Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Zauberberg, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
stomart (18.05.2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Томас Ман. Вълшебната планина

Редактор: Недялка Попова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова

Издателство „Народна култура“, София, 1972

 

Aufbau—Verlag, Berlin, 1953

История

  1. — Добавяне
  2. — Разпределяне на бележките по абзаци
  3. — Добавяне на анотация (пратена от solipsizam)

Статия

По-долу е показана статията за Вълшебната планина от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вълшебната планина
Der Zauberberg
АвторТомас Ман
СъздаванеXX век
Германска империя (1871-1945), Германия
Първо издание1924 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияНародна култура
ПреводачТодор Берберов
НачалоEin einfacher junger Mensch reiste im Hochsommer von Hamburg, seiner Vaterstadt, nach Davos-Platz im Graubündischen.
Вълшебната планина в Общомедия

„Вълшебната планина“ (на немски: Der Zauberberg) е роман от германския писател Томас Ман (1875 – 1955), публикуван през 1924 г. [1]

Сюжет

Швейцарският алпийски курорт Давос

През 1912 година Томас Ман прекарва няколко седмици в луксозния швейцарски курорт Давос, където жена му, Катя Ман, се лекува от белодробно заболяване. При влажното и студено време сам той получава леко възпаление на дихателните пътища и за сигурност подлага на преглед бронхите си при шефа на клиниката. Лекарят веднага установява някакво „болно място“ в гърдите на госта и го уверява, че ще постъпи разумно, ако остане в планината половин година на лечение. Писателят не се поддава на изкушението да се откъсне „временно“ от напрегнатия живот в „равнината“, а решава да опише преживяването си в неголям разказ, който да бъде само хумористичен паралел към трагичната новела „Смърт във Венеция“ и да разглежда проблема за смъртта в забавна и пародийно-иронична светлина. Така през следващите дванадесет години се ражда мамонтовият роман „Вълшебната планина“. Причина за това неимоверно разрастване на сюжета е Първата световна война, която предизвиква дълбоки промени в светогледа на писателя и го подтиква към преосмисляне на политическите и естетическите позиции, изразени в критично-полемичната му студия „Размишления на аполитичния“.

Героят като tabula rasa

Томас Ман, 1905 г.

Подобно на автора, героят на романа, току-що дипломиралият се инженер Ханс Касторп, попада в международния санаториум за туберкулозно болни „Бергхоф“. Той е дошъл тук само да посети болния си братовчед и да си почине три седмици, преди да заеме мястото си в една хамбургска корабостроителница. Но веднъж вплетен в мрежите на безжизнения болен свят на санаториума, той сам се разболява и твърде скоро се отчуждава напълно от действителния живот. Недодяланият и изпълнен с младежка наивност бюргер проявява забележителен талант на пациент. Поддава се на всички лекарски терапии, а също на педагогическите усилия на своите самозвани възпитатели.

Първият от тях е италианецът Лодовико Сетембрини, внук на революционер и син на учен-хуманист. Сам той нарича себе си „homo humanus“, тоест човечен човек, и всичко преценява от гледището на бойкия хуманизъм. Заклет рационалист и индивидуалист, Сетембрини се опълчва срещу другия учител на героя, малкия йезуит Лео Нафта, духовен предшественик на европейския тоталитаризъм от XX век. Той от своя страна се нарича „homo dei“, божи човек, и счита насилието, жестокостта и подчинението на индивида неотменни в политическото развитие на Европа и света. Трети учител на Касторп, ала не с проповеди, а с поведението си, става едрият, широкоплещест и белокос минхер Питер Пеперкорн, човек на чувствата и живота, в чието присъствие интелектуалните разговори жалко избледняват.

Ханс Касторп или За възпитанието

Така под кръстосания огън на възпитателни въздействия героят проумява, че към живота има два пътя: единият е обикновеният, прекият и кроткият; другият е лош, той води през смъртта и това е гениалният път. Ханс Касторп стига до възгледа, че всяко по-висше здраве трябва предварително да е преминало през дълбоко опознаване на болестта и смъртта. Затова той се грижи за умиращите, посещава ги, носи им цветя и това му помага да се отнася спокойно към смъртта, да мисли за нея като за част от живота и школа на живота.

Този интерес и на писателя, и на простодушия му герой към патологичното и смъртта е преди всичко от духовен характер. Затова и темата за смъртта в романа се свързва с темата за любовта. Лишеният от особени качества Ханс Касторп се влюбва безнадеждно в една пациентка от руски произход с тесни киргизки очи на име Клавдия Шоша. От болестта тялото ѝ изглежда още по плътско и за нея страстта означава живот в самозабрава заради самия живот. Любовното чувство на героя, както и общуването му със смъртта и болестта превръщат простата материя на неговата душа в сложен дух на прозрението. Касторп претърпява особено „повишаване“ на личността си, което, по думите на самия Томас Ман, го прави способен за нравствени, интелектуални и чувствени приключения, за каквито долу в „равнината“ никога не би могъл дори да сънува.

Одисея на духа

Вълшебството на планината започва с това, че невинната триседмична почивка на героя се превръща в седемгодишна одисея на духа. Той постига мъдростта, овладява тайната на живота, изпълва се с житейската „философия на ведростта“, която му позволява да превъзмогне реалността чрез иронията и пародията. Това най-ясно проличава в главата с надслов „Сняг“, където заблудилият се в гибелно опасни висини Ханс Касторп бълнува своя блян за Човека.

Ледена пързалка в курорта Давос, ок. 1915 г.

Обитателите на „Вълшебната планина“ са омагьосани от непроменчивостта на света около тях и това състояние се издига до метафора на съществуване, в което няма развитие, а вечно повтаряне на вече познати и отдавна изучени периоди от време. Така се създават условията за протичане на един „херметичен самовъзпитателен процес“, на който е изложен героят. Той пребивава във „Вълшебната планина“, забравил напълно астрономическото и календарното време, дори собственото си „биографично време“.

Тъкмо в сънищата, обвит от мъглата на иреалното, Ханс Касторп осъществява своето пробуждане, своето излизане от състоянието на безвремие и безисторичност. Този момент на пробуждане представлява кулминацията на романа, откъдето следва постепенната развръзка или по-точно осъзнаването на липсата на развръзка и приемането на иронично отношение към света като единствено средство за самосъхранение в името на застрашените хуманни ценности.

Критика на културата

Томас Ман, 1926 г.

След Първата световна война, в процеса на тежка светогледна криза Томас Ман стига до прозрението, че „занапред не бихме могли да живеем и творим като досега“ и нарича романа „Вълшебната планина“ средищна и повратна точка на своята художествена продукция. Като във фокус тук са събрани и осветлени критично всички онези духовни, световноисторически, културнофилософски, етически и политически проблеми, течения и тенденции, с които писателят се е занимавал и стълкновявал в годините след войната.

Така романът от една страна представлява равносметка на епохата, понеже обрисува вътрешната картина на предвоенното време в Европа, от друга страна обаче това е роман за времето в трансцендентален смисъл, тъй като има за предмет „чистото време“ в неговия философски, психологически и метафоричен аспект. Тази цел на романа се осъществява с помощта на особена музикална лайтмотивна техника, която създава усещането именно за „кръгово време“, за вечно настояще. Ханс Касторп преминава дълъг път на самообразование, изпъстрен с множество приключения, но се движи не толкова във времето и пространството, които са сякаш замръзнали, колкото в дебрите на съзнанието и психиката. Затова „Вълшебната планина“ се нарежда сред немските образователни романи и неин образен е Гьотевият Вилхелм Майстер.

В тази книга Томас Ман насочва вниманието към дълбоката проблематичност и загубената образователна стойност на европейската културна традиция и показва, че тя вече не може да бъде ръководно начало за съвременно поведение и мислене. Така романът е отправен към идните дни и макар героят да се изгубва от погледа на читателя сред дима и хаоса на войната, той вече е извършил своето вътрешно „повишаване“ и неговият път е определен. Томас Ман нарича „Вълшебната планина“ книга на идейно отричане от много опасни склонности, обаяния и изкушения, книга на сбогуването и на педагогическото самодисциплиниране.

Вижте също

Бележки

  1. Ман, Томас „Вълшебната планина“. Превод от немски Тодор Берберов, изд. „Народна култура“, София, 1972 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.

Външни препратки

Разсъждение върху чувството за време

Когато отново се качиха горе след яденето, пакетът с одеялата вече лежеше на един стол в стаята на Ханс Касторп и той него ден за първи път си послужи с тях — опитният Йоахим го научи на изкуството да се опакова, тъй както всички тук горе правеха и както всеки новак трябваше да се научи. Разстлаха одеялата, първо едното и после другото, върху лежащия стол, така че голяма част от долния край остана върху пода. После Ханс Касторп легна и почна да се завива с вътрешното одеяло: първо по дължина до под мишниците, после отдолу върху краката, при което седнал трябваше да се наведе и да хване подгънатия долен край от едната и другата страна, да го прегъне внимателно одве и да го изтегли по дължина нагоре, за да се постигне възможната гладкост и равномерност. После по същия начин трябваше да постъпи с външното одеяло — тук манипулацията бе малко по-трудна и Ханс Касторп като начинаещ невежа доста пъшка, докато се навеждаше и пак изправяше, за да се упражни в хватките, на които го учеха. Само няколко стари кримки, каза Йоахим, можели с три сигурни движения да се омотаят едновременно в двете одеяла, но това било рядко и завидно изкуство, за което трябвало не само дългогодишен опит, но и вродена способност. При последните думи Ханс Касторп се разсмя и се отпусна назад, защото го бе заболял гърбът, а Йоахим, който не разбра веднага какво смешно има тук, несигурно го погледна, но после също се разсмя.

— Така — каза той, когато Ханс Касторп вече лежеше на стола, опакован като валяк, отпуснал тила си върху меката ролка за главата и изморен от цялата тази гимнастика, — и двадесет градуса студ да има, пак нищо не може да ти се случи. — И после отиде зад стъклената преградка, за да се опакова и той.

Това за двадесетте градуса се видя много съмнително на Ханс Касторп, защото положително му бе студено, многократно го побиваха тръпки, докато гледаше през дървените сводове ръменето на ситния дъжд вънка, който всеки момент можеше отново да се обърне на сняг. Между впрочем колко чудно, че въпреки тая влага бузите му пламтяха в сух огън, сякаш седеше в претоплена стая. А и се чувстваше жалък, изтощен от упражненията с одеялата — книгата „Ocean steamships“ действително му трепереше в ръцете, щом я вдигнеше пред очите си. Явно, не бе съвсем здрав — крайно анемичен, както бе казал придворният съветник Беренс, затова и така зъзнеше. Но неприятните усещания се притъпяваха от голямото удобство на положението му, от свойствата на лежащия стол, който трудно можеха да се анализират и бяха почти тайнствени, тия свойства Ханс Касторп още при първия опит бе одобрил напълно и те сега отново така щастливо се проявяваха. Дали бе от дебелината на дюшечето, дали от правилния наклон на облегалото, дали от височината и ширината на подпорните за ръцете или може би само от целесъобразната направа на ролката за главата, но едва ли имаше нещо по-хуманно устроено за почивката на уморени крайници от този превъзходен стол за лежане. И сърцето на Ханс Касторп се изпълни със задоволство от това, че му предстояха два празни и сигурно заградени часа, тези осветени от правилника часове на главната почивка, която той напълно одобряваше, макар че беше тук горе само като гостенин. Защото той беше търпелив по природа, дълго можеше да прекарва, без да се занимава с нещо, и обичаше, както си спомняме, свободното време, което увличащата дейност не хвърля в забвение, не разкъсва и не пропъжда. В четири часа следваше следобедният чай с кейкове и сладка; после малко раздвижване навън; след това пак почивка в лежащия стол; в седем часа вечерята; тя като всяко друго слизане в трапезарията бе придружена от известно напрежение и някои забележителности, които човек очакваше с удоволствие, накрай един-два погледа в стереоскопичната кутия, в калейдоскопа и в кинематографичния барабан… Ханс Касторп бе научил наизуст дневната програма, ако и да би било прекалено да се твърди, че, както има една дума, се бе „вживял“ в нея.

Всъщност има нещо особено в това вживяване на чуждо място, в това — нека и така да бъде — мъчително приспособяване и привикване, което човек си налага почти заради самото него, и то с твърдото намерение веднага или скоро след това пак да отвикне и да се върне към предишното си състояние. Такива прекъсвания се включват като интермедии в общия поток на живота с цел за „съвземане“, тоест за обновление и коренна промяна на организма, който е застрашен от изнежване, отпускане и затъпяване поради еднообразния начин на живот. На какво обаче се дължи това отпускане и затъпяване при прекалено дълго неотменяемо еднообразие? Дължи се не толкова на физическа и психическа умора и изхабяване от изискванията на живота (защото тук като лекарство би била достатъчна една обикновена почивка), касае се по-скоро до нещо психическо, до преживяването на времето, което при непрекъсната равномерност е застрашено чисто и просто да се загуби; това преживяване е толкова близко и тясно свързано с чувството за живот, че едното не може да бъде омаломощено, без другото да претърпи едно плачевно накърняване. За същината на скуката има голям брой погрешни представи. Обикновено смятат, че при интересно и ново съдържание времето „отлита“, тоест съкратява се, докато еднообразието и пустотата затрудняват и възпират хода му. Това не отговаря безусловно на истината. Вярно, пустотата и еднообразието могат да разтеглят и направят „скучни“ едни моменти или един час, но те скъсяват и дори унищожават големите и най-големите маси време. В замяна на това едно богато и интересно съдържание може да скъси и да окрили часа и дори деня, но когато времето е повече, то получава широта, тежест и солидност, така че пълните със събития години по-бавно минават от бедните, пусти и леки години, които вятърът издухва и разнася. Това, което наричаме скука, всъщност е по-скоро едно болезнено неусетно минаване на времето вследствие на еднообразието: големите периоди от време се смаляват по начин, който може да ужаси сърцето; ако един ден е като другия, то всичките дни са еднакви и при пълно еднообразие и най-дългият живот ще бъде преживян като съвсем кратък и незабелязано ще отлети. Навикът е приспиване или поне отслабване на чувството за време и ако младите години се преживеят по-бавно, а по-късният живот протича и отминава все по-бързо, това се дължи също на навика. Ние добре знаем, че включването на нови и различни навици в единственото средство да поддържаме живота си, да опресняваме чувството си за време, да постигнем подмладяване, укрепване, забавяне на чувството ни за време, а с това и да подновим чувството си за живот. Такава е целта на промяната на мястото и въздуха, на отиването на бани, на възобновяващата почивка, която ни дава промяната и приключението. Първите дни на някое ново място имат младежки, това ще рече, крепък и широк вървеж — те са между шест и осем. После, когато човек вземе да „привиква“, почва да се забелязва и постепенното скъсяване: който държи на живота или по-точно казано, който иска да се хване за живота, с ужас ще забележи как дните олекват и почват да отлитат; а последната седмица, ако, да речем, са били четири, се отличава със страхотна бързина и лекота. Освежаването на чувството за време естествено е налице и след включването отново в обикновения живот: първите дни в къщи се преживяват, след промяната, пак като нови, широки и младежки, но те са само няколко — човек по-лесно отново привиква към старото, отколкото отвиква от него; ако чувството за време е вече притъпено от възрастта или поради слаба жизненост никога не е било силно развито, то много бързо отново заглъхва; след двадесет и четири часа човек като че ли не е отсъствал и цялото пътуване му е само един нощен сън.

Тези забележки вмъкваме тук само затова, защото младият Ханс Касторп имаше нещо подобно на ум, когато след няколко дни каза на братовчед си (и го погледна със зачервени очи):

— Странно, наистина странно как времето на чуждо място отначало ти се струва дълго. Тоест… Естествено и дума не може да става, че скучая, напротив, мога да кажа, че чудесно се забавлявам. Но като се огледам, значи, ретроспективно, разбери ме правилно, струва ми се, че кой знае колко време вече съм тук горе, цяла вечност ми се вижда да е изтекла от момента, когато дойдох и не разбрах веднага, че съм пристигнал, а ти ми рече „хайде слизай“, помниш ли? То няма нищо общо с измерване или изобщо с разума, въпрос е само на чувство. Естествено глупаво би било да кажа: „Мисля, че вече от два месеца съм тук“ — това би било безсмислица. Мога всъщност само да кажа „много отдавна“.

— Да — отвърна Йоахим с термометър в уста, — и аз го усетих, мога до известна степен да се равнявам по тебе, откак си тука. — И Ханс Касторп се засмя, защото Йоахим бе казал това съвсем простичко, без обяснения.