Томас Ман
Вълшебната планина (31)

Humaniora

Ханс Касторп и Йоахим Цимсен седяха в бели панталони и сини сака след обеда в градината. Беше още един от ония благословени октомврийски дни — ден едновременно горещ и лек, празничен и суров; небето се синееше в тъмен, южен цвят над долината; във валога пасищата, прорязани от пътища и осеяни с къщурки, още весело се зеленееха, а откъм неравно залесените склонове се чуваха звънците на кравите — този тенекиено спокоен, простодушно музикален звук, който ясно и безпрепятствено се носеше из тихия, рядък, ненаситен въздух и задълбочаваше празничното настроение, което обикновено цари над високите места.

Братовчедите седяха на една скамейка в дъното на градината пред кръг от млади ели. Това място се намираше в северозападния край на заградената площадка, която се извисяваше на петнадесет метра над долината и се намираше в подножието на терена на санаториума „Бергхоф“. Двамата мълчаха. Ханс Касторп пушеше. Той се сърдеше вътрешно на Йоахим, защото не бе пожелал след обеда да останат с другите на верандата, а против желанието и волята му го бе замъкнал в затънтената градина, преди да легнат съгласно режима. Тази постъпка на Йоахим бе тиранична. Те, строго погледнато, не бяха сиамски близнаци. Можеха да се разделят, ако наклонностите им не съвпадаха. Ами че Ханс Касторп не бе тук, за да прави компания на Йоахим, а сам беше пациент. Ето защо се цупеше и можеше да се цупи, колкото си иска, тъй като бе запалил една „Мария Манчини“. Пъхнал бе ръце в страничните джобове на сакото си, изпънал бе пред себе си обутите в кафяви обувки крака, държейки между устните си дългата матовосива пура, която висеше малко встрани и се намираше още в първия стадий на изгарянето, тоест пушачът не бе още отърсил пепелта от тъпия и връх, и след обилния обед се наслаждаваше на аромата й, който отново бе почнал напълно да усеща. Ако и неговото свикване тук да се състоеше само в свикване с несвикването, очевидно химизмът на стомаха и нервите на сухата му и предразположена към кръвоизливи лигавица се бяха най-сетне приспособили: незабележимо и без да може да се проследи напредъкът, с течение на дните — тези шестдесет и пет или седемдесет дни — отново се бе възстановило неговото органично задоволство от изрядно произведеното възбудително или упойващо средство от растителен произход. Той се радваше на възвърнатото удоволствие. Моралното удовлетворение увеличаваше физическата наслада. Докато бе на легло, той бе спестил част от донесените двеста бройки — останали му бяха доста. Но заедно с бельото и зимните дрехи той бе поръчал на Шален да му изпрати и петстотин бройки от бременската марка, за да се запаси. Получил ги бе в красиви лакирани кутии, отгоре с глобус, много медали и една украсена с развети знамена и злато изложбена палата.

Както си седяха, ето че от другия край на градината се зададе придворният съветник Беренс. Той бе се явил днес на обеда в трапезарията; седнал бе на масата на госпожа Заломон и отдалече можеха да се видят огромните му, сключени пред чинията ръце. После сигурно бе поостанал на терасата, водил бе някой и друг частен разговор, вероятно бе показал номера с връзките за обувки — за някого, който още не бе го видял. Сега той се носеше по чакълестата пътека без лекарска престилка, в сюртук на дребни карета, килнал бомбето си назад, тикнал и той в устата си пура, която бе много черна и от която поемаше плътни, белезникави облаци дим. Главата му, лицето му със синкавите разгорещени бузи, чипият нос, сините очи и завитите мустачки бяха малки в сравнение с дългата, леко приведена и по-сгърбена фигура и с обема на ръцете и краката му. Той бе изнервен, видимо се стресна, като видя братовчедите, и дори малко се посмути, защото трябваше да пристъпи направо до тях. Поздрави ги по обичайния си начин, весел и с обичайната си фразеология, с едно: „Виж ти, виж ти, Тимотей!“ и благопожелания за обмяната им, като настоя да останат седнали, тъй като те бяха понечили да станат на крака в негова чест.

— Оставете, оставете. Недейте да се церемоните с един обикновен човек като мене. Не ми се полага най-вече защото сте пациенти, и единият, и другият. Няма нужда. Нямам нищо против положението, каквото е в момента.

И той застана пред тях с пурата между показалеца и средния пръст на огромната си десница.

— Услажда ли ви се тоя бурен, Касторп? Я да видя — аз съм познавач и любител. Пепелта е добра: каква е тази мургавичка красавица?

— „Мария Манчини“, Postre de Banquett^[7] от Бремен, господин придворен съветник. Евтина, почти нищо не струва, деветнадесет пфенига в бездефектен цвят, а иначе има един букет, какъвто обикновено не се среща за тая цена. Суматра-Хавана, горният лист е в пясъчен цвят, както виждате. Много съм свикнал с нея. Средно силен харман и много ароматична, но не дразни езика. Тя обича да й се оставя пепелта по-дълго време, аз я отърсвам най-много на два пъти. Естествено има си и капризи, но контролът при производството трябва да е много взискателен, защото „Мария“ е много надеждна в своите качества и има напълно равномерно теглене. Мога ли да ви предложа една?

— Благодаря, дайте да направим размяна. — И те измъкнаха своите табакери.

— Тази е расова — каза придворният съветник, като подаде своята марка. — Има темперамент, знаете, сочна и силна. „Санкт-Феликс-Бразил“, от край време все на такъв характер съм държал. Истински разсейва грижите, пари като ракия, а особено на свършване има нещо поразяващо. Препоръчва се малко сдържаност при връзките с нея, човек не може да пали една от друга, това надвишава силите му. По по-добре веднъж един порядъчен залък, отколкото по цял ден водни пари…

Те превъртаха разменените подаръци между пръстите си деловито, като познавачи, изпитваха тези въздълги тела, които като че ли имаха нещо органическо, живо със своите коси, успоредни ребра, останали като проветряващи ръбове от свиването, със своите изпъкнали жилки, които сякаш пулсираха, с малките неравности по кожата си, с играта на светлината по техните плоскости и ръбове. Ханс Касторп каза приблизително същото:

— Такава пура има живот. Тя диша по всички правила. У нас веднъж ми хрумна да затворя една „Мария“ херметически в тенекиена кутия, за да я предпазя от влагата. Ще повярвате ли, че тя умря? Загина и свърши за седмица — остана само един бездушен труп.

И те обмениха своя опит за най-добрия начин да се съхраняват пури, особено отвъдокеански. Придворният съветник обичал отвъдокеански пури, той би предпочел да пуши винаги само силни хавански. Но за съжаление не му понасяли — две малки „Хенри Клей“, които му паднали на сърцето веднъж, когато бил на гости, щели, както разправи, на косъм да го закопаят.

— Пуша си ги аз към кафето — каза той, — една след друга, и нищо особено не мисля. Но като ги свършвам, трябва да се запитам какво всъщност става с мене. Всеки случай чувствам се съвсем променен, особен, както никога преди това в живота си. Не бе дребна работа да се домъкна до в къщи, а като се прибирам, още повече се усещам като паднал от круша. Ледени крака, знаете, студена пот къде ли не, лицето бяло като платно, сърцето съвсем объркано, един пулс — ту тънък като нишка и едвам се напипва, ту тумбур-лумбур, хукне, та не спира, разбирате, а мозъкът възбуден до немай-къде… Бях убеден, че се измитам от тоя свят. Казвам „измитам се“, защото точно тази дума ми дойде тогава на ум, нея употребих за характеризиране на състоянието си. В действителност ми беше много весело, все едно, че бях на някакво тържество, макар че изпитвах ужасен страх или по-точно казано, целият бях изтъкан само от страх. Но страхът и веселието не се изключват взаимно, това всеки знае. Момъкът, който за пръв път ще притежава едно момиче, също се страхува, страхува се и момичето, а при това се разтапят от удоволствие. Е, насмалко щях и аз да се разтопя, с разбушувани гърди щях да се измета. Но тая Милендонк ми развали настроението със своята терапия. Ледени компреси, разтриване с четка, една камфорова инжекция — и тъй бях спасен за човечеството.

Седящ в качеството си на пациент, с вид, който свидетелстваше за мисловна дейност, Ханс Касторп вдигна поглед към Беренс, чиито сини, сълзящи очи се изпълниха с влага през време на разказа.

— Вие май че рисувате понякога, господин придворен съветник — каза той внезапно.

Придворният съветник едва ли не отскочи назад.

— Виж ти! Как ви дойде на ума?

— Прощавайте. Случайно бях чул да споменават това. И току-що ми хрумна.

— Е, тогава няма да взема да отричам. Ние всички сме слаби хора. Да, има такова нещо. Anch’io sono pittore^[8], както е имал обичай да казва онзи испанец.

— Пейзажи? — попита Ханс Касторп отривисто и покровителствено. Обстоятелствата го подведоха към този тон.

— Колкото искате! — отвърна придворният съветник със смутено самохвалство. — Пейзажи, натюрморти, животни… Който е мъж, пред нищо не се спира.

— Но не и портрети?

— Между другото и един портрет ми се падна веднъж да рисувам. Собствения си портрет ли искате да ми поръчате?

— Ха, ха, не. Но много любезно би било, ако господин придворният съветник ни покажеше при случай картините си.

И Йоахим, след като бе изгледал учудено братовчед си, побърза да изтъкне, че това би било много любезно.

Беренс бе възхитен, поласкан до възторг. Той дори се изчерви от удоволствие, а очите му този път сякаш наистина искаха да пролеят сълзите си.

— На драго сърце! — извика той. — С най-голямо удоволствие! Ей сега, в момента, стига да ви е приятно. Елате, вървете с мене, ще ви сваря по едно турско кафе в моята колиба. — И той хвана за ръцете младите хора, издърпа ги от скамейката и ги поведе подръка по чакълестата пътека към жилището си, което, както знаеха, се намираше в близкото северозападно крило на санаториума.

— И аз сам — обясни Ханс Касторп — на времето съм правил някакви опити в това направление.

— Я виж ти! Солидни, с маслени бои?

— Не, не, стигнал съм само до някой и друг акварел. Кога кораб, кога морски пейзаж — детинщина. Но много обичам картини и затова си позволих…

Благодарение на това обяснение Йоахим се успокои до известна степен и проумя изненадващото любопитство на братовчед си — пък и Ханс Касторп повече заради него, отколкото заради придворния съветник се бе позовал на собствените си опити в изкуството. Те пристигнаха: от тая страна нямаше такъв разкошен, украсен от двете страни с фенери портал, както оттатък, на главния вход. Няколко закръглени стъпала водеха до дъбовата външна врата, която придворният съветник отвори с един секретен ключ от голяма връзка. Ръката му при това трепереше; той положително бе изнервен. Влязоха в преддверие, обзаведено като гардеробна, където Беренс окачи бомбето си. Вътре, от късия коридор, който бе отделен от другата част на сградата посредством стъклена врата и от двете страни на който бяха разположени помещенията на малката частна квартира, той извика прислужницата и й поръча кафе. После — с няколко дружелюбни и насърчителни думи — покани гостите си да влязат през една от вратите вдясно.

Няколко мебелирани в банално буржоазен стил помещения, които гледаха напред, към долината, се редяха едно след друго, разделени само с портиери: „старогерманска“ трапезария, всекидневна и работна стая с бюро, над което висяха студентски шапки и кръстосани шпаги, с плътни килими, с библиотека и диван, а после и един кабинет за пушене, който бе обзаведен в „турски“ стил. Навсякъде висяха картини — картините на придворния съветник; учтиви и готови да се възхищават, погледите на влезлите веднага пробягнаха по тях. Покойната съпруга на придворния съветник можеше да се види многократно: в маслени бои, а и на снимка върху бюрото. Тя беше една малко загадъчна, облечена в леки, въздушни дрехи блондинка, чиито ръце бяха сключени върху лявото й рамо — но не крепко, а само тъй, че крайните стави на пръстите едва се преплитаха; очите й бяха или отправени към небето, или дълбоко сведени и скрити под дългите мигли, които косо стърчаха върху клепачите; само направо и към зрителя покойната никога не гледаше. Освен това имаше главно планински пейзажи, върхове, в сняг или борова зеленина, върхове, обвити в мъгли, и върхове, чиито остри и сухи контури се очертаваха, под влиянието на Сегантини, върху тъмносиньото небе. После имаше алпийски пастирски колиби, охранени крави, застанали или полегнали върху слънчеви пасища, една оскубана кокошка, чийто извит врат висеше между разни зеленчуци от ръба на някаква маса, етюди на цветя, на планинци и други мотиви — всичко това бе нарисувано с някакво безгрижно дилетантство с дръзко наплескани бои, които най-често изглеждаха като изстискани направо от тубата върху платното и за които сигурно е трябвало дълго време, докато изсъхнат — при груби грешки това понякога бе от полза.

Разглеждайки картините, братовчедите пристъпваха като на изложба покрай стените, следвани от домакина, който от време на време назоваваше някой от етюдите, но най-често мълчаливо, с гордото притеснение на художник, заедно с гостите с наслада спираше поглед върху собствените си творби. Портретът на Клавдия Шоша висеше на стената с прозорците във всекидневната — Ханс Касторп още при влизането го бе съзрял с бърз поглед, макар че приликата бе много малка. Той нарочно избягна да се спре там, задържа придружаващите го в трапезарията, където се престори, че се възхищава от един етюд в зелено на долината на Серги, със синкави глетчери в дъното, след това се отправи по собствена инициатива най-напред към „турския“ кабинет, който с похвала върху устните също така основно разгледа, и едва тогава заразглежда входната стена на всекидневната, като навремени насърчаваше и Йоахим да изкаже одобрението си. Накрай Ханс Касторп се извърна и запита, стъписан с мярка:

— Та това е едно познато лице?

— Познахте ли я? — се заинтересува Беренс.

— Ами че да, невъзможно е да се измами човек. Това е дамата от „добрата руска маса“ с френското име.

— Вярно, госпожа Шоша. Радвам се, че открихте приликата.

— Поразителна! — излъга Ханс Касторп по-малко от лицемерие, отколкото поради съзнанието, че ако дяволът не бе имал пръст в тая работа, той не би трябвало изобщо да познае модела: точно тъй, както и Йоахим никога не би го познал сега със собствени сили — добрият, надхитреният Йоахим, който едва сега бе прогледнал, след като преди малко Ханс Касторп така го бе заблудил.

— Така-така — каза той тихо и се зае да помага в разглеждането на картината.

Братовчед му бе съумял да се обезщети за това, че не бяха излезли при другите на верандата. Портретът бе бюстов, в полупрофил, малко под естествената величина, деколтиран, с прозрачна драперия около раменете и гърдите; сложен бе в широка, черна рамка с вътрешен отстъп, украсен на края със златна летвичка. Там госпожа Шоша изглеждаше с десет години постара, както обикновено се случва при дилетантски портрети, които искат да бъдат характерни. По лицето имаше премного червено, носът бе жестоко сбъркан, цветът на косата бе несполучлив — прекалено сламен, устата бе изкривена, особеният чар на физиономията не бе видян или не бе изтъкнат — унищожен бе от огрубеното предаване на елементите му, цялата работа бе доста нескопосана, а като портрет имаше много малко сходство със своя обект. Но Ханс Касторп не придирваше толкова за приликата, достатъчна му беше връзката на това платно с личността на госпожа Шоша, портретът трябваше да представлява госпожа Шоша, тя сама бе седяла в тези помещения като модел, това му стигаше и той развълнувано повтори:

— Самата тя, като жива!

— Не казвайте това — отклони придворният съветник. — Ужасно трудна работа беше, не си въобразявам, че съм я свършил както трябва, макар че имахме двадесетина сеанса — пък и как може да се справите с такава заплетена физиономия. Човек си мисли, че лесно може да я сполучи с тия нейни северняшки ябълчни кости и очите като цъфнали резки в козунак. Че и защо пък не? Докараш ли подробностите, проваляш цялото. Истинска скрита картинка. Познавате ли я? Може би по-добре щеше да бъде да не я рисува човек по модел, а по памет. Та познавате ли я?

— Да, не, бегло, както тук се познават хората…

— Е, аз я познавам повече вътрешно, подкожно, разбирате, горе-долу съм осведомен, по известни причини, върху артериалното й кръвно налягане, върху напрежението на тъканите й, върху движението на лимфата й. Повърхностното представя по-големи трудности. Виждали ли сте я как ходи? Каквато е походката, такова е и лицето й. Покрит въглен. Вземете например очите й — не говоря за цвета, който също си има своите коварни изненади, става дума за разположението, за формата. Зирката между клепачите, казвате, е тясна, скосена. Но това само така ви се струва. Мами ви епикантусът, тоест една разновидност, която се среща при някои раси и се състои в това, че при тези хора един излишък от кожа тръгва от основата на носа, минава през горната гънка на клепача и стига до вътрешния ъгъл на окото. Изтеглете кожата към основата на носа и ще получите едно око съвсем като нашите. Пикантна мистификация, значи, между впрочем не много завидна, защото, точно погледнато, епикантусът води началото си от някакво атавистично израждане.

— Тъй, значи, била работата — каза Ханс Касторп. — Не знаех това, но отдавна ме интересува какво представляват очите от този вид.

— Измама и заблуда — натърти придворният съветник. — Нарисувате ли ги просто изкосени и тесни, загубен сте. Трябва да постигнете изкосеността и стеснението, както ги е постигнала природата, да градите илюзия върху илюзията, така да се каже, а за това естествено е необходимо да сте запознат с епикантуса. Знанието изобщо не може да вреди. Погледнете кожата, кожата на тялото тук. Нагледна ли е, или не е толкова нагледна според вашето мнение?

— Извънредно — каза Ханс Касторп, — извънредно нагледно е нарисувана тая кожа. Мисля, че никога не съм срещал толкова добре нарисувана. Струва ти се, че виждаш порите.

И той леко прокара тясната страна на ръката си по деколтето на портрета, което, твърде бяло, контрастираше с прекалената руменина на лицето — като част от тялото, която обикновено не е изложена на светлина, и така, нарочно или неволно, настоятелно се създаваше представа за разголеност: един във всеки случай доста просташки ефект.

Въпреки това похвалата на Ханс Касторп бе оправдана. Проблясващата матова белота на този деликатен, но не слаб бюст, който се губеше в драперията на синкавото було, бе много естествена; очевидно кожата бе нарисувана с чувство, но независимо от известната сладникавост, която се излъчваше от нея, художникът бе съумял да й придаде един вид научна реалност и неподправена жизненост. Той се бе възползвал от грубата тъкан на платното, за да възпроизведе под маслената боя естествените грапавини на кожната повърхност — особено в областта на едва изпъкващите ключици. Не бе забравена една луничка там, дето гръдта почваше да се разделя, а между възвишенията човек като че ли виждаше бледосинкави жилки. Сякаш по тази голота преминаваше лека тръпка на чувствителност под погледа на зрителя или по-смело казано: човек можеше да си представи, че долавя дишането, невидимия жизнен полъх на плътта така, че ако прилепеше устни върху нея, не би усетил миризма на боя и лак, а дъх на човешко тяло. С всичко това ние тук предаваме впечатленията на Ханс Касторп; но колкото и да бе той склонен да възприема такива впечатления, все пак трябва с право да установим, че деколтето на госпожа Шоша бе далече най-забележителното художествено произведение в тази стая.

С ръце в джобовете на панталона придворният съветник Беренс се поклащаше върху токовете и пръстите си, докато заедно с посетителите разглеждаше своята работа.

— Радвам се, драги колега — каза той, — радвам се, че това ви е ясно. Добре е и не може никак да навреди, ако човек е позапознат и с това, което е под епидермиса, ако рисува и невидимото — с други думи: ако има към природата не само чисто лирично отношение, така да се каже, ако например има втора специалност като лекар, физиолог, анатом, и познава кое-що от вътрешностите на човека — това може да бъде от полза, каквото искате казвайте, но тези познания положително създават предимства. В тая кожица тук има наука, можете под микроскоп да изследвате дали е органически вярна. Тук виждате не само подепидермисния и роговия слой на кожата — под него съм имал пред вид дермата с нейните потни и мастни жлези, кръвоносните съдове и порите — а още по-отдолу подкожната мастна тъкан, която със своите многобройни мастни клетки образува, знаете, тапицировката на пленителните женски форми. Онова, което човек знае и си представя, също играе своята роля. То ръководи ръката ви и оказва своето въздействие, уж го няма на платното, а някак си пак е отразено и това създава нагледност.

Ханс Касторп се запали от възторг при този разговор, челото му бе се зачервило, очите му горяха, той не знаеше какво по-напред да отговори, защото имаше много неща за казване. Първо, възнамеряваше, да премести портрета от засенчената стена на друго по-благоприятно място, второ, искаше непременно да продължи разговора за естеството на кожата, който много го интересуваше, просто искаше да се опита да изрази една собствена по-обща и философска мисъл, която също много му тежеше. Докато вече бе хванал картината, за да я откачи, той припряно заговори:

— Точно така, точно така! Много добре, това е важно. Искам да кажа… Тоест господин придворният съветник каза: „Не само в лирично отношение.“ Добре би било, ако освен лиричното — тъй, струва ми се, казахте вие, — освен артистичното отношение има и друго, ако, накратко казано, разглеждаме нещата под друг ъгъл на зрение, например от медицинска гледна точка. Това е абсолютно правилно, прощавайте господин придворен съветник, искам да кажа, че то е толкова абсолютно правилно, защото тук всъщност не се касае до коренно различни условия и гледни точки, а точно погледнато, само до едни и същи — само до разновидности, искам да кажа: до нюанси, искам, значи, да кажа: до вариации на един и същ, на един общ интерес; работата на художника е само част от него и една от неговите изяви, ако смея така да се изразя. Да, прощавайте, ще взема да откача портрета, той тук няма никакво осветление, ще го занеса до канапето отсреща, ще видите дали няма съвсем другояче… Исках да кажа: с какво се занимава медицинската наука? Аз естествено нищо не разбирам от тая наука, но нали тя се занимава с човека. А правото, законодателството и правораздаването? Също с човека. А езикознанието, с което най-често е свързано упражняването на педагогическата професия? А богословието, грижите за душата, пастирството? Всички се занимават с човека, това са само нюанси на един и същ важен и… първостепенен интерес, интереса към човека, това са, с една дума, хуманитарните професии; ако иска човек да ги изучи, трябва като основа и преди всичко да се запознае с древните езици, за формално образование, както казват. Вие може би се учудвате, дето говоря така, та аз съм само един реалист, един техник. Но неотдавна си мислех, като лежах: не е ли отлично, не е ли отлично устроено това, че във всяка хуманитарна професия е прието да се гради върху формалното, знаете, идеята за красивата форма — така се влага нещо благородно и богато в професията, а освен това и малко чувство, малко… учтивост — така интересът добива почти характер на някакво галантно ухажване… Тоест аз вероятно се изразявам неправилно, но човек вижда как духовното и красивото, с други думи: науката и изкуството, се смесват и всъщност винаги са били едно; заниманията с изкуството безусловно принадлежат и към науката, те представляват до известна степен един пети факултет, изкуството не е още нищо друго освен една хуманитарна професия, един нюанс на хуманитарния интерес, доколкото неговата главна тема или грижа е пак човекът, това сигурно ще признаете. Аз съм рисувал само кораби и вода, когато на младини съм се опитвал в това поле, но в моите очи най-привлекателното в изобразителните изкуства е и остава портретът, защото има за предмет непосредствено човека, затова и веднага попитах дали господин придворният съветник работи в тая област… Не би ли висял тук при значително по-благоприятно осветление?

Двамата — и Беренс, и Йоахим — го гледаха да видят дали не се срамува от своите импровизирани бръщолевици. Но Ханс Касторп бе премного запален, за да изпадне в смущение. Той държеше картината до стената над канапето и настоя да му отговорят дали тук няма значително по-добро осветление. В същото време прислужницата донесе на една табла гореща вода, спиртник и чашки за кафе. Придворният съветник ги покани в кабинета и каза:

— Тогава не би трябвало всъщност да се интересувате толкова много от живопис, а по-скоро от скулптура… Да, тук тя би имала естествено повече светлина. Щом смятате, че може да я понесе… От пластика, искам да ви кажа, защото тя най-неподправено и най-изключително се занимава с човека изобщо. Само че да не ни изври водата.

— Много вярно, пластиката — каза Ханс Касторп, докато минаваха в другата стая, и забрави да закачи отново картината или да я остави някъде: той я взе със себе си, носейки я ниско, до крака си. — Вярно, при една гръцка Венера или при някой атлет хуманитарното без съмнение проличава най-ясно; всъщност пластиката е истинското, неподправеното хуманитарно изкуство, ако се поразмисли човек.

— Е, що се отнася до малката Шоша — забеляза придворният съветник, — тя във всеки случай може по-скоро да бъде обект за живопис; и Фидий, и другият с еврейското окончание на името биха си набърчили носа пред този вид физиономия… Ама какво правите, къде сте понесли тази цапотия?

— Недейте, ще я подпра засега на стола си, за момента мястото й съвсем не е лошо. Но гръцките ваятели не са се грижили много за главата, важното за тях е било тялото, тъкмо това може би е било хуманитарното… Та женската скулптура, значи, е мас?

— Мас! — отсече придворният съветник, който бе отворил един шкаф в стената и бе извадил приборите: една цилиндрична турска мелница, джезве с дълга дръжка, двойна кутия за захар и смляно кафе, всичко от месинг. — Палмитин, стеарин, олеин — добави той и насипа от една тенекиена кутия кафеени зърна в мелницата, чиято дръжка почна да върти. — Както виждат господата, аз всичко сам си приготовлявам, още от самото начало, тъй кафето става най-вкусно… А вие какво си мислехте? Че не е мас, а амброзия, а?

— Не, това вече сам знаех. Странно е само да го чуе човек по този начин — каза Ханс Касторп.

Те насядаха в ъгъла между вратата и прозореца около бамбукова табуретка с орнаментирана по ориенталски месингова тепсия, където приборите бяха сместени между разни принадлежности за пушене: Йоахим до Беренс върху отрупаната с копринени възглавници отоманка, Ханс Касторп в едно кожено кресло върху ролки, до което бе подпрял портрета на госпожа Шоша. Кабинетът бе застлан с разноцветен килим. Придворният съветник сложи кафе и захар в джезвето, доля вода и подържа кафявото питие над спиртния пламък, докато възвря. То се разпени в чашките с луковичен орнамент и при сръбването се оказа колкото силно, толкова и сладко.

— Впрочем и вашата — каза Беренс, — и вашата пластика, доколкото можем да си послужим с този израз, естествено е мас, макар и не в същата степен, както при жените. При нас обикновено тлъстините възлизат на една двадесета част от теглото, а при жените на една шестнадесета. Без подкожната тъкан всички щяхме да бъдем само някакви гъби. С годините те изчезват и тогава се получава известно неестетично сбръчкваме. Най-обилни са тлъстините по гърдите, корема и бедрата, с една дума, навсякъде, дето има нещо за сърцето и ръката. И ходилата са тлъсти и скокотливи.

Ханс Касторп превърташе в ръцете си цилиндричната мелница за кафе. Тя беше, както и цялата гарнитура, сигурно по-скоро от индийски или персийски, отколкото от турски произход: това сочеше стилът на излъсканите гравировки в месинга, които се открояваха върху матовата основа. Ханс Касторп заразглежда орнаментиката, без да може отначало да схване какво представлява. Когато разбра, той ненадейно се изчерви.

— Да, да, този прибор е за самотни мъже — каза Беренс. — Знаете, затова го държа заключен. Би могъл да избоде очите на моята примадона. На вас сигурно нищо няма да ви стане. На времето ми го подари една пациентка, египетска принцеса, която ни направи честта да изкара една година при нас. Виждате, шарката всеки път се повтаря. Забавно, нали?

— Да, забележително нещо — отвърна Ханс Касторп. — Е, аз естествено нямам нищо против. Човек може дори да се отнесе сериозно и тържествено към него, ако иска — макар че тогава в края на краищата не му е мястото върху една гарнитура за кафе. В древността са го изобразявали понякога и върху ковчезите. За тях нецензурното и свещеното са били до известна степен едно и също.

— Е, що се отнася до принцесата — каза Беренс, — тя, смятам, бе повече за първото. Между другото имам от нея още и едни много хубави цигари, извънредно фино качество, изваждам ги само при първокласни случаи.

И той извади от шкафа една кутия с ярки пъстри цветове и я поднесе на гостите си. Йоахим отказа, като сбра токовете си. Ханс Касторп се пресегна и запали необикновено голямата и широка, украсена със златно отпечатан сфинкс цигара, която действително бе чудесна.

— Разкажете ни още нещо за кожата, господин придворен съветник — помоли той, — нали ще бъдете така любезен? — Той отново бе взел портрета на госпожа Шоша, поставил го бе върху коляното си и облегнат назад в креслото, го разглеждаше с цигара в уста. — Не специално за подкожната мастна тъкан, вече знаем какво представлява тя. Но изобщо за човешката кожа, която толкова добре умеете да рисувате.

— За кожата ли? Интересувате ли се от физиология?

— Много! Да, винаги в най-висша степен съм се интересувал. Винаги извънредно много ме е интересувало човешкото тяло. По някой път съм се запитвал дали не е трябвало да стана лекар, смятам, че до известна степен то не би ми прилягало зле. Защото, който се интересува от тялото, се интересува и от болестта — дори и от нея, не е ли така? Впрочем това нищо не значи, аз можех и друго да захвана. Можех например да стана и свещеник.

— Хайде де.

— Да, навремени съм си мислел, че така бих бил най-вече в стихията си.

— А защо станахте инженер?

— Случайно. Това, повече или по-малко, се дължеше на външни причини.

— Та за кожата ли? Какво да ви разправя за вашата сетивна обложка? Това е вашият външен мозък, разбирате ли, онтогенетично от съвсем същия произход като апарата за така наречените висши сетивни органи тук горе във вашия череп: централната нервна система, трябва да знаете, е само една лека модификация на външния слой на кожата, а при низшите животни изобщо още няма разлика между централна и периферна нервна система, те получават обонятелни и вкусови усещания посредством кожата, трябва да си представите, че те имат само кожна сетивност — трябва да е доста приятно да сте в тяхното положение. В замяна на това при така високо диференцирани същества като вас и мене честолюбието на кожата се ограничава с гъдела, тя вече е само защитен и предупреждаващ орган, който дяволски зорко бди за всичко, което иска да се приближи до тялото — тя дори поставя на пост опипващи апарати: косата и космите по тялото, които се състоят от вроговени епидермисни клетки и предупреждават още преди нещо да е досегнало самата кожа. Между нас казано, възможно е дори защитната и противодействащата задача на кожата да не се разпростира само върху физиката… Знаете ли как се изчервявате и как побледнявате?

— Смътно.

— Да, и ние, да си признаем, не сме съвсем наясно по този въпрос, особено що се отнася до изчервяването от срам. Процесът не е съвсем изяснен, защото досега не са успели да открият в стените на съдовете разширяващи мускули, които да се раздвижват от вазомоторните нерви. Как набъбва гребенът на петела или на какво се дължат другите привеждани примери за наперване — това е, така да се каже, мистериозно, особено защото се касае до психически въздействия. Допускаме, че съществуват връзки между кората на главния мозък и вазомоторния център в продълговатия мозък. И при известни дразнения, значи — например много ви е срам, — тази връзка и водещите към лицето съдови нерви влизат в действие и тогава кръвоносните съдове там се изпълват и главата става като на пуяк, подпухвате от прилив на кръв и не можете дори да гледате. В замяна на това, при други случаи — бог знае какво ви предстои, може би нещо крайно опасно и красиво — кръвоносните съдове на кожата се свиват и кожата пребледнява, става студена и се сгърчва; тогава от силната емоция заприличвате на труп, впадините на очите ви добиват оловен цвят, а носът ви побелява и се изостря, докато симпатикусът кара сърцето ви здравата да барабани.

— Тъй, значи, става това — каза Ханс Касторп.

— Горе-долу тъй. Знаете, това са реакции. Но тъй като всички реакции и рефлекси по начало имат някаква цел, физиолозите почти предполагат, че и тези явления, придружаващи психическите афекти, са всъщност целесъобразни защитни средства, отбранителни рефлекси на тялото като настръхването на кожата. Знаете ли как получавате гъша кожа?

— Не съвсем.

— Това е един спектакъл на мастните жлези в кожата, които отделят кожната мазнина, един богат на белтъци мазен секрет, знаете, не особено апетитен, но той дава еластичност на кожата, за да не се нагърчи и напука от изсушаване, за да бъде приятна на пипане — не можете да си представите каква би била на пипане човешката кожа без холестериновата смазка. Мастните жлези в кожата притежават малки органични мускули, които могат да изправят жлезите и когато сторят това, вие изпадате в състояние на момчето, върху което принцесата изсипала ведрото с гуляшите, кожата ви става като стъргало; ако ли пък дразненето е по-силно, космите ви настръхват — и косата на главата, и козината по тялото, ставате като бодливо свинче, което се отбранява, и можете да кажете, че са ви полазили студени тръпки.

— О, аз — каза Ханс Касторп, — аз много пъти вече съм усещал това. Даже доста лесно настръхвам при най-различни случаи. Учудва ме само, че това става при толкова различни случаи. Когато някой стърже с калем по стъкло, получавам гъша кожа, а при особено хубава музика — също; когато ме причастяваха за първи път, многократно ме полазваха тръпки, сякаш суграшица се сипеше върху мен и постоянно нещо ме боцкаше под кожата. Наистина странно — какво ли не може да раздвижи тези мускулчета.

— Да — каза Беренс, — дразнението си е дразнение. Тялото пет пари не дава за съдържанието на самото дразнение. Все едно дали е било по причина на гуляшите или по причина на причастието — мастните жлези си се възправят.

— Господин придворен съветник — каза Ханс Касторп и заразглежда портрета върху коленете си, — исках още нещо да кажа. Преди малко споменахте за вътрешни процеси, за лимфообращение и прочие… Как стои този въпрос? Бих искал да чуя нещо повече, например за лимфообращението, вие сте толкова любезен, а много ме интересува.

— Вярвам, вярвам — отвърна Беренс. — Лимфата е най-финото, най-интимното и най-деликатното нещо в човешкия организъм — сигурно имате някакво подобно предположение, щом като питате така. Говорят винаги за кръвта и нейните мистерии и я наричат особен еликсир. Но лимфата е еликсирът на еликсирите, есенцията, знаете, кръвното мляко, една наистина прелестна течност — впрочем тя след обилна на мазнини храна действително прилича на мляко.

И — добре разположен, словоохотлив — той почна да разправя как кръвта, тази червена като театрална мантия течност, която била изготвена от дишането и храносмилането, която била натоварена с отпадъците и съдържа мазнини, белтъчини, желязо, захар и соли, бивала изтласквана при температура тридесет и осем градуса от сърцето през кръвоносните съдове и поддържала навсякъде обмяната на веществата, животинската топлина, с една дума, миличкия живот: тази кръв обаче не стигала непосредствено до клетките, а налягането, под което се намирала тя, процеждало през стените на съдовете един неин екстракт и млечен сок и го изтласквало в тъканите, за да проникне навсякъде, за да изпълни като тъканова течност всяка цепнатинка и да разтяга й опъва еластичната клетъчна тъкан. Това било тъкановото напрежение, тургурът, а тургурът от своя страна имал грижата да върне в лимфатичните съдове лимфата, след като същата достатъчно е промила клетките и е обменила достатъчно вещества с тях; по тези vasa lymphatica лимфата се влива отново в кръвта — дневно по един и половина литър. Той описа провеждащата и всмукваща система на лимфните съдове, разказа за гръдния лимфен проток, който събира лимфата на краката, корема, гърдите, на едната ръка и на едната страна на главата, за деликатни филтрови органи, които се намират на много места по лимфните съдове и които се наричат лимфни възли — по шията, под мишницата, в лакътните стави, в подколянната ямка и на други интимни и деликатни места по тялото.

— Тук могат да се появят отоци — обясни Беренс — и оттук именно бяхме излезли: задебелявания на лимфните възли, да речем, в подколенните ямки и лакътните стави — отоци, подобни на тия при воднянка, тук-таме, — и това винаги си има причината, макар и тя не винаги да е някоя особено красива. В такъв случай понякога императивно се налага съмнение за туберкулозно възпаление на лимфните съдове.

Ханс Касторп мълчеше.

— Да — каза той тихо след една пауза, — така си е, като нищо можеше да излезе един лекар от мене. Гръдният лимфен проток… Лимфата на краката… Много ме интересува… А какво представлява тялото? — бурно избухна той изведнъж. — Какво представлява плътта? Какво представлява тялото на човека? От какво се състои то? Кажете ни това днес, господин придворен съветник! Кажете ни го веднъж за винаги и точно, за да го знаем!

— От вода — отговори Беренс. — Значи, интересувате се и от органична химия? Човешкото тяло се състои в най-голямата си част от вода, от нищо по-добро и от нищо по-лошо, но няма защо да се горещите. Сухото вещество възлиза само на двадесет и пет процента и от тях двадесет процента са обикновен яйчен белтък, протеини, ако искате да се изразим малко по-благородно; към тях се прибавят само още малко мазнини и малко сол, това е горе-долу всичко.

— А яйчният белтък? Какво представлява той?

— Разни елементарни вещества. Въглерод, водород, азот, кислород, сяра. Понякога и фосфор. Но вие проявявате наистина една обширна любознателност. Някои белтъци са свързани още с въглехидрати, тоест с глюкоза и скорбяла. С възрастта плътта става жилава, това е защото в съединителната тъкан се увеличава колагенът, знаете, туткалът, който е най-важната съставка на костите и хрущялите. Какво да ви разправя още? Да, в мускулната плазма имаме един белтък, миозиногена, който при смъртта се съсирва в мускулен фибрин и причинява мъртвешкото вцепенение.

— Така-така, мъртвешкото вцепенение — каза весело Ханс Касторп. — Много добре, много добре. И после идва най-главното изследване, анатомията на гроба.

— Е да, естествено. Между другото много хубаво го казахте. Тогава работата става дълга и широка. Човек, така да се каже, се разпада чрез изтичане. Спомнете си само за големия процент вода! А другите съставки, нали без живот са малотрайни, се разпадат в по-прости, в неорганични съединения благодарение на тлението.

— Тлението, гниенето — каза Ханс Касторп, — нали това е горене, окисляване, доколкото зная.

— Поразително правилно. Оксидация.

— А животът?

— И той. И той, млади момко. И той е оксидация. Животът също е само изгаряне на кислорода в клетъчния белтък, оттам иде хубавата животинска топлина, която у някои е премного повишена. Да-да, животът е умиране, няма какво да го украсяваме толкова — une destruction organique^[9], както го бе определил на времето един французин със своето вродено лекомислие. На такова и мирише той, животът. Ако той ни се струва друг, преценката ни е повлияна.

— А когато човек се интересува от живота — каза Ханс Касторп, — той се интересува всъщност от смъртта. Не е ли така?

— Е, все пак остава някаква разлика. Животът е това, което при обмяната на материята запазва формата си.

— За какво му е да запазва формата си — каза Ханс Касторп.

— За какво ли? Я слушайте, това, дето го казвате, съвсем не звучи хуманитарно.

— Формата е превземка.

— Днес решително сте много предприемчив. Направо безпътен. Но аз сега излизам от строя — каза придворният съветник. — Хваща ме меланхолия — добави той и постави огромната си ръка върху очите. — Виждате ли, така ме прихваща. Пих с вас кафе, услади ми се и изведнъж ме прихваща меланхолия. Господата ще трябва да ме извинят. Особено съм поласкан и голямо удоволствие ми доставихте, но…

Братовчедите бяха скочили на крака. Те се заупрекваха, че толкова дълго са безпокоили господин придворния съветник… Той възрази и взе да ги успокоява. Ханс Касторп побърза да занесе портрета на госпожа Шоша в съседната стая и да го закачи на мястото му. Те вече не минаха през градината за квартирата си. Беренс ги изведе до съединителната стъклена врата към санаториума. Тилът му сякаш се издаваше повече от обикновено поради настроението, което неочаквано бе го обзело; сълзящите му очи премигваха, а мустачките му, изкривени поради придръпнатия ъгъл на устните, бяха придобили някакъв жалък вид.

Докато минаваха по коридори и стълбища, Ханс Касторп каза:

— Признай, че идеята ми беше добра.

— Така или иначе, едно разнообразие — отвърна Йоахим. — Пък и, трябва да кажа, добре се изпонаговорихте по този случай. Някои работи дори ми се сториха съвсем с краката нагоре. Но крайно време е да полегнем за режима поне за двадесетина минути, до чая. Може би смяташ за превземка, дето държа на това — нали си станал напоследък малко безпътен, но в края на краищата за теб то не е така наложително.