Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Zauberberg, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
stomart (18.05.2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Томас Ман. Вълшебната планина

Редактор: Недялка Попова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова

Издателство „Народна култура“, София, 1972

 

Aufbau—Verlag, Berlin, 1953

История

  1. — Добавяне
  2. — Разпределяне на бележките по абзаци
  3. — Добавяне на анотация (пратена от solipsizam)

Статия

По-долу е показана статията за Вълшебната планина от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вълшебната планина
Der Zauberberg
АвторТомас Ман
СъздаванеXX век
Германска империя (1871-1945), Германия
Първо издание1924 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияНародна култура
ПреводачТодор Берберов
НачалоEin einfacher junger Mensch reiste im Hochsommer von Hamburg, seiner Vaterstadt, nach Davos-Platz im Graubündischen.
Вълшебната планина в Общомедия

„Вълшебната планина“ (на немски: Der Zauberberg) е роман от германския писател Томас Ман (1875 – 1955), публикуван през 1924 г. [1]

Сюжет

Швейцарският алпийски курорт Давос

През 1912 година Томас Ман прекарва няколко седмици в луксозния швейцарски курорт Давос, където жена му, Катя Ман, се лекува от белодробно заболяване. При влажното и студено време сам той получава леко възпаление на дихателните пътища и за сигурност подлага на преглед бронхите си при шефа на клиниката. Лекарят веднага установява някакво „болно място“ в гърдите на госта и го уверява, че ще постъпи разумно, ако остане в планината половин година на лечение. Писателят не се поддава на изкушението да се откъсне „временно“ от напрегнатия живот в „равнината“, а решава да опише преживяването си в неголям разказ, който да бъде само хумористичен паралел към трагичната новела „Смърт във Венеция“ и да разглежда проблема за смъртта в забавна и пародийно-иронична светлина. Така през следващите дванадесет години се ражда мамонтовият роман „Вълшебната планина“. Причина за това неимоверно разрастване на сюжета е Първата световна война, която предизвиква дълбоки промени в светогледа на писателя и го подтиква към преосмисляне на политическите и естетическите позиции, изразени в критично-полемичната му студия „Размишления на аполитичния“.

Героят като tabula rasa

Томас Ман, 1905 г.

Подобно на автора, героят на романа, току-що дипломиралият се инженер Ханс Касторп, попада в международния санаториум за туберкулозно болни „Бергхоф“. Той е дошъл тук само да посети болния си братовчед и да си почине три седмици, преди да заеме мястото си в една хамбургска корабостроителница. Но веднъж вплетен в мрежите на безжизнения болен свят на санаториума, той сам се разболява и твърде скоро се отчуждава напълно от действителния живот. Недодяланият и изпълнен с младежка наивност бюргер проявява забележителен талант на пациент. Поддава се на всички лекарски терапии, а също на педагогическите усилия на своите самозвани възпитатели.

Първият от тях е италианецът Лодовико Сетембрини, внук на революционер и син на учен-хуманист. Сам той нарича себе си „homo humanus“, тоест човечен човек, и всичко преценява от гледището на бойкия хуманизъм. Заклет рационалист и индивидуалист, Сетембрини се опълчва срещу другия учител на героя, малкия йезуит Лео Нафта, духовен предшественик на европейския тоталитаризъм от XX век. Той от своя страна се нарича „homo dei“, божи човек, и счита насилието, жестокостта и подчинението на индивида неотменни в политическото развитие на Европа и света. Трети учител на Касторп, ала не с проповеди, а с поведението си, става едрият, широкоплещест и белокос минхер Питер Пеперкорн, човек на чувствата и живота, в чието присъствие интелектуалните разговори жалко избледняват.

Ханс Касторп или За възпитанието

Така под кръстосания огън на възпитателни въздействия героят проумява, че към живота има два пътя: единият е обикновеният, прекият и кроткият; другият е лош, той води през смъртта и това е гениалният път. Ханс Касторп стига до възгледа, че всяко по-висше здраве трябва предварително да е преминало през дълбоко опознаване на болестта и смъртта. Затова той се грижи за умиращите, посещава ги, носи им цветя и това му помага да се отнася спокойно към смъртта, да мисли за нея като за част от живота и школа на живота.

Този интерес и на писателя, и на простодушия му герой към патологичното и смъртта е преди всичко от духовен характер. Затова и темата за смъртта в романа се свързва с темата за любовта. Лишеният от особени качества Ханс Касторп се влюбва безнадеждно в една пациентка от руски произход с тесни киргизки очи на име Клавдия Шоша. От болестта тялото ѝ изглежда още по плътско и за нея страстта означава живот в самозабрава заради самия живот. Любовното чувство на героя, както и общуването му със смъртта и болестта превръщат простата материя на неговата душа в сложен дух на прозрението. Касторп претърпява особено „повишаване“ на личността си, което, по думите на самия Томас Ман, го прави способен за нравствени, интелектуални и чувствени приключения, за каквито долу в „равнината“ никога не би могъл дори да сънува.

Одисея на духа

Вълшебството на планината започва с това, че невинната триседмична почивка на героя се превръща в седемгодишна одисея на духа. Той постига мъдростта, овладява тайната на живота, изпълва се с житейската „философия на ведростта“, която му позволява да превъзмогне реалността чрез иронията и пародията. Това най-ясно проличава в главата с надслов „Сняг“, където заблудилият се в гибелно опасни висини Ханс Касторп бълнува своя блян за Човека.

Ледена пързалка в курорта Давос, ок. 1915 г.

Обитателите на „Вълшебната планина“ са омагьосани от непроменчивостта на света около тях и това състояние се издига до метафора на съществуване, в което няма развитие, а вечно повтаряне на вече познати и отдавна изучени периоди от време. Така се създават условията за протичане на един „херметичен самовъзпитателен процес“, на който е изложен героят. Той пребивава във „Вълшебната планина“, забравил напълно астрономическото и календарното време, дори собственото си „биографично време“.

Тъкмо в сънищата, обвит от мъглата на иреалното, Ханс Касторп осъществява своето пробуждане, своето излизане от състоянието на безвремие и безисторичност. Този момент на пробуждане представлява кулминацията на романа, откъдето следва постепенната развръзка или по-точно осъзнаването на липсата на развръзка и приемането на иронично отношение към света като единствено средство за самосъхранение в името на застрашените хуманни ценности.

Критика на културата

Томас Ман, 1926 г.

След Първата световна война, в процеса на тежка светогледна криза Томас Ман стига до прозрението, че „занапред не бихме могли да живеем и творим като досега“ и нарича романа „Вълшебната планина“ средищна и повратна точка на своята художествена продукция. Като във фокус тук са събрани и осветлени критично всички онези духовни, световноисторически, културнофилософски, етически и политически проблеми, течения и тенденции, с които писателят се е занимавал и стълкновявал в годините след войната.

Така романът от една страна представлява равносметка на епохата, понеже обрисува вътрешната картина на предвоенното време в Европа, от друга страна обаче това е роман за времето в трансцендентален смисъл, тъй като има за предмет „чистото време“ в неговия философски, психологически и метафоричен аспект. Тази цел на романа се осъществява с помощта на особена музикална лайтмотивна техника, която създава усещането именно за „кръгово време“, за вечно настояще. Ханс Касторп преминава дълъг път на самообразование, изпъстрен с множество приключения, но се движи не толкова във времето и пространството, които са сякаш замръзнали, колкото в дебрите на съзнанието и психиката. Затова „Вълшебната планина“ се нарежда сред немските образователни романи и неин образен е Гьотевият Вилхелм Майстер.

В тази книга Томас Ман насочва вниманието към дълбоката проблематичност и загубената образователна стойност на европейската културна традиция и показва, че тя вече не може да бъде ръководно начало за съвременно поведение и мислене. Така романът е отправен към идните дни и макар героят да се изгубва от погледа на читателя сред дима и хаоса на войната, той вече е извършил своето вътрешно „повишаване“ и неговият път е определен. Томас Ман нарича „Вълшебната планина“ книга на идейно отричане от много опасни склонности, обаяния и изкушения, книга на сбогуването и на педагогическото самодисциплиниране.

Вижте също

Бележки

  1. Ман, Томас „Вълшебната планина“. Превод от немски Тодор Берберов, изд. „Народна култура“, София, 1972 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.

Външни препратки

№ 34

Веднага вдясно, между пътната врата и антрето, се намираше портиерската ложа; оттам излезе насреща им един прислужник от френски тип, който бе чел вестник до телефона и бе облечен също в сива ливрея като накуцващия човек от гарата; той ги поведе през ярко осветения хол, вляво от който имаше салони. Ханс Касторп пътем погледна натам и видя, че са празни.

— Къде ли са гостите? — попита той, а братовчед му отвърна:

— В лежащо положение. Днес имам отпуск, защото исках да те посрещна. Иначе и аз след вечерята лежа на балкона.

Малко оставаше Ханс Касторп отново да го напуши на смях.

— Какво, посред нощ и в мъгла на балкона ли лежите? — попита той с несигурен глас.

— Да, така е предписано. От осем до десет. Но ела де, виж си стаята и си измий ръцете.

Те се качиха на асансьора, който бе обслужван от французина. Докато се издигаха нагоре, Ханс Касторп си изтри очите.

— Съвсем съм разбит и изтощен от смях — каза той и задиша през устата. — Толкова щуротии ми наприказва… А това за разчленяването на душата бе вече съвсем прекалено, много ми стана. Пък и сигурно съм малко отпаднал от пътуването. И на тебе ли ти са така студени краката? А в същото време лицето ми пари, неприятна работа. Веднага ли ще хапнем? Струва ми се, че съм гладен. При вас тук кухнята добра ли е?

Те безшумно се движеха по кокосовата пътека на тесния коридор. Кълба от млечно стъкло изпращаха от тавана бледа светлина. Стените, бели, покрити с някаква лакова боя, студено отразяваха светлината. Отнякъде се показа медицинска сестра с бяла касинка и пенсне на носа, което бе прикрепила с шнур зад ухото си. Сигурно беше протестантка, без голяма преданост към професията си, любопитна, безпокоена и тормозена от скука. На две места в коридора, пред номерираните, лакирани в бяло врати, стояха някакви балони, големи тумбести съдове с къси гърла, за чието предназначение Ханс Касторп в първия момент не се сети да попита.

— Ето къде си — каза Йоахим. — Номер тридесет и четири. Отдясно съм ти аз, а вляво има една руска съпружеска двойка, хора малко нещо разпуснати и шумни, трябва да се каже, но нямаше как иначе. Е, какво ще речеш?

Вратата беше двойна, със закачалки между двете врати. Йоахим бе запалил средната лампа и в нейната трепетлива яснота стаята изглеждаше весела и спокойна със своите бели, практични мебели, със също така белите, плътни тапети, които можеха да се мият, с чистата подова настилка от линолеум и ленените завеси, които имаха простичка весела бродерия по съвременен вкус. Балконската врата бе отворена; виждаха се светлините на долината и се чуваше далечна танцова музика. Добрият Йоахим бе поставил цветя в една малка ваза върху скрина — каквито бе могъл да намери сред ливадата: малко бял равнец и няколко камбанки, които сам бе набрал по склона.

— Много мило от твоя страна — каза Ханс Касторп. — Каква приветлива стая! Тук човек с удоволствие ще прекара някоя и друга седмица.

— Завчера тук умря една американка — каза Йоахим. — Беренс веднага сметна, че тя, докато дойдеш, ще свърши и че ти ще можеш да заемеш нейната стая. Годеникът й беше при нея, английски флотски офицер, но не се държеше кой знае колко стегнато. Час по час излизаше на коридора, за да плаче, досущ като малко момченце. А после си мажеше бузите с колдкрем, защото бе се бръснал и сълзите му пареха. Завчера вечерта американката получи още два първокласни кръвоизлива и това я свърши. Още вчера сутринта обаче я изнесоха, след което тук естествено основно изпушиха, с формалин, знаеш ли, много добро било за такива цели.

Ханс Касторп възприе тази история с някаква възбудена разсеяност. Застанал със запретнати ръкави пред големия умивалник, чиито никелирани кранове блестяха на електрическата светлина, той едва хвърли бегъл поглед към чисто застланото легло от бял метал.

— Изпушили са, знаменита работа — заговори той словоохотливо и малко непоследователно, като си миеше и бършеше ръцете. — Да, метилов алдехид, него и най-яката бактерия не може да понесе, H2CO2, само че щипе в носа, нали? Разбира се, че най-строгата чистота е първото условие… — Той произнасяше s и t разделено, по хамбургски, докато братовчед му, откакто бе следвал, бе свикнал с по-разпространеното произношение. После продължи с голяма лекота: — Какво исках още да кажа… Вероятно флотският офицер се е бръснел със самобръсначка, така предполагам, а човек много по-лесно се порязва с такова, отколкото с добре наточен бръснач, поне такъв опит имам аз, бръсна се ту по единия, ту по другия начин… А пък възпалената кожа естествено го е боляла от солената вода, така че още от службата сигурно е бил привикнал да употребява колдкрем, нищо лошо не намирам… — И той продължи да разправя, каза, че имал двеста парчета „Мария Манчини“, неговата марка пури, в куфара… Митничарите били много любезни… После предаде различни поздрави от родния град. — Нима тука не отопляват? — викна той изведнъж и изтича до радиатора, за да постави ръцете си върху него.

— Не, нас тук ни държат доста на студено — отвърна Йоахим. — Голямо чудо трябва да стане, за да ги накара да запалят през август централното отопление.

— Август си е август! — каза Ханс Касторп. — Но мене ми е студено! Ужасно ми е студено, особено на тялото, тъй като лицето ми е необикновено пламнало, на, пипни ме да видиш как горя.

Недопустимото предложение да попипат лицето му съвсем не отговаряше на Ханс Касторповата природа и засегна мъчително самия него. А и Йоахим не стори това и само каза:

— То е от въздуха и няма никакво значение.

Самият Беренс по цял ден се разхожда с посинели бузи. Някои никога не привикват. Хайде да вървим, иначе не ще получим нищо за ядене.

Вън отново се мярна късогледата медицинска сестра, която с любопитство ги оглеждаше. Но на първия етаж Ханс Касторп изведнъж се спря, прикован от някакъв безкрайно отвратителен шум, който се чуваше от близко разстояние зад една извивка на коридора, шум не много силен, но толкова подчертано неприятен, че Ханс Касторп направи гримаса и с разширени очи погледна братовчеда си. Беше очевидно кашлица, мъжка кашлица, но кашлица, която не приличаше на никоя друга; Ханс Касторп никога не бе чувал такава, в сравнение с нея всяка друга позната му кашлица бе великолепна, здрава проява на живот — една кашлица без желание и любов, тя не идеше на тласъци, както всяка истинска кашлица, а звучеше като ужасяващо в безсилието си разбъркване на някаква каша от органическо разложение.

— Да — каза Йоахим, — зле изглежда. Австрийски аристократ, знаеш, елегантен мъж, сякаш роден за спортна езда. А сега дотук я е докарал. Но все още ходи насам-натам.

Докато вървяха по пътя си, Ханс Касторп продължи да говори във връзка с кашлицата на спортния ездач.

— Трябва да ме разбереш — подзе той, — аз никога не съм чувал такова нещо, то ми е съвършено ново, естествено ще ми направи впечатление. Има толкова видове кашлица, суха и която се кърти, обикновено казват, че тая, която се кърти, е по-добра, отколкото само да се давиш. Когато на млади години (той каза: „на млади години“) имах ангина, давех се като вълк и всички се зарадваха, когато кашлицата взе да се кърти, още си спомням това. Но такава кашлица като тази не е бивала досега, за мене поне, та това не е вече кашлица на жив човек. Не е суха, а не можеш каза и че се кърти, съвсем не приляга това определение. Струва ти се, че провиждаш човека, виждаш какво има вътре, всичко е пихтия и тиня.

— Е — каза Йоахим, — нали всеки ден я слушам, няма какво да ми я описваш.

— Но Ханс Касторп не можа да се успокои съвсем след, чутата кашлица, той повторно заяви, че можело просто да се погледне във вътрешностите на спортния ездач и когато влязоха в ресторанта, неговите уморени от пътуването очи блестяха възбудено.