Читателски коментари

(за „Вълшебната планина“ от Томас Ман)

Пускане на нов коментар

  • 1. Pepola (23 февруари 2014 в 11:48)

    Особена книга. Не мога да кажа, че не е добра, дори се забавлявах с чувството на хумор, с което авторът проявява към героя си. Но също така се отегчих безкрайно, особено в 6-та и 7-ма глава. В началото бяха едни философски разсъждения за времето (поносими все пак), после дойдоха лекциите на Сетембрини и накрая споровете му с Нафта (които едва се издържаха). По едно време от отегчение взех да чета мнения за книгата из нета. Големи суперлативи, голямо възхищение и тук-там някой споделил за скуката. Не се съмнявам, че някои хора наистина изпитват удоволствие от такива четива, но трябва да има и голяма доза снобизъм в суперлативите на други. За ме това е една може би смислена, но много скучна за четене книга. Не мога да преценя до каква степен за това впечатление е виновен превода, но безспорно книгата се нуждае от добър съвременен превод. Този е стар (например, срещнах няколко думи, които изобщо никога не съм чувала, особени граматични конструкции и др.), а и не съм убедена, че е добър. На едно място се усъмних в някакво описание, в което липсваше всякаква логика. За съжаление не знам немски и го сравних с английския превод. И там нещата звучаха доста различно. Та се чудя дали скучните места не ми изглеждаха като празнословни безсмислици поради лош превод.

  • 2. Миглена Николчина (19 декември 2014 в 12:45)

    Към предишния коментар: Слабото познаване на български език поради общия му упадък през последните години прави разбирането на сравнително по-сложните автори трудно. И разбира се, някой друг трябва да е виновен — авотрът, преводачът — вместо да си направим извода, че не познаваме европейската култура, върху която „Вълшебната планина“ размишлява, и нито знаем всички думи, нито владеем синтаксиса на езика, който си въобразяваме като роден.

    • 5. бау (26 януари 2015 в 22:59)

      Госпожо, спестете си назидателния тон, ако обичате. Тук не говорите пред питомците си от катедрата по литература. Не мислите ли, че е нахално да влизате с бутонките по този начин и да представяте едно съждение на вкуса, което не споделяте, като израз на невежество? Аз също като Pepola смятам, че книгата е претенциозна и скучна. Смятам също, че е семпла и куха. И това, представете си, няма нищо общо с познаването или непознаването на европейската култура, върху която „Вълшебната планина“ (уж) размишлява.

      • 6. Оня с коня (26 януари 2015 в 23:10)

        Драги ми бау!

        Да, книгата е претенциозна — предявява високи претенции към читателите си и теб и Pepola категорично отхвърля като такива. Това е вашата орис.

        Колкото до скуката — тя не е качество на нежив предмет. Скуката е човешко изживяване — „Вълшебната планина“ не извиква скука сама по себе си. Просто за такива като теб и Pepola. романът е непроницаем — това го изживявате като скука. За Миглена и мен обаче книгата е интересна. Извод — търсете проблема си с романа на Томас Ман у самите вас. Точка.

        • 7. бау (28 януари 2015 в 06:01)

          „Драги ми бау!

          Да, книгата е претенциозна — предявява високи претенции към читателите си и теб и Pepola категорично отхвърля като такива. Това е вашата орис.“

          *

          А вашата орис с г-жа Николчина каква е — да размахвате мухобойката и да пляскате такива навлеци като мен и Pepola, за да не допуснете мнение, различаващо се от „генералната линия“?

          „Колкото до скуката — тя не е качество на нежив предмет. Скуката е човешко изживяване — «Вълшебната планина» не извиква скука сама по себе си.“

          *

          В предишния си коментар казах, че „смятам“ книгата за претенциозна, скучна, семпла, куха — „смятам“ означава „според мен“; „моето впечатление е…“; „аз мисля, че…“, т.е. просто изразих субективната си гледна точка, без да настоявам всички да я споделят и без да имам претенцията, че съм открил някакво „обективно“ качество на книгата.

          „Просто за такива като теб и Pepola. романът е непроницаем — това го изживявате като скука.“

          *

          Само кухата претенция може да ми докара скука, а не непроницаемостта. Ако непроницаемостта не е самоцелна, може да ме уплаши, да ме очарова, да ме хипнотизира, но не и да ме накара да скучая.

          „За Миглена и мен обаче книгата е интересна.“

          *

          Чудесно. Аз няма да тръгна да споря с вас по този повод и няма да ви слагам етикети. Пуснах коментар, защото се възмутих от агресивния тон на г-жа Николчина, за която нехаресването на книгата е едва ли не белег за глупост и/или невежество. Сега отговарям на вас, защото вие й пригласяте.

          „Извод — търсете проблема си с романа на Томас Ман у самите вас.“

          *

          Проблем за мен няма. Би имало проблем, ако ми се струваше, че зад т.нар. непроницаемост, за която говорите, има нещо забележително, важно и дълбоко, което се достига трудно и което изисква допълнителни усилия от моя страна. Това би било сладка болка, както се казва. Но случаят не е такъв. Би имало проблем и ако романът не ми харесваше, но аз се мъчех да си самовнуша, че непременно трябва го харесам. Обаче аз не мисля, че задължително трябва да харесвам нещо само защото някой „посветен“ е казал, че „така трябва“.

          „Точка.“

          *

          Запетайка.

          Искам да кажа на вас и на г-жа Николчина, че приемам вашите аргументи в определена степен. Да, има творби, към които читателят е добре да пристъпва с предварителна подготовка (или впоследствие да потърси допълнителна информация, за да си изясни някои неща), иначе няма да схване важни детайли или пък изобщо няма да схване смисъла на текста. Полезно е да припомняме необходимостта от подготовка, но трябва (според мен) да го правим така, че човекът отсреща да вижда подадена ръка, а не опит за набиване на канчето. Освен това (според мен) не трябва да забравяме, че нехаресването на текста може да е резултат от неразбиране, но може и да не е. Понякога именно пълното разбиране на текста води до нехаресване (а пък пълната „непроницаемост“ понякога обгражда текста с ореол и човек решава, че това, което чете, задължително ще да е нещо гениално и велико).

          Защо трябва веднага да наритвате събеседника и да го наплювате с приказки от типа „такава ти е орисията“? Не можете да устоите на изкушението да се държите агресивно във виртуална среда? Разбирам. И аз не съм ангел, и аз съм се държал по подобен начин. Но това не ми е носило никаква радост. Не мисля, че носи радост и на вас (освен ако не сте психопат) — по-скоро съжалявате, че не сте демонстрирали интелектуалното си превъзходство по по-интелигентен и по-елегантен начин. Г-жа Николчина също — тя пък като известна интелектуалка и като университетски преподавател можеше да направи много по-смислен коментар, но предпочете да се заяжда. А аз трябваше да си замълча, признавам. Просто няма смисъл да отговарям на подобни коментари и да обяснявам неща, които вие не искате да разберете. Не че не можете, а не искате. А като не искате, всякакви усилия и всякакви приказки са излишни.

          • 8. Оня с коня (28 януари 2015 в 06:49)

            Така разгърнато и аргументирано вече, вашето становище ме впечатли и го приемам като интересно. Виждам, че съм провокирал у вас целонощни размисли…

            Спомням си как на три пъти започвах „Вълшебната планина“. И едва на четвъртия път ми потръгна. Така романът се оказа една от онези книги, които бяха моята предварителна подготовка за това да прочета една немалка библиотека от други книги — художествени (не само на европейски автори), свещени текстове, философски съчинения и научни изследвания. Но това е тема за отделен разговор.

            Благодаря за отговора, бау!

            Точка.

          • 9. 34 (28 януари 2015 в 15:59)

            Според мен, немската литература не е за всеки в 21 век. Например, аз не харесвам американската литература, защото е повърхностна и на ниско ниво на разказ-действие-мисъл-герой. Немските автори са много по-дълбоки, искат да кажат много неща, имат богат опит и различна душевност. Тук идва и проблема с българската публика. Не, че публиката на България е тъпа, но просто немските автори от миналия век, са по-специфични и ангажиращи. Те не грабват веднага,не се разкриват веднага,не е любов от първата страница,а трябва постепенно да се задълбочиш, докато ги разбереш. Нужно е търпение. Това може данякъде да се избегне, ако немската литература на Хесе, Ман,Фройд, Ницше, Брехт, Бйол, Грас и др. се четат не само в оригинал на немски, а и с познаване на техния жизнен път и историческа обстановка. Няколко посещения на Германия, забележителности, хора и музеи също биха допринесли за по-правилното тълкуване на тази литература и особен изказ. Някак си не мога да си представя, да се потопиш напълно в Т. Ман, четейки от кушетката или бюрото в България, нямайки никакъв сблъсък с Германия, а я познаваш само от рекламите и учебниците. Не, че не може, но е по-трудно и изисква жертви, които днешните читатели трудно даваме, защото имаме голям избор.Немските автори (голяма част) не обичат да казват някой неща директно, а под определена форма или изказ.Има дълга традиция във философията и литературата в Германия, която е по-различна от българското светоусещане.

            • 13. notman (30 януари 2015 в 03:00)

              Напоследък пак стана модно да се оплюва всичко „американско“, но обобщаващи изявления, според които всичко, написано в САЩ, е за кошчето за боклук, са меко казано смешни.

              Впрочем Америка е от Огнена земя до Аляска. Все Америка. Правя това уточнение и го адресирам към Вас, защото очевидно има нужда.

  • 3. д. (21 декември 2014 в 11:05)

    Touche !

    А книгата е наистина едно от великите постижения на европейския културен дух и няма еквивалент. Пепола — другият път не се насочвай към мнения, а към критика. Осъзнавайки темите на произведението, то може да стане по-достъпно за тебе. Приятелски съвет, не е заяждане.

  • 4. 34 (15 януари 2015 в 17:19)

    Вълшебната планина съдържа много философия. Изисква пълно съсредоточване и последователност при четене. Но това не пречи да я чета бавно на малки хапки и с удоволствие. Отначало борбата е голяма, докато се свикне със стила, но затова после и наградата е по-сладка. Удоволствие.

  • 10. д г (29 януари 2015 в 06:11)

    Книгата е скучна, това е ясно за всеки читател, който не прибавя към нея своите собствени интереси. Тя няма и как да бъде друга, защото набляга на философското виждане на нещата, само че в западната философия умозрителното разглеждане на света е прекалено натоварено с абстракции. Авторът се е опитал да направи роман като свърже тези абстракции с конкретни герои и ситуации, но в един изкуствен свят на санаториум и болни хора, което няма как да не извика тягостни мисли. Като контрапункт на това се правят отделни връзки с околния делови свят, но те са съвсем бегли и нищо не променят. За времето след ПСВ това е било подходящо, защото войната е предизвикала голямо разочарование в ценностите на деловия свят. Оттогава стана ясно, че не само деловия свят, но и самата западна философия е част от проблема, но това вече е предмет на други книги.

    • 11. 34 (29 януари 2015 в 12:06)

      И какъв е смисъла да четеш Томас Ман в 21 век и точно неговото панорамно произведение „Вълшебната планина“, ако нямаш собствени лични интереси? Насила хубост не става. За да кажеш после сред приятели или колеги на работното място, в кръчмата или в кафенето, че си чел Томас Ман? Че си се преборил с такова скучно, претенциозно произведение от немски автор? Според мен, няма никакъв смисъл да се борим с Томас Ман, ако нямаме собствени интереси в немската културна сфера. Има толкова по-леки, увлекателни и неангажиращи романи на хиляди автори, създали милиони произведения. За всеки вкус съществува по нещо. Ман просто е сложен, изискващ и многопластов. Той се е занимавал с много философски, етически,исторически,социални, литературни,духовни, политически теми и е имал много интереси в различни области. Ман няма еквивалент в българска литература или сред българската интелигенция, затова персоната му остава повече чужда, отколкото близка на българския читател до днес. Тези негови познания и висоти още преди 80–90 г са били далече от културата, вкуса и светогледа на българския читател. Не може да обобщиш знанията си от научната сфера на мисълта и знанията на епохата в едно дебело произведение на изкуството и то да е забавно, и увлекателно, тип приключески или любовен роман,да има разнообразни смени на обстановката и характерите,постоянно да се случва нещо ново, за да се хареса на широката публика от цял свят, Българският читател в голямата си част не е подготвен за такова панорамно произведение като „Вълшебната планина“ и няма смисъл да си губи времето, за да се хвали, че е чел Ман, понеже звучи екзотично, въпреки че не отговаря на вкуса му. За немската литература е много важно да следиш жизнения път на автора,неговото развитие, политическа и социална обстановка, исторически заден план, един вид да се потопиш в Германия — бит, манталитет и култура. Трябва да познаваш и немския език добре, за да оцениш изказа и виртуозността на автора. Така и с другите световни литератури, извадени от контекста — те са мъка и скука за нас, българските читатели.

  • 12. д г (29 януари 2015 в 22:02)

    Четенето на книги е занимание самотно, затова е странно да се хвалиш с него пред другите, както и да се бориш с книгата. Всяка книга има своя специфика, конкретния читател в дадения момент на своя живот също, така че какво ще се получи при тази интеракция може да усети самия читател и да прецени дали да продължи с четенето или не. Кой е писателя и колко пластови са писанията му не е важно, важно е какво предизвикват те сега в ума и чувствата на конкретния читател и дали то е нужно и ценно за него. Сравнението с въздействието на същата книга върху другите е несериозно занимание, поне за читателя който иска да остане читател, не да бъде критик, преподавател по литература или обикновен сноб. Затова читатели четете, всеки трябва да открие книгата, която в този момент на живота му е като добър приятел, който му помага да направи следващата крачка напред. Тази роля на книгата е уникална, тя не може да бъде предвидена от писателя или критика, тя е само за читателя.

    • 14. Stas Kirov (30 януари 2015 в 04:54)

      Много добре казано…

      Дали ще бъде разбрано е отделен въпрос.

      Нужно е обаче мнението на читателя, този дето обича да чете, а не все да анализира или да проверява за правописни грешки, за да запали с ентусиазма си и други, пък нека четенето да си остане близо до интимното преживяване.

      Иначе би било жалко за прочетеното тъй да не предизвика нищо…

      Аз прочетох много книги без никаква предварителна информация, вдъхновен от хубави-човешки коментари към тях.

    • 15. м л (31 януари 2015 в 12:35)

      Докато има читатели като ДГ, книгите ще живеят вечно.Приемете моето искренно възхищение.

    • 16. лилит (31 януари 2015 в 14:37)

      Много смислен и задълбочен коментар, имам чувството, че чета моите мисли, но Вие сте ги написали и така изглеждат завършени. Аз подкрепям Вашето мнение. За всеки читател, има книга, която точно него успява да грабне без значение дали е известен, класик или фантаст, да се правят коментари, че книгата на еди кой си известен писател не е за някой читател защото той не бил дорасъл за него не мисля, че ще промени нещо,

  • 17. 34 (1 февруари 2015 в 19:45)

    И аз като цяло съм абсолютно „за“ с мнението на ДГ, но в конкретния случай „Вълшебната планина“ ми се вижда повърхностно.Имам конкретен въпрос към коментиращите и съгласните. Вие, конкретно ли прочетохте „Вълшебната планина“ на Ман или сте съгласни по принцип с едно или друго мнение, защото то ни звучи просто по-близко и не се замисляме много, много по-дълбоко. Има литература, която може да си я четеш леко и приятно, има литература, която изисква. Затова мненията за вътрешния космос на читателя и отношението читател-творба трябва да са свързани в случая с конкретното образователно произведение на Томас Ман и Ханс Касторп, ,дали той е успял да представи знанието на епохата с развитие в романа си, а не по принцип, как ни харесват или не харесват творбите. Харесва ли ни Ханс Касторп? Чувстваме ли го близък или по-скоро далечен и неразбран.Как приемаме хуманистичните, тоталитарни, „кумунистически“ елементи, елементите за милосърдието, анахронизма, спиритуализма, жестокостта, любовта, правото, свободата и смъртта и т. н.

    Всеки жанр, автор и епоха си имат специфика и не винаги е възможно с кеф да си седнеш и да си четеш дадена книга, а трябва или да се подготвиш предварително, да имаш определени интереси или паралелно докато четеш, иначе ще почувстваш книгата като скучна и излишна.Без да имаш интереси в немскоезичния сектор, ми се струва по-невъзможно някой да седне да чете „Вълшебната планина“ в по-общочовешки план.Някои произведения не стават със спонтанност и авантюризъм. Незнам, дали числото на читателите прочели „Вълшебната планина“ в България остава до днес четирицифрено. За някой автори просто трябва да познаваш езика и да четеш в оригинал, иначе се губи много и произведението бива неразбрано, попада в графата скучно и тъпо, не го почуствах, не е мой тип и следва захвърляне. Може и да е отминало времето на Ман безвъзвратно.Даже, според мен, е отминало. „Вълшебната планина“ не е типично за българския читател, липсва му общата култура, заради различни външни фактори и определен развой на събитията в държавата. Това не го пиша в негативен или обиден аспект, а просто като факт, без някаква емоционална окраска. Едни народи се развиват в една посока, други в друга."Вълшебната планина" е образователен роман от миналия век на едно образование, което няма корен и еквивалент в България. Просто не мога да си представя мнозинството читатели днес да седнат, да грабнат „Вълшебната планина“ и тя да ги спечели веднага, да я разберат и да я изчетат на един дъх от корица до край, да проследят вътрешния космос, одисеята и голямата борба на Касторп, без никаква подготовка в неделната вечер. Подготовката може да е нестандартна — примерно посещение на музей, архив, изложба за Томас и Хайнрих Ман, Давос,слушат Вълшебната планина на Волфганг Фойгт, слушат операта на Вълшебната планина или дори посетят една клиника или др. Може и името Ман да буди негативни асоциации, вместо симпатии.

    Може, коментиралите да коментират пак като прочетат романа и тогава с пресни,лични впечатления, коментарите ще са по-живи и честни. После могат да прочетат за сравнение и „Буденброкс“, „Д-р Фаустус“, нещо от Брата на Т. Ман примерно „Верноподаника“, Курт Тухолски, Х. Хесе (не само Сид(х)арта ), нещо по-следващо от немскоезичния регион като Криста Волф, Ингеборг Бахман, Макс Фриш, Кестнер, защо не и Стефан Швайг. Кафка може да се каже, че скучен, но след едно посещение на музея му в Прага, може да си променим мнението и да преосмислим становището си, защото се докосваме до по-интимни неща от живота на Кафка и го разбираме в нова светлина и т. н. Може да се ползват различни иновации за преоткриване на немскоезичните автори, които носят етикет скучни и сложни и не стават за лека разтуха в неделната вечер.

  • 18. Дейо (26 февруари 2015 в 09:40)

    Ман изучава духовното развитие на Хора в психологическо положение-туберколозно болни в санаториум …които не знаят деня на своето освобождаване …водейки аналогично на концентрационното съществуване -без бъдеще и без цел …

    Апропо …да четеш слаби книги и да не просперираш с подобни ..те принизява до нивото на неможещия дори да чете

  • 19. Mars Lumograph (7 март 2015 в 21:55)

    Точно такава класическа литература не е за всеки, поради банални следствия — време, интерес, обща култура, исторически познания или поне познаване на културната епоха. Факт е, че Томас Ман и цялото му поколение автори не познават източно римската философия известна днес като византииска и въпросната творба е малко трудно смилаема за масовия читател в българия. А сблъсъкът на севера и юга (популярен днес като сблъсък на северно и средиземно море) е актуална тема и вълшебната планина е достатъчно красноречива и многопластова за да задържи интереса на всеки грамотен читател. Не прави чест на редица коментарищи да изпадат в краиности с мненията си при наличието на един такъв анализ на психологическата безисходица достигната от западен рим в търсене на доктрина. Лично не ми допадна вкарването на мистика от азия, но е абсолютно логично с оглед на епохата.

    Доловимо е неразбирането на „И не само с хляб ще живеете“ и анализът на съпруга на Катя Ман е достоен за вниманието, което му се отделя и след близо 100 години.

  • 20. д г (8 март 2015 в 22:02)

    И каква по-точно е източно-римската философия, позната на масовия български читател, но непозната на западния? Кои са нейните водещи представители, школи и как масовия читател в България е обучен на тази философия, при положение че не и особено религиозен? Много се съмнявам в подобни твърдения, както и тези за сблъсъците между севера и юга. Няма никаква нужда до ходим чак до Византия за да правим паралели с 20 век. Сблъсъкът на балканските народи е с Османската империя и той е преди всичко екзистенциален, затова ресурси за собствена култура, философия, литература почти не е имало до Възраждането, като и тогава са били доста ограничени. Нещата в Западна Европа са били съвсем различни, но и там не са били еднакви за всички, затова всъщност се случва и ПСВ. При западнярите има ясно фокусиране върху материалния успех, оттам се стига до ограниченост и алчност, което винаги води до война в крайна сметка. Българите са доволни и да могат да преживеят, защото това е било трудно, за тях когато Запада е просперирал с колониите си.

    Във „Вълшебната планина“ Ман изважда съвременниците си от техния материален свят и ги анализира без него, в обкръжението на планината и санаториума, на болеста и смъртта, така разкрива елементи на душевността им, които долу, в материалното остават латентни. В последната сцена героя е взет от планината и се бие на фронта, защото планината не предлага постоянен изход за хората от това поколение.

    • 21. Mars Lumo (31 март 2015 в 20:42)

      Абсолютно съм съгласен да. Вакуумът след комунизма беше запълнен от агностицизъм в съвременния български читател и от там е труден за разбиране секуларзима на протестантите през 20-ти век. Извън византийската култура не познават например Григорий Палама. Не разбират следователно, че при нас няма сблъсък теология и съвременна наука и от там липсва това търсене на окончателна истина, поради залегналото в източната римска философия, чиято функция сме ние. Липсва им разбиране на невъзможността за абсолютно познание за Бога и уредбата на света и уважението към емпириричните подробности за света. Намират противоречие, което е при нас абсолютно отсъства. Но разбират обратната крайност при руснаците и техните масови сантименти по разни секти. За сметка на това познават може би прекалено Аристотел. Държа да отбележа, че не съм компетентен по темата, коментирам от каквото съм прочел.

  • 22. 34 (11 август 2017 в 20:24)

    През 2015г. излезе много информативна биография на семейство Ман от Тилман Ламе. Биографията осветлява от нови страни личността на Томас Ман, семейството му, събитията и епохата. Авторът доста се е постарал да бъде изчерпателен, но неутрален, да използва най-новите материали и кореспонденция, въпреки някой доста негативни аспекти от живота и делото на Томас Ман и семейството му. Евентуално биографията би била полезна и читателя ще вникне по-навътре в космоса Ман и да разбере защо дадени герои търпят това, а не онова развитие, защо се случва това, а не друго.

Пускане на нов коментар

Уважаеми посетители на сайта, всеки е добре дошъл да изкаже мнението си относно дадено произведение. Имайте предвид, че модераторите ще изтрият коментара или част от него, ако той съдържа обидни и груби нападки към другите, както и ако рекламира собствени възгледи, които не са в контекста на произведението. Ако сте съгласни с това условие, моля, продължете към изпращането на коментара си.

Задължително е попълването на всички полета, както и писането с кирилица. Коментарите с латиница най-вероятно ще бъдат изтрити.

Спазвайте елементарни правописни правила:

  • Започвайте изреченията с главна буква;
  • Оставяйте интервал след препинателния знак, а не преди него!
Разрешени са следните етикети
  • <em>
  • <strong>
Нов коментар