Томас Ман
Вълшебната планина (12)

Една дума в повече

— Не — каза Йоахим, — пък и не бива да отивам далече. По това време винаги слизам за малко долу, през селото, та до курорта, стига да имам време. Поразглеждам магазините и хората и си накупувам това-онова. Преди обед лежим още един час, а после пак, до четири часа. Бъди спокоен.

Огрени от слънцето, те слязоха на алеята за колите и прекосиха рекичката и тесния железен път; пред очите им в десния край на долината се извисяваха планински върхове, които Йоахим назова по име; Клайне Шиахорн, Грюне Тюрме и Дорфберг. На един хълм отсреща се намираха заградените със зидове гробища на селото Давос — Йоахим посочи и тях с бастуна си. Така те стигнаха до главното шосе, което водеше по терасирания склон на височина колкото един етаж над валога.

Впрочем за село не можеше и дума да става; на всеки случай от селото бе останало само името. Курортът го беше погълнал, защото постоянно се бе разширявал към долината; така онази част от селището, която се нарича „село“, незабележимо и без разлика се бе прехвърлила към другата част — „курорта“. От двете страни имаше хотели, и пансиони, всички с много покрити веранди, балкони и тераси за лежане; тук-таме имаше нови строежи; на места постройките се прекъсваха и от шосето можеше да се хвърли поглед към широките ливади по валога…

В желанието си да получи любимата обичайна възбуда Ханс Касторп отново запали пура и вероятно благодарение на изпитото пиво той можа за свое най-голямо задоволство да усети нещичко от жадувания аромат, естествено само отчасти и слабо; необходимо бе известно напрежение на нервите, за да добие представа за удоволствието, пък и отвратителният вкус на кожа далече преобладаваше. Неспособен да се справи с това безсилие, той за момент опита да долови вкуса, който или му бягаше, или подигравателно само някак отдалече му се явяваше, и накрай хвърли пурата уморен и отвратен. Въпреки своята замаяност той се сети, че учтивостта го задължава да води разговор и за тая цел се постара да си спомни превъзходните неща, които имаше да каже за „времето“. Оказа се обаче, че целият „комплекс“ бе забравен без остатък и че в главата му не се въртеше вече и най-малката мисъл за времето.

Затова почна да говори за физическото си състояние, и то по малко особен начин.

— Кога ще мериш пак? — запита той. — След ядене ли? Добре-добре. Тогава организмът е в пълно натоварване и температурата трябва да се покаже. А това, че Беренс поиска от мен да се меря и аз, трябва да е било само шега, чуваш ли, а и Сетембрини се смя от все сърце, какъв смисъл би имало. Пък и термометър нямам.

— Е — каза Йоахим, — това е най-лесното. Трябва само да си купиш. Тук навсякъде продават термометри, почти във всеки магазин.

— Но защо пък! Не, с лежането съм съгласен, ще лежа, но меренето вече е много за гост като мене, него предоставям на вас тук горе. Само ако знаех — продължи Ханс Касторп и притисна с две ръце сърцето си като влюбен — защо имам постоянно такова сърцебиене; безпокои ме, отдавна вече съм се замислил. Виждаш ли, човек има сърцебиене, когато му предстои някоя съвсем особена радост или когато се бои от нещо, с една дума, при емоции, нали? А когато сърцето забие от само себе си, без основания и без смисъл, така да се каже, на своя глава, намирам това направо обезпокоително, имам чувството, че тялото си върви по свой някакъв път и е загубило връзките с душата, един вид като мъртвото тяло, което не е наистина умряло — такова нещо няма, — но си води много оживен живот, и то на своя глава: косите и ноктите му продължават да растат, а и както съм чувал във физическо и химическо отношение там царувало много весело оживление…

— Що за изрази — сдържано го порица Йоахим. — „Много весело оживление!“ — При което може би си отмъщаваше за забележката, която бе получил тази сутрин заради еничарските звънци.

— Но така е! Действително оживлението е много весело. Защо те дразни това? — попита Ханс Касторп, — Впрочем аз споменах туй между другото. Исках само да кажа, че има нещо зловещо и мъчително, когато тялото живее на своя глава и без контакт с душата и си дава важност, както при такова безпричинно сърцебиене. Човек просто търси да открие смисъла за това, някакво несъответстващо душевно вълнение, чувство на радост или страх, за да го оправдае… поне при мене е така, мога да говоря само за себе си.

— Да-да — въздъхна Йоахим, — сигур е също както при температурата; тогава също цари „весело оживление“ в тялото, за да употребя твоя израз, и човек сигурно неволно се оглежда да намери вълнение, както ти казваш, което да придаде някакъв що-годе разумен смисъл на цялата работа… Но ние говорим за такива неприятни неща — добави той с треперещ глас и замлъкна. Ханс Касторп само повдигна рамене, и то по същия начин, както бе забелязал снощи да прави Йоахим.

Те повървяха някое и друго време, мълчейки. После Йоахим попита:

— Е, как ти се харесват хората тука? Искам да кажа: тези на нашата маса?

Ханс Касторп доби равнодушно-изпитващ израз.

— Боже мой — каза той, — не изглеждат много интересни. Смятам, че на другите маси седят по-интересни хора, но може би само така ми се струва. Госпожа Щьор би могла да си измие косата, много е мазна. А тази Мазурка, или как й беше името там, ми се вижда малко глуповата. Час по час се хили и си запушва устата с кърпа.

Йоахим се изсмя високо на изкълченото име.

— „Мазурка“ е отлично — извика той. — Маруся се казва тя, ако нямаш нищо против, то е същото като Мария. Да, тя наистина е твърде палава — каза той. — А при това би имала всички основания да бъде по-улегнала, тъй като заболяването й съвсем не е леко.

— Не би помислил човек — каза Ханс Касторп. — Тя е в такава добра форма. Най-малко за гръдноболна бих могъл да я сметна. — И той опита да размени един шеговит поглед с братовчед си, видя обаче, че загорялото лице на Йоахим бе оцветено от петна, както става със загорели от слънцето лица, когато кръвта се отлива от тях; освен това устата му се бе придръпнала по такъв жален начин, че внуши на младия Ханс Касторп неопределен страх и го накара да промени темата и да се заинтересува за други хора, при което опита да забрави Маруся и лицето на Йоахим и това напълно му се удаде.

Англичанката с шипковия чай се казваше мис Робинсън. Шивачката не беше шивачка, а учителка в някакво държавно средно учебно заведение за девици в Кьонигсберг и това бе причината, поради която се изразяваше толкова правилно. Тя се казваше госпожица Енгелхарт. Що се отнася до бодрата стара дама, Йоахим сам не знаеше как се казва, макар че от толкова време беше тук горе. Във всеки случай момичето, което ядеше кисело мляко й беше племенница, и тя живееше с него постоянно в санаториума. Но най-болен от всичките на тяхната маса беше д-р Блуменкол, Лео Блуменкол от Одеса — онзи млад човек с мустачките и угрижено затвореното лице. От години вече бил тук горе…

Сега те вървяха по градски тротоар — главната улица на интернационалното средище, това си личеше. Срещаха разхождащи се курортисти, най-често млади хора, кавалери в спортни костюми и без шапки, дами, също без шапки и в бели поли. Чуваше се руски и английски говор. Магазини с кокетни витрини се редуваха отдясно и отляво и Ханс Касторп, чието любопитство енергично се бореше с парещата умора, насилваше очите си да гледат и прекара дълго време пред един магазин за мъжка мода, за да установи, че витрината е на висота.

После стигнаха до една ротонда със закрита галерия, в която свиреше музика. Тук бе казиното. Имаше няколко игрища за тенис, които бяха заети. Дългокраки избръснати младежи с остри ръбове на изгладените панталони от каша, с гумени подметки и запретнати ръкави срещу бронзирани, облечени в бяло момичета, които изтичваха насреща, изпънати под слънцето и за да досегнат във въздуха бялата като тебешир топка. Белите, добре поддържани кортове изглеждаха като посипани с брашно. Братовчедите седнаха на една свободна скамейка, за да погледат и покритикуват играта.

— Ти май че не играеш тук? — попита Ханс Касторп.

— Не бива — отговори Йоахим. — Трябва да лежим, постоянно да лежим… Сетембрини винаги казва, че живеем хоризонтално, били сме хоризонтални хора, това една от неговите плоски шеги… Тук играят здрави или пък в нарушение на наредбите. Впрочем те не играят много сериозно, играят повече заради костюма… Що се отнася до забраната, има и други забранени игри тука, които се играят, покер, разбираш ли, и в този или онзи хотел и рулетка — при нас за това изгонват, защото било най-вредното. Но мнозина бягат още след вечерна проверка долу и залагат. Принцът, от когото Беренс имал титлата си, също редовно бягал.

Ханс Касторп почти не слушаше. Устата му бе отворена, защото не можеше да диша както трябва през носа, а никаква хрема не бе имал. Сърцето му не биеше в такт с музиката, което смътно му се струваше мъчително. И с това чувство на безредие и стълкновение той почна да дреме, когато Йоахим настоя да се връщат.

Пътя назад изминаха почти в мълчание. Ханс Касторп дори се препъна на няколко пъти по равната улица и меланхолично се усмихваше, като поклащаше глава. Хромият ги изкачи с асансьора до етажа им. Те се разделиха пред номер тридесет и четири с по едно кратко „довиждане“. Ханс Касторп се отправи през стаята си към балкона, където се тръшна на лежащия стол, както си беше, и без да променя заетото веднъж положение, потъна в тежък полусън, оживен от бързите удари на мъчително биещото му сърце.