Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Zauberberg, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
stomart (18.05.2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Томас Ман. Вълшебната планина

Редактор: Недялка Попова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова

Издателство „Народна култура“, София, 1972

 

Aufbau—Verlag, Berlin, 1953

История

  1. — Добавяне
  2. — Разпределяне на бележките по абзаци
  3. — Добавяне на анотация (пратена от solipsizam)

Статия

По-долу е показана статията за Вълшебната планина от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вълшебната планина
Der Zauberberg
АвторТомас Ман
СъздаванеXX век
Германска империя, Германия
Първо издание1924 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияНародна култура
ПреводачТодор Берберов
НачалоEin einfacher junger Mensch reiste im Hochsommer von Hamburg, seiner Vaterstadt, nach Davos-Platz im Graubündischen.
Вълшебната планина в Общомедия

„Вълшебната планина“ (на немски: Der Zauberberg) е роман от германския писател Томас Ман (1875 – 1955), публикуван през 1924 г. [1]

Сюжет

Швейцарският алпийски курорт Давос

През 1912 година Томас Ман прекарва няколко седмици в луксозния швейцарски курорт Давос, където жена му, Катя Ман, се лекува от белодробно заболяване. При влажното и студено време сам той получава леко възпаление на дихателните пътища и за сигурност подлага на преглед бронхите си при шефа на клиниката. Лекарят веднага установява някакво „болно място“ в гърдите на госта и го уверява, че ще постъпи разумно, ако остане в планината половин година на лечение. Писателят не се поддава на изкушението да се откъсне „временно“ от напрегнатия живот в „равнината“, а решава да опише преживяването си в неголям разказ, който да бъде само хумористичен паралел към трагичната новела „Смърт във Венеция“ и да разглежда проблема за смъртта в забавна и пародийно-иронична светлина. Така през следващите дванадесет години се ражда мамонтовият роман „Вълшебната планина“. Причина за това неимоверно разрастване на сюжета е Първата световна война, която предизвиква дълбоки промени в светогледа на писателя и го подтиква към преосмисляне на политическите и естетическите позиции, изразени в критично-полемичната му студия „Размишления на аполитичния“.

Героят като tabula rasa

Томас Ман, 1905 г.

Подобно на автора, героят на романа, току-що дипломиралият се инженер Ханс Касторп, попада в международния санаториум за туберкулозно болни „Бергхоф“. Той е дошъл тук само да посети болния си братовчед и да си почине три седмици, преди да заеме мястото си в една хамбургска корабостроителница. Но веднъж вплетен в мрежите на безжизнения болен свят на санаториума, той сам се разболява и твърде скоро се отчуждава напълно от действителния живот. Недодяланият и изпълнен с младежка наивност бюргер проявява забележителен талант на пациент. Поддава се на всички лекарски терапии, а също на педагогическите усилия на своите самозвани възпитатели.

Първият от тях е италианецът Лодовико Сетембрини, внук на революционер и син на учен-хуманист. Сам той нарича себе си „homo humanus“, тоест човечен човек, и всичко преценява от гледището на бойкия хуманизъм. Заклет рационалист и индивидуалист, Сетембрини се опълчва срещу другия учител на героя, малкия йезуит Лео Нафта, духовен предшественик на европейския тоталитаризъм от XX век. Той от своя страна се нарича „homo dei“, божи човек, и счита насилието, жестокостта и подчинението на индивида неотменни в политическото развитие на Европа и света. Трети учител на Касторп, ала не с проповеди, а с поведението си, става едрият, широкоплещест и белокос минхер Питер Пеперкорн, човек на чувствата и живота, в чието присъствие интелектуалните разговори жалко избледняват.

Ханс Касторп или За възпитанието

Така под кръстосания огън на възпитателни въздействия героят проумява, че към живота има два пътя: единият е обикновеният, прекият и кроткият; другият е лош, той води през смъртта и това е гениалният път. Ханс Касторп стига до възгледа, че всяко по-висше здраве трябва предварително да е преминало през дълбоко опознаване на болестта и смъртта. Затова той се грижи за умиращите, посещава ги, носи им цветя и това му помага да се отнася спокойно към смъртта, да мисли за нея като за част от живота и школа на живота.

Този интерес и на писателя, и на простодушия му герой към патологичното и смъртта е преди всичко от духовен характер. Затова и темата за смъртта в романа се свързва с темата за любовта. Лишеният от особени качества Ханс Касторп се влюбва безнадеждно в една пациентка от руски произход с тесни киргизки очи на име Клавдия Шоша. От болестта тялото ѝ изглежда още по плътско и за нея страстта означава живот в самозабрава заради самия живот. Любовното чувство на героя, както и общуването му със смъртта и болестта превръщат простата материя на неговата душа в сложен дух на прозрението. Касторп претърпява особено „повишаване“ на личността си, което, по думите на самия Томас Ман, го прави способен за нравствени, интелектуални и чувствени приключения, за каквито долу в „равнината“ никога не би могъл дори да сънува.

Одисея на духа

Вълшебството на планината започва с това, че невинната триседмична почивка на героя се превръща в седемгодишна одисея на духа. Той постига мъдростта, овладява тайната на живота, изпълва се с житейската „философия на ведростта“, която му позволява да превъзмогне реалността чрез иронията и пародията. Това най-ясно проличава в главата с надслов „Сняг“, където заблудилият се в гибелно опасни висини Ханс Касторп бълнува своя блян за Човека.

Ледена пързалка в курорта Давос, ок. 1915 г.

Обитателите на „Вълшебната планина“ са омагьосани от непроменчивостта на света около тях и това състояние се издига до метафора на съществуване, в което няма развитие, а вечно повтаряне на вече познати и отдавна изучени периоди от време. Така се създават условията за протичане на един „херметичен самовъзпитателен процес“, на който е изложен героят. Той пребивава във „Вълшебната планина“, забравил напълно астрономическото и календарното време, дори собственото си „биографично време“.

Тъкмо в сънищата, обвит от мъглата на иреалното, Ханс Касторп осъществява своето пробуждане, своето излизане от състоянието на безвремие и безисторичност. Този момент на пробуждане представлява кулминацията на романа, откъдето следва постепенната развръзка или по-точно осъзнаването на липсата на развръзка и приемането на иронично отношение към света като единствено средство за самосъхранение в името на застрашените хуманни ценности.

Критика на културата

Томас Ман, 1926 г.

След Първата световна война, в процеса на тежка светогледна криза Томас Ман стига до прозрението, че „занапред не бихме могли да живеем и творим като досега“ и нарича романа „Вълшебната планина“ средищна и повратна точка на своята художествена продукция. Като във фокус тук са събрани и осветлени критично всички онези духовни, световноисторически, културнофилософски, етически и политически проблеми, течения и тенденции, с които писателят се е занимавал и стълкновявал в годините след войната.

Така романът от една страна представлява равносметка на епохата, понеже обрисува вътрешната картина на предвоенното време в Европа, от друга страна обаче това е роман за времето в трансцендентален смисъл, тъй като има за предмет „чистото време“ в неговия философски, психологически и метафоричен аспект. Тази цел на романа се осъществява с помощта на особена музикална лайтмотивна техника, която създава усещането именно за „кръгово време“, за вечно настояще. Ханс Касторп преминава дълъг път на самообразование, изпъстрен с множество приключения, но се движи не толкова във времето и пространството, които са сякаш замръзнали, колкото в дебрите на съзнанието и психиката. Затова „Вълшебната планина“ се нарежда сред немските образователни романи и неин образен е Гьотевият Вилхелм Майстер.

В тази книга Томас Ман насочва вниманието към дълбоката проблематичност и загубената образователна стойност на европейската културна традиция и показва, че тя вече не може да бъде ръководно начало за съвременно поведение и мислене. Така романът е отправен към идните дни и макар героят да се изгубва от погледа на читателя сред дима и хаоса на войната, той вече е извършил своето вътрешно „повишаване“ и неговият път е определен. Томас Ман нарича „Вълшебната планина“ книга на идейно отричане от много опасни склонности, обаяния и изкушения, книга на сбогуването и на педагогическото самодисциплиниране.

Вижте също

Бележки

  1. Ман, Томас „Вълшебната планина“. Превод от немски Тодор Берберов, изд. „Народна култура“, София, 1972 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.

Външни препратки

Една дума в повече

— Не — каза Йоахим, — пък и не бива да отивам далече. По това време винаги слизам за малко долу, през селото, та до курорта, стига да имам време. Поразглеждам магазините и хората и си накупувам това-онова. Преди обед лежим още един час, а после пак, до четири часа. Бъди спокоен.

Огрени от слънцето, те слязоха на алеята за колите и прекосиха рекичката и тесния железен път; пред очите им в десния край на долината се извисяваха планински върхове, които Йоахим назова по име; Клайне Шиахорн, Грюне Тюрме и Дорфберг. На един хълм отсреща се намираха заградените със зидове гробища на селото Давос — Йоахим посочи и тях с бастуна си. Така те стигнаха до главното шосе, което водеше по терасирания склон на височина колкото един етаж над валога.

Впрочем за село не можеше и дума да става; на всеки случай от селото бе останало само името. Курортът го беше погълнал, защото постоянно се бе разширявал към долината; така онази част от селището, която се нарича „село“, незабележимо и без разлика се бе прехвърлила към другата част — „курорта“. От двете страни имаше хотели, и пансиони, всички с много покрити веранди, балкони и тераси за лежане; тук-таме имаше нови строежи; на места постройките се прекъсваха и от шосето можеше да се хвърли поглед към широките ливади по валога…

В желанието си да получи любимата обичайна възбуда Ханс Касторп отново запали пура и вероятно благодарение на изпитото пиво той можа за свое най-голямо задоволство да усети нещичко от жадувания аромат, естествено само отчасти и слабо; необходимо бе известно напрежение на нервите, за да добие представа за удоволствието, пък и отвратителният вкус на кожа далече преобладаваше. Неспособен да се справи с това безсилие, той за момент опита да долови вкуса, който или му бягаше, или подигравателно само някак отдалече му се явяваше, и накрай хвърли пурата уморен и отвратен. Въпреки своята замаяност той се сети, че учтивостта го задължава да води разговор и за тая цел се постара да си спомни превъзходните неща, които имаше да каже за „времето“. Оказа се обаче, че целият „комплекс“ бе забравен без остатък и че в главата му не се въртеше вече и най-малката мисъл за времето.

Затова почна да говори за физическото си състояние, и то по малко особен начин.

— Кога ще мериш пак? — запита той. — След ядене ли? Добре-добре. Тогава организмът е в пълно натоварване и температурата трябва да се покаже. А това, че Беренс поиска от мен да се меря и аз, трябва да е било само шега, чуваш ли, а и Сетембрини се смя от все сърце, какъв смисъл би имало. Пък и термометър нямам.

— Е — каза Йоахим, — това е най-лесното. Трябва само да си купиш. Тук навсякъде продават термометри, почти във всеки магазин.

— Но защо пък! Не, с лежането съм съгласен, ще лежа, но меренето вече е много за гост като мене, него предоставям на вас тук горе. Само ако знаех — продължи Ханс Касторп и притисна с две ръце сърцето си като влюбен — защо имам постоянно такова сърцебиене; безпокои ме, отдавна вече съм се замислил. Виждаш ли, човек има сърцебиене, когато му предстои някоя съвсем особена радост или когато се бои от нещо, с една дума, при емоции, нали? А когато сърцето забие от само себе си, без основания и без смисъл, така да се каже, на своя глава, намирам това направо обезпокоително, имам чувството, че тялото си върви по свой някакъв път и е загубило връзките с душата, един вид като мъртвото тяло, което не е наистина умряло — такова нещо няма, — но си води много оживен живот, и то на своя глава: косите и ноктите му продължават да растат, а и както съм чувал във физическо и химическо отношение там царувало много весело оживление…

— Що за изрази — сдържано го порица Йоахим. — „Много весело оживление!“ — При което може би си отмъщаваше за забележката, която бе получил тази сутрин заради еничарските звънци.

— Но така е! Действително оживлението е много весело. Защо те дразни това? — попита Ханс Касторп, — Впрочем аз споменах туй между другото. Исках само да кажа, че има нещо зловещо и мъчително, когато тялото живее на своя глава и без контакт с душата и си дава важност, както при такова безпричинно сърцебиене. Човек просто търси да открие смисъла за това, някакво несъответстващо душевно вълнение, чувство на радост или страх, за да го оправдае… поне при мене е така, мога да говоря само за себе си.

— Да-да — въздъхна Йоахим, — сигур е също както при температурата; тогава също цари „весело оживление“ в тялото, за да употребя твоя израз, и човек сигурно неволно се оглежда да намери вълнение, както ти казваш, което да придаде някакъв що-годе разумен смисъл на цялата работа… Но ние говорим за такива неприятни неща — добави той с треперещ глас и замлъкна. Ханс Касторп само повдигна рамене, и то по същия начин, както бе забелязал снощи да прави Йоахим.

Те повървяха някое и друго време, мълчейки. После Йоахим попита:

— Е, как ти се харесват хората тука? Искам да кажа: тези на нашата маса?

Ханс Касторп доби равнодушно-изпитващ израз.

— Боже мой — каза той, — не изглеждат много интересни. Смятам, че на другите маси седят по-интересни хора, но може би само така ми се струва. Госпожа Щьор би могла да си измие косата, много е мазна. А тази Мазурка, или как й беше името там, ми се вижда малко глуповата. Час по час се хили и си запушва устата с кърпа.

Йоахим се изсмя високо на изкълченото име.

— „Мазурка“ е отлично — извика той. — Маруся се казва тя, ако нямаш нищо против, то е същото като Мария. Да, тя наистина е твърде палава — каза той. — А при това би имала всички основания да бъде по-улегнала, тъй като заболяването й съвсем не е леко.

— Не би помислил човек — каза Ханс Касторп. — Тя е в такава добра форма. Най-малко за гръдноболна бих могъл да я сметна. — И той опита да размени един шеговит поглед с братовчед си, видя обаче, че загорялото лице на Йоахим бе оцветено от петна, както става със загорели от слънцето лица, когато кръвта се отлива от тях; освен това устата му се бе придръпнала по такъв жален начин, че внуши на младия Ханс Касторп неопределен страх и го накара да промени темата и да се заинтересува за други хора, при което опита да забрави Маруся и лицето на Йоахим и това напълно му се удаде.

Англичанката с шипковия чай се казваше мис Робинсън. Шивачката не беше шивачка, а учителка в някакво държавно средно учебно заведение за девици в Кьонигсберг и това бе причината, поради която се изразяваше толкова правилно. Тя се казваше госпожица Енгелхарт. Що се отнася до бодрата стара дама, Йоахим сам не знаеше как се казва, макар че от толкова време беше тук горе. Във всеки случай момичето, което ядеше кисело мляко й беше племенница, и тя живееше с него постоянно в санаториума. Но най-болен от всичките на тяхната маса беше д-р Блуменкол, Лео Блуменкол от Одеса — онзи млад човек с мустачките и угрижено затвореното лице. От години вече бил тук горе…

Сега те вървяха по градски тротоар — главната улица на интернационалното средище, това си личеше. Срещаха разхождащи се курортисти, най-често млади хора, кавалери в спортни костюми и без шапки, дами, също без шапки и в бели поли. Чуваше се руски и английски говор. Магазини с кокетни витрини се редуваха отдясно и отляво и Ханс Касторп, чието любопитство енергично се бореше с парещата умора, насилваше очите си да гледат и прекара дълго време пред един магазин за мъжка мода, за да установи, че витрината е на висота.

После стигнаха до една ротонда със закрита галерия, в която свиреше музика. Тук бе казиното. Имаше няколко игрища за тенис, които бяха заети. Дългокраки избръснати младежи с остри ръбове на изгладените панталони от каша, с гумени подметки и запретнати ръкави срещу бронзирани, облечени в бяло момичета, които изтичваха насреща, изпънати под слънцето и за да досегнат във въздуха бялата като тебешир топка. Белите, добре поддържани кортове изглеждаха като посипани с брашно. Братовчедите седнаха на една свободна скамейка, за да погледат и покритикуват играта.

— Ти май че не играеш тук? — попита Ханс Касторп.

— Не бива — отговори Йоахим. — Трябва да лежим, постоянно да лежим… Сетембрини винаги казва, че живеем хоризонтално, били сме хоризонтални хора, това една от неговите плоски шеги… Тук играят здрави или пък в нарушение на наредбите. Впрочем те не играят много сериозно, играят повече заради костюма… Що се отнася до забраната, има и други забранени игри тука, които се играят, покер, разбираш ли, и в този или онзи хотел и рулетка — при нас за това изгонват, защото било най-вредното. Но мнозина бягат още след вечерна проверка долу и залагат. Принцът, от когото Беренс имал титлата си, също редовно бягал.

Ханс Касторп почти не слушаше. Устата му бе отворена, защото не можеше да диша както трябва през носа, а никаква хрема не бе имал. Сърцето му не биеше в такт с музиката, което смътно му се струваше мъчително. И с това чувство на безредие и стълкновение той почна да дреме, когато Йоахим настоя да се връщат.

Пътя назад изминаха почти в мълчание. Ханс Касторп дори се препъна на няколко пъти по равната улица и меланхолично се усмихваше, като поклащаше глава. Хромият ги изкачи с асансьора до етажа им. Те се разделиха пред номер тридесет и четири с по едно кратко „довиждане“. Ханс Касторп се отправи през стаята си към балкона, където се тръшна на лежащия стол, както си беше, и без да променя заетото веднъж положение, потъна в тежък полусън, оживен от бързите удари на мъчително биещото му сърце.