Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хиперион (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rise of Endymion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 54 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)

Издание:

Дан Симънс. Триумфът на Ендимион

Американска, I издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корицата „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 45

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

23

Времето и движението като че ли отново се забавят, сякаш пак мога да виждам във фазоизместено състояние, но този път това е само заради въздействието на адреналина и пълната ми съсредоточеност. Мислите ми препускат. Сетивата ми необикновено се изострят. Виждам, чувствам и пресмятам всяка микросекунда със свръхестествена яснота.

Немес прави още една крачка… по-скоро към Енея, която стои от лявата ми страна, отколкото към мен.

Това повече прилича на шахмат, отколкото на бой. Печеля, ако убия безчувствената кучка или я съборя от платформата, за да избягаме. Тя не трябва да ме убие, за да печели… а само да ме неутрализира за достатъчно време, за да убие Енея. Енея е нейната цел. Енея винаги е била нейна цел. Това чудовище е създадено, за да убие Енея.

Шахмат. Немес току-що е пожертвала двете си най-силни фигури — своите чудовищни близнаци, — за да неутрализира нашия кон Шрайка. Сега и трите пионки са извън дъската. Само Немес — черната царица, Енея — царицата на човечеството и обикновената пешка на Енея — аз.

Немес се усмихва. Зъбите й са остри и многобройни. Ръцете й все още са отстрани, дългите й нокти блестят, дясната й подлакътница е оголена като някакъв отвратителен хирургически модел… нечовешката вътрешност… не, абсолютно нечовешка. Острият ръб на ендоскелета й отразява следобедните лъчи.

— Енея — тихо казвам аз, — моля те, дръпни се назад. — Тази най-висока платформа свързва каменната галерия и стълбището. Искам приятелката ми да напусне платформата.

— Рол, аз…

— Направи го веднага — прекъсвам я без да повишавам тон, но влагам в думите цялата властност, на която съм се научил и която съм придобил през трийсет и двете стандартни години на живота си.

Енея прави четири крачки назад и стъпва на каменния перваз. Корабът продължава да виси на петдесет метра от нас. От балкона ни наблюдават много лица. Опитвам се със силата на волята си да накарам сержант Грегориъс да излезе навън и да унищожи тази кучка Немес, но не виждам тъмното му лице. Навярно е прекалено отслабнал заради раните си. Навярно смята, че битката трябва да е честна.

„Мамицата му“, мисля си аз. Не искам честна битка. Искам да убия това създание Немес по всякакъв начин. В момента с радост бих приел помощ от където и да е. Наистина ли е мъртъв Шрайка? Възможно ли е това? В „Песните“ на Мартин Силенъс като че ли се казваше, че Шрайка е бил победен от полковник Федман Касад в някаква битка в далечното бъдеще. Но откъде го е знаел Силенъс? И какво означава бъдещето за чудовище, способно да пътува във времето? Ако Шрайка не е мъртъв, сега бих се зарадвал на завръщането му.

Немес прави още една крачка надясно, всъщност мое ляво. Аз пристъпвам наляво, за да препреча пътя й към Енея. Фазоизместено, това създание притежава свръхчовешка мощ и е в състояние да се движи толкова бързо, че буквално става невидимо. Сега тя не може да се фазоизмести. Уповавам се в Господ. Но пак е по-бърза и по-силна от мен… от който и да е човек. Трябва да приема, че е така. И има всички тези зъби, нокти и остра ръка.

— Готов ли си да умреш, Рол Ендимион? — пита Немес и устните й се отдръпват назад, за да разкрият онези редове от зъби.

Нейните преимущества: бързина, сила и нечовешки строеж. По-скоро е робот или андроид, отколкото човек. Почти сигурно е, че не изпитва болка. Възможно е да има и други вградени оръжия, които още да не е показала. Нямам представа как да я убия или обезвредя… скелетът й е от метал, не от кост… мускулите, които се виждат в подлакътницата й, изглеждат съвсем истински, но могат да са от фибропластмаса или розова стоманена мрежа. Обичайните бойни техники едва ли ще са в състояние да я спрат.

Нейните недостатъци: неизвестни. Навярно прекалената самоувереност. Навярно прекалено е свикнала с фазоизместването — да убива враговете си, докато не могат да се съпротивляват. Но девет и половина години по-рано тя победи Шрайка, за да освободи пътя си към Енея. И само намесата на отец-капитан де Соя, който изстреля срещу нея лазерни копия, изразходвайки и последния гигаволт в енергийните системи на кораба си, й попречи да убие всички ни.

Немес вдига ръце и прикляка, изпънала ноктестите си пръсти. На какво разстояние може да скача това създание? В състояние ли е да ме прескочи и да стигне до Енея?

Моите преимущества: две години боксиране като представител на полка по време на турнирите в планетарната гвардия — мразех ги, загубих около една трета от срещите. Другите от полка ми обаче не се отказваха да залагат на мен. Болката никога не ме спираше. Усещах я, естествено, но не ме спираше. От ударите в лицето виждах всичко в червено — в началото, щом някой ме удареше по лицето, забравях всичко, което знаех, и когато червената мъгла от ярост се разчистеше, ако все още стоях на крака, вече бях спечелил мача. Но зная, че сега сляпата ярост няма да ми помогне. Ако дори само за миг загубя съсредоточеността си, това създание ще ме убие.

Бях бърз в бокса… но това беше преди повече от десет години. Бях силен… но отдавна не бях тренирал. На ринга можех да понасям силни удари и не се поддавах на болката… никога не ме бяха събаряли извън ринга, дори когато по-добрите боксьори ме поваляха десетина пъти, преди да обявят края на мача.

Освен бокса, бях работил като бодигард в едно от големите казина на Деветте опашки във Филикс. Но това бе предимно психологическа работа, просто трябваше да зная как да избягвам сблъсъците, докато изхвърлях някой развилнял се пияница през вратата. И правех така, че няколкото случая на истински бой да приключват само за секунди.

В планетарната гвардия ме бяха учили на юмручен бой, знаех как да убивам отблизо, но това се случваше също толкова рядко, колкото и атаката с щикове.

Най-сериозните сбивания, в които бях участвал, бяха на шлеповете — веднъж се изправих пред мъж, готов да ме изкорми с дълъг нож. И бях оцелял. Но онзи друг моряк ме бе изхвърлил през борда. Като ловен водач бях победил нападател с иглено оръжие. Случайно го бях убил и след като го възкресиха, той свидетелства срещу мен. Всъщност, тъкмо тогава започна всичко това.

Най-сериозната от всичките ми слабости е, че всъщност не искам да убивам когото и да е. Във всичките си сбивания — може би освен с моряка с ножа и християнския ловец с иглената пушка — се бях сдържал и не удрях с всичка сила, не исках да наранявам никого.

Трябва незабавно да променя този начин на мислене. Това не е човек… това е машина за убиване и ако бързо не я обезвредя или унищожа, тя ще ме убие още по-бързо.

Протегнала нокти, Немес скача към мен, вдига назад дясната си ръка и замахва като с коса.

Отскачам назад, привеждам се под косата, избягвам почти всичките й нокти, виждам, че левият ми ръкав е разкъсан, виждам кървави пръски във въздуха и после бързо пристъпвам напред и я удрям — светкавично, силно — три пъти по лицето.

Немес отскача назад също толкова мълниеносно, колкото се е приближила. По дългите нокти на лявата й ръка има кръв. Моята кръв. Носът й е сплескан и се е изкривил настрани на слабото й лице. Счупил съм нещо — кост, хрущял, метални влакна — на мястото на лявата й вежда. По лицето й няма кръв. Тя като че ли не забелязва нищо. Продължава да се усмихва.

Хвърлям поглед към лявата си ръка. Пари яростно. Отрова. Възможно е — логично е, — но ако тя използва отрова, аз би трябвало да съм мъртъв след секунди. Безсмислено е да използва бавнодействащи отрови.

Още съм тук. Усещам само парене от раните. Четири, мисля си… дълбоки, но не чак до мускула. Няма значение. Съсредоточи се върху очите й. Предвиди какво ще направи сега.

Никога не използвай голите си ръце. Основен урок от планетарната гвардия. Винаги намирай оръжие за близък бой. Ако личното ти оръжие е унищожено или загубено, намери нещо друго, импровизирай — камък, тежък клон, парче метал. Дори камъкът, стиснат в юмрук, или ключове, щръкнали между пръстите, са за предпочитане пред голите ръце. Кокалчетата на пръстите се чупят по-бързо от челюстите, постоянно ни напомняше инструкторът по ръкопашен бой. Ако безусловно се налага да използваш голи ръце, удряй с ръба на дланта си. Промушвай с изпънати пръсти. Изтръгвай с нокти очите и адамовата ябълка.

Тук няма камъни, клони, ключове… няма каквито и да е оръжия. Това създание няма адамова ябълка. Подозирам, че очите му са студени и твърди като скала.

Немес отново тръгва наляво и гледа към Енея.

— Идвам, миличка — изсъсква на приятелката ми чудовището.

С периферното си зрение зървам Енея. Тя е застанала на перваза точно до платформата. Не помръдва. Лицето й е безстрастно. Това не е типично за моята любима… при други обстоятелства би хвърляла камъни, би се метнала на гърба на врага… всичко друго, но не и да ме остави сам да се бия с това изчадие.

„Това е твоят миг, Рол, скъпи мой.“ Гласът й е ясен като шепот в ума ми.

Това наистина е шепот. Идващ от слуховите сензори в качулката на пластокостюма ми. Все още нося проклетото нещо, както и безполезните си катерачески ремъци. Понечвам да й отвърна, но си спомням, че се бях включил в комуникатора, когато виках кораба от върха на Тян Шан и че ако сега го използвам, ще ме чуе и той.

Придвижвам се наляво и отново блокирам пътя на създанието. Сега мястото за маневриране е по-малко.

Немес този път е по-бърза, прави подвеждащо движение наляво и замахва към мен отдясно, насочвайки дясната си ръка към ребрата ми.

Отскачам назад, но острието разсича плътта точно под най-долното ми ребро. Привеждам се, но ноктите й проблясват — лявата й ръка се насочва към очите ми, — аз отново се привеждам, но пръстите й откъсват парче от скалпа ми. За миг въздухът отново е изпълнен с пръски кръв.

Правя крачка напред и замахвам с дясната си ръка, сякаш удрям с чук. Юмрукът ми влиза в контакт с шията й точно под дясната страна на челюстта й. Синтетичната плът се разкъсва. Металът и тръбите отдолу не поддават.

Немес пак замахва с косата си и протяга ноктите на лявата си ръка. Отскачам. Тя не успява да ме докосне.

Бързо пристъпвам напред и я ритам отзад в коленете, като се надявам да я подкося. Разстоянието до счупения парапет е осем метра. Ако успея да я прекатуря… даже да паднем заедно…

Все едно, че съм ритнал стоманен стълб. Кракът ми се вцепенява от силата на собствения ми ритник, но тя не помръдва. По ендоскелета й се стичат течности и разкъсана плът, но чудовището не загубва равновесие. Трябва да тежи два пъти повече от мен.

Тя ме изритва в отговор и ми счупва едно-две ребра. Чувам ги да пропукват. Дъхът ми секва внезапно и експлозивно.

Олюлявам се назад и почти очаквам да намеря осигурително въже, за което да се хвана, но зад мен има само твърда, хлъзгава, вертикална скала. В гърба ми се забива пикел и за миг ме зашеметява.

Сега зная какво ще направя.

Следващото ми поемане на дъх е все едно, че вдишвам огън, затова бързо правя още няколко болезнени вдишвания, само за да се уверя, че все още мога да го правя. Чувствам се късметлия — струва ми се, че счупените ми ребра не са пронизали левия ми бял дроб.

Немес разперва ръце, за да ми попречи да избягам и се приближава.

Пристъпвам в зловещите й обятия, влизам в убийствения обхват на гилотинната й ръка и с всичка сила забивам юмруци от двете страни на главата й, Ушите й стават на каша — този път въздуха изпълва жълта течност, — но усещам пластостоманената твърдост на черепа й под разкъсаната плът. Ръцете ми отскачат. Залитвам назад.

Немес скача.

Облягам гръб на скалата, вдигам и двата си крака, стъпвам на приближаващите й се към мен гърди и я отблъсквам с цялата сила на тялото си.

Докато отлита назад, тя замахва и разсича част от ремъците, якето, пластокостюма и мускулите над гърдите ми. Отдясно на гърдите ми. Не е прекъснала комуникационната връзка. Добре.

Немес прави задно салто и пада на краката си, все още на пет метра от ръба. Невъзможно е да стигна до нея и да я бутна от платформата. Тя няма да играе играта по моите правила.

Втурвам се към нея с вдигнати юмруци.

Немес вдига лявата си ръка с бързо, изкормящо движение. Плъзгам се, спирам на милиметри от този смъртоносен удар и сега, докато тя се готви да ме разсече надве с дясната си ръка, аз се завъртам на един крак и с всички сили я изритвам в гърдите.

Чудовището изсумтява и се опитва да захапе крака ми. Зъбите й пронизват подметката на ботуша ми.

Възстановил равновесие, аз отново се хвърлям напред, стисвам дясната й китка с лявата си длан, за да не позволя на гилотинната й подлакътница да свали плътта от гърба ми и я сграбчвам за косата. Тя се опитва да ме захапе за лицето. Безбройните й зъби са точно пред очите ми, въздухът помежду ни се изпълва с жълтата й слюнка или заместител на кръв. Огъвам главата й назад, докато двамата се завъртаме като двама обезумели танцьори, но късата й коса е хлъзгава от моята кръв и нейната смазка и пръстите ми започват да се изхлузват.

Отново се хвърлям към нея, за да я съборя, насочвам пръстите си към очните й орбити и дръпвам назад с цялата тежест на ръцете и горната част на тялото ми.

Главата и се накланя назад под трийсет градуса… петдесет… шейсет… би трябвало да чуя изхрущяването на гръбначния й стълб… осемдесет градуса… деветдесет. Шията й е огъната под прав ъгъл, каменните й очи леденеят под напрегнатите ми пръсти, широките й устни се разтягат, докато зъбите й се приближават към ръката ми.

Пускам я.

Тя полита напред, сякаш изстреляна от гигантска пружина. Ноктите й потъват в гърба ми, застъргват по костта на дясното ми рамо и лявата ми лопатка.

Приклякам и нанасям къси, силни удари, отскачащи от ребрата и корема й. Два… четири… шест светкавични удара, завъртам се навътре, темето ми се притиска до разкъсаната й, мазна гръд, кръвта от скалпа ми се стича по двама ни. Нещо в гърдите или диафрагмата й изщраква с металически звук и Немес повръща жълта течност върху шията и раменете ми.

Залитвам назад и тя ми се ухилва. Острите й зъби блестят през мехурчетата от жълта жлъч, която капе от брадичката й по вече хлъзгавите дъски на платформата.

Немес изкрещява — съскаща пара от развален бойлер — и отново се хвърля напред. Острата й ръка разсича въздуха по невидима дъга.

Отскачам назад. Три метра до скалата или до перваза, на който стои Енея.

Чудовището размахва ръка като перка, като фучащо стоманено махало. Сега може да ме накара да отстъпя накъдето поиска.

Тя ме иска мъртъв или обезвреден. Тя иска Енея.

Отново отскачам назад и този път острието разсича материята точно над колана ми. Отскочил съм наляво, повече към скалата, отколкото към перваза.

Енея остава незащитена. Вече не съм между нея и създанието.

Недостатъците на Немес. Залагам на това всичко… дори Енея: тя е хищник по природа. Остава й още толкова малко, за да ме убие и не може да устои на желанието да ме довърши.

Немес замахва надясно, като ми оставя възможност да отскоча към Енея, но в същото време ме насочва към скалата. Косата замахва, за да ме обезглави.

Спъвам се и се претъркулвам още по-наляво, надалеч от Енея. Сега съм върху дъските.

Немес сяда отгоре ми. По лицето и гърдите ми се стича жълта течност. Тя вдига острата си ръка, изкрещява и замахва.

— Кораб! Приземи се на тази платформа. Незабавно. Без коментари!

Изхриптявам заповедта в комуникационното влакно, докато се претъркулвам към краката на Немес. Ръката й потъва в твърдия кедър бонзай, където само допреди миг е била главата ми.

Под нея съм. Острието на ръката й е забито дълбоко в здравото дърво. Само за секунди тя е наведена над мен и няма опора, за да се измъкне. Над двама ни пада сянка.

Ноктите на лявата й ръка се забиват отдясно на главата ми — почти откъсват ухото ми, пронизват челюстта ми и минават на милиметри от вратната ми вена. Дясната ми ръка е под брадичката й и се опитва да не позволи на зъбите й да се разтворят и захапят шията или лицето ми. Тя е по-силна от мен.

Животът ми зависи от това да се измъкна изпод нея.

Острието на ръката й все още е забито в пода на платформата, но това е в нейна полза и я държи над мен.

Сянката се сгъстява. Десет секунди. Не повече.

Немес се отскубва от ръцете ми и измъква острието от дървото, като се изправя на крака. Очите й се плъзват наляво към мястото, където съвсем беззащитна стои Енея.

Претъркалям се настрани от Немес… и от Енея… и оставям приятелката си сама срещу създанието. Дращя с нокти по студения камък, за да се изправя. Дясната ми ръка е безполезна — в тези последни секунди е прекъснато някакво сухожилие, — затова вдигам лявата си ръка, свалям осигурителното въже от ремъците си — мога само да се надявам, че все още е невредимо — и с металическо изщракване като от белезници закачвам карабината за клина в скалата.

Немес се завърта наляво и престава да ми обръща внимание, впила черните си, ледени очи в Енея. Приятелката ми запазва самообладание.

Корабът каца на платформата и изключва електромагнитните си тласкачи, както му е наредено, като отпуска цялата си тежест върху дървото и с ужасяващо пращене разбива павилиона за Правилна медитация. Архаичните му перки изпълват повечето пространство и минават само на сантиметри от нас с Немес.

Създанието хвърля поглед през рамо към извисилия се над него огромен черен кораб, очевидно не открива заплаха в него и прикляка, за да се хвърли към Енея.

За миг си мисля, че кедърът бонзай ще издържи… че платформата е по-здрава отколкото предполагат изчисленията на Енея и моят опит… но после се разнася чудовищен звук и цялата горна платформа за Правилна медитация, заедно с голяма част от стълбището към павилиона за Правилно внимание, се свлича по планинския склон.

— Кораб! — изхриптявам аз по комуникационното влакно. — Задръж се във въздуха! — После връщам вниманието си обратно към Немес.

Платформата пада изпод краката й. Тя скача към Енея. Приятелката ми не отстъпва назад.

Само че падането на платформата не й позволява да довърши скока. Тя не успява да стигне до целта си, но ноктите й се забиват в камъка, вдигат искри във въздуха и намират опора.

Платформата се откъсва, трупите се премятат към бездната, части от нея се стоварват върху главната платформа долу и я разбиват на отделни места.

Немес виси на скалата, дращи с нокти и крака, само на метър под мястото, където стои Енея.

Имам осем метра осигурително въже. С помощта на здравата си лява ръка, кръвта от която прави въжето опасно хлъзгаво, аз отпускам няколко метра и се отблъсквам от скалата, където вися.

Немес се изтегля нагоре и се хваща за перваза. Тя открива ръб или пукнатина и продължава да се изкачва, опитен катерач, преодоляващ скала. Тялото й е извито като лък, докато краката й дращят по камъка, издигат я все по-нависоко така, че да може да прескочи перваза и да се добере до Енея, която не помръдва.

Залюлявам се в посока обратна на Немес, отскачам от скалата — усещам хлъзгавия камък до разкъсаното си босо ходило, — като виждам, че въжето, от което зависи животът ми, се е разнищило по време на битката и не зная дали ще издържи още няколко секунди.

Обтягам го още повече и се залюлявам като махало на часовник.

Немес се издърпва върху перваза на Енея, застава на колене, после се изправя на крака само на метър от любимата ми.

Достигам най-високата точка на дъгата на махалото и скалата одрасква дясното ми рамо. В продължение на цяла влудяваща секунда си мисля, че не съм набрал достатъчно скорост и че въжето няма да достигне, но после усещам, че ще успея…

Немес се завърта точно в момента, в който летя към нея с разтворени крака и ги обвивам около тялото й.

Тя изкрещява и замахва с острата си ръка. Слабините и коремът ми са незащитени.

Без да обръщам внимание на това — без да обръщам внимание на разнищеното въже и болката, — здраво се вкопчвам в нея, докато гравитацията и инерцията ни теглят назад. Тя е по-тежка от мен — за още една ужасна секунда увисвам на нея, а тя не поддава, — извивам се назад, като се опитвам да преместя центъра на тежестта си към окървавените си рамене… и Немес полита от перваза.

Незабавно разтварям крака и я пускам.

Тя замахва с острата си ръка, само с милиметри не успява да ме изкорми, но аз продължавам да летя назад извън обсега й и инерцията я понася напред, надалеч от перваза и склона, над дупката, където преди бе стояла платформата.

Отново достигам скалата и се опитвам да спра люлеенето си. Осигурителното въже се скъсва.

Разпервам ръце и крака и започвам да се спускам по скалния склон. Дясната ми ръка е безполезна. С пръстите на лявата откривам тясна опора… загубвам я… плъзгам се все по-бързо… левият ми крак стъпва върху издатина, широка един сантиметър. Това, както и триенето, ме задържа до скалата достатъчно дълго, за да погледна през лявото си рамо.

Немес се гърчи, докато пада, опитва се да промени траекторията си, за да забие ноктите или подобната си на коса ръка в останките на най-долната платформа.

Не й достигат четири-пет сантиметра. Сто метра по-надолу тя се удря в скална издатина и полита към облаците. Километър под нея се сипе дъжд от стъпала, подпори, греди и платформени колони.

Немес изкрещява — нечленоразделен вик на чиста ярост и разочарование — и ехото отеква от скала на скала около мен.

Повече не мога да се държа. Загубил съм прекалено много кръв и прекалено много от мускулите ми са разкъсани. Усещам, че скалата под гърдите, бузата, дланта и напрягащия ми се ляв крак се хлъзга.

Поглеждам наляво, за да кажа сбогом на Енея, макар и само с очи.

Ръката й ме хваща, когато започвам да се изплъзвам. Тя се е спуснала над мен по отвесната скала, докато съм проследявал падането на Немес.

Сърцето ми се разтуптява от ужас, че тежестта ми ще повлече и двама ни. Усещам, че се хлъзгам… усещам, че силните ръце на Енея се хлъзгат… целият съм в кръв. Тя не ме пуска.

— Рол — казва Енея и гласът й трепери, но от вълнение, не от изтощение или страх.

Стъпила само с един крак на тясната издатина, тя се пуска с лявата си ръка, вдига я нагоре и закачва осигурителното си въже за увисналата ми карабина, все още закрепена за клина.

Изплъзваме се от скалата. Енея мигновено ме прегръща с двете си ръце и обвива крака около мен. Това е повторение на прегръдката ми с Немес, но този път изпълнена с любов и инстинкт за оцеляване, а не с омраза и стремеж за унищожение.

Пропадаме осем метра до края на осигурителното й въже. Мисля си, че клинът или въжето няма да издържат тежестта ни.

Отскачаме три пъти и увисваме над бездната. Клинът издържа. Осигурителното въже издържа. Прегръдката на Енея издържа.

— Рол — повтаря тя. — Боже мой, Боже мой. — Помислям си, че ме потупва по главата, но разбирам, че се мъчи да намести разкъсания ми скалп и отрязаното ми ухо.

— Всичко е наред — опитвам се да изрека аз, но откривам, че устните ми кървят и са подути. Не мога да произнеса думите, които трябва да кажа на кораба.

Енея разбира. Тя се навежда напред и прошепва в комуникационното влакно в качулката ми:

— Кораб, приближи се и ни вземи. Бързо.

Сянката се спуска надолу и сякаш ще ни смаже. Балконът отново е пълен с хора с разширени очи, когато гигантският кораб стига на три метра от нас — сега и от двете страни сме заобиколени от сива скала — и протяга рампата. Приятелски ръце ни издърпват горе.

Енея не ме пуска от прегръдките си, докато не ни внасят вътре, надалеч от бездната.

Смътно чувам гласа на кораба.

— Към нас се насочват бойни кораби. Друг е точно над атмосферата на десет хиляди километра на запад и се приближава…

— Измъкни ни оттук — нарежда Енея. — Право нагоре. След минути ще ти дам системните координати. Действай!

Завива ми се свят и затварям очи. Чувам рева на ядрените двигатели. Далечно усещам, че Енея ме целува, прегръща ме, целува клепачите, кървавото ми чело и лице. Приятелката ми плаче.

— Рахил — разнася се от далечината гласът й, — можеш ли да го диагностицираш?

За миг ме докосват други пръсти. Усещам пронизителна болка, но тя все повече се отдалечава. Обгръща ме хлад. Опитвам се да отворя очи, но откривам, че са залепнали от кръв или са подути. Или и двете.

— Онова, което на пръв поглед е най-ужасно, не представлява сериозна опасност — чувам да казва Рахил с мекия си, но делови глас. — Раната на скалпа, ухото, счупеният крак и така нататък. Но ми се струва, че има вътрешни увреждания… не само ребрата, но и вътрешен кръвоизлив. И раните от нокти по гърба му достигат до гръбначния стълб.

Енея продължава да плаче, но все още владее гласа си.

— Някой от вас… Ломо… А. Бетик… помогнете ми да го отнеса в автохирурга.

— Съжалявам — разнася се гласът на кораба точно в мига, в който започвам да губя съзнание, — но са заети и трите кабини на автохирурга. Сержант Грегориъс припадна от вътрешните си наранявания и беше вкаран в третото отделение. В момента и тримата пациенти са изцяло на животоподдържащи системи.

— По дяволите — чувам да прошепва Енея. — Рол? Скъпи мой, чуваш ли ме?

Понечвам да отговоря, да отвърна, че съм добре, да не се безпокои за мен, но от подутите ми устни и извадената ми челюст се разнася само мъчителен стон.

— Рол — продължава тя, — трябва да се измъкнем от тези мирски кораби. Ще те вкараме в кабина за криогенна сомния, скъпи. Ще те оставим да поспиш, докато не се освободи място в автохирурга. Чуваш ли ме, Рол?

Отказвам се от усилията да отговоря и успявам да кимна. Усещам нещо да виси от челото ми като мокра шапка. Скалпът ми.

— Добре — казва Енея. Тя се навежда към мен и прошепва в здравото ми ухо: — Обичам те, скъпи мой приятелю. Ще се оправиш. Зная го.

Вдигат ме на ръце, носят ме, накрая ме полагат върху нещо твърдо и студено. Болката ме разкъсва, но е далечна и не ме интересува.

Преди да затворят капака на кабината за криогенна сомния ясно чувам спокойния глас на кораба:

— Викат ни четири мирски бойни кораба. Казват, че ще ни унищожат, ако до десет минути не изключим двигателите. Мога ли да отбележа, че сме поне на единайсет часа от каквато и да е точка на прехвърляне? А и сме в обсега на стрелба и на четирите мирски кораба.

До мен се донася умореният глас на Енея:

— Продължавай към координатите, които ти дадох, Кораб. Не отговаряй на мирските кораби.

Мъча се да се усмихна. Правили сме го и преди — опитвали сме се да избягаме от мирски кораби, въпреки всички шансове. Но разбирам, че с удоволствие бих обяснил нещо на Енея, ако устата ми се подчиняваше и умът ми малко се прояснеше — само това, че колкото и време да се измъкваш, накрая винаги те хващат. Струва ми се, че това е почти откровение, някакво закъсняло сатори.

Но сега студът пълзи по тялото ми, прониква в мен и ме обгръща — смразява сърцето, ума, костите и корема ми. Мога само да се надявам, че веригите на криогенната сомния действат по-бързо, отколкото си спомням от последното си пътуване. Ако това обаче е смъртта… е, смъртта си е смърт. Но искам пак да видя Енея.

Това е последната ми мисъл.