Томас Ман
Вълшебната планина (20)

Хипе

Така неделният ден се открои от другите дни. Освен това следобедът се отличи с разходки, които различни групи от гостите предприеха с коли: няколко коли с двоен впряг бавно изкачиха след чая извития път към главния портал, за да вземат своите клиенти. Главно руси, и то руски дами.

— Русите се разхождат само с кола — каза Йоахим на Ханс Касторп. Те стояха заедно пред портала и са забавляваха да гледат заминаващите. — Ще ги закарат до Клавадел или до езерото, или до долината на Фуела, или до Клостерс, това са горе-долу разходките. Ако искаш, може и ние да поръчаме една кола, докато си тук. Но смятам, че засега доста си зает с аклиматизирането и нямаш нужда от други забавления.

Ханс Касторп се съгласи. Той си бе тикнал една цигара в устата, а ръцете в джобовете на панталона. Така той видя как дребната, весела, стара руска дама се разположи в една кола със своята суха племенница и две други дами; те бяха Маруся и мадам Шоша, която бе облечена в тънък шлифер с колан на гърба, но не носеше шапка. Тя седна до старата в дъното на колата, докато младите момичета заеха предните седалки. И четирите бяха весели, а устата им непрестанно бъбреха на техния си мек, сякаш без кости език. Те се разправяха и се смееха на покривката на колата, под която с трудности се наместиха, и на руските сладкиши, които пралелята бе взела като запас за из пътя в една дървена кутия, тапицирана с вата и книжни дантели, и още отсега предлагаше… Ханс Касторп с участие разпозна сподавения глас на госпожа Шоша. Както всякога, когато тази небрежна жена му се изпречваше пред очите, така и сега се утвърди в съзнанието му приликата, която бе търсил да открие и която му се бе присънила… Но смехът на Маруся, видът на нейните кръгли кафяви очи, които по детски поглеждаха над кърпичката, с която си закриваше устата, и на високите й гърди, които вътрешно съвсем не бяха здрави, му спомни за нещо друго, потресаващо, което неотдавна бе видял, и той погледна Йоахим предпазливо и без да си извръща главата. Не, слава богу, Йоахим нямаше такива петна по лицето, както тогава, а и устните му сега не бяха така печално изкривени. Но той гледаше Маруся с израз на очите, в който нямаше нищо военно, застинал бе в една стойка, която изглеждаше толкова унила и унесена, че можеше да се сметне за подчертано цивилна. Между впрочем той бързо се стегна и стрелна с очи Ханс Касторп, който едва смогна да отмести погледа си от него и да го зарее някъде другаде. При това той усети сърцето си да бие — безпричинно и на своя глава, както си имаше обичай да прави тук.

Останалата част на неделния ден не предложи нищо извънредно освен може би ястията, които не можеха да бъдат сервирани по-богато, но бяха още по-фини от обикновено. (На обед имаше едно шофроа от пиле, гарнирано с раци и сцепени наполовина череши; към сладоледа дадоха сладкиши и кошнички, които бяха изплетени от захарни нишки, а после и пресни ананаси.) Вечерта, след като бе изпил бирата си, Ханс Касторп се почувства още по-изтощен, по-измръзнал и крайниците му тежаха повече от през досегашните дни; той още към девет часа каза лека нощ на братовчед си, бърже се зави презглава с пуховицата и заспа като пребит.

Но и следният ден, първият понеделник, който гостенинът преживя тук горе, донесе една нова, редовно повтаряща се промяна в дневната програма — една от лекциите, които д-р Кроковски през седмица изнасяше в трапезарията пред цялата пълновръстна, говореща немски и нетръгнала да умира клиентела на „Бергхоф“. Касаеше се, както Ханс Касторп разбра от братовчед си, до една поредица от свързани помежду си лекции, до един популярно-научен курс под общата тема „Любовта като болестнотворна сила“. Това назидателно забавление почваше след втората закуска и както Йоахим каза, не бе допустимо или поне много лошо впечатление правеше, ако човек се изключеше от него — затова и държането на Сетембрини се смяташе за удивителна дързост; той, който говореше немски по-добре от всички, не само не посещаваше лекциите, но и неспирно се изказваше най-пренебрежително за тях. Колкото до Ханс Касторп, той преди всичко от учтивост, но и поради нескрито любопитство веднага бе решил, че ще отиде. Преди това обаче той предприе нещо съвсем неправилно и погрешно: хрумна му да направи на своя глава една дълга разходка, която му подейства по-зле, отколкото можеше да предполага.

— Слушай сега! — бяха първите му думи, когато Йоахим влезе в стаята му сутринта. — Виждам, че така не може да продължава. Дотегна ми тоя хоризонтален начин на живот, кръвта ми застина от него. Твоята работа естествено е друга, ти си пациент, тебе не искам да изкушавам. Но аз смятам веднага след закуската да предприема една истинска разходка, ако нямаш нещо против, ей така, няколко часа напосоки по света. Ще ти взема нещо за закуска в джоба, така ще съм по-независим. Ще видим дали няма да бъда съвсем друг човек, когато се прибера.

— Хубаво! — каза Йоахим, тъй като видя, че насреща си има сериозно желание и намерение. — Но ще те посъветвам да не прекаляваш. Тук не е като у нас. И после, върни се точно навреме за лекцията.

В действителност имаше и други причини за намерението на Ханс Касторп освен физическите. Струваше му се, че пламналата му глава, лошият вкус, който имаше почти винаги в устата си, и самоволното сърцебиене се дължаха не толкова на трудностите на аклиматизацията, колкото на такива неща като проявите на съседната му руска двойка, приказките на масата на болната и глупава госпожа Щьор, меката кашлица на ездача, която весден чуваше по коридорите, изказванията на господин Албин, впечатленията, които бе добил от държането на болните младежи, израза върху лицето на Йоахим, когато гледаше Маруся, и други подобни наблюдения. Той смяташе, че ще бъде добре, ако се измъкне от сферата на влияние на „Бергхоф“, ако подиша дълбоко навън и здравата се поразмърда, та когато вечер е уморен, поне да знае защо. И така той предприемчиво се раздели с Йоахим, който тръгна за служебно предписаната му разходка до скамейката при водния улей, а сам Ханс Касторп завъртя бастуна си и се упъти надолу по шосето.

Утрото бе хладно и облачно, часът бе към осем и половина. Както бе възнамерявал, Ханс Касторп дълбоко вдъхваше чистия утринен въздух, тази свежа и лека атмосфера, която без труд се поемаше и която беше без дъх на влага, без съдържание, без спомени… Той прекоси потока и теснолинейния път, стигна до неравномерно застроената улица, веднага след това я остави и хвана една пътека между ливадите, която отначало водеше по равно, а после тръгна, макар и косо, стръмно нагоре по десния хребет. Изкачването радваше Ханс Касторп, гърдите му се разшириха, той повдигна с дръжката на бастуна шапката от челото си, а като се изкачи на известна височина, погледна назад, видя в долината огледалото на езерото, край което бе минал на идване, и запя.

Той пееше каквото му идваше на ум, най-различни популярни и сантиментални песни, каквито се срещат в студентските и гимнастическите песнопойки, между другото и една, в която имаше следните редове:

Поетите да пеят за вино и любов,

но първо нека славят самата добродетел.

Отначало тихичко си я тананикаше под носа, а после запя високо и с все сила. Баритонът му беше сипкав, но днес той си го хареса и пеенето все повече и повече го въодушевяваше. Почнеше ли някоя песен много високо, той преминаваше във фалцетни високи тонове, които също му се струваха хубави. Когато паметта му изневеряваше, той си помагаше, като подлагаше на мелодията някакви безсмислени срички и думи, които по примера на артистите отпращаше със съответно оформени уста и едно разкошно небно „р“; накрай той стигна дотам, че и текстът, и мелодията се явяваха само като плод на фантазията му и той съпровождаше своята продукция вече и с ръкодвиженията на оперен певец. Тъй като е твърде уморително едновременно да се изкачва човек и да пее, скоро дъхът почна да не му достига и все повече и повече се задъхваше. Но от идеализъм и заради красотата на песните той преодоля недостига и с чести въздишки даде каквото можа, докато най-сетне, останал съвсем без дъх, полусляп — само някакви светли петна играеха пред очите му и сърцето му биеше до изхвръкване, — той се отпусна под един дебел смърч; след толкова голямо въздигане той изведнъж се почувства плячка на някакво всеобемащо разстройство, на една депресия, която стигаше до отчаяние.

След като нервите му горе-долу се укрепиха и той стана, за да продължи разходката си, тилът му взе силно да трепери, така че той на тия млади години заклати главата си съвсем по същия начин, както бе правил на времето старият Ханс Лоренц Касторп. Мило му стана, когато това явление му припомни за починалия дядо, то не му се стори неприятно и дори му бе драго да подпре достолепно брадата, както вършеше старецът, за да скрие треперенето на главата си, и което толкова харесваше на момчето.

Той продължи да се изкачва по-нагоре — по виещия се път. Привлече го ек на звънци и той намери стадото крави, които пасяха близо до една колиба от дялани греди, чийто покрив бе затиснат с камъни. Двама брадати мъже с брадви на рамо идеха насреща му и се разделиха, когато го наближиха.

— Е, жив и здрав да си, благодаря! — каза единият с дълбок небен глас, премести брадвата на другото си рамо и тръгна без път между боровете към долината; крачките му чупеха съчките. Това „жив и здрав да си, благодаря!“ бе прозвучало толкова странно всред самотата и като насън докосна омаломощеното от качването и песните съзнание на Ханс Касторп. Той тихо повтори тия думи, като се стараеше да наподоби гърления, тържествено непохватен изговор на планинеца, и се качи малко над колибата, защото искаше да стигне границата, където свършват дърветата, но като си погледна часовника, отказа се от това си намерение.

Той хвана вляво, в посока към курорта, една пътека, която тръгваше хоризонтално, а после продължаваше надолу. Обгърна го висока иглолистна гора и като минаваше през нея, той дори отново се разпя малко, макар и предпазливо, и въпреки че на слизане коленете му още по-безобразно трепереха от преди. Но като излезе из гората, той застина изненадан пред разкошен пейзаж, който се откриваше насреща му — един интимно ограничен пейзаж с великолепна, спокойна картинност.

Един планински поток се спускаше от десния склон по своето плитко, каменисто русло, пенеше се по наредените като на тераси блокове и после по-спокойно тръгваше към долината; едно мостче с просто издялани перила живописно го прекрачваше. Земята се синееше от цъфналите камбанки на едно храстовидно растение, което буйно растеше навсякъде. Строги смърчове, грамадни и еднакви на ръст, се издигаха единични и на трупи в дъното на пропастта и по склоновете; един от тях пуснал корени в надвисналия бряг на потока, бе расъл накриво и странно се открояваше всред общата картина. Опияняваща самотност цареше над красивото, уединено място. От другата страна на потока Ханс забеляза една скамейка.

Той премина по мостчето и седна, за да се поразсее при вида на забързания пенещ се водопад, да се наслуша на идилично приказливия монотонен, но вътрешно разнообразен ромон, тъй като Ханс Касторп обичаше да се вслушва в шума на водата също както и в музиката, а може би дори и повече. Но тъкмо се бе разположил, когато рукна кръв от носа му, толкова ненадейно, че не можа съвсем да запази от изцапване дрехите си. Кръвоизливът бе силен, упорит и му отне цял половин час, защото го принуди неспирно да притичва между скамейката и реката, да изпира носната си кърпа, да смръква вода и пак да се изтяга на дъските с навлажнена кърпа върху носа си. Така лежа той, докато кръвта спря — лежа кротко с ръце сключени зад главата, със сгънати колене, със затворени очи; ушите му бучеха; не му призля — чувстваше се по-скоро облекчен от обилното кръвотечение и бе изпаднал в състояние на странно ограничени жизнени функции; когато издишваше, дълго време не чувстваше нужда отново да поеме въздух, а чакаше, без да помръдне, сърцето да направи няколко удара и едва след това, по-късно, отново много леко вдишваше.

Изведнъж той се пренесе в ранната си възраст — сети се за един случай, който му бе послужил като първообраз за един моделиран по нови впечатления сън от преди няколко нощи… Но той дотолкова бе изключил времето и пространството, потънал бе в онова „тогава“ и „там“, че тук, върху скамейката до ручея, лежеше сякаш едно само безжизнено тяло, докато същинският Ханс Касторп се намираше някъде далече — в отколешно време и обкръжение, — и то при положение колкото просто, толкова и дръзко и упоително.

Той бе тринадесетгодишен, четвъртокласник, момче в къси панталони, и стоеше в училищния двор и разговаряше с едно момче от друг клас почти на същата възраст; Ханс Касторп бе почнал доста самоволно разговора, който му достави голяма радост, въпреки че беше съвсем кратък поради деловото и бърже изчерпано съдържание. Беше междучасието между предпоследния и последния час — час по история и час по рисуване за класа на Ханс Касторп. На двора, който бе настлан с червени клинкерови тухли и бе преграден откъм улицата със стена, покрита с шинди и снабдена с две входни врати, учениците се разхождаха насам-натам на редици, стояха на групи, подпираха се, приклекнали до облечените в майолика издатини по стените на училищната сграда. Носеше се гълчава. Един учител с мека шапка надзираваше учениците и ядеше сандвич с шунка.

Момчето, с което приказваше Ханс Касторп, се казваше Хипе, с кръстно име Пшибислав. Забележителното бе, че това име се пишеше Прибислав, а буквата „р“ се изговаряше като „ш“. Това странно име не се съчетаваше зле с неговата външност, която не бе съвсем обикновена, в нея решително имаше нещо особено. Хипе, син на историк и гимназиален учител, следователно общоизвестен образцов ученик, бе в по-горен клас от Ханс Касторп, макар че едва ли бе по-възрастен от него; той произхождаше от Мекленбург и очевидно бе продукт на отколешно смешение на раси — един примес на раси — един примес на германска кръв към вендско-славянска или обратно. Вярно, беше рус — косата му бе съвсем ниско подстригана, над кръглата глава. Но очите му, синьо-сиви или сиво-сини на цвят — то бе един малко неопределен и недостатъчно ясен цвят, нещо като цвета на далечна планина, — се отличаваха със своеобразна, тясна и, точно казано, дори изкривена форма, а веднага отдолу бяха скулите, изпъкнали и силно подчертани — елементи, които в неговия случай ни най-малко не обезобразяваха лицето, а, напротив, правеха го крайно привлекателно; това обаче бе достатъчно, за да му изкарат другарите прякора „Киргиза“. Впрочем Хипе вече носеше дълги панталони и към тях едно закопчано догоре, стегнато в кръста яке, върху чиято яка обикновено имаше попаднал пърхот от главата му.

Работата се състоеше в това, че Ханс Касторп отдавна бе насочил вниманието си върху този Пшибислав — избрал бе него измежду цялото познато му и непознато гъмжило в училищния двор, интересуваше се за него, проследяваше го с поглед, — можеше ли да се каже, че се възхищаваше от него? Във всеки случай той го разглеждаше с изключително участие и по пътя за училището се радваше, че що го наблюдава как се разправя със съучениците си, как говори и се смее и да различава отдалече гласа му, който бе приятно пресипнал, сподавен и малко дрезгав. Да признаем, че нямаше достатъчно основателна причина за този интерес освен, да речем, езическото име, отличничеството (което в никой случай не би могло да има някакво значение) или киргизките очи — очи, които хвърляха коси погледи, предназначени не за гледане, и по някакъв болезнен начин се прибулваха и помрачаваха, но Ханс Касторп малко се грижеше за вътрешното оправдание на своите усещания, нито пък за това как би трябвало да бъдат назовани те. Защото за приятелство не можеше да става дума, тъй като той никак не „познаваше“ Хипе. Но, първо, не съществуваше и най-малката необходимост за назоваване, тъй като Ханс Касторп и не помисляше дори, че обектът може да бъде предмет на разговор — това нито му подхождаше, нито се изискваше. И, второ, едно название означава ако не критика, то поне определяне, тоест вместване в един познат и обичаен кръг, а Ханс Касторп бе проникнат от несъзнателното убеждение, че едно вътрешно благо като неговото трябва веднъж за винаги да бъде защитено от подобно определяне и вместване.

Но добре или зле обосновани, тези неподлежащи на обозначаване и оповестяване усещания имаха всеки случай такава жизненост, че Ханс Касторп ги спотайваше вече почти цяла година — приблизително от една година насам, защото началото им не можеше да се установи; това все пак говори за предаността и устойчивостта на характера му, като се има пред вид каква огромна маса от време представлява една година в тая възраст. За съжаление определенията на характерни черти по правило съдържат една морална преценка било за похвала, било за укор, макар че те всичките имат две страни. „Предаността“ на Ханс Касторп, с която между впрочем той съвсем не се гордееше, се състоеше, без да я подлагаме на преценка, в известна тромавост, бавност и инертност на характера му, в едно консервиращо основно настроение, което го караше да смята за толкова по-достойно едно състояние или отношение на привързаност и неизменност, колкото по-дълготрайно бе то. Той бе склонен да вярва, че състоянието и настроението, в които се намираше, ще траят безкрайно, именно за това ги ценеше и не се стремеше към промяна. Така той бе свикнал със затаената в сърцето си безмълвна и далечна връзка с Пшибислав Хипе и я смяташе всъщност за постоянен елемент на живота си.

Той обичаше душевните вълнения, които тя му носеше, напрегнатото очакване дали Пшибислав ще дойде насреща му, ще мине съвсем близо до него, може би ще го погледне, обичаше безмълвното, тихо удовлетворение, с което го даряваше тайната му, и дори разочарованията, без които не можеше и най-голямото от които изпитваше, когато Пшибислав „отсъстваше“. Тогава училищният двор му се виждаше пуст, денят — блудкав, но залъгващата надежда оставаше.

Това трая една година, докато настъпи оная необикновена върховна точка, после трая още една година, благодарение на съхраняващата преданост на Ханс Касторп, и после престана — и то без той да забележи разхлабването и скъсването на връзките, които го свързваха с Пшибислав Хипе, както не бе забелязал и появата им. А и Пшибислав напусна училището и града, защото бяха преместили баща му, но на това Ханс Касторп почти не обърна внимание — той още по-рано бе го забравил. Може да се каже, че образът на Киргиза незабележимо бе встъпил из мъглите в живота му, бавно се бе прояснявал и бе ставал все по-досегаем, до оня миг на най-голяма близост и материализация, когато излезе на преден план в двора, а после постепенно отново отстъпи назад и без болки от раздялата изчезна пак всред мъглите.

Онзи момент обаче, рискованото и необикновено положение, в което Ханс Касторп отново се намери сега, разговорът, един истински разговор с Пшибислав Хипе, се състоя по следния начин. Предстоеше час по рисуване, а Ханс Касторп бе забелязал, че си е забравил молива. Всеки от неговите съкласници се нуждаеше от своя, но той имаше между учениците от други класове един или друг познат, когото би могъл да помоли за молив. Най-познат обаче му се стори Пшибислав, най-близък му бе той, с когото мислено най-много се бе занимавал; в един радостен полет на цялото си същество той реши да се възползва от сгодата — и да помоли Пшибислав за молив. Заслепен от непонятна безогледност, той не се сети, не го бе грижа, че това е един доста особен номер. И ето го, че застана всред гъмжилото на постлания с клинкерови тухли двор наистина пред Пшибислав Хипе и му каза:

— Извинявай, можеш ли да ми услужиш с един молив?

А Пшибислав го погледна със своите киргизки очи над издадените скули и му заговори със своя приятно дрезгав глас — без да се учуди или поне без да покаже учудване.

— На драго сърце — каза той. — Само че трябва непременно да ми го върнеш след часа. — И той извади молива си от джоба, един посребрен автоматичен молив с пръстен, който трябваше да се изтика напред, за да се покаже червеният молив из металната гилза. Той обясни простия механизъм, докато главите на двамата се бяха свели над молива. — Само да не го счупиш! — добави той.

Какво си мислеше? Сякаш Ханс Касторп бе имал намерение да не върне молива или да работи небрежно с него!

После двамата се погледнаха усмихнати и тъй като нямаше какво повече да си кажат, обърнаха рамо, а след това и гръб един към друг и си тръгнаха.

Това беше всичко. Но Ханс Касторп никога в живота си не бе така радостен както през този час по рисуване, защото работеше с молива на Пшибислав Хипе — на туй отгоре и с изглед да го върне отново на притежателя му — това бе чиста придавка, която непринудено и себепонятно следваше от случката на двора. Той си позволи да подостри малко молива и прибра три-четири от червено лакираните обрезки, които останаха от остренето и които запази почти цяла година в едно вътрешно чекмедже на своя чин — никой, който би ги видял, не би могъл да предположи колко голямо значение имаха те. Впрочем връщането стана по най-прост начин, но тъкмо така си го бе намислил Ханс Касторп, той дори много се гордееше с това, след като бе обръгнал, разглезен от дългата интимна връзка с Хипе.

— Ето — каза той. — Много благодаря.

И Пшибислав нищо не каза, само бегло провери механизма и пъхна молива в джоба си…

После никога вече не бяха разговаряли, но оня единствен разговор се бе състоял, и то благодарение на предприемчивостта на Ханс Касторп.

Той разтвори очи, смутен от дълбочината на своя унес. „Сигурно съм сънувал — помисли той. — Да, това беше Пшибислав. Отдавна не съм се сещал за него. Къде ли са отишли обрезките? Чинът е на тавана у вуйчо Тинапел. Трябва да са още в малкото вътрешно чекмедже — в дъното, вляво. Никога не съм ги изваждал. Дори вниманието да ги изхвърля не им отдадох… Пшибислав беше, цял-целеничък. Никога не съм си помислил, че бих могъл да го видя някога толкова ясно. Каква забележителна прилика имаше той с нея, с тази тук горе! Затова, значи, се интересувам толкова за нея? А може би: затова съм се интересувал толкова за него? Безсмислица! Истинска безсмислица. Впрочем трябва да си вървя, и то бързо.“ Но той полежа още, замислен и унесен в спомени. После се изправи. „Е, жив и здрав да си и благодаря!“, каза той и очите му се просълзиха, докато се усмихваше. Той понечи да си тръгне, но веднага пак седна с бастун и шапка в ръце, защото бе принуден да установи, че коленете му не го държат. „Хопа! — помисли той. — Струва ми се, че няма да върви! А трябва да бъда точно в единадесет часа в трапезарията, за лекцията. Разходките имат тук своите прелести, но и своите трудности, както изглежда. Да-да, но тук не мога да остана. То е само защото съм се малко схванал от лежането; като се пораздвижа, ще се оправи.“ И той отново опита да стъпи на краката си и тъй като порядъчно се стегна, можа да тръгне.

Все пак връщането излезе много плачевно след едно толкова въодушевено тръгване. Многократно се наложи да почива по пътя, тъй като усещаше, че лицето му изведнъж побледнява, студена пот избива по челото му и неравномерното биене на сърцето му го кара да се задъхва. Така едвам се смъкна по извивките на пътя; но като достигна долината около казиното, той ясно и недвусмислено разбра, че няма да смогне със собствени сили да преодолее длъжкия път до „Бергхоф“ и тъй като трамвай нямаше, а и наемна кола не се мярна, той помоли един колар, който караше празни сандъци за селото, да го качи. Той седна гърбом към коларя, краката му провиснаха от колата, а минувачите го поглеждаха с учудено участие; тъй, блъскан от ударите на колата и клюмащ в полусън, той стигна догоре, слезе при железопътния прелез, даде пари, без да види много ли са или малко, и стремглаво се изкачи по последната извивка на пътя.

— Depechez — vous, monsieur!^[8] — каза портиерът французин. — La conference de M. Krokowski vient de commencer.^[9]

Ханс Касторп хвърли шапката и бастуна си в гардероба и прехапал език, припряно внимателно се вмъкна през полуотворената стъклена врата в трапезарията, където пациентите бяха насядали на редици по столовете, докато д-р Кроковски бе застанал пред една застлана и украсена с шише вода маса в дясното дъно на салона и говореше.