Дан Симънс
Триумфът на Ендимион (31)

31

Излъгах ви.

В началото казах, че не съм бил с Енея, когато се решаваше съдбата й — като загатвах, че не зная каква е тя — и го повторих няколко периода за сън по-рано, пишейки редовете, които тогава със сигурност смятах за последни.

Но излъгах, като не казах цялата истина, както би могъл да се изрази някой свещеник.

Излъгах, защото не исках да пиша за това, да го преживявам отново, да го вярвам. Но сега зная, че трябва да направя всички тези неща. Преживявал съм го през всеки час от затворничеството си тук в тази шрьодингерова котешка кутия. Вярвам го от мига, в който споделих преживяването със скъпата ми приятелка, с моята мила Енея.

Преди да ме откарат от системата на Пацем аз знаех каква е съдбата на любимото ми момиче. И след като го повярвах и отново го преживях, в името на истината и на нашата любов съм длъжен да го разкажа.

Всичко това достигна до мен, докато бях упоен и покорен, затворен в резервоар с висока гравитация на борда на совалка-робот, един час след моя десетминутен процес пред Инквизицията, на мирска астероидна база, отдалечена на десет светлинни минути от Пацем. Веднага щом чух, усетих и видях тези неща, разбрах, че са действителни, че се случват в момента и че единствено близостта ми с Енея и бавното ми научаване на езика на живите ми позволяват толкова мощно съпреживяване. Когато всичко свърши, започнах да крещя в резервоара си, вкопчих се в животоподдържащите системи и заблъсках по стената с глава и юмруци, докато пълният с вода контейнер не закипя от кръвта ми. Опитах се да откъсна осмозната маска, която покриваше лицето ми като някакъв паразит, изсмукващ дъха ми. Но не успях. Цели три часа крещях, протестирах и почти успях да изпадна в безсъзнание, докато хиляди пъти преживявах миговете с Енея и хиляди пъти виках в агония. После автоматичният кораб ми впръсна приспивателни през напомнящите на пиявици системи, резервоарът се пресуши и аз потънах в криогенна сомния, когато фотонният кораб достигна точката си на прехвърляне към недалечната система Армагаст.

Събудих се в шрьодингеровата котешка кутия. Автоматичният кораб ме натовари на ядреноенергийния сателит и го изстреля без човешка намеса. В продължение на няколко мига останах дезориентиран, струваше ми се, че съпреживените с Енея мигове са били кошмар. После осъзнах действителността им и отново започнах да крещя. Мисля, че от няколко месеца пак не съм с всичкия си.

Ето какво ме тласна към тази лудост.

 

 

Енея също беше отведена, окървавена и в безсъзнание, от базиликата „Св. Петър“, но за разлика от мен на следващия ден се събуди нито упоена, нито зашеметена. Тя се свести — и аз съпреживях това свестяване по-ясно, отколкото си спомням собственото си, живо и реално като втора система от сетивни възприятия — в огромна каменна зала, кръгла, широка трийсетина метра, с висок петдесет метра таван. В него бе вградено блестящо заскрежено стъкло, което оставяше впечатление за дневна светлина, макар Енея да предположи, че това е илюзия и че помещението се намира дълбоко в някаква още по-голяма сграда.

Лекарите ме бяха почистили за десетминутния ми процес, още докато бях в безсъзнание, но никой не беше докосвал раните на Енея: лявата страна на лицето й бе възпалена и покрита със синини, бяха й разкъсали и свалили дрехите, оставяйки я съвсем гола, устните й бяха подути, лявото й око почти беше затворено — можеше да вижда с него с огромно усилие, а дясното й око бе замъглено от мозъчно сътресение, — а по гърдите, бедрата, ръцете и корема й имаше натъртвания и рани. Някои от тях бяха засъхнали, но други бяха достатъчно дълбоки, за да се нуждаят от зашиване, за което никой не се беше погрижил. Те продължаваха да кървят.

Тя бе завързана за нещо като ръждясало желязно скеле, което висеше на вериги от високия таван и й позволяваше да се облегне и отпусне тежестта си, но в същото време я държеше почти изправена, с опънати надолу ръце — почти вертикална звезда от студен метал, на която приятелката ми висеше във въздуха с жестоко заключени със скоби за рамката китки и глезени. Пръстите на краката й стигаха на десетина сантиметра над излъскания под. Можеше да мърда главата си. Кръглото помещение беше почти празно, освен скелето и още два предмета. От дясната страна на стола бе поставен голям кош за смет. В него имаше пластмасов калъф. До десния лъч на звездата се виждаше ръждива метална табла с различни инструменти: древни зъболекарски клещи, обли остриета, скалпели, триони за кости, дълъг форцепс, парчета тел с бодли на трисантиметрови интервали, огромни ножици, по-къси, назъбени ножици, шишета с тъмна течност, туби с паста, игли, дебел конец и чук. Още по-обезпокоителна беше кръглата решетка с големина около два и половина метра под Енея, през която се виждаха десетки малки сини пламъчета. Носеше се слаб мирис на природен газ.

Енея опита скобите — те изобщо не помръднаха, — почувства пулсирането на натъртените си китки и глезени, отпусна глава назад и зачака. Косата й беше сплъстена и можеше да усети огромна подутина на скалпа си, а също още една в основата на черепа си. Гадеше й се и тя се опита да не повърне върху собственото си тяло.

Няколко минути по-късно в каменната стена се отвори тайна врата. Вътре влезе Радамант Немес и застана точно оттатък решетката от дясната страна на Енея. Появи се втора Радамант Немес и зае мястото от дясната страна на приятелката ми. Последваха я още две Немеси, които застанаха в дъното на залата. Те не пророниха нито дума. Енея също не им каза нищо.

Няколко минути след това с искрене се появи Джон Доменико кардинал Мустафа — холографското му изображение в нормален ръст се материализира точно пред Енея. Илюзията за физическо присъствие бе почти съвършена, като се изключеше факта, че кардиналът седеше на стол, който не се виждаше на холограмата и оставяше впечатлението, че се носи във въздуха. Мустафа изглеждаше по-млад и здрав, отколкото на Тян Шан. Няколко секунди по-късно към него се присъедини холосът на по-едър кардинал в червена роба, последван от слаб, туберкулозен на вид свещеник. Миг след това през реалната врата в стената на реалната тъмница влезе висок, красив мъж, изцяло облечен в сиво, и застана при холосите. Мустафа и другият кардинал продължиха да седят на невидимите си столове, докато холосът на монсиньора и реално присъстващият мъж в сиво стояха зад столовете като прислужници.

— Г. Енея — каза великият инквизитор, — позволете ми да ви представя ватиканския външен министър Негово високопреосвещенство кардинал Лурдъсами, неговия секретар монсиньор Лукас Оди и нашия високоуважаван съветник Албедо.

— Къде съм? — попита Енея. Трябваше повторно да произнесе въпроса си заради подутите си устни и натъртена челюст.

Великият инквизитор се усмихна.

— Засега ще отговаряме на всичките ви въпроси, мила моя. А после вие ще отговаряте на нашите. Гарантирам ви го. И за да отговоря на първия ви въпрос, вие сте в най-дълбоката… хм… стая за разпит… в замъка Сант Анджело на десния бряг на новия Тибър близо до моста Сант Анджело, съвсем близо до Ватикана и все още на света Пацем.

— Къде е Рол?

— Рол ли? — попита великият инквизитор. — А, говорите за вашия съвсем безполезен телохранител. В момента, струва ми се, е приключил собствената си среща със Светата служба и е на борда на кораб, готвещ се да напусне системата ни. Толкова ли е важен за вас, мила моя? Бихме могли да уредим връщането му в замъка Сант Анджело.

— Не е важен — промълви Енея и след първия миг на болка и мъка от думите й, аз усетих мислите и… загриженост за мен, ужас за мен, надежда, че няма да ме използват като средство за нейна принуда.

— Както желаете — каза кардинал Мустафа. — Днес искаме да разпитаме вас. Как се чувствате?

Енея ги погледна през здравото си око.

— Е — рече великият инквизитор, — човек не може да нападне Светия отец в базиликата „Св. Петър“ и да се надява, че ще се измъкне безнаказано.

Енея промълви нещо.

— Какво казвате, мила моя? Не можахме да разберем. — Мустафа леко се усмихваше — самодоволно хилене на крастава жаба.

— Аз… не… съм… нападнала… папата.

Кардиналът разпери ръце.

— Щом настоявате, г. Енея… но намеренията ви не изглеждаха приятелски. Какво бяхте замислили, когато се затичахте по централната пътека към Светия отец?

— Да го предупредя — отвърна Енея. С част от ума си тя преценяваше нараняванията си, докато слушаше брътвежа на великия инквизитор: сериозни натъртвания, но нищо счупено, раната от сабя на бедрото й се нуждаеше от зашиване, както и онази на гърдите й. Но нещо в системата й не беше наред — вътрешен кръвоизлив? Малко вероятно. Бяха й инжектирали чуждо вещество.

— За какво да го предупредите? — мазно попита кардинал Мустафа.

Енея помръдна глава, за да погледне със здравото си око към кардинал Лурдъсами и после към съветник Албедо. Но не каза нищо.

— За какво да го предупредите? — повтори кардинал Мустафа. След като Енея не отговори, великият инквизитор кимна към най-близкия клонинг. Бледата жена бавно се приближи до стола на Енея, взе по-малката от двете ножици, като че ли се отказа, остави инструмента обратно върху таблата, приближи се още повече, застана на едно коляно на решетката до дясната ръка на приятелката ми, изви назад кутрето й и го отхапа. Немес се усмихна, изправи се и изплю кървавия пръст в коша за отпадъци.

Енея изкрещя от удивление и болка и едва не припадна.

Създанието Немес изстиска турникетна паста от тубата и намаза остатъка от кутрето й.

Холосът на кардинал Мустафа изглеждаше натъжен.

— Не искаме да ви причиняваме болка, мила моя, но и няма да се колебаем да го направим. Ще отговаряте на въпросите ни бързо и честно, иначе и други ваши части ще свършат в коша. Последен ще е езикът ви.

Енея сподави пристъпа на гадене. Болката от осакатената й ръка бе невероятна — макар и отдалечен на десет светлинни минути, тя ме накара да изкрещя от вторичния шок.

— Исках да предупредя папата… за… вашия преврат — изхриптя Енея, без да откъсва поглед от Лурдъсами и Албедо. — Инфаркт.

Кардинал Мустафа премигна от изненада.

— Ти наистина си вещица — тихо каза той.

— А ти си мръсен предател — високо и ясно отвърна Енея. — Всички вие. Вие продадохте собствената си Църква. Сега продавате своя марионетен Ленар Хойт.

— О? — обади се кардинал Лурдъсами. Изглеждаше леко развеселен. — И как го правим, дете?

Енея рязко завъртя глава към съветник Албедо.

— Техноцентърът контролира живота и смъртта на всички чрез кръстоидите. Хората умират, когато Техноцентърът пожелае да умрат… невралните мрежи в процес на умиране са много по-продуктивни от живите. Вие пак ще убиете папата, но този път възкресяването му няма да е успешно, нали?

— Много проницателно, мила моя — изтътна кардинал Лурдъсами и сви рамене. — Може би наистина е време за нов понтифик. — Той вдигна ръка във въздуха и зад тях в залата се появи пета холограма: папа Урбан XVI в кома на болнично легло, заобиколен от монахини, истински лекари и медицински машини, носещи се около него. Лурдъсами отново махна с топчестата си ръка и образът изчезна.

— Ваш ред ли е да станете папа? — попита Енея и затвори очи. Под клепачите й затанцуваха червени петна. Когато отново погледна, външният министър скромно свиваше рамене.

— Достатъчно — каза съветник Албедо. Той мина направо през холосите на седналите кардинали и застана на края на решетката пред Енея. — Как манипулираше телепортаторната среда? Как се телепортираше без портали?

Енея погледна към представителя на Техноцентъра.

— Това ви плаши, нали, съветник? По същия начин, по който кардиналите се страхуват лично да застанат пред мен.

Сивият мъж показа съвършените си зъби.

— В никакъв случай, Енея. Но ти притежаваш способността да се телепортираш — заедно с онези до теб — без портали. Техни високопреосвещенства кардинал Лурдъсами и кардинал Мустафа, както и монсиньор Оди, не желаят внезапно да изчезнат от Пацем заедно с теб. Що се отнася до мен… би ми било приятно да ни телепортираш някъде. — Той зачака. Енея не отговаряше и не помръдваше. Съветник Албедо пак се усмихна. — Ние знаем, че ти си единствената, която се е научила да извършва този вид телепортиране — тихо продължи той. — Нито един от твоите така наречени ученици не е в състояние да усвои тази техника. Но каква всъщност е техниката? Единственият начин, по който успяхме да използваме Празнотата за телепортиране, е като отваряме постоянни цепнатини в средата… а това изисква прекалено много енергия.

— И те вече не ви позволяват да го правите — промълви Енея и премигна, за да проясни червените петна и да срещне погледа на сивия мъж. Болката от ръката й се надигаше и утихваше в и около нея като вълни в неспокойно море.

Съветник Албедо леко повдигна вежди.

— Те ли не ни позволяват? Кои са те, дете? Разкажи ни за своите господари.

— Не са ми господари — промълви Енея. Трябваше да се съсредоточи, за да се справи с виенето на свят. — Лъвовете, Тигрите и Мечките — прошепна тя.

— Стига шикалкавене — изтътна Лурдъсами. Дебелият мъж кимна на втория клонинг, който се приближи до таблата, взе ръждиви клещи, застана до лявата ръка на Енея, хвана китката й и изтръгна един от ноктите на любимата ми.

Тя изкрещя, припадна за миг, свести се, опита се да извърне глава навреме, но не успя, повърна върху себе си и тихо простена.

— В болката няма достойнство, дете мое — рече кардинал Мустафа. — Кажи ни онова, което те пита съветникът, и ние ще сложим край на това тъжно представление. Ще те отведат оттук, ще се погрижат за раните ти, ще ти развият нов пръст, ще те почистят и облекат, а после ще те върнат при твоя телохранител, ученик или там каквото е. Този грозен епизод ще приключи.

В този момент, макар и зашеметена от страдание, Енея продължаваше да осъзнава с тялото си чуждото вещество, инжектирано в кръвта й. Клетките й го разпознаха. Отрова. Сигурна, бавнодействаща, убийствена отрова без антидот — щеше да се активира двайсет и четири часа по-късно, независимо от всичко друго. Тогава любимата ми разбра какво искат да направи и защо.

Енея винаги беше поддържала контакт с Техноцентъра, още отпреди да се роди, чрез шрьоновата верига в черепа на майка й, свързана с личността на баща й. Това й позволяваше пряко да докосва примитивните инфосфери и сега тя го направи — и усети твърдата повърхност на странните машини на Техноцентъра, които покриваха вътрешността на тази килия: уреди в уредите, сензори, неподдаващи се на човешко разбиране или описание, устройства, работещи в четири и повече измерения, очакващи, слухтящи, очакващи.

Кардиналите, съветник Албедо и Техноцентърът искаха да избяга. Бе предвидено всичко за телепортирането й от тази непоносима ситуация: холодрамната жестокост на мъченията, мелодраматичната абсурдност на затворническата килия в замъка Сант Анджело и тежката ръка на Инквизицията. Щяха да я мъчат, докато вече не можеше да издържа повече и когато се телепортираше, уредите на Техноцентъра щяха да измерят всичко до милиардна от наносекундата, да анализират начина й на използване на Празнотата и да получат възможност да го копират. Техноцентърът най-после щеше да си върне телепортаторите — не в примитивния им вид чрез пробиване на дупки или с гидеонов двигател, а мигновени, изящни и завинаги техни.

Енея не обърна внимание на великия инквизитор, облиза сухите си, напукани устни и отчетливо каза на съветник Албедо:

— Зная къде живеете.

Устните на красивия сив мъж потръпнаха.

— Какво искаш да кажеш?

— Зная къде е Техноцентърът — къде са физическите му елементи — отвърна Енея.

Албедо се усмихна, но тя видя краткия му поглед към двамата кардинали и високия свещеник.

— Глупости — отсече той. — Нито едно човешко същество не знае местоположението на Техноцентъра.

— Отначало — с леко провлачен от болка и шок глас каза Енея, — Техноцентърът е бил подвижна общност, носеща се в примитивната инфосфера на Старата Земя, известна като Интернет. После, още преди Хеджира, сте преместили мехурчестите си памети, сървърите и основния си инфоцентър в куп астероиди, намиращи се в дълга орбита около слънцето, далеч от Старата Земя, която сте се готвели да унищожите…

— Накарайте я да млъкне — изръмжа Албедо, обърнат с гръб към Лурдъсами, Мустафа и Оди. — Опитва се да ни отвлече от разпита. Всичко това няма значение.

Израженията на холосите на Мустафа, Лурдъсами и Оди показваха точно обратното.

— В дните на Хегемонията — продължи Енея, като премигваше със здравото си око от усилие да съсредоточи вниманието си и да успокои гласа си по време на продължителните, бавни вълни от болка, — Техноцентърът решил, че е благоразумно да разнообрази физическите си компоненти — матрици на мехурчеста памет, скрити дълбоко под земята на деветте лабиринтни свята, векторни сървъри в орбиталните индустриални комплекси около Тау Сети Сентър, личности от Техноцентъра, пътуващи по телепортаторните комуникационни канали, и мегасферата, свързваща всичко това чрез телепортаторните цепнатини в Празнотата, Която Обвързва.

Албедо скръсти ръце.

— Ти бълнуваш.

— Но след Падането — каза Енея, като държеше здравото си око отворено и предизвикателно гледаше към сивия мъж, — Техноцентърът се обезпокоил. Атаката на Мейна Гладстоун срещу телепортаторната среда ви накарала да спрете, макар че щетите, нанесени на мегасферата ви, били поправими. Решили сте да продължите с разнообразяването. Увеличили сте броя на личностите си, миниатюризирали сте същностната памет на Техноцентъра и още по-директно сте започнали да паразитирате върху човешките неврални мрежи…

Албедо й обърна гръб и посочи към най-близкото създание Немес.

— Тя бълнува. Заший й устните.

— Не! — заповяда кардинал Лурдъсами. Очите на дебелия мъж блестяха. — Не я докосвайте, докато не ви наредя.

Клонингът от дясната страна на Енея вече беше взел игла и кълбо дебел конец. Сега бледоликата жена спря и въпросително погледна към Албедо.

— Почакай — съгласи се съветникът.

— Искали сте невралният ви паразитизъм да е по-пряк — каза Енея. — Затова всяка една от милиардите същности на Техноцентъра преобразувала заобикалящата я матрица в кръстоидна форма и се свързала директно с човешкия си приемник. Сега всеки от индивидите на Техноцентъра има свой собствен човешки приемник, в който живее и когото може да унищожи при желание. Останали сте свързани чрез старите инфосфери и новите гидеонови мегасферни възли, но сте толкова близо до хранителния си източник…

Албедо отметна глава и се изсмя, показвайки съвършените си зъби. После разпери ръце и се обърна към трите човешки холоса.

— Това е невероятно представление — заяви той, без да престава да се смее. — Вие инсценирахте всичко това за разпита й… — съветникът махна с ръка, за да посочи килията, стъклото на тавана, желязната звезда, на която висеше Енея, — … а в крайна сметка момичето си играе със собствените ви умове. Пълни глупости. Но чудесно представление.

Кардинал Мустафа, кардинал Лурдъсами и монсиньор Оди изключително внимателно гледаха към съветник Албедо, но холографските им пръсти докосваха холографските им гърди.

Холосът на Лурдъсами се изправи от невидимия си стол и се приближи до ръба на решетката. Холографската илюзия бе толкова съвършена, че Енея можеше да чуе тихото шумолене на кръста, който се люлееше на гърдите му, окачен на червен копринен шнур. В него беше преплетена златна нишка и шнурът завършваше с голям червен и златен кичур. Тя се съсредоточи върху люлеещия се кръст, за да не обръща внимание на болката в осакатените си ръце. Можеше да усети отровата, която бавно се разпространяваше в крайниците и тялото й като тумори и нематоди на растящ кръстоид. Енея се усмихна. Каквото й да й стореха, клетките на тялото и кръвта й никога нямаше да приемат кръстоида.

— Това е интересно, но не е важно, дете мое — измърмори кардинал Лурдъсами. — А това — той посочи с късите си, тлъсти пръсти към раните и голотата й, сякаш отвратен, — е изключително неприятно. — Холосът се наведе към нея и интелигентните му, малки свински очички се впиха в лицето й. — И съвсем излишно. Кажи на съветника каквото те пита.

Енея вдигна глава, за да срещне погледа на огромния мъж.

— Как става телепортирането без телепортатор ли?

Кардинал Лурдъсами облиза тънките си устни.

— Да, да.

Тя се усмихна.

— Просто е, Ваше високопреосвещенство. Единственото, което трябва да направите, е да минете няколко курса, да научите за научаването… на езика на мъртвите и на живите, как да чувате музиката на сферите… и после да приемете причастието на кръвта ми или кръвта на някой от последователите ми, който е пил от виното.

Лурдъсами отстъпи назад, сякаш зашлевен. Той вдигна кръста си и го протегна пред себе си като щит.

— Богохулство! — изрева кардиналът. — Jesus Christus est primogenitus mortuorum; ipsi gloria et imperioum in saecula saeculorum!

— Иисус Христос наистина е бил първият, роден от мъртвите — тихо отвърна Енея. Отразената светлина от кръста блестеше в здравото й око. — И вие би трябвало да го славите и да му се подчинявате, ако желаете. Но той никога не е искал човешките същества да се възкресяват от смъртта като лабораторни мишки по волята на мислещи машини…

— Немес — изръмжа съветник Албедо и този път никой не му възрази. Създанието Немес, което стоеше до стената, мина над решетката, протегна петсантиметровите си нокти и ги заби в лицето на Енея точно под очите й, като разкъса мускулите и оголи скулите на скъпата ми приятелка под силната светлина. Енея издаде дълъг, ужасен стон и се отпусна на звездата. Немес приближи лицето си и оголи малките си, остри зъби в широка усмивка. Дъхът й смърдеше на леш.

— Отхапи й носа и клепачите — нареди Албедо. — Бавно.

— Не! — извика Мустафа, скочи на крака, забърза напред и протегна ръце, за да спре клонинга. Холографските му длани минаха през съвсем реалната плът на Немес.

— Един момент — каза съветник Албедо и вдигна показалец. Създанието замръзна с отворена уста над очите на Енея.

— Това е чудовищно — възкликна великият инквизитор. — Каквото беше и отношението ви към мен.

Албедо сви рамене.

— Беше решено, че се нуждаете от урок, Ваше високопреосвещенство.

Мустафа се тресеше от ярост.

— Наистина ли вярвате, че сте наши господари?

Съветник Албедо въздъхна.

— Винаги сме били ваши господари. Вие сте тленна плът, заобикаляща мозъци на шимпанзе… бърборещи примати, разлагащи се още от момента на раждането си. Единствената ви роля във вселената е на акушери на по-висша форма на самосъзнание. На истински важна форма на живот.

— Техноцентърът… — с ужасно презрение каза кардинал Мустафа.

— Отдръпнете се — нареди съветник Албедо. — Иначе…

— Иначе какво? — засмя се великият инквизитор. — Иначе ще ме измъчвате, както измъчвате тази заблудена жена ли? Или ще накарате чудовището си пак да ме убие? — Той размаха холографската си ръка през напрегнатото тяло на Немес, после през Албедо. Кардиналът продължи да се смее и се обърна към Енея. — Ти така или иначе си мъртва, дете. Кажи на това бездушно създание каквото иска и ние ще сложим край на страданията ти след секунди, без никаква…

— Тишина! — извика Албедо и вдигна ръка като сгърчена лапа.

Холосът на кардинал Мустафа изкрещя, заби пръсти в гърдите си, претърколи се по решетката през окървавените крака на Енея и желязната звезда, през краката на един от клонингите, отново изкрещя и изчезна.

Кардинал Лурдъсами и монсиньор Оди погледнаха към Албедо. Лицата им бяха безизразни.

— Съветник — тихо и почтително заговори външният министър, — мога ли аз да я разпитам за момент? Ако не успеем, правете с нея каквото поискате.

Албедо студено го изгледа, но след миг бутна Немес по рамото. Чудовището се отдалечи на три крачки и затвори огромната си уста.

Лурдъсами се пресегна към осакатената дясна ръка на Енея, сякаш за да я стисне. Холографските му пръсти като че ли потънаха в окървавената плът на любимата ми.

— Quod petis? — прошепна кардиналът и отдалечен на десет светлинни минути, крещящ и сгърчен в своя резервоар с висока гравитация, аз го разбрах чрез Енея: „Какво искаш?“

— Virtutes — промълви Енея. — Concede mihi virtutes, quibis indigeo, valeum impere.

И потънал в ярост и мъка, разплисквайки течности от резервоара си, с всяка секунда все повече отдалечаващ се от Енея, аз разбрах: „Сила. Да ми бъде дадена силата, която ми трябва, за да изпълня решението си.“

— Desiderium tuum grave est — прошепна кардинал Лурдъсами. „Желанието ти е сериозно.“ — Quod ultra quaeris? — „Какво още искаш?“

Енея премигна, за да изтръска с мигли кръвта от здравото си око и да може да вижда лицето на кардинала.

— Quaero togam pacem — с тих, но твърд глас отвърна тя. „Искам мир.“

Съветник Албедо отново се засмя.

— Ваше високопреосвещенство — саркастично каза той, — мислите ли, че не зная латински?

Лурдъсами погледна към сивия мъж.

— Точно обратното, съветник. Бях сигурен, че знаете. Тя почти се е пречупила, нали разбирате. Виждам го на лицето й. Но най-много се страхува от пламъците… а не от звяра, който насъсквате срещу й.

Албедо му отправи скептичен поглед.

— Дайте ми пет минути с пламъците, съветник — каза кардиналът. — Ако това не успее, пуснете звяра си.

— Три минути — отсече съветникът и отстъпи назад до клонинга, който беше забил нокти в лицето на Енея.

Лурдъсами също отстъпи няколко крачки.

— Дете — отново на хегемонийски английски произнесе той — страхувам се, че ще те боли много. — Външният министър махна с холографските си ръце и изпод решетката изригна огнен стълб, който опърли босите крака на Енея. Кожата й се запали, почерня и започна да се сбръчква. Стаята се изпълни със зловонието на изгоряла плът.

Енея изкрещя и се опита да се отскубне от скобите. Те не помръднаха. Основата на желязната греда, на която висеше, започна да се нажежава и прониза с болка голите й прасци и бедра. Усетих, че по кожата й плъзват мехури. Тя отново изкрещя.

Кардинал Лурдъсами махна с ръка и пламъците потънаха под решетката, блещукайки като синьо око на гладен хищник.

— Това е само, за да разбереш каква болка ще изпиташ — измърмори кардиналът. — А за нещастие, когато човек е сериозно обгорен, болката продължава дори след като плътта и нервите са безвъзвратно изгорели. Твърдят, че това е най-болезнената смърт.

Енея изскърца със зъби, за да не изкрещи. По бледите й гърди капеше кръв от разкъсаните й бузи… същите гърди, които бях милвал и целувал и до които бях заспивал. Затворен в резервоара си на милиони километри и готов да потъна в забравата на сомнията, аз крещях и беснеех.

Албедо стъпи върху решетката и каза на скъпата ми приятелка:

— Телепортирай се, за да избегнеш всичко това. Телепортирай се на кораба, който откарва Рол на сигурна смърт, и го освободи. Телепортирай се на кораба на Консула. Автохирургът ще те излекува. И дълго ще живееш с мъжа, когото обичаш. Иначе тук те очаква бавна и мъчителна смърт, също както Рол го очаква бавна и мъчителна смърт далеч от теб. Никога повече няма да го видиш. Никога няма да чуеш гласа му. Телепортирай се, Енея. Спаси се, докато още имаш време. След минута този човек ще изгори плътта на краката и ръцете ти, докато костите ти не почернеят. Но няма да те оставим да умреш. Ще пусна Немес да се нахрани с теб. Телепортирай се, Енея. Телепортирай се още сега.

— Енея — обади се кардинал Лурдъсами, — es igitur rarata? — „Готова ли си?“

— In nomine Humanitus, ego parata sum — отвърна тя впила здравото си око в очите на кардинала. „В името на човечеството — готова съм.“

Външният министър махна с ръка. Всички струи газ едновременно лумнаха. Пламъци обгърнаха любимата ми и киборга на Албедо.

Енея се изпъна от болка, когато огънят я погълна.

— Не! — изкрещя Албедо и отскочи от решетката. Синтетичната му плът гореше и оголваше изкуствените му кости. Скъпите му сиви дрехи се издигнаха към високия таван и красивото му стопено лице се стичаше по гърдите му. — Не, проклет да си! — отново изкрещя той и протегна пламтящите си пръсти към гърлото на Лурдъсами.

Дланите му преминаха през холограмата. Кардиналът гледаше към лицето на Енея през пламъците. Той вдигна дясната си ръка.

— Misericordiam Dei… in nomine Partis, et Filii, et Spiritu Sancti.

Това бяха последните думи, които Енея чу, докато огънят обгръщаше ушите, шията и лицето й. Косата й избухна в пламъци.

Но през няколкото секунди живот, които й бяха останали, аз усещах болката й. И чувах мислите й като вик — не, като шепот в ума си.

„Рол, обичам те.“

После жегата стана огромна, болката стана огромна, усещането й за живота, любовта и мисията й стана огромно и се издигна сред пламъците като дим към невидимия таван. И моята скъпа Енея умря.

Усетих мига на смъртта й като експлозия на гледка, звук и символна същност. В този момент изчезна всичко във вселената, което си струваше да обичам и заради което си струваше да живея.

Не изкрещях. Престанах да удрям по стените на резервоара. Носех се в безтегловност, усещах, че резервоарът се изпразва, че приспивателните и системите за криогенна сомния се вливат като червеи в плътта ми. Не се съпротивлявах. Не ме интересуваше.

Енея беше мъртва.

Фотонният кораб се прехвърли в квантово състояние. Когато се събудих, бях в тази шрьодингерова котешка кутия.

Нямаше значение. Енея бе мъртва.