Томас Ман
Вълшебната планина (45)

Vingt et un^[2]

 

Тъй премина известно време — изтекоха седмици, сигурно три до четири, понеже не ни е възможно да се уповаваме на Ханс Касторповата преценка и чувството му за мярка. Те отлетяха, без да докарат някои нови промени, те само доказаха присъщата упоритост на нашия герой спрямо непредвидени обстоятелства, които му бяха наложили една резервираност без всякакви заслуги; спрямо онзи факт, който наричаше себе си Питер Пеперкорн, когато гаврътваше чаша ракия; спрямо обезпокоителното присъствие на този царствен, тежък и незначителен човек — обезпокоително фактически по много по-рязък начин, отколкото на времето господин Сетембрини „бе се пречкал“ тук. Упорити бръчки на лошо настроение се бяха вкопали отвесно между веждите му и изпод тия бръчки той по пет пъти всеки ден съзерцаваше възвръщенката, доволен все пак, че може да я съзерцава, и изпълнен с пренебрежение към едно всемогъщо настояще, което и не подозираше дори в каква неизгодна светлина го поставя миналото.

Една вечер обаче, както обикновено се случваше без някой особен повод, вечерното събиране в хола и салоните бе по-оживено от друг път. Имаше музика, цигански мелодии, изпълнявани въодушевено от някакъв унгарски студент, след което придворният съветник Беренс, който също се бе появил за четвърт час с доктор Кроковски, накара някого да изсвири върху ниските гами на пианото мелодията на „Хора на поклонниците“, докато сам той, застанал до него, обработваше с една подскачаща четка дискантовите клавиши и по този начин пародираше съпровождащите цигулкови фигури. Всички се разсипаха от смях. След това, сподирен от нестихващи ръкопляскания, с благосклонно поклащане на глава, което се отнасяше до собствената му лудория, придворният съветник напусна салоните. Увеселението обаче продължи, засвириха отново без претенции за внимателно слушане, някои насядаха да играят домино или бридж и да пийнат по чашка, други си играеха с оптическите залъгалки, а тук-таме и някои се разговаряха. И компанията от „добрата руска маса“ се бе размесила с групите в хола и музикалния салон. Минхер Пеперкорн се намираше ту тук, ту там — не можеше да не го забележи човек, неговата величествена глава надвишаваше всички околни, биеше ги със своята царствена мощ и тежест, и ако отначало тези, които го обкръжаваха, биваха привличани от слуховете за богатствата му, то много скоро сама по себе си неговата личност взе да ги привлича: те усмихнати стояха наоколо му и му кимаха насърчително и самоотвержено; обаяни от бледия му поглед под могъщите бръчки на челото, държани в напрежение от настоятелността на неговите дългоноктести културни жестове и без да изпитват ни най-малко чувство на разочарование от неразбираемата разпокъсаност, неяснотата и действителната безполезност на това, което ги следваше.

Ако при тия обстоятелства се огледаме за Ханс Касторп, ще го намерим в читалнята, онзи салон, където някога (това „някога“ е неопределимо; нито разказвачът, нито героят, нито читателят са вече съвсем наясно относно степента на неговата отколешност), където някога му бяха направени важни съобщения за организацията на човешкия прогрес. Тук бе по-тихо; само няколко души споделяха уединението му. Някой пишеше под светлината на висяща електрическа лампа на един двоен пулт. Една дама с две пенснета на носа си прелистваше, седнала до библиотеката, някакъв илюстрован том. Ханс Касторп бе седнал близо до изхода към музикалния салон, с гръб към портиерата, с вестник в ръката, на един стол, който бе се намерил там, един тапициран с плюш ренесансов стол, ако държим да го видим, с висока, права гръбна облегалка и без облегалки за ръцете. Младият мъж държеше вестника си така, както би го държал, ако четеше, но не четеше, а с наклонена глава се вслушваше в разпокъсаната и размесена с разговори музика от съседната стая, докато смръщените му вежди сочеха, че той вършеше това само с едно ухо и че неговите размисли се движеха по немузикални пътища, трънливите пътища на разочарованието от обстоятелства, при които един млад мъж, решен на дълго, предълго чакане, накрая се бе оказал истински глупец — горчиви пътища на упоритост, които вече почти го бяха довели до решението и неговото изпълнение: да остави вестника върху този случаен и неудобен стол, да излезе през другата врата, тая към хола, и да смени вледеняващата самота на балконската си лоджия (в компанията на една „Мария Манчини“) срещу това провалено увеселение.

— А вашият братовчед, monsieur? — попита го зад него, над главата му, един глас. Един очарователен глас за ухото му, което, изглежда, бе създадено да усеща като безкрайно удоволствие неговата тръпчиво сладостна приглушеност — едно удоволствие, издигнато до най-високия възможен връх, — то бе същият глас, който някога бе казал: „На драго сърце. Само гледай да не го счупиш“, един овладяващ, съдбовен глас и ако бе добре разбрал, гласът го бе запитал за Йоахим.

Той бавно отпусна вестника и поиздигна лицето си, та главата му се опря само с тила си чак горе върху наклоненото облегало. Той дори малко затвори очи, ала веднага ги отвори, за да ги насочи нейде в пространството — косо нагоре, в посоката, която бе обусловена от положението на главата му. Добрякът, можеше да се каже, имаше нещо ясновидско и сомнамбулско в израза си. Искаше му се тя още веднъж да запита, но това не стана. Така той дори не бе сигурен, че тя още стои зад него, когато след доста дълго време, с голямо закъснение и полугласно отговори:

— Той е мъртъв. Отиде да служи в равнината и умря.

Сам забеляза, че „мъртъв“ бе първата казана дума, която отново се възправи помежду им. Същевременно той забеляза, че поради непознаване на неговите изразни средства тя избра твърде повърхностни съболезнователни слова, когато зад и над него каза:

— Уви. Жалко. Съвсем мъртъв и погребан? Откога?

— От известно време. Майка му си го откара долу. Бе му порасла войнишка брада. Над гроба му изстреляли три почетни залпа.

— Заслужавал ги е. Той бе много смел. Много по-смел от други хора.

— Да, той бе смел. Радамант говореше винаги за неговото желание да пие бира на офицерски банкети. Но тялото му бе на друго мнение. Rebellio carnis наричат това йезуитите. Той винаги бе телесно настроен, в най-честния смисъл на думата. Но тялото му бе позволило да се вмъкне в него нещо непочтено и му пресече пътя към офицерските банкети. Между впрочем по-морално е човек сам да се загуби и погуби, отколкото да се съхрани.

— Виждам, ние все още безделничестваме и философстваме. Радамант? Кой е този?

— Беренс, Сетембрини го нарича така.

— А, Сетембрини, сещам се. Това беше онзи италианец, който… Не го обичах. Той не бе човешки настроен. (Гласът изговори думата „човеешки“ с известно лениво и мечтателно разтягане.) Той бе високомерен. (С ударение върху втората сричка.) Няма ли го вече тука? Аз съм глупава. Не знам какво значи това: Радамант.

— Нещо хуманистично. Сетембрини се премести. Ние надълго и нашироко се нафилософствахме през тия времена, той и Нафта, и аз.

— Кой е Нафта?

— Неговият опонент.

— Щом му е опонент, искам да се запозная с него. Но не казах ли, че братовчед ви ще умре, ако се опита да постъпи на военна служба в равнината?

— Да, ти знаеше това.

— Как се осмелявате!

Продължително мълчание. Той не си взе думите назад. С гръбнак, опрян върху полегатата облегалка, той чакаше като ясновидец отново да прозвучи гласът, но, от друга страна, не бе сигурен дали тя все още е зад него, боейки се, че нестройната музика от съседната стая би могла да заглуши нейните отдалечаващи се стъпки. Ала най-сетне тя отново се обади:

— И господинът не благоволи да иде на погребението на братовчед си?

Той отговори:

— Не, казах му сбогом тук, преди да го заковат, когато вече беше почнал да се усмихва. Нямаш пред става колко студено беше челото му.

— Ето пак! Тъй ли говори човек на дама, която едва познава!

— Значи, да говоря хуманистично вместо човешки? (Неволно и той разтегна думата сънливо, като човек, който се протяга и прозява.)

— Quelle blague!^[3] През всичкото време тука ли бяхте?

— Да. Чаках.

— Какво?

— Тебе.

Над главата му прозвуча смях едновременно с думата „глупчо“.

— Мене ли? Не са те пуснали да си вървиш.

— Напротив, Беренс веднъж се бе разярил и ме пращаше да си вървя. Но то би било едно „самоволно“ отпътуване. Защото освен старите калцирани места от по-рано, от ученическите ми години, има и възпален участък, който Беренс откри и който ми качва температурата.

— Все още температура?

— Да, все още малко. Почти винаги. Понякога преминава. Но не е интермитентна треска.

— Des allusions?^[4]

Той замълча. Веждите над неговия ясновидски поглед се смръщиха. След някое и друго време той запита:

— А къде беше ти?

Една ръка тупна върху облегалката на стола.

— Mais, c’est un sauvage!^[5] Къде съм била? Навсякъде. В Москва (гласът каза „Муосква“ — същото лениво разтегляне като при „човеешки“), в Баку, на бани в Германия, в Испания.

— О, в Испания. Как беше?

— Горе-долу. Лоши условия за пътуване. Хората са полуарапи. Кастилия е твърде сушава и нераздвижена. Кремъл е по-красив от двореца или манастира там, в подножието на планината.

— Ескориал.

— Да, дворецът на Филип. Нечовешки замък. Много повече ми хареса народният танц в Каталония, наричат го „сардана“ и свирят на гайда. И аз играх. Всички се залавят един за друг и го играят като хоро. Изпълват целия площад. C’est charmant.^[6] Човеешки. Купих си едно малко синьо таке, там носят такива всички мъже и момчета от народа, почти като фес, наричат го бойна. Нося го при режимното лежане, а и иначе. Господинът ще прецени дали ми стои добре.

— Кой господин?

— Този тук на стола.

— Аз пък помислих: минхер Пеперкорн.

— Той вече си каза мнението. Намира, че ми стои очарователно.

— Това ли каза той? До края? Изговори изречението до края, та можа да го разбереш?

— Ах, изглежда, ние сме в лошо настроение! Искаме да бъдем злобни, язвителни. Опитваме се да се подиграваме на хора, които са много по-големи, по-добри и по-човеечни, отколкото сме ние самите заедно с нашия… notre ami bavard de la Mediterranee^[7]… Но аз няма да позволя, що се отнася до моите приятели, да…

— Пазиш ли още моя вътрешен портрет? — с меланхоличен тон прекъсна той гласа.

Тя се изсмя:

— Би трябвало да го потърся.

— Аз нося твоя у себе си. Освен това имам един малък молберт на скрина си, където нощя…

Той не довърши. Пред него бе застанал Пеперкорн. Той бе потърсил своята спътница; бе влязъл през портиерната и стоеше сега пред стола на този, който, както бе забелязал, се разговаряше гърбом с нея — застанал бе като някаква кула, и то досами нозете на Ханс Касторп, така че той с мъка стана от стола си между двамата: неговият сомнамбулизъм не бе му попречил да осъзнае, че сега се налага да стане и да бъде учтив; той трябваше някак си странично да се измъкне, така че действащите лица застанаха в триъгълник със стола по средата им.

Госпожа Шоша спази едно от предписанията на цивилизования Запад, като представи „господата“ един другиму. Един познат от по-рано, каза тя по адрес на Ханс Касторп — от дните на нейния минал престой тук. Съществуването на господин Пеперкорн не се нуждаеше от никакви пояснения. Тя назова името му и холандецът, отправил към младия мъж бледия си поглед под издълбаните като на идол арабески на бръчките по челото и слепоочията му, подаде широката си ръка, чиято горна Страна бе луничава. „Една капитанска ръка — помисли си Ханс Касторп, — ако ги нямаше тия нокти като копия“. За първи път той бе попаднал под непосредственото въздействие на силната личност Пеперкорн („Личност“ — тая дума неотразимо се налагаше при една среща с тоя човек; който го погледнеше, веднага разбираше значението на думата „личност“ и дори нещо повече: убеждаваше се, че една истинска личност не може изобщо да изглежда малко по-иначе от него); неукрепналите младежки години на Ханс Касторп се почувствуваха смазани под тежестта на шестдесетте години на този широкоплещест и червендалест мъжага с белокосия ореол около главата си, болезнено свитата уста и дългата тясна брада, която висеше върху затворената пасторска жилетка. Между впрочем Пеперкорн се оказа олицетворение на учтивостта.

— Господине — каза той, — изцяло. Не, позволете ми, изцяло! Тази вечер се запознавам с вас, с един благонадежден млад човек… върша това съзнателно, господине, изцяло съм на ваше разположение. Вие ми харесвате, господине; аз… моля ви се. Уредено. Вие ми допадате.

Тук нямаше място за възражения. Неговите културни жестове бяха абсолютно безапелационни, Ханс Касторп му се бе харесал. И от тоя факт Пеперкорн извлече изводи, които обяви само във вид на намеци и които получиха своето отзивчиво и разумно допълнение чрез устата на неговата спътница.

— Дете мое — каза той, — всичко е добре. Но какво станало, ако… моля ви добре да ме разберете. Животът е кратък, нашите възможности да се оправим с неговите изисквания са… така си е то! Това са факти, дете мое. Закони. Непреклонности. С една дума, дете мое, с една дума… — Той замря в красноречив предоставящ жест, който отхвърляше всяка отговорност, в случай че въпреки неговите указания някой би могъл да извърши решителна грешка.

Очевидно госпожа Шоша разполагаше с достатъчно опит, за да разбира желанията му и от половин дума. Тя каза:

— Защо не. Бихме могли да поседнем заедно, може би да поиграем малко на карти, да изпием бутилка вино. Какво стоите? — обърна се тя към Ханс Касторп. — Я се поразмърдайте! Няма да се гледаме тримата, трябва ни компания. Кой е още в салона? Ангажирайте, когото намерите! Докарайте някои приятели от балконите. Ние ще поканим доктор Тинг-Фу от нашата маса.

Пеперкорн си потриваше ръцете.

— Абсолютно — каза той. — Перфектно. Превъзходно. Побързайте, млади приятелю! Изпълнявайте. Ще образуваме един кръжок. Ще поиграем, ще хапнем и ще пийнем. Ще почувстваме, че ние… Абсолютно, млади човече!

Ханс Касторп се изкачи с асансьора до втория етаж. Той почука у А. К. Ферге, който от своя страна дигна от столовете им на долната тераса за лежане Фердинанд Везал и господин Албин. Прокурора Параван и семейство Магнус завариха още в хола, а госпожа Щьор и госпожица Клефелд — в салона. Там разгънаха под средния полиелей една голяма маса за игра, около която подредиха столовете и малки масички за сервиране. Минхер поздравяваше с бледи и вежливи погледи под предупредително вдигнатите нагоре арабески на челото си всеки новоприсъединил се гост. Насядаха дванадесет души — Ханс Касторп между величествения домакин и Клавдия Шоша; върху масата се появиха карти и жетони, защото се бяха уговорили да изиграят някои партии „vingt et un“, и Пеперкорн поръча вино на джуджето, което бе повикал по своя много значителен маниер — бяло шабли, реколта 06, засега три бутилки и нещо сладко към него, каквото имали под ръка: сушени южни плодове и сладкарски изделия. Потриването на ръцете, с което поздравяваше донасяните лакомства, бе изпълнено с чувство за приятен уют, а и думите, които по многозначителен начин разпокъсваше, идваха да потвърдят неговите чувства фактически с пълен успех, като се има пред вид общото им въздействие върху всички. Той сложи двете си ръце върху ръцете на съседите си, вдигна острия като копие показалец и с всеобщ успех изиска най-съсредоточено внимание за разкошния златист цвят на виното в бокалите от зелено стъкло с тежки столчета, за захарта, кристализирана по стафидите от Малага, за някакъв вид малки солени и макови гевречета, които нарече божествени, а същевременно с една безапелационно културна физиономия още в зародиша му заглуши всяко противоречие, което евентуално би възникнало по отношение на един толкова пресилен епитет. Банката пое отначало той, но скоро я отстъпи на господин Албин, защото — доколкото го разбраха — тя му пречела да се наслаждава на обкръжението.

Явно бе, че хазартът малко го интересуваше. Играеха „на нищо“, както той се бе изразил — предложил бе като най-малка миза петдесет сантима, но за мнозинството от участниците това бе твърде много; прокурорът Параван и госпожа Щьор ту почервеняваха, ту пребледняваха — особено тази дама изживяваше ужасна вътрешна борба дали да тегли нова карта при осемнадесет. Тя високо изпискваше, когато господин Албин с хладнокръвна обиграност й подхвърляше някоя карта, чиято стойност правеше на пух и прах поетия риск, а Пеперкорн сърдечно се разсмиваше.

— Пискайте, пискайте, госпожо! — казваше той. — Звучи пронизително и жизнено, извира от дълбините на… Пийнете си, укрепете сърцето си за нови… — И той й наливаше, наливаше и на своите съседи, и на самия себе си, поръча още три бутилки и се чукна с Везал и вътрешно опустошената госпожа Магнус, защото му се стори, че тия двамата имат най-голяма нужда от съживяване. Лицата бързо ставаха все по-червени и по-червени от наистина превъзходното вино; изключение правеше само лицето на доктор Тинг-Фу, което си оставаше неизменно жълто със своите тесни, ахатовочерни миши очи; сдържано ухилен, той играеше на много големи суми, и то с безобразно щастие. Имаше и други, които не поискаха да останат назад. С помътен поглед прокурорът Параван предизвика съдбата, като заложи десет франка на една не особено надеждна първоначална карта, пребледнял поиска нова и спечели удвоени парите си, тъй като господин Албин, измамен от доверието си в един ас, който бе изтеглил, поиска да се дублират всички мизи. Това бяха потресаващи преживявания, които не се ограничаваха само върху пряко засегнатите лица. Цялата компания участваше в тях и дори господин Албин, който по хладнокръвна съобразителност би могъл да се мери с крупиетата на казиното в Монте Карло, където спомена, че бил редовен посетител, доста незадоволително овладяваше своята възбуда. И Ханс Касторп залагаше високи суми; също така и госпожица Клефелд, и госпожа Шоша. Преминаха към туровете, играха шмендефер, „къде е попът“ и опасната диферанс. Имаше изблици на ликуване и отчаяние, гневни избухвания и пристъпи на смях, предизвикани от раздразнените от коварната игра нерви, и всичко това бе неподправено и сериозно — в превратностите на живота то не би прозвучало другояче.

Все пак не само играта и виното — и дори не на първо място те — бяха предизвикали тази крайна душевна напрегнатост на компанията, тези разгорещени физиономии, този блясък в разширените очи; би могло да се каже, че малката група ту напрягаше всичките си усилия, ту замираше със затаен дъх в едно почти болезнено съсредоточаване върху някой момент. Всичко това по-скоро бе резултат от въздействието на една господстваща натура помежду им, на една „личност“, на личността минхер Пеперкорн, която командваше всичко със своята жестикулираща ръка и държеше всички под обаянието на този късен нощен час посредством играта на едрата си физиономия, своя бледен поглед под монументалната плетеница от бръчки върху челото си, посредством словото си и убедителната пантомимика. Какво казваше той? Извънредно неясни работи и колкото повече пиеше, толкова по-неясни. Но хората не откъсваха поглед от устните му, взираха се, усмихнати, кимайки с вдигнати нагоре вежди, в търкалцето, което показалецът му образуваше с палеца, а до него останалите пръсти стърчаха като копия нагоре, докато царственият му образ работеше, говорейки; хората без съпротива се поддаваха на една чувствена повинност, надхвърляща далеч мярката на най-страстната себеотдайност, която обикновено смятаха, че са способни да проявят. Тази повинност не бе по силите на всички. На госпожа Магнус например й прилоша. Тя всеки момент можеше да падне в несвяст, но упорито отказа да се качи в стаята си; туриха я да легне на кушетката, поставиха върху челото й мокра салфетка и отдето тя, след като се съвзе малко, отново се върна на масата.

Пеперкорн отдаде нейната капитулация на недостатъчно хранене. С многозначителни разпокъсани думи, с вдигнат нагоре показалец, той се изрази в този смисъл. Трябвало да яде човек, здравата да се храни, за да може да отговаря на всички изисквания, тъй се изказа той и поръча подкрепления за компанията — една закуска от месо, мешано, език, гъши гърди, печено, салами и шунка — блюда, пълни с тлъсти лакомства, които, гарнирани с топчета прясно масло, репички и магданоз, приличаха на разкошни цветни лехи. Но ако и независимо от предшествалата вечеря нищо да не можеше да се каже за тая солидна закуска, ако и всички да се нахвърлиха с радост върху нея, минхер Пеперкорн след няколко само залци я обяви за „залъгалка“, и то с ярост, която показа застрашителната безбрежност на неговата господарска природа. Той дори избухваше, когато някой се опитваше да защити закуската; могъщата му глава подпухна и той удари пестник върху масата, като обяви всичко това за глупост — след което всички смутено замълчаха, тъй като в края на краищата той в качеството си на щедър и прещедър домакин имаше право да преценява своите дарове.

Между впрочем гневът, колкото и непонятен да изглеждаше, превъзходно прилягаше на лицето му; както Ханс Касторп бе принуден да си признае. Той в никой случай не го обезобразяваше, не го смаляваше; никому дори и на ум не дойде да свърже този гняв с изпитото количество вино, неговата непонятност го нравеше още по-велик и по-царствен, та всички се свиха и никой вече не посмя да хапне от блюдата. Госпожа Шоша обаче успокои своя спътник. Тя погали неговата широка капитанска ръка, която след удара бе останала върху масата, и с умилкване каза, че биха могли да поръчат нещо друго, някакво топло ястие, ако той пожелае и ако успеят да убедят главния готвач.

— Дете мое — каза той, — добре. — И без усилие, изпълнен с достойнство, той намери преход от тежкото избухване към едно умерено състояние, като целуна ръката на Клавдия. Той пожела омлети за себе си и за гостите си — за всекиго по един хубав омлет с прясна, зелена подправка, за да се задоволят изискванията му. А заедно с поръчката той изпрати в кухнята една стофранкова банкнота, за да накара персонала да прекъсне почивката си.

Неговото добро настроение се възстанови напълно, когато димящото ястие се появи в съответното число чинии, в канарено жълт цвят и изпъстрено със зелени стръкчета, изпълвайки стаята със слаба, топла миризма на яйца и масло. Всички почнаха да ядат заедно с Пеперкорн, който ги надзираваше дали им харесва яденето и с разпокъсани думи и настоятелни културни жестове призоваваше всекиго да оцени с полагащото се внимание и дори пламенност този божи дар. Към омлетите той поръча холандски джин, на всички, и ги принуди да изпият със съсредоточено благоговение бистрото питие, от което излиташе едно здраво ухание на жито с нежен примес на хвойна.

Ханс Касторп запуши. И госпожа Шоша току запалваше една от цигарите с мундщук, като за удобство бе турила пред себе си на масата руската лакирана кутия, украсена с препускаща тройка; Пеперкорн не порица сътрапезниците си, задето пушат, но, сам не пушеше, никога не бе пушил. Доколкото го разбраха, по неговата преценка тютюнът спадаше към префинените удоволствия, ако им се отдаде човек, те ограбват величието на простите дарове на живота, на ония дарове и изисквания, с които едва смогват да се справят нашите сетивни сили.

— Млади човече — каза той на Ханс Касторп, като го обая със своя блед поглед и културната си физиономия, — млади човече… простото! Свещеното! Добре, вие ме разбирате. Една бутилка вино, едно горещо блюдо яйца, една чиста ракия — нека изчерпим и се понарадваме на това, да го изчерпим и да му окажем нужното уважение, преди да… Абсолютно, господине. Уредено. Познавал съм хора, мъже и жени, кокаинисти, пушачи на хашиш, морфинисти — е добре, драги приятелю! Отлично. Нека; защо не! Не ни е работа нито да ги поправяме, нито да ги съдим. Но тези хора бяха останали длъжни към това, което би трябвало да предшества, към простото, към великото, към даденото от бога… Уредено, приятелю. Те бяха осъдили това, бяха го отхвърлили… Те му бяха останали длъжни! Както и да се казвате, млади човече… добре, знаех, но ето че съм го забравил… не в кокаина, не в опиума, не в порока като такъв се крие порочността. Грехът, който не може да бъде опростен, се крие…

Той замлъкна. Едър и широкоплещест, извърнат към съседа си, той потъна в едно могъщо, изразително мълчание, което изискваше разбиране; показалецът му сочеше нагоре, над неправилно очертаната уста личеше голата, червена горна устна и раздразнената от бръсненето кожа над нея, напрегнато се бе издигнало нагоре многолинието на бръчките по голото, обрамчено сякаш от бели пламъци чело, разширили се бяха малките, бледи очи, в които Ханс Касторп съзря нещо като ужас от престъплението, голямото грехопадение, непростимото отречение, за което бе намекнал и което с всичката магическа сила на своята неопределена господарска природа мълчаливо изискваше да бъде открито в цялата негова страхотност… Ужас, помисли Ханс Касторп, ужас по същество, но и нещо като личен ужас, който бе пристегнал този царствен мъж — значи, страх, но не дребен, незначителен страх, а нещо като панически ужас сякаш бе проблеснало там за миг, а Ханс Касторп бе твърде много склонен към почтителност, за да не остане потресен от това свое наблюдение въпреки всички причини, които го принуждаваха да враждува с величествения спътник на госпожа Шоша.

Той сведе очи и кимна, за да достави на своя възвишен съсед удовлетворението, че го разбира.

— Това сигурно е вярно — каза той. — Трябва да е грях… и признак за недораслост… да робува човек на рафинирани удоволствия, без да се е възползвал от простите и естествени дарове на живота, които са толкова велики и свещени. Това е вашето мнение, ако правилно ви разбирам, минхер Пеперкорн, и макар че досега това не ми е хрумвало, мога по свое лично убеждение да се съглася с вас, след като подигнахте този въпрос. Между впрочем сигурно доста рядко се случва тези здрави и прости дарове на живота да бъдат оценени по пълното им достойнство. Положително повечето хора са твърде отпуснати и нехайни, безсъвестни и вътрешно изхабени, за да ги оценят както трябва, сигурно е така.

Могъщият мъж бе до немай-къде задоволен.

— Млади човече — каза той, — отлично. Ще ми позволите ли… нито дума повече. Моля ви да пиете с мене, да изпразните чашата до дъно, и то, като се хванем подръка. Това още не значи, че ви предлагам да си говорим братски на „ти“. Току-що смятах да ви предложа това, но си помислих, че би било малко прибързано. Но по всяка вероятност аз в най-близко бъдеще ще ви… Разчитайте на това! Но ако желаете и настоявате веднага да…

Ханс Касторп с намек препоръча предложеното от самия Пеперкорн отлагане.

— Добре, момчето ми. Добре, другарю. Признак за недораслост — добре. Добре и ужасяващо. Безсъвестни — много добре. Дарове — не добре. Изисквания! Свещени, женствени изисквания на живота към чест и мъжки сили…

Ханс Касторп изведнъж бе принуден да разбере, че Пеперкорн бе страшно пиян. Но в неговото пияно състояние нямаше нищо дребнаво и срамотно, нищо недостойно, а всичко се свързваше заедно с величието на природата му в някаква забележителна, вдъхваща страхопочитание фигура. „Сам Бакхус — помисли Ханс Касторп — се е подпирал пиян върху някого от своите ентусиазирани придружители, без да губи своята божественост, и от значение в най-висша степен е било кой е бил пиян, една личност ли или някакъв тъкач.“ Той вътрешно се съпротивяваше да намали и най-малко почитанието си към потискащия го сътрапезник, чиито културни жестове бяха отмалели, а езикът му се преплиташе.

— Ти, братко — каза Пеперкорн, отпуснал назад в свободно и гордо опиянение могъщото си тяло, протегнал ръка върху плота на масата, като леко удряше полусвития си пестник, — „ти“ в перспектива… в много близко бъдеще, ако и засега малко въздържание да… добре. Уредено. Животът… млади момко… е една жена, една проснала се жена с близки една до друга напращели гърди и голям, мек корем между широките ханшове, със слабички мишници и яки бедра, с полузатворени очи, която с великолепно, подигравателно предизвикателство изисква нашата върховна настойчивост, цялото напрежение на нашата мъжка страст, която или издържа изпита, или пропада — пропада, млади момко, разбирате ли какво значи това? Капитулацията на чувството пред живота, това е оная недораслост, за която няма нито милост, нито съжаление, нито удостояване, която безмилостно и с подигравателен смях отхвърлят… свършено е с нея, млади момко, изплюват я… Позор и безчестие са слаби думи за тази разруха и банкрут, за това страхотно бламиране. Тази недораслост е краят, адското отчаяние, свършекът на света…

Докато говореше, холандецът все повече и повече бе отпускал могъщото си тяло назад, а същевременно царствената му глава се свеждаше към гърдите, сякаш го караше насън. При последната дума обаче той със замах плесна здраво полусвития си пестник върху масата, така че деликатният Ханс Касторп, изнервен от играта и виното, от своеобразността на цялата обстановка, се сепна и стреснато вдигна страхопочитателен поглед към могъщия си събеседник. „Свършекът на света“ — колко добре отговаряше на лицето му тая дума! Ханс Касторп не си спомняше да е чувал някога тази дума освен в час по вероучение и това не бе случайно, помисли той, защото кому измежду хората, които познаваше, повече би прилягала тази гръмовна дума, кой притежаваше необходимата за нея осанка? — Да, тъй трябваше да се постави въпросът. Малкият Нафта сигурно би могъл при случай да си послужи с нея; но това би било присвояване на чуждо право и лек брътвеж, докато в устата на Пеперкорн тази гръмовна дума добиваше цялата си разрушителна и тръбогласна мощ, с една дума, библейско величие. „Боже мой — това се казва личност! — почувства той за стотен път. — Попаднах на истинска личност и тя се оказа придружителят на Клавдия.“ И неговата глава бе доста замъглена; той завъртя на място върху масата своята чаша с вино, докато другата си ръка бе пъхнал в джоба, а едното око бе присвил поради дима на цигарата, която държеше в ъгъла на устата си. Не би ли трябвало той да замълчи, след като от призвано място бяха изречени гръмовни слова? Какво да намесва тук дрезгавия си глас? Ала неговите двама демократични възпитатели — двамата по природа демократични, ако и единият да се бореше против това свое качество — го бяха свикнали на дискусии и той се увлече, както обикновено, в чистосърдечен коментар. Той каза:

— Вашите забележки, минхер Пеперкорн (що за израз бе това: забележки! Правят ли се забележки върху свършека на света?), връщат мислите ми още веднъж към това, което установихме за порока, тоест, че той представлява обида за простите и както вие казвате, свещени или както аз бих казал, класически дарове на живота, жизнените дарове от голяма величина, тъй да се каже, пренебрегвайки ги за сметка на късните и изпечени, на рафинираните удоволствия, на които човек „робува“, както се изрази един от двама ни, докато на великите удоволствия човек се „посвещава“ и „се прекланя“ пред тях. Но тук ми се струва, че се крие извинението — прощавайте, аз съм склонна към извинения натура, макар че извинението не представлява никаква величина, както ясно чувствам, — че тук се крие извинението за порока, и то особено доколкото същият се дължи на „недораслост“, както се изразихме. Вие казахте относно ужасите на недораслостта работи от такава величина, че ме виждате искрено покъртен. Но аз смятам, че порочният човек съвсем не е нечувствителен към тия ужаси, а, напротив, напълно ги познава, докато капитулацията на неговите чувства пред класическите дарове на живота го тика към порока, при което, значи, няма и не трябва да има обида за живота, тъй като всичко това може да бъде прието и за преклонение пред него, и то доколкото рафинираните удоволствия представляват средства за опиянение и въздигане, стимуланти, както ги наричат, подпорни и стълбици за силите на чувствата, затова и, значи, животът е тяхната цел, техният смисъл, любовта към чувствата, стремежът на недораслостта към чувства… Искам да кажа…

Какви ги говореше той? Не стигаше ли демократичното безсрамие на казаното… „един от нас двамата“, когато се касаеше до личност и до него? Да не би пък да черпеше смелост за това свое нахалство от някои минали събития, които поставяха в неизгодна светлина известни настоящи правопритежания? Дотам ли се бе забравил, че на всичко отгоре трябваше да се забърка в един не по-малко безсрамен анализ на „порока“. Нека сега види как ще се измъкне от това положение; тъй като ясно бе, че бе призовал нещо страхотно.

Докато гостът му говореше, минхер Пеперкорн бе застинал в своето отпуснато назад положение с глава, склонена върху гърдите, така че можеше да се усъмни човек дали думите на Ханс Касторп проникват в съзнанието му. Сега обаче постепенно, докато младият човек се забъркваше, той почна да се изправя от облегалката, все по-високо й по-високо, в пълен ръст, като същевременно величествената му глава почервеняваше и подпухваше, арабеските по челото му се издигаха и обтягаха, а малките му бледи очи застрашително се разшириха. Какво назряваше? Изглежда, се готвеше избухване, в сравнение с което предшестващото щеше да бъде само леко раздразнение. Долната устна на нашия минхер гневно, плътно се прилепи към горната, така че ъглите на устата увиснаха и брадата се издаде напред, а дясната му ръка бавно се издигна от плота на масата на височина на главата и по-високо, взимайки широк замах за един унищожителен удар върху демократичния бърборко, който, изпълнен със страх и все пак авантюристично възрадван от тази картина на изразителен царствен гняв насреща му, с мъка прикриваше и страха, и желанието си да побегне. Той каза бързо, за да изпревари събитията:

— Естествено изразих се погрешно. Цялата работа е въпрос на формат, нищо повече. Човек не може да нарече порок това, което има формат. Порокът никога няма формат. Рафинираните удоволствия нямат формат. Но още от изконни времена човешкият стремеж към чувството е получил едно помощно средство, едно упоително и ободрително средство, което спада към класическите дарове на живота и е характерно със своята простота и свещеност, значи, не с порочността си, помощно средство от формат, ако мога така да се изразя, виното, значи, един божи дар за човечеството, както още старите хуманистични народи са твърдели, филантропичното изобретение на един бог, с когото е свързана дори цивилизацията, позволете ми тази забележка. Защото казват, че благодарение на изкуството да садят лозя и да правят вино хората са излезли от състоянието на суровост и са постигнали благонравието; и днес още народите, които садят лозя, биват смятани или сами се смятат за по-благонравни от ония, които не познават гроздето, кимврите, което сигурно заслужава да се вземе пред вид. Тъй като оттук излиза, че благонравието съвсем не е дело на разума и на добре артикулираната трезвеност, а по-скоро има нещо общо с въодушевлението, с опиянението и освеженото чувство — не е ли това, ако мога да се осмеля и да ви запитам, и вашето мнение по този въпрос?

Какъв дявол, този Ханс Касторп! Или както господин Сетембрини би се изразил с писателско изящество, какъв „умник“. Непредпазлив и дори дързък в разговори с изтъкнати личности — а след това достатъчно гъвкав, за да се измъкне от забърканата каша. Той, първом, всред най-заплетеното положение и съвсем импровизирано спаси честта на винопийците по най-приличен начин, после, съвсем мимоходом, докара разговора върху благонравието, с което, разбира се, праисторическото застрашително държане на минхер Пеперкорн едва ли имаше нещо общо, и накрай охлаби и отне смисъла на това държане, като постави на своя забележителен събеседник един въпрос, на който не бе възможно да се отговори с вдигнат пестник. И наистина холандецът се отказа от своята допотопна яростна мимика; бавно ръката му се спусна върху масата, кръвта се отля от главата му; „отърва се!“ — можеше да се прочете върху неговата само още условно и закъсняло заплашваща физиономия, бурята се разнесе, а освен това сега и госпожа Шоша се намеси, като обърна вниманието на своя придружител върху все повече разпространяващия се упадък на веселието.

— Драги приятелю, вие пренебрегвате гостите си — каза тя на френски. — Прекалено се посвещавате на този господин, с когото безспорно има да разрешавате важни работи. Но междувременно хората почти престанаха да играят и аз се боя, че скучаят. Не искате ли да приключим?

Пеперкорн незабавно се извърна към сътрапезниците си. Вярно бе: деморализация, летаргия, тъпоумие се ширеха навред; гостите се занимаваха с глупости като оставен без надзор училищен клас. Някои вече заспиваха. Пеперкорн веднага пое отпуснатите юзди.

— Господа и дами! — викна той с вдигнат показалец и този остър като копие пръст бе като размахната сабя или като знаме, а неговият призив прозвуча като едно: „След мене, който не е страхливец!“, тъй както командирът спира едно започнало вече отстъпление. Неговата личност се хвърли в боя и веднага се почувства нейното ободрително и обединително въздействие. Отпуснатите физиономии се стегнаха, хората се съвзеха и усмихнато закимаха към бледите очи под идолската плетеница върху челото на могъщия домакин. Той обая всички и отново ги мобилизира, като събра върховете на показалеца и палеца си, а другите дългоноктести пръсти разпери нагоре. Той протегна своята бранеща и възпираща капитанска ръка, а от неговите болезнено разтеглени устни се отрониха слова, чиято разпокъсана неяснота се отрази с пълна мощ благодарение на това, че се опираше на такава личност.

— Господа и дами — добре. Плътта, господа и дами, е едно такова нещо… Уредено. Не — позволете ми, — в писанието я наричат „слаба“, тоест податлива на някои изисквания… Но аз апелирам към вашето… с една дума, господа и дами, аз а-пе-лирам. Вие ще ми кажете: сънят. Добре, господа и дами, отлично, великолепно. Аз обичам и уважавам съня. Прекланям се пред неговото дълбоко, сладко, осветяващо блаженство. Сънят спада към — как ги нарекохте, млади момко? — към класическите дарове на живота от първия, от най-първия — моля ви се — от върховния разред, господа и дами. Все пак отбележете си и си припомнете: Гетсимания. „И взе със себе си Петра и двамата Зеведееви синове. Тогаз им казва: «Постойте тука и бъдете будни с мене.»“ Спомняте ли си? „И идва при учениците си, та ги намерва заспали и казва на Петра: «Така ли не можехте един час да постоите будни с мене?»“ Интензивно, господа и дами. Проникновено. Вълнуващо. „И като дойде, намерва ги пак заспали; защото очите им бяха отегнали. И казва им: «Спете сега и почивайте; ето приближи часът…»“ Господа и дами, пронизително, сърцераздирателно.

Всички действително бяха покъртени до дън душа и посрамени. Той бе скръстил ръце пред гърдите си върху тясната си брада и бе наклонил встрани главата си. Неговият блед поглед се бе пречупил от това, което разпокъсаните му устни бяха разказали за самотната смъртна болка. Госпожа Щьор се разхълца. Госпожа Магнус въздъхна дълбоко. Прокурорът Параван сметна за целесъобразно, един вид като представител и пълномощник на компанията, да отправи с приглушен глас няколко думи към уважаемия домакин, за да го увери, че всички до един стоят зад него. Тук сигурно имало някакво недоразумение. Всички били свежи и бодри, безгрижни и весели и от душа и сърце се забавлявали. Тази вечер излязла толкова красива, празнична, с една дума, необикновена — всички разбирали и чувствали това и засега никой не помислял да се възползува от съня, това благо на живота. Минхер Пеперкорн можел да разчита на гостите си, на всеки един от тях.

— Отлично! Великолепно! — извика Пеперкорн и се изправи на мястото си. Ръцете му се разделиха, разпериха се и се издигнаха нагоре с длани навън като за езическа молитва. Неговата забележителна физиономия, току-що изкривена в болка като готическа пластика, разцъфтя богато и весело; изведнъж върху бузата му се показа и една сибаритска трапчинка. — Ето, приближи часът… — И той поиска листа, тури си едно рогово пенсне, чийто наносник стигаше чак до челото му, и поръча шампанско, три бутилки Mumm Co, cordon rouge, tres sec^[8], към тях пети фур, изискани конусовидни лакомства за гастрономи, покрити с цветен захарен пласт, крехки като бисквити, пълни с шоколаден и фъстъчен крем, които сервираха в книжни фунийки, завършващи с богата дантела. Госпожа Щьор си облизваше всичките пръсти, докато ядеше от тях. С небрежна обиграност господин Албин освободи първата тапа от нейните телени превръзки, разхлаби гъбовидната запушалка от декорираното гърло на бутилката и с един гърмеж като от детско пищовче я пусна да литне към потона, след което с красиво движение обви бутилката с една салфетка, за да налее чашите. Благородната пяна накваси покривката на масичката за сервиране. Длъгнестите столовати чаши звъннаха и всички на един дъх изпиха първата чаша — ледената газирана течност наелектризира стомасите им. Очите заблестяха. Играта бе свършила, без никой да се бе потрудил да прибере картите и парите от масата. Компанията потъна в блажено спокойствие, започнаха несвързани разговори, чиито елементи произхождаха от някакво повишено чувство у всички, които бяха изпаднали в едно архипримитивно състояние и сякаш щяха да изкажат най-красивите неща; по пътя на взаимните съобщения те обаче стигнаха до една откъслечна, фъфлеща, отчасти индискретна, отчасти неразбираема галиматия, която би могла да предизвика яростен свян у всеки новоприсъединил се трезвен човек, но сътрапезниците безропотно я понасяха, тъй като всички бяха потънали в едно и също състояние на безотговорност. На госпожа Магнус дори пламнаха ушите и тя призна, че чувства как животът протича по жилите й, но това, изглежда, не се хареса на господин Магнус. Хермине Клефелд бе облегнала гърба си върху рамото на господин Албин, подлагайки му чашата си, за да я напълни. Пеперкорн командваше вакханалията с културните жестове на своите копиевидни пръсти и се грижеше за интендантското снабдяване. Той поръча кафе след шампанското. Мока-дубъл, което отново бе придружено от „хляб“ и от сладки и люти питиета, кайсиева ракия, шартрьоз, крем дьо ваний и мараскино за дамите. После имаше още подкиселени филета от риба, към тях бира, а накрая чай, и то както китайски, тъй и лайков — за ония, които не предпочитаха да останат при шампанското и ликьорите или да се завърнат към някое по-сериозно вино както самият минхер; след полунощ той заедно с госпожа Шоша и Ханс Касторп реши да се поразведри с едно швейцарско червено вино с добродушно тръпчив вкус и с истинска жажда гаврътваше чаша след чаша от него.

Тържеството продължи още един час, поддържано отчасти от вцепеняващото, тежко като олово опиянение, отчасти от своеобразното удоволствие да не мигнат цялата нощ, отчасти от въздействието на една личност като Пеперкорн, отчасти и от назидателния пример на свети Петър и Апостолите, защото никой не искаше да прояви като тях плътска слабост. Общо казано, женската част като че ли по-малко бе застрашена в това отношение. Защото, докато мъжете, зачервени или бледи, протягаха напред нозе и надуваха бузи, докато само машинално от време на време вдигаха чашите си и не бяха вече въодушевени от тая повинност, жените се оказаха по-дейни. Хермине Клефелд, подпряла голите си лакти на масата, а лицето върху ръцете си, със смях показваше на разхихикалия се Тинг-Фу емайла на предните си зъби; в същото време госпожа Щьор, придръпвала брадичката си върху изнесеното напред рамо, кокетирайки, се стремеше да спечели прокурора за живота. Госпожа Магнус бе стигнала дотам, че се бе разположила върху скута на господин Албин и го дърпаше за крайчеца на ухото, което господин Магнус, изглежда, възприемаше по-скоро с облекчение. Подканиха Антон Карлович Ферге да разкаже историята на своя плеврошок, но езикът му се преплиташе и той не я доразказа, като честно обяви банкрута си, който единодушно и с викове бе посрещнат като нов повод за пиене. По едно време Везал горчиво се разплака — сълзите му извираха от някакви скръбни дълбини, но езикът му вече не бе в състояние да допусне сътрапезниците си да надникнат там; кафето и конякът скоро възвърнаха душевното му равновесие; между впрочем той с тия свои хълцащи гърди, с набръчканата и обляна в сълзи брадичка възбуди най-голям интерес у Пеперкорн, който с навирения си показалец и високо вдигнатите си арабески обърна внимание на всички върху състоянието на Везал.

— Това е… — каза той. — Това пък наистина е… не, позволете ми, това е свещено! Избърши му брадичката, дете мое, вземи салфетката ми! Или още по-добре, недей прави това. Той сам не го желае. Господа и дами: свещено! Свещено във всеки смисъл — и в християнския, и в езическия! Първичен феномен! Феномен от първа, от най-висша… Не, не, това е…

Фразите като „това е“, „това пък наистина е“ определяха изобщо неговите ръководещи, обясняващи изказвания, с които придружаваше своите точни, ако и накрай вече малко комични културни жестове и цялото свое представление. Той си бе изработил някакъв начин да вдига над ухото си образувания от свития показалец и палеца пръстен и шеговито да скланя към обратната страна главата си, предизвиквайки същите чувства, които би предизвикал например един престарял жрец на някакъв чужд култ, когато с надиплени одежди и странна грация танцува пред жертвеника. После пък, разположил се нашироко в своето величие, обхванал с мишница облегалката на съседния стол, той, за всеобща изненада, принуди всички да се вглъбят заедно с него в живата и проникновена представа за утрото — онова мразовито, тъмно зимно утро, когато жълтеникавата светлина на нощната лампа се отразява през прозореца между голите клони, които тръпнат вънка всред ледената ранина, остри като грач на врана… С намеци той успя толкова ярко да обрисува това прозаично ежедневие, че всички изтръпнаха, особено след като спомена и за ледената вода, която в този ранен час човек изстисквал от голяма гъба върху тила си и която нарече свещена. Това бе само едно отклонение, едно примерно наставление върху предлаганите ни от живота неща, фантастична импровизация, която изостави, за да обърне отново своята подчиняваща настоятелност и вездесъща си чувственост към нарушената празничност на късния нощен час. Той се показа влюбен във всяко достижимо женско същество, безразборно и без оглед на лицето. На прислужницата джудже направи предложения от такъв характер, че свръхедрото старешко лице на това уродливо същество се покри с ухилени бръчки; направи на госпожа Щьор комплименти от такъв калибър, че тая простачка още по-грозно изнесе едното си рамо напред и се закипри до полуда; помоли госпожица Клефелд да го целуне по голямата, разпокъсана уста и заухажва дори безутешната госпожа Магнус — всичко това не пречеше на нежната му привързаност към неговата придружителка, чиято ръка често издигаше с галантно благоговение до устните си.

— Виното — каза той, — жените… Това е… Това пък наистина е… Позволете ми… Свършекът на света… Гетсимания…

Към два часа се разнесе новината, че „старецът“ — значи, придворният съветник Беренс — настъпвал в усилени преходи към салоните. В същия миг избухна паника всред изнервената компания. Запремятаха се столове и охладителни кофички. Народът побягна през читалнята. Пеперкорн, обзет от царствена ярост заради неочакваното разтурване на тоя празник на живота, удари пестник върху масата и нарече бегълци „страхливи роби“, но Ханс Касторп и госпожа Шоша успешно го примириха с мисълта, че на това пиршество, което бе продължило шест часа, и без това би трябвало веднъж да се тури край; той благосклонно изслуша напомнянето за свещеното удоволствие на съня и се съгласи да го заведат до леглото му.

— Подкрепяй ме, дете мое! Подкрепяй ме ти пък от другата страна, млади момко! — каза той на госпожа Шоша и Ханс Касторп. Така те помогнаха при издигането на тежкото му тяло от стола, предложиха му мишниците си и той се хвана за тях; после се упъти към покоите си, тръгна широко разкрачен, навел могъщата си глава върху едно от вдигнатите си рамене, като се олюляваше и изтикваше встрани ту единия, ту другия от водачите си. В действителност това, дето се бе оставил тъй да го направляват и подпират, бе само един царски лукс, който бе решил да си позволи. Вероятно би могъл, ако станеше нужда, и сам да се движи — но той бе презрял едно напрежение, за да прикрие свенливо пиянството си, това би имало смисъл само при дребни и подчинени същества, докато той очевидно ни най-малко не се срамуваше, а, напротив, чувстваше се велик и прекрасен в състоянието си и по царски се забавляваше, когато блъскаше, клатушкайки се, своите водачи и служители надясно и наляво. Пътем той заяви:

— Деца… Безсмислица… Ние естествено съвсем не сме… Ако в този момент… Щяхте да видите… Смешна работа…

— Смешна работа! — потвърди Ханс Касторп. — Без каквото и да е съмнение! Човек отдава дължимото на класическия дар на живота, като в негова чест открито се кандилка по малко. В замяна на това, сериозно… И аз си плащам дължимото, но въпреки всичкото тъй наречено пиянство напълно си давам сметка, че имам извънредната чест да придружа до леглото една подчертана личност, толкова слабо все пак влиянието на алкохола дори върху мене, който, що се отнася до формата, изобщо не мога да се сравнявам…

— Ех ти, дърдорко — каза Пеперкорн и олюлявайки се, го блъсна о стълбищното перило, като увлече със себе си и госпожа Шоша.

Слухът за пристигането на придворния съветник явно излезе лъжлив тревожен изстрел. Може би умореното джудже го бе пуснало, за да разпръсне компанията. При тия обстоятелства Пеперкорн се спря и пожела да се върне, за да си допие, но от двете му страни почнаха да го увещават в по-разумен смисъл и така той отново позволи да го поведат.

Малаецът камердинер, това човече с бяла вратовръзка и черни копринени обувки на краката, очакваше своя повелител на коридора пред вратата на апартамента и пое вече грижата за него с поклон, при който тури едната си ръка върху гърдите.

— Целунете се! — заповяда Пеперкорн. — Целуни накрая тази очарователна жена по челото, млади момко! — каза той на Ханс Касторп. — Тя няма да има нищо против и ще ти отвърне със същото. Направете го за мое здраве и с мое разрешение! — каза той, но Ханс Касторп се възпротиви.

— Не, ваше величество! — каза той. — Прощавайте, но няма как.

Пеперкорн, облегнат върху слугата си, вдигна нагоре своите арабески и пожела да узнае защо няма как.

— Защото не мога да разменям с вашата спътница целувки по челото — каза Ханс. Касторп. — Желая ви най-приятна почивка. Не, това би било, отдето и да го погледне човек, пълна безсмислица.

А тъй като и госпожа Шоша вече се бе упътила към вратата на стаята си, Пеперкорн пусна опърничавия млад мъж да си върви, като, разбира се, някое и друго време го проследи с поглед през своето рамо и през рамото на малаеца, вдигнал нагоре сбръчканите плетеници на челото си, удивен от едно непокорство, с каквото неговата господарска натура, изглежда, не бе свикнала да се сблъсква.