Mare Infinitum — свят, само от името на който ме побиваха тръпки при спомените за болката и приятелството — Енея помоли сержант Грегориъс да се телепортира заедно с нея, за да се срещне с бунтовниците и да подкрепи тяхната кауза.

— И да оставя капитана? — попита гигантът, очевидно шокиран от предложението.

Де Соя пристъпи напред.

— Вече няма капитан, сержант. Мой скъпи приятелю. А само този свещеник без Църква. И подозирам, че ще сме по-полезни, ако се разделим, отколкото ако останем заедно. Прав ли съм, г. Енея?

Приятелката ми кимна.

— Надявах се, че Ломо ще е мой представител на Mare Infinitum — отвърна тя. — Контрабандистите, бунтовниците и ловците на светлоусти на този свят биха уважавали толкова силен мъж. Но това ще е трудно и опасно… бунтът продължава да гори тук и Мирът не взима затворници.

— Не ме плаши опасността! — извика Грегориъс. — Готов съм сто пъти да умра от истинската смърт заради справедлива кауза.

— Зная, сержант — каза Енея.

Гигантът погледна към бившия си капитан и после обратно към нея.

— Момиче, зная, че не обичаш да говориш за бъдещето, макар да знаем, че от време на време му хвърляш по едно око. Но я ми кажи… има ли някакъв шанс пак да се срещна с моя капитан?

— Да — отвърна Енея. — И с хора, които си смятал за мъртви… като капрал Кий.

— Тогава ще ида. Ще направя както искаш. Може вече да не съм от Corpus Helvetica, но дисциплината, на която ме научиха там, е дълбоко вкоренена.

— Ние не искаме от теб дисциплина — каза отец де Соя. — Става дума за нещо по-трудно и по-дълбоко.

Сержант Грегориъс се замисли.

— Да — накрая отвърна той и за миг се обърна с гръб към всички. — Да вървим, момиче — после каза сержантът и подаде ръка на Енея.

Оставихме го на изоставена платформа някъде край Южното крайбрежие, но Енея му каза, че подводниците ще пристигнат един ден по-късно.

 

 

Над Мадредедиос отец де Соя пристъпи напред, но Енея вдигна ръка и го спря.

— Това е моят свят — каза свещеникът. — Роден съм тук. Енорията ми беше тук. Представям си, че ще умра тук.

— Възможно е — отвърна Енея, — но вие сте ми нужен за по-сложно място и по-опасна работа, Федерико.

— Къде? — попита свещеникът с тъжния поглед.

— Пацем — заяви тя. — Последната ни цел.

Приближих се.

— Почакай малко, хлапе — намесих се аз. — Аз ще дойда с теб на Пацем, ако все още настояваш да идем там. Ти ми каза да остана с теб. — Гласът ми звучеше войнствено и отчаяно дори за самия мен.

— Да — потвърди Енея и ме докосна по китката със студените си пръсти. — Но бих искала отец де Соя да дойде заедно с нас, когато настъпи моментът.

Йезуитът изглеждаше смутен и малко разочарован, но сведе глава. Очевидно дисциплината в Ордена на Иисус беше вкоренена по-дълбоко, отколкото в Corpus Helvetica.

Накрая тяншанският майстор Войтек Майер и неговата годеница зидарката Вики Гросели проявиха желание да останат на Мадредедиос.

На Фрийхолм се сбогувахме с Януш Куртика. На Кастроп-Роксел, неотдавна тераформиран и колонизиран от Мира, това бе войникът Джигме Паринг, който се съгласи да открие бунтовниците. Над Пестеливост, докато мирските бойни кораби превръщаха сдържащото ни поле във вихър от шум и светлина, напред пристъпи жена на име Хелън Дийн О’Брайън и пое ръката на Енея. На Надежда двамата с приятелката ми се сбогувахме с бившия кмет на Йо-кунг Чарлз Чи-кяп Кемпо. На Трева, потънали до раменете в жълтата прерия, покриваща света, се простихме с Ишър Перпет, един от смелите въстаници, когото отец де Соя беше спасил от мирска затворническа галера. На Кум-Рияд, на който джамиите бързо бяха сривани с булдозери или превръщани в катедрали от новите мирски заселници, ние се телепортирахме посред нощ и шепнешком се сбогувахме с бежанец от този свят на име Меруин Мухамед Али и с нашия някогашен преводач на Тян Шан, умния Пери Самдуп.

Над Ренесанс Минор, докато към нас с очевидни унищожителни намерения се носеше ято от бойни кораби, напред пристъпи мълчаливият бивш затворник Хоуган Либлър.

— Бях шпионин — каза бледият мъж. Говореше на Енея, но гледаше право към отец де Соя. — Продавах верността си за пари, за да мога отново да дойда на този свят и да си върна загубените семейни земи и богатство. Продадох своя капитан и душата си.

— Сине мой — каза отец де Соя, — тези грехове отдавна са ти опростени, ако изобщо са били грехове… и от твоя капитан, и, което е по-важно, от Господ. Всичко е наред.

Либлър бавно кимна.

— Гласовете, които чувам, откакто отпих от виното с г. Енея… — Гласът му секна. — Познавам много хора на този свят — вече с по-укрепнал глас продължи той. — Иска ми се да се върна вкъщи и да започна този нов живот.

— Добре — каза Енея и му подаде ръката си.

 

 

На Витъс-Грей-Балианъс Б тримата с Енея и Дорье Фамо се телепортирахме сред пустошта далеч от реката с нейните ферми и пъстри къщи, където милият народ на Спиралния спектър на Амойет ме бе излекувал и ми беше помогнал да избягам от Мира. Тук имаше само купчини камъни и сухи дерета, лабиринти от тунелни входове в скалата и прашни бури, навявани откъм кървавия залез на скрития в черни облаци хоризонт. Напомняше ми за Марс, само че тук въздухът бе по-топъл, по-плътен и с по-силен мирис на смърт и кордит.

Забулените фигури ни заобиколиха почти незабавно, насочили иглени пушки и адски бичове. Отново се опитах да застана между Енея и опасността, но те ни обкръжиха под навяващия червен вятър и вдигнаха оръжията си.

— Почакайте! — извика познат глас и един от забулените воини се спусна по червената дюна, за да застане пред нас.

— Почакайте! — отново извика женският глас на онези, които бяха готови да стрелят, и жената свали качулката си.

— Дем Лоа! — възкликнах аз и пристъпих напред, за да прегърна ниската жена в обемисти бойни дрехи. Видях, че по бузите й се стичат сълзи и оставят кални бразди.

— Ти доведе твоята Избрана — каза жената, която ме бе спасила. — Точно, както обеща.

Представих й Енея и Дорье Фамо. Чувствах се едновременно глупаво и радостно. Дем Лоа и Енея се погледнаха за миг и после се прегърнаха.

Озърнах се наоколо към другите фигури, все още останали назад в червения сумрак.

— Къде е Дем Риа? — попитах аз. — Алем Микаил Дем Алем? И децата ви — Бин и Сее Амбре?

— Мъртви са — отвърна Дем Лоа. — Всички са мъртви, освен Сес Амбре, която изчезна след последното нападение от Бомбасино.

Останах зашеметен, онемял.

— Бин Риа Дем Лоа Алем умря от болестта си — продължи Дем Лоа, — но останалите загинаха във войната с Мира.

— Войната с Мира — повторих аз. — Моля се на Господ да не съм я започнал аз…

Дем Лоа вдигна ръка.

— Не, Рол Ендимион. Не си я започнал ти. Онези от Спиралния спектър на Амойет, които ценяхме собствения си начин на живот, отхвърлихме кръста… това е причината за войната. Когато дойде при нас, бунтът вече беше започнал. След като си отиде, мислехме, че сме спечелили. Страхливите войски в мирската база Бомбасино помолиха за мир, пренебрегнаха заповедите на командирите си в космоса и сключиха договор с нас. Но пристигнаха още мирски кораби. Бомбардираха собствената си база… после дойдоха в нашите села. Оттогава водим война. Когато се приземиха и се опитаха да окупират земите ни, ние убихме много от тях. Те пратиха още повече.

— Дем Лоа — казах аз, — толкова, толкова съжалявам.

Тя опря ръка на гърдите ми и кимна. Видях усмивката, която си спомнях от часовете, прекарани заедно. Тя отново погледна към Енея.

— Ти си онази, за която той говореше в делириума и болката си. Ти си онази, която обича. Ти обичаш ли го, дете?

— Обичам го — отвърна Енея.

— Добре — кимна Дем Лоа. — Би било тъжно, ако човек, който си мисли, че умира, изразява такава любов към някого, а той не му отвръща със същите чувства. — Тя погледна към Мълниеносната свиня, безмълвна и царствена. — Ти жрица ли си?

— Не съм жрица — отвърна Дорье Фамо, — а игуменка на манастира Самден Гомпа.

Дем Лоа й показа зъбите си.

— И управляваш монаси? Мъже?

— Аз… ги напътствам — поправи я Мълниеносната свиня. Вятърът развяваше стоманеносивата й коса.

— Все същото — засмя се Дем Лоа. — Добре дошла тогава, Дорье Фамо. — После се обърна към Енея. — Ти ще останеш ли с нас, дете? Или само ни докосваш и продължаваш нататък, както предсказват нашите пророчества?

— Трябва да продължа — каза Енея. — Но бих искала да оставя тук Дорье Фамо като ваш съюзник и… връзка между нас.

Дем Лоа кимна.

— Сега тук е опасно — обърна се към Мълниеносната свиня тя.

Дорье Фамо се усмихна. Силата на двете изпълваше въздуха наоколо като почти осезаема енергия.

— Добре — рече Дем Лоа и ме прегърна. — Бъди нежен с любимата си, Рол Ендимион. Бъди нежен с нея в часовете, дарени ви от циклите на живот и хаос.

— Ще бъда — обещах аз.

Дем Лоа погледна към Енея.

— Благодаря ти, че дойде, дете. Такава беше нашата воля. Такава беше надеждата ни. — Двете жени отново се прегърнаха. Внезапно изпитах срам, сякаш бях довел Енея у дома си, за да я запозная с майка ми или с Баба.

Дорье Фамо докосна и двама ни за благословия.

— Кале пе а — рече на Енея тя.

Отдалечихме се в здрача на прашната буря и се телепортирахме с блясък на бяла светлина. На спокойния мостик на „Игдразил“ попитах приятелката си:

— Какво ти каза?

— Кале пе а — повтори тя. — Това е древно тибетско сбогуване, когато керванът се готви за изкачване по високите върхове. Означава „върви бавно, ако искаш да се завърнеш“.

 

 

И така продължи на още сто свята, всеки от които посещавахме съвсем за кратко, но всяко сбогуване бе трогателно по различен начин. Трудно ми е да кажа колко дни и нощи прекарахме в това последно пътуване с Енея, защото беше изпълнено само с телепортиране, с проблясък на светлина, когато дърволетът изчезваше на едно място и се появяваше на друго, а когато всички бяха прекалено уморени, за да продължат, „Игдразил“ оставаше да се носи из пустия космос няколко часа, докато ерговете почиваха и останалите от нас се опитвахме да спим.

Спомням си поне три от тези периоди на сън, така че навярно сме пътували само три дни и нощи. А може би сме пътували седмица или повече и сме спали само три пъти. Но си спомням, че двамата с Енея почти не спяхме и нежно се любехме, сякаш всеки път, когато се прегръщахме, можеше да е последен.

През едно от тези кратки уединения аз й прошепнах:

— Защо правиш това, хлапе? Просто всички не можем да станем като прокудените и да улавяме слънчевата светлина в крилете си. Искам да кажа… беше прекрасно… но аз обичам планетите. Обичам пръстта под краката си. Харесва ми просто да съм… човек. Да съм мъж.

Енея се подсмихна и докосна лицето ми. Спомням си, че светлината бе слаба, но че можех да видя капчиците пот между гърдите й.

— И на мен ми харесва да си мъж, Рол, обич моя.

— Искам да кажа… — тромаво започнах аз.

— Зная какво искаш да кажеш — промълви Енея. — И аз обичам планетите. И на мен ми харесва да съм човек… просто да съм жена. Не правя всичко това заради някаква утопична еволюция на човечеството, заради превръщането ни в прокудени ангели или в сенешайски емпати.

— Тогава защо? — прошепнах в косата й аз.

— Просто заради възможността за избор — тихо отвърна тя. — Заради възможността да продължим да сме хора, каквото и да означава това за онзи, който избира.

— Да изберем отново ли? — попитах.

— Да — кимна Енея. — Даже това да означава да изберем нещо, което вече е било избрано. Даже това да означава да изберем Мира, кръстоида и съюза с Техноцентъра.

Не я разбрах, но в този момент повече се интересувах от това да я прегръщам.

След секунди мълчание Енея каза:

— Рол… аз също обичам пръстта под краката си, шумоленето на вятъра в тревата. Би ли направил нещо за мен?

— Всичко — отвърнах аз.

— Ако умра преди теб — прошепна тя, — искам да върнеш праха ми на Старата Земя и да го разпръснеш там, където двамата сме били най-щастливи заедно.

Ако ме бе пронизала в сърцето, нямаше да ме заболи толкова силно.

— Ти ми каза, че мога да остана с теб — накрая дрезгаво, ядосано и смутено промълвих аз. — Че мога да дойда с теб навсякъде.

— И наистина е така, обич моя — прошепна Енея. — Но ако аз умра преди теб, ще направиш ли това за мен? Почакай няколко години и после разпръсни праха ми там, където сме били най-щастливи на Старата Земя.

Искаше ми се да я стисна в ръцете си, докато не извика. Докато не се откаже от молбата си. Вместо това попитах:

— Как, по дяволите, ще се върна на Старата Земя? Тя е в по-малкия Магеланов облак, нали? На около сто и шейсет хиляди светлинни години оттук, нали?

— Да — потвърди Енея.

— Е, нима отново ще отвориш телепортаторните врати, за да мога да се върна там?

— Не — каза тя. — Тези врати завинаги са затворени.

— Тогава как, по дяволите, очакваш да… — Затворих очи. — Не искай това от мен, Енея.

— Вече го поисках, обич моя.

— Вместо това поискай да умра с теб.

— Не — поклати глава тя. — Искам да живееш заради мен. Да направиш това за мен.

— Дявол да го вземе — измърморих.

— Това „да“ ли означава, Рол?

— Това означава „дявол да го вземе“ — казах аз. — Мразя мъчениците. Мразя предопределението. Мразя любовните истории с тъжен край.

— И аз — прошепна Енея. — Ще направиш ли това за мен?

Изсумтях.

— Къде сме били най-щастливи на Старата Земя? — накрая попитах аз. — Сигурно имаш предвид Талиезин-запад, защото не сме ходили заедно на много други места.

— Ще разбереш — прошепна тя. — Хайде да спим.

— Не искам да спя — грубо отвърнах аз.

Тя ме прегърна. Беше истинска наслада да спим заедно при нулевата гравитация на Звездното дърво. Още по-възхитително бе да спим заедно на малкото си легло в личната си каюта при слабата гравитация на „Игдразил“. Не можех да си помисля, че някога ще съм в състояние да спя без нея.

— Да разпръсна праха ти, а? — накрая прошепнах аз.

— Да — измърмори тя, по-скоро насън, отколкото будна.

— Хлапе, скъпа моя, обич моя — казах аз, — ти си луда малка кучка.

— Да — измърмори моята Енея. — Но съм твоята луда малка кучка.

Скоро заспахме.

 

 

През последния ни ден Енея ни телепортира в звездна система с червено джудже клас МЗ и прекрасен земеподобен свят, въртящ се в близка орбита около него.

— Не — каза Рахил, когато малката ни група застана на мостика на Хет Мастийн. Онези триста ученика на Енея, тръгнали от Звездното дърво, ни бяха оставяли един по един на мирските светове като бутилки, хвърляни в огромен океан, но без послания. Сега бяхме останали отец де Соя, Рахил, Енея, капитанът Хет Мастийн, А. Бетик, неколцина клонинги от екипажа, ерговете долу и аз. И Шрайка, безмълвен и неподвижен на високата си платформа.

— Не — повтори Рахил. — Промених решението си. Искам да дойда с теб.

Енея стоеше със скръстени ръце. През цялата тази дълга сутрин на телепортиране и сбогуване с учениците си тя беше особено мълчалива.

— Както искаш — тихо отвърна приятелката ми. — Знаеш, че няма да ти заповядам каквото и да е, Рахил.

— Върви по дяволите — промълви Рахил.

— Да — каза Енея.

Рахил сви юмруци.

— Това някога ще има ли край, дявол да го вземе?

— Какво искаш да кажеш? — попита Енея.

— Знаеш какво искам да кажа. Баща ми… майка ми… твоята майка… техният живот е бил изпълнен с всичко това. Моят живот… сега изживяван за втори път… винаги в борба с този невидим враг. Постоянно бягство, постоянно очакване. Назад-напред във времето като някакъв прокълнат, излязъл от контрол пумпал… о, по дяволите.

Енея чакаше.

— Имам една молба — въздъхна Рахил и погледна към мен. — Не се обиждай, Рол. Постепенно започнах да те харесвам. Но може ли Енея сама да ме отведе на Света на Бърнард?

Погледнах към Енея.

— Нямам нищо против — отвърнах.

Рахил изпъшка.

— Отново на този затънтен свят… ниви, залези, малки градчета с големи бели къщи и широки веранди. Отегчаваше ме още, когато бях осемгодишна.

— Ти си го обичала, когато си била осемгодишна — възрази Енея.

— Да — съгласи се Рахил. — Обичах го. — Тя се ръкува със свещеника, после с Хет Мастийн и накрая с мен.

Внезапно си спомних най-неясните стихове от „Песните“ на стария поет, спомних си как им се смеех на светлината на лагерния огън, когато Баба ме караше да ги рецитирам, зачуден дали хората изобщо си говорят такива неща, и без да се замислям, казах на Рахил:

— Алигаторе, доскоро.

Младата жена странно ме изгледа. Зелените й очи отразяваха светлината на света, който висеше над нас.

— Крокодиле, жив и здрав.

Тя стисна ръката на Енея и двете изчезнаха. Нямаше проблясък, когато човек не се телепортираше с приятелката ми. Само внезапно… изчезване.

Енея се върна пет минути по-късно. Хет Мастийн се отдръпна от контролния кръг и пъхна ръце в ръкавите на робата си.

— Онази, която учи?

— В системата на Пацем, моля, Истински глас на Дървото Хет Мастийн.

Храмерът не помръдна.

— Вие знаете, скъпа приятелко и учителко, че Мирът вече със сигурност е свикал половината от бойните си кораби в системата на Ватикана.

Енея вдигна поглед към тихо шумолящите листа на красивото дърво, с което пътувахме. На километър зад нас сиянието на ядрената опашка бавно ни отдалечаваше от гравитационния кладенец на Света на Бърнард. Тук не ни атакуваха мирски кораби.

— Ерговете ще могат ли да задържат полетата, докато се приближим до Пацем? — попита тя.

Капитанът измъкна малките си длани от ръкавите на робата си и разпери ръце.

— Съмнително е. Изтощени са. Тези атаки ги пренатовариха…

— Зная — кимна Енея. — И много съжалявам. Трябва да останете в системата само една-две минути. Навярно ако сега ускорите и се приготвите за маневриране с пълна скорост, когато се появим в системата на Пацем, дърволетът ще може да се телепортира обратно преди полетата да поддадат.

— Ще опитаме — отвърна Хет Мастийн. — Но бъдете готови за незабавно телепортиране. Животът на дърволета може да продължи само секунди след пристигането ни там.

— Първо трябва да отпратим кораба на Консула — каза Енея. — По-добре да го направим сега. Само няколко минути, Хет Мастийн.

Храмерът кимна и се върна при дисплеите си.

— О, не — заявих аз, когато тя се обърна към мен. — Няма да замина за Хиперион с кораба.

Енея изглеждаше изненадана.

— Мислиш си, че те отпращам, след като ти казах, че можеш да дойдеш с мен ли?

Скръстих ръце.

— Посетихме повечето планети в Мира и Периферията… освен Хиперион. Каквото и да замисляш, не мога да повярвам, че няма да включиш в него родния ни свят.

— Прав си — отвърна тя. — Но няма да се телепортираме там.

Не разбирах нищо.

— А. Бетик — каза Енея, — корабът би трябвало да е почти готов за заминаване. Взе ли писмото, което написах на чичо Мартин?

— Да, г. Енея — потвърди андроидът. Синьокожият човек не изглеждаше щастлив, но не изглеждаше и тъжен.

— Моля те, предай му, че го обичам — поръча Енея.

— Почакай, почакай — намесих се аз. — А. Бетик ли е… твоят пратеник… на Хиперион?

Енея потърка бузата си. Усещах, че е по-изтощена, отколкото можех да си представя, но пази силите си за нещо важно, което все още предстоеше.

— Моят пратеник ли? — попита тя. — Искаш да кажеш като Рахил, Тео, Дорье Фамо, Джордж и Джигме?

— Да — казах аз. — И останалите триста.

— Не — отвърна Енея. — А. Бетик няма да е мой пратеник на Хиперион. Не и в този смисъл. И с хокинговия си двигател корабът на Консула ще има огромен време-дълг. Той… и А. Бетик… ще пристигнат там едва след месеци наше време.

— Тогава кой е пратеникът… свръзката на Хиперион? — попитах аз, сигурен, че този свят не може да бъде пропуснат.

— Не се ли сещаш? — усмихна се приятелката ми. — Скъпият чичо Мартин. Поетът и критикът отново става участник в тази безкрайна игра на шах с Техноцентъра.

— Но всички други приеха причастието и… — Замълчах.

— Да — потвърди Енея. — Още когато бях дете. Чичо Мартин разбираше. Той пи от виното. Не му беше трудно да се приспособи… той векове наред бе чувал езика на мъртвите и на живите по собствения си поетичен начин. Това е основната причина да напише „Песните“. И затова смяташе Шрайка за своя муза.

— Защо тогава А. Бетик се връща с кораба там? — попитах аз. — Само за да предаде писмото ти ли?

— Нещо повече — каза Енея. — Ако всичко тръгне добре, ще видим. — Тя прегърна андроида и той несръчно я потупа по гърба с единствената си ръка.

Миг по-късно, преизпълнен с повече вълнение, отколкото си бях представял, че е възможно, стиснах синята му ръка.

— Ще ми липсваш — глупаво измърморих аз.

Той продължително ме изгледа, кимна и се обърна към очакващия го кораб.

— А. Бетик! — извиках аз тъкмо, когато се готвеше да влезе в кораба.

Андроидът се обърна и изчака, докато изтичах до малката си купчина лични вещи на по-долната платформа и после се върнах, като прескачах стъпалата.

— Ще вземеш ли и това? — Подадох му кожения калъф.

— Хокинговото килимче — каза А. Бетик. — Да, разбира се, г. Ендимион. С удоволствие ще го запазя, докато се видим отново.

— А ако не се видим отново… — започнах аз и замълчах. Канех се да кажа „Моля те, дай го на Мартин Силенъс“, но от виденията си знаех, че старият поет е почти мъртъв. — Ако не се видим отново, А. Бетик — продължих аз, — моля те, запази килимчето като спомен за нашето пътуване. И за нашето приятелство.

А. Бетик мълчаливо ме погледна, отново кимна и влезе в кораба на Консула. Почти очаквах и корабът да се сбогува, но той просто се посъветва с ерговете, безшумно се издигна на тласкачите си, излезе от сдържащото поле и се понесе на безопасно разстояние от нас. Ядрената му опашка заблестя толкова ярко, че очите ми се навлажниха, докато наблюдавах как се отдалечава от Света на Бърнард и „Игдразил“. Тогава с цялото си сърце и воля си пожелах двамата с Енея да се върнем на Хиперион при А. Бетик, готови да спим дни наред на голямото легло в носа на кораба, после да слушаме музика на „Стенуея“ и да плуваме при нулева гравитация над балкона…

— Трябва да тръгваме — обърна се към Хет Мастийн Енея. — Можете ли да подготвите ерговете за онова, с което ще се сблъскаме?

— Както желаете, почитаема Онази, която учи — отвърна Истинският глас на Дървото.

— Хет Мастийн… — повика го тя.

Храмерът се обърна и зачака нова заповед.

— Благодаря ви, Хет Мастийн — рече Енея. — От името на всички, които пътуваха с вас и на онези, които ще разказват за вашето пътуване през поколенията, благодаря ви, Хет Мастийн.

Храмерът се поклони и се върна в контролния кръг.

— Пълен напред при нула цяло деветдесет и две. Готови за маневриране. Готови за системата Пацем — нареди той на любимите си ергове, увити около невидимата ексцентричност на седемстотин и петдесет метра под нас. — Готови за системата Пацем.

Отец де Соя мълчаливо стоеше наблизо, но сега стисна дясната ръка на Енея в лявата си длан. С другата отправи безмълвен благослов към храмера и клонингите от екипажа.

— In nomine Patris et Filii et Spiritu Sancti.

— Амин — казах аз и хванах лявата ръка на Енея.

— Амин — каза Енея.