Дан Симънс
Триумфът на Ендимион (18)

18

Вечерта преди приема на Далай лама аз съм уморен, но не мога да заспя. А. Бетик го няма — останал е в Йо-кунг, заедно с Джордж, Джигме и трийсетте товара строителен материал, които трябваше да са тук вчера, но бяха задържани в града заради стачка на носачите. На сутринта андроидът ще наеме нови носачи и ще поведе групата през последните няколко километра до Храма.

Неспокойно се надигам от дюшека си и обличам конопените панталони, избелялата риза, обувките и лекото си термояке. Когато излизам навън, забелязвам светлина на фенер, струяща през матовите прозорци и хартиената врата на пагодата на Енея. Отново работи до късно. Тръгвам внимателно, за да не я обезпокоя като разклатя платформата, и се спускам до главното равнище на Храма, висящ във въздуха.

Винаги се удивлявам колко е пусто нощем това място отначало си мислех, че е заради тръгналите си строителни работници — повечето от които живеят в скалните кратери около Йо-кунг, — но постепенно разбрах колко малко хора прекарват нощта в храмовия комплекс. Джордж и Джигме обикновено спят в колибата си, но тази вечер са в Йо-кунг, заедно с А. Бетик. Понякога игуменът Кемпо Нга Уанг Таши остава при монасите, но сега се е върнал в официалния си дом в Йо-кунг. Неколцина монаси — сред които Чим Дин, Лабсанг Самтен и монахинята Донка Няпсо — предпочитат аскетичния си дом тук пред официалния манастир в Йо-кунг. От време на време при тях или в празното светилище остава летецът Ломо, но не и тази нощ. Той отдавна е заминал за Зимния дворец, след като ни спомена за идеята си да се изкатери по Нанда Деви на юг от Потала.

Така че докато гледам към меката светлина на фенери, идваща откъм жилищата на монасите на най-долното равнище в източния край на комплекса — сияние, което угасва пред очите ми, — останалата част от Храма е тъмна и тиха под звездната светлина. Не е изгрял нито Оракул, нито другите ярки луни, макар че хоризонтът на изток започва да изсветлява. Звездите са невероятно ярки, почти колкото от космоса. Тази нощ се виждат хиляди — повече, отколкото в нощното небе на Хиперион или на Старата Земя — и аз надигам глава, за да видя бавно движещата се малка луна, на която би трябвало да се крие корабът. Нося комуникационния дисков дневник със себе си и трябва само да прошепна в него, но двамата с Енея бяхме решили, че заради близостта на Мира трябва да оставим дори теснолъчевите предавания с и от кораба само за крайно наложителни ситуации.

Искрено се надявам в скоро време да не възникват крайно наложителни ситуации.

По стълбите, стълбищата и късите мостове надолу по западната страна на храмовия комплекс прекосявам тухлено-каменния перваз под най-долните сгради. Нощният вятър се надига и мога да чуя скърцането на всички платформени равнища. Над мен плющят молитвени флагчета и виждам сгрените от звездна светлина облаци, вихрещи се на фона на скалата далеч надолу. Вятърът не е чак толкова силен, че да издава характерния вълчи вой, който ме будеше през първите ми няколко нощи тук, но преминаването му през цепнатините и дървените греди кара света около мен да шумоли.

Достигам стълбището на Мъдростта и се изкачвам през медитативния павилион на Правилното разбиране, после заставам за миг на балкона, за да погледна към мрака и стихналите жилища на монасите, кацнали на скалата на изток. В сложните резби под пръстите й разпознавам безкрайното умение и търпение на сестрите Куку и Кей Се. Увит в якето си заради усилващия се вятър, аз се изкачвам по спиралното стълбище до платформената пагода за Правилно мислене. На източната й стена Енея е проектирала голям, съвършено кръгъл прозорец, обърнат към хлътването на хребета, над което се появява Оракул. Ярките лъчи на луната първо осветяват покрива на пагодата, после и задната стена, в мазилката на която са врязани следните думи от „Сута Нипата“:

„Както угасеният от вятър пламък

остава в покой и не може да се определи,

така и освободеният от индивидуалност мъдрец

остава в покой и не може да се определи.

И е над всякакви образи —

над силата на думите.“

Зная, че този откъс се отнася за загадъчната смърт на Буда, но го чета на лунната светлина с мисълта дали може да се свърже с Енея, самия мен или и с двама ни. Като че ли не може. За разлика от монасите, които се стремят тук към просветление, аз не изпитвам каквото и да е желание да се извисявам над индивидуалността си. Онова, което ме очарова и изпълва с наслада, е самият свят — всички безбройни светове, които съм имал привилегията да видя. Не искам да оставям зад себе си света и сетивните си възприятия от него. И зная, че Енея изпитва същото към живота — че връзката й с него е като католическото причастие, само че в този случай светът е нафората и трябва да се погълне.

И все пак мисълта, че същността на нещата, на хората, на живота е над всички образи и над силата на думите, отеква в мен. В последно време се опитвах — и не успявах — да изразя с думи дори същността на това място, само за да открия безплодността на тези усилия.

Аз излизам от оста на Мъдростта, пресичам дългата платформа за готвене и хранене и поемам нагоре по стълбищата, мостовете и платформите на Морала. Оракул вече се е издигнал над хребета и светлината му, наред с блясъка на Двете по-малки луни, обагря скалата и червеното дърво около мен.

Минавам през павилионите за Правилна реч и Правилно поведение и спирам да си поема дъх в кръглата пагода за Правилен поминък. Точно пред пагодата за Правилни усилия има бамбукова бъчва с вода за пиене и аз утолявам жаждата си. По терасите и стрехите се веят молитвени флагчета, докато тихо минавам по дългата свързваща платформа до най-високите сгради.

Медитативният павилион за Правилно внимание е едно от последните изпълнения на Енея и все още мирише на новоотсечен кедър бонзай. Изкачвам се десет метра по стръмната стълба и стигам до павилиона за Правилна медитация, увиснал над грамадата на Храма. Прозорецът му гледа към скалната стена. Няколко минути оставам тук, за пръв път осъзнал, че когато луната изгрее, върху тази каменна плоча пада сянката на самата пагода и че Енея е проектирала покрива на павилиона така, че сянката му да се свързва с естествените процепи и багри на скалата, образувайки друга сянка, в която разпознавам китайския йероглиф за Буда.

В този момент ме пронизва студ, макар че вятърът не духа по-силно отпреди. По ръцете и тила ми пробягват тръпки. Разбирам — не, виждам, — че каквато и да е, мисията на Енея е обречена на провал. Че двамата с нея ще бъдем заловени, разпитани, навярно измъчвани и екзекутирани. Обещанията, които бях дал на стария поет на Хиперион, щяха да отидат на вятъра. Да унищожа Мира, бях казал аз. Мира, с неговите милиарди вярващи, милиони въоръжени мъже и жени, хиляди бойни кораби… Да върна обратно Старата Земя, бях се съгласил с него. Е, поне я бях посетил.

Поглеждам през прозореца, за да видя небето, но под лунната светлина има само скална стена и бавно оформяща се сянка с името на Буда, три вертикални черти като мастило по пергамент с цвят на камък, три хоризонтални черти, които се заоблят и сливат, образувайки три бели лица в негативните пространства, три лица, които ме наблюдават в мрака.

Бях обещал да пазя Енея. Заклевам се, че ще дам живота си за нея.

Отърсвам се от студа и предчувствието, излизам на платформата за Медитация, прикрепвам осигурителното си въже за един от кабелите и прелитам трийсетте метра над бездната до платформата под най-горната тераса, на която са двете спални пагоди. Докато се изкачвам по последната стълба до най-високото равнище, аз си мисля: „Сега навярно ще мога да заспя“.

 

 

Не съм оставил бележки за това в дисковия дневник. Спомням си го сега, докато го пиша.

Светлината в пагодата на Енея беше угасена. Това ме зарадва — тя стоеше до късно и работеше прекалено много. Високите скелета и кабелните преходи не бяха за уморена архитектка.

Влязох в собствената си пагода, затворих плъзгащата се врата и си събух обувките. Всичко бе така, както го бях оставил — външният параван беше открехнат, лунната светлина огряваше дюшека ми, вятърът тракаше в стените и тихо разговаряше с планината. Фенерите ми не бяха запалени, но луната и споменът ми осигуряваха достатъчно светлина. Освен спалния ми дюшек, на пода бяха само татамито и раклата, в която държах раницата си, малко храна, халба за бира, дихателните маски от кораба и катераческата ми екипировка: нищо не можеше да ме спъне.

Окачих якето си на кукичката до вратата, наплисках си лицето с вода от легена върху раклата и свалих ризата, чорапите, панталоните и бельото си, после ги напъхах в платнена торба, която прибрах в раклата. Утре беше ден за пране. Въздъхнах, усетил, че предчувствието за обреченост от медитативния павилион сега се превръща в обикновена умора, и се приближих до спалния си дюшек. Винаги спях гол, освен в планетарната гвардия и по време на пътуването ми с кораба на Консула, заедно с двамата ми приятели.

В мрака зад ярката ивица лунна светлина долових съвсем леко движение и сепнат, заех бойна поза. Голотата ми ме караше да се чувствам по-уязвим от обикновено. После си помислих: „А. Бетик трябва да се е върнал по-рано“. Отпуснах десния си юмрук.

— Рол? — каза Енея и се наведе напред под лунната светлина. Беше увила долната половина на тялото си с одеялото ми, но раменете, гърдите и коремът й бяха голи. Оракул докосваше с меките си лъчи косата и скулите й.

Отворих уста да отговоря, понечих да се обърна към дрехите или якето си, отказах се и се отпуснах на едно коляно до дюшека, за да издърпам завивката и да се покрия. Не бях срамежлив, но това бе Енея. А тя беше…

— Рол — повтори Енея и този път гласът й не бе въпросителен. Тя се приближи към мен на колене. Одеялото се свлече от нея.

— Енея — глупаво запелтечих аз. — Енея, аз… ти… аз не… ти всъщност не…

Тя допря показалец до устните ми и миг по-късно го отдръпна, но преди да успея да заговоря, Енея се наведе още по-близо към мен и притисна устните си към мястото до което се бе докоснал пръстът й.

Всеки път, когато се бях допирал до младата си приятелка, усещах електрически ток. Описвал съм това и по-рано и винаги съм се чувствал глупаво да дискутирам въпроса, но приписвах явлението на нейната… аура… на електрическия заряд на личността й. Той бе действителен, не метафоричен. Но в този момент не усетих помежду ни да прескача каквато и да е искра.

За миг останах неподвижен. Но после топлотата и настойчивостта на целувката надделяха над мислите ми, над съмненията и над всичките ми сетива във всеки смисъл на думата и аз също започнах да я целувам, прегърнах я и я притеглих към себе си, докато тя плъзгаше ръце под моите и прокарваше силните си пръсти по гърба ми. Повече от пет нейни години преди това, когато ме бе целунала на прощаване край реката на Старата Земя, целувката й беше пламенна, електрическа, изпълнена с въпроси и послания… но все пак целувка на шестнайсетгодишно момиче. Тази целувка беше топло, влажно, открито докосване на жена и аз й отвърнах мигновено.

Целувахме се цяла вечност. Смътно съзнавах голотата и възбудата си като нещо, за което би трябвало да се тревожа, от което би трябвало да се срамувам, но това усещане бе далечно и незначително пред усилващата се топлина и пламенност на целувките. Когато накрая устните ни се разделиха, копнеещи отново да се докоснат, ние започнахме да се целуваме по бузите, клепачите, челото, ушите. Сведох лице и целунах вдлъбнатината на шията и, като усещах пулса й и вдишвах аромата на кожата й.

Тя се придвижи напред на колене и леко изви назад гръб така, че едната й гърда докосна бузата ми. Хванах я в шепата си и едва ли не почтително целунах зърното й. Енея стисна с ръка тила ми. Чувствах ускоряващия й се дъх, когато сведе лице към мен.

— Почакай, почакай — казах аз, вдигнах глава и се отдръпнах назад. — Не, Енея, ти си… искам да кажа… мисля, че не…

— Шшт — прекъсна ме тя, отново се наведе, целуна ме и се притисна към мен така, че тъмните й очи сякаш изпълниха света. — Шшт, Рол. Да. — Енея пак ме целуна, наклони се надясно и двамата се отпуснахме върху дюшека, без да преставаме да се целуваме. Надигналият се вятър тракаше в стените от оризова хартия и цялата платформа се люлееше от силата на целувката ни и от движението на нашите тела.

 

 

Трудно ми е. Да разказвам за такива неща. Да споделям най-личните и съкровени мигове. Струва ми се светотатство да изразявам такива неща с думи. И лъжа — да не го сторя.

Да видиш и почувстваш за пръв път любимата си гола е най-чистото житейско просветление. Ако във вселената съществува истинска религия, тя трябва да включва тази истина или завинаги ще остане куха. Да правиш любов с жена, която заслужава тази любов, е една от малкото абсолютни награди да си човешко същество, да уравновесяваш всички болки, загуби, неловкост, самота, безумие и компромиси на човешкия живот. Да правиш любов с такава жена компенсира много грешки.

Никога преди не бях правил любов с такава жена. Знаех го още докато се целувахме и лежахме един до друг, още преди да започнем да се движим бавно, после бързо, после отново бавно. Разбирах, че никога не съм се любил истински — че сексът на младия войник в отпуска с приятелки или на моряка с жените на шлеповете, когато си бях мислил, че зная всичко възможно по въпроса, всъщност не е било дори само началото.

Това беше началото. Спомням си, че по едно време Енея се надигна над мен, силно притиснала ръка в гърдите ми, докато собствените й гърди бяха хлъзгави от пот, но тя продължаваше да ме гледа — с такава напрегнатост и топлота, че сякаш двамата бяхме завинаги свързани от погледа си също толкова здраво, колкото и от бедрата и гениталиите си. Щях да си спомням този миг всеки следващ път, щом правехме любов, а през тези първи мигове на близост като че ли си спомнях всички онези пъти от бъдещето.

 

 

Лежахме един до друг под лунната светлина. Чаршафите и одеялата бяха усукани около нас, студеният вятър от север изсушаваше потта по телата ни, бузата й беше притисната до гърдите ми и бедрото ми бе прехвърлено над нейния хълбок. Продължавахме да се докосваме. Пръстите и си играеха с космите на гърдите ми, моите пръсти проследяваха очертанията на лицето й, стъпалото ми се ллъзгаше нагоре-надолу по прасеца й.

— Грешка ли беше това? — прошепнах.

— Не — отвърна тя. — Освен ако…

Сърцето ми се разтуптя.

— Освен ако?

— Освен ако си пропуснал онези ваксини в планетарната гвардия, които съм сигурна, че са ти направили — поясни Енея. Бях толкова обезпокоен, че не долових преднамерено дразнещите нотки в гласа й.

— Какво? Ваксини ли? Какви ваксини? — попитах аз и се претърколих, за да се повдигна на лакът. — А… ваксини… по дяволите. Знаеш, че са ми ги направили. Господи.

— Зная — промълви Енея и сега видях, че се усмихва.

Когато ние, хиперионските момчета, постъпихме в планетарната гвардия, властите ни направиха обичайните одобрени от Мира инжекции — против малария, рак, грип и за контрол на раждаемостта. Във вселената на Мира, в която огромното мнозинство от хора избираха кръстоида — избираха да се опитат да постигнат безсмъртие, — контролът на раждаемостта бе факт. След сключване на брак човек можеше да се обърне към властите за антидот или просто да си го купи от черния пазар, когато настанеше време да създаде семейство. Или пък, ако не избереше нито пътя на кръста, нито на семейството, ваксината щеше да действа до старостта и смъртта му. От години не се бях сещал за това. Всъщност, струва ми се, че десет години по-рано А. Бетик ме бе попитал за тези ваксини на кораба на Консула, когато разговаряхме за превантивната медицина, и аз бях споменал за инжекциите в планетарната гвардия. Нашата млада, единайсет-дванайсетгодишна приятелка бе седяла свита на кушетката в холоямката, зачетена в книга от корабната библиотека и като че ли не бе обръщала каквото и да е внимание…

— Не — все още изправен на лакът, казах аз. — Имам предвид истинска грешка. Ти си…

— Аз съм си аз — промълви тя.

— … на двайсет и една стандартни години — довърших. — Аз съм…

— Ти си си ти — прекъсна ме Енея.

— … единайсет стандартни години по-възрастен от теб.

— Невероятно — каза тя. Когато вдигна поглед към мен, лунната светлина огря цялото й лице. — Можеш да правиш изчисления. В такъв момент.

Въздъхнах и се претърколих по корем. Завивките миришеха на нас. Вятърът продължаваше да се усилва и сега тракаше в стените.

— Студено ми е — прошепна Енея.

През следващите дни и месеци при тези думи щях да я притискам в обятията си, но тази нощ реагирах буквално и се изправих, за да затворя паравана. Вятърът беше по-студен от обикновено.

— Не — поклати глава тя.

— Какво?

— Не го затваряй съвсем. — Енея скочи на крака, вдигнала завивката само до кръста си.

— Но…

— Лунната светлина по теб — промълви Енея.

Може би гласът й предизвика физическата ми реакция. Или видът й, докато ме чакаше на дюшека. Освен на нас, стаята миришеше на прясна слама заради новите татами и рьокана в тавана. И на свежия, студен планински въздух. Но леденият вятър не забави реакцията ми.

— Ела тук — прошепна тя и разтвори одеялото като пелерина, за да ме скрие в него.

 

 

Следващата утрин е, отново работя на строежа и се движа като замаян. Част от проблема е недоспиването — Оракул беше залязъл и небето на изток изсветляваше, когато Енея се върна в собствения си павилион, — но основната причина е удивлението ми. Животът беше предприел обрат, какъвто изобщо не бях очаквал, какъвто никога не си бях представял.

Поставям в скалата подпори за галерията. Майсторите Харуюки, Кенширо и Войтек Майер са пред мен и пробиват дупки в камъка, докато Ким Байунг-Сун и Вики Гросели зидат тухли зад и под нас, а дърводелецът Чангчи Кенчунг започва да реди дървения под на самата тераса. Ако вчера Ломо не беше направил показното си изпълнение по свободно катерене и не бе закрепил въжета и кабели, с майсторите спокойно бихме могли да паднем от дървените греди. Сега, докато скачаме от греда на греда, ние просто закрепваме някоя от карабините на ремъците си за следващото въже. Веднъж вече бях паднал и осигурителното въже ме бе спасило: всяко от тях можеше да издържи тежест, пет пъти по-голяма от моята.

Скачам от греда на греда и закрепям следващата, която виси на един от кабелите. Вятърът се усилва и заплашва да ме отнесе в пространството, но аз се задържам с една ръка за увисналата над мен греда и с три пръста на другата за самата скала. Стигам до края на третото фиксирано въже, откачвам карабината си и се приготвям да я закача за четвъртото от седемте въжета, поставени от Ломо.

Не зная какво да мисля за предишната вечер. Тоест, зная как се чувствам — ободрен, объркан, възвисен, влюбен — но не и какво да мисля по въпроса. Опитвам се да пресрещна Енея преди закуска в общата трапезария до жилищата на монасите, но тя вече се е нахранила и е отишла на новата източна галерия, за да помогне на изпадналите в затруднение резбари. После пристигнаха А. Бетик, Джордж Тсаронг и Джигме Норбу с носачите и час-два бях зает да сортирам греди, длета и други строителни материали и да ги пренасям до новите високи скелета. Преди да започне поставянето на гредите бях отишъл до източната галерия, но А. Бетик и Тсипон Шакабра разговаряха с Енея, така че тичешком се върнах обратно на скелетата и потънах в работа.

Сега скачах на последната греда, поставена тази сутрин, готов да закрепя следващата в дупката, издълбана от Харуюки и Кенширо с длета и малки, насочени взривове. После Войтик и Вики ще я циментират. След трийсет минути ще е достатъчно здрава и Чангчи ще може да монтира отгоре й работна платформа. Свикнал съм да скачам от греда на греда, да пазя равновесие и да приклякам, за да поставя следващата и сега го правя, като балансирам с лявата си ръка. Внезапно гредата се залюлява далеч напред и аз губя равновесие, надвесвайки се над нищото. Зная, че осигурителното въже ще ме задържи, но не ми е приятна мисълта да падна и да увисна между последната греда и новопробитата дупка. Ако нямам достатъчно инерция, за да се отблъсна с крак от гредата, ще трябва да чакам Кенширо или някой от другите майстори да дойде и да ме измъкне.

За част от секундата взимам решение и скачам, хващам люлеещата се греда и силно се отблъсквам. Тъй като осигурителното въже е дълго няколко метра, цялата ми тежест увисва на пръстите ми. Гредата е прекалено дебела, за да я хвана здраво и усещам, че се изплъзвам от твърдото като желязо дърво. Но вместо да се отпусна и увисна на въжето, продължавам да се мъча да се задържа, успявам да залюлея тежкия трегер назад и скачам, за да прелетя последните два метра, приземявам се на хлъзгавата греда и размахвам ръце, за да запазя равновесие. Като се смея на собствената си глупост, заставам задъхан за миг, загледан в облаците, врящи на няколко хиляди метра под краката ми.

Чангчи Кенчунг скача от греда на греда към мен, като бързо се закрепва за фиксираните въжета. В очите му блести ужас и за миг съм сигурен, че нещо се е случило с Енея. Сърцето ми се разтуптява толкова силно и тревогата ме изпълва толкова бързо, че едва отново не загубвам равновесие. Но се задържам и заставам, балансирайки на последния трегер, докато със страх очаквам Чангчи.

Когато стига при мен, той е прекалено задъхан, за да говори. Прави ми настойчиви жестове, но аз не мога да го разбера. Навярно е видял комичното ми премеждие с гредата и се е обезпокоил. За да се увери, че съм добре, аз протягам ръка към карабината на ремъците ми и му показвам, че е стабилно закрепена за осигурителното въже.

Там няма карабина. Изобщо не съм я закачил за последния фиксиран кабел. Бях скочил към люлеещата се греда без осигурително въже над бездната…

Внезапно ме връхлита пристъп на шемет, залитам три стъпки към скалата и се облягам на студения камък. Надвисналият зъбер се опитва да ме отблъсне и сякаш цялата планина се накланя навън.

Чангчи хваща фиксирания кабел, дърпа една от карабините на ремъците ми и я закача за него. Кимвам в знак на благодарност и се опитвам да не избълвам закуската си, докато той е при мен.

Застанали десет метра зад завоя на скалата, Харуюки и Кенширо жестикулират. Току-що са пробили поредната съвършена дупка. Искат да ги настигна и да поставя следващия трегер.

 

 

Делегацията за вечерния прием на Далай лама в чест на Мира заминава точно след обеда в общата трапезария. Там виждам Енея, но освен многозначителната размяна на погледи и усмивката й, от която коленете ми се разтреперват, не можем да разговаряме.

Събираме се на най-долното равнище. От горните платформи ни махат стотици работници, монаси, готвачи, учени и носачи. Между ниските прорези в източния хребет започват да се трупат и вихрят дъждовни облаци, но небето над Хсуан-кунг Ссу все още е синьо и развяващите се на високите тераси червени молитвени флагчета изпъкват с почти удивителна яснота.

Всички сме облечени в пътни дрехи и другите носят официалното си облекло във водонепроницаеми чанти за рамо, а аз в раницата си. По традиция приемите на Далай лама се провеждат късно вечер и имаме повече от десет часа, но пътуването по Горния път ще отнеме шест часа, а по-рано същия ден в Йо-кунг бяха пристигнали куриери и един летец, които съобщиха, че времето отвъд хребета Кун Лун е лошо, затова оживено поемаме напред.

Редът, в който се движим, е установен по протокол. Кметът на Йо-кунг и велик шамбелан на Храма, висящ във въздуха Чарлз Чи-кяп Кемпо върви няколко крачки пред игумена на гомпата Кемпо Нга Уанг Таши, който му е почти връстник. Техните „пътни дрехи“ са по-блестящи от моите официални и двамата мъже са заобиколени от малки рояци помощници, монаси и охрана.

Зад свещениците-политици са Гяло Тондуп и Лабсанг Самтен, съответно братовчед и брат на сегашния Далай лама. Те крачат спокойно и се смеят като младежи на върха на физическото си здраве и умствена яснота. Белите им зъби лъщят на фона на кафеникавите им лица. Лабсанг носи яркочервена катераческа чуба, която сякаш го прави молитвеното флагче на нашата процесия, насочила се на запад по тесния път към цепнатината Йо-кунг.

Тромо Трочи от Дому, блестящият пътуващ търговец от юг, върви с единствения си спътник от толкова много месеци насам — огромна зигокоза, натоварена със стока. На рунтавата й шия висят три звънеца, чийто звук ми напомня за молитвените камбанки в Храма. Ломо Дондруб ще ни пресрещне в Потала, но присъствието му в делегацията символично е представено върху най-горната торба на гърба на зигокозата от парче нова тъкан за неговия парапланер.

Двамата с Енея крачим последни в процесията. Няколко пъти се опитвам да заговоря за предишната нощ, но тя ме кара да замълча, като притиска показалец до устните си и кима по посока на търговеца и другите ни спътници. Отварям общ разговор за строителството на Храма през последните дни, но умът ми продължава да кипи от въпроси.

Скоро сме в Йо-кунг, покрай рампите и галериите, в който са се събрали тълпи, размахващи знаменца и молитвени флагчета. Застанали по терасите и пред скалните колиби, гражданите ръкопляскат на своя кмет и на останалите от нас.

Точно зад разположения в цепнатината град, близо до трамплинните платформи на единствения кабелен път, който ще използваме, за да стигнем до Потала, ние срещаме друга делегация, отправила се за приема на Далай лама: Дорье Фамо и нейните девет духовнички. Дорье Фамо пътува в паланкин, носен от четирима мускулести мъже, защото е игуменка на гомпата „Самден“, мъжки манастир на трийсетина клика по южната стена на същия хребет, към който е долепена северната страна на Храма, висящ във въздуха. Дорье Фамо е на деветдесет и четири стандартни години и когато била тригодишна открили, че е превъплъщение на първата Дорье Фамо, Мълниеносната свиня. Тя е жена с огромно влияние и в продължение на повече от седемдесет стандартни години е била префект и аватар на отделен женски манастир — гомпата „Оракул“ в Ямдрок Тсо на шейсетина клика по опасния склон на хребета. Сега Мълниеносната свиня, заедно с деветте си спътнички и трийсетината носачи и стражи чака при кабелния път да закачат огромните карабини на паланкина й.

Дорье Фамо надниква през завесите, разглежда групата ни и вика Енея да се приближи. От нехайните забележки на приятелката ми зная, че няколко пъти е ходила в гомпата „Оракул“ в Ямдрок Тсо, за да се среща със Свинята и че двете бързо са се сприятелили. От онова, което А. Бетик поверително сподели с мен, зная също, че неотдавна Дорье Фамо е казала на духовничките и монахините в гомпата „Оракул“ и на монасите в гомпата „Самден“, че именно Енея, а не Негово светейшество сегашният Далай лама, е въплъщение на живия Буда на Милостта. Според андроида мълвата за тази ерес бързо се разпространила, но заради популярността на Мълниеносната свиня по целия Тян Шан Далай лама още не бил реагирал на тази обида.

Сега виждам, че двете жени — моята млада Енея и старицата в паланкина — спокойно бъбрят и се смеят, докато двете делегации чакат да пресекат кабелния път над бездната Лангма. Дорье Фамо сигурно бе настояла да минем преди нейната група, защото носачите отдръпнаха паланкина й настрани и деветте духовнички дълбоко се поклониха, когато Енея даде знак на процесията ни да се приближи до платформата. Чарлз Чи-кяп Кемпо и Кемпо Нга Уанг Таши изглеждат смутени, когато позволяват на помощниците си да закрепят макарите им за кабела — не от безпокойство за безопасността си, зная го, а от някакво нарушение на протокола, което ми е убягнало и което не ме интересува особено. В този момент ме интересува да остана насаме с Енея и да разговарям с нея. Или навярно просто пак да я целувам.

 

 

По време на пътуването ни до Потала вали проливен дъжд. През трите ми месеца тук се бяха изсипали много летни дъждове, но сега капките са ледени и придружени от стелещи се валма мъгла, които ни заобикалят отвсякъде. Изминаваме единия кабелен преход преди облаците окончателно да се сгъстят, но когато наближаваме източната страна на хребета Кун Лун, Горният път е хлъзгав от лед.

Горният път се състои от скални первази, тухлени галерии върху отвесна скала, високи дървени платформи по северния хребет на Хуа Шан, Цветната планина, и дълги поредици от висящи мостове, свързващи ледените скали с Кун Лун. После идва вторият по дължина висящ мост на планетата, съединяващ Кун Лун с Фари, последван от друга поредица галерии, мостове и первази, водещи на югозапад по източния склон на хребета Фари и достигащи до пазара. Там преминаваме през цепнатината и тръгваме по перваза почти право на запад към Потала.

Обикновено денем пътят отнема шест часа, но този следобед е мрачно, опасно тътрене през стелещата се мъгла и ледения дъжд. Помощниците, които пътуват заедно с кмета/велик шамбелан Чарлз Чи-кяп Кемпо и игумена Кемпо Нга Уанг Таши, се опитват да скрият господарите си под яркочервени и жълти чадъри, но леденият перваз често се стеснява и се налага знатните мъже да се измокрят, докато вървят в колона по един. Минаването по висящите мостове е кошмар — „подът“ на всеки от тях е просто единичен, изплетен от коноп кабел с вертикални конопени въжета, хоризонтални странични кабели за парапет и друг дебел кабел отгоре — и макар че обикновено е детска игра да запазиш равновесие по долния, докато се държиш за страничните въжета, в този проливен дъжд това усилие изисква пълна съсредоточеност. Но местните са го правили през десетки мусони и бързо преминават. Само ние с Енея колебливо спираме, когато мостовете се огъват и подскачат под тежестта на групата ни, а заледените въжета заплашват да се изплъзнат от ръцете ни.

Въпреки бурята — или навярно тъкмо заради нея — някой е запалил факлите по целия източен склон на хребета Фари и пламъците, пронизващи гъстата мъгла, ни помагат да следваме пътя си, когато дървените галерии завиват, издигат се и се спускат по заледени стълбища и достигат до нови мостове. Пристигаме на пазара Фари точно по здрачаване, макар че заради времето изглежда много по-късно. Там към нас се присъединяват други групи, насочили се към Зимния дворец, а покрай цепнатината на запад се движат поне седемдесет души. Паланкинът на Дорье Фамо все още подскача заедно с нас и подозирам, че всички, включително самият аз, малко и завиждаме, че е вътре.

Признавам, че съм разочарован: бяхме планирали да пристигнем в Потала по светло, докато червеникавото сияние все още огрява хребетите и високите върхове на север и запад от двореца. Никога преди не го бях виждал и с нетърпение очаквах да разгледам този район. Но сега широкият Горен път между Фари и Потала е просто поредица от осветени с факли первази и галерии. Нося в раницата си лазерното фенерче, макар че не съм сигурен дали това е безполезен опит за самозащита в случай, че нещата в двореца тръгнат на зле, или за да осветявам пътя си в мрака. Лед покрива скалите, платформите и конопените парапети по този най-използван път на планетата. Не мога да си представя да се спускам по кабелния път в такава нощ, но се носят слухове, че неколцина от най-дръзките гости пристигат тъкмо така.

Влизаме в Забранения град около два часа преди началото на приема. Облаците малко са се разнесли, дъждът стихва и първият поглед, който хвърлям към Зимния дворец, ме кара да стая дъх и да забравя за разочарованието си, че не съм дошъл по светло.

Зимният дворец е построен върху огромен връх, извисяващ се от хребета на Жълтата шапка. Зад него са по-високите върхове на Коко Нор и през облаците първо се показва „Дрепунг“, манастирът, който подслонява трийсет и пет хиляди монаси, ред след ред високи каменни сгради, издигащи се по отвесните склонове. Хилядите му прозорци блестят със светлината на фенерите, на балконите, терасите и входовете са закачени факли, а зад и над „Дрепунг“ се извисяват златните, докосващи небето покриви на Потала — Зимният дворец на Далай лама, — грейнали от блясъци и осветени отзад (въпреки мрака на бурята) от мълниите по върховете на Коко Нор.

Тук помощниците и обикновените пътници завиват обратно и в Забранения град влизаме само ние, поканените поклонници.

Горният път се изравнява и разширява, за да достигне петдесет метра. Настлан е със златни камъни, от двете му страни са запалени факли и го заобикалят безброй храмове, малки гомпи, външни манастирски сгради и военни постове. Дъждът е спрял, но пътят хвърля златисти отблясъци, докато стотиците ярко облечени поклонници и обитатели на Забранения град изпълват пространствата пред огромните стени и порти на „Дрепунг“ и Потала. Монаси в шафранени роби се движат на малки, мълчаливи групи. Дворцови служители в яркочервени и тъмнолилави одежди и жълти шапки, напомнящи на обърнати наопаки чинийки, бързо минават покрай войници в сини униформи с копия на черно-бели райета. Официални куриери тичат в плътно прилепнали по тялото им оранжево-червени или златисто-сини костюми. Жени от двора се плъзгат по златните камъни в дълги копринени, небесно– или тъмносини рокли и полите им тихо шумолят по мократа настилка. Свещеници от сектата на Червената шапка изпъкват с извитите си навътре шапки от тъмночервена коприна, докато друнгпите — хората от гористата долина — носят шапки от вълна на зигокоза и костюмите им са украсени с блестящи бели, червени, тъмнокафяви и златни пера, а дългите им, златни церемониални саби са пъхнати в ножници. Обикновеният народ в Забранения град е почти също толкова колоритен, колкото и висшите служители: готвачи, градинари, слуги, възпитатели, зидари и камериери, облечени в зелени, сини, златни или оранжеви копринени чуби, с копринени шапки с твърда, широка петдесетина сантиметра периферия, предназначена да пази лицата им от изгаряне в слънчеви дни и от дъжд по време на мусоните.

Нашата измокрена група изглежда сива и дрипава, но аз изобщо не мисля за външния ни вид, докато минаваме през високата шейсет метра порта на една от външните стени на манастира „Дрепунг“ и пресичаме моста Ки Чу.

Този мост е широк двайсет и дълъг сто и петнайсет метра и е построен от най-модерна въглеродна пластостомана. Материалът блести като черен хром. Под него… няма нищо. Той свързва последната цепнатина в хребета, спускаща се на хиляди метри до фосгеновите облаци долу. Откъм източната му страна — посоката, от която идваме — сградите на „Дрепунг“ се издигат два-три километра над нас, плоски стени, грейнали прозорци и паяжини от официални кабелни пътища между манастира и двореца. Откъм западната му страна — пред нас — Потала се издига върху скалния склон на повече от шест километра и хилядите й каменни лица и стотици златни покриви отразяват проблясващите в ниските облаци светкавици. В случай на нападение мостът Ки Чу за по-малко от трийсет секунди може да се вдигне откъм западната скала.

Той не се вдига и ние го пресичаме. Покрай двете му страни са строени войници в церемониална униформа, всички въоръжени със смъртоносно сериозно копие или енергомет. В отсрещния край на Ки Чу ние спираме при Парго Калинг, Западната порта — орнаментирана арка, висока осемдесет и пет метра. Отвътре блестят светлини, пречупвани през хиляди сложни мотиви. Най-яркото сияние идва от двете огромни очи — всяко е диаметър повече от десет метра, — които гледат на изток над Ки Чу и „Дрепунг“.

Когато минаваме под Парго Калинг, всички спираме. Предстои ни да стъпим на територията на самия Зимен дворец, макар че до истинската му порта остават още трийсетина крачки. Пред нас се изкачват хилядата стъпала, които ще ни отведат до двореца. Енея ми е разказвала, че тук идват поклонници от целия Тян Шан, като вървят на колене, а в някои случаи и като се просват по очи на всяка крачка — буквално измервайки стотиците или хиляди километри с телата си, — само за да минат под Западната порта и да докоснат с чела тази последна част от моста Ки Чу в знак на почит към Далай лама.

Двамата с Енея минаваме под арката заедно и се споглеждаме.

След като показваме поканите си на пазачите и служителите на главния портал, ние се изкачваме по хилядата стъпала. С удивление откривам, че стълбището е ескалатор, макар Тромо Трочи от Дому да ми прошепва, че често го оставят изключено, за да позволят на вярващите последно усилие, преди да ги допуснат в горните части на двореца.

На първите обществени равнища отново проверяват поканите ни, слуги ни освобождават от горните ни дрехи и други слуги ни придружават до стаи, в които можем да се изкъпем и преоблечем. Великият шамбелан Чарлз Чи-кяп Кемпо получава малък апартамент на седемдесет и осмото равнище на двореца и след безкрайни обиколки из външните коридори — прозорците от дясната ни страна гледат към червените покриви на манастира „Дрепунг“, които блестят под светлината на мълниите — ни посрещат други прислужници, определени за личните ни нужди. Всеки от групата ни има поне затворена със завеси ниша, в която ще спи след официалния прием, а съседните бани предлагат гореща вода, вани и съвременни звукови душове. Последвам Енея и й се усмихвам, когато ми намига на излизане от топлото помещение.

Нямам истинско официално облекло в Храма, висящ във въздуха — нито на кораба, който в момента се крие на третата луна, — но Ломо Дондруб и някои от другите с приблизително моите размери ми дадоха дрехи за приема: черни панталони и лъснати, високи, черни ботуши, бяла копринена риза под златна жилетка, червено-черно сако, завързано на кръста с тъмночервен копринен пояс. Официалната вечерна пелерина е направена от най-фина коприна, донесена от западните части на Музтаг Алта и е черна, но със сложни червени, златни, сребърни и жълти мотиви по краищата. Това е втората най-хубава пелерина на Ломо и той ясно ми даде да разбера, че ако я изцапам, скъсам или загубя, ще ме хвърли от най-високата платформа. Ломо е приятен, разбран човек — нещо почти нечувано за летец самотник, както са ми казвали, — но ми се струва, че не се шегуваше.

А. Бетик ми зае необходимите за приема сребърни гривни, купени от красивите пазари на Хей уанг-му. На раменете си поставям червената качулка от пух и вълна от зигокоза, заета ми от Джигме Норбу, който цял живот напразно бе чакал да получи покана за Зимния дворец. На шията ми виси верижка от сребро и нефрит, официален талисман на майстора дърводелец и мой приятел Чангчи Кенчунг, който тази сутрин ми каза, че е бил на три приема в двореца и че всеки път ужасно се е отегчавал.

В стаите ни се появяват слуги в златна коприна, за да ни съобщят, че е време да се съберем в главната приемна до тронната зала. Външните коридори са пълни със стотици гости, шумоли коприна, тракат накити, във въздуха се носи аромат на парфюм, одеколон, сапун и кожа. Пред нас зървам старата Дорье Фамо — Мълниеносната свиня, — поддържана от две от деветте й духовнички, всички в елегантни шафранови рокли. Свинята не носи накити, но бялата й коса е нагласена в сложни кокове и красиви плитки.

Роклята на Енея е проста, но поразителна — тъмносиня коприна с кобалтова качулка, покриваща иначе голите й рамене. Над деколтето й виси талисман от сребро и нефрит, в косата й е забоден сребърен гребен, държащ тънък полувоал. Много от жените наоколо носят воали в знак на свенливост и аз разбирам колко хитро е скрила лицето си приятелката ми.

Тя ме хваща за ръка и ние вървим по безкрайните коридори, завиваме надясно и се изкачваме по спиралните ескалатори към равнищата на Далай лама.

Навеждам се към нея и прошепвам в скритото й под воала ухо:

— Нервна ли си?

Зървам проблясък на усмивка под воала и тя стисва ръката ми.

Продължавам да упорствам.

— Хлапе, ти понякога виждаш бъдещето. Зная го. Та така… дали ще останем живи след тази вечер?

Навеждам се към нея и тя ми прошепва в отговор:

— Малко неща в бъдещето са установени, Рол. Повечето са течни като… — Енея посочва към фонтана, покрай който минаваме. — Но не виждам причина за безпокойство, а ти? Тук има хиляди гости. Далай лама може да поздрави лично само неколцина. Неговите гости… представителите на Мира… които и да са те, нямат основание да смятат, че сме тук.

Кимвам, но не съм убеден.

Внезапно братът на Далай лама Лабсанг Самтен бързо се спуска обратно по издигащия се ескалатор в нарушение на всякакъв протокол. Монахът се усмихва и ентусиазирано бъбри. Той се обръща към нашата група, но стотиците по автоматичното стълбище се навеждат към него, за да го чуят.

— Гостите от космоса са много важни! — възторжено казва Лабсанг. — Разговарях с нашия възпитател, който е помощник на заместник-министъра на протокола. Тази вечер ще се срещнем не само с мисионери!

— Нима? — пита великият шамбелан Чарлз Чи-кяп Кемпо, блестящ в многобройните си пластове червена и златна коприна.

— Да! — широко се усмихва Лабсанг Самтен. — Пристигнал е кардинал на мирската Църква! Много важен кардинал. С неколцина от първите си помощници.

Усещам, че стомахът ми кипва й после рязко се свива.

— Кой кардинал? — пита Енея. Гласът й звучи спокойно и заинтригувано. Приближаваме се до края на спиралното стълбище и въздухът се изпълва с шума на стотици или хиляди тихо разговарящи гости.

Лабсанг Самтен се изпъва в официалната си монашеска роба.

— Кардинал Мустафа — енергично съобщава той. — Много приближен на мирския папа, струва ми се. Мирът изразява почитта си към брат ми, като го праща тук за посланик.

Усещам, че Енея стисва ръката ми, но не мога ясно да видя изражението й през воала.

— И още неколцина важни мирски гости — продължава монахът и се обръща, когато приближаваме до приемната. — Включително някакви странни мирски жени. Военни, предполагам.

— Научи ли имената им? — пита Енея.

— Едно от тях — отвръща Лабсанг. — Генерал Немес. Тя е много бледа. — Братът на Далай лама обръща широката си, искрена усмивка към Енея. — Кардиналът е помолил специално да се запознае с вас, г. Енея. С вас и с вашия придружител г. Ендимион. Министърът на протокола много се изненадал, но е уредил частен прием за вас, мирските хора, разбира се, регента и брат ми, Негово светейшество Далай лама.

Изкачването ни завършва. Стълбището потъва в мраморния под. Енея ме е хванала подръка и двамата се сливаме с шума и строго овладения хаос на главната приемна.