Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Zauberberg, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
stomart (18.05.2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Томас Ман. Вълшебната планина

Редактор: Недялка Попова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова

Издателство „Народна култура“, София, 1972

 

Aufbau—Verlag, Berlin, 1953

История

  1. — Добавяне
  2. — Разпределяне на бележките по абзаци
  3. — Добавяне на анотация (пратена от solipsizam)

Статия

По-долу е показана статията за Вълшебната планина от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вълшебната планина
Der Zauberberg
АвторТомас Ман
СъздаванеXX век
Германска империя (1871-1945), Германия
Първо издание1924 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияНародна култура
ПреводачТодор Берберов
НачалоEin einfacher junger Mensch reiste im Hochsommer von Hamburg, seiner Vaterstadt, nach Davos-Platz im Graubündischen.
Вълшебната планина в Общомедия

„Вълшебната планина“ (на немски: Der Zauberberg) е роман от германския писател Томас Ман (1875 – 1955), публикуван през 1924 г. [1]

Сюжет

Швейцарският алпийски курорт Давос

През 1912 година Томас Ман прекарва няколко седмици в луксозния швейцарски курорт Давос, където жена му, Катя Ман, се лекува от белодробно заболяване. При влажното и студено време сам той получава леко възпаление на дихателните пътища и за сигурност подлага на преглед бронхите си при шефа на клиниката. Лекарят веднага установява някакво „болно място“ в гърдите на госта и го уверява, че ще постъпи разумно, ако остане в планината половин година на лечение. Писателят не се поддава на изкушението да се откъсне „временно“ от напрегнатия живот в „равнината“, а решава да опише преживяването си в неголям разказ, който да бъде само хумористичен паралел към трагичната новела „Смърт във Венеция“ и да разглежда проблема за смъртта в забавна и пародийно-иронична светлина. Така през следващите дванадесет години се ражда мамонтовият роман „Вълшебната планина“. Причина за това неимоверно разрастване на сюжета е Първата световна война, която предизвиква дълбоки промени в светогледа на писателя и го подтиква към преосмисляне на политическите и естетическите позиции, изразени в критично-полемичната му студия „Размишления на аполитичния“.

Героят като tabula rasa

Томас Ман, 1905 г.

Подобно на автора, героят на романа, току-що дипломиралият се инженер Ханс Касторп, попада в международния санаториум за туберкулозно болни „Бергхоф“. Той е дошъл тук само да посети болния си братовчед и да си почине три седмици, преди да заеме мястото си в една хамбургска корабостроителница. Но веднъж вплетен в мрежите на безжизнения болен свят на санаториума, той сам се разболява и твърде скоро се отчуждава напълно от действителния живот. Недодяланият и изпълнен с младежка наивност бюргер проявява забележителен талант на пациент. Поддава се на всички лекарски терапии, а също на педагогическите усилия на своите самозвани възпитатели.

Първият от тях е италианецът Лодовико Сетембрини, внук на революционер и син на учен-хуманист. Сам той нарича себе си „homo humanus“, тоест човечен човек, и всичко преценява от гледището на бойкия хуманизъм. Заклет рационалист и индивидуалист, Сетембрини се опълчва срещу другия учител на героя, малкия йезуит Лео Нафта, духовен предшественик на европейския тоталитаризъм от XX век. Той от своя страна се нарича „homo dei“, божи човек, и счита насилието, жестокостта и подчинението на индивида неотменни в политическото развитие на Европа и света. Трети учител на Касторп, ала не с проповеди, а с поведението си, става едрият, широкоплещест и белокос минхер Питер Пеперкорн, човек на чувствата и живота, в чието присъствие интелектуалните разговори жалко избледняват.

Ханс Касторп или За възпитанието

Така под кръстосания огън на възпитателни въздействия героят проумява, че към живота има два пътя: единият е обикновеният, прекият и кроткият; другият е лош, той води през смъртта и това е гениалният път. Ханс Касторп стига до възгледа, че всяко по-висше здраве трябва предварително да е преминало през дълбоко опознаване на болестта и смъртта. Затова той се грижи за умиращите, посещава ги, носи им цветя и това му помага да се отнася спокойно към смъртта, да мисли за нея като за част от живота и школа на живота.

Този интерес и на писателя, и на простодушия му герой към патологичното и смъртта е преди всичко от духовен характер. Затова и темата за смъртта в романа се свързва с темата за любовта. Лишеният от особени качества Ханс Касторп се влюбва безнадеждно в една пациентка от руски произход с тесни киргизки очи на име Клавдия Шоша. От болестта тялото ѝ изглежда още по плътско и за нея страстта означава живот в самозабрава заради самия живот. Любовното чувство на героя, както и общуването му със смъртта и болестта превръщат простата материя на неговата душа в сложен дух на прозрението. Касторп претърпява особено „повишаване“ на личността си, което, по думите на самия Томас Ман, го прави способен за нравствени, интелектуални и чувствени приключения, за каквито долу в „равнината“ никога не би могъл дори да сънува.

Одисея на духа

Вълшебството на планината започва с това, че невинната триседмична почивка на героя се превръща в седемгодишна одисея на духа. Той постига мъдростта, овладява тайната на живота, изпълва се с житейската „философия на ведростта“, която му позволява да превъзмогне реалността чрез иронията и пародията. Това най-ясно проличава в главата с надслов „Сняг“, където заблудилият се в гибелно опасни висини Ханс Касторп бълнува своя блян за Човека.

Ледена пързалка в курорта Давос, ок. 1915 г.

Обитателите на „Вълшебната планина“ са омагьосани от непроменчивостта на света около тях и това състояние се издига до метафора на съществуване, в което няма развитие, а вечно повтаряне на вече познати и отдавна изучени периоди от време. Така се създават условията за протичане на един „херметичен самовъзпитателен процес“, на който е изложен героят. Той пребивава във „Вълшебната планина“, забравил напълно астрономическото и календарното време, дори собственото си „биографично време“.

Тъкмо в сънищата, обвит от мъглата на иреалното, Ханс Касторп осъществява своето пробуждане, своето излизане от състоянието на безвремие и безисторичност. Този момент на пробуждане представлява кулминацията на романа, откъдето следва постепенната развръзка или по-точно осъзнаването на липсата на развръзка и приемането на иронично отношение към света като единствено средство за самосъхранение в името на застрашените хуманни ценности.

Критика на културата

Томас Ман, 1926 г.

След Първата световна война, в процеса на тежка светогледна криза Томас Ман стига до прозрението, че „занапред не бихме могли да живеем и творим като досега“ и нарича романа „Вълшебната планина“ средищна и повратна точка на своята художествена продукция. Като във фокус тук са събрани и осветлени критично всички онези духовни, световноисторически, културнофилософски, етически и политически проблеми, течения и тенденции, с които писателят се е занимавал и стълкновявал в годините след войната.

Така романът от една страна представлява равносметка на епохата, понеже обрисува вътрешната картина на предвоенното време в Европа, от друга страна обаче това е роман за времето в трансцендентален смисъл, тъй като има за предмет „чистото време“ в неговия философски, психологически и метафоричен аспект. Тази цел на романа се осъществява с помощта на особена музикална лайтмотивна техника, която създава усещането именно за „кръгово време“, за вечно настояще. Ханс Касторп преминава дълъг път на самообразование, изпъстрен с множество приключения, но се движи не толкова във времето и пространството, които са сякаш замръзнали, колкото в дебрите на съзнанието и психиката. Затова „Вълшебната планина“ се нарежда сред немските образователни романи и неин образен е Гьотевият Вилхелм Майстер.

В тази книга Томас Ман насочва вниманието към дълбоката проблематичност и загубената образователна стойност на европейската културна традиция и показва, че тя вече не може да бъде ръководно начало за съвременно поведение и мислене. Така романът е отправен към идните дни и макар героят да се изгубва от погледа на читателя сред дима и хаоса на войната, той вече е извършил своето вътрешно „повишаване“ и неговият път е определен. Томас Ман нарича „Вълшебната планина“ книга на идейно отричане от много опасни склонности, обаяния и изкушения, книга на сбогуването и на педагогическото самодисциплиниране.

Вижте също

Бележки

  1. Ман, Томас „Вълшебната планина“. Превод от немски Тодор Берберов, изд. „Народна култура“, София, 1972 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.

Външни препратки

Приумиците на Меркурий

Октомври настъпи, както обикновено настъпват нови месеци — по един сам по себе си напълно скромен и безшумен начин, без знамения и огнени клади, — тихичко се присламчи и леко би се изплъзнал от вниманието, ако то не бе нащрек. Времето в действителност няма раздели, няма бури или тръбни звуци при почването на нов месец или нова година и дори при настъпването на нов век само ние, хората, гърмим и бием камбаните.

В случая на Ханс Касторп първият ден на октомври приличаше досущ на последния ден на септември; той бе също така студен и неприветлив, а и следващите дни бяха такива. За режимното лежане бяха необходими и зимният балтон, и двете одеяла от камилска вълна — не само вечер, но и през деня; пръстите, с които човек държеше книгата, бяха влажни и вкочанели, макар че бузите бяха сухи и горяха; голямо бе изкушението за Йоахим да изнесе кожения чувал; той се отказа само за да не се изнежи много рано.

Но няколко дни по-късно — вече между началото и средата на месеца, всичко се промени и едно закъсняло лято настъпи с такъв разкош, че бе за чудо и приказ. Ненапразно Ханс Касторп бе чувал да хвалят октомври по тия места; цели две седмици и половина едно разкошно небе се разстилаше над върхове и долини, всеки нов ден донасяше по-чиста синева, а слънцето жареше с такава неочаквана сила, че хората бяха принудени отново да извадят най-леките летни дрехи, муселинени рокли и ленени панталони, които вече бяха захвърлени; дори големият брезентов чадър без дръжка, който се закрепваше на лежащия стол посредством едно остроумно устройство — една планка с много отвори, — не предлагаше около пладне достатъчно защита от жарещото слънце.

— Добре, че позакачих и аз от хубавото време — каза Ханс Касторп на братовчед си. — Напоследък понякога беше толкова мизерно, че сега сякаш е минала зимата и идва пак лято.

Той имаше право. Малко белези сочеха истинското състояние на нещата, но и те бяха незначителни. Като не се смятат няколкото засадени явора, които едва вегетираха долу в курорта и отдавна най-малодушно бяха оставили листата си да окапят, нямаше тук други широколистни дървета, които да слагат върху пейзажа отпечатъка на сезона; само хибридната алпийска елша с меките игли, които сменя като листа, стърчеше в есенната си голота. Останалата дървесна украса на местността, нискостеблена или високостеблена, се състоеше от вечнозелени иглолистни видове, издръжливи на зимата, чиито снежни бури си бушуваха тук, с незначителни ограничения, почти през цялата година; само един многократно степенуван ръждивочервеникав тон по върхарите на дърветата сочеше превалянето на годината въпреки пламналото като през лято небе. При едно по-внимателно вглеждане човек, разбира се, виждаше, че и ливадните цветя имат, макар и тихичко, думата по въпроса. Нямаше го приличния на орхидея салеп, нямаше я и храстовидната кандилка — при пристигането на Ханс Касторп те още красяха склоновете; нямаше ги и дивите карамфили. Виждаха се само тинтявата и есенните минзухари, които говореха за известна свежест в повърхностно нагрятата атмосфера — за един хлад, който внезапно би могъл да прониже костите на почиващия, макар и външно почти изгарящ човек, както студените тръпки побиват лежащия с висока температура.

Следователно Ханс Касторп не спазваше вътрешно онзи ред, с който загриженият за протичането на времето човек наблюдава неговия бяг, разделя го на късове, които назовава и брои. Той не бе обърнал внимание на безшумното настъпване на десетия месец; засягаше го само чувственото — слънчевият пек със скрития в него и под него свеж мраз, — едно възприятие, което му бе ново в тая му интензивност и което предизвика едно кулинарно сравнение: той си спомни какво бе казал на Йоахим относно един „omeletie en surprise“[4], със сладолед под горещите разбити яйца. Той често казваше такива неща, казваше ги бърже, плавно, с развълнуван глас като човек, който мръзне, и когато кожата му гори, а бе и мълчалив, за да не кажем: вглъбен в себе си, защото неговото внимание бе отправено навън, но все към една точка, останалото, хора и предмети, се губеше в мъгла, една мъгла, извираща из мозъка на Ханс Касторп, която придворният съветник Беренс и д-р Кроковски несъмнено биха сметнали за продукт на разтворимите отрови; тъй мислеше и Ханс Касторп, но тази констатация не му създаде възможност, нито пък предизвика и най-малкото желание да се отърве от замайването.

Защото се касаеше до едно замайване, което се самозадоволява и за което няма нищо по-нежелателно и по-неприятно от отрезвението. То се бори и срещу потискащи впечатления, не ги допуска, за да се запази непокътнато. Ханс Касторп знаеше, а и по-рано сам бе споменавал, че погледната в профил, госпожа Шоша губи, чертите й се изострят, не изглежда вече много млада. Последствието? Той избягваше да я гледа в профил, буквално затваряше очи, когато случайно отблизо или отдалеч тя се обръщаше така към него; болеше го. Защо? Неговият разум с радост би трябвало да се възползва от случая, за да се прояви! Но какво може да иска човек… Той пребледня от възхищение, когато през тия слънчеви дни Клавдия веднъж се яви на втората закуска пак в белия дантелен пеньоар, който носеше при топло време и който толкова много я разкрасяваше; яви се със закъснение, затръшна вратата, усмихна се и като вдигна леко ръцете си на нееднаква височина, мина във фронт през залата, за да се представи. Но той не изпадна във възхищение поради това, че тя изглеждаше толкова привлекателна, колкото от обстоятелството, че имаше какво да го възхити, че имаше какво да сгъсти сладката мъглица в главата му, да оправдае и подхрани опиянението, от което не искаше да се отърве.

Един експерт, който би мислел като Лодовико Сетембрини, направо би нарекъл подобна липса на добра воля безпътица или „една форма на безпътицата“. Ханс Касторп понякога мислеше за литераторските изявления върху „болест и отчаяние“, които бе направил Сетембрини и които той не бе разбрал или се бе престорил, че не разбира. Той разглеждаше Клавдия Шоша, отпуснатия й гръб, издадената напред глава; гледаше я как постоянно идва с голямо закъснение в трапезарията — без причина и извинение, само поради безредие и липса на дисциплинираща енергия; поради същите основни недостатъци я виждаше да затръшва зад себе си всяка врата, през която влизаше или излизаше, да търкаля хлебни топчета и понякога да гризе кожичките около ноктите си… и едно безмълвно прозрение го обзе: ако тя бе болна — а тя бе болна, почти безнадеждно болна, тъй като толкова дълго и толкова пъти е била принудена да живее тук, — нейната болест, ако не напълно, то до голяма степен е от морално естество и наистина, както бе казал Сетембрини, не тя е причина за „отпуснатостта й“, нито пък е следствие от нея, а само едно и също нещо. Той си спомни пренебрежителната гримаса на Сетембрини, когато бе споменал за „партяните и скитите“, с които трябвало да лежи на терасата — една гримаса на естествено и непосредствено, а не тепърва обосноваемо пренебрежение и неодобрение; това бе напълно ясно за Ханс Касторп още от времето, когато седеше много изправен на трапезата, когато от сърце ненавиждаше затръшнати врати и не бе изкушаван да си гризе ноктите (ако не за друго, то защото си имаше „Мария Манчини“.) тогава той много се възмущаваше от невъзпитаното държание на госпожа Шоша и не можеше да потисне у себе си едно чувство на превъзходство, когато чуеше теснооката чужденка да се мъчи на майчиния му език.

Въз основа на вътрешното състояние Ханс Касторп се бе отдал сега почти напълно на такива чувства и много го бе яд на италианеца, задето се големееше и говореше за „партяни и скити“. Поне да бе имал пред вид хората от „лошата руска маса“, където седяха студентите с гъстите коси и невидимото бельо, които безспирно се препираха на своя неразбираем език, очевидно не знаейки друг, и чийто мекотел характер приличаше на гръден кош без ребра, какъвто неотдавна придворният съветник Беренс бе описал. Вярно бе, че обичаите на тези хора можеха да възбудят чувства на крайна резервираност у един хуманист. Те ядяха с нож и по неописуем начин замърсяваха тоалета. Сетембрини твърдеше, че един от тази компания, медик в последните семестри, не знаел нито дума по латински, например не знаел какво значи вакуум, а като се има пред вид ежедневният опит на Ханс Касторп, госпожа Щьор вероятно не лъжеше, когато разправяше на масата, че съпрузите от №32 приемали масажиста, когато сутрин идвал за фрикция, както си били заедно в леглото.

Нека всичко това да бе вярно, все пак ненапразно съществуваше очевидното подразделение на „добро“ и „лошо“ и Ханс Касторп сам се уверяваше, че стигаше само едно вдигане на рамене в отговор на някакъв си пропагандист на републиката и красивия стил, който надменно и трезво — именно трезво, макар че и той беше трескав и замаян — събираше под едно и също название „партяни и скити“ хората от двете различни маси. Какво искаше да каже с това онзи, младият Ханс Касторп разбираше напълно, бе почнал да разбира и връзките между болестта на госпожа Шоша и нейната „небрежност“. Но работите се докараха така, че той веднъж каза на Йоахим:

— Отначало човек започва с негодувание и се отдръпва, а после изведнъж „се намесва нещо съвсем друго“, което „няма нищо общо с оценките“ и… край на строгите нрави, човек вече не се поддава на педагогически въздействия от републиканско или ораторско естество.

Но какво е това, питаме ние, вероятно така би запитал и Лодовико Сетембрини, какво е това съмнително събитие, което парализира и изключва способността на човека да преценява, което му отнема правото на критика или, по-точно казано, го кара с безумна радост да се откаже от едно свое право? Не питаме за името, защото всеки го знае. Ние се интересуваме за неговото морално естество и, да си признаем, не очакваме някой особено оптимистичен отговор. В случая на Ханс Касторп това естество се прояви така: той не само престана да съди, но почна и да прави опити с начина на живот, който го бе пленил. Той опита да види как е, когато човек седи на масата с превит гръб, и намери, че то облекчава много тазовите мускули. Освен това той опита да не затваря внимателно след себе си вратата, през която минава, а да я остави да се затръшне; и то се оказа удобно и подходящо — и бе също като онова вдигане на рамене, с което Йоахим го бе посрещнал на гарата и което после толкова често бе наблюдавал при тия тук горе.

Просто казано, нашият пътешественик бе влюбен до уши в Клавдия Шоша — ние пак употребяваме тази дума, защото мислим, че сме сторили потребното, за да няма недоразумения. Същината на неговата влюбеност не се покриваше с приятно сантименталната меланхолия в духа на онази песенчица. Касаеше се по-скоро до една доста рискована и неустойчива разновидност на същото заслепение, някаква смесица от студ и горещина като състояние на трескав човек или като октомврийски ден в по-висока сфера; липсваше само едно въодушевяващо средство, което да свърже раздалечените й съставки. От една страна, въпросната разновидност се отнасяше с някаква непосредственост, от която младият мъж пребледняваше и лицето му се сгърчваше, към коляното на госпожа Шоша, към линията на крака й, към гърба й, към вратните й прешлени и към мишниците й, които притискаха малките й гърди — с една дума, към нейното тяло, нейното отпуснато тяло, страшно много подчертано и изтъкнато от болестта, която го бе направила да изглежда още по-плътско. От друга страна, тя бе нещо крайно летливо и разтегливо, една мисъл, не, блян, страшният и безгранично привлекателен блян на един млад мъж, който бе получил в отговор на определени, макар и несъзнателно зададени въпроси пълно мълчание. Както всеки, и ние също си запазваме правото да имаме наши, частни мисли при протичащия тук разказ и изказваме предположението, че Ханс Касторп не би прекрачил първоначалния срок за престой при тези тук горе дори само до достигнатата в настоящия момент точка, ако неговата проста душа бе получила из дълбините на времето едно що-годе задоволително обяснение за смисъла и целта на жизненото поприще.

Между впрочем неговата влюбеност му причиняваше всичките болки и му доставяше всичките радости, които това състояние навсякъде и при всички обстоятелства носи със себе си. Болката е пронизваща; тя съдържа един унизителен елемент като всяка болка и предизвиква такова разтърсване на нервната система, че спира дъха и от нея могат да избликнат горчиви сълзи в очите и на възрастен мъж. За да бъдем справедливи, трябва да кажем, че и радостите бяха многобройни и макар че възникваха по незначителни поводи, те не бяха по-малко настойчиви от болките. Почти всеки момент на деня в „Бергхоф“ можеше да ги създаде. Например Ханс Касторп понечва да влезе в трапезарията, но забелязва зад себе си обекта на своите мечти. Резултатът предварително е ясен и възможно прост, но е вътрешно възхитителен също така до сълзотворно въздействие. Очите им се срещат отблизо, неговите и нейните, сивозелените, които го омагьосват до мозъка на костите със своята леко азиатска форма и очертания. Той загубва и ума и дума, но и без да мисли, отстъпва встрани, за да й освободи пътя през вратата. С една полуусмивка и едно полугласно „мерси“ тя се възползва от неговото най-обикновено, учтиво предложение, задминава го и влиза. Облъхнат от миналата покрай него жена, той застава, побъркан от щастието на срещата и от това, че една дума от нейната уста, именно „мерси“, е била отправена непосредствено и лично до него. Той влиза след нея; олюлявайки се, стига до масата си вдясно и докато се отпуска на стола си, може да види, че отсреща Клавдия, също сядайки, се извръща към него — с израз, замислен от срещата на вратата, както му се струва. О невероятно приключение! О радост, триумф и безгранично ликуване! Не, това опиянение на фантастично задоволство Ханс Касторп не би изпитал при вида на някоя здрава гъска, долу в равнината, на която, както в оная песенчица, би „подарил сърцето си“ по начин разрешен, спокоен и многообещаващ. С трескава веселост той поздравява учителката, която всичко е видяла и се е изчервила под мъха си, след което отрупва мис Робинсън с английски фрази, толкова безсмислени, че старата госпожица, която и понятие си няма от екстаз, се дърпа назад и го измерва с погледи, изпълнени със страх.

Друг път, при вечеря, лъчите на залязващото ясно слънце падат върху „добрата руска маса“. Завесите пред вратите и прозорците към верандата са притеглени, но някъде е останала зирка, през която червеният лъч — хладен, но ослепителен — намира пътя си и попада точно над главата на госпожа Шоша; тя разговаря вдясно със своя съотечественик с хлътналите гърди и си пази сянка с ръка. Това е една неприятност, но далече не тежка; никой не й обръща внимание, сама засегнатата дори и не забелязва неудобството. Но Ханс Касторп го вижда от другия край на салона — известно време той само наблюдава: проверява положението, проследява пътя на лъча, установява къде е точното му попадение. Ето го — аркадния прозорец отзад вдясно, в ъгъла между едната врата към верандата и „лошата руска маса“, на доста голямо разстояние от мястото на госпожа Шоша и на също толкова разстояние от мястото на Ханс Касторп. И той взема решение. Без дума да каже, става, преминава със салфетка в ръка салона на̀преко между масите, придръпва добре една връз друга кремавите завеси, с един поглед през рамо се уверява, че лъчът е изгонен и госпожа Шоша е освободена — и като събира всичкото си равнодушие, тръгва към масата си. Един внимателен млад човек, който е сторил потребното, защото никому не е дошло на ум да направи това. Почти никой не бе обърнал внимание на неговата интервенция, но госпожа Шоша веднага бе почувствала облекчение и се бе извърнала — тя остана в същото положение, докато Ханс Касторп достигна мястото си и на сядане погледна към нея; тя му се отблагодари с една приветлива, учудена усмивка, всъщност не кимна, а само изнесе главата си напред. Той отвърна с поклон. Сърцето му бе замряло, то сякаш изобщо не биеше. Едва по-късно, когато всичко бе преминало, то почна да бие като чук и едва тогава той забеляза, че Йоахим мълчаливо бе впил поглед в чинията си… пак по-късно му стана ясно, че госпожа Щьор бе мушнала д-р Блуменкол в ребрата и сега със сподавен смях търсеше да срещне съучастнически погледи на тяхната или по другите маси…

Ние описваме ежедневие, но ежедневието става особено, ако вирее на особена почва. Имаше напрежения и благодатни разрешения помежду им — или ако не помежду им (защото оставяме открит въпроса доколко мадам Шоша бе засегната), то във фантазията и чувствата на Ханс Касторп. През тия хубави дни повечето болни излизаха през трапезарията на терасата, за да поседят на групички четвърт час на слънце. Положението и картината бяха същите, както при концертите на духовата музика, които се устройваха през неделя, Младите хора — съвършено бездейни, преситени от месни блюда и сладкиши, всичките леко трескави бъбреха, закачаха се, флиртуваха. Госпожа Заломон и Амстердам най-често седеше до парапета, от едната страна я притискаше с коленете си бърнестият Гензер, от другата й страна — шведът исполин, който бе напълно оздравял, но бе продължил престоя си за още някое време. Госпожа Илтис, изглежда, бе вдовица, защото напоследък около нея се навърташе един „годеник“, който между впрочем бе меланхолична и невзрачна личност; присъствието на „годеника“ не й пречеше същевременно да приема благосклонно ухажванията на капитан Миклозич, един мъж с орлов нос, напомадени мустаци, издути гърди и застрашителни очи. Там имаше и дами от терасата за лежане от различни националности, а между тях и нови фигури, явили се едва след първи октомври, на които имената Ханс Касторп почти не знаеше, размесени с кавалери от типа на господин Албин; седемнадесетгодишни младежи с монокъл; един млад очилат холандец с розово лице, крайно пристрастен единствено към размяната на пощенски марки; някакви гърци, напомадени, с бадемови очи, които имаха обичай да посягат към дамите на трапезата; две контета, близки приятели, които бяха кръстени „Макс и Мориц“ и минаваха за големи покорители на женските сърца… Гърбавият мексиканец, който поради незнанието на застъпените тук езици бе добил физиономията на глух човек, непрекъснато правеше фотоснимки, като мъкнеше със смешна пъргавина статива си от единия край на терасата до другия. Явяваше се и придворният съветник, за да изпълни номера с връзките за обувки. А някъде всред тълпата се криеше самотен набожният манхаймец и неговите очи потайно насочваха своята бездънна печал към известна посока за отвращение на Ханс Касторп.

За да се върнем на „напреженията и разрешенията“, ще упоменем един такъв случай. Веднъж Ханс Касторп, седнал на един лакиран градински стол, разговаряше с Йоахим, когото насила бе принудил да излезе до пред сградата, докато в това време госпожа Шоша пушеше до парапета цигари със своите сътрапезници. Той говореше за нея, за да го чуе тя. А тя му бе обърнала гръб… Вижда се, че имаме пред вид един отделен случай. Разговорът с братовчеда не бе достатъчен за афектираната словоохотливост на Ханс Касторп, той нарочно сключи едно запознанство — с кого? Запозна се с Хермине Клефелд — уж случайно заприказва младата дама, представи себе си и Йоахим поименно и притегли един лакиран стол и за нея, за да може той, когато са вече трима, по-ярко да блесне. Дали помни, попита я той, как дяволски го бе уплашила при първата им среща на една утринна разходка. Да, него бе поздравила тя тъй сърцеосвежително със своето свистене. И бе постигнала целта си, той доброволно признава това, чувствал се като ударен с кривак в главата, нека пита братовчед му. Ха, ха, да свири със своя пневмоторакс и да плаши безобидни екскурзианти! Това нещо той нарича безбожна игра, греховна злоупотреба — нарича го открито и със справедлив гняв… И докато Йоахим, съзнавайки своята роля на оръдие, седеше със сведени очи, а и госпожица Клефелд за свое огорчение постепенно разбра по невиждащите и блуждаещи погледи на Ханс Касторп, че служи само като средство за целта, Ханс Касторп се превземаше, кипреше се и съчиняваше фрази с благозвучен глас, докато наистина постигна това, че госпожа Шоша се извърна към фрапантно говорещия и го погледна в лицето — но само за миг. Защото нещата по-нататък се сложиха така: нейните Пшибиславови очи бърже пробягнаха по неговата седнала с кръстосани крака фигура и с един израз на толкова преднамерено равнодушие, че приличаше на презрение, се спряха за малко върху жълтата му обувка — след което се оттеглиха флегматично и може би с усмивка в своите дълбини.

Тежък, нещастен случай! Ханс Касторп продължи да приказва трескаво още някое и друго време; после, когато вътрешно си даде сметка за погледа върху обувката, той онемя почти посред думата и потъна в горест. Госпожица Клефелд, скучаеща и обидена, си отиде. Не без раздразнение в гласа си Йоахим каза, че сега вече могат да легнат. И един покрусен човек му отвърна с пребледнели устни, че е съгласен.

Цели два дена Ханс Касторп жестоко страда от тая преживелица, защото междувременно не се случи нищо, което да бъде балсам за парещата му рана. Защо този поглед? Защо, за бога, това нейно презрение? Да не би да гледаше на него като на някой здрав мухльо от долу, чиято възприемчивост клони само към безобидни неща? Като на някой, така да се каже, нищ духом от равнината, един обикновен момък, който се разхожда, смее се, пълни си търбуха и печели пари — един образцов ученик на живота, който нищо друго не познава освен скучните представи на честта? Нима той бе някакъв лекомислен приходящ за три седмици, който няма нищо общо с нейната сфера; не бе ли дал обет въз основа на един възпален участък, не бе ли приет и влязъл в строя на тези тук горе с два месеца и нещо на гърба си и не бе ли се качил още снощи Меркурий на 37,8… Но тъкмо това допринасяше страданието му да е пълно. Меркурий не се качваше вече! Ужасното униние на тези дни предизвика едно охлаждане, отрезвяване и отпускане в природата на Ханс Касторп, което за негов горчив срам се прояви в ниска, почти нормална температура — ужасно бе за него да установи, че собствената мъка и печал нищо друго не му докара освен едно по-нататъшно отдалечаване от битието и личността на Клавдия.

Третият ден донесе сладкото спасение, донесе го още отрано. Бе чудна есенна утрин, слънчева и свежа — ливадите бяха сякаш покрити със сивосребристо було. Слънцето и нащърбената луна бяха застанали едновременно на почти еднакви височини на чистото небе. Поради хубавото време братовчедите бяха станали малко по-рано от обикновено, за да продължат малко извън предписанието разходката, като навлязат по горския път, където бяха скамейката и водният улей. Йоахим, чиято крива показваше едно радостно снижение, бе предложил това освежително прекрачване на правилника и Ханс Касторп не бе се възпротивил.

— Ние сме вече оздравели — бе казал той, — без температура и без отрови, почти узрели за равнината. Защо да не припнем като жребчета.

И като се подпираха на бастуните си, те тръгнаха — гологлави, защото, откак бе дал обет, Ханс Касторп също се бе приспособил в името божие към господстващия тук навик да се ходи без шапка, колкото и сигурен да бе отначало в своето държане и становище към този обичай. Но не бяха още преминали стръмната част на червеникавия път, бяха стигнали горе-долу до мястото, където дробосвирещият взвод бе посрещнал новака, когато забелязаха на известни разстояние пред себе си бавно да се изкачва госпожа Шоша — госпожа Шоша в бяло, с бял пуловер, бяла пола от трико и дори с бели обувки; червеникавата й коса проблясваше на утринното слънце. По-точно казано: позна я Ханс Касторп; Йоахим схвана положението едва след като доби някакво неприятно чувство, че го теглят и дърпат — чувство, предизвикано от подканящия към бързане ход, с който изведнъж бе тръгнал неговият другар, след като преди това бе внезапно забавил крачките си и почти бе спрял. Тази гоненица се стори на Йоахим недопустима и скандална; той бърже почна да се задъхва, позадави го кашлица. Но целеустремения Ханс Касторп, чиито органи, изглежда, работеха великолепно, малко го бе грижа; и тъй като Йоахим разбра какво става, само сключи мълком вежди и тръгна в крак, защото не бе възможно да остави братовчед си да върви сам напред.

Хубавото утро оживяваше младия Ханс Касторп. Неговите душевни сили тайно си бяха починали през депресията и пред духа му проблесна увереността, че е дошъл моментът, когато магията, която тегнеше върху му, ще бъде разтурена. Ето защо той пое напред, увличайки запъхтения и противящ се Йоахим, и преди чупката на пътя, там, дето той ставаше равен и тръгваше вдясно по гористия склон, те почти стигнаха госпожа Шоша. Тогава Ханс Касторп отново забави стъпката си, защото не искаше да изпълни намерението си в едно объркано от напрежението състояние. И ето — отвъд чупката на пътя, между откоса и стръмния склон, помежду ръждиво обагрените смърчове, които пропускаха през клоните си слънчевите лъчи, работите се докараха така чудесно, че Ханс Касторп изпревари вляво от Йоахим миловидната пациентка, мина с мъжествена стъпка покрай нея и в момента, когато се намираше от дясната й страна, я поздрави почтително (защо пък почтително) с един гологлав поклон и едно полугласно добро утро и получи отговор от нея: с любезно, далече не учудено кимане на глава тя поблагодари, също каза добро утро на неговия език, при което очите й се усмихнаха — и това го изпълни с блаженство, то бе нещо съвсем различно от погледа към обувката му, бе щастлив случай и едно безпримерно, почти невъобразимо обръщане на нещата към добро, към най-добро — беше спасението.

С крилати стъпки, заслепен от безпаметна радост за това, че бе получил поздрав, дума, усмивка, Ханс Касторп избърза пред изнасиления Йоахим, който не го и погледна, а мълком се взираше надолу по склона. Ханс Касторп много добре знаеше, че бе извършил лудория, доста необуздана, и нещо като предателство и подлост в Йоахимовите очи. Е, да речем, не бе искал молив от съвършено непознат човек — напротив, щеше да бъде почти груба постъпка, ако беше минал надут и без поздрав край дама, с която от месеци живеят под един и същи покрив; и не бе ли неотдавна Клавдия влязла дори в разговор с тях? Затова Йоахим трябваше да си мълчи. Но Ханс Касторп добре разбра по коя причина почтеният Йоахим още мълчеше и вървеше с отвърната глава, докато той бе безподобно и безпътно щастлив от успешния номер. Едва ли би могъл да бъде по-щастлив например някой човек от равнината, който по един разрешен, перспективен и в основата си приятен начин е „подарил сърцето си“ на някоя здрава гъсчица и е имал голям успех при това — не, оня човек не би могъл да бъде тъй щастлив, както бе той от малкото, което в сгоден час си бе откраднал и осигурил… Затова след някое и друго време той силно тупна братовчед си по рамото и каза:

— Хало, какво става с тебе? Какво хубаво време! После ще слезем към казиното, там вероятно ще има музика, помисли си само. Може би ще свирят: „Тук до сърцето си ще пазя цветеца от онази сутрин“ от „Кармен“. Какво ти се е случило?

— Нищо — каза Йоахим. — Но ти ми се виждаш много разгорещен, боя се, че е настъпил краят на твоето спадане.

Действително беше настъпил краят. Позорното понижение на Ханс Касторповата природа бе преодоляно от поздрава, който бе разменил с Клавдия Шоша, и, точно взето, това съзнание го изпълваше със задоволство. Да, Йоахим бе прав: Меркурий отново се покачваше. Когато след разходката Ханс Касторп провери температурата си, тя бе кръгло 38 градуса.

Бележки

[4] Омлет с изненада (фр.).