Томас Ман
Вълшебната планина (33)

Мъртвешки танц

Наскоро след Коледа умря спортният ездач… Но преди това изкараха Коледата — с поклащане на глава и малко страх бе очаквал Ханс Касторп тези два дена или даже три, ако прибавим към тях и Бъдни вечер как щяха да ги изкарат тук; но те настъпиха и избледняха като обикновени дни с утрин, обед, вечер и средно време, каквито се бяха случили (навън малко се топеше); не бяха по-други от останалите дни — външно малко украсени и отличени, те използваха отмерения им срок, за да наложат съзнанието за превъзходството си в главите и сърцата на людете, а след това, оставяйки един талог невсекидневни впечатления, се бяха превърнали в близко и далечно минало…

Синът на придворния съветник, наречен Кнут, дойде на гости за ваканцията и живееше при баща си в страничното крило — хубав млад човек, но и на него тилът вече малко нещо се бе поиздал. Присъствието на младия Беренс се чувстваше в атмосферата; дамите проявиха склонност към смях, гиздене и нервност, а разговорите им засягаха срещите с Кнут в парка, в гората или в квартала на курорта. Между впрочем и сам той имаше гости: неколцина негови състуденти бяха пристигнали в долината, шестима или седмина, които живееха в селото, но се хранеха у придворния съветник и на орляк обикаляха околностите. Ханс Касторп ги отбягваше. Той отбягваше тези млади хора и когато бе необходимо, се отклоняваше с Йоахим от пътя им, нямайки желание да се среща с тях. Той принадлежеше към тия тук горе и цял свят го отделяше от ония песнопойци и излетници, които размахваха бастуните си — нито искаше да ги чуе, нито да ги знае. Освен това болшинството от тях, изглежда, бяха северняци, може би и съграждани, а от съграждани най-вече се боеше Ханс Касторп, той често с отвращение си представяше възможността да пристигнат някои хамбургчани в „Бергхоф“, пък и Беренс беше му казал, че тоя град доставя винаги един значителен контингент на заведението му. Може би имаше такива между тежко болните и умиращите, които не бе виждал. Видял бе сам един търговец с хлътнали бузи, който от няколко седмици седеше на масата при госпожа Илтис и който бил от Куксхафен. С оглед на него Ханс Касторп се радваше, дето тук толкова трудно се създават контакти с пациенти от други маси, както и затова, че територията на родния му град е толкова голяма и разделена на сфери. Равнодушното присъствие на този търговец обезсили до голяма степен безпокойствието, което бе възникнало във връзка с евентуалната поява на хамбургчани тук горе.

И тъй, Бъдни вечер наближаваше, един ден той се появи на прага, а на другия ден и настъпи… Имаше още цели шест седмици до него, когато Ханс Касторп се бе учудил, че тук вече говорят за Коледа; като си направи сметката, толкова време, значи, колкото целия първоначален срок на неговия престой тук плюс седмиците, които бе прекарал на легло. Въпреки това първоначалните три седмици бяха твърде много време, както впоследствие се бе сторило на Ханс Касторп, докато същият брой седмици сега означаваше много малко, почти нищо: тия от трапезарията, така му се струваше сега, бяха прави да ги считат за нищо. Шест седмици, даже не толкова, колкото дни има една седмица; та и какво бе това с оглед на следващият въпрос: какво представлява една седмица, един мъничък цикъл от понеделник до неделя и до новия понеделник? Трябваше човек само да се запита за стойността и значението на следната по-малка единица, за да разбере, че няма нещо много да излезе от сбора, чието въздействие на туй отгоре бе положено в същото време и на твърде голямо скратяване, замазване, свиване и унищожение. Какво бе един ден, сметнат, да речем, от момента, когато сме седнали да обядваме, до същия момент след двадесет и четири часа? Нищо — макар че се касаеше до цели двадесет и четири часа. А какво бе един час, прекаран в лежане, в разходка или в ядене — с което почти се изчерпваха възможностите за прекарване на тази единица време? Пак нищо. Но сумирането на нищо бе несериозна работа, като се има пред вид естеството му. Най-сериозна ставаше работата, когато човек стигнеше до най-малкото: онези седем по шестдесет секунди, през които държеше термометъра в устата си, за да може да настави кривата, бяха извънредно жилави и значителни; те се раздуваха до една малка вечност, образуваха седименти от най-голяма здравина в призрачния бяг на голямото време…

Празникът едва ли успя да наруши редовния живот на обитателите на „Бергохоф“. Край дясната тясна стена на трапезарията до „лошата руска маса“, няколко дни преди това бяха възправили една изръстна елха и нейното ухание, което навремени стигаше до хранещите се заедно с миризмата на богатите ястия, предизвикваше някакво замечтаване в очите на някого и другиго от седемте маси. При вечерята на 24 декември елхата се оказа пъстро окичена с гирлянди, стъклени топки, позлатени шишарки, малки ябълки, които висяха в мрежички, и много сладкиши; разноцветните восъчни свещи горяха през време на вечерята, а и по-късно. Казваха, че и в стаите на лежащоболните светели дръвца — всяка стая си имала своето. И пакетите, пристигащи с пощата, бяха много през последните дни. Йоахим Цимсен и Ханс Касторп също получиха пратки от далечния роден град в низините — грижливо опаковани подаръци, които бяха разстлали в стаите си: целесъобразни облекла, вратовръзки, луксозни предмети от кожа и никел, както и много празнични печива, орехи, ябълки и марципан; братовчедите разглеждаха тези запаси с двоумящи се погледи, като се запитваха като кога ли ще настъпи тук моментът да ядат от тях. Икономката Шален бе приготвила пакета за Ханс Касторп, той знаеше това, тя също бе избрала подаръците след делови разговори с вуйчовците. Приложено бе писмо и от Джеймс Тинапел — на дебела частна бланка, по писано на машина. В него вуйчото изпращаше своите поздрави за празника и пожелание за оздравяване наедно с поздравите на правуйчото и от практически съображения бе прибавил още отсега полагащите се за предстоящата Нова година честитки; между впрочем тъй бе постъпил и Ханс Касторп, когато своевременно бе съчинил лежешком своето коледно писмо заедно с клиничния рапорт до консула Тинапел.

Дървото в трапезарията светеше, изпращяваше, ухаеше и държеше будно в главите и сърцата на присъстващите съзнанието за тържествения час. Бяха се облекли празнично, господата носеха вечерни дрехи, по жените личаха накити, които вероятно любещи съпружески ръце бяха им изпратили от страните в равнината. И Клавдия Шоша бе сменила обичайната вълнена блуза с една салонна рокля, която обаче имаше някакъв самоволен или по-скоро национален оттенък: касаеше се до един светъл костюм с везба в селско-руски или пък балкански, може би български основен стил, гарниран със златни пайети, гънките на дрехата придаваха на фигурата някаква необичайна мекота и отлично хармонираха с нейната „татарска физиономия“ и особено с нейните „очи на степен вълк“, както Сетембрини благоволяваше да се изразява. Хората на „добрата руска маса“ бяха много весели, там най-напред гръмна шампанското, което после пиха почти на всички маси. На масата на братовчедите пралелята го поръча за племенницата си и за Маруся, като почерпи и всички останали. Менюто бе подбрано, то завърши със соленки и бонбони; после пиха кафе и ликьори, а от време на време някое клонче на елхата припламваше, изискваше „пожарогасителни“ действия и предизвикваше шумна, прекалена паника. Сетембрини, облечен както винаги, приседна за момент към края на банкета със своята клечка за зъби на масата на братовчедите, позакачи госпожа Щьор и после каза някоя и друга дума за сина на дърводелеца и равина на човечеството, чийто рожден ден днес фиктивно празнуват. Дали той наистина е живял, не е сигурно. Но това, което е било родено тогава и е почнало непрекъснатото си и до днес победно шествие, това било идеята за стойността на отделния човек заедно с идеята за равенството — с една дума, индивидуалистичната демокрация. В този смисъл той изпразни чашата, която му бяха предложили. Госпожа Щьор намери изразите му за „двусмислени и бездушни“. В знак на протест тя стана, а тъй като и без това хората бяха почнали да се придвижват към салоните, нейните сътрапезници последваха примера й.

Празненството тази вечер доби тежест и живот чрез връчването на подаръците на придворния съветник, който бе прескочил за половин час с Кнут и старшата сестра Милендонк. Действието протече в салона с оптическите забавни апарати. Отделния подарък на русите се състоеше от нещо сребърно — едно много голямо кръгло блюдо, в средата на което бе гравиран монограмът на доктора; неговата пълна неизползваемост биеше на очи. На кушетката, която другите пациенти подариха, можеше поне да се лежи, макар че беше още без покривка и възглавници — тапицирана бе само със сукно. Но откъм главата тя можеше да се регулира и Беренс веднага изпробва това нейно удобство, като се просна с ненужната табла под ръка по цялата си дължина отгоре й, затвори очи и захърка като дъскорезна, твърдейки, че е Фафнир със съкровището. Ликуването бе всеобщо. И госпожа Шоша се смя много на това представление, при което очите й се присвиха, а устата се отвори — съвсем по същия начин, тъй намери Ханс Касторп, както на Пшибислав Хипе, когато се смееше.

Веднага след оттеглянето на шефа насядаха около масите за игра. Руската компания зае както винаги малкия салон. Някои пациенти застанаха в трапезарията около коледното дърво, гледаха как догорелите свещици гаснат върху своите малки металически щипки и почопляха от закачените сладкиши. По масите, които вече бяха сложени за първата закуска, седяха усамотени гости, отдалечени един от друг, подпрени по най-различни начини; всеки мълчеше сам със себе си.

Първият коледен ден бе влажен и мъглив. Седели всред облаци, каза Беренс; тук горе мъгла нямало. Но дали облаци или мъгла, във всеки случай влагата се усещаше. Навалелият сняг почна да се топи по повърхността, стана порест и леплив. При задължителното лежане лицето и ръцете много по-болезнено се вкочаняваха, отколкото при мразовито, но слънчево време.

Вечерта денят бе отличен с една музикална продукция — истински концерт със столове на редици и напечатани покани, — специално за тези тук горе в санаториума „Бергхоф“. Това бе певчески концерт, изнесен от една професионална певица, която живееше в селото и даваше уроци; встрани, под деколтето й, висяха два медала, ръцете й приличаха на тояги, а гласът й със своето особено беззвучие красноречиво излагаше печалните причини за нейното заселване тук горе. Тя запя:

Аз нося моята Мине

със себе си навред.

Пианистът, който изпълняваше съпровода, бе също местен… Госпожа Шоша седеше на първия ред, но използва паузата, за да се оттегли, така че от него момент нататък Ханс Касторп можеше със спокойно сърце да слуша музиката (така или иначе, това бе музика), като четеше през време на пеенето текста на песните, който бе напечатан върху програмата. Сетембрини седя някое и друго време до него, но и той изчезна, след като забеляза нещо остро, пластично по адрес на тъпото bel canto на местната певица и изрази сатиричното си задоволство, задето и тази вечер всичките са събрани така задушевно и интимно. За да кажем истината, Ханс Касторп почувства облекчение, когато двамата — теснооката и педагогът — си отидоха и той можеше вече свободно да се съсредоточи в песните. Стори му се, че е добре, дето по целия свят, и то при най-особени условия, хората се занимават с музика, вероятно дори и при полярни експедиции.

Вторият коледен ден вече по нищо освен по лекото съзнание за неговото присъствие не се различаваше от един обикновен неделен или даже седмичен ден и когато той премина, коледният празник остана в миналото — или, също така вярно, той отново бе в някакво далечно бъдеще: една година, дванадесет месеца имаше сега отново дотогава, когато неговият цикъл щеше да се изпълни — в края на краищата само седем месеца повече, отколкото вече бе прекарал Ханс Касторп тук.

Но веднага след тазгодишната Коледа, още преди Нова година, умря, значи, спортният ездач. Братовчедите научиха това от Алфреда Шилдкнехт, наричана сестра Берта, болногледачката на бедния Фриц Ротбайн, която поверително им разказа, на коридора за събитието. Ханс Касторп прояви голямо участие: отчасти защото признаците на живот, които даваше ездачът, принадлежаха към първите му тукашни впечатления — към тези, които за пръв път сякаш бяха предизвикали топлинния рефлекс на кожата на лицето му, който от тогава не го и остави, — отчасти от морални, може да се каже: от духовни съображения. Той дълго задържа Йоахим в разговор с милосърдната сестра, която се бе вкопчила о тях, изпълнена с удоволствие от запитванията и отговорите. Чудо било, казваше тя, дето ездачът можал да доживее до празника. Той отдавна се бил проявил като жилава душа, но с какво е дишал напоследък, това за никого не било ясно. От няколко дни насам той се държал единствено с помощта на големи количества кислород: само вчера изконсумирал четиридесет балона, по шест франка единият. Това струвало много пари, както господата можели да пресметнат, а и трябвало да се има пред вид, че съпругата му, в чиито ръце след това издъхнал, оставала съвсем без средства. Йоахим не одобри този разход. Защо тези мъки, това изкуствено и скъпо отлагане при един съвсем безизходен случай? Човекът не бил за упрекване, дето слепешката поглъщал скъпия газ, защото са го били принудили. Но другите трябвало да мислят по-разумно и да го оставят в божието име да следва своя неизбежен път, съвсем независимо от условията или може би именно с оглед на тях. Живите имали също право и тъй нататък. Ханс Касторп настойчиво възрази. Братовчед му говорил за страданието почти като Сетембрини — без уважение и боязън. Ездачът накрай бил умрял, тук нямало място за шега, нищо друго не можели да сторят, освен да се отнасят със сериозност към станалото — на смъртника само чест и почитание, на това държал Ханс Касторп. Той се надявал само, че Беренс не се е развикал в последния момент и не е ругаел безбожнически ездача. Нямаше повод, обясни Шилдкнехт. Вярно, той към края направил един малък опит да се измъкне и й поискал да скочи от леглото, но само една думичка за безсмислието на подобни начинания стигнала, за да се откаже веднъж за винаги от тях.

Ханс Касторп отиде да види починалия. Това той стори от упорство към господстващата система на прикриване, защото презираше егоистичното „не искам да знам нищо, не искам да видя нищо, не искам да чуя нищо“ на другите и желаеше да им се противопостави чрез своето действие. На масата той се опита да завърже разговор около смъртния случай, но срещна равнодушна и толкова упорита съпротива, че се засрами и възмути. Госпожа Щьор стана направо груба. Какво му е хрумнало да говори за такива неща, запита тя, и на кой гвоздей си е закачил възпитанието. Заведеният в санаториума ред грижовно защищавал тях, пациентите от контакта с подобни истории и ето че пристигнал такъв един с жълто около устата си и почва на висок глас да говори за тях, и то при печеното, да, а освен това и в присъствието на д-р Блуменкол, когото всеки ден можело да сполети същото. (Последното с ръка пред устата.) При втори подобен случай тя щяла да се оплаче. Тогава, след като му се скараха, Ханс Касторп взе решение и го изпълни — що се отнася до него, да окаже последна почит на починалия съпациент чрез едно посещение и мълчаливо съсредоточаване пред леглото му, като настоя и Йоахим да стори същото.

Чрез посредничеството на сестра Алфреда те бяха допуснати в стаята на смъртника, която се намираше на първия етаж под техните стаи. Прие ги вдовицата, една малка, разрошена, съсипана от нощни бдения блондинка с кърпа пред устата си, със зачервен нос, облечена в карирано шотландско палто, на което бе вдигнала яката, защото в стаята бе много студено. Отоплението бе изключено, балконската врата — отворена. Младите хора изрекоха приглушено каквото бе необходимо и поканени от едно изпълнено с болка движение на ръката, пристъпиха през стаята към леглото — те вървяха с почтителна, люлееща се напред походка, без да стъпват на токовете си, и застанаха пред ложето на покойния, съсредоточени всеки посвоему: Йоахим войнишки стегнат, леко приведен напред „за почест“, а Ханс Касторп отпуснат и унесен, със скръстени отпред ръце и наклонена върху рамото глава, със същия израз на лицето, както когато слушаше музика. Главата на ездача бе поставена по-високо, така, че тялото, тази длъгнеста постройка, този разновиден, цикличен зародиш на живота, изглеждаше поради издигнатите под покривката крака още по-плоско, почти като дъска. Една цветна гирлянда бе сложена около коленете; от нея стърчеше палмово клонче, което докосваше големите, жълти, костеливи ръце, които бяха скръстени върху хлътналите гърди. Жълто и костеливо бе и лицето с голия череп, гърбавия нос, острите ябълчни кости и гъстите, червеноруси мустаци, които изглеждаха още по-плътни поради сивите хлътвания на бузите с поникналата по тях брада. Очите бяха склопени по някакъв неестествен начин — натиснати, трябваше да си каже Ханс Касторп, не затворени: последна услуга наричаха това, макар че то ставаше повече заради живите, а не заради мъртвеца. Това трябваше да се стори навреме, веднага след смъртта; защото напреднеше ли образуването на миозин в мускулите, то бе вече невъзможно — мъртвецът щеше да лежи с вторачени очи и деликатната представа за „вечния сън“ щеше да пропадне.

Ханс Касторп стоеше край одъра като вещ човек, чувствайки се на само в едно отношение в своята стихия — опитен, но смирен. „Сякаш е заспал“ — каза той от човещина, въпреки че имаше големи различия. И после почна с подобаващо сподавен глас разговор с вдовицата на ездача, осведоми се относно страданието на съпруга й, неговите последни дни и моменти, предстоящия транспорт на тялото до Каринтия; неговите въпроси свидетелстваха за участие и посветеност — отчасти медицинска, отчасти морално-духовна. Вдовицата, със своя провлечен и носов австрийски изговор, хълцайки от време на време, намери за забележително това, дето млади хора са способни да се занимават с чужди скърби, на което Ханс Касторп отговори, че братовчед му и той били също болни, освен това, що се отнася до него самия, той още отрано се бил изправял пред смъртния одър на близки роднини, бил кръгъл сирак, отдавна бил, така да се каже, запознат със смъртта. Каква професия си е избрал, запита тя. Той отговори, че е бил техник. — Бил? — Бил, да, защото междувременно се намесили болестта и един престой тук горе с доста неопределено времетраене, което представлявало един важен прелом и може би някаква повратна точка в живота му, кой можел да знае. (Йоахим го изгледа с изпитателен ужас.) А господин братовчед му? — Той искал да стане военен в равнината, бил офицерски кандидат. — О, каза тя, военният занаят естествено също бил професия, която приучвала към сериозност, войникът трябвало да е готов при известни обстоятелства да влезе в близък допир със смъртта и добре правел, ако отрано привикнел на такива зрелища. Тя отпрати младите хора с благодарност и приветливо самообладание, което трябваше да предизвика почит, като се има пред вид нейното притеснено положение и особено голямата сметка за кислорода, която бе оставил съпругът й. Братовчедите се върнаха на етажа си. Ханс Касторп се показа задоволен от посещението и духът му бе оживен от добитите впечатления.

— Requiescat in pace^[10] — каза той. — Sit tibi terra levis. Requiem aeternam da ei, Domine.^[11] Виждаш ли, когато се касае до смъртта или когато говорят на мъртъвци или за мъртъвци, отново влиза в сила латинският, това е официалният език за такива случаи, тогава забелязваш колко особено нещо е смъртта. Но това, че говорят латински в нейна чест, не е хуманистична любезност, езикът за мъртвите не е латинският език на образованите, разбираш ли, а има съвсем друг дух, съвсем противоположен, може да се каже. Това е сакрален латински език, монашески диалект, Средновековие, някакво приглушено, монотонно, подземно песнопение — Сетембрини не би го харесал, то не е за хуманисти, републиканци и педагози като него, то е от друго духовно направление — от другото, което съществува. Намирам, че трябва да сме наясно за различните духовни направления или духовни настроения, както може би по-правилно би трябвало да се изразим, има благочестиво, има и свободно направление. И двете имат своите предимства, но против свободното, направлението на Сетембрини, искам да кажа, имам това, че то сякаш е взело под аренда цялото човешко достойнство — прекалена работа. Другото направлението също така съдържа по свой начин голяма доза човешко достойнство и принуждава към благопристойност, честно поведение и благородна обредност повече дори, отколкото „свободното“, макар че постоянно се занимава с човешката немощ и неустойчивост и допуска мисълта за смъртта и тлението да играе толкова важна роля. Гледал ли си в театъра „Дон Карлос“ и как е било в испанския двор, когато крал Филип влиза, цял в черно, с Ордена на подвръзката и златното руно и бавно вдига шапката си, която изглежда почти като днешните наши бомбета — вдига я така нагоре и казва: „Грандове, сложете си шапките“ или нещо подобно, — това е държание от най-висока степен, трябва да се каже, не може да става дума за отпуснатост или разхайтени нрави, напротив, а и кралицата казва: „В моята Франция беше по-друго“, естествено на нея това й се струва прекалено взискателно и усложнено, тя би предпочела то да бъде по-весело, по-човешко. Но какво значи човешко? Човешко е всичко. Страхът на испанците от бога, тяхното тържествено смирение и строгата им изолация са изпълнени с достойнство разновидности на човещината, така мисля аз, а, от друга страна, с думата „човечно“ може да се покрие всяка разхайтеност и мекушавост, тук ще ми дадеш право.

— Давам ти право — каза Йоахим, — мекушавостта и разпуснатостта не мога и аз да търпя, трябва да има дисциплина.

— Да, това ти казваш като военен и аз признавам, че военните разбират от тия неща. Вдовицата беше съвсем права, когато каза, че вашият занаят е сериозен занаят, тъй като винаги трябва да сте готови за най-сериозна развръзка, за среща със смъртта. Вие си имате униформа, тя е проста, спретната, яката е корава, това ви принуждава към стегнато държание. После си имате йерархическа стълба, имате си чинопочитание и сложни начини за отдаване чест един другиму, това е в испански дух, то е смирение и по начало ми харесва. И у нас, цивилните, в нашите обичаи и нашето държание би трябвало малко повече да господства този дух, бих предпочел да е така, то повече би подобавало. Намирам, че светът и животът изискват повече всички да се носят в черно, с колосани плисирани яки вместо вашите днешни яки и да се държат един към друг сериозно, сдържано и церемониално, мислейки за смъртта — това бих одобрил, то би било морално. Виждаш ли, и това е една самомнителна грешка, на Сетембрини, още една, добре, че в разговора ни стана дума за нея. Той смята, че е взел под аренда не само човешкото достойнство, но и морала — със своята „практична работа за живота“, своите неделни празненства на прогреса (сякаш тъкмо в неделя хората нямат за какво друго да мислят освен за прогреса) и своето систематично изкореняване на страданията; ти между впрочем за тия работи нищо не знаеш, но той ми ги разправи за мое поучение; иска систематично да ги изкорени посредством една енциклопедия. Ами ако тъкмо това ми се струва неморално — какво тогава? На него естествено не ще го кажа, той ще ме натика в дън земя със своя пластичен говор и ще каже: „Предупреждавам ви, инженере!“ Но за мислене, човек може да мисли — сир, дайте свобода на мислите. Искам да ти кажа нещо — приключи той. (Те бяха стигнали до Йоахимовата стая и Йоахим се приготовляваше за лягане.) — Ще ти кажа какво възнамерявам. Живеем тук в непосредствено съседство с умиращи хора, натоварени с най-тежък кръст и мъки, а не само дето се правим, че това никак не ни засяга, но на всичко отгоре ни галят и пазят да не би да влезем в някакъв допир с тях и да забележим нещичко; и спортния ездач ще изнесат тайничко, докато вечеряме или закусваме. Това намирам за неморално. Госпожа Щьор се разгневи само задето споменах смъртния случай, глупава работа, щом като си е простичка и смята, че „Тиха, тиха, кротка песен“ е от „Танхойзер“, както тия дни поддържаше на масата, би трябвало все пак да има малко чувство за морал, а и другите също. Ето защо съм решил за в бъдеще да се интересувам малко повече за тежко болните и умиращите в санаториума, това ще ми подейства благотворно — от одевешното посещение също се почувствах добре. Горкият Ройтер, когото на времето, през първите си дни тука, видях през вратата на № 25, сигурно отдавна се е преселил при праотците си и потайно са го изнесли навън — той още тогава имаше прекалено широки очи. Но затова пък тук има други, санаториумът е пълен, винаги пристигат нови; сестра Алфреда или пък старшата сестра, а даже и самият Беренс сигурно ще ни помогнат да установим една или друга връзка това няма да е трудно. Допусни, че някой умиращ има рожден ден и разберем това — има начини да го разберем. Добре, ние пращаме в стаята на съответния или на съответната — на него или на нея, според случая — една саксия с цвете, проява на внимание от страна на двама неупоменати колеги — сърдечни пожелания за оздравяване, думата оздравяване винаги е уместна — от учтивост. После естествено ще кажат на съответния кои сме, той или тя ще ни изпратят въпреки своята слабост един любезен поздрав през вратата и може би ще ни поканят за момент в стаята, за да разменим с тях някоя и друга човешка приказка, преди да се разпаднат. Тъй си представям това. Не си ли съгласен? Във всеки случай за себе си съм взел решение.

Йоахим нямаше какво толкова да противопостави на тези намерения.

— Това е против заведения тук ред — каза той; — ти до известна степен искаш да го обърнеш с краката нагоре. Но по изключение и ако ти проявиш такова желание, смятам, че Беренс сигурно ще ти даде разрешение. Ти можеш да се позовеш и на медицинските си интереси.

— Да, между другото и на тях — каза Ханс Касторп.

Мотивите, които бяха предизвикали желанието му, бяха наистина преплетени. Протестът срещу господстващия егоизъм бе само един от тях. Тук играеше роля и нуждата на духа му да се отнася сериозно и с почит към страданието и смъртта — една нужда, която се надяваше да задоволи и укрепи посредством близостта с тежко болни и умиращи в противовес на многократните обиди, на които биваше подложен на всяка крачка, ежедневно, ежечасно и чрез които някои преценки на Сетембрини намираха едно нараняващо потвърждение. Примери колкото искаш; ако бяха запитали Ханс Касторп, той може би най-напред би заговорил за тези в санаториума „Бергоф“, които по общи признания изобщо не бяха болни и живееха тук напълно доброволно под официалния предлог на леко увреждане, а всъщност само за свое удоволствие и защото харесваха санаториалния режим; такава беше споменатата вече вдовица Хесенфелд, една подвижна жена, чиято страст бе обзалагането: тя се обзалагаше с господата, обзалагаше се за всичко и на всичко, обзалагаше се за времето, което ще настъпи, за блюдата, които ще сервират, за резултата от общи прегледи и за месеците, които ще бъдат предписани някому за престой тук; обзалагаше се за шампионите при някои спортни състезания на бобслей, ветроходни шейни, кънки или ски, за развитието на заплитащи се любовни истории между пациентите и за стотици други, често пъти съвсем незначителни и безразлични неща, обзалагаше се на шоколад, на шампанско и хайвер, които после тържествено се изконсумирваха в ресторанта, на пари, на билети за кино и даже на целувки — за даване и за получаване, — с една дума, нейната страст изпълваше трапезарията с напрежение и живот, само че в очите на младия Ханс Касторп нейното поведение естествено не изглеждаше много сериозно, дори самото й присъствие тук му се виждаше неподобаващо за достойнството на едно място на страданието.

Той вътрешно искрено се стремеше да брани и да крепи у себе си това достойнство, колкото и трудно да му бе, след като бе прекарал вече почти половин година между тия тук горе. Наблюденията, които постепенно бе натрупал върху живота и постъпките им, върху техните нрави и възгледи, малко помагаха на добрата му воля. Ето например двете мършави седемнайсет-осемнайсетгодишни контета, наричани „Макс и Мориц“, които даваха много храна за приказки със своите вечерни излизания за игра на покер и гуляи в дамска компания. Неотдавна, тоест една седмица след Нова година (защото нека отбележим, че докато разказваме, тихият поток на времето неуморно напредва), на закуска се разпространи новината, че масажистът ги сварил на леглата с изпомачкани вечерни дрехи. Ханс Касторп също се разсмя: но ако това бе срамно за добрата му воля, то още съвсем не бе голяма работа в сравнение с историите на адвоката Айнхуф от Ютербог, един четиридесетгодишен мъж с остра брадичка и черни косми по ръцете, който седеше от известно време на масата на Сетембрини на мястото на оздравелия швед и не само всяка нощ се прибираше пиян, но и една нощ съвсем не се прибра — намериха го на ливадата. Смятаха го за опасен пройдоха и госпожа Щьор можеше да посочи с пръст младата дама, между впрочем с годеник в равнината, която в никое си време видели да излиза от стаята на Айнхуф, облечена само с кожено манто, под него не носела нищо освен едни, памучни кюлоти. Това бе скандално — не само изобщо, в морален смисъл, но скандално и обидно лично за Ханс Касторп в смисъла на духовните му старания. Тук се прибавя, че не можеше да помисли за адвоката, без да се сети за Френцхен Оберданк, онова сресано на път добро момиченце, което майка му, една сериозна провинциална дама, бе довела тук горе преди няколко седмици. При своето пристигане и след първия преглед Френцхен Оберданк минаваше за леко болна, но дали беше станало грешка, или нейният случай бе от ония, където на първо време въздухът е полезен не против болестта, а за болестта, или пък защото малката се бе вплела в някакви интриги и напрежения, които й бяха навредили: веднъж, четири седмици след постъпването й, тя, на излизане от новия преглед, пристъпи в трапезарията, хвърли ръчната си чантичка във въздуха и извика с ясен глас: „Ура, трябва да остана една година!“, при което целият салон се заля в хомерически смях. Но две седмици по-късно бе разпространена новината, според която адвокатът Айнхуф бил постъпил като мошеник спрямо Френцхен Оберданк. Между впрочем този израз минава за наша сметка или за сметката на Ханс Касторп — за доносителите тази новина не изглеждаше особено нова в същината си, за да си послужат с толкова силни думи. Освен това те с вдигане на рамене подхвърляха, че за такива истории трябва да има налице двама души и че вероятно нищо не е станало против желанието и волята и на двамата участници. Поне такова бе становището и моралната преценка на госпожа Щьор по въпросния случай.

Каролине Щьор бе отвратителна. Ако нещо пречеше на Ханс Касторп и на неговите добронамерени духовни старания, то бе битието и съществото на тази жена. Достатъчни му бяха нейните постоянни езикови простотии. Тя казваше „агоня“ вместо „агония“; „несолветен“, когато искаше да упрекне някого в нахалство, и описваше процесите, които предизвикват слънчево затъмнение, по един ужасно безсмислен начин. Натрупаният сняг бил „в голям капацитет“, казваше тя, а веднъж накара господин Сетембрини цял ден да се чуди, защото обяви, че понастоящем четяла една книга, взета от библиотеката, която щяла да го интересува — „Бенедито Ченели в превод на Шилер“. Тя обичаше изрази, които дразнеха Ханс Касторп поради своето безвкусие и модно просташка изтърканост, като например: „Това е вече върхът на всичко!“ или: „Нямаш си представа!“ А когато определението „ослепително“, което това модно лапацало дълго време употребяваше за „блестящо“ или „отлично“, се оказа напълно изтъркано, омаломощено и раздърпано, тоест остаряло, тя се хвърли върху най-новото — думата „ужасно“, и взе да намира, сериозно или на подигравка, всичко „ужасно“, пързалката за шейни, сладкишите и собствената си телесна температура, което също така бе отвратително. Към това се прибавяше и нейното сплетничене — и то бе извън всяка мярка. Тя можеше най-сетне да разправя, че госпожа Заломон днес носела най-финото си дантелено бельо, тъй като щяла да ходи на преглед да се кипри в него пред лекарите — имаше нещо вярно в това, Ханс Касторп сам бе добил впечатлението, че процедурата на прегледа, независимо от резултата, доставя удоволствие на дамите — те кокетно се кичеха преди това. Но как можеше човек да посрещне твърдението на госпожа Щьор, според което госпожа Редиш от Познан, болна вероятно от туберкулоза в гръбначния мозък, трябвало един път седмично да се разхожда по десет минути гола-голеничка пред придворния съветник в стаята му? Невероятността на това твърдение почти се равняваше на неговото безобразие, но госпожа Щьор се вереше и кълнеше, поддържаше го, макар че бе трудно да се разбере как клетата жена посвещава толкова усърдие, енергия и деспотичност на подобни случаи, след като нейните собствени работи й създаваха много тревоги. От време на време я обземаха пристъпи на малодушна, сълзлива загриженост, която отдаваше на своята уж растяща „отпуснатост“ или на възходящата крива върху листа за температурата. Тя пристигаше на масата разхълцана, скупчила носна кърпа пред устата си, докато сълзи обливаха изпосталелите й червени бузи — вайкаше се, че Беренс искал да я тури на легло и че искала да знае какво е казал зад гърба й, какво има, какво става с нея, искала да погледне истината право в очите! Тя с ужас забеляза един ден, че леглото й е поставено с краката към вратата и едва ли не получи гърчове поради това откритие. Не можаха отведнъж да разберат нейния гняв и ужас, особено Ханс Касторп не можа отначало нищо да схване. Е, та? Какво от това? Защо да не бъде поставено леглото, както са го поставили? Нима той, за бога, не разбира? „С краката напред…“ Тя вдигна страшна врява и веднага преместиха леглото, макар че оттогава светлината отвън падаше върху възглавницата й, което пречеше на съня й.

Всичко това бе несериозно, то почти с нищо не задоволяваше духовните потребности на Ханс Касторп. Една ужасяваща случка, която по него време разтревожи трапезарията, направи особено впечатление на младия човек. Един нов пациент, учителят Попов, мършав и тих човек, който се бе настанил на „добрата руска маса“ заедно със своята също така мършава и тиха годеница, се оказа епилептик; тъкмо когато бяха вече сервирали яденето, той получи типичен остър пристъп с оня рев, чийто демоничен и нечовешки характер често е описван, свлече се от стола си на земята и затърчи ръцете и краката си по най-ужасяващ начин. Още по-лошо бе това, че току-що бяха сервирали риба и имаше опасност Попов да се задуши от някоя кост при тези свои спазми. Възбудата бе неописуема. Дамите, начело с госпожа Щьор, без по нещо да й отстъпваха госпожите Заломон, Редиш, Хесенфелд, Магнус, Илтис, Леви и другите, изпаднаха в най-различни видове истерия, така че някои почти бяха в състоянието на Попов. Крясъците им бяха оглушителни. Навред се виждаха само зажумели очи, зинали уста и изкривени тела. Една-единствена предпочете да падне тихо в несвяст. Имаше и случаи на задавяне, тъй като припадъкът на Попов бе изненадал всичките във време на дъвкане и гълтане. Част от сътрапезниците избягаха през всички възможни изходи, също и през вратите към верандата, макар че вън бе влажно и студено. Независимо от ужаса върху целия случай тегнеше едно особено, неприлично ударение, и то въз основа на една наложила се на всички асоциация, която бе във връзка с последната лекция на д-р Кроковски. При своето изложение върху любовта като болестотворна сила миналия понеделник аналитикът бе споменал за епилепсията; в прааналитичните времена човечеството виждало в тая болест ту пророчески пристъп, ту овладяване от бяс, а Кроковски я описа наполовина с поетични, наполовина с безмилостно научни думи като еквивалент на любовта и оргазъм на мозъка, с една дума, и опозори по такъв начин, че неговите слушатели трябваше да схванат поведението на Попов като илюстрация към лекцията, като блудно откровение и тайнствен съблазън; ето защо и закриването на очите, бягството на дамите бе израз на известна свенливост. Придворният съветник също бе в трапезарията и той, подпомогнат от старшата сестра Милендонк и един млад здравеняк от същата маса, изнесе в хола припадналия, който бе посинял, вцепенен, изкривен и с пяна на устата; там доста дълго време гледаха как лекарите, старшата сестра и друг персонал се занимават с епилептика, когото после отнесоха на носилка. Не много след това видяха господин Попов щастлив и доволен — в компанията на своята също така щастлива и доволна годеница — да седи отново на „добрата руска маса“ и като че ли нищо не бе ставало, да си дояжда обяда!

Ханс Касторп бе взел участие в събитието, като показа всички външни признаци на почтителен ужас, но всъщност цялата работа не му се стори толкова сериозна, нека му прости бог. Вярно, Попов би могъл да се задуши от хапката риба, но нали в действителност не се задуши; въпреки всичката безсъзнателна ярост и вилнеене той сигурно не си спомняше за това. И външността му не бе такава, че да подкрепи страхопочитанието на Ханс Касторп към страданието; и тя, каквато си беше, само умножи впечатленията на несериозна отпуснатост, които той тук горе със съпротива възприемаше и на които желаеше да противодейства чрез едно противно на господстващия обичай по-близко запознанство с тежко болните и умиращите.

На етажа на братовчедите, недалеч от техните стаи, лежеше едно съвсем младо момиче на име Лайла Гернгрос, която според съобщенията на сестра Алфреда бе на път да умре. Тя бе получила за десет дни четири кръвоизлива и родителите й бяха дошли, за да видят дали ще може да я закарат жива до дома, но това се оказа невъзможно: придворният съветник каза, че бедната малка Гернгрос не ще понесе пътуването. Тя беше шестнадесет-седемнадесетгодишна. Ханс Касторп видя тук удобен случай да осъществи плана си за саксията с цвете и пожеланията за оздравяване. Вярно, Лайла нямаше сега рожден ден, нито пък — по човешки предвиждания — щеше да го дочака, тъй като той се падаше през пролетта — както бе разузнал Ханс Касторп; но той реши, че това не трябва да бъде пречка за милосърдното му начинание. При една обедна разходка около казиното той влезе с братовчед си в някаква цветарница, където с развълнувани гърди задиша влажната и пълна с ухания атмосфера, и купи една красива хортензия, която нареди да изпратят в стаята на малката умираща; пратката бе придружена от картичка, върху която нямаше подпис, а само думите. „От двамата съобитатели, с най-искрени пожелания за оздравяване“. Той бе весел, приятно омаломощен от уханията на растенията и топлинката в магазина, от която след външния студ очите му се просълзиха; сърцето му силно биеше, обзе го някакво чувство за авантюристичността, дързостта, предприемчивостта на това дребно начинание, на което тайничко придаваше символично значение.

Лайла Гернгрос нямаше частна болногледачка, за нея се грижеха непосредствено госпожица фон Милендонк и лекарите, но сестра Алфреда постоянно се навърташе около нея и докладваше на младите хора за въздействието на тяхната пратка. Потисната от безизходицата на състоянието си, малката се зарадвала като дете на анонимния поздрав. Цветето стояло до леглото й, тя го милвала с погледи и с ръце, грижела се да го поливат редовно и дори при най-тежките пристъпи на кашлица, които я измъчвали, не откъсвала измъчения си поглед от него. Нейните родители, майор от запаса Гернгрос и жена му, били също така трогнати и зарадвани; тъй като не познавали никого в санаториума, те не се и опитвали да отгатнат кои може да са изпращачите; тогава сестра Шилдкнехт, както сама си призна, не се сдържала и разкрила анонимността, като назовала дарителите. Тя им предаде молбата на тримата Гернгрос да ги посетят, за да приемат техните благодарности; ето как на другия ден сестрата ги поведе и те влязоха на пръсти в стаята на страдалицата Лайла.

Умиращата беше едно извънредно миловидно русо създание със сини очи, подобни на незабравки, което имаше деликатен, но съвсем не мизерен вид въпреки ужасните кръвоизливи и въпреки че дишаше само с един незадоволителен остатък от здрава белодробна тъкан. Тя поблагодари и заговори с един малко беззвучен, но приятен глас. Розово сияние се появи върху бузите й и не слезе от тях. Ханс Касторп обясни на присъстващите родители и на дъщеря им своята постъпка, нещо, което те сигурно очакваха, и до известна степен им се извини; той говореше приглушено и развълнувано, с нежно почитание. Малко оставаше — вътрешният подтик за това бе налице — и той би подгънал едното коляно пред леглото, но само подържа дълго време ръката на Лайла в своята, въпреки че тази гореща ръчица бе не само влажна, но направо мокра, тъй като потната секреция на детето бе извънмерна; то постоянно отделяше толкова вода, че плътта му отдавна би трябвало да се спече и изсъхне, ако голямата консумация на цитронада, от която имаше цяла гарафа върху нощната масичка, не уравновесяваше донякъде изпотяването. Колкото и да бяха натъжени, родителите поддържаха съгласно човешките обичаи краткия разговор със запитвания около личния живот на братовчедите и други подобни средства. Майорът беше широкоплещест мъж с ниско чело и щръкнали мустаци — един исполин, който очевидно нямаше никаква органическа вина за предразположението и възприемчивостта на дъщеричката. Безспорно тук по-скоро бе виновна жена му, дребна личност от подчертано туберкулозен тип; поради тази „зестра“ и съвестта й изглеждаше обременена. Когато след десетина минути Лайла прояви признаци на умора или по-скоро на свръхвъзбуда (розовият цвят на бузите й се сгъсти, а очите-незабравки обезпокоително заблестяха) и сестра Алфреда с поглед подкани братовчедите да се сбогуват, госпожа Гернгрос ги изпрати до пред вратата и се отдаде на самообвинения, които покъртиха Ханс Касторп. У нея, само у нея се криела причината, уверяваше тя; само от нея можело детето й да наследи това, мъжът й нямал никакво участие, ни най-малка вина нямал. Що се отнасяло до нея самата, тя можела да ги увери, че само за кратко време е била засегната съвсем малко, отгоре-отгоре, съвсем кратковременно — като младо момиче. После се оправила, напълно се оправила, така й рекли, защото искала да се омъжи, да се омъжи и да си поживее… и наистина това й се удало: съвсем поправена и оздравяла, встъпила в брак с нейния любим, здрав като канара съпруг, у когото нямало и помен от подобни истории. Но колкото и чист и здрав да бил той, все пак не могъл да предотврати със своето влияние нещастието.

Но ето че при детето — и това било най-ужасното, — при детето излязло наяве това, което било погребано и забравено, и то не можело да се справи с него, то загива, докато майката го била прескочила и стигнала до по-устойчива възраст — то умирало, клетото, милото дете, лекарите не давали вече надежда и само тя е виновна за всичко, само нейният предишен живот. Младите хора се опитаха да я утешат, смънкаха нещо за възможността да настъпи и щастлив обрат. Но майоршата само изхълца и им поблагодари още веднъж за всичко, за хортензията и за това, че със своето посещение били малко разсеяли и ощастливили детето. Ето го, лежало, горкичкото, всред своята мъка и самота, докато други млади момичета се радвали на живота и танцували с красиви млади господа — болестта ни най-малко не убивала желанието за такива работи. Те двамата внесли малко слънчев зрак в нейната стая, боже мой, може би последния. За нея хортензията била като бален успех, а разговорът с двамата представителни кавалери като един приятен малък флирт, това тя, майката Гернгрос, добре била забелязала.

Този разговор неприятно засегна Ханс Касторп особено след като на всичко отгоре майоршата не произнесе правилно думата „флърт“, тоест не по английски, а с немско „и“, което безмерно го раздразни. Пък и той не беше никакъв представителен кавалер, а само бе посетил Лайла в знак на протест срещу господстващия егоизъм и от медицинско-духовни съображения. Накратко, той бе малко разстроен от крайния изход на историята, доколкото се отнася до становището на майоршата, но иначе бе много оживен и пленен от процеденото начинание. Две впечатления, уханието на пръст в цветарницата и мокротата на Лайлината ръчица, бяха останали в ума и душата му. И тъй като началото вече бе сложено, той още същия ден уговори със сестра Алфреда едно посещение при нейния питомец Фриц Ротбайн, който ужасно скучаеше със своята болногледачка, макар че, ако не мамеха всички признаци, още много малко време му бе определено да живее.

Нищо не помогна на добрия Йоахим и той трябваше да вземе участие. Поривът и благотворително предприемчивият дух на Ханс Касторп излязоха по-силни от нежеланието, което Йоахим успяваше да изрази най-много чрез мълчание и свеждане на очи, защото не можеше да се обоснове, без да се прояви като нехристиянин. Ханс Касторп много добре виждаше това и съумяваше да извлече полза от него. Той много добре разбираше това нежелание. Но ако сам той се чувстваше оживен и ощастливен от такива начинания и ако те му се струваха насърчителни? Няма що, трябваше просто да не обръща внимание на безмълвната съпротива на Йоахим. Заедно с Йоахим прецениха дали не могат да изпратят или занесат цветя и на младия Фриц Ротбайн, макар че този умиращ бе от мъжки пол. Той много искаше да направи това; според него без цветя не можеше; опитът с хортензията, която беше виолетова и изящна, извънредно му хареса; и така той реши, че полът на Ротбайн е уравновесен от безнадеждното му състояние и че за да му се подаряват цветя, не е необходимо да има рожден ден, защото на умиращите без друго и постоянно трябва да се гледа като на деца, които имат рожден ден. Като реши това, той отново се озова с братовчед си всред излъчващата топлина и ухание на пръст атмосфера на цветарницата и влезе при господин Ротбайн с току-що напръскан и ухаещ букет от рози, карамфили и шибой, воден от Алфреда Шилдкнехт, която бе съобщила за посещението на младите хора.

Тежко болният, едва двадесетгодишен, а вече с плешива и посивяла глава, восъчноблед и изтощен, с големи ръце, голям нос и големи уши, се просълзи от благодарност за утешението и развлечението — когато поздрави двамата и прие букета, той наистина се поразплака от слабост, но после, веднага след това, макар и с почти шептящ глас, заговори за търговията с цветя в Европа и за нейния все още продължаващ бурен подем, за големия експорт от цветарниците в Ница и Кан, за вагонните и пощенските пратки, които ежедневно напускат тия градове във всички посоки, за пазарите на едро в Париж и Берлин и за снабдяването на Русия. Защото той бил търговец и в тая област били всичките му интереси — докато все още бил жив. Баща му, фабрикант на кукли в Кобург, го бил изпратил да учи в Англия, тъй шушнеше той, и там се разболял. Трескавото му състояние обаче сметнали за тифозно и съответно го лекували, тоест хранели го диетично, с разводнени супи, от което съвсем отпаднал. Тук горе му дали да яде и той ял: с пот на лицето седял в леглото и опитвал да се храни. Но вече било твърде късно, за съжаление заболели били и червата му, напразно му изпращали от дома език и пушени змиорки, той нищо вече не понасял. Баща му бил на път за насам, Беренс го повикал с телеграма. Защото смятали да приложат една решителна интервенция, секция на ребра, искали за всеки случай да опитат, макар че шансовете били нищожни. Ротбайн шепнеше съвсем делово по тия неща, а и въпроса за операцията разгледа напълно като търговец — докато живеел, щял да взима отношение към нещата само от тази гледна точка. Разноските, шепнеше той, включително анестезията на гръбначния мозък, щели да възлязат точно на хиляда франка, защото се касаело до почти целия гръден кош, до шест или осем ребра, и сега той се питал дали тази инвестиция щяла що-годе да се рентира. Беренс го увещавал, но неговият интерес бил безспорен, докато неговият (на Ротбайн) интерес изглеждал съмнителен и не се знаело дали няма да постъпи по-разумно, ако си умре заедно с ребрата.

Трудно бе да му се даде съвет. Братовчедите казаха, че при калкулацията трябва да се има пред вид и изтъкнатата хирургическа сръчност на придворния съветник. Съгласиха се да изчакат като решително мнението на пътуващия насам Ротбайн старши. При сбогуването младият Фриц пак се поразплака и макар че това бе само от слабост, сълзите, които проля, странно контрастираха с отривистата деловитост на неговия начин на мислене и говорене. Той помоли господата да повторят посещението си и те с готовност обещаха, но не можаха вече да сторят това. Защото вечерта бе пристигнал фабрикантът на кукли, а на другия ден пристъпиха към операцията, след което синът не можеше вече да приема посещения. А два дни след това Ханс Касторп мина с Йоахим край стаята на Ротбайн и видя, че я разтребват. Сестра Алберта междувременно бе напуснала с куфарчето си санаториума „Бергхоф“, тъй като по спешност я бяха повикали в друго заведение при друг умиращ; тя бе се упътила към него с въздишка, прикрепвайки зад ухото си лентата, която придържаше пенснето й, тъй като това бе единствената й перспектива.

Една „напусната“, освободена стая, която разтребват при накамарени мебели и отворена двойна врата — както можеше да се забележи на минаване край нея на път за трапезарията или за навън, — такава стая бе красноречива, но и толкова обичайна гледка, че едва ли казваше много, особено на човека, който на времето също така се е настанил в една току-що по същия начин „станала свободна“ и разтребена стая, където се бе почувствал като у дома си. Понякога се знаеше кой е живял в съответния номер и това караше човек да се замисли: така бе този път, така и след една седмица, когато Ханс Касторп видя на минаване стаята на малката Гернгрос в същото състояние. В този случай и на пръв поглед неговият разум се опълчи против смисъла на господстващата там шетня. Той стоеше и гледаше, унесен и уязвен, когато покрай него мина придворният съветник.

— Стоя тук и гледам шетнята — каза Ханс Касторп. — Добър ден, господин придворен съветник. Малката Лайла…

— Мда — отговори Беренс и вдигна рамене. След мълчание, необходимо за ефекта от този жест, той добави: — Вие май съвсем редовно я поухажвахте преди спускането на завесата? Харесва ми, дето се позагрижвате за моите дробосвирци в кафезите, и то като се има пред вид, че все пак не сте от най-здравите. Хубава проява от ваша страна, не, не, нека си кажем правичката, че това е една твърде хубава черта във вашата характеристика. По тоя случай: да ви помагам ли по малко от време на време? Имам още сума щиглеци — стига да се интересувате. Сега например ще се отбия при моята „препълнена“ пациентка. Ще дойдете ли? Ще ви представя просто като един състрадателен неин другар по съдба.

Ханс Касторп каза, че придворният съветник му е взел думата от устата и му е предложил тъкмо това, за което току-що е искал да го помоли. С удоволствие щял да се възползва от разрешението и бил готов да го придружи. Но коя била тази „препълнена“ и как да разбира това прозвище?

— Буквално — каза придворният съветник. — Съвсем точно и не метафорично. Нека тя сама ви разправи.

С няколко крачки те стигнаха до стаята на „препълнената“. Придворният съветник се втурна през двойната врата, като заповяда на придружителя си да чака. При повторното излизане на Беренс откъм стаята прозвуча астматичен, но ясен и весел смях и говор, който бе заглушен от затварянето на вратата. Но и състрадателният посетител бе посрещнат от същия смях и говор, когато няколко минути по-късно го пуснаха да влезе и Беренс го представи на лежащата в кревата руса дама, чиито сини очи любопитно го заоглеждаха; подпряла с възглавници гърба си, тя бе полуседнала, овладяна от неспокойство, постоянно се разсипваше във висок, кръшен смях сякаш от сребърни звънчета и се бореше за въздух, възбудена и поласкана до притеснение. Тя се смееше на приказките на придворния съветник, с които й представи посетителя, а когато той си тръгна, многократно му извика „сбогом“, „много благодаря“ и „довиждане“, като му махаше с ръка; тя звънко въздъхна, разля потоци сребърен смях, опираше ръцете си върху вълнуващите се под батистената нощница гърди и не можеше да задържи краката си мирни. Тя се казваше госпожа Цимерман.

Ханс Касторп я познаваше бегло от виждане. Тя се бе хранила няколко седмици наред на масата на госпожа Заломон и на лакомия ученик и винаги се смееше. После изчезна, без това да бе направило някакво впечатление на младия човек. Сигурно си е заминала, помислил бе той, доколкото изобщо се бе занимавало нейното изчезване. А сега я намери тук с прозвището „Препълнената“ и чакаше да му обяснят какво означава то.

— Ха-ха-ха-ха-ха — кръшно се смееше тя поласкана, а гръдта й се вълнуваше. — Ужасно забавен човек е този Беренс, приказно забавен, просто да се пукне човек от смях. Но седнете, господин Кастен, господин Карстен, как ви беше името всъщност, то е толкова забавно, ха-ха, хи-хи, прощавайте! Седнете на тоя стол тук до краката ми, но позволете ми да си поритам, не мога… хаа — въздъхна тя с отворена уста и отново кръшно се разсмя, — съвсем не мога да се сдържа…

Тя бе почти хубава, имаше изтеглени, макар и доста остри черти и малка двойна брадичка. Но устните й бяха синкави, а и върхът на носа й имаше същата окраска — сигурно от недостиг на въздух. Ръцете й, които бяха приятно изтънели и добре отговаряха на дантелените маншети на нощницата й, също не можеха да стоят мирно — като краката. Шията й беше момчешка, с трапчинки над крехките ключици, а и гърдите, които смехът и задухът караха насила да се разтърсват леко, изглеждаха нежни и млади. Ханс Касторп реши да й изпрати или донесе красиви цветя от експортните цветарници в Ница или Кан — напръскани и ухаещи. С известно безпокойство той се присъедини към пърхащото, угнетяващо веселие на госпожа Цимерман.

— Значи, вие посещавате тук болните от по-първа ръка? — попита тя. — Колко забавно и любезно от ваша страна, ха-ха-ха-ха! Но представете си, че аз съвсем не съм от тях, тоест всъщност доскоро съвсем не бях от тях, ни най-малко… Докато неотдавна ми се случи… Слушайте, това сигурно ще бъде най-смешното, което вие през целия си живот… — И борейки се за въздух, тя с чуруликане и трели му разказа какво й се било случило.

Тя била дошла тук малко болна — все пак болна, защото иначе не би дошла, може би не съвсем леко, но по-скоро леко, отколкото тежко болна. Пневмотораксът, това още ново и бързо добило голяма известност постижение на хирургическата техника, и при нейния случай дал отлични резултати. Операцията се оказала напълно сполучлива, състоянието и самочувствието на госпожа Цимерман напредвали най-отрадно, съпругът й — защото тя била омъжена, макар и бездетна — очаквал завръщането й след три-четири месеца. Тогава тя за развлечение се разходила до Цюрих — за това пътуване нямало друга причина освен нуждата от развлечение. И тя наистина се забавлявала, колкото й душа искала, при което обаче съзнала необходимостта от едно допълване на дроба и възложила тази работа на един тамошен лекар. Мил и забавен млад човек, ха-ха-ха, ха-ха-ха, но какво се случило. Той я препълнил! Нямало друго определение за това, думата казвала всичко. Искал й само доброто, но сигурно не си знаел работата както трябва и, с една дума, тя се върнала тук горе в препълнено състояние — ха, хи-хи-хи! — тоест сърцето я стягало и въздухът не й достигал; Беренс, който страшно я навикал, веднага я турил на легло. Сега била тежко болна — всъщност не била от първостепенните болни, но била изпортена, похабена — ами лицето му, ха-ха-ха, най-смешно от всичко било лицето му! И като очерта с пръст лицето му, тя се разсмя така, че сега и челото й взе да посинява. Най-смешен обаче бил Беренс, когато я ругаел и нагрубявал нея още предварително я напушил смях, когато разбрала, че са я препълнили. „Вие се намирате в абсолютна опасност за живота!“ — креснал й той без всякакви заобикалки и усуквания, истинска мечка, ха-ха-ха, хи-хи-хи, прощавайте.

Не бе ясно в какъв смисъл се смееше тя тъй кръшно на изявлението на придворния съветник — дали само заради неговата „грубост“ и защото не му вярваше, или затова, че макар и да му вярваше (а не можеше да не му вярва), намираше ужасно забавна цялата работа, тоест опасността за живота си. Ханс Касторп остана с впечатление, че вярно е второто и че тя кръшно се смее, чурулика и разлива трели наистина само от детинско лекомислие и поради безразсъдството на птичия си мозък, което той не одобряваше. Въпреки това Ханс Касторп й изпрати цветя, но не видя вече смеещата се госпожа Цимерман. Защото, след като няколко дена наред я поддържали с кислород, тя починала, както си му е редът, в обятията на повикания с телеграма съпруг — гъска и половина, добави от себе си придворният съветник, когато разправяше това на Ханс Касторп.

Но още преди това състрадателният и предприемчив дух на Ханс Касторп бе установил с помощта на придворния съветник и болногледачите други връзки с тежко болните в санаториума, а Йоахим бе принуден да върви с него. Така го заведоха при сина на госпожа „Tous-les-deux“ — втория, който й бе останал, след като съседната стая на първия отдавна бе разтребена и опушена с Н2СО. После го заведоха и при момчето Теди, което неотдавна бе дошло от профилактичния институт „Фридерицианум“, тъй като неговият случай бе се оказал много тежък за там. Освен това и при нещастната и толкова желаеща да я харесват госпожа фон Малинкрод, която получи цвете както и горепоменатите и която Ханс Касторп на няколко пъти даже нахрани с каша в присъствието на Йоахим… В края на краищата те се прочуха като самаряни и милосърдни братя. В този смисъл и Сетембрини веднъж заговори Ханс Касторп:

— По дяволите, инженере, чувам поразителни работи за вашия живот. Вие май сте се отдали на благотворителност? Търсите оправдание чрез добри дела?

— Дребна работа, господин Сетембрини. Няма нищо особено, та да се вдига шум. Братовчед ми и аз…

— Я не забърквайте тук братовчед си! Макар и да става дума за вас двамата, играта водите вие, това е положително. Лейтенантът е една почтена, но обикновена и духовно незастрашена натура, която създава само малки безпокойства на възпитателя. Не ще ме накарате да повярвам в неговото предводителство. По-значителният, но и по-застрашеният сте вие. Вие, ако мога така да се изразя, сте едно грижовно дете на живота — човек трябва да се грижи за вас. Между впрочем вие ми разрешихте да се грижа за вас.

— Разбира се, господин Сетембрини. Веднъж за винаги. Много любезно от ваша страна. „Грижовно дете на живота“ — хубаво казано. Какво ли не измислят писателите! Не ми е много ясно дали да се гордея с това определение, но то звучи красиво, трябва да призная. Е, аз сега малко се занимавам с тия, които са грижовни деца на смъртта, сигурно това искате да кажете. Когато имам време, тъй между другото, и когато виждам, че не страда режимът, понавестявам сериозно и тежко болните, разбирате ли, тези, които не стоят тука за удоволствие и не развратничат, а умират.

— Но писано е: оставете мъртвите да погребат своите мъртви — каза италианецът.

Ханс Касторп вдигна рамене и с израза на лицето си показа, че са писани много неща, какви ли не, така че е трудно да открие човек истината и да я следва. Латернаджията, разбира се, бе се позовал на едно смущаващо гледище, това можеше да се очаква. Но макар че Ханс Касторп и сега бе готов да се вслушва в думите му, да намира, без ангажимент, учението му за интересно и за опит да се подлага на педагогическото му влияние, той все пак далече не смяташе заради някакви възпитателни моменти да се откаже от начинания, които му се струваха съвсем не маловажни и по непреодолим начин плодотворни — въпреки майката на Гернгрос и нейните приказки за „милия малък флирт“, въпреки трезвите разсъждения на бедния Ротбайн и въпреки глупавото чуруликане на „Препълнената“.

Синът на „Tous-les-deux“ се казваше Лауро. Той бе получил цветя, ухаещи на земя, теменужки от Ница, от „двама съчувстващи другари по съдба с най-искрени пожелания за оздравяване“ и тъй като анонимността им се бе превърнала в чиста формалност и всеки знаеше кой праща подаръците, госпожа „Tous-les-deux“, чернобледата майка от Мексико, сама заприказва при една среща в коридора братовчедите, благодари им и с хъхрещи думи, но главно посредством една предизвикваща печал мимика ги помоли да приемат благодарността лично от сина й — de son seul et dernier fils qui allait mourir aussi^[12]. Те веднага сториха това. Лауро се оказа един удивително красив млад човек с жарки очи, орлов нос, чиито ноздри трептяха, и разкошни устни, над които бяха наболи черни мустачки, но обноските му бяха толкова самохвално драматични, че посетителите, Ханс Касторп наистина не по-малко от Йоахим Цимсен, се зарадваха, когато вратата на болничната стая отново се затвори зад тях. Защото, докато „Tous-les-deux“, със своя черен кашмирски шал, със своите напречни бръчки върху тясното чело и ужасните торбички под ахатовочерните очи, се разхождаше из стаята с пребрадено черно було и с подсечени колене, а единият ъгъл на голямата й уста печално бе провиснал надолу, докато от време на време се приближаваше до седналия в леглото и докато повтаряше папагалски трагичните си слова: „Tous les de, vous comprenez, messies… Premierment l’un et maintenant l’autre“^[13], нейният син, също на френски, се отдаваше на хъхрещи, шипящи и непоносимо високопарни словоизлияния в смисъл, че той възнамерява да умре като испански герой, като heros, a l’espagnol^[14], също като брат си, de meme que son fier jeune frere Fernando^[15], който също умрял като истински герой… Той жестикулираше, разгърди се, за да подложи на стрелите на смъртта своите жълти гърди, и продължи все така, докато един пристъп на кашлица, който изкара рядка розова пяна на устата му, задуши неговите самохвалства и принуди братовчедите да си излязат на пръсти.

Те повече не говориха за посещението при Лауро и вътрешно, всеки за себе си, се въздържаха да разкритикуват държанието му. Но и на двамата повече се понрави при Антон Карлович Ферге от Петербург, с неговите големи добродушни мустаци и неговата също така с добродушен израз изпъкнала адамова ябълка, който лежеше в леглото и много бавно и трудно се възстановяваше от опита да му направят пневмоторакс, който го докарал на косъм от смъртта и едва не заплатил с живота си за него. При това получил силен шок, шок на плеврата, известен като съпровождащо явление при тази модна интервенция. При него обаче шокът на плеврата се проявил в изключително опасна форма, като пълен колапс и най-сериозно изпадане в безсъзнание, с една дума, бил толкова зле, че се наложило да прекъснат и отложат засега операцията.

Добродушните сиви очи на господин Ферге се разширяваха и лицето му пребледняваше, колчем заговореше за случая, който трябва да бе бил ужасен за него.

— Без наркоза, господа. Добре, наша милост не понася наркоза, в тоя случай тя е противопоказна, като разумен човек разбрах това и се примирих. Но местната упойка не стига дълбоко, господа, тя обезболява само външните тъкани, човек усеща, когато го отварят, но само едно натискане и мачкане. Лежа с покрито лице, за да не виждам нищо, а асистентът ме държи отдясно и старшата сестра отляво. Струва ми се, че ме притискат и мачкат, това е от плътта, която отварят и с щипки придръпват настрани. Тогава чувам придворният съветник да казва: „Така!“ и в същия миг, господа, той почва да опипва плеврата с някакъв тъп инструмент — трябва да е тъп, за да не я пробие преждевременно: той я опипва, за да намери мястото, където може да направи пробив и да вкара газа, и като върши това, като обикаля с инструмента си по плеврата ми… господа, господа!… Тогава капитулирах, тогава се свърши с мене, неописуеми неща изпитах. Плеврата, господа, плеврата не трябва да се докосва, тя не може и не иска да я докосват, тя е табу, покрита е с плът, изолирана и недостъпна, веднъж за винаги. И ето че той я бе открил и я опипваше. Господа, тогава ми прилоша. Ужасно нещо, господа, никога не бих помислил, че може да има такова седмократно отвратително и кучешки мръсно усещане на земята освен в ада! Изпаднах в безсъзнание — в три безсъзнания наведнъж: едно зелено, едно кафяво и едно виолетово. Освен това ми завоня, шокът на плеврата изостри у мен обонянието, господа, извън всяка мярка замириса на сероводород, вероятно така мирише в ада, и на всичко туй отгоре се чух да се смея, докато хвърлях топа, но не както се смее човешко същество, а това беше най-неприличният и най-отвратителният смях, който съм чувал в живота си, защото да ви опипват плеврата, господа, това е все едно, че по най-гаден, най-нечуван и най-безчовечен начин ви гъделичкат, точно така и не иначе изглежда този позор и това изтезание, ето това е шокът на плеврата, от който да ви пази добрият бог.

Често и с един ужас до пребледняване Антон Карлович Ферге се връщаше на тази „кучешка“ преживелица и не малко се боеше от едно нейно повторение. Между впрочем той още отначало им се бе обявил за прост човек, комуто е напълно чуждо всичко „възвишено“ и комуто не бива да се предявяват особени духовни или душевни изисквания, тъй както и той не предявява такива изисквания никому. Като се разбраха по този въпрос, той съвсем не безинтересно им разказа за своя предишен живот, от който го изтръгнала болестта, живот на търговски пътник в служба на едно застрахователно дружество срещу пожар: тръгвайки от Петербург, той надлъж и нашир кръстосвал цяла Русия и посещавал застрахованите фабрики, за да издирва икономически несигурните; статистически било установено, че най-често избухвали пожари всред най-зле развиващите се индустрии. Затова именно го изпращали — за да обследва под един или друг предлог някое предприятие и да докладва на дружеството за резултатите, та чрез своевременно презастраховане и подялба на премиите да се предотвратят значителни загуби. Той разказваше за зимни пътешествия из обширната империя, за нощни пътувания със спални шейни, под покривки от овчи кожи, и как се събуждал, виждайки очите на вълците да блестят като звезди по снега. Със себе си носел в сандък замразена храна, например зелева супа и бял хляб, които размразявал на станциите за смяна на конете, за да се нахрани, при което хлябът се оказвал пресен като току-що изваден от фурната. Лошо било само, когато по пътя ги застигало неочаквано по-топло време: тогава носената на калъп чорба изтичала.

По този начин разказваше господин Ферге, като от време на време се прекъсваше със забележката, че всичко това е много хубаво, само дето му предстоял още веднъж опитът с пневмоторакса. Това, което разказваше, не беше нещо възвишено, но от фактически характер и твърде приятно за слушане, особено за Ханс Касторп, който смяташе за полезно да чуе нещо за самоварите, пирожките, казаците и дървените църкви с толкова много луковични кубета, че приличали на колонии гъби. Ферге разказваше и за тамошния тип хора, за тяхната северняшка еротика, която се виждаше толкова странна на Ханс Касторп, за азиатския примес на кръв у тях, за издадените скули, за фино-монголското разположение на очите; младият човек слушаше с антропологически интерес, после накара да му поговорят по руски — бърже, чудновато и сякаш без кости се редеше източната реч изпод добродушните мустаци на господин Ферге и от неговата добродушно изпъкнала адамова ябълка и всичко това забавляваше Ханс Касторп тъкмо защото го водеше из педагогически забранена област — такава е младежта.

Те често се отбиваха за малко при Антон Карлович Ферге. Междувременно посещаваха Теди от „Фридерицианума“, едно елегантно четиринадесетгодишно момче, русо и изискано, с частна болногледачка и бяла копринена пижама, украсена с шнурове. Той бе сирак и богат, както сам разказа. В очакване на сериозна оперативна интервенция за отстраняване на разядени тъкани, с която искаха да направят един опит, той, когато се чувстваше по-добре, напускаше за по един час леглото си, за да слезе долу в салоните в своя хубав спортен костюм. Дамите обичаха да се шегуват с него, а той слушаше техните разговори, например тези, които се занимаваха с адвоката Айнхуф, госпожицата с кюлотите и Френцхен Оберданк. После пак си лягаше. Тъй си живееше момчето Теди от ден за ден, като даваше да се разбере, че от живота нищо друго вече не очаква освен само тъкмо това.

А в номер петдесет лежеше госпожа фон Малинкрод, на име Наталие, с черни очи и златни обеци на ушите, кокетна, суетна и при това един истински женски Лазар и Йов, дарена от бога с всички възможни недъзи. Организмът й, изглежда, бе наводнен от отрови, така че всички възможни болести я спохождаха една след друга и едновременно. Тежко бе пострадала кожата й, която на много места бе покрита от една тук-таме и разранена екзема, която мъчително я сърбеше; засегната бе и устата й, та с мъка вкарваше лъжицата. Едно след друго се сменяха вътрешни възпаления — на плеврата, на бъбреците, на белите дробове, на надкостницата и даже на мозъка, от което изпадаше в безсъзнание; сърдечната слабост, предизвикана от треската и болките, й създаваше големи страхове, пречеше й например да поглъща храната: тя се спираше горе в хранопровода. С една дума, положението на тази жена бе отвратително, а вън от туй тя бе съвсем сама в света, защото, след като напуснала мъжа и децата си заради друг мъж, който бил още почти момче, тя пък била напусната от любовника си, както братовчедите разбраха от нея самата; сега била безприютна, макар и не без средства, защото съпругът й я издържал. Без неуместна гордост тя се ползвала от неговата почтеност или от неугасналата му любов, тъй като не се отнасяше сериозно към себе си, а признаваше, че е само една окаяна, грешна жена и на тази основа понасяше всичките свои непосилни страдания с удивително търпение и издръжливост, с елементарната съпротивителна сила на своята расова женственост, която вземаше връх над мизерията на кафеникавото й тяло — дори бялата марлена превръзка, която по някаква зла участ бе принудена да носи около главата си, тя бе превърнала в една добре стояща й шапчица. Тя постоянно си сменяше накитите, сутрин почваше с корали, а вечер свършваше с перли. Зарадвана от пратката цветя на Ханс Касторп, тя покани младите господа на чай край леглото си, като сама пиеше от чаша с шулец; пръстите на ръцете й без изключение на палеца бяха покрити до ставите с опали, аметисти и изумруди. Докато златните обеци на ушите й се раздрънкваха, тя успя да разправи на братовчедите как се случило всичко с нея: за своя порядъчен, но скучен мъж, за своите също така порядъчни, но скучни деца, които се били метнали съвсем на баща си и за които никога не могла особено да се трогне; разправяше и за „почти момчето“, с което бе избягала и чиято поетична нежност тя много хвалеше. Но неговите роднини с хитрост и насила го отделили от нея, а освен това малкият сигурно бил отвратен от болестта й, която по него време многостранно и бурно избухнала. Тя запита с кокетничене дали и господата се отвращават от нея; и нейната расова женственост надделяваше над екземата, която покриваше половината й лице.

Ханс Касторп пренебрежително мислеше за малкия, който се отвращавал, и чрез едно вдигане на рамене даде израз на това си чувство. Що се отнасяше до него, той бе насърчен в противоположна насока от мекушавостта на поетичното „почти момче“ и при многократните посещения търсеше случай да оказва на нещастната госпожа фон Малинкрод малки болногледачески услуги, които не изискваха специални познания: тъпчеше я внимателно с току-що сервираната обедна каша, поднасяше й да пие от чашата с шулеца, когато хапката й пресядаше, или пък й помагаше да промени положението си в леглото; защото на всичко отгоре една рана от операция й затрудняваше дори лежането. Тия услуги Ханс Касторп извършваше на отиване към трапезарията или на връщане от разходка, като караше Йоахим да върви напред, докато той надзърне да види какво става в номер петдесет — при това усещаше едно ощастливяващо отпускане на цялото си същество, една радост, която почиваше върху чувството за полезността и тайното значение на неговите действия и в която между впрочем се прокрадваше някакво удоволствие от безукорния християнски облик на начинанията му, действително толкова благонравен, състрадателен и похвален облик, че срещу него не можеше да се възрази нещо сериозно — нито от войнишка, пито от хуманитарно-педагогична гледна точка.

За Карен Карщед още не е ставало дума, но Ханс Касторп и Йоахим полагаха особени грижи за нея. Тя бе външна частна пациентка на придворния съветник, който я препоръча на милосърдните братовчеди. Тя живееше от четири години тук горе; беше без средства и зависеше от коравосърдечни роднини, които веднъж я прибрали оттук — нали трябвало да умре; само след намесата на придворния съветник отново я върнали. Тя обитаваше един евтин пансион в селото — бе деветнадесетгодишна и слабичка, с гладка омазнена коса, с очи, които плахо се мъчеха да скрият един блясък, отговарящ на туберкулозния пламък върху бузите й, и с характерно дрезгав, но приятно звучащ глас. Тя кашляше почти без прекъсване, а по всичките й пръсти имаше левкопласт, защото от отравянето се пукаха.

На нея, значи, особено се посветиха двамата — по ходатайството на придворния съветник, който ги нарече добросърдечни момчета. Отначало пратиха цветя, последва посещение при бедната Карен на малкия й балкон в селото и от време на време по някое извънредно начинание: заведоха я на състезания с кънки и на състезания с бобслей. Зимният спорт в нашата високопланинска долина бе в разгара си, устроиха фестивална седмица, многократно организираха забави и представления, на които братовчедите обръщаха досега само случайно и бегло внимание. А и Йоахим бе зле разположен към всички забавления тук горе. Той не бе дошъл тук, за да се забавлява — изобщо не бе тук, за да живее и да се примирява с тукашния живот, като го направи приятен и разнообразен, а единствено за да се възстанови час по-скоро, та да може да си гледа службата долу в равнината, истинска служба, а не да спазва болничния режим, който бе само един заместител, но чието нарушение той съвсем неохотно допускаше. Да участва дейно в зимните спортове, му бе забранено, а да бъде зяпач, не му се искаше. Що се отнася до Ханс Касторп, неговото строго и интимно проникновение го караше да се чувства твърде дълбоко свързан с обществото на тия тук горе, за да отделя размисли и поглед за живота на хора, които виждаха в тая долна само една спортна писта.

Сега обаче милосърдното съчувствие към бедната госпожица Карщед внесе промяна в тая област и Йоахим не можеше да се възпротиви, без да се прояви като нехристиянин. Те взимаха болната от нейната скромна квартира в селото и при разкошно огретия от жаркото слънце мраз я развеждаха из наречения по името на хотела „Англия“ Английски квартал край луксозните магазини на главната улица, дето дрънкаха звънците на шейните и се разхождаха богати епикурейци и безделници от цял свят, обитатели на казиното и другите големи хотели — гологлави, в модни спортни костюми от изящни и скъпи платове, с бронзирани от зимното слънце и отражението на снега лица; после слизаха към пързалката, която се намираше недалече от казиното в дъното на долината — тук през лятото имаше ливада, дето играеха на футбол. Ехтеше музика — курортният оркестър даваше концерт от естрадата на дървения павилион, издигнат на единия край на продълговатата четириъгълна пързалка, а зад него се открояваха върху тъмната синева заснежените върхове. Те взимаха билети, пробиваха си път между публиката, която бе насядала върху амфитеатрално разположените край трите страни на пистата скамейки, намираха си места и гледаха. Фигуристите, облечени в стегнати дрехи, черни трика и якета с галони и кожени бордюри, се носеха по леда, изтегляха фигури, скачаха и правеха пируети. Една неучастваща в състезанията двойка професионалисти-виртуози, господин и дама, демонстрира нещо, което в целия свят само тя можела, и предизвика туш и ръкопляскания. В състезанията за бързина шестима млади мъже от различни националности обиколиха шест пъти големия квадрат — наведени, с ръце на гърба, навремени с кърпа в уста. Един звънец надзвъня музиката. От време на време тълпата избухваше в одобрителни провиквания и аплодисменти.

Тримата болни, братовчедите и протежето им, виждаха наоколо си пъстро общество. Англичани с шотландски шапки и бели зъби говореха на френски с натрапчиво напарфюмирани дами, които бяха облечени от горе до долу в разноцветна вълна, а някои бяха и в панталони. Дребноглави американци с мазно пригладени коси и къси лули в устата носеха кожи с козината навън. Руси с вид на варвари-богаташи, брадати и елегантни, и холандци с малайска кръстоска седяха между немска и швейцарска публика, докато, разпръснати навсякъде, се разговаряха на френски различни представители на Балканите или Близкия Изток, неопределени типове и авантюристи, към които Ханс Касторп проявяваше известна слабост, докато Йоахим ги отричаше като съмнителни и безхарактерни. В паузите имаше организирани състезания за деца с шеговити задачи; те се препъваха по пистата, прикрепили на единия крак кънка, а на другия ска, или пък момчетата тикаха своите седнали върху лопати дамички. Те бягаха със запалени свещи и победител излизаше този, който пръв донасяше на финиша неугаснала свещ; други трябваше бегом да се катерят през препятствия или да вадят с калаени лъжици картофи от наредени върху пистата лейки. Висшето общество ликуваше. Показваха си най-богатите, най-прочутите и най-миловидните деца, дъщеричката на един холандски мултимилионер, сина на един пруски принц и едно дванайсетгодишно момче, което носеше името на световноизвестна фирма за шампанско. Бедната Карен също ликуваше и кашляше при това. От радост тя пляскаше ръцете си с разранените краища на пръстите. Бе толкова благодарна! Братовчедите я заведоха и на състезанията по бобслей: дотам не бе далеко нито от „Бергхоф“, нито от квартирата на Карен Карщед, тъй като спускащата се от Шатцалп писта завършваше в селото между къщята на западния склон. Там бяха издигнали контролна будка, където по телефона се получаваха сведения за всяка шейна, тръгнала от старта. Плоските шейни, възседнати от мъже и жени в бели вълнени облекла и с многоцветни национални шарфове през гърдите, взимаха излъсканите до метален блясък завои между заледените снежни бариери; пускаха ги поединично, на големи интервали. Виждаха се червени напрегнати лица, пръскани от снежния помръзлек. Публиката фотографираше шейни, които се преобръщаха или се врязваха в страните на улея, като изсипваха екипажа си върху снега. И тук свиреше музика. Зрителите седяха на малки трибуни или се разстъпкваха по тясната пъртина, прокарана край пистата. Пъртината минаваше и по дървени мостове, които прекрачваха пистата и под които от време на време профучаваше състезателна шейна; там също имаше насъбрани хора. Труповете от санаториума горе минават по същия път, летят под мостовете, взимат завоите — надолу, надолу към долината, помисли си Ханс Касторп и даже поговори за това.

Един следобед те заведоха Карен Карщед и на кино в курорта, тъй като тя толкова се радваше на всичко. Лошият въздух, който и на тримата се стори физически непоносим, защото бяха свикнали само на най-чист въздух, тежко прилегна върху гърдите им и замъгли главите им; пред наболяващите ги очи блещукаше и пробягваше върху екрана живот, много живот, накълцан на дребно, забавен и забързан — изпълнен с безпокойство, при което ту се застояваше, трепкайки, ту мигновено изчезваше; придружаваше го някаква музика, която прилагаше своето настоящо разчленение върху бързолетната поява на миналото и със своите ограничени средства успяваше да пресъздаде целия диапазон на тържественост и велелепие, на страсти, бяс и гукаща похот. Те гледаха една вълнуваща история на любов и убийства, която нямо се развиваше в двора на някакъв ориенталски деспот; задъханото действие бе изпълнено с разкош и голота, жарки господарски страсти и религиозна ярост, с подчинение, жестокост, желание, смъртоносна похот и по-продължителна нагледност, когато зрителят трябваше да разгледа жилестите мишници на палачите; историята беше кратка, съставена благодарение на внушителното познаване на тайните въжделения на зрителите, представители на интернационалната цивилизация. Сетембрини като човек на преценките би се отнесъл строго отрицателно към антихуманистическото представление, би порицал със своята пряма и класическа ирония злоупотребата с техниката за оживяването на такива презиращи човека спектакли — това си помисли Ханс Касторп и прошепна нещо подобно на братовчед си. В замяна на това госпожа Щьор, която също бе там и седеше недалеч от тримата, изглеждаше съвсем унесена; нейното червено, просташко лице бе разкривено от удоволствие.

Такъв бе между впрочем случаят и с всички лица, които човек погледнеше. А когато последната трепкаща картина на една част от филма изчезваше, когато в салона светваха светлини и полето на виденията заставаше пред тълпата като празно платно, не можеше дори да има аплодисменти. Нямаше никого тук, комуто да се отблагодарят с ръкопляскания, когото да извикат още веднъж на сцената заради художествените му постижения. Актьорите, събрали се за филма, от който сега хората се наслаждаваха, отдавна бяха се пръснали по всички краища на света; зрителите бяха видели само картини-сенки от продукцията им — милиони картинки и най-кратки зафиксирвания, на които бяха разложили движенията им, за да може по желание многократно да се повтаря заснетото и при трепкащото размотаване на лентата да се връща към стихията на времето. В мълчанието на тълпата след илюзията имаше нещо безжизнено и отвратително. Ръцете висяха безсилни пред Нищото. Хората си триеха очите, гледаха вторачено пред себе си, срамуваха се от светлината и копнееха отново да ги обземе тъмнината, за да гледат отново, за да видят, пресадени в ново време, разкрасени от музика неща, които са били някога си.

Деспотът умря под ножа с рев из разчекната уста, който не се чуваше. После видяха снимки от цял свят; президента на френската република, с цилиндър и орденска лента, отговаряйки от седалката на ландото си на някаква приветствена реч; вицекраля на Индия на сватбата на някакъв раджа; германския престолонаследник на казармен плац в Потсдам. Видяха живота в едно туземско село в Ной-Мекленбург; борба между петли на Борнео; голи диваци, които свиреха с нос на флейти; лов на диви слонове; една церемония в сиамския кралски двор, улица с публични домове в Япония, където гейшите седяха зад дървени решетки като в кафези. Видяха пребрадени самоеди да карат шейни със северни елени през някаква североазиатска снежна пустиня; руски поклонници да се молят в Хеброн; един персийски престъпник, когото наказваха с бой с пръчки. Зрителите присъстваха навсякъде; пространството бе унищожено, времето — спряно, „там и тогава“ бе превърнато в едно стрелкащо се, блуждаещо, колорирано с музика „тук и днес“. Изведнъж се приближи до естествена величина една млада жена от Мароко в коприна на райета, натруфена с огърлица, гривни и пръстени, с разголени наполовина напращели гърди. Ноздрите й бяха разширени, очите й — пълни с животинска жар, чертите й — раздвижени; тя се смееше с белите си зъби, с едната ръка, чиито нокти изглеждаха по-светли от плътта, засенчи очите си, а с другата помаха към публиката. Хората смутено се взираха в лицето на пленителната сянка, която сякаш виждаше, а всъщност не виждаше, която не досягаха никакви погледи и чийто смях и ръкомахане нямаше нищо общо с настоящето, а се отнасяше до някакво „там и тогава“, така че бе безсмислено да й се отговаря. Това, както казахме, примесваше към удоволствието едно чувство на безсилие. После фантомът изчезна. Празна белота покри платното, появи се думата „край“, цикълът на спектакъла се затвори и народът мълчаливо опразни театъра, докато отвън напираше нова публика, която жадуваше да види повторението на действието.

Подканени от госпожа Щьор, която се присъедини към тях, младите хора се отбиха в кафе-сладкарницата на казиното — за да угодят на бедната Карен, която от благодарност бе склопила молитвено ръце. И тук имаше музика. Неколцина музиканти в червени фракове свиреха под диригентството на един чешки или унгарски цигулар, който се бе отделил от малкия си оркестър и бе застанал между танцуващите двойки, като с огнени телодвижения обработваше инструмента си. Светският живот цареше по масите. Разнасяха редки питиета. Братовчедите поръчаха оранжада, за да се поразхладят и те и протежето им, защото беше горещо и прашно, докато госпожа Щьор си избра някакъв ликьор. По това време, каза тя, тук не било още особено оживено. Танцът се разгарял много повече по-късно вечерта; многобройни пациенти от различните лечебни заведения и болни на частни квартири в хотелите и в самото казино — много повече, отколкото сега — идвали по-късно да танцуват и не една жена в напреднал стадий преминавала с танц оттук направо във вечността, като изпивала до дъно чашата на удоволствията и получавала финалното кръвоизлияние в dulci jubilo^[16]. Това, което голямата простотия на госпожа Щьор направи от думите „dulci jubilo“, бе невероятно; първата дума тя бе заела от италианско-музикалния речник на съпруга си и затова я изговаряше „dolce“, а втората звучеше като юбилей или бог знае що — братовчедите едновременно се наведоха да посегнат към сламките в чашите, когато излезе на сцената този латински език, но това не разтревожи госпожа Щьор. Тя по-скоро се опита посредством подхвърляния и язвителни намеци, показвайки опърничаво заешките си зъби, да разбере каква е причината за връзката между тримата млади хора, която й бе напълно ясна само по отношение на бедната Карен; как да не й е приятно, каза тя, когато за своите забавления има като кавалери едновременно двама такива елегантни рицари. По-малко ясен й изглеждаше случаят от страна на братовчедите, но колкото и да бе тъпа и проста, все пак нейната женска интуиция й помогна да подразбере нещичко, макар и наполовина, и то в неговата просташка форма. Защото тя бе разбрала и язвително подхвърляше, че тук истинският и същински рицар е Ханс Касторп, докато младият Цимсен само асистира, и че Ханс Касторп, чиято вътрешна слабост към госпожа Шоша й бе известна, кавалерства на очуканата Карщед само за замяна, тъй като очевидно не знае как да се сближи с рускинята — едно становище, достойно за госпожа Щьор и лишено от морална дълбочина, съвсем незадоволително и плод на просташка интуиция, затова и Ханс Касторп отговори само с един уморен и презрителен поглед, когато тя го бе изказала с плоски закачки. Вярно, връзката му с бедната Карен бе за него един вид насърчителен заместител и едно неопределено помощно средство като всичките други добродетелни начинания. Но в същото време тия благочестиви начинания бяха и самоцелни; задоволството, което изпитваше, когато тъпчеше с каша немощната Малинкрод, когато слушаше от господин Ферге разказите за адския шок на плеврата или виждаше бедната Карен да пляска ръцете си с облепените върхове на пръстите, това удоволствие бе от непосредствено и чисто естество, макар и същевременно да бе и посредствено, и относително; то изхождаше от един дух на култура, противен на този, който господин Сетембрини застъпваше като педагог, но все пак напълно достоен да се приложи и за него изразът placet experiri; така поне се струваше на младия Ханс Касторп.

Къщичката, в която живееше Карен Карщед, се намираше недалеч от водния улей и железния път, който водеше към селото, така че за братовчедите бе удобно да й се обаждат, когато искаха да я вземат за задължителната разходка след закуска. Тръгнеха ли към селото, за да излязат на главната алея, те виждаха насреща си малкия Шиахорн, после по-надясно, три зъбеца, които се наричаха Зелените кули, но сега също бяха покрити с ослепително огрят от слънцето сняг, а още по-надясно купена на селския хълм. На четвърт височина върху склона му се виждаше, обиколено от зидове, едно гробище — гробището на селото, отдето сигурно имаше хубав изглед, по всяка вероятност към езерото, ето защо можеха да го имат пред вид като цел на една разходка. И така един хубав предиобед те, тримата, се упътиха нататък — а сега всички дни бяха хубави: безветрени и слънчеви, тъмносини и искрящо бели, горещи и мразовити. Братовчедите, единият с керемиденочервено лице, другият бронзиран, бяха по костюми, тъй като балтоните много биха им тежали под тоя слънчев пек — младият Цимсен бе в спортен костюм и с гумени шушони, Ханс Касторп също с шушони, но с дълги панталони, тъй като по въпросите за тялото не бе стигнал дотам, за да носи къси. Беше между началото и средата на февруари — през новата година. Точно така, годината се бе сменила, откак Ханс Касторп се бе качил тук горе; сега бяха през друга година, следната. Голямата стрелка на часовника за световното време бе се поместила с една единица: стрелката не бе тъкмо някоя от най-големите, например от ония, които отмерват хилядолетията — съвсем малцина от живите щяха да доживеят това; не бе и стрелката, която отмерваше вековете, не, и тази не. Макар че Ханс Касторп се намираше тук горе не от една година насам, а бе напълнил само малко повече от половина, годишната стрелка неотдавна бе се преместила и сега бе застанала и чакаше като ония големи часовници, чиито минутни стрелки се преместват само по веднъж на всеки пет минути. Но дотогава трябваше месечната стрелка да помръдне още десет пъти, няколко пъти повече, отколкото през досегашния престой на Ханс Касторп тук горе — февруари той вече не смяташе, защото, което бе веднъж почнато, бе вече и ликвидирано, тъй както веднъж разменените пари са все едно похарчени.

И така тримата се разходиха веднъж до гробището на селския хълм — за да бъдем точни, нека споменем и този излет. Идеята за това изхождаше от Ханс Касторп; Йоахим отначало се колебаеше заради бедната Карен, но после разбра и се съгласи, че няма смисъл да си играят на криеница с нея и както ги бе учила госпожа Щьор, крайно предпазливо да я бранят от всичко, което напомня за смъртта. Карен Карщед не се отдаваше още на самозалъгванията на последния период, а добре знаеше какво е положението й и какво означаваше некрозата на върховете на пръстите й. Освен това тя знаеше, че нейните коравосърдечни роднини едва ли ще се погрижат за пренасянето й дома и че, като умре, ще се намери тук горе някое скромно местенце, дето ще я настанят. И в края на краищата можеше да се сметне, че това място за разходка бе по-подходящо в морално отношение за нея, отколкото кое да е друго, например състезанията с шейни и киното — както и между впрочем това посещение на гробището не бе нищо друго освен един акт на другарство към тия там горе при положение, че тримата гледаха на гробището не просто като на забележителност за разглеждане и място за разходка.

Те бавно тръгнаха нагоре в гъша колона, тъй като прокараната пъртина позволяваше да се върви само поединично, оставиха зад и под себе си най-високо разположените вили по склона и на изкачване гледаха как познатата им природна картина отново се измества перспективно и се разкрива по-пълно: тя се разширяваше към североизток, показа се и очакваният изглед към езерото, чиято обиколена от гори повърхност бе замръзнала и покрита със сняг, а там, зад отвъдния бряг, сякаш се срещаха на земята откосите на планината, зад които в надпревара се издигаха върху небесната синева други непознати върхове. Застанали върху снега пред каменния портал, през който се влизаше в гробището, тримата спряха погледи върху този пейзаж и пристъпиха през вратата от ковано желязо, която бе вкопана в каменния портал и бе само притворена.

И тук намериха прокарани пъртини, които водеха помежду заградените с решетки и тапицирани със сняг надгробни могили, тези добре и равномерно подредени легла с техните каменни и метални кръстове, техните малки, украсени с медальони и надписи паметници, но ни се виждаше, ни се чуваше някъде човек. Тишината, уединеността, ненакърнимостта на мястото изглеждаше тиха и тайнствена в не само един смисъл; едно каменно ангелче или амурче с накривена шапка от сняг върху главицата си, което бе свряно нейде в храстите и бе вдигнало пръст до устните си, можеше да мине за добрия дух на това място — за дух на мълчанието, и то на мълчание, което човек чувстваше много силно като противовес и отклик на говоренето, като едно занемяване, съвсем не лишено от съдържание и събития. Тук на двамата мъже сигурно би се удал случай да снемат шапките си, ако бяха с шапки. Но те бяха гологлави, гологлав излизаше вече и Ханс Касторп, и затова вървяха с почтително държане в гъша колона след Карен Карщед, която ги водеше; тежестта на тялото им почиваше върху пръстите на краката и вървейки, те сякаш леко се покланяха надясно и наляво.

Гробището имаше неравномерна форма, то отначало се простираше към юг като тесен правоъгълник, а после, пак на правоъгълници, се разширяваше от двете страни. Очевидно бяха се наложили многократни разширения и към гробището бяха прибавяли ниви. Въпреки това цялата площ изглеждаше вече почти напълно заета — не само покрай зидовете, но и във вътрешните по-малко предпочитани части; човек трудно можеше да види и да каже къде още има свободно място. Тримата пришълци доста време сдържано обикаляха по тесните пъртини и пътечки между гробовете, като тук-таме се спираха, за да разчетат някое име, както и датите на раждането и смъртта. Паметниците и кръстовете бяха скромни, личеше, че малко са стрували. Що се отнася до надписите, имената произхождаха от всички страни на света, звучаха като английски, руски или изобщо славянски, имаше и немски, португалски и други; датите обаче носеха един отпечатък на крехкост, разликата помежду им бе очебийно малка, годините между раждане и смърт навсякъде бяха около двадесет и не много отгоре, характерно за населяващите това общежитие беше тяхната младост, а не тяхната добродетел — неустановен народ се бе събрал тук от целия свят, за да премине окончателно към една хоризонтална форма на съществование.

Някъде дълбоко всред навалицата почиващи, там вътре към центъра на терена, имаше едно местице, дълго колкото човешки ръст, равно и незаето, между две могилки с кръстове, които носеха по един неувяхващ венец; пред него неволно спряха двамата посетители. Те застанаха — госпожицата малко по-напред от двамата й придружители — и зачетоха поизтритите надписи върху камъните; Ханс Касторп, кръстосал ръце пред себе си, се бе унесъл с отворена уста и сънливи очи; младият Цимсен съсредоточено стоеше не само изправен, а дори малко наведен назад; после братовчедите едновременно — любопитно и крадешком, погледнаха лицето на Карен Карщед. Но тя ги забеляза и смирено застана, засрамена, с малко косо издадена глава назад, като притворно се засмя с изострени устни и бърже им смигна.