Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Zauberberg, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
stomart (18.05.2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Томас Ман. Вълшебната планина

Редактор: Недялка Попова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова

Издателство „Народна култура“, София, 1972

 

Aufbau—Verlag, Berlin, 1953

История

  1. — Добавяне
  2. — Разпределяне на бележките по абзаци
  3. — Добавяне на анотация (пратена от solipsizam)

Статия

По-долу е показана статията за Вълшебната планина от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вълшебната планина
Der Zauberberg
АвторТомас Ман
СъздаванеXX век
Германска империя (1871-1945), Германия
Първо издание1924 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияНародна култура
ПреводачТодор Берберов
НачалоEin einfacher junger Mensch reiste im Hochsommer von Hamburg, seiner Vaterstadt, nach Davos-Platz im Graubündischen.
Вълшебната планина в Общомедия

„Вълшебната планина“ (на немски: Der Zauberberg) е роман от германския писател Томас Ман (1875 – 1955), публикуван през 1924 г. [1]

Сюжет

Швейцарският алпийски курорт Давос

През 1912 година Томас Ман прекарва няколко седмици в луксозния швейцарски курорт Давос, където жена му, Катя Ман, се лекува от белодробно заболяване. При влажното и студено време сам той получава леко възпаление на дихателните пътища и за сигурност подлага на преглед бронхите си при шефа на клиниката. Лекарят веднага установява някакво „болно място“ в гърдите на госта и го уверява, че ще постъпи разумно, ако остане в планината половин година на лечение. Писателят не се поддава на изкушението да се откъсне „временно“ от напрегнатия живот в „равнината“, а решава да опише преживяването си в неголям разказ, който да бъде само хумористичен паралел към трагичната новела „Смърт във Венеция“ и да разглежда проблема за смъртта в забавна и пародийно-иронична светлина. Така през следващите дванадесет години се ражда мамонтовият роман „Вълшебната планина“. Причина за това неимоверно разрастване на сюжета е Първата световна война, която предизвиква дълбоки промени в светогледа на писателя и го подтиква към преосмисляне на политическите и естетическите позиции, изразени в критично-полемичната му студия „Размишления на аполитичния“.

Героят като tabula rasa

Томас Ман, 1905 г.

Подобно на автора, героят на романа, току-що дипломиралият се инженер Ханс Касторп, попада в международния санаториум за туберкулозно болни „Бергхоф“. Той е дошъл тук само да посети болния си братовчед и да си почине три седмици, преди да заеме мястото си в една хамбургска корабостроителница. Но веднъж вплетен в мрежите на безжизнения болен свят на санаториума, той сам се разболява и твърде скоро се отчуждава напълно от действителния живот. Недодяланият и изпълнен с младежка наивност бюргер проявява забележителен талант на пациент. Поддава се на всички лекарски терапии, а също на педагогическите усилия на своите самозвани възпитатели.

Първият от тях е италианецът Лодовико Сетембрини, внук на революционер и син на учен-хуманист. Сам той нарича себе си „homo humanus“, тоест човечен човек, и всичко преценява от гледището на бойкия хуманизъм. Заклет рационалист и индивидуалист, Сетембрини се опълчва срещу другия учител на героя, малкия йезуит Лео Нафта, духовен предшественик на европейския тоталитаризъм от XX век. Той от своя страна се нарича „homo dei“, божи човек, и счита насилието, жестокостта и подчинението на индивида неотменни в политическото развитие на Европа и света. Трети учител на Касторп, ала не с проповеди, а с поведението си, става едрият, широкоплещест и белокос минхер Питер Пеперкорн, човек на чувствата и живота, в чието присъствие интелектуалните разговори жалко избледняват.

Ханс Касторп или За възпитанието

Така под кръстосания огън на възпитателни въздействия героят проумява, че към живота има два пътя: единият е обикновеният, прекият и кроткият; другият е лош, той води през смъртта и това е гениалният път. Ханс Касторп стига до възгледа, че всяко по-висше здраве трябва предварително да е преминало през дълбоко опознаване на болестта и смъртта. Затова той се грижи за умиращите, посещава ги, носи им цветя и това му помага да се отнася спокойно към смъртта, да мисли за нея като за част от живота и школа на живота.

Този интерес и на писателя, и на простодушия му герой към патологичното и смъртта е преди всичко от духовен характер. Затова и темата за смъртта в романа се свързва с темата за любовта. Лишеният от особени качества Ханс Касторп се влюбва безнадеждно в една пациентка от руски произход с тесни киргизки очи на име Клавдия Шоша. От болестта тялото ѝ изглежда още по плътско и за нея страстта означава живот в самозабрава заради самия живот. Любовното чувство на героя, както и общуването му със смъртта и болестта превръщат простата материя на неговата душа в сложен дух на прозрението. Касторп претърпява особено „повишаване“ на личността си, което, по думите на самия Томас Ман, го прави способен за нравствени, интелектуални и чувствени приключения, за каквито долу в „равнината“ никога не би могъл дори да сънува.

Одисея на духа

Вълшебството на планината започва с това, че невинната триседмична почивка на героя се превръща в седемгодишна одисея на духа. Той постига мъдростта, овладява тайната на живота, изпълва се с житейската „философия на ведростта“, която му позволява да превъзмогне реалността чрез иронията и пародията. Това най-ясно проличава в главата с надслов „Сняг“, където заблудилият се в гибелно опасни висини Ханс Касторп бълнува своя блян за Човека.

Ледена пързалка в курорта Давос, ок. 1915 г.

Обитателите на „Вълшебната планина“ са омагьосани от непроменчивостта на света около тях и това състояние се издига до метафора на съществуване, в което няма развитие, а вечно повтаряне на вече познати и отдавна изучени периоди от време. Така се създават условията за протичане на един „херметичен самовъзпитателен процес“, на който е изложен героят. Той пребивава във „Вълшебната планина“, забравил напълно астрономическото и календарното време, дори собственото си „биографично време“.

Тъкмо в сънищата, обвит от мъглата на иреалното, Ханс Касторп осъществява своето пробуждане, своето излизане от състоянието на безвремие и безисторичност. Този момент на пробуждане представлява кулминацията на романа, откъдето следва постепенната развръзка или по-точно осъзнаването на липсата на развръзка и приемането на иронично отношение към света като единствено средство за самосъхранение в името на застрашените хуманни ценности.

Критика на културата

Томас Ман, 1926 г.

След Първата световна война, в процеса на тежка светогледна криза Томас Ман стига до прозрението, че „занапред не бихме могли да живеем и творим като досега“ и нарича романа „Вълшебната планина“ средищна и повратна точка на своята художествена продукция. Като във фокус тук са събрани и осветлени критично всички онези духовни, световноисторически, културнофилософски, етически и политически проблеми, течения и тенденции, с които писателят се е занимавал и стълкновявал в годините след войната.

Така романът от една страна представлява равносметка на епохата, понеже обрисува вътрешната картина на предвоенното време в Европа, от друга страна обаче това е роман за времето в трансцендентален смисъл, тъй като има за предмет „чистото време“ в неговия философски, психологически и метафоричен аспект. Тази цел на романа се осъществява с помощта на особена музикална лайтмотивна техника, която създава усещането именно за „кръгово време“, за вечно настояще. Ханс Касторп преминава дълъг път на самообразование, изпъстрен с множество приключения, но се движи не толкова във времето и пространството, които са сякаш замръзнали, колкото в дебрите на съзнанието и психиката. Затова „Вълшебната планина“ се нарежда сред немските образователни романи и неин образен е Гьотевият Вилхелм Майстер.

В тази книга Томас Ман насочва вниманието към дълбоката проблематичност и загубената образователна стойност на европейската културна традиция и показва, че тя вече не може да бъде ръководно начало за съвременно поведение и мислене. Така романът е отправен към идните дни и макар героят да се изгубва от погледа на читателя сред дима и хаоса на войната, той вече е извършил своето вътрешно „повишаване“ и неговият път е определен. Томас Ман нарича „Вълшебната планина“ книга на идейно отричане от много опасни склонности, обаяния и изкушения, книга на сбогуването и на педагогическото самодисциплиниране.

Вижте също

Бележки

  1. Ман, Томас „Вълшебната планина“. Превод от немски Тодор Берберов, изд. „Народна култура“, София, 1972 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.

Външни препратки

Закуска

— Здрасти — каза Йоахим. — Тая ти беше първата нощ тук горе. Доволен ли си?

Той бе готов за излизане, спортно облечен, със солидно изработени обувки, а на ръката си бе преметнал реглана си, в чийто страничен джоб се очертаваше плоското шише. И днес той беше без шапка.

— Благодаря — отвърна Ханс Касторп, — горе-долу. Няма да седна да преценявам. Сънувах някакви объркани сънища, а и къщата има недостатък, че всичко се чува, това е малко досадно. Ами коя е тази черната долу в парка?

Йоахим веднага разбра за кого става дума.

— А, тя е „Tous — ies-deux“[1]. — каза той. Тук всички я наричаме така, защото това е единственото, което можеш да чуеш от нея. Мексиканка, знаеш, нито дума не разбира от немски, а почти нищо и от френски, само някой и друг откъслечен израз. Тя от пет седмици насам е при по-големия си син, един напълно безнадежден случай, доста скоро ще свърши — болестта го е пронизала, може да се каже, че е напълно отровен, накрая почва да прилича горе-долу на тиф, казва Беренс — на всеки случай отвратителна история за всички. Преди две седмици пристигна и вторият син, защото искаше да види брат си — между другото страшно хубав момък, а и по-големият също, — и двамата са чудни хубавци, очите им парят като въглени, дамите бяха съвсем не на себе си. Е, по-младият трябва да е покашлювал долу, иначе обаче нищо му нямаше. Добре, ама като дойде тук, какво мислиш, че става: изведнъж дига 39,5, най-висока температура, разбираш ли, ляга в кревата и ако му се размине, казва Беренс, късметът му ще е проработил повече, отколкото умът му. Всеки случай било крайно време, казва той, да дойде тук… Да, оттогава майка им само обикаля навън, когато не е при тях, а когато я заговорят, казва единствено: „Tous-les-deux!“, защото повече не може да каже, а тук за момента няма никой, който да разбира испански.

— Тъй, значи, била работата — каза Ханс Касторп. — Дали и на мене ще ми каже същото, ако се запозная с нея? Би било странно — искам да кажа смешно и страшно в същото време — добави той, а очите му бяха като снощи: пареха, сякаш дълго бе плакал, и му тежаха и отново придобиха оня блясък, който бе запалила в тях нечуваната кашлица на ездача спортист. Изобщо му се стори, че едва сега добива отново връзка със снощните случки, че едва сега започва да разбира отново всичко, защото отначало, когато се бе събудил, съвсем не беше така. Като си напръска с малко лавандулов одеколон носната кърпичка и я прекара по челото и под очите, той заяви, че е готов.

— Ако нямаш нищо против, можем tous les deux да вървим на закуска — пошегува се той с чувство на необуздана самоувереност, а Йоахим кротко го погледна и се усмихна — някак особено, меланхолично и сякаш малко подигравателно — защо, това си бе негова работа.

След като Ханс Касторп се увери, че си е взел каквото му трябва за пушене, той грабна бастуна, палтото и шапката си — именно шапката, защото бе твърдо уверен в своя начин на живот и възпитание, та не желаеше току-така, и то за някакви си три седмици, да се приспособява към чужди и нови навици; така те тръгнаха надолу по стълбището, а по коридорите Йоахим посочваше тази или онази врата и назоваваше имената на обитателите, немски или други имена, които звучаха като чужди, като същевременно добавяше кратки забележки за характера им и сериозността на тяхното заболяване.

Те срещнаха и хора, които вече се връщаха от закуска, и когато Йоахим казваше някому добро утро, Ханс Касторп учтиво сваляше шапка. Той бе напрегнат и нервен като млад човек, който е на път да се представи на множество чужди люде и при това е измъчван от ясното чувство, че очите му са помътнели, а лицето му е зачервено, което само отчасти бе така, защото той по-скоро беше бледен.

— Чакай, да не забравя! — каза той изведнъж с някакво прекомерно усърдие. — Можеш да ме представиш на дамата в парка, ако се удаде сгода, нямам нищо против. Нека ми повтаря своето „tous-les-deux“, няма да й възразявам, нали съм подготвен и разбирам смисъла, ще знам каква физиономия трябва да направя. Но с руската двойка не ща да се запознавам, чуваш ли? Изрично не желая. Тези хора нямат никакви маниери; макар че ще живея три седмици до тях и макар че не е могло другояче да се нареди, не ща да се запознавам с тях, най-после имам право категорично да заявя…

— Добре — прекъсна го Йоахим. — Толкова ли са те смутили? Да, те са някакви варвари, с една дума, нецивилизовани хора, нали предварително ти казах? Той на ядене се явява винаги в кожено яке, одърпано, ти казвам, просто се чудя как Беренс не се намесва. А и тя не е от най-спретнатите, въпреки перото на шапката си… Впрочем ти можеш да бъдеш спокоен, те се хранят далече от нас, на „лошата руска маса“, има и „добра руска маса“, където сядат само фини руси, та няма възможност да се срещнеш с тях, даже и да би пожелал. Изобщо не е лесно да свързваш запознанства, понеже има толкова чужденци между гостите; сам аз познавам лично малцина от тях, макар че съм от толкова време тук.

— Кой е болен от двамата? — попита Ханс Касторп. — Той или тя?

— Той, струва ми се. Да, само той — каза Йоахим видимо разсеян, докато си оставяха вещите на закачалките пред трапезарията. А после влязоха в светло помещение със сводест таван, където гласове бъбреха, прибори дрънчаха и „салонните прислужнички“ бързо обикаляха с димящи кани в ръка.

В трапезарията имаше седем маси, повечето наредени по дължина, а само две стояха напреки. Масите бяха големи, всяка по за десет души, макар че не навсякъде бяха поставени прибери. Само няколко крачки през залата отделяха Ханс Касторп от мястото му; то бе приготвено за него на тясната страна на една маса, която стоеше отпред, по средата на залата между две напречни маси. Застанал прав зад стола си, Ханс Касторп се поклони педантично и учтиво към сътрапезниците си, с които Йоахим го бе запознал церемониално и които той едва видя, камо ли да бе възприел в съзнанието си имената им. Той схвана само личността и името на госпожа Щьор и това, че тя има червено лице и мазна пепеляворуса коса. Нейните езикови бисери изглеждаха възможни, след като човек видеше вироглавия и тъп израз на лицето й. После седна и с одобрение установи, че тук смятат първата закуска за сериозно ядене.

Имаше купи с мармалади и мед, паници с мляко с ориз и каша от овесени ядки, чинии с бъркани яйца и студено месо, масло имаше, колкото иска човек; някой вдигна стъкления похлупак, под който сълзеше швейцарско сирене, за да си отреже от него, а освен това по средата на масата стоеше блюдо с пресни и сушени плодове. Една „салонна прислужница“ в черно и бяло попита Ханс Касторп какво желае да пие: какао, кафе или чай. Тя беше дребна като дете със старешко, продълговато лице — джудже, както с уплах разбра той. Ханс Касторп погледна към братовчед си, който само равнодушно повдигна рамене и вежди, сякаш искаше да каже: „Е, та какво от това?“; тогава той се примири с фактите, помоли за чай с особена учтивост, защото насреща си имаше джудже, и почна да яде мляко с ориз, канела и захар, докато очите му зашариха по другите блюда, от които му се искаше да вкуси, и по гостите на седемте маси, колеги и другари по съдба на Йоахим — те всички бяха вътрешно болни и бъбрейки, закусваха.

Трапезарията бе издържана в онзи съвременен стил, който придава на деловитата опростеност известен фантастичен уклон. Тя не беше много широка в сравнение с дължината и бе обиколена с един вид галерия, която големи арки отделяха от самата трапезария. Колоните бяха облечени до половината с дърво в сандалова политура, а нагоре — белосани, както и горният край на стените и таванът; върху тях бяха изтеглени разноцветни ивици в несложни весели шаблони, които продължаваха върху дъгите на широките сводове. Няколко полилеи, електрически, от излъскан месинг, украсяваха залата, бяха направени от три поставени един върху друг обръчи, свързани помежду си с грациозни плетеници, а на долния от тях висяха като малки месечини абажури от млечно стъкло. Имаше четири стъклени врати — две на отсрещната, по-тясната страна, една трета отпред вляво, която водеше направо в предния хол, и тази, през която Ханс Касторп бе влязъл от някакъв коридор, защото Йоахим бе го превел по друга стълба, не същата, по която се бяха качили снощи.

От дясната му страна седеше едно невзрачно същество в черно, с мъх по лицето и матови, пламнали бузи, което му приличаше на шивашка работничка или на приходяща шивачка надничарка, може би защото закусваше само с кафе и намазани с масло хлебчета, а това от край време се свързваше в неговите представи с домашна шивачка надничарка. От лявата му страна имаше някаква английска госпожица, също така възрастна, много грозна, със сухи, зиморничави пръсти, която четеше писмо със закръглен почерк от дома си и същевременно пиеше чай, с цвят на кръв. До нея следваше Йоахим и после госпожа Щьор в шотландска вълнена блуза. Лявата си ръка тя държеше свита в пестник близо до бузата и видимо се стремеше да си придава изискано-образован вид при говорене, като придръпваше горната си устна над тесните, дълги заешки зъби. Един млад мъж с тънки мустачки и израз на лицето, сякаш в устата си имаше нещо с неприятен вкус, седна до нея и съвсем мълчаливо почна да закусва. Той влезе, след като Ханс Касторп бе вече седнал, вървейки, и без да погледне някого, свали за поздрав брадичката до гърдите си и зае мястото си, като със своето държание категорично отказа да се запознава с новия гост. Може би беше твърде болен, за да има чувство и да обръща внимание на такива формалности или изобщо да се интересува от околната среда. За момент срещу него бе седнало едно сухо, светлорусо младо момиче, което изпразни бурканче кисело мляко върху чинията си, изяде го и незабавно отново се оттегли.

Разговорът на масата не бе оживен. Йоахим формално разговаряше с госпожа Щьор, запита я как се чувства и с коректно съжаление разбра, че не е особено добре. Тя се оплака от „отпуснатост“. „Много съм отпусната“, каза тя провлечено и се превземаше просташки. А и още при ставането си имала вече 37,3, какво ли щяло да стане пък следобед. Шивачката обяви същата температура, но обясни, че се чувствала, напротив, напрегната, вътрешно напрегната и неспокойна, сякаш й предстояло нещо особено и решително, което обаче съвсем не било вярно, касаело се до физическо възбуждане без психически причини. Тя сигурно не беше шивачка, защото говореше много правилно и почти научно. Впрочем Ханс Касторп намери тази възбуда или поне това, че се разправя за нея, някак неуместно, дори неприлично за такова незначително и дребно същество. Той една след друга запита шивачката и госпожа Щьор откога са тук горе: първата била от пет месеца, втората — от седем; после събра целия си английски, за да разбере от съседката си вдясно какъв чай пие (оказа се, че е шипков) и дали е вкусен, което тя почти бурно потвърди; после той хвърли поглед към залата, в която хората влизаха и излизаха: първата закуска не бе строго съвместно ядене.

Беше го страх малко от ужасяващи впечатления, но се оказа разочарован: в трапезарията бе весело, човек не добиваше чувството, че се намира в някакъв дом на скръбта. Загорели млади хора от двата пола влизаха, тананикайки, говореха с прислужниците и със солиден апетит се нахвърляха върху закуската. Имаше и по-зрели хора, съпружески двойки, едно цяло семейство, с деца, което говореше руски, имаше и невръстни младежи. Почти всички жени носеха тясно прилепнали блузи от вълна или коприна, тъй наречени „сустърд“, бели или цветни, с големи яки и външни джобове; те изглеждаха особено добре, когато стояха прави, пъхнали ръце в джобовете, и разговаряха. На много маси се разнасяха снимки, без съмнение нови, любителски снимки; на друга маса разменяха пощенски марки. Говореха за времето, за това как са спали и каква температура са си измерили в устата сутринта. Повечето бяха весели — вероятно без особена причина, а само защото нямаха непосредствени грижи и бяха събрани накуп. Някои естествено седяха на масите, подврели глава в ръце, и гледаха втренчено пред себе си. Оставяха ги да си гледат и не им обръщаха внимание.

Изведнъж Ханс Касторп се стресна ядосан и обиден. Беше се затръшнала врата — вратата отпред вляво, която извеждаше направо към хола; някой я беше пуснал да се тръшне или може би сам я беше затръшнал, а този шум Ханс Касторп за нищо на света не можеше да понася, той от край време го беше мразил. Може би тази омраза се дължеше на възпитанието му, може би беше вродена идиосинкразия, с една дума, той ненавиждаше тръшкането на врати и би могъл да набие всекиго, който би си позволил да направи това пред ушите му. На всичко отгоре в случая вратата бе от малки стъкла и това усилваше сътресението: цялата бе се разтърсила и раздрънчала. Тфу, помисли Ханс Касторп разгневен, каква отвратителна разпуснатост! Но тъй като в същия миг шивачката го бе заговорила, той няма време да установи кой бе злосторникът. Между русите му вежди се бяха набрали бръчки, а лицето му мъчително се бе изкривило, докато отговаряше на шивачката.

Йоахим попита дали са минали вече лекарите. Някой отговори, че да, първия път вече били минали — излезли били почти в същия момент, когато дошли братовчедите. Тогава ще си вървят и няма да ги чакат, каза Йоахим. През деня все щяло да се намери случай за запознаване. Но на вратата едва ли не се сблъскаха с придворния съветник Беренс, който влезе с бързи крачки, придружен от д-р Кроковски.

— Хопа, пазете се, господа! — каза Беренс. — Щяха да пострадат и вашите, и моите мазоли. — Той говореше долносаксонски, като разтегляше думите и ги предъвкваше. — Така, значи, това сте вие — обърна се той към Ханс Касторп, когото Йоахим с прибрани нозе представи. — Е, радвам се.

И подаде на младия мъж ръката си, която бе широка като лопата. Той бе кокалест човек, може би три глави по-висок от д-р Кроковски, с почти побеляла вече глава, с добре оформен тил, големи изпъкнали и кървясали сини очи, в които плуваха сълзи, с вирнат нос и подстригани мустачки, които изглеждаха криви, защото си бе придръпнал горната устна на една страна. Това, което Йоахим бе казал за бузите му, напълно се потвърди — те бяха сини; ето защо главата му многоцветно се открояваше над бялата хирургическа престилка — престилка с колан, която стигаше до под коленете, под нея се подаваха черните му раирани панталони и чифт колосални крака в жълти, поизносени цели обувки с връзки. И д-р Кроковски бе в служебно облекло, само че престилката му беше черна, от черна лъскава материя, скроена като риза и пристегната с ластик — около китките; така още повече се подчертаваше бледността му. Държането му бе напълно асистентско, той не взе никакво участие в поздрава, обаче някакво критическо напрежение на устата му показваше, че намира за странно своето подчинено положение.

— Братовчеди? — запита придворният съветник, като с ръка сочеше ту единия, ту другия от тях и ги поглеждаше изотдолу с кървясалите си сини очи. — Е, и този ли иска да се пише войник? — каза той на Йоахим, като посочи с глава към Ханс Касторп. — Пазил го бог, а? — И сега заговори направо на Ханс Касторп. — Аз веднага забелязах, че у вас има нещо цивилно, нещо комфортно, не дрънкате оръжие като този главатарин. Вие бихте били по-добър пациент от него, готов съм да се обзаложа. Аз веднага познавам от кого ще излезе свестен пациент, защото за това трябва талант, за всичко трябва талант, а у този мирмидонец няма и капка талант. За строеви упражнения може би, но за боледуване — не. Ще ми повярвате ли, че все иска да си ходи? Постоянно иска да си ходи, врънка ме и ме мъчи, час по-скоро иска да иде долу да го тормозят. Какво престараване само! Не иска да ни подари някаква половина годинка. А при това тук при нас всичко е много хубаво, кажете сам, Цимсен, дали не е много хубаво тук! Е, вашият братовчед сигурно ще ни оцени по-добре, ще се позабавлява. Дами също не ни липсват, тук имаме прелюбезни дами. Поне външно някои са много живописни. Но вие би трябвало да придобиете малко цвят, чувате ли, иначе ще отпаднете при дамите. Зелено е, казват, златното дърво на живота, но за лицето зеленото не е най-подходящият цвят. Естествено напълно анемичен — каза той, като без церемонии пристъпи към Ханс Касторп и с показалеца и палеца си повдигна единия му клепач, — разбира се, напълно анемичен, както казах. Знаете ли какво? Съвсем не е било глупаво от ваша страна да пооставите вашия Хамбург сам да се погрижи малко за себе си. Този ваш Хамбург е една достойна за благодарност институция: неговата весела влажна метеорология току ни праща нови контингенти. Но ако мога при тоя случай да ви дам един немеродавен съвет, съвсем sine pecunia[2], разбирате ли, правете, докато сте тука, всичко, каквото прави братовчед ви. Във вашия случай човек нищо по-разумно не може да направи, освен да поживее известно време като при лека tuberculosis pulmonum[3] и да понатрупа малко белтъчини. Тук при нас има нещо куриозно около обмяната на белтъчините… Макар да е повишено общото горене, тялото пак натрупва белтъчини… Е, а вие хубаво ли спахте, Цимсен? Отлично, а? Хайде сега тръгвайте на разходка! Но не повече от половин час! А после живачната пура в устата! Винаги точно записвайте, Цимсен! Както в службата, съвестно! В събота искам да видя кривата. Господин братовчед ви също да мери. Меренето никога не вреди. Довиждане, господа! Приятно забавление! Довиждане… довиждане… — И той се понесе, като размахваше ръце с длани, обърнати съвсем назад; пътем задаваше надясно и наляво въпроси дали са спали „хубаво“ и получаваше утвърдителен отговор: д-р Кроковски тръгна след него.

Бележки

[1] И двамата (фр.).

[2] Безплатно (лат.).

[3] Белодробна туберкулоза (лат.).