Томас Ман
Вълшебната планина (51)

Великото раздразнение

С течение на годинките нещо почна да броди из санаториума „Бергхоф“ — един дух; Ханс Касторп предугаждаше, че той непосредствено произхожда от демона, чието коварно име вече назовахме. Нашият герой бе проучил тоя демон с безотговорното любопитство на любознателен пътешественик, бе дори открил у себе си опасни възможности да взема голямо участие във възмутителното робуване, което хората наоколо му приемаха. По природа той малко бе пригоден да робува на този дух, който сега се бе разпрострял навсякъде, след като впрочем подобно на стария винаги бе давал от време на време признаци за съществуването си. Въпреки тая си непригодност Ханс Касторп с уплах забеляза, че и той, стига да се отпуснеше малко, се поддаваше с физиономията, думите и държането си на една зараза, която никой от компанията не можеше да отбегне.

Какво имаше всъщност? Какво се носеше във въздуха? Приближаване на криза. Свадливост. Готова да се развихри раздразнителност. Безименна нетърпимост. Една всеобща склонност към язвителни словопрения, към яростни изблици и дори към сбивания. Ожесточени спорове, необуздани крясъци всеки ден увличаха единични лица или цели групи и характерното бе, че вместо да се чувстват отблъснати от тях или да посредничат помежду им, останалите се намесваха с пристрастие и също се предаваха от сърце на тоя шемет. Хората пребледняваха и се разтреперваха. Очите предизвикателно заблестяваха, устата пламенно се изкривяваха. Завиждаха на счепкалите се за правото им да крещят. Непреодолимо желание да постъпват като тях изтезаваше душите и телата им и който нямаше сила да избяга в уединение, биваше неспасяемо увличан от водовъртежа. В санаториума „Бергхоф“ се трупаха безсмислените конфликти и взаимните обвинения пред администрацията, която се стараеше да изглажда споровете, но и тя самата ужасно лесно се отдаваше на крясъци и грубости, а който излизаше от дома с горе-долу здрава психика, не можеше да знае в какво състояние ще се прибере. Една от дамите на „добрата руска маса“, много елегантна провинциалистка от Минск, още млада и само леко болна — три месеца и не повече бяха й присъдили, — слезе един ден до селото за покупки. Там, в магазина за френска конфекция, тъй се скарала с продавачката, че пристигна в санаториума възбудена до немай-къде, получи кръвоизлив и оттогава стана неизлечима. Извикаха съпруга й, за да му кажат, че престоят й тук ще трае навеки.

Това бе един пример за нещата, които се случваха. Неохотно ще споменем и други. Някои ще си спомнят за ученика или бившия ученик с кръглите очила от масата на госпожа Заломон, невзрачния момък, който имаше навик да нарязва на дребно всичкото си ядене в чинията и после да го изгълтва, при което се опираше върху масата и навремени изтриваше със салфетката дебелите стъкла на очилата си. Така той, все още като някакъв ученик или бивш ученик, си беше седял през всичкото време на мястото, беше се тъпкал и беше си изтривал очите, без да дава повод за нещо друго освен за един бегъл поглед, отправян мимоходом върху неговата личност. Обаче веднъж, една сутрин по време на първата закуска, той съвсем ненадейно и, тъй да се каже, из ведро небе получи един пристъп на лудост, който предизвика всеобщо внимание и накара всички в трапезарията да скочат на крака. Около неговата маса се бе вдигнала голяма глъчка; той седеше там бледен и викаше — викаше на прислужницата-джудже, която стоеше пред него.

— Лъжете! — крещеше той с преминал във фалцет глас. — Чаят е студен! Леденостуден е чаят, който ми донесохте, не го ща, опитайте го сама, преди да лъжете, опитайте тая хладка помия, до която никой приличен човек няма да се докосне! Как смеете да ми поднасяте леденостуден чай, как смеете да си помислите и да си въобразявате, че може да ми давате това блудкаво питие, как смятате, че ще пия такова нещо?! Няма да го пия! Не го искам! — крещеше той, заудря с пестници върху масата, та посудата задрънча и затанцува. — Искам горещ чай! Врял чай искам, това е мое човешко и божествено право! Не го искам този, искам кипящ чай, на място да пукна, ако само една глътка… Проклет урод! — изписка той изведнъж и сякаш с един замах отхвърли и последната юзда, въодушевен от безкрайната свобода на побесняването си. При това вдигна пестници върху Емеренция и буквално й се облещи със запенени зъби. После продължи да барабани, да тропа с крака и да вие: — Искам!… Не искам! — а през това време сервирането в трапезарията си протичаше по обикновеному. Пациентите обгръщаха със страхотна, напрегната симпатия побеснелия ученик. Някои бяха наскочили и се взираха в него с пламтящи погледи, като трепереха и също така бяха свили пестници и стиснали зъби. Тъй продължаваха да стоят те и след като ученикът отдавна бе рухнал изтощен пред новодонесения чай, без да бе вкусил от него.

Какво беше това?

Един човек постъпи в „Бергхоф“, бивш търговец, тридесетгодишен, отдавна фебрилен — години наред бе скитал от санаториум на санаториум. Човекът бе против евреите, антисемит, беше такъв по принцип и тая страст го забавляваше, доставяше му радост — пипнал бе отнякъде тая мания, която придаваше гордост и съдържание на живота му. Някога бил търговец, сега вече не беше, нищо не представляваше на тоя свят, но си бе останал враг на евреите. Той бе много сериозно болен, гнетеше го тежка кашлица, която понякога го караше сякаш да киха с дробовете — една писклива, отсечена, неповторима, зловеща кихавица. Но той все пак не бе евреин и това бе положителното у него. Презимето му бе Видеман, християнско презиме, чиста работа. Абониран бе за някакво списание, наречено „Арийски фар“, и се увличаше в приказки като тази:

— Пристигам в санаториума X. в А… Когато искам да се разположа в залата за лежане… кой се е обтегнал вляво от мене? Някой си господин Хирш! А вдясно? Някой си господин Волф! Естествено веднага си заминах. — И тъй нататък.

„Много си важен!“ — мислеше Ханс Касторп с антипатия.

Видеман имаше кратък, дебнещ поглед. Действително и съвсем не в преносен смисъл току пред носа му сякаш висеше някакъв пискюл, в който злобно се пулеха очите му и зад който той нищо повече не виждаше. Уродливата идея, която го бе обладала, се превръщаше в някаква глождеща недоверчивост, в някаква неуморима мания за преследване, която го караше да вади на бял свят и да опозорява всяка нечистотия, която според него се бе крила и спотайвала наоколо му. На всяка крачка той непрестанно се ровичкаше, сееше подозрения, бълваше отрова. С една дума, дните му бяха изпълнени с грижата да жигосва всичко живо, лишено от онова достойнство, което той като последно и едничко притежаваше.

Вътрешните обстоятелства, които се бяхме заловили да скицираме, извънмерно влошиха страданието на този човек, а тъй като не можеше да не се сблъска и тук с някое същество, отличаващо се с недостатъка, от който той, Видеман, бе опазен, стигна се, под влиянието на въпросните обстоятелства, до една окаяна сцена, на която Ханс Касторп трябваше да присъства, и тъкмо тя ще ни послужи като още един пример за нашето описание.

Защото тук имаше друг един човек — около него нямаше нищо за разкриване, случаят беше ясен. Този човек се казваше Зоненшайн и тъй като по-мръсно име от това не можеше да се намери, личността на Зоненшайн от първия ден зае мястото на пискюла, който висеше пред носа на Видеман — пискюла, към който се пулеше неговият скъсен, злобен поглед и към който посягаше ръката му май не толкова за да го прогони, колкото за да го разлюлее: така той още повече щеше да го дразни.

И Зоненшайн бе като него търговец, и той бе много сериозно болен, и той бе болезнено чувствителен. Любезен човек, не глупав и дори шегобиец по природа, и той от своя страна скоро намрази до болка Видеман заради неговите закачки и удари върху пискюла, докато един следобед всичко живо се струпа в хола, тъй като Видеман и Зоненшайн се бяха сбили там по най-разюздан и зверски начин.

Гледката бе и ужасна, и жалка. Те се боричкаха като момченца, но с отчаянието на възрастни мъже, които са турили главите си в торба. Впиваха нокти в лицата си, сграбчваха се ту за носа, ту за гърлото, бъхтеха се, преплитаха се, търкаляха се върху пода със страхотна и крайна сериозност, плюваха се, ритаха се, блъскаха се, дърпаха се, мушкаха се и се пенеха. Притичалият персонал от канцеларията с мъка раздели противниците, които се бяха хванали един за друг със зъби и нокти, Видеман, разлигавен, разкървавен, демонстрира с оглупяло от ярост лице феномена на настръхналите коси. Ханс Касторп никога не бе виждал такова нещо и не вярваше, че то може да съществува. Косите на господин Видеман действително се бяха втвърдили и неподвижно се бяха изправили нагоре; в този си вид той хукна нанякъде, а господин Зоненшайн бе отведен в канцеларията, където рухна на един стол, прихлупи с ръце лицето си и горчиво зарида; едното му око се бе изгубило под синяците, част от къдравата черна коса, която като венец обикаляше черепа му, бе отскубната и оттам течеше кръв.

Ето докъде я бяха докарали Видеман и Зоненшайн. Всички, които ги бяха видели, часове наред все още трепереха. В сравнение с въпросния случай същинска благодат е да се разкаже — в противовес на цялата тая мизерия — за един истински дуел, който също така спада към този период и който заради своята церемониална до комичност тържественост все пак си бе заслужил да го наречем така. Ханс Касторп не бе очевидец на отделните фази на тая история, а бе осведомен за нейното заплетено и драматично развитие само от документи, декларации и протоколи, които се разпространяваха в преписи не само в санаториума „Бергхоф“ и околностите, не само в селото, в кантона и страната, но и в чужбина, та чак и в Америка; даваха ги за проучване дори на такива хора, за които с положителност можеше да се знае, че нито ще могат, нито ще поискат да проявят и капчица участие.

Отнасяше се до една полска история, до един объркан спор на честта, възникнал в лоното на полската група, която напоследък се бе образувала в „Бергхоф“ — една съвсем малка колония, която бе обсебила „добрата руска маса“. (Ханс Касторп, нека вметнем мимоходом това, вече не седеше там, а с течение на времето се бе преместил при госпожица Клефелд, после при госпожа Заломон и най-сетне при госпожица Леви.) Компанията бе дотолкова елегантна и лустросана по рицарски, че стигаше човек само вежди да вдигне, за да го очаква какво ли не от тяхна страна — една съпружеска двойка, една госпожица, която се намираше в приятелски връзки с един от господата, и освен това цял куп кавалери. Те се казваха фон Зутавски, Чишински, фон Розински, Михаел Лодиговски, Лео фон Азарапетиан и тъй нататък. И така, в ресторанта на „Бергхоф“, при чаша шампанско, някой си Япол направил в присъствието на други двама кавалери някакво неповторимо изявление, засягащо съпругата на господин фон Зутавски, както и близката на господин Лодиговски госпожица на име Крилова. Това предизвика постъпки, действия и формалности, които изпълваха съдържанието на раздаваните и разпращаните книжа. Ханс Касторп прочете: „Декларация, превод от полския оригинал. — На 27 март 19… г. господин Станислав фон Зутавски се обърна към господата д-р Антони Чишински и Щефан фон Розински с молба да се свържат от негово име с господин Казимир Япол, за да поиска от същия, по указания от правилата на честта път, удовлетворение за тежката обида и оклеветяване, нанесени от господин Казимир Япол на съпругата му Ядвига фон Зутавска в разговор с господата Януш Теофил Ленарт и Лео фон Азарапетиан.

Когато преди няколко дни господин фон Зутавски индиректно се научи за горепоменатия разговор, който се е състоял към края на ноември, той веднага взе необходимите мерки, за да се сдобие с пълна сигурност относно фактическото положение и същността на нанесената обида. На вчерашния ден, 27 март 19… г., бяха установени оклеветяването и обидата благодарение на едно изказване на господин Лео фон Азарапетиан, непосредствен свидетел на разговора, при който са били произнесени обидните думи и направени инсинуациите; това даде повод на господин Станислав фон Зутавски незабавно да се отнесе към долуподписаните, за да им възложи мандата за откриването на производство съгласно правилата на честта.

Долуподписаните заявяват следното:

1. Въз основа на протокола от 9 април 19… година, съставен в Лвов от господата Зджислав Зигулски и Тадеуш Кадиж във връзка с делото на господин Ладислав Годулечни против господин Казимир Япол, въз основа освен това на декларацията на съда на честта от 18 юни 19… година, която е издадена в Лвов по същото дело, и като се има пред вид, че двата документа напълно се схождат, става ясно, че по причина на своето систематично държане, което не се покрива с понятието за чест, господин Казимир Япол не може да бъде третиран като джентълмен.

2. Долуподписаните теглят от гореизложеното всички налагащи се изводи и констатират, че господин Казимир Япол напълно е загубил достойнството да бъде призоваван на дуел.

3. Същите смятат за несъвместимо със своята личност да разрешават въпроси на честта или да посредничат за тяхното уреждане спрямо човек, който стои извън пределите на честта.

С оглед на това фактическо положение долуподписаните обръщат внимание на господин Станислав фон Зутавски върху това, че е безсмислено да търси правото си от господин Казимир Япол по пътя на правилата за честта и го съветват да се отнесе до наказателното правосъдие, за да не му нанесе нови вреди едно лице, което е във висша степен недостойно да даде удовлетворение по пътя на честта, а именно господин Казимир Япол. (Датирано и подписано:) Д-р Антони Чишински, Щефан фон Розински“

По-нататък Ханс Касторп прочете:

„Протокол

на свидетелите на инцидента между господин Станислав фон Зутавски, господин Михаел Лодиговски и господата Казимир Япол и Януш Теофил Ленарт в бара на казиното в Д. на 2 април 19… година между 7 1/2 и 7 3/4 часа вечерта.

Тъй като господин Станислав фон Зутавски, въз основа на декларацията на своите секунданти господата д-р Антони Чишински и Щефан Розински във връзка с деянието на господин Казимир Япол от 28 март 19… година, стигна, след зряло размисляне, до убеждението, че препоръчаното му съдебно преследване на въпросния господин Казимир Япол за тежката обида и оклеветяването на съпругата му Ядвига не ще може да му даде удовлетворение, защото:

1. Съществува оправдано подозрение, че господин Казимир Япол не ще се яви в дадения момент пред съда и с оглед на факта, че е австрийски поданик не само ще затрудни, но дори ще направи невъзможно по-нататъшното му преследване;

2. тъй като освен това една наказателна присъда над господин Япол не би била в състояние да изкупи обидата, посредством която господин Казимир Япол се опита да опозори дома на господни Станислав фон Зутавски и неговата съпруга Ядвига;

3. то господин Станислав фон Зутавски избра по-краткия и по негово убеждение най-целесъобразен път, особено след като по индиректен начин разбра, че господин Казимир Япол възнамерява да напусне на следния ден тукашните места,

и на 2 април 19… година между 7 1/2 и 7 3/4 часа вечерта, в присъствието на своята съпруга Ядвига и на господата Михаел Лодиговски и Игнац фон Мелин, здравата наплеска господин Казимир Япол, който се намираше в американския бар на тукашното казино пред чаша спиртно питие и в компанията на господин Януш Теофил Ленарт и две непознати момичета.

Непосредствено след това господин Михаел Лодиговски наплеска господин Казимир Япол, като добави, че така му се пада заради тежките обиди, които е нанесъл на госпожица Крилова и на него самия.

Веднага след това господин Михаел Лодиговски наплеска господин Януш Теофил Ленарт заради неокачествимата неправда по отношение на господин и госпожа фон Зутавски, след което и господин Станислав фон Зутавски, без да се бави нито минута, многократно плеска господин Януш Теофил Ленарт за клеветническото опетняване на съпругата му, както и на госпожица Крилова.

 

Господата Казимир Япол и Януш Теофил Ленарт през всичкото това време се държаха напълно пасивно. (Датирано и подписано:)

 

Михаел Лодиговски,

Игн. фон Мелин“

Вътрешните обстоятелства не позволиха на Ханс Касторп да се посмее на тая градушка от плесници, както сигурно други път би постъпил. Той се бе разтреперал, докато четеше; от документите бе очевидно и безупречното спазване на студентския корпоративен устав от едната страна, и мошеническото, лениво безчестие на другата; цялото това малко отживяло, но внушително противоречие дълбоко го развълнува. Тъй бе и с останалите. Навсякъде оживено проучваха и със стиснати зъби обсъждаха полската история и правилата на честта. Малко отрезвително подейства един контрапозив на господин Казимир Япол, където се изтъкваше следното: на фон Зутавски било много добре известно, че той, Япол, на времето, в Лвов, бил обявен от някакви празноглави фанфарони за лишен от достойнството да се дуелира и всичките негови незабавни и решителни постъпки били чиста маймунщина, тъй като предварително бил знаел, че не ще му се наложи да се бие. Освен това фон Зутавски се бил отказал да преследва него, Япол, по съдебен ред поради една-единствена причина: както всеки, тъй и сам той, фон Зутавски, много добре знаел, че съпругата му Ядвига го е снабдила с цяла сбирка рога, което той, Япол, като нищо щял да докаже, а що се отнасяло до поведението на Крилова, то едва ли щяло да й направи чест пред съда. Между впрочем само неговото, на Япол, недостойнство да се дуелира било документирано и нищо не пречело да бъде извикан на дуел неговият събеседник Ленарт, но фон Зутавски не искал да се излага на опасност, оправдавайки се изобщо с въпросната декларация. За ролята, която в цялата тая история играл господин Азарапетиан, не желаел да говори. Що се отнасяло обаче до инцидента в бара на казиното, то той, Япол, макар и да не бил нито вързан в устата, нито лишен от остроумие, все пак бил човек до немай-къде слаботелесен; със своите приятели и необикновено яката Зутавска фон Зутавски имал физическо надмощие, още повече, че двете дамички, които се намирали в тяхната, на Япол и Ленарт, компания, били наистина весели създания, но били плашливи като кокошки; ето защо той, за да предотврати едно дивашко сбиване и публичния скандал, накарал Ленарт, който искал да се отбранява, да кротува и ради бога да изтърпи краткотрайните контакти с господата фон Зутавски и Лодиговски, които били съвсем безболезнени и които другите хора в бара сметнали за приятелска закачка.

Толкова за Япол, който естествено трудно можеше да се спаси. Неговите корективни обяснения успяха само повърхностно да нарушат хубавия контраст между честта и мизерията, според както бе изтъкнат от констатациите на противната страна; пък и той не разполагаше с размножителната техника на Зутавски и съдружие, защото можа да раздаде на хората само няколко машинописни копия от своята реплика. В замяна на това ония протоколи, както вече казахме, стигнаха до всекиго, дори до съвсем чужди хора. Нафта и Сетембрини например също ги бяха получили — Ханс Касторп ги видя в ръцете им и за свое учудване забеляза, че и те ги разглеждат с ожесточени лица и странно увлечение. Той очакваше да види поне у Сетембрини оня весел присмех, който не можа да открие у себе си поради царящите вътрешни обстоятелства. Но всеобщата зараза, която Ханс Касторп наблюдаваше, очевидно упражняваше и върху бистрия ум на масона един натиск, който задавяше смеха му и го правеше не на шега възприемчив за прелестите на боя с плесници, а освен това този човек на живота бе помръкнал поради своето здравословно състояние, което проклинаше и ядно и със самопрезрение се срамуваше от него — то сякаш за подбив понякога се подобряваше, но всъщност бавно и неудържимо се влошаваше и по онова време вече през ден го принуждаваше да пази леглото.

Нафта, неговият съквартирант и опонент, не беше по-добре. И в неговия организъм напредваше болестта, която бе физическата причина или, да кажем, предлогът, поради който неговата орденска кариера стигна до такъв ранен край; надморската височина и разреденият въздух не можеха да спрат нейното развитие. И той често бе на легло; гласът му още по-често прозвучаваше като пукната чиния, когато заговореше, а той говореше много, особено когато дигнеше температура, говореше по-рязко и по-язвително от всякога. Ония идейни съпротивителни сили срещу болестта и смъртта, чиято капитулация пред надмощието на подлата природа причиняваше такава болка на Сетембрини, трябва да бяха чужди за дребничкия Нафта; затова и той посрещаше влошаването на телесното си състояние не с печал и мъка, а с една язвителна веселост и несравнима нападателност, с такава встрастеност към духовно съмнение, към отрицанието и с една обърканост, която до краен предел дразнеше меланхолията на другия и всеки ден все повече изостряше техните интелектуални спорове. Ханс Касторп естествено можеше да говори само за тези, на които бе присъствал. Но почти бе сигурно, че той не бе пропуснал нито един спор, защото неговото присъствие, присъствието на педагогическия обект, бе необходимо, за да се разпалят по-значителни прения. И ако не спестяваше на господин Сетембрини мъката, намирайки проклетиите на Нафта за интересни, той все пак трябваше да признае, че те в края на краищата надвишават всяка мярка и доста често прекрачват границата на душевно здравите люде.

Този болен не притежаваше силата или добрата воля да се издигне над болестта, а виждаше света само в нейния образ и под нейния знак. За голяма досада на господин Сетембрини, който би предпочел да изгони от стаята заслушания питомец или поне да му затисне ушите, той заявяваше, че материята била един крайно лош материал, за да може да се осъществи в нея духът. Да се стреми човек към това, било глупост. Какво произлизало от такъв стремеж? Една карикатура! Като действителен резултат от прехвалената Френска революция се получила капиталистическата буржоазна държава — една приятна изненада, която се надявали да подобрят, като универсализират тая гадост. Световната република, голямо щастие, няма що! Прогрес? Ах, касаело се до известния болен, който постоянно променял положението си, защото се надявал да получи по този начин облекчение. Непризнатата, но потайно всеобщо разпространена мечта за война била израз на това състояние. Тя щяла да настъпи, тази война, макар че щяла да има съвсем други последствия, не тия, които си представяли подпалвачите. Той намери повод да изкаже мнението си по този въпрос, когато през есента се разхождаха по главната улица и като заваля дъжд, всички, сякаш по команда, отвориха чадърите над главите си. Това му послужи за символ на малодушието и просташкото изнежване, които били резултат на цивилизацията. Един инцидент и менетекел като потъването на парахода „Титаник“ имал атавистично, но действително ободряващо въздействие. Оттам и голямата шумотевица за повече сигурност в „транспорта“. Изобщо винаги се надигало най-голямо възмущение, когато „сигурността“ изглеждала застрашена. Печална история, която със своята хуманитарна отпуснатост много прилично съответствала на вълчата суровост и подлост на икономическото полесражение, каквото представлявала буржоазната държава. Война, война! Той бил съгласен да има война и всеобщата похотливост в тая насока му изглеждала сравнително почтена.

Ала щом като господин Сетембрини въведе в разговора думата „справедливост“ и препоръча този висш принцип като профилактично средство срещу вътрешно и външнополитически катастрофи, оказа се, че Нафта веднага постави под съмнение тази духовна категория и се опита да я охули, макар че току-що бе въздигал духовното начало дотам, че бе смятал неговото земно оформяне за непостижимо. Справедливост! Беше ли тя едно понятие, достойно за боготворене? Божествено понятие? Понятие от първа степен? Бог и природата бяха несправедливи, те имаха свои любимци, изливаха по избор своята благодат, закачаха на едного опасно отличие, а другиму определяха, лека, обикновена орис. А човекът с воля? За него справедливостта бе, от една страна, сковаваща слабост, бе самото съмнение, а от друга — тръба, която призоваваше към необмислени дела. И тъй като човекът, за да остане в пределите на нравствеността, винаги трябваше да коригира „справедливостта“ в единия смисъл посредством „справедливостта“ в другия смисъл, то къде остават безусловността и радикализмът на това понятие? Между впрочем човек бе „справедлив“ или спроти една гледна точка, или спроти друга. Останалото бе либерализъм, а с тая дума днес дори и куче не можеше да се примами от мястото му край печката. Справедливостта бе себепонятно една празна словесна шушулка на буржоазната реторика; за да стигне човек до действие, би трябвало преди всичко да знае за коя справедливост става дума: за тази, която иска да даде всекиму неговото, или за тази, която иска да даде на всички едно и също.

Ние тук само напосоки измъкнахме от безбрежието един пример за това как той си бе наумил да разстройва разума. Но още по-зле ставаше, когато отваряше реч за науката — в която не вярваше.

Не вярва в нея, казваше той, защото човек бил напълно свободен да й вярва или да не й вярва. Тя била вяра, както всяка друга, само че по-лоша и по-глупава от всички други, а самата дума „наука“ била израз на най-тъпия реализъм, който не се свенял да приеме или да определи за чиста монета твърде съмнителните отражения на обектите в човешкия интелект и оттам да извлече най-бездушната и безнадеждна догматика, която някога била натрапвана на човечеството. Като че ли понятието за един сам по себе си съществуващ сетивен свят не било най-смешното от всички вътрешни противоречия! Но модерната естествена наука живее като догма единствено благодарение на метафизичната предпоставка, че познавателните форми на нашата организация, нашето пространство, време и причинност, всред които протича светът на явленията, са реални отношения, съществуващи независимо от нашето познание. Тази монистическа теза била най-наглото безсрамие, предлагано някога на духа. Пространство, време и причинност, това значело по монистически: развитие — и ето ви централната догма на свободомислещата атеистична лъжерелигия, с която смятат да обезсилят Първата книга Мойсеева и да й противопоставят една затъпяваща басня на просветено знание, като че ли Хекел бил присъствал на създаването на земята. Емпирия! Мировият ефир бил може би точно такъв? Атомът, тази мила математическа шега за „най-малката неделима частица“, бил доказан? Учението за безкрайността на пространството и времето почивало сигурно върху опита? Всъщност, ако сме предпоставели малко логика, щели сме да стигнем до един весел резултат и опит с тая догма за безкрайността и реалността на пространството и времето: до резултата на небитието. Именно до прозрението, че реализмът е чист нихилизъм. Защо? По простата причина на това, че отношението на която и да е величина към безкрайното било равно на нула. Нямало величина в безкрайното, нито пък времетраене и промяна във вечността. Всред пространствения безкрай не могло да има дори две точки една до друга, камо ли пък тела, а за движение и да не сме говорели — защото всяка дистанция там математически била равна на нула. Това той, Нафта, констатирал, за да обори безочливостта, с която материалистичната наука представяла като абсолютно познание своите астрономически измишльотини, своя вятърничав брътвеж за „вселената“. Достойно за оплакване човечество, което се било оставило да му вдъхнат, посредством едно самохвално надуване на разни нищожни числа, чувството за собствено нищожество, което се било оставило да му отнемат патоса на собственото значение! Защото все пак можело горе-долу да се сметне за търпимо това, че човешкият разум и човешкото познание се придържат към земното и в тая сфера третират като реални своите преживявания на субективно-обективното. Ала когато те пресегнели отвъд, към вечната загадка, отдавайки се на тъй наречената космология и космогония, играта преставала да е игра и самонадеяността стигала до върха на чудовищността. Какво порочно безсмислие било всъщност това да пресмятат „разстоянието“ от земята до някоя звезда в трилиони километри или пък в светлинни години и да си въобразяват, че с такова цифрово лъготене ще дадат на човешкия дух възможност да прозре същината на безкрайността и вечността — след като безкрайността нямала нищо общо с величините, нито пък вечността с времетраенето и времеизмерването, защото те в никой случай не били някакви природонаучни понятия, а тъкмо напротив: чисто и просто налагали отмяната на това, което наричаме природа! Той наистина хилядократно предпочитал простодушието на едно дете, което смята звездите за дупки върху небесния свод, през които прозира вечната светлина, пред целия този пуст, противоразумен и самомнителен брътвеж, който монистическата наука разпространява за „всемира“.

Сетембрини го попита дали сам споделя онази детска вяра, що се отнася до звездите, на което той отвърна, че си запазва правото да бъде смирен и свободата да бъде скептичен. Оттук можеше за лишен път да се заключи какво разбираше Нафта под „свобода“ и докъде можеше да изведе едно такова понятие. И стига господин Сетембрини да не бил имал основания да се бои, Ханс Касторп спокойно можел да намира всичко това за интересно.

Проклетията на Нафта се отличаваше с едно издебване на случаи, при които можеше да се открият слабости на прогреса, покоряващ природата, да се установят у неговите носители и пионери човешки поврати към ирационалното. Авиаторите, летците, казваше той, били твърде неприятни и съмнителни индивиди, а преди всичко крайно суеверни. Те взимали със себе си на борда свинчета-талисмани и живи врани, плюели трикратно наляво и надясно, предпочитали да карат с ръкавиците на преуспели пилоти. Как можело да се съгласува това примитивно безразсъдство с лежащия в основата на професията им мироглед? Противоречието, което бе изтъкнал, го възхити, изпълни го със задоволство; той надълго и нашироко се зае да им го изяснява… Но ние вадим из един неизчерпаем източник образци от враждебността на Нафта, докато имаме да разказваме за редица съвсем конкретни работи.

Един следобед през февруари господата се събраха, за да направят излет до Монщайн, на час и половина път с шейна от мястото на тяхното ежедневие. Бяха Нафта и Сетембрини, Ханс Касторп, Ферге и Везал. Те заминаха в две шейни, всяка с по един кои — Ханс Касторп с хуманиста, Нафта с Ферге и Везал, който бе седнал до кочияша, — тръгнаха, здравата навлечени, в три часа от жилището на двамата опоненти и докато звънчетата весело огласяха тихия снежен пейзаж, се заизкачваха в южна посока по десния склон покрай Фрауенкирх и Гларис. Насреща им скоро заваля сняг, така че само назад можеше да се провиди една бледа синя ивица над веригата на Ретикон. Студът бе силен, планината мъглива. Пътят, но който се движеха, бе тесен, без перила, изсечен между ската и урвата; той стръмно водеше към гъстия елов лес. Караха ходом. Често ги пресрещаха спускащи се спортни шейни, чиито водачи слизаха, докато се разминат. Още по-голяма предпазливост се налагаше при разминаването с шейни, запретнати е по два коня един зад друг, които още преди завоите се обаждаха със своите нежни, предупреждаващи звънчета. Близо до целта се разкри красива гледка към един скалист дял на Цюгенския проход. Пред малката странноприемница на Монщайн, която се наричаше „курортно казино“, се измъкнаха от одеялата и като оставиха шейните, продължиха няколко крачки, за да хвърлят поглед в югоизточна посока към Шулзерграт. Гигантската стена, висока три хиляди метра, бе обвита в мъгли. Само някъде си стърчеше из облаците един извисен до небето зъб, неземен, сякаш дворец на боговете — далечен и свещено недостъпен. Ханс Касторп бе много възхитен и подкани другите също да се полюбуват на гледката. Той бе изпаднал в някакво чувство на подчинение, е което изрече думата „недостъпен“, а това даде повод на господин Сетембрини да изтъкне, че естествено на оная скала непременно е стъпвал човешки крак. Изобщо нямало вече такова нещо: недостъпност и някаква природа, където да не е стъпвал човешки крак. Едно малко преувеличение и фанфаронство, отвърна Нафта. И той спомена Монт Еверест, който и до днес отхвърлял с леден отказ нахалното любопитство на човека, и по всичко, личало, че и занапред ще пребъде тъй сдържан. Хуманистът се ядоса. Господата се върнаха до „казиното“, пред което освен техните шейни имаше и други, вече разпрегнати.

Тук можеше и да се отсяда по-дълго време. На горния етаж имаше номерирани хотелски стаи. Там се намираше и трапезарията — в селски стил и добре затоплена. Излетниците поръчаха на услужливата съдържателна закуска: кафе, мед, бял хляб и крушова пита, специалитет на това заведение. На кочияшите изпратиха червено вино. Гости — швейцарци и холандци седяха на други маси.

Имахме желание да кажем, че затоплени от горещото и достойно за похвала кафе, нашите петима приятели се отдадоха на възвишен разговор. Но нямаше да бъдем точни, защото този разговор всъщност представляваше един монолог — след приноса от по няколко думи, който другите направиха, разговорът бе поет само от Нафта; този монолог бившият йезуит произнесе по един твърде странен и скандализиращ компанията начин: той се обръщаше с любезен, поучителен тон изключително към Ханс Касторп; към господин Сетембрини, който седеше от лявата му страна, се бе извърнал с гръб, а и на другите господа не обръщаше никакво внимание.

Трудно би било да назовем с едно име темата на неговата импровизация, която Ханс Касторп следеше, кимайки полуутвърдително с глава. Пък и тя не третираше някакъв хомогенен предмет, защото свободно се занимаваше с въпроси на духа, които навремени леко докосваше; главната му цел бе да докаже по един обезсърчаващ начин двойнствеността на духовните жизнени прояви, дългоцветното непостоянство на изведените от тях велики идеи и тяхната непригодност за борба — да изтъкне в каква сменяща безспир багрите си одежди се появява на земята абсолютното.

Във всеки случай бихме могли да определим лекцията му като отнасяща се до проблемата за свободата, която той третираше в една объркваща насока. Между другото той говори за романтизма и за обаятелното двусмислие на тия европейски движения от началото на 19 век, пред които рухнали идеите на реакцията и на революцията, доколкото не се обединили в някоя по-възвишена идея. Защото естествено било до немай-къде смешно да се свързва понятието революция изключително с понятието прогрес и с победно настъпващото просвещение Европейският романтизъм бил преди всичко едно освободително движение: антиакадемично, насочено против класицизма и старофренския вкус, против старата школа на разума, чиито защитници той подигравал като глави с напудрени перуки.

И Нафта се спря на освободителните войни, на фихтеанските възторзи, на оня изпълнен с опиянение и песен народен бунт против една непоносима тирания — когато за съжаление, само, хе-хе, свободата въплътявала тъй наречените идеи на революцията. Много весело: с гръмогласни песни се засилили да разбият революционната тирания в полза на реакционния монархически ботуш и това направили за свободата. Младият му слушател можел да забележи тук разликата или дори противоречието между външна и вътрешна свобода — а същевременно и щекотливия въпрос коя несвобода най-вече, хе, хе, най-малко е съвместима с честта на една нация.

Всъщност свободата била повече едно романтическо, отколкото просветителско понятие, защото заедно с романтиката то криело в себе си и крайно обърканата плетеница на човешките експанзионистични нагони, и пламенното, стесняващо изтъкване на собственото „аз“. Индивидуалистичната жажда за свобода предизвикала исторически-романтичния култ към личните достойнства, който бил войнолюбив и който хуманитарният либерализъм наричал мракобесен, ако и той също да проповядвал индивидуализъм, само че малко по-друг. Индивидуализмът бил романтично средновековен в своето убеждение за безкрайното, за космическото значение на отделното същество, отдето произхождали и учението за безсмъртието на душата, геоцентричното учение и астрологията. От друга страна, индивидуализмът влизал в склада на либерализиращия хуманизъм, който бил склонен към анархия и на всеки случай искал да съхрани миличкия индивид — да не би да го пожертват пред общността. Това било индивидуализъм, един път това, а друг път онова — една дума за много неща.

Ала трябвало да се признае, че патосът на свободата бил създал най-блестящите врагове на свободата, най-остроумните рицари на миналото в борба с безбожно разрушителния прогрес. И Нафта назова Арнд, който проклинал индустриализма и възвеличавал аристокрацията, назова Гьорес, който бил автор на християнската мистика. А дали пък мистиката нямала нещо общо със свободата? Дали пък тя не била антисхоластична, антидогматична, антисвещеническа? Човек естествено бил принуден да съзре в йерархията една сила на свободата, защото тя заприщила пътя на неограничената монархия. А мистиката на късното Средновековие доказала своята либерална същност като предвестница на реформацията — на реформацията, хе, хе, която от своя страна пък представлявала една неразплитаемо степана тъкан от свобода и средновековен поврат…

Делото на Лутер… Е, да, то имало достойнството да демонстрира с най-сурова нагледност съмнителната същина на самото дело, на делото изобщо. Дали слушателят на Нафта знаел какво нещо е делото? Дело например било убийството на държавния съветник Коцебу, извършено от корпорирания студент Занд. Какво, казано с езика на углавното съдопроизводство, „въоръжило ръката“ на младия Занд? Възторгът на свободата, разбира се. Но ако човек погледнел по-отблизо, подбудата нямало всъщност да бъде този възторг, а по-скоро един морален фанатизъм и ненавистта към шовинистичното леконравие. От друга страна, Коцебу бил имал зад гърба си и руска служба — в полза на Свещения съюз, значи — и Занд бил нанесъл удара заради свободата… което пък естествено отново ставало невероятно поради обстоятелството, че между най-близките му приятели имало йезуити. Вкратце, каквото и нещо да било делото, то във всеки случай било лошо средство за проява на недвусмислие, а и малко допринасяло за избистрянето на духовните проблеми.

— Бива ли да си позволя запитването дали скоро възнамерявате да турите край на вашите цинизми?

Въпроса бе задал Сетембрини, и то с натъртване. Той бе седял, бе барабанил с пръсти върху масата, бе си засуквал мустаците. Но сега — стига! Търпението му беше се изчерпало. Той седеше изправен, повече от изправен: пребледнял, той, така да се каже, седейки се бе понадигнал на пръсти, тъй че вече само бедрата му докосваха седалката на стола; черните му очи светкавично пресрещнаха врага, който се бе извърнал към него с престорено удивление.

— Как благоволихте да се изразите? — гласеше контравъпросът на Нафта.

— Аз благоволих — каза италианецът и преглътна, — аз благоволих да се изразя в смисъл, че съм решен да не ви оставя вече да безпокоите незащитения младеж с вашите двусмислия!

— Господине, предупреждавам ви да мерите думите си!

— Едно такова предупреждение, господине, е напълно излишно. Аз съм свикнал да си меря думите и те най-точно са съобразени с обстоятелствата, когато настоявам, че начинът, по който съблазнявате, смущавате духовно и омаломощавате нравствено един и без това колеблив младеж, представлява безчестие и едва ли може да бъде наказан достатъчно строго само с думи…

При думата „безчестие“ Сетембрини удари с длан върху масата и като изтика стола си назад, напълно се изправи — знак за всички останали да сторят същото. От масите с наострени уши погледнаха към тях — всъщност само от една маса, швейцарците си бяха вече отишли и само холандците със слисани лица се вслушваха в избухващото пререкание.

Всички, значи, бяха застанали прави като свещи около нашата маса: Ханс Касторп и двамата противници, а насреща им Ферге и Везал. И петимата бяха пребледнели, очите им бяха разширени, устата потрепваха. Не биха ли могли тримата непричастни да направят опит и да въздействат успокоително, да понижат напрежението с някоя и друга шеговита забележка, да обърнат всичко на добро с някое и друго увещаващо човечно слово? Те не направиха такъв опит. Попречиха им вътрешните обстоятелства. Те стояха и трепереха, а ръцете им неволно се свиваха във вестници. Дори А. К. Ферге, комуто, както вече споменахме, всичко по-възвишено бе чуждо и който още от самото начало се бе отказал да предвижда последиците от тази крамола — и той бе убеден, че тук въпросът се слага ребром и че човек, сам увлечен в потока на събитията, нищо друго не може да стори, освен да ги остави да се размотават.

Неговите бухнати добродушни мустаци живо се подигаха и спускаха.

Беше тихо и затова чуха как Нафта скърца със зъби. Тук Ханс Касторп изпита нещо подобно както при настръхналата коса на Видеман: той бе смятал, че това е само фраза и в действителност не се среща. Сега обаче Нафта наистина скърцаше всред тишината — един ужасно неприятен, дивашки и фантастичен шум, който все пак се явяваше като признак за някакво страхотно самоовладяване, защото той не извика, а тихо и с един вид задъхващ се полусмях каза:

— Безчестие? Наказание? Нима се разритаха нравоучителните магарета? Нима дотам стигнаха педагогическите стражари, че вадят саби от ножници? Това наричам аз успех — за началото, — леко постигнат успех, както с пренебрежение добавям, щом като една толкова безобидна закачка се оказа достатъчна и накара бдителната нравственост да надене ризницата! Останалото ще се уреди, господине. И „наказването“, и то. Надявам се, че вашите граждански принципи не ще ви попречат да знаете какво ми дължите, иначе бих бил принуден да подложа на изпитание тия принципи със средства, които…

Господин Сетембрини се изпъчи, което даде повод на Нафта да настави:

— Аха, виждам, че това няма да се наложи. Аз ви се пречкам, и вие ми се пречкате — е, добре, ще разрешим това недоразумение на подходящото място. За момента само едно. Вашият набожнически страх за схоластичния идеен блясък на якобинската революция счита за педагогическо престъпление начина, по който разколебавам младежта, по който обръщам всички категории с краката нагоре, по който лишаваме идеите от академичното им морално достойнство. Този страх е до немай-къде оправдан, защото вашата хуманност е загубена, бъдете уверен в това — загубена и пропаднала. Тя днес вече е само една старомодна плитка, една класицистична нелепост, една духовна досада, която предизвиква прозевки и на която се готви да тури край новата, нашата революция, господине. Когато сеем съмнения — много по-дълбоки, отколкото вашето скромно просвещение би могло да си представи, ние добре знаем какво вършим. Само от радикалният скептицизъм, от моралния хаос ще произлезе Абсолютното, свещеният терор, от който се нуждае нашето време. Това за мое оправдание и за ваше поучение. Останалото е на друга страница. Ще ви се обадя.

— Аз пък ще ви се откликна, господине! — извика по него Сетембрини, защото йезуитът бе напуснал масата и бърже се отправи към закачалката, за да си вземе коженото палто. После масонът тежко се отпусна на стола и притисна с ръце сърцето си.

— Distruttore! Cane arrabiato! Bisogna ammazzarlo!^[35] — изхриптя той задъхан.

Другите все още стояха изправени около масата. Мустаците на Ферге продължаваха да се издигат и спускат. Ханс Касторп си подпираше брадичката както на времето дядо му, защото вратът му трепереше. Всички си мислеха колко малко бяха очаквали на тръгване такива работи. Всички, без да се изключи господин Сетембрини, едновременно си помислиха: какво щастие, че дойдоха с две шейни, а не с една, обща. Това засега улесняваше връщането. Ами после?

— Той ви извика на дуел — каза Ханс Касторп унило.

— Без съмнение — отговори Сетембрини и вдигна поглед към него, за да се извърне веднага отново и да подпре глава с ръка.

— Приемате ли? — пожела да се осведоми Везал.

— Иска ли питане? — отговори Сетембрини, като се взря и в него за момент… — Господа — продължи той и се изправи напълно овладян, — съжалявам за изхода на нашата разходка, ала всеки мъж трябва да бъде готов на такива инциденти в живота си. На теория аз не одобрявам дуела, съобразявам се със закона. На практика обаче работата е друга; пък и има положения, когато противоречията… с една дума, стоя на разположение на този господин. Добре, че на младини съм се занимавал малко с фехтовка. Няколко часа упражнение отново ще ми разиграят китката. Да вървим! Подробностите ще трябва да се уговорят. Предполагам, че онзи господин вече е наредил да запретнат.

На връщане за Ханс Касторп настъпиха моменти, когато му се завиваше свят от ужаса на предстоящите събития — а и по-късно, особено когато се разбра, че Нафта не дава и дума да се издума за някакво хладно оръжие, а настоява за дуел с пистолети, и че действително има право да избира оръжието, защото съгласно правилата на честта той е обиденият. Моменти, казваме, настъпиха за младия човек, когато той можа до известна степен да освободи разума си от всеобщото заплитане и замъгляване поради вътрешните обстоятелства и се убеждаваше, че всичко това е някакво безумие, което трябва да се предотврати.

— Ако беше налице една истинска обида! — викаше той в разговор със Сетембрини, Ферге и Везал, когото Нафта още на връщане бе спечелил за секундант и който служеше за връзка между двете страни, обида от граждански, публичен характер! Ако единият бе опръскал с кал почтеното име на другия, ако се касаеше до някаква жена, до някаква толкова очевидна фаталност в живота, че да няма никаква възможност за споразумение! Добре, за такива случаи няма друг изход, освен дуела и можем дори да го приемем за добър обичай, благодатен и практичен при някои заплетени обстоятелства — разбира се, когато и честта е била удовлетворена, и работата е минала горе-долу благополучно, та може да се каже: противниците се разделиха помирени. Но какво е сторил той? Не че искам да го защищавам, аз само питам какво е сторил, за да ви обиди. Обърна всички категории с краката нагоре. Лиши, както се изрази, идеите от академичното им достойнство. Това ви накара да се почувствате обиден… с право, нека приемем, че е тъй…

— Нека приемем? — повтори господин Сетембрини и го погледна.

— С право, с право! С това той ви обиди. Но той не ви опозори! Моля ви се, тук има разлика! Касае се до абстрактни неща, до духовни. С духовни неща може да бъде обиден някой, но не може да бъде опозорен. Това е максима, която всеки съд на честта би възприел, искрено ви уверявам, види бог. А затова и думите, дето му ги наговорихте за „безчестие“ и „строго наказване“, не са опозоряващи, те бяха казани в духовен смисъл, всичко се отнася до духовната сфера и няма нищо общо с личната, където единствено може да има някакво опозоряване. Духовното никога не може да бъде лично, ето ви допълнението и разяснението на максимата и затова…

— Грешите, приятелю — настоя господин Сетембрини със затворени очи. — Грешите първо с хипотезата, че духовното не може да придобие личен характер. Не би трябвало да твърдите това — каза той и се усмихна тънко и болезнено. — Заблуждавате се преди всичко във вашата преценка на духовното, което очевидно намирате твърде слабо, за да предизвиква конфликти и страсти, изострени като тези, които ни носи реалният живот и които не оставят никакъв друг изход освен пътя на оръжието. All’incontro!^[36] Абстрактното, пречистеното, идеалното е същевременно и абсолютното, то всъщност е строгото и то крие в себе си много по-дълбоки и по-радикални възможности за ненавист, за безусловна и непримирима вражда, отколкото социалният живот. Нима се учудвате, че то има дори едно по-непосредствено и по-неумолимо отношение към ситуацията „ти или аз“, към радикалната по същество ситуация, към дуела, към физическата разправа? Дуелът, приятелю, не е „обичай“ като кой да е друг. Той е последното нещо, възвръщането към първобитното състояние на природата, само леко притъпено благодарение на някои правила от рицарски характер, които са много повърхностни. Съществено в положението остава чисто и просто първичното, физическата разправа, и всеки мъж е длъжен да бъде дорасъл за това дело, колкото и да се е отдалечил от естественото. В това положение той всеки ден може да изпадне. Който не е в състояние да защити идеалното със своята личност, със своята мишница и със своята кръв, той не е достоен за него, а и за най-одухотворения човек е важно да остане мъж.

Тъй Ханс Касторп си получи мъмренето. Какво можеше да възрази? Той замълча — потиснат, замислен. Словата на господин Сетембрини бяха сдържани и логични и все пак в тях прозвучаваше нещо чуждо и неестествено. Мислите му не бяха негови мисли, а хрумването за дуела съвсем не бе негово: той го бе заел от малкия терорист Нафта; неговите мисли бяха сковани от общите вътрешни обстоятелства, които бяха превърнали добрия разум на господин Сетембрини в свой слуга и свое сечиво. Как духовното, защото било строго, трябвало неумолимо да ни изведе до животинското, до разрешаването на спорове посредством физическа разправа? Ханс Касторп се опълчи против това положение или всъщност опита се да го стори… и за свой ужас установи, че и той не може. Те и в него бяха могъщи, тия вътрешни обстоятелства, не, и той не беше човекът, който би могъл да се отскубне. Страхотно и необоримо го връхлетя възпоминанието как Видеман и Зоненшайн бяха изпаднали в безизходицата на една животинска схватка и той с ужас разбра, че в края на краищата оставаше само физическото начало, ноктите, зъбите. Да, да, трябваше да се бият, защото тъй можеше да се спаси онова притъпление на първобитното състояние посредством рицарските правила… Ханс Касторп предложи на господин Сетембрини да му стане секундант.

Той получи отказ. Не, не прилягало, не подобавало, тъй му отговориха — отначало господин Сетембрини с една усмивка, която беше тънка и болезнена, а после, след кратко размисляне, и Ферге, и Везал, които също без особена обосновка намериха, че не отивало Ханс Касторп да вземе по този начин участие в дуела. На полесражението можел евентуално да се яви само като неутрален наблюдател — защото такъв се предвиждал в рицарските предписания за притъпяване на животинското. Чрез устата на своя почетен довереник Везал сам Нафта се изказа в този смисъл и Ханс Касторп се задоволи с това. Свидетел или неутрален наблюдател — той на всеки случай получаваше възможност да упражнява въздействие при уговарянето на подробностите, което се оказа до немай-къде необходимо.

Защото Нафта бе надхвърлил всяка мярка със своите предложения. Настояваше за дистанция пет крачки и трикратна размяна на изстрели, ако това се наложело. Още вечерта, веднага след скарването, той предяви това безумно изискване чрез Везал, който напълно се бе превърнал в глашатай и застъпник на неговите необуздани интереси и с голяма упоритост поддържаше тия условия — отчасти съгласно полученото поръчение, отчасти и по свой личен вкус. Сетембрини естествено не възразяваше, но Ферге, като секундант, и неутралният Ханс Касторп бяха извън себе си; последният дори нагруби клетия Везал. Не го ли било срам, запита той, да се явява с такива отживели дивотии, когато се отнасяло до един чисто абстрактен дуел, в основата на който нямало никакво реално оскърбление! Като че ли не стигали пистолетите, та сега излизали с тия смъртоносни уточнявания. Тук нямало вече нито помен от рицарство — дали пък не щели да предявят допълнително изискване за стрелба през кърпа! Е, да, него, Везал, нямало да го обстрелват от такова разстояние, затова устата му били толкова кръвожадни — и тъй нататък. Везал сви рамене, за да изтъкне безмълвно, че са изправени пред една радикална ситуация, с което донякъде обезоръжи своите противници, които бяха склонни да забравят това. След много разправии на другия ден те все пак успяха да уговорят еднократна размяна на изстрели вместо трикратната и да прокарат ново разрешение на въпроса за разстоянието: двубойците щяха да застанат на петнадесет крачки един от друг и щяха да имат правото да пристъпят по пет крачки, преди да стрелят. Но и това те постигнаха само срещу уверението, че няма да се правят никакви опити за помирение. Впрочем никой от тях нямаше пистолети.

Господин Албин имаше. Освен лъскавия малък револвер, с който обичаше да плаши дамите, той притежаваше и чифт офицерски пистолети, белгийска направа, които почиваха върху кадифето на един общ калъф; тези автоматични браунинги имаха дръжки от кафяво дърво, в които се намираха пълнителите, имаха разни механизми от синееща се стомана и цеви с лъскави нарези, над чиито дула се мъдреха, дребни и фини, мушките. Ханс Касторп ги беше виждал на времето у този ветрогон и сега — против убежденията си, от чисто безпристрастие — предложи да ги поиска назаем.

Това и стори, като не скри от ветрогона истинската цел и настоя да получи честна дума за запазване на тайната; задачата се оказа лека: той се бе позовал на рицарските му чувства. Господин Албин дори показа на Ханс Касторп как да зарежда пистолетите и ги изпробва навън с по един изстрел във въздуха.

Всичко това отне време и тъй преминаха два дена и три нощи до срещата. Самото място бе изнамерено от Ханс Касторп: той бе предложил кът, осеян лете със сини цветя, където се бе усамотявал, за да „управлява“. Тук на разсъмване, на третата сутрин след сблъсъка, трябваше да се разреши спорът. Едва в навечерието, доста късно, Ханс Касторп, който бе много възбуден, се сети, че е необходимо да вземат и лекар на полесражението.

Той веднага се посъветва с Ферге по тоя въпрос, който се оказа много труден. Радамант наистина бе бивш корпориран студент, но не бе възможно да поискат от шефа на заведението да подкрепи такава незаконна работа, особено пък след като се касаеше до негови пациенти. Изобщо едва ли имаше някаква надежда да открият тук лекар, който би се явил в помощ за един дуел между двама тежко болни. При това, що се отнася до Кроковски, съвсем не бе сигурно дали тази специализирана в духовната сфера глава изобщо, разбира нещо от лекуване на рани.

Везал, когото набърже повикаха, им съобщи, че Нафта вече се бил изказал по въпроса — не искал лекар. Той не отивал на срещата, за да го мажат с мехлеми и да го превързват, а за да се бие, и то много сериозно. Какво щяло да настъпи след това, му било безразлично — работите все щели да се наредят. Това доста нерадостно изявление Ханс Касторп се опита да изтълкува в следния смисъл: Нафта всъщност смята, че няма да стане нужда от лекар. Нима и Сетембрини не каза на изпратения при него Ферге да изоставели този въпрос, той не го интересувал? Не бе съвсем безсмислено да се надяват, че противниците в действителност единодушно възнамеряват да избягнат кръвопролитието. Бяха преспали две нощи след онова пререкание, а сега щяха да преспят и трета. Протичащите часове охлаждат, проясняват, едно определено настроение не може да им противостои, без да се промени. Утре сутринта, когато стисне в ръката си огнестрелното оръжие, нито един от противниците нямаше да бъде такъв, какъвто бе бил вечерта след свадата. В най-лошия случай двамата щяха да действат само механично, подтиквани от честта, не от свободната си воля, за разлика от тогава, когато бяха в плен на страстите и убежденията си; сигурно би било възможно да се предотврати едно надделяване на тогавашния изблик над техните личности, каквито те щяха да бъдат в момента на дуела!

Ханс Касторп не бе на погрешен път със своите съждения, но той за съжаление не бе предвидил посоката на този път. Що се отнасяше до Сетембрини, той бе напълно прав. Но ако бе предполагал в каква насока щеше да промени Нафта намеренията си до решителния момент или в самия решителен момент, всичките вътрешни обстоятелства, поради които бе възникнала цялата история, нямаше да го принудят да допусне предстоящите събития.

В 7 часа слънцето далече още нямаше намерение да се покаже иззад върха, но навън въпреки мъглата се бе развиделило, когато след една неспокойно прекарана нощ Ханс Касторп напусна санаториума „Бергхоф“, за да се отправи към мястото на срещата. Момичетата, които чистеха в хола, учудени вдигнаха глава към него. Но главният вход не бе заключен: Ферге и Везал, поотделно или заедно, сигурно бяха вече минали оттам, за да заведат до полесражението — единият Сетембрини, а другият Нафта. Той, Ханс, тръгна сам, тъй като в качеството си на неутрален не можеше да се присъедини към нито една от страните.

Той вървеше машинално, подчинен на обстоятелствата и тласкан от чувството за чест. Това, че щеше да присъства на срещата, бе себепонятно. Невъзможно бе да не отиде и да изчака в леглото резултата, първо, защото — но първото той не изтъкна, а направо премина към второто, — второ, защото не биваше да остави нещата да се развиват както си щат. Още нищо лошо не бе се случило, слава богу, и нямаше защо да се случи нещо лошо, то бе дори невероятно. Всички бяха принудени да станат преди съмване и сега трябваше, без да закусят, да се съберат рано въпреки лютия мраз — тъй бяха се уговорили. Но после, под въздействието на неговото присъствие, всичко щеше без съмнение да се обърне на добро, да се проясни — по начин, който не можеше да се предвиди и който нямаше защо да се отгатва, тъй като опитът учеше, че и най-незначителното събитие протича другояче, а не както човек си го е представял.

Все пак тая утрин му бе най-неприятната, откак се бе запомнил. Отпаднал и недоспал, изнервен, Ханс Касторп едва сдържаше зъбите си да не затракат и вътре в него вече възникваше силното изкушение да не се поддава на самоуспокоението. Пък и времената бяха едни такива, съвсем особени… Сломената вследствие на свадата дама от Минск, беснеещият ученик, Видеман и Зоненшайн, полската разправия около плесниците нестройно се заизреждаха в паметта му. Той не можеше да си представи, че пред очите му, в негово присъствие, двамата ще стрелят един по друг, че ще стигнат до кръвопролитие. Ала когато се сети какво в действителност бяха извършили Видеман и Зоненшайн пред тия същите негови очи, той се усъмни и в себе си, и в околния свят, изтръпвайки под полушубката си — при което впрочем все пак и въпреки всичко го въздигаше и оживяваше и усетът за изключителността, за патетичността на положението, и ободряващият утринен въздух.

С такива смесени, менящи се чувства и размисли той прекоси селото всред бавно проясняващата се дрезгавина, стигна до устието на пистата за бобслей и подножието на склона, отдето се заизкачва по тясната пътека, достигна дълбоко заснежената гора, премина дървените мостчета, под които се спускаше пистата, и затепа между стволовете по някакъв път, който дължеше съществуването си по-скоро на човешките стъпки, отколкото на лопатата. Тъй като вървеше припряно, той много скоро надмина Сетембрини и Ферге, който с една ръка крепеше под пелерината си кутията с пистолетите. Ханс Касторп сметна за възможно да се присъедини към тях, още повече, че щом ги бе настигнал, бе зърнал и Нафта и Везал, които бяха взели само малко преднина.

— Студено утро, поне осемнайсет градуса — каза той с добро намерение, но сам се уплаши от тия свои лекомислени думи и додаде: — Господа, аз съм убеден…

Другите двама мълчаха. Ферге поразмърда нагоре и надолу добродушните си мустаци. След някое и друго време Сетембрини се спря, взе ръката на Ханс Касторп, положи върху нея и другата си ръка и продума:

— Приятелю, аз няма да убивам. Няма. Ще се изложа на неговия куршум, това е всичко, което може да ми повели честта. Но аз няма да убивам, бъдете уверен!

Той го пусна и тръгна отново. Ханс Касторп бе дълбоко покъртен, след няколко крачки обаче каза:

— Чудно хубаво е това от ваша страна, господин Сетембрини, само че ако противникът ви… ако той от своя страна…

Господин Сетембрини само поклати глава. А тъй като Ханс Касторп разсъди, че щом като единият няма да стреля, то и вторият не ще може да постъпи другояче, той намери, че всичко взема благоприятна насока и че неговите предположения почват да се потвърждават. Олекна му на сърцето.

Те прескочиха мостчето, прехвърлено над пропастта, където лете се спускаше вцепененият сега в мълчание водопад, който толкова много допринасяше за живописния характер на това място. Нафта и Везал се разстъпваха напред-назад по снега пред тапицираната с дебели бели възглавници пейка, където на времето Ханс Касторп се бе видял принуден да изчака спирането на кръвотечението от носа — споменът за тая случка се бе запазил необикновено жив. Нафта запали цигара и Ханс Касторп се изпита дали и на него не му се пуши, но не откри у себе си ни най-малкото желание, затова заключи, че йезуитът е запушил само от превзетост. Със задоволството, което винаги изпитваше тук, той обгледа суровия, но приятен пейзаж, който и сега, вледенен, не бе по-малко красив, отколкото по времето на своя син цъфтеж. Стволът и клонакът на косо израслия висок смърч бяха отрупани със сняг.

— Добро утро — пожела той с ясен глас, желаейки още в самото начало да наложи на компанията един естествен тон, който трябваше да допринесе за разпръсването на всяка злост… но не сполучи, защото никой не му отговори. Разменените поздрави се ограничиха с безмълвни поклони, които бяха сдържани до незабележимост. Въпреки това той не отстъпи от решението си да използва незабавно за доброто дело своето вълнение, сърдечното, ускорено дишане, разтриването от бързия ход през това зимно утро и започна:

— Господа, аз съм убеден…

— Вашите убеждения ще изложите друг път — хладно пресече думите му Нафта. — Оръжията, ако обичате — добави той със същото високомерие. И Ханс Касторп си глътна езика; остана му само да гледа как Ферге измъква фаталния калъф изпод наметалото си и как Везал, който бе пристъпил до него, получава единия от пистолетите, за да го предаде на Нафта. Сетембрини пое другия направо от ръката на Ферге. После Ферге им измърмори да се дръпнат и почна да отмерва с крачки разстоянията и да ги отбелязва: външните граници с кратки черти, които изтегли с тока си върху снега, а вътрешните бариери с два бастуна — своя и този на Сетембрини.

С какво се занимаваше тук нашият добродушен страдалец? Ханс Касторп не вярваше на очите си. Ферге бе дългокрак и крачеше порядъчно широко, та поне тия негови петнадесет крачки създадоха едно значително разстояние, макар че освен него съществуваха и двете проклети бариери, които наистина не бяха много раздалечени една от друга. Намеренията му положително бяха почтени. Но все пак какво умопомрачение бе това, което го принуждаваше да действа така, да прави такива чудовищни приготовления?

Нафта, който бе захвърлил върху снега шубата си, та се виждаше визоновата подплата, стъпи с пистолет в ръка върху една от външните черти; Ферге току-що я бе изтеглил с тока си и още продължаваше да нанася своята маркировка. Когато Ферге свърши, Сетембрини също зае своята позиция; дрипавата му полушубка бе разкопчана. Ханс Касторп се изтръгна от своето вцепенение и трескаво пристъпи още веднъж напред.

— Господа — каза той угнетено, — нека не прибързваме! Въпреки всичко смятам за свой дълг…

— Млъкнете! — рязко извика Нафта. — Очаквам знака!

Ала никой не подаде знак. Не бяха се добре уговорили. Вярно, трябваше да се каже едно „почни!“, но не бяха се сетили или поне не бяха споменали, че неутралният ще трябва да произнесе този страхотен призив. Ханс Касторп замълча и никой не го отмени.

— Почваме! — заяви Нафта. — Пристъпете напред, господине, и стреляйте! — извика той на своя противник и сам почна да настъпва, като насочи с изпъната ръка пистолета към гърдите на Сетембрини — една невероятна гледка. И Сетембрини постъпи така. При третата крачка — другият, без да стреля, бе вече достигнал бариерата — той вдигна пистолета много нависоко и дръпна спусъка. Резкият изстрел предизвика многократно ехо. Върховете екнаха и откликнаха, та чак долината проехтя, и Ханс Касторп си помисли, че хората ей сега ще притичат.

— Вие стреляхте във въздуха — каза Нафта със самообладание, като свали оръжието.

Сетембрини отговори:

— Стрелям, накъдето си искам.

— Ще стреляте още веднъж!

— Нямам такива намерения. Вие сте наред. — Вдигнал глава с поглед към небето, господин Сетембрини бе застанал малко извърнат встрани, не във фронт към противника си, което бе наистина трогателно. Той бе чувал, това явно пролича, че не бива да се излага на куршума широката страна на гърдите, и постъпваше според това указание.

— Страхливец! — извика Нафта, като с тоя си вик направи една отстъпка на човечността, признавайки, че човек се нуждае от повече смелост, за да стреля, отколкото, за да се остави да стрелят върху му; после вдигна пистолета по начин, който нямаше вече нищо общо с двубоя, и се застреля в главата.

Сърцераздирателна, незабравима гледка! Докато върховете си подхвърляха като топка екота от неговото злодеяние, той се олюля, политна с изхвърлени напред крака, описа с цялото си тяло едно центробежно движение вдясно и падна ничком върху снега.

Всички останаха за миг вцепенени. Сетембрини захвърли оръжието надалече от себе си и пръв се озова до него.

— Infelice! — извика той. — Che cosa faiper l’amor dj Dio!^[37]

Ханс Касторп му помогна да обърнат тялото. Те видяха черно-червената дупка до слепоочието. Видяха едно лице, което предпочетоха да покрият с копринената носна кърпа, която се подаваше от вътрешния джоб на Нафта.