Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хиперион (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rise of Endymion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 54 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)

Издание:

Дан Симънс. Триумфът на Ендимион

Американска, I издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корицата „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 45

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

32

В килията ми нямаше нито часовник, нито календар. Не зная за колко стандартни дни, седмици или месеци съм загубил разсъдъка си. Може да съм будувал дни наред или да съм спал цели седмици. Трудно ми е, невъзможно ми е да кажа.

Но накрая, когато цианидът и законите на квантовата случайност продължаваха да запазват живота ми ден след ден, час след час, минута след минута, аз започнах този разказ. Не зная защо са ми оставили текстовата плоча, перото и възможността да отпечатвам по няколко страници на рециклиран микропергамент. Навярно са виждали в това правото на осъдения да напише изповедта си или да излее безсилната си ярост срещу съдиите си. А може би да опише греховете си и понесените несправедливости, радостите и скърбите като още по-тежко наказание. И навярно в известен смисъл наистина беше така.

Но това бе и моето спасение. Отначало ме спасяваше от безумието и самоунищожението на непоносимата мъка и угризения. После ме спасяваше от спомените за Енея — изваждаше ме от тресавището на ужаса от ужасната й смърт и ме отнасяше на твърдата земя на прекараните заедно дни, на радостта й от живота, на мисията й, на нашите пътувания и сложното, но невероятно директно послание към мен и към цялото човечество. Накрая просто ми спасяваше живота.

Скоро след като започнах този разказ, открих, че мога да съпреживявам мислите и действията на всеки от участниците в дългата ни одисея и неуспешната ни битка. Знаех, че това се дължи на наученото от Енея по време на нашите разговори и на причастието — на научаването на езика на мъртвите и живите. Все още се срещах с мъртвите в съня си и в сънищата си наяве: майка ми често ми говореше и усещах страданието и мъдростта на безброй други, отдавна живели и починали, но сега не ме поглъщаха тези загубени души — а онези, преживели същото като мен, но по свой собствен начин, през всичките ми години с Енея.

Докато очаквах смъртта си в шрьодингеровата котешка кутия, никога не съм вярвал, че мога да чувам настоящите мисли на живите извън моя затвор — смятах, че ядрено-енергийната обвивка на орбиталното яйце по някакъв начин не допуска това, — но скоро се научих да слагам край на глъчката на всички онези безброй по-стари гласове, отекващи в Празнотата, Която Обвързва, и да се съсредоточавам върху спомените на другите — и мъртви, и навярно все още живи, — които участваха в историята на Енея. Така навлязох поне в част от мислите и мотивите на човешки същества, толкова различни от собствения ми начин на мислене, че буквално бяха извънземни създания: кардиналите Саймън Аугустино Лурдъсами и Джон Доменико Мустафа, Ленар Хойт в превъплъщенията му на папа Юлий и папа Урбан XVI, лидерите на Търговския мир като Кензо Исозаки и Анна Пели Коняни, свещеници и воини като отец де Соя, сержант Грегориъс, капитан Марджит Уу и заместник-командир Хоуган Либлър. Някои от героите в разказа ми присъстват в Празнотата, Която Обвързва най-вече като белези, дупки, празноти — такива вакууми са създанията Немес, а също съветник Албедо и другите същности от Техноцентъра, — но можех да проследя някои от движенията и действията на тези същества просто като движение на вакуума през матрицата от разумна емоция, каквато беше Празнотата, все едно, че гледах очертанията на невидим човек в силен дъжд. И като се вслушвах в тихите шепоти на умрелите хора, можех да възстановя убийството на невинните на Сол Дракони Септем от Радамант Немес, да чуя съскането и да видя смъртоносните действия на Сцила, Гиес, Бриарей и Немес на Витъс-Грей-Балианъс Б. Но колкото и отвратителни и дезориентиращи да бяха, тези спускания в моралния вакуум и мисловен кошмар се компенсираха от топлотата на приятели като Дем Лоа, Дем Риа, отец Главк, Хет Мастийн, А. Бетик и всички останали. Много от тези участници в повествованието бях открил единствено чрез собствената си памет — прекрасни хора като Ломо Дондруб, когото за последен път видях да отлита с криле от чиста светлина на смелата си, но безнадеждна битка срещу бойните кораби на Мира, и Рахил, живееща втори от няколко животи, които бе предопределена да изпълни с приключения, и царствената Дорье Фамо, и мъдрия малък Далай лама. Използвах Празнотата, Която Обвързва, за да чувам и собствения си глас, да прояснявам паметта си по начин, невъзможен за паметта, и в този смисъл често се виждах като второстепенен герой от собствения си разказ, не особено интелигентен ученик, обикновено по-скоро реагиращ, отколкото водещ, често неспособен да задава въпроси при нужда или доверяващ се на прекалено неадекватни отговори. Но виждах тромавия Рол Ендимион от разказа и като мъж, открил любовта си в жена, която е очаквал през целия си живот, и в този смисъл неговата готовност безусловно да следва често се компенсираше от готовността му да даде живота за скъпата си приятелка.

Макар със сигурност да знаех, че Енея е мъртва, никога не потърсих гласа й сред хора на онези, които говореха езика на мъртвите. По-скоро усещах присъствието й в Празнотата, Която Обвързва, усещах докосването й в умовете и сърцата на всички добри хора, които се бяха скитали заедно с нас или завинаги бяха променили живота си по време на дългата ни битка с Мира. Докато се учех да се дистанцирам от неразбираемата глъчка и да различавам конкретни гласове от хора на мъртвите, осъзнах, че често си представям тези човешки екоти в Празнотата като звезди — някои мъгляви, но видими, когато знаеш къде да гледаш, други ярки като свръхнови, трети съществуващи в бинарни съчетания с други, някога живи души или завинаги останали в съзвездия от обич и свързаност с конкретни личности, четвърти — като Мустафа, Лурдъсами и Хойт, — изгорели докрай и избухнали от ужасната гравитация на амбицията, алчността или ламтежа им за власт, загубили човешкото си сияние и превърнали се в черни дупки на духа.

Но Енея не беше сред тези звезди. Тя пламтеше като слънчева светлина, заобикаляща ни по време на разходка в топъл пролетен ден по моравите над Талиезин-запад — постоянна, разсеяна, изтичаща от един-единствен източник, но стопляща всичко и всеки наоколо, извор на живот и енергия. И както с идването на зимата или със спускането на нощта, отсъствието на тази слънчева светлина носи студ и мрак и ние очакваме следващата пролет и утрин.

Но знаех, че за Енея вече няма да настъпи утро, че за нея и нашата любов няма да има възкресение. Огромната сила на посланието й е, че мирският вариант на възкресението е лъжа — стерилизиращ като задължителните в Мира инжекции за контрол на раждаемостта. В ограничената вселена на „безсмъртните“ почти няма място за деца. Мирската вселена бе подредена и статична, неизменна и стерилна. Децата носят хаос, врява и безкраен потенциал за бъдещето, което беше анатема за Мира.

Докато си мислех за това и за последния подарък на Енея — антидотът за мирския имплантант за контрол на раждаемостта в мен, — аз се чудех дали това е чисто метафоричен жест. Надявах се, че Енея не ми е предлагала да го използвам буквално, да си намеря друга любов, жена да имам деца от някоя друга. По време на един от многобройните ни разговори двамата бяхме обсъждали този въпрос — спомням си, че стояхме във вестибюла на заслона й край Талиезин и привечерният вятър донасяше аромат на юка и иглика, — онази странна разтегливост на човешкото сърце, способността му да открива нови връзки, нови хора с които да споделя живота си, нови възможности. Но се надявам, че подаръкът на Енея през онези последни няколко минути, докато бяхме заедно в базиликата „Св. Петър“, наистина е метафора, означаваща по-големия дар, който вече бе дала на човечеството, възможността за хаос, глъч и чуден, невидим потенциал. Ако подаръкът беше буквален, предложение да открия нова любов, да имам деца от друга жена, Енея изобщо не ме бе познавала. Докато пишех този разказ, бях разбрал през очите на толкова много други хора, че Рол Ендимион е достатъчно симпатичен човек, заслужаващ доверие, тромаво храбър от време на време, но че не блести с проницателност или интелигентност. Бях достатъчно умен и проницателен обаче — поне в душата си, — за да съм сигурен, че тази любов ми стига за цял живот и постепенно осъзнах — с изтичането на дните, седмиците и месеците в смъртната ми килия в очакване на неидващата смърт, — че ако по някакво чудо се върна във вселената на живите, отново ще потърся радостта, смеха и приятелството, но не бледа сянка на любовта, която бях изпитал. Не деца. Не.

В продължение на няколко прекрасни дни докато пишех, аз бях убеден, че Енея се е върнала от мъртвите… че наистина е възможно някакво чудо. Тъкмо бях стигнал до онзи момент в разказа, в който се бяхме телепортирали на Старата Земя след ужасната среща с чудовището Немес на Божия горичка — и бях завършил тази част с описанието на пристигането ни в Талиезин-запад.

Нощта след завършването на този първи период от нашата история сънувах, че Енея е дошла при мен — в шрьодингеровата килия, — че вика името ми в мрака, докосва ме по бузата и ми прошепва: „Тръгваме си оттук, Рол скъпи мой. Не скоро, но веднага щом свършиш историята ни. Веднага щом си я спомниш цялата и я разбереш.“ Когато се събудих, открих, че перото се е активирало и на страниците, с почерка на Енея, е написано дълго писмо от нея с цитати от стиховете на баща й.

Дни… седмици наред бях убеден, че тя наистина е идвала при мен, някакво чудо като явлението на Иисус пред учениците му след разпването — и работех по разказа с всички сили, отчаяно копнеещ да го видя завършен, да запиша всичко и да го разбера. Но това ми отне още месеци и постепенно започнах да осъзнавам, че посещението на Енея трябва да е било нещо друго — моето първо чуване на шепота й сред гласовете на мъртвите в Празнотата, а вероятно и истинско послание от нея, някак съхранено в паметта на перото и настроено да се задейства, когато напиша тези страници. Това не бе невероятно. Бях сигурен обаче в способността на скъпата ми приятелка да вижда мигове от бъдещето — „от бъдещата“, винаги казваше тя и подчертаваше множественото число. Може би бе успяла да запише онова прекрасно писмо в перото и да се погрижи устройството да бъде поставено в шрьодингеровата котешка кутия.

Или… и това е обяснението, което в крайна сметка приех… съм написал писмото сам, изцяло потънал, макар че може би по-правилно е да кажа „обсебен“, в личността на Енея, докато търсех същността й из Празнотата и собствените си спомени. Тази теория ми е най-малко приятна, но съответства на единственото някога изразявано от приятелката ми мнение за отвъдния живот, повече или по-малко основаващо се на юдейската традиция, че след смъртта си хората живеят само в сърцата и спомените на онези, които са обичали, на които са служили и които са спасили.

Във всеки случай писах още няколко месеца, започнах да разбирам действителните невероятни мащаби — и безполезност — на храбрия подвиг и безпомощната саможертва на Енея и после свърших с отчаяното писане, намерих смелост да опиша ужасната смърт на Енея и собствената си безпомощност, докато тя умираше, плаках, докато отпечатвах последните няколко страници върху микропергамента, прочетох ги, рециклирах ги, наредих на перото да вкара пълния разказ в паметта си и изключих плочата — както си мислех — за последен път.

Енея не се появи. Не ме изведе от плен. Беше мъртва. Усещах отсъствието й от вселената също толкова ясно, колкото усещах всяко отекване от Празнотата, Която Обвързваше.

После легнах в шрьодингеровата си котешка кутия опитах се да заспя, да забравя да ям и зачаках смъртта.

 

 

Някои от търсенията ми сред гласовете на мъртвите бяха довели до разкрития, които нямаха пряка връзка с разказа ми. Някои бяха лични — например, сънища наяве за отдавна мъртвия ми баща, излязъл на лов заедно с братята си, вникване в благородната душа на този тих човек когото никога не бях познавал, или хроники на човешката жестокост, които, също като спомените на Яков Шулман от забравения двайсети век, бяха само подтекст на по-дълбокото ми разбиране за варварството на съвремието.

Но други гласове…

Бях свършил с разказа си за живота ми с Енея и очаквах смъртта, спях все повече и повече с надеждата, че решителното квантово събитие ще се случи, докато спя, като съзнавах текста в паметта на перото и смътно се чудех дали някой някога ще открие начин да отвори шрьодингеровата ми котешка кутия — направена така, че да се самоунищожи при външна намеса — и ще намери повествованието ми, навярно след векове, когато отново заспах и сънувах този сън. Незабавно разбрах, че не е обикновен — онзи вероятностен танц на вълновия фронт, — а е зов на един от гласовете на мъртвите.

В съня ми Консула на Хегемонията свиреше на „Стенуея“ на балкона на абаносовия си космически кораб — онзи космически кораб, който толкова добре познавах, — докато в недалечните блата скачаха и ревяха огромни зелени гущероподобни твари. Свиреше Шуберт. Не познавах света отвъд балкона, но той бе покрит с могъщи примитивни растения, буреносни облаци и страшни животински ревове.

Консула беше по-дребен, отколкото винаги си го бях представял. Когато свърши, той тихо поседя за миг в здрача, докато корабът не проговори с непознат за мен глас — по-умен и по-човешки.

— Чудесно — каза корабът. — Наистина чудесно.

— Благодаря ти, Джон — отвърна Консула, изправи се от пейката и прибра балкона вътре. Започваше да вали.

— Все още ли настояваш да отидеш на лов сутринта? — попита безплътният глас, който не принадлежеше на познатия ми кораб.

— Да — рече Консула. — Обикновено го правя, когато идвам тук.

— Обичаш ли вкуса на динозавърско месо? — попита корабният ИИ.

— Никак — отвърна Консула. — Почти не става за ядене. Обичам самия лов.

— Искаш да кажеш риска — поправи го корабът.

— И него. — Консула се подсмихна. — Макар че внимавам.

— Ами ако утре не се върнеш от лов? — попита корабът. Говореше с гласа на млад мъж с британски акцент от Старата Земя.

Консула сви рамене.

— Прекарахме… колко?… повече от шест години в проучване на световете от старата Хегемония. Познаваме системата… хаос, гражданска война, глад, разпокъсване. Видяхме резултата от Падането на телепортаторната система.

— Мислиш ли, че Гладстоун допусна грешка, като даде заповед за атаката? — тихо попита корабът.

Консула си бе налял бренди на бара и сега донесе чашата си на масичката за шах до библиотеката. После седна и погледна към фигурите, вече започнали битка на дъската пред него.

— В никакъв случай — отвърна той. — Тя постъпи правилно. Но резултатът е тъжен. Ще минат десетилетия, навярно и векове, преди Мрежата да започне да се сплита в нова форма. — Докато говореше, Консула затопляше брендито си и внимателно го бъркаше в чашата. Сега вдиша аромата му и отпи. После вдигна поглед и попита: — Би ли искал да довършим играта, Джон?

На стола срещу него се появи холосът на млад мъж. Той бе поразителен човек с ясни кафяви очи, ниско чело, вдлъбнати скули, къс нос, упорита челюст и широка уста, която говореше едновременно за спокойна мъжественост и загатване за войнственост. Носеше широка блуза и високи бричове. Косата му беше кестенява, гъста и много къдрава. Консула знаеше, че някога са описвали лицето на госта му като „… живо и очарователно“ и отдаваше това на спокойната подвижност на изражението му, което се дължеше на огромния интелект и енергията на младежа.

— Ти си на ход — каза Джон.

Няколко минути Консула обмисляше възможностите си и после премести един от офицерите си.

Джон реагира веднага и посочи към пешка, която Консула покорно премести едно квадратче напред вместо него. Младият мъж го погледна с искрено любопитство.

— Ами ако утре не се върнеш от лова? — тихо попита той.

Сепнат от замислеността си, Консула се усмихна.

— Тогава корабът е твой, което така или иначе е очевидно. — Той върна офицера си назад. — Какво ще правиш Джон, ако нашето съвместно пътуване наистина завърши така?

Джон му посочи да премести топа му напред и със същата светлинна скорост отвърна:

— Ще го върна на Хиперион. Ако всичко е наред, ще го програмирам да се върне при Брон. Или при Мартин Силенъс, ако старецът все още е жив и работи върху „Песните“ си.

— Ще го програмираш ли? — намръщен към дъската, попита Консула. — Искаш да кажеш, че ще напуснеш корабния ИИ? — Той премести офицера си с още едно квадратче.

— Да — потвърди Джон и посочи на противника си отново да премести напред една от пешките му. — Във всеки случай, през следващите няколко дни ще го направя.

Още по-силно намръщен, Консула погледна към дъската, после към холограмата срещу него и накрая отново към дъската.

— Къде ще идеш? — попита той и премести царицата си, за да защити царя.

— Обратно в Техноцентъра — отвърна Джон и премести топа си с две квадратчета.

— За да се изправиш отново пред създателя си ли? — рече Консула и пак атакува с офицера.

Младият мъж поклати глава. Позата му бе изправена и имаше навик да отмята къдриците от челото си с изящно движение с глава.

— Не — тихо каза той, — за да всея хаос сред същностите на Техноцентъра. Да ускоря безкрайните им граждански войни и вътрешни вражди. Да съм онова, което е бил за поетичната общност моят първообраз — дразнител. — Джон посочи към мястото, където искаше да бъде преместен останалият му кон.

Консула обмисли този ход, не откри в него заплаха и се намръщи към собствения си офицер.

— И защо? — накрая попита той.

Джон отново се усмихна и посочи към квадратчето, където трябваше да отиде топът му.

— След няколко години дъщеря ми ще се нуждае от помощ — отвърна младежът и се подсмихна. — Е, всъщност, след двеста седемдесет и няколко години. Шах и мат.

— Какво? — сепнат възкликна Консула и проучи дъската. — Не може да бъде…

Джон зачака.

— По дяволите — накрая каза Консула на Хегемонията и събори царя си. — По дяволите, майната му и проклятие.

— Да — протегна ръката си Джон. — Благодаря ти за приятната игра. И се надявам, че утрешният лов ще е по-успешен за теб.

— По дяволите — повтори Консула и без да се замисля се опита да стисне фината длан на холограмата. За стотен път реалните му пръсти минаха през нематериалната десница на другия. — По дяволите — отново изруга той.

 

 

Същата нощ аз се събудих в шрьодингеровата котешка кутия и осъзнах, че в ума ми отеква една дума: „Детето!“.

Мисълта, че Енея е била омъжена, преди връзката ни да се превърне в истинска любов, че е родила дете, беше дълбоко заровена в душата ми като болезнен въглен, но освен почти маниакалното ми любопитство — любопитство, останало незадоволено от разговорите ми с А. Бетик, Рахил и другите, които я бяха видели да тръгва по време на пътуването й с тях, но които нямаха представа къде и с кого е била — не бях се замислял за това, че детето живее някъде в същата вселена, която обитавах и аз. Нейното дете. Плачеше ми се.

— Детето не е на място, на което да мога да го открия — бе казала тя.

Къде можеше да е сега това дете? Колко беше голямо? Седях на леглото си в шрьодингеровата котешка кутия и си задавах тези въпроси. Енея тъкмо бе навършила двайсет и три стандартни години, когато беше умряла… поправка: когато бе брутално убита от Техноцентъра и неговите мирски марионетки. Беше изчезнала за една година, единайсет месеца, една седмица и шест часа, когато едва бе навършила двайсет години. Това означаваше, че бебето е на около три стандартни години… плюс времето, което бях прекарал тук, в шрьодингеровото яйце… осем месеца? Десет? Просто не знаех, но ако детето все още бе живо… Боже мой, изобщо не бях попитал Енея дали е момче или момиче и тя не спомена нищо единствения път, когато бе разговаряла с мен по този въпрос. Толкова бях погълнат от собствената си болка и детинско чувство за онеправданост, че не се сетих да я питам. Какъв идиот съм бил. Детето — синът или дъщерята на Енея — сега беше на около четири стандартни години. Ходеше… със сигурност. Говореше… да. Боже мой, осъзнах аз, детето й вече беше разумно човешко същество, приказваше, задаваше въпроси… много въпроси, както показваше скромният ми опит с малки деца… учеше се да кара колело, да лови риба и да обича природата…

Изобщо не бях попитал Енея за името на детето й. Очите ми пареха и гърлото ми се свиваше от болезненото осъзнаване на този факт. Тя отново не беше проявила склонност да разговаря за този период от живота си и аз не я бях попитал, казвайки си през седмиците ни след това, че не искам да я безпокоя с въпроси, които могат да я накарат да се почувства виновна и да накарат мен да се изпълня с ярост. Но когато накратко ми разказваше за брака и детето си, Енея не бе проявила чувство на вина. За да съм искрен, това е една от причините, поради която се чувствах толкова бесен и безпомощен. Но невероятно, някак това не ни беше попречило да станем любовници… какво пишеше в писмото, което открих на плочата си месеци по-рано, писмото, за което бях сигурен, че е от Енея? „Любовници, за които ще пеят поетите“. Това беше. Мисълта за краткия й брак и детето не ни бяха попречили да се обичаме така, както никога не сме обичали никой друг.

И тя навярно не беше, осъзнавах аз. Винаги бях смятал, че бракът й е бил краткотраен каприз, почти импулсивен, но сега го виждах по друг начин. Кой всъщност бе бащата? В писмото на Енея се казваше, че ме обича назад и напред във времето, същото, каквото изпитвах към нея и аз — сякаш винаги я бях обичал, бях очаквал цял живот да открия действителността на тази любов. Ами ако бракът й не е бил импулсивен, а… изгоден? Не, това не беше точната дума. Наложителен?

Храмерите, прокудените, култът към Шрайка или Църквата на последното Изкупление и други бяха предсказали, че майката на Енея Брон Ламиа ще роди дете — Онази, която учи. Според „Песните“ на стария поет, в деня, в който умрял от физическа смърт вторият киборг на Джон Кийтс, и Брон Ламиа намерила убежище в Храма на Шрайка, култистите на Шрайка изпели: „Блажена Майката на нашето спасение — Блажен инструментът на нашето изкупление“, като спасението било самата Енея.

„Ами ако Енея е предопределена да има дете, което да продължи този род на пророци… на месии?“ Не бях чувал каквото и да е пророчество за друг от рода на Енея, но по време на месеците, докато описвах живота й, бях открил, че Рол Ендимион е муден и тъп, обикновено последният, който разбира нещо. Навярно имаше също толкова пророчества за Друга, Която учи, колкото и за самата Енея. А може би това дете щеше да притежава съвсем други сили и проникновения, очаквани от вселената и човечеството.

Очевидно аз нямаше да съм баща на такъв втори месия. Според разказите на Енея, връзката на втория киборг на Джон Кийтс и Брон Ламиа представляваше великото помирение между Техноцентъра и самото човечество. Бяха необходими способностите и възприятията и на ИИ, и на човешките същества, за да създадат хибридната способност за директно виждане в Празнотата, Която Обвързва… и човечеството най-после да научи езика на мъртвите и на живите. Другата дума за тази способност беше „състрадание“ и Енея бе Детето на състраданието, ако изобщо й подхождаше каквото и да е определение.

Кой можеше да е баща на детето й?

Отговорът ме порази като мълния. За миг в шрьодингеровата котешка кутия аз бях толкова потресен от логичността му, че бях сигурен, че детекторът за частици, периодично тиктакащ в стената от замръзнала енергия на затвора ми, е регистрирал излъчената частица в същия миг и че цианидът е бил изпуснат вътре. Каква ирония да разбереш всичко и в същия момент да умреш.

Но не отровата изпълваше въздуха, а само растящата сила на увереността ми и още по-силният импулс за някакво действие.

В космическата партия шах, която Енея и другите играеха вече триста стандартни години, имаше още само един участник: онзи почти митичен Наблюдател от извънземните разумни раси, за когото приятелката ми бе споменавала в няколко различни контекста. През последните няколко века Лъвовете, Тигрите и Мечките, същества толкова силни, че успели да отвлекат Старата Земя в По-малкия Магеланов облак, за да не бъде унищожена пред очите им, бяха — според Енея — пратили сред нас един или повече наблюдатели, същности, които според моята интерпретация на думите й, бяха приели човешка форма и през цялото време се движеха сред нас. Това щеше да е сравнително просто през епохата на Мира с масово разпространеното безсмъртие на кръстоида. И със сигурност имаше други, които — също като древния поет Мартин Силенъс — бяха оцелели чрез съчетание от медицина от ерата на Мрежата, пулсенови процедури и твърда решителност.

Мартин Силенъс беше стар, това бе сигурно, навярно най-старото човешко същество в галактиката — но също толкова сигурно беше, че не е Наблюдателят. Авторът на „Песните“ бе прекалено самоуверен, прекалено активен прекалено общителен, прекалено неприличен и изобщо прекалено опак, за да е безпристрастен наблюдател, представляващ извънземни раси, толкова мощни, че биха могли да ни унищожат с едно мигване на окото. Или поне така се надявах.

Но някъде — навярно място, където никога не бях ходил и което не можех да си представя — този Наблюдател чакаше и следеше в човешка форма. Беше логично Енея да е била принудена — и от пророчествата, и от необходимостта от безпрепятствена човешка еволюция, за която учеше и в която вярваше — да се телепортира на онзи далечен свят на който чакаше Наблюдателят, да се срещне с него, да се омъжи за него и да дари това дете на вселената. Това щеше да е помирението на Техноцентъра, човечеството и далечните Други.

Идеята бе обезпокоителна, определено тревожна за мен, но в известен смисъл и вълнуваща като нищо друго след смъртта на Енея.

Познавах Енея. Детето й щеше да е човешко дете — пълно с живот, смях и любов към всичко, от природата до старите холодрами. Никога не бях разбирал как Енея е могла да остави детето си, но сега осъзнавах, че не е имала друг избор. Тя беше знаела ужасната си съдба, очакваща я в дълбините на замъка Сант Анджело. Тя бе знаела, че ще умре от огън и мъки, заобиколена от нечовешки врагове и чудовищата Немес. Тя беше знаела това още отпреди да се роди.

Този факт накара коленете ми да омекнат. Как скъпата ми приятелка бе могла толкова често да се смее с мен, да започва всеки нов ден с оптимизъм, да се наслаждава на живота толкова цялостно, когато е знаела, че всеки изминал миг я приближава към толкова ужасна смърт? Поклатих глава. Що за сила на волята изискваше това? Аз не я притежавах — знаех го. За разлика от Енея.

Но тя не бе можела да вземе детето със себе си, след като е знаела кога и как ще свърши животът й. Следователно детето бе останало при бащата. При Другия в човешка форма. При Наблюдателя.

Това ми се стори още по-тревожно, отколкото предишните ми открития. Порази ме убеждението, че Енея щеше да поиска от мен да играя някаква роля в живота на детето й ако е смятала, че е възможно. Собствените й видения от възможните бъдещи събития навярно свършваха с нейната смърт. Навярно не е знаела, че няма да бъда екзекутиран заедно с нея. Но пък ме беше помолила да разпръсва пепелта й на Старата Земя… което предполагаше, че трябва да оцелея. Навярно бе решила, че това ще е неизпълнима молба — да открия детето й и да му помагам по какъвто и да е начин, да го закрилям във вселена, осеяна с остри ръбове.

Осъзнах, че плача — не тихо, а със силни, накъсани ридания. Плачех за първи път след смъртта на Енея и — странно — това не беше толкова от скръб заради отсъствието й, а от мисълта за тази втора възможност да стисна детска ръчица, както някога бях стискал дланта на двайсетгодишната Енея, да закрилям това дете на любимата ми, както се бях опитвал да закрилям самата нея.

И се бях провалил. Сам поставих присъдата си.

Да, не бях успял да защитя Енея, но тя знаеше, че ще се проваля, че самата тя ще се провали в опита си да унищожи Мира. Беше ме обичала и обичаше живота, и в същото време знаеше, че ще се провалим.

Нямаше причина да се проваля с това дете. Навярно Наблюдателят с радост щеше да посрещне помощта ми, споделения човешки опит с това момченце или момиченце, което почти със сигурност бе нещо повече от човек. Спокойно можех да кажа, че никой не е познавал Енея по-добре от мен. Това щеше да е важно за отглеждането на детето — на новия месия. Щях да му отнеса този разказ, който сега стоеше безполезен в паметта на перото, и да споделям откъси от него с детето, когато пораснеше, а някой ден да му го дам целия.

Взех плочата и перото и се заразхождах из шрьодингеровата си килия. Все още стоеше въпросът с неизбежната ми екзекуция. Никой нямаше да дойде и да ме освободи. Беше го решила експлозивната обвивка на яйцето и ако имаше начин да заобиколи проблема, вече някой щеше да го е направил. По някаква невероятна случайност и късмет бях оцелял толкова дълго, когато на всеки няколко часа имаше ново надиграване със смъртта, докато детекторът душеше за излъчването на частицата. До този момент бях побеждавал законите на квантовата случайност, но късметът ми нямаше да продължава безкрайно.

Спрях на място.

Спомних си за четирите стъпки от учението на Енея за новата връзка на нашата раса с Празнотата, Която Обвързва. Още преди да дойда в килията си бях изпитал, дори да не бях усъвършенствал, езика на мъртвите и живите. С написването на разказа бях показал, че мога да прониквам в Празнотата поне за старите спомени на онези, които все още бяха живи, дори ядреноенергийната обвивка да пречеше на способността ми да усещам какво става в момента с приятели като отец де Соя, Рахил, Ломо или Мартин Силенъс.

А изобщо имаше ли такава пречка? Може би подсъзнателно отказвах да се опитам да се свържа със света на живите — поне за нещо друго, освен спомените за Енея, — тъй като знаех, че сега обитавам света на мъртвите.

Вече не. Исках да се махна оттук.

Енея споменаваше за още две стъпки, но никога не ми ги беше обяснила изцяло — чуването на музиката на сферите и извършването на първата стъпка.

Сега разбирах и двете идеи. Без да видя телепортирането й и без огромния прилив на гещалтово разбиране, дошло заедно с ужасното съпреживяване на смъртта й, никога нямаше да ги проумея. Но сега ги разбирах.

Бях смятал, че слушането на музиката на сферите е някакъв паранормален радиотелескопичен номер — всъщност чуване на прашенето и пропукването на звездите, както вече от единайсет или повече столетия правеха радиотелескопите. Но Енея изобщо не бе имала предвид това, съзнавах аз. Тя слушаше не звездите, а резонанса на хората — човеци и други, — обитаващи тези звезди. И беше използвала Празнотата като насочващ фар, преди да се телепортира.

Личното й телепортиране бе почти необяснимо за мен. Контролираните от Техноцентъра телепортаторни врати представляваха груби дупки, пробити в Празнотата — и следователно в пространство/времето, — които бяха поддържани отворени от порталите, също както в старите дни на скалпелната хирургия разрезите в човешката плът се бяха разтваряли с груби скоби. Телепортирането на Енея, разбирах сега аз, беше безкрайно по-изящно.

Докато двамата с приятелката ми постоянно се бяхме телепортирали на планетните повърхности и от една звездна система на друга с „Игдразил“, аз се бях чудил как прави така, че не се появяваме под някой хълм, на петдесет метра над земята или в ядрото на звезда. Струваше ми се, че подобно на неподготвените скокове с хокингов двигател, онова сляпо свободно телепортиране е случайно и опасно. Но ние винаги се бяхме появявали точно там, където искаше Енея. И сега разбирах защо.

Енея чуваше музиката на сферите. Тя резонираше заедно с Празнотата, Която Обвързва, която на свой ред резонираше с разумен живот и мисъл, а после приятелката ми използваше почти неограничената енергия на Празнотата, за да… за да направи първата стъпка. Да мине през Празнотата до мястото, където я очакваха тези гласове. Веднъж тя ми беше казала, че Празнотата улавя енергията на квазари, на екплодиращите ядра на галактики, на черни дупки и черна материя. Навярно достатъчно, за да придвижи няколко органични форми на живот през пространство/времето и да ги отведе на съответното място.

Любовта бе първичният двигател във вселената, веднъж ми каза Енея. Беше се пошегувала, че някой ден ще обясни физиката на този почти неизползван енергиен източник. Но не доживя, за да го направи.

Но сега разбирах какво е искала да каже и какъв е принципът. До голяма степен музиката на сферите се пораждаше от изящната хармония и акордни вариации на любовта. Свободно телепортиране до мястото, където чака нечий любим. Запомняне на определено място, на което си бил с онзи или онези, които обичаш. Копнежа да виждаш нови места.

Внезапно осъзнах защо през първите ни месеци заедно безцелно — както ми се струваше на времето — се бяхме телепортирали от свят на свят: Mare Infinitum, Ком-Рияд, Хеброн, Сол Дракони Септем, безименният свят, на който оставихме кораба, всички други, дори Старата Земя. Телепорталите не работеха. Енея ни бе отвеждала заедно с А. Бетик на тези места — като ги докосваше, усещаше дъха им, чувстваше слънчевата им светлина по кожата си, виждаше ги пълни с приятели, с хора, които обичаше, — научавайки музиката на сферите, за да може по-късно да бъде изпълнявана.

А и собствената ми самотна одисея, помислих си аз: телепортирането с каяка от Старата Земя на Лусус, облачната планета и всички други. Енергията зад това телепортиране беше Енея. Тя ме пращаше там, за да мога да вкуся от тези места и някой ден отново да ги открия сам.

Бях смятал — дори докато записвах разказа в перото, което стисках подмишница в шрьодингеровата си смъртна килия, — че едва ли съм бил нещо повече от обикновен спътник в поредица от случайни авантюри. Но всичко това бе имало цел. Бях любим, пътуващ заедно с любимата си — или към любовта си — през музикални петолиния от светове. Петолиния, които е трябвало да науча наизуст, за да мога някой ден отново да ги свиря.

 

 

Затворих очи в шрьодингеровата си котешка кутия и се съсредоточих, после съсредоточеността ми преля в онова изпразнено умствено състояние, което бях усвоил чрез медитация на Тян Шан. Всеки свят е имал своята цел. Всяка минута е имала своята цел.

В тази съзнателна пустота се отворих за Празнотата, Която Обвързва и вселената, с която резонираше тя. Нямаше да мога да го направя, съзнавах аз, без причастието на кръвта на Енея, без нанотехнологично създадените организми, които сега обитаваха клетките ми и щяха да обитават клетките на моите деца. „Не — мигновено си помислих аз, — не на моите деца. А клетките на онези от човешката раса, които отхвърлеха кръстоида. Клетките на техните деца.“ Нямаше да мога да направя това, ако не го бях научил от Енея. Нямаше да мога да чуя гласовете, които чувах тогава — още по-големи хорове, отколкото преди, — без да усъвършенствам граматиката и синтаксиса на езика на мъртвите и живите през месеците, докато работех по разказа и очаквах смъртта си.

Нямаше да мога да направя това, съзнавах аз, ако бях безсмъртен. Това равнище на любов към живота и към другите е дар, веднъж завинаги разбрах аз, не за безсмъртните, а за онези, които живеят кратко и винаги са под сянката на смъртта.

Докато стоях там и се вслушвах в усилващите се акорди на музиката на сферите, сега способен да различавам в хора отделни звездни гласове — на Мартин Силенъс, все още жив, но умиращ на родния ми свят Хиперион, на Тео на красивата Мауи-обетована, на Рахил на Света на Бърнард, на полковник Касад на червения Марс, на отец де Соя на Пацем — и дори прекрасните акорди на мъртвите, на Дем Риа на Витъс-Грей-Балианъс Б, на скъпия отец Главк на студения Сол Дракони Септем, гласа на майка ми отново на далечния Хиперион — аз чух и думите на Джон Кийтс, произнесени със собствения му глас и с гласа на Мартин Силенъс, и с гласа на Енея:

Но туй човешкият живот е: война, дела,

провали и тревоги,

битки на фантазии — наблизо и далеч,

и всички хора носят туй добро,

че пак във въздуха остават и ни връщат

усещането ни за съществуване, показват ни

как тиха е смъртта. Там гдето почвата от хора

        се превръща

или във бурени, или в цветя. За мен обаче няма глъбина,

в която да потъна…

Но сега за мен бе вярно тъкмо обратното — имаше повече от достатъчно глъбини, в които да потъна. В този момент вселената стана безкрайно дълбока, музиката на сферите се превърна от хор в симфония, триумфална като Бетховеновата „Девета“, и аз разбрах, че винаги ще съм в състояние да я чувам, когато поисках или се наложеше, че винаги ще мога да я използвам, за да направя стъпката, която трябваше, за да видя онази, която обичах, или ако не успеех, да открия място, което да обичам заради собствената му красота.

Енергията на квазарите и експлодиращите звездни ядра ме изпълни. Носех се по вълни от енергия, по-прекрасни и по-лирични дори от крилете на прокудените ангели, плъзгащи се по слънчевите лъчи. Сега обвивката от смъртоносна енергия на моя затвор ми се струваше смехотворна като самата шега на Шрьодингер, детско въже за скачане, поставено в кръг на земята около мен като затворнически стени.

Излязох от шрьодингеровата котешка кутия и от системата на Армагаст.

За миг усетих, че ограниченията на шрьодингеровия затвор изчезват и завинаги остават зад мен, че съществувам никъде и навсякъде в пространството, но оставам физически цял в тялото, перото и плочата си, и изпитах радост, силна, колкото зашеметяващия ефект от самото свободно телепортиране. Свободен! Бях свободен! Вълната от Щастие бе толкова мощна, че ми се прииска да заплача, да извикам сред заобикалящата ме светлина на непространството, да присъединя гласа си към хора от гласове на живите и мъртвите, да запея с кристално чистите симфонии на сферите, издигащи се и потъващи като истински акустичен прибой навсякъде около мен. Най-после свободен!

И тогава си спомних, че единствената причина да съм свободен, единственият човек, който можеше да придаде смисъл на тази свобода, е мъртъв. Енея беше мъртва. Радостта от освобождението ми внезапно изтля и на нейно място изпитах просто, но дълбоко задоволство от избавлението си след толкова много месеци затвор. Вселената вече можеше да е сива за мен, но сега поне бях свободен да ида където поискам в това еднообразно царство.

Но къде отивах? Летях сред светлина, телепортирах се във вселената с перото и плочата подмишница и все още не бях решил.

На Хиперион ли? Бях обещал на Мартин Силенъс да се върна. Можех да чуя силно отекващия му в Празнотата глас, минал и настоящ, но той нямаше още дълго да участва в хора. Оставаха му само дни живот или дори още по-малко. Но не на Хиперион. Още не.

На Биосферното звездно дърво? С удивление чух, че продължава да съществува в някаква форма, макар че гласът на Ломо отсъстваше от симфонията там. Това място бе важно за нас с Енея и някой ден трябваше да се върна. Но още не.

На Старата Земя? Удивително, съвсем ясно чух музиката на тази сфера — чух някогашния глас на Енея, собствения си глас, песента на приятелите от Талиезин. В Празнотата, Която Обвързва разстоянията не означаваха нищо. Времето там закалява, но не унищожава. Но не на Старата Земя. Още не.

Чувах десетки възможности, още десетки гласове, които лично исках да чуя, хора, които исках да прегърна и с които да плача. Но сега най-силно реагирах на музиката от света, на който бяха измъчвали и убили Енея. Пацем. Родина на Църквата и гнездо на нашите врагове — не, сега го виждах, все същото. Пацем. На Пацем за мен не беше останало нищо друго от Енея, знаех го, освен пепелта на миналото.

Но тя ме бе помолила да взема праха й и да го разпръсна на Старата Земя. Да го разпръсна там, където най-много се бяхме смели и обичали.

Пацем. Във въртопа от енергия на Празнотата, вече излязъл от шрьодингеровата килия, но съществуващ единствено като чиста квантова вероятност, аз взех решение и се телепортирах на Пацем.