Дан Симънс
Триумфът на Ендимион (34)

34

Бях смятал, че двамата със свещеника ще се появим през деня в изоставения град Ендимион, навярно точно до кулата на стария поет, но когато премигнахме, за да проясним очи от блясъка на Празнотата, се озовахме сред мрак в хълмиста равнина. Вятърът свиреше из тревата, която достигаше до коленете ми и до бедрата на отец де Соя.

— Успяхме ли? — възбудено попита йезуитът. — На Хиперион ли сме? Не ми изглежда познато, но пък аз съм виждал само части от северния континент, при това преди повече от единайсет стандартни години. Всичко наред ли е? Гравитацията ми се струва такава, каквато си я спомням. Въздухът е… по-сладък.

За миг оставих очите ми да се адаптират към нощта. После отвърнах:

— Всичко е наред. — Посочих към небето. — Онези съзвездия? Това там е Лебед. Онова хей там са Стрелците-близнаци. Онова всъщност се нарича Водоносец, но Баба винаги се шегуваше, че се казвало Керванът на Рол заради малката каруца, която теглех. — Поех си дъх и отново погледнах към равнината. — Това беше едно от любимите ни места за лагеруване — продължих аз. — На нашия номадски керван. Когато бях дете. — Застанах на едно коляно, за да разгледам земята на звездната светлина. — Все още има следи от гумени колела. Отпреди няколко седмици. Керваните продължават да минават оттук, предполагам.

Расото на де Соя шумолеше в тревата, докато крачеше насам-натам, неспокоен като нощен ловец.

— Близо ли сме? — попита той. — Можем ли да отидем пеш при Мартин Силенъс оттук?

— На около четиристотин клика сме — поясних аз. — Намираме се в източната част на мочурищата, южно от Клюна. Чичо Мартин живее в подножието на Платото на зъбера. — Вътрешно потръпнах, когато осъзнах, че съм нарекъл стария поет с гальовното обръщение на Енея.

— Няма значение — нетърпеливо отвърна свещеникът. — Накъде ще вървим?

Йезуитът наистина беше готов да тръгне, но аз отново поставих ръка на рамото му, за да го спра.

— Мисля, че няма да ни се наложи да вървим пещ — казах тихо. Нещо бе скрило звездите на югоизток и сред свиренето на вятъра долавях високото бръмчене на турбоперки. Минута по-късно видяхме премигващите червени и зелени навигационни светлини на плъзгач, който се носеше на север през равнината и скриваше Лебед.

— Това става ли? — попита де Соя. Рамото му леко се напрегна под дланта ми.

Свих рамене.

— Когато живеех тук, не — отвърнах аз. — Повечето плъзгачи бяха на Мира. По-точно на мирските сили за сигурност.

Изчакахме още малко. Плъзгачът се приземи, перките забавиха въртенето си и спряха. Левият преден заоблен капак се отвори. Включиха се вътрешните светлини. Видях синята кожа, сините очи, липсващата лява длан, синята дясна ръка, вдигната за поздрав.

— Става — заявих.

 

 

— Как е той? — попитах А. Бетик, докато летяхме на югоизток на три хиляди метра височина. От изсветляването над Зъберите на хоризонта предполагах, че е около час преди разсъмване.

— Умира — отвърна андроидът. За миг летяхме в мълчание.

А. Бетик изглеждаше радостен отново да ме види, макар че неловко стоеше, докато го прегръщах. Андроидите никога не се чувстват добре при проява на такива чувства между слуги и хора, на които са били биопроизведени да служат. По време на краткия ни полет му зададох колкото можех повече въпроси.

Той незабавно изрази съжалението си за смъртта на Енея, което ми даде възможност да му задам най-важния си въпрос.

— Изпита ли Съпреживения миг?

— Не точно, г. Ендимион — отвърна андроидът, което не ми говореше нищо. Но после А. Бетик ни разказа онова, което се беше случило на Хиперион през последната стандартна година и един месец след Мига.

Точно както бе предвидила Енея, Мартин Силенъс бил предавателна станция за Съпреживения миг. Всички на родния ми свят го изпитали. Мнозинството преродени християни и мирски военни веднага дезертирали, потърсили причастието, за да се избавят от кръстоидните паразити и отблъснали мирските привърженици. Чичо Мартин лично осигурил виното и кръвта. Пазел виното десетилетия наред и давал кръв още от причастието си, прието от десетгодишната Енея двеста и петдесет години по-рано.

Малкото останали мирски лоялисти избягали с трите оцелели космически кораба и последният окупиран от тях град — Порт Романс — бил освободен четири месеца след Мига. От уединението си в стария университетски град Ендимион чичо Мартин започнал да излъчва стари холоси на Енея — като дете, — в които тя обяснявала как да използват новия си достъп до Празнотата, Която Обвързва и ги молела за ненасилие. Милионите местни и бивши мирски вярващи, които тъкмо откривали гласовете на своите мъртви и езика на живите, не се противопоставили на желанията й.

А. Бетик също ми съобщи, че в момента в орбита имало гигантски храмерски дърволет — „Sequoia Sempervivens“ — и че негов капитан бил Истинският глас на Звездното дърво Кет Ростийн. На кораба пътували неколцина от старите ни приятели, сред които Рахил, Тео, Дорье Фамо, Далай лама и прокудените Навсън Хамним и Сиан Кинтана Каан. Джордж Тсаронг и Джигме Норбу също били на борда. Ростийн поискал по радиостанцията разрешение от стария поет да се приземи за два дни, каза А. Бетик, но Силенъс отказал — заявил, че не искал да ги вижда, нито пък когото и да е другиго, докато не съм пристигнел аз.

— Аз ли? Мартин Силенъс е знаел, че идвам?

— Разбира се — отвърна андроидът и остави въпроса отворен.

— Как са се озовали на дърволета Рахил, Дорье Фамо и Другите? — попитах. — „Sequoia Sempervivens“ е минал през Света на Бърнард, Витъс-Грей-Балианъс Б и другите системи, за да ги вземе, така ли?

— Доколкото ми е известно, г. Ендимион, прокудените са тръгнали с дърволета от останките на Биосферното звездно Дърво, което имахме щастието да посетим. Както разбрах от все по-ядосаните радиосъобщения на г. Ростийн до г. Силенъс, другите са се телепортирали на кораба по същия начин, по който вие се телепортирахте тук.

Напрегнах се на седалката си. Това бе шокираща вест. Кой знае защо бях решил, че съм единственият достатъчно умен, благословен или каквото и да е, за да усвоя номера със свободното телепортиране. Сега научавах, че Рахил, Тео и старата игуменка са направили същото, малкият Далай лама и… е, Далай лама може би, Рахил и Тео бяха първите ученички на Енея… но Джордж и Джигме? Признавам, че се чувствах малко потиснат и в същото време развълнуван от новината. Хиляди други — навярно отначало онези, които Енея лично беше познавала, докосвала и учила — трябва да бяха на ръба на първите си стъпки. И после… отново ми се завиваше свят при мисълта за всички онези милиарди, които щяха да пътуват свободно където поискат.

Приземихме се в изоставения планински град тъкмо, когато небето на изток от върховете изсветляваше. Изскочих от плъзгача, като притисках плочата до себе си, затичах се нагоре по стъпалата на кулата и оставих назад андроида и свещеника в нетърпението си да видя Мартин Силенъс. Старецът трябваше да е радостен и благодарен, че съм направил всичко възможно, за да изпълня неизпълнимите му молби — бях спасил Енея от първата засада на Мира в Долината на Гробниците на времето, сега Мирът беше унищожен, покварената Църква бе победена, Шрайка очевидно не можеше да навреди на човечеството, — точно както бе поискал старият поет онази последна пиянска вечер, която бяхме прекарали заедно тук повече от едно стандартно десетилетие по-рано. Просто трябваше да е щастлив и благодарен.

 

 

— Трябваше ти адски много шибано време, за да си домъкнеш тук мързеливия задник — каза мумията сред паяжината от животоподдържащи системи и тръби. — Мислех си, че ще се наложи да дойда и да те довлека оттам, където се разтакаваше като някоя шибана финансова царица от двайсети век.

Изтощеното същество на гравитолеглото по средата на всички апарати, монитори, респиратори и андроидни сестри не приличаше на подмладения с пулсенови процедури старец, с когото се бях сбогувал по-малко от едно мое десетилетие и само две негови прекарани в будно състояние години по-рано. Това беше труп, който бяха забравили да погребат. Дори гласът му представляваше електронна възстановка на неговите хрипове.

— Свърши ли с шибаното си зяпане или искаш да си купиш още един билет за изродското представление? — попита речевият синтезатор над главата на мумията.

— Извинявайте — измърморих аз. Чувствах се като невъзпитано хлапе, което са хванали да зяпа.

— С едно извинявай няма да минеш — отвърна старият поет. — Ще докладваш ли или просто ще си висиш там като туземен селяндур, какъвто си всъщност?

— Да ви докладвам? — повторих аз, разперих ръце и оставих плочата на една от таблите до леглото. — Мисля, че знаете същността на нещата.

— Същността на нещата ли? — изрева синтезаторът, превеждайки урагана от хрипове и гракове. — Какво, мамицата му, знаеш ти за същността на нещата, момче? — И последната андроидна сестра побърза да се скрие от поглед.

Изпитах прилив на гняв. Навярно старостта бе прояла мозъка на дъртия копелдак заедно с обноските му, ако изобщо някога е имал каквито и да е обноски. След минута мълчание, нарушавана единствено от хриптенето на апаратите под леглото, които вкарваха и изкарваха въздух от безполезните дробове на умиращия, аз казах:

— Да докладвам. Добре. Повечето от нещата, които поискахте, са изпълнени, г. Силенъс. Енея сложи, край на властта на Мира и Църквата. Шрайка като че ли е изчезнал. Човешката вселена завинаги е променена.

— Човешката вселена завинаги е променена — имитира ме старият поет в синтезирания си опит за саркастичен фалцет. — Да не би да съм те молил… теб или момичето… да променяте шибаната вселена за някакво си шибано завинаги?

Замислих се за разговорите ни тук отпреди едно стандартно десетилетие.

— Не — накрая признах аз.

— Виждаш ли — изръмжа старецът. — Мозъчните ти клетки отново започват да се раздвижват. Иисусе Христе, хлапе, мисля, че шрьодингеровата кофа за боклук те е направила по-тъп, отколкото беше.

Стоях и чаках. Навярно, ако чаках достатъчно време, той просто щеше тихо да си умре.

— Какво всъщност те помолих да направиш преди да заминеш, дете чудо? — попита той с глас на бесен учител.

Опитах се да си спомня други подробности, освен искането му двамата с Енея да унищожим желязната власт на Мира и да победим Църквата, управляваща стотици светове. Шрайка… е, той нямаше предвид това. Като докосвах Празнотата, Която Обвързва, вместо собствената си къса памет, аз най-после си открих последните му думи, преди да отлетя с хокинговото килимче, за да се срещна с момичето.

„Тръгвай — беше казал старият поет. — Предай на Енея че я обичам. Кажи й, че чичо Мартин иска да види Старата Земя преди да умре. Кажи й, че старият досадник копнее да я чуе да обяснява значението на всички движения, форми и звуци.“ Същността на нещата.

— О — гласно казах аз. — Съжалявам, че Енея не е тук, за да разговаря с вас.

— Аз също, момче — промълви старецът със собствения си глас. — Аз също. И недей да ми носиш онзи термос с прах, който влачи свещеникът. Не това имах предвид, когато казах, че искам отново да видя племенницата си преди да умра.

Можех само да кимна. Гърлото и гърдите ми се свиваха от болка.

— Ами останалото? — попита той. — Ще изпълниш ли последната ми молба или просто ще ме оставиш да умра, докато стърчиш тук, заврял палец в тъпия си гъз?

— Последната ви молба? — повторих аз. Изглежда, че в присъствието на Мартин Силенъс коефициентът ми на интелигентност спадаше с петдесет точки.

Гласовият синтезатор въздъхна.

— Дай ми перото и плочата си, щом искаш да ти го напиша с главни букви, момче. Искам да видя Старата Земя преди да се гътна. Искам да ида там. Искам да се върна у дома.

 

 

Накрая се реши, че не трябва да го местим от кулата му. Лекарите андроиди се консултираха с прокудените си колеги, които най-после получиха разрешение да се приземят. Те от своя страна се консултираха с автохирурга на борда на кораба на Консула… паркиран точно до кулата, където А. Бетик го беше оставил около два месеца по-рано, плащайки време-дълга си за прехвърлянето от системата на Пацем. Автохирургът по електронен път се консултира с медицинските монитори, заобикалящи стария поет, и присъдата остана непроменена. Ако го вземехме на борда на кораба на Консула или на дърволета и го подложехме дори на най-незначителна промяна в гравитацията или налягането, той вероятно щеше да умре.

Затова взехме със себе си кулата и голяма част от Ендимион.

Кет Ростийн и прокудените се справиха с подробностите като спуснаха долу шест ерга от леговището им на гигантския дърволет. По-късно пресметнах, че по време на онзи прелестен хиперионски изгрев във въздуха са се издигнали около десет хектара, включително кулата, космическия кораб на Консула, пулсиращите Мьобиусови кубове, които бяха пренесли ерговете, плъзгача, кухнята и пералнята до кулата, част от старата сграда на химическия факултет, няколко каменни постройки, точно половината от моста над реката на Зъбера и няколко милиона метрични тона скала и почва. Издигането изобщо не се усети — сдържащите и повдигащите полета бяха управлявани толкова съвършено от ерговете и техните прокудени и храмерски господари, че нямаше каквото и да е загатване за движение… освен утринното небе, което се превърна в немигащо звездно поле в кръглия отвор в кулата на чичо Мартин, и холосите в болничната стая, които показваха издигането ни. Застанали при стария поет под пламтящите и въртящи се над главите ни звезди, ние с А. Бетик, отец де Соя и няколко андроидни сестри наблюдавахме тези директни холоси, докато аз държах ръката на стареца.

Ендимион, най-старият град на нашата планета и първоизточник на фамилното ми име, безшумно се плъзгаше през изгрева и атмосферата, за да бъде обгърнат от десетте километра на съвършения дърволет, който ни очакваше във висока орбита. „Sequoia Sempervivens“ бе разтворила клоните си, за да ни направи място, така че можехме да се прехвърлим от хиперионската пръст върху огромните мостове и галерии на кораба, без да усетим каквато и да е промяна. После дърволетът се насочи към звездите.

— Ще трябва да изпълниш следващата част, Рол — каза Дорье Фамо. — Г. Силенъс няма да издържи на хокинговия скок, на сомнията или на време-дълга.

— Това е ужасно голям дърволет — отвърнах аз. — На борда има много хора и машини. Надявам се, че ще ми помогнете, нали?

— Разбира се — каза високата жена с буйна сива коса.

— Да — казаха Далай лама, Джордж и Джигме.

— Ще ти помогнем — каза Рахил, застанала до Тео. Двете жени изглеждаха по-възрастни.

— И ние ще се опитаме — каза отец де Соя от името на Кет Ростийн и другите наоколо.

А. Бетик се грижеше за някогашния си господар неколкостотин метра под нас. Застанали високо на мостика на кораба, Дорье Фамо, Рахил, Тео, Далай лама, Джордж, Джигме, отец де Соя, храмерският капитан и другите се хванаха за ръце. Аз довърших кръга. Ние затворихме очи и се вслушахме в звездите.

 

 

Бях очаквал, че когато изплуваме от светлината, над дърволета ще увисне небесната река от звезди на По-малкия Магеланов облак, но беше очевидно, че все още сме в Млечния път, все още в нашия ръкав на Млечния път, на не чак толкова много светлинни години от системата на Хиперион, ако можеше да се вярва на познатите съзвездия. Бяхме стигнали някъде. Но светът, който сияеше над клоните, не бе морско синята и облачно бяла Стара Земя, нито дори земеподобна планета, а червен и безводен пустинен свят, покрит с вулканични или метеоритни кратери и с блестящо бяла полярна шапка.

— Марс — каза А. Бетик. — Върнали сме се в системата на Старата Земя до звездата на име Слънце.

Всички чувахме на този свят резонанса на гласена Федман Касад. Телепортирахме се на повърхността, открихме го, обяснихме му целта на това пътуване — той не се нуждаеше от обяснението, защото вече ни беше чул да идваме чрез Празнотата — и го взехме на „Sequoia Sempervivens“ заедно с нас. Мартин Силенъс прати да ни предадат, че иска да разговаря със стария си спътник от поклонението и аз придружих войника по стълбищата и мостовете до кулата.

— Системата на Старата Земя е в безопасност, точно както ми нареди Онази, която учи — докладва Касад, когато стъпихме на хиперионска почва. — От десет месеца мирски кораби не са проверявали отбраната ни. Никой, дори собствените ни бойни кораби нямат право да се приближават на повече от двайсет милиона километра от Старата Земя.

— От Старата Земя ли? — повторих аз. Замръзнах на място. Касад спря и обърна към мен слабото си тъмно лице.

— Не знаехте ли? — попита той. Войникът посочи към небето, право нагоре към мястото, към което с пълна скорост се носеше дърволетът.

Приличаше на двойна звезда, както изглеждат всички планети с голяма луна. Но можех да видя бледото сияние на Луната, по-слабо и по-студено. И топлия синьо-бял пулс на живота — Старата Земя.

А. Бетик се присъедини към нас на входа на кулата.

— Кога е била… кога са я… как… кога се е върнала? — попитах аз, без да откъсвам очи от Старата Земя, която вече се беше уголемила в истинска сфера.

— По време на Съпреживения миг — отвърна Касад. Той изтръска червен прах от черната си униформа и се приготви за срещата със стария поет.

— Всички ли знаят? — попитах. Клетият тъп Рол Ендимион. Винаги научаваше последен.

— Вече всички — каза полковник Федман Касад.

Тримата се качихме горе, за да се срещнем с умиращия поет.

 

 

Мартин Силенъс бе в добро настроение, когато след почти двеста и осемдесет годишна раздяла се срещна със стария си приятел.

— Значи черната ти душа на убиец ще стане семенният кристал, когато създадат Шрайка след хиляда години, а? — изкряка старецът през синтезатора. — Е, много ти благодаря, Касад.

Войникът се намръщи към ухилената мумия.

— Защо не си мъртъв, Мартин? — накрая попита полковникът.

— Ами, мъртъв съм — закашля се Силенъс. — Престанах да дишам преди цели еони. Просто нямаха достатъчно здрав разум да ме изключат и погребат. — Синтезаторът дори не се опита да артикулира последвалите хрипове и крякания.

— Довърши ли глупавата си поема в проза? — попита войникът, докато старецът продължаваше да кашля и караше мрежата от тръби и жици да се тресе.

— Не — отвърнах аз от името на кашлящата фигура на леглото. — Не можа.

— Да — ясно каза през микрофона на гърлото си Мартин Силенъс.

Останах неподвижен.

— Всъщност — изграчи поетът, — той я довърши вместо мен. — Костеливата ръка, покрита с пергаментова плът, бавно се надигна от леглото. Изкривен, от артрит палец посочи към мен.

Полковник Касад ми хвърли поглед. Поклатих глава.

— Не бъди толкова шибано тъп — скастри ме Мартин Силенъс с тон, който синтезаторът преведе като нежен. — Да виждаш някъде плочата си?

Завъртях се и погледнах към таблата на леглото, на която по-рано я бях оставил. Нямаше я.

— Всичко е отпечатано. Около един милиард копия. Пратих я по инфосферата, преди да се телепортираме тук — изхриптя Силенъс.

— Инфосфера не съществува — възразих аз.

Старият поет се засмя и после се закашля. Накрая синтезаторът преведе част от нечленоразделните звуци като:

— Не само, че си тъп, момче. Ти си безпомощен. Какво си мислиш, че е Празнотата? Това е проклетата инфосфера на проклетата вселена, момче. Слушал съм я векове преди хлапето да ми даде причастието, за да вкара в мен нанотехнологичните буболечки. Тъкмо това правят писателите, художниците и творците, момче. Слушат Празнотата и се опитват да чуят мислите на мъртвите. Да усетят болката им. А и болката на живите. Откриването на муза просто е начин за артиста или светия човек да стъпи пред входната врата на Празнотата, Която Обвързва. Енея го знаеше. И ти би трябвало да го знаеш.

— Не сте имали право да излъчвате моя разказ — отвърнах аз. — Той си е мой. Аз го написах. Не е част от вашите „Песни“. — Ако със сигурност знаех коя тръба му подаваше кислород, щях да стъпя върху й, докато хриптенето не утихнеше.

— Глупости, момче — рече Мартин Силенъс. — Защо си мислиш, че те пратих на тази единайсетгодишна ваканция?

— За да спася Енея — отвърнах.

Поетът изкряка и се закашля.

— Тя нямаше нужда от спасяване, Рол. По дяволите, така, както го виждах, докато се случваше, тя по-често издърпваше твоя долен задник от огъня. Дори когато я спасяваше Шрайка, това се дължеше на факта, че момичето-дете го беше поопитомило. — Белите очи на мумията с техните видеообективи се насочиха към полковник Касад. — Опитоми теб, искам да кажа, ти, някогашна и бъдеща машина за убиване.

Отстъпих от леглото и се облегнах на един от биомониторите. Старата Земя в широкия отворен таван на кулата ставаше голяма и кръгла. Гласът на Мартин Силенъс почти подигравателно ме повика.

— Но ти още не си ги довършил, момче. „Песните“ не са завършени.

Зяпнах го от няколко студени метра разстояние.

— Какво искаш да кажеш, старче?

— Трябва да ме отведеш долу, за да можем да свършим, Рол. Двамата с теб.

 

 

Не можехме да се телепортираме на Старата Земя, защото там нямаше никой, който да ми послужи като сигнален фар. Затова решихме да използваме ерговете, които да приземят цялата плоча с Ендимион. Това можеше да е фатално за стария поет, но старият поет ни беше извикал, за Бога, да си затваряме шибаните усти и да действаме, така че се подчинихме. От няколко часа „Sequoia Sempervivens“ се намираше в ниска орбита около Старата Земя — или просто „Земята“, както искаше да я наричаме Мартин Силенъс. Оптиката, радарът и другите сензори на дърволета бяха показали свят без човешки живот, но пълен с животни, птици, риба, растения и чиста атмосфера. Искаше ми се да се приземим в Талиезин-запад, но телескопите показаха, че сградите са изчезнали. Оставаше само високата пустиня, навярно същата като в последните дни преди Земята да попадне в „черната дупка“ по време на Голямата грешка от ’08-а. Нямаше го онзи Рим, в който вторият киборг на Джон Кийтс се бе върнал. Нямаше ги всички градове и сгради, които смятах за експериментални реконструкции на Лъвовете, Тигрите и Мечките. Земята беше изчистена от градове, пътища и каквито и да е следи от човечеството. Тя пулсираше от живот и здраве, сякаш очакваше нашето завръщане.

Стоях до основата на кораба на Консула в града в дърволета, заобиколен от старите приятели на Енея, и разговарях за пътуването до Земята, питах кой иска да дойде и кой трябва да ни придружи, като през цялото време си мислех единствено за малкия метален цилиндър в чантата на отец де Соя, когато А. Бетик пристъпи напред и прочисти гърлото си.

— Извинете ме, г. Ендимион, не искам да ви прекъсвам. — Синьото лице на стария ми приятел почти бе изчервено, както винаги, когато противоречеше на някого от нас. — Но г. Енея ми остави специални инструкции в случай, че се върнете на Старата Земя.

Всички зачакахме. На „Игдразил“ не я бях чувал да дава на андроида инструкции. Но пък към края всичко беше много объркано.

А. Бетик отново се изкашля.

— Г. Енея ми каза, че Кет Ростийн трябва да ръководи приземяването, ако има такова, след което заедно с още четирима да слезе от кораба. Тя ме помоли да се извиня на всички ви, които желаете незабавно да се спуснете на Старата Земя — продължи той. — Извини се специално, каза ми тя, на скъпите приятели като г. Рахил, г. Тео и другите, които ще са особено нетърпеливи да видят планетата. Г. Енея ме помоли да ви уверя, че две седмици след приземяването ще сте добре дошли долу — в последния ден преди дърволета да напусне орбита. И ме помоли да ви кажа, че след две стандартни години… тоест две земни години, разбира се… всеки, който може да се телепортира сам тук, ще е добре дошъл да посети Старата Земя.

— Две години? — повторих аз. — Защо е тази двугодишна карантина?

А. Бетик поклати голата си глава.

— Г. Енея не ми каза, г. Ендимион. Съжалявам.

Разперих ръце.

— Е, а кой трябвало да се спусне долу сега? — попитах. Ако името ми не беше в списъка, щях въпреки всичко да сляза долу, независимо от последното желание на Енея. Ако се наложеше, щях да използвам юмруците си, за да се кача на борда. Или да отвлека кораба на Консула и да се приземя с него. Или да се телепортирам сам.

— Вие, сър — отвърна А. Бетик. — Тя специално спомена вас, г. Ендимион. И г. Силенъс, разбира се. Отец де Соя. И… — Андроидът се поколеба, сякаш отново засрамен.

— Продължавай — подканих го по-рязко, отколкото бях възнамерявал.

— Аз — добави А. Бетик.

— Ти — повторих аз. След миг всичко ми се стори логично. Андроидът ни бе придружавал по време на дългото ни пътуване… всъщност, беше прекарал повече време с Енея, отколкото аз през годините заради време-дълга на самостоятелната ми одисея. Нещо повече, А. Бетик бе рискувал живота си заради нея, заради нас и загуби ръката си по време на засадата на Немес на Божия горичка толкова много години по-рано. Беше слушал учението на Енея още преди Рахил и Тео… или мен… бе неин ученик. Разбира се, че би искала нейният приятел А. Бетик да е там, когато вятърът на Старата Земя разпръсва праха й. Засрамих се от изненадата си. — Извинявай. Разбира се, че трябва да дойдеш.

А. Бетик съвсем леко кимна.

— Две седмици — обърнах се към другите, повечето от които ясно даваха израз на разочарованието си. — След две седмици всички ще се съберем долу, за да поразгледаме, да видим какви изненади са ни оставили Лъвовете, Тигрите и Мечките.

Сбогувахме се като стари приятели, после храмерите, прокудените и други напуснаха град Ендимион, за да наблюдават от стълбищата и платформите на дърволета. Рахил си тръгна последна. За моя изненада тя яростно ме прегърна.

— Надявам се, че го заслужаваш — прошепна в ухото ми Рахил. Нямах представа за какво говори енергичната брюнетка. Тя — и повечето жени — винаги бяха оставали загадка за мен.

— Добре — казах аз, след като се изкачихме по стъпалата до леглото на Мартин Силенъс. Можех да видя Старата Земя… Земята… над нас. Гледката стана мъглява и после изчезна, когато сдържащите полета се сляха, удебелиха и после се разделиха, двигателните полета се задействаха и градът се отдели от дърволета. Членовете на храмерския екипаж и прокудените бяха приспособили временни средства за управление на кулата, която — заедно с всички носещи се наоколо медицински апарати на Мартин Силенъс — изведнъж беше станала много тясна. Струваше ми се, че това е също толкова добро място, колкото и всяко друго, да изчакам опита на ерговете да приземят маса от скала и трева, град с кула и паркиран космически кораб, както и половин неводещ доникъде мост на свят, който представляваше три пети вода и на който нямаше космодруми или трафик контрол. Ако трябваше да се разбием и умрем, мислех си аз, най-малкото щях да предусетя задаващата се катастрофа в секундите преди сблъсъка, като гледах безстрастното лице на Кет Ростийн под храмерската му качулка.

Не усетихме навлизането в земната атмосфера. Само постепенната промяна на кръга небе над главите ни — синевата, появила се на мястото на звездното поле — ни показа, че навлизането ни е успешно. Не усетихме приземяването. В един миг стояхме в мълчание и чакахме, в следващия Кет Ростийн вдигна поглед от дисплеите и мониторите си, прошепна нещо по комуникационните канали на любимите си ергове и заяви:

— Долу сме.

— Забравих да ви кажа къде трябва да се приземим. — Мислех си за пустинята, където преди се намираше Талиезин. Това трябва да беше мястото, където Енея е била най-щастлива, където би искала топлите аризонски ветрове да разпръснат праха й. Онзи прах, който знаех, но все още не можех да повярвам, че е неин.

Кет Ростийн погледна към носещото се във въздуха смъртно ложе.

— Казах му къде да се приземи, мамицата му — изхриптя гласовият синтезатор на стария поет. — Където съм роден. Където искам да умра. А сега, ако обичате, си измъкнете палците от задниците и ме изтъркаляйте оттук, за да мога да видя небето.

А. Бетик изключи всички монитори на Силенъс — всичко, освен най-важната животоподдържаща апаратура — и отново ги свърза в същото ЕМ тласкателно поле. Докато бяхме на дърволета, андроидите, клонингите на прокудените и храмерите бяха построили дълга рампа от стаята на върха на кулата до земята, после бяха направили изходен тротоар до края на града. Докато придружавахме леглото под слънчевите лъчи навън, забелязах, че всичко това се е приземило невредимо. Когато минавахме покрай абаносовия кораб на Консула, един от високоговорителите на корпуса каза:

— Сбогом, Мартин Силенъс. За мен беше чест да ви познавам.

Древната фигура на леглото успя доста енергично да повдигне костеливата си ръка.

— Ще се видим в ада, Кораб.

Напуснахме плочата на града, спуснахме се по рампата и погледнахме към тревата и далечните скали, не чак толкова по-различни от мочурищата на детството ми, освен гората от дясната ни страна. Гравитацията и въздушното налягане бяха същите, каквито си ги спомнях от четиригодишното ни пребиваване на Земята, макар че въздухът тук бе много по-влажен, отколкото в пустинята.

— Къде сме? — попитах, без да се обръщам конкретно към никого. Кет Ростийн беше останал в кулата и сега само четиримата с андроида, умиращия поет и отец де Соя стояхме под утринните лъчи в ранен пролетен ден в северното полукълбо.

— Където беше имението на майка ми — промълви синтезаторът на Мартин Силенъс. — В сърцето на сърцето на Северноамериканския резерват.

А. Бетик вдигна поглед от медицинските монитори.

— Струва ми се, че в дните преди Голямата грешка това място се е наричало Илинойс — каза той. — Центърът на този щат, струва ми се. Виждам, че прериите са се върнали. Онези дървета са брястове и кестени… изчезнали през двайсет и първи век, ако не греша. Онази река оттатък скалите тече на юг-югозапад и се влива в Мисисипи. Мисля, че вие сте… хм… прекосили част от тази река, г. Ендимион.

— Да — отвърнах аз. Спомних си малкия ми каяк, сбогуването в Ханибал и първата целувка на Енея.

Зачакахме. Слънцето се издигаше все по-нависоко. Вятърът шумолеше в тревата. Някъде отвъд дърветата птица възрази срещу нещо, както могат само птиците. Погледнах към Мартин Силенъс.

— Момче — каза синтезаторът на стария поет, — ако очакваш да умра, само за да ти спестя слънчевия загар, можеш да го забравиш, мамицата му. Вкопчил съм се в живота само с ноктите си, но те са стари, здрави и дълги.

Усмихнах се и докоснах костеливото му рамо.

— Момче? — прошепна поетът.

— Да, сър — отвърнах аз.

— Преди години ми каза, че старото ти бабе — наричаше я Баба — те карало да учиш моите „Песни“ наизуст, докато не започвали да ти текат от ушите. Вярно ли е?

— Да, сър.

— Можеш ли да си спомниш стиховете, които написах за това място… каквото беше по мое време?

— Мога да се опитам — отвърнах аз. Затворих очи. Изкушавах се да докосна Празнотата, да потърся звуците на онези уроци с гласа на Баба, вместо да се мъча да си ги спомня сам, но го направих по трудния начин с помощта на мнемоничните средства, на които тя ме беше научила, за да си спомням конкретни откъси. Застанал там, все още със затворени очи, започнах да рецитирам стиховете, както си ги спомнях:

Крехък здрач, от розово към пурпурно светлеещ,

над фини силуети на дървета,

отвъд моравите на югозапад.

Небеса като прозрачен порцелан изящни

и нито облаче не скрива тази прелест.

След кротката мелодия на първите зори

чинелите на изгрева избухват.

Оранжево-червено, пламтящо златно

и дълго, хладно изтляване в зелено —

на листата сенките, пиките на кипариса

и върбите плачещи, тихото

зелено кадифе на тез поляни.

 

Майчино имение — нашето имение — хиляда акра,

сред други милиони разположено. Морави

като малки прерии с трева прекрасна,

да легне в нея мами тялото

и да подремне в нежното й съвършенство.

Величествено извисените дървета, превърнали се в оси

на тоз часовник слънчев на Земята.

И сенките им вечно обикалят,

сега се сливат, свиват се по пладне,

накрай на изток плъзват с бавно тлеещия ден.

Царствен дъб.

Гигантски брястове.

Тополи, кипариси, секвои и бонзаи.

Смокини, свели нови стволове

като колони в храм,

небесен свод поддържащи.

Върби, обточващи грижливо изкопаните канали

и горските потоци.

И клоните им пеят скръбни древни напеви

на вятъра.

Замълчах. Следващата част ми се губеше. Никога не бях обичал тези фалшиво лирични моменти от „Песните“, предпочитах баталните сцени.

Докато рецитирах, бях докосвал рамото на стария поет и бях усетил, че се отпуска под дланта ми. Отворих очи в очакване да видя на леглото мъртвец.

Мартин Силенъс ми се ухили като сатир.

— Не е зле, не е зле — изхриптя той. — Не е зле за стар наемник като теб. — Видеообективите му се обърнаха към андроида и свещеника. — Виждате ли защо избрах това момче да довърши „Песните“ вместо мен? Той не може да напише и един шибан стих, но има памет като на слон.

Канех се да попитам „Какво е слон?“, когато без конкретна причина хвърлих поглед към А. Бетик. За миг, след всички години, през които бях познавал любезния андроид, аз наистина го видях. Долната ми челюст увисна.

— Какво има? — тревожно попита отец де Соя. Навярно си беше помислил, че получавам инфаркт.

— Ти — казах на А. Бетик аз. — Ти си Наблюдателят.

— Да — потвърди андроидът.

— Ти си един от тях… от тях… от Лъвовете, Тигрите и Мечките.

Свещеникът премести поглед от мен към А. Бетик, после към все още ухиления мъж на леглото и накрая обратно към андроида.

— Никога не съм харесвал този израз на г. Енея — съвсем тихо произнесе А. Бетик. — Никога не съм виждал на живо лъв, тигър или мечка, но разбирам, че ги обединява известна свирепост, чужда на… хм… на извънземната раса, към която принадлежа.

— Ти си приел формата на андроид преди векове — казах аз, все още зяпнал с все по-пълно разбиране, остро и болезнено като удар в главата. — Присъствал си на всички основни събития… на възхода на Хегемонията, на откриването на хиперионските Гробници на времето, на Падането на телепортаторите… мили Боже, ти си участвал в последното поклонение на Шрайка.

А. Бетик леко сведе голата си глава.

— Ако работата ти е да наблюдаваш, г. Ендимион, винаги трябва да си на подходящото място.

Наведох се над леглото на Мартин Силенъс, готов да го разтърся и съживя, ако вече е мъртъв, за да ми отговори.

— Ти знаеше ли това, старче?

— Не и преди да тръгне с теб, Рол — отвърна поетът. — Не и докато не прочетох разказа ти чрез Празнотата и осъзнах…

Отстъпих две крачки назад в меката, висока трева.

— Какъв идиот съм бил — промълвих. — Не виждах нищо. Нищо не разбирах. Бил съм глупак.

— Не — отвърна отец де Соя. — Бил си влюбен.

Приближих се до А. Бетик, сякаш се готвех да го удуша, ако незабавно не ми отговореше честно. Навярно щях да го направя.

— Ти си бащата — казах аз. — Ти ме излъга, че не знаеш къде е изчезнала Енея. Ти си бащата на детето… на следващия месия.

— Не — спокойно отвърна андроидът. Наблюдателят. Едноръкият Наблюдател, приятелят, който десетки пъти едва не загина заедно с нас. — Не — повтори той. — Аз не съм съпругът на Енея. Не съм бащата.

— Моля те — с разтреперани ръце казах аз, — недей да ме лъжеш. — Но знаех, че няма да ме излъже. Че никога не ме е лъгал.

А. Бетик ме погледна право в очите.

— Аз не съм бащата — повтори той. — Сега няма баща. И никога не е имало нов месия. Няма дете.

„Мъртво е. И двамата са мъртви… детето й, съпругът й, — който и да е бил, каквото и да е бил — като самата Енея. Моето скъпо момиче. Моето любимо момиче. Нищо не е останало. Само прах.“ Макар твърдо да бях решил да открия детето, да помоля бащата Наблюдател да ми позволи да съм приятел на това дете, негов телохранител и ученик, какъвто бях на Енея, дълбоко в сърцето си бях разбирал, че във вселената на живите няма дете на любимата ми… щях да чуя музиката на тази душа, отекваща в Празнотата като фуга на Бах… нямаше дете. Всичко беше прах.

Обърнах се към отец де Соя, готов да докосна цилиндъра с останките на Енея, готов да приема факта, че завинаги я няма с първия допир до студената стомана. Щях да отида сам и да намеря място, на което да разпръсна праха й. Ако се наложеше, щях да отида до Аризона. Или само дотам, където преди бе Ханибал… където за първи път се целунахме. Навярно това беше мястото, където е била най-щастлива.

— Къде е цилиндърът? — с предрезгавял глас попитах аз.

— Не го нося — отвърна свещеникът.

— Къде е? — Не бях ядосан, само много, много уморен. — Ще се върна в кулата да го взема.

Отец Федерико де Соя си пое дъх и поклати глава.

— Оставих го на дърволета, Рол. Не го забравих. Нарочно го оставих там.

Зяпнах го, по-скоро озадачен, отколкото гневен. После разбрах, че той — и А. Бетик, дори и старият поет на леглото — са обърнали глави към скалите над реката.

Сякаш бе преминал облак, но после особено ярък лъч светлина беше огрял тревата за миг. Двете фигури дълго останаха неподвижни, но след това по-ниската енергично закрачи към нас и накрая се затича.

По-високата фигура по-лесно можеше да се разпознае от това разстояние, разбира се — слънчеви отблясъци по хромираната й коруба, червените очи, пламтящи дори от толкова далеч, блясъкът на тръните, шиповете и острите пръсти, — но нямах време да гледам към неподвижния Шрайк. Той си бе свършил работата. Беше телепортирал себе си и човека с него напред във времето със същата лекота, с каквато аз се бях научил да се телепортирам в пространството.

Енея тичешком изминаваше последните трийсет метра. Изглеждаше по-млада — не толкова изтощена от тревогите и събитията, — косата й лъщеше почти съвсем руса на слънцето, припряно завързана отзад. Наистина бе по-млада разбрах аз, замръзнал на място, докато тя тичаше към малката ни група на хълма. Беше на двайсет, четири години по-възрастна, отколкото я бях оставил в Ханибал но почти три години по-млада, отколкото я бях видял за последен път.

Енея целуна А. Бетик, прегърна отец де Соя, наведе се над леглото, за да целуне с огромна нежност стария поет и после се обърна към мен.

Все още бях замръзнал на място.

Тя се приближи и се повдигна на пръсти, както винаги, когато искаше да ме целуне по бузата.

Нежно ме целуна по устните.

— Съжалявам, Рол — промълви Енея. — Съжалявам, че трябваше да ти е толкова тежко. За всички.

Толкова тежко за мен. Тя стоеше пред мен с пълното съзнание за предстоящите мъчения в замъка Сант Анджело, за чудовищата Немес, обикалящи като лешояди около голото й тяло, за издигащите се пламъци…

Енея отново докосна лицето ми.

— Рол, скъпи мой. Аз съм тук. Това съм аз. През следващата една година, единайсет месеца, една седмица и шест часа ще съм с теб. И никога повече няма да споменавам за времето. Имаме безкрайно много време. Винаги ще бъдем заедно. И нашето дете също ще е с теб.

„Нашето дете. Не месия, роден от необходимост. Не от брак с Наблюдател. Нашето дете. Нашето човешко, крехко, падащо и плачещо дете.“

— Рол? — прошепна Енея и ме докосна по лицето със загрубелите си от работа пръсти.

— Здравей, хлапе — казах аз. И я грабнах в обятията си.