Томас Ман
Вълшебната планина (36)

Още някой

Дълги дни, най-дългите, ако говорим деловито и с оглед на техните слънчеви часове, тъй като астрономическото разтегляне не можеше да въздейства на тяхната забавност — нито що се отнася до всеки един от тях поотделно, нито що се отнася до равномерния им бяг. От пролетното равноденствие бяха изминали почти три месеца, бе дошло лятното слънцестоене. Но тук горе при нас естествената година сдържано следваше календара: едва сега, едва тези дни бе настъпила окончателно пролетта, една пролет още без каквато и да е лятна тегота, пролет с рядък въздух, лека и ухаеща, със сребриста, лъчиста небесна синева и по детски нашарени цъфнали ливади.

Ханс Касторп намери по склоновете същите цветя, каквито на времето — последните — Йоахим любезно бе поставил в стаята му за добре дошъл: бял равнец и звънчета; това бе един знак за него, че годината си се превърта. Но какъв ли не органичен живот трептеше измежду младата изумрудена трева на ливадите, по склоновете и в долината — във вид на звезда, чашка и камбанка или в неправилна форма тоя живот изпълваше слънчевия въздух със сухо ухание: цели маси свиларки и диви теменуги, парички, маргаритки, жълта и червена иглика, много по-красива и по-едра, отколкото Ханс Касторп си спомняше да е виждал някога в равнината, доколкото долу бе обръщал внимание на такива неща; имаше и кимащи планински звънчета, сини, пурпурни и розови, чиито камбанки сякаш бяха с мигли — само тук се срещаха такива.

Той береше от тия миловидни цветя, носеше букети в къщи — със сериозни намерения, не толкова за украса на стаята си, колкото за строго научна обработка, според както си бе наумил. Беше се снабдил с цветарски принадлежности, един учебник по обща ботаника, едно удобно малко лизгарче за изваждане на растенията, един хербарий, една силна лупа; и с тия работи се занимаваше младият човек в своята лоджия — отново лятно облечен, в един от костюмите, които на времето бе донесъл със себе си — също признак за претърколването на годината.

Свежи цветя стояха в много водни чаши по мебелните плоскости във вътрешната стая и върху масичката за лампата до превъзходния лежащ стол. Цветя, полуувехнали, вече клюмнали, но все още със сок, се търкаляха разпръснати върху парапета и пода на лоджията, докато други, разпрострени между листове попивателна хартия, които изсмукваха влагата им, лежаха под преса от камъни, за да може Ханс Касторп да ги налепи сплеснати и сухи с книжни лепенки в албума си. Той лежеше с прегънати колене, като дори ги бе кръстосал едно въз друго, и докато гърбът на отвореното и положено наопаки върху гърдите му ръководство образуваше било на покрив, той държеше дебелия шлифован кръг на увеличителното стъкло между своите прости, сини очи и един цвят, чието венче бе отчасти отстранил с ножа си, за да може по-добре да изследва плодното легло, и който зад силната леща набъбваше до някакво приказно, месесто образувание. Там прашниците изсипваха от върха на филаментите своя жълт прашец, от овариума стърчеше наръбеното стълбче на близалцето и ако го срежеше човек, можеше да се наблюдава нежният канал, през който зрънцата и мехурчетата на цветния прашец се увличаха от захарнист ексудат до яйчниковата кухина. Ханс Касторп броеше, проверяваше и сравняваше; той изследваше строежа и положението на чашковите и цветните листца, на мъжките и женските полови органи, съпоставяше това, което виждаше, със схематичните и естествените изображения, със задоволство установяваше правилността в строежа на познатите му растения и се зае да определя такива, които не знаеше да назове, по системата на Линей за раздел, група, ред, вид, фамилия и род. Тъй като разполагаше с много време, удадоха му се някои успехи в ботаническата систематика въз основа на сравнителната морфология. В хербариума под изсушеното растение той написваше калиграфски латинското име, което хуманистическата наука му бе приложила по галантен начин, записваше и неговите характерни свойства и показваше това на добрия Йоахим, който се чудеше.

Вечер той наблюдаваше звездите. У него беше се събудил интерес към годишния цикъл, макар че бе преживял вече двадесетина обиколки около слънцето, без някога да се бе позаинтересувал за подобни работи. Ако ние самите неволно си послужихме с изрази като „пролетно равноденствие“, това сторихме в неговия дух и с оглед на настоящото му състояние. Тъй като от този вид бяха термините, които напоследък обичаше да подхвърля, а неговите познания и в тази област караха Йоахим да се учудва.

— Сега слънцето наближава да влезе в знака на Рака — почваше той при някоя разходка, — ясно ли ти е? Това е първият летен знак на зодиака, разбираш ли? Движим се през Лъва и Девицата към есенната повратна точка, към равноденствието в края на септември, когато местоположението на слънцето отново ще съвпадне с небесния екватор, както неотдавна през март, когато слънцето навлезе в знака на Овена.

— Това не съм забелязал — каза кисело Йоахим. — Какви ли ги разправяш такива едни? Знак на Овена? Зодиак?

— Точно така, зодиакът. Прастарите небесни знаци — Скорпион, Стрелец, Козирог, Водолей и тъй нататък, как да не се интересува човек за тях! Те са дванадесет, това поне ще знаеш, по три за всяко годишно време, възходящи и низходящи, кръгът на съзвездията, през които странства слънцето — според мен нещо грандиозно! Представи си, открили са ги в един египетски храм като потонна фреска — и то в храм на Афродита, недалече от Тива. И халдейците са ги познавали — халдейците, моля ти се, този стар народ от маги, арабско-семитски, с дълбоки познания в областта на астрологията и прорицанието. И те са изследвали небесния пояс, в който се движат планетите, разделили са го според дванадесетте знака на съзвездията, dodekatemoria, така както са стигнали чак до нас. Това е грандиозно. Това е човечеството!

— Вече казваш „човечество“ като Сетембрини.

— Да, като него или малко по-другояче. Трябва да го приемем такова, каквото е, но все пак то е грандиозно нещо. С голяма симпатия мисля за халдейците, когато си лежа и гледам планетите, които те също са познавали, тъй като не всички са познавали, колкото и умни да са били. Но тези, които не са познавали, не мога да видя и аз, ами че Уран е открит с телескоп едва напоследък, преди сто и двадесет години.

— Напоследък?

— „Напоследък“ казвам, ако позволиш, в сравнение с трите хиляди години дотогава. Но когато си лежа и разглеждам планетите, трите хиляди години също стават „неотдавна“ и аз мисля с добро чувство за халдейците, които също са ги гледали и посвоему са си обяснявали всичко, и това е то, човечеството.

— Е, добре, та ти имаш грандиозни проекти в главата си!

— Ти казваш „грандиозни“, а пък аз казвам „задушевни“ — който както иска да ги нарича. Но когато слънцето навлезе в съзвездието Везни, след около три месеца, дните ще са се смалили дотолкова, че денят и нощта ще бъдат равни и ще продължат да се смаляват до към Коледа, това ти е известно. Но обърни, моля ти се, внимание на това, че докато слънцето преминава през зимните знаци — Козирог, Водолей и Риба, — дните отново почват да растат! Тъй като тогава отново ще настъпи началото на пролетта, за трихиляден път от времето на халдейците, и дните ще продължат да растат през годината, докато отново настъпи началото на лятото.

— Естествено.

— Не, това е една ойленшпигелска дяволия! През зимата дните растат и когато дойде най-дългият, 21 юни, началото на лятото, отново почва надолнището, те отново се скъсяват и тръгваме към зимата. Ти наричаш това „естествено“, но като оставим настрана, че това е естествено, може здравата да се уплашим и трескаво да затърсим място, където да се хванем. Сякаш сам Ойленшпигел е нагласил работите така, че в началото на зимата всъщност да почва пролетта, а в началото на лятото всъщност — есента… Та нас ни водят за носа, подмамват ни да вървим в кръг с перспективата за нещо, което вече пак е повратна точка… Повратна точка в кръга. Защото кръгът се състои от много неразтегливи повратни точки, завоят е неизмерим, посоката няма времетраене и вечността не е „напред, напред“, а „кръжене, кръжене“.

— Престани!

— Лятно слънцестоене! — каза Ханс Касторп. — Лятно слънцестоене! Огньове в планината, около буйните пламъци на които се извиват хора! Не съм виждал това никога, но съм чувал, че така постъпват първични люде, така празнуват първата нощ на лятото, с която почва есента, пладнето и билото на годината, отдето тя тръгва надолу — играят, обикалят и ликуват. За какво ликуват те в своята първичност — можеш ли да разбереш това? За какво са толкова лудешки весели? Дали защото почва слизането към мрака или може би защото досега пътят е бил възходящ и сега настъпва повратът, нощта на лятното слънцестоене, връхната точка, тъгата всред лудешкото веселие? Казвам ти го, както е, с думите, които ми текват. Меланхолно веселие и весела меланхолия карат тия самобитни люде да ликуват и да играят около пламъците, вършат това от позитивно отчаяние, ако искаш да кажем така, в чест на ойленшпигелската дяволия на кръга и на вечността без времетраене на посоката, дяволията, при която всичко се повтаря.

— Не искам да кажа така — промърмори Йоахим, — моля ти се не го стоварвай върху мен. Ама ти с дълги и широки работи се занимаваш вечер, когато си полегнеш.

— Хм, не ще отрека, че твоите занимания с руската граматика са по-полезни. Ти май че скоро ще владееш напълно този език. А това, драги приятелю, сигур ще ти създаде големи предимства, ако има война, опазил ни бог.

— Опазил ни? Говориш като цивилен. Войната е необходима. Без войни светът скоро би прогнил, е казал Молтке.

— Да, светът има такова предразположение. И трябва да ти призная — подзе Ханс Касторп и тъкмо искаше да се върне на халдейците, които също са водили война и завладели Вавилония, макар че са били семити и, значи, почти евреи — когато братовчедите едновременно забелязаха, че двама господа, които вървяха току пред тях, извърнаха глави назад, смутени в собствения си разговор.

Бяха на шосето, между казиното и хотел „Бедведере“, на връщане към селото Давос. Долината се простираше в празнична одежда, в нежни, светли и весели багри. Въздухът бе чудесен. Една симфония от ведрите ухания на цветята по ливадите изпълваше чистата, суха, ярко огрята от слънцето атмосфера.

Те познаха Лодовико Сетембрини заедно с някакъв чужд човек, но той сякаш не ги позна или не пожела да се срещне с тях, защото бърже отново извърна глава и жестикулирайки, се задълбочи в разговора със своя придружител, при което дори се опита да ускори крачките си. Разбира се, когато братовчедите го застигнаха отдясно и живо го поздравиха с поклон, той се показа до немай-къде изненадан, но с едно „виж ти!“ и „дявол да го вземе!“ се опита пак да спре и да остави двамата да го надминат; това те не разбраха, тоест не забелязаха, защото не видяха в него някакъв разумен смисъл. Напротив — зарадвани, че отново го срещат след дълга раздяла, спряха до него и му разтърсиха ръката, като го запитаха как е и с учтиво очакване погледнаха към неговия другар. Тъй те го принудиха да стори това, което очевидно би предпочел да не стори, което обаче на тях им се струваше най-естественото и най-допустимото нещо на света: да ги представи на непознатия; така и стана, докато те ту тръгваха, ту наполовина спираха — със свързващи ръкомахания и весели слова Сетембрини запозна господата, които си подадоха ръце пред гърдите му.

Разбира се, че непознатият, който трябва да беше на годините на Сетембрини, е неговият съквартирант на име Нафта, другият пренаемател на Лукачек, дамския шивач, доколкото младите хора разбраха. Той бе дребен, сух мъж, гладко избръснат, а грозотата му бе толкова заострена и, човек би казал, разяждаща, че братовчедите направо се учудиха. Всичко у него бе заострено, гърбавият нос, който доминираше в лицето му, тясно слепнатата уста, дебелите шлифовани стъкла на очилата, между впрочем от лека направа, които носеше пред светлосивите си очи, и дори мълчанието, което спази и от което можеше да се предположи, че речта му щеше да бъде заострена и последователна. Той бе гологлав, както и трябваше, и без палто; при това бе много добре облечен: неговият тъмносин костюм от каша с бели райета сочеше добра, умерено модна кройка, както установи опитният светски поглед на братовчедите; те между впрочем пресрещнаха един също такъв, измерващ ги от горе до долу поглед от негова, на малкия Нафта, страна. Ако Лодовико Сетембрини не умееше да носи с толкова грация и достойнство своето развласено сако и карираните панталони, неговата фигура щеше неизгодно да контрастира с финия му другар. Но това още по-малко се получаваше, тъй като панталоните бяха съвсем скоро гладени, така че на пръв поглед можеха да минат почти за нови — без съмнение дело на неговия хазяин, както мимоходом си помислиха младите хора. Но ако по качеството и по светската кройка на облеклото грозният Нафта се доближаваше повече до братовчедите, отколкото до своя съквартирант, то не само по-напредналите години го нареждаха на страната на Сетембрини срещу младежите, но и решително нещо друго, което най-подходящо можеше да се отнесе към цвета на лицата на двете двойки, защото едните бяха с кафяв и червен загар от слънцето, другите обаче — бледи; бронзираното лице на Йоахим в течение на зимата още повече бе потъмняло, а лицето на Ханс Касторп пламтеше в розовочервен цвят под русата прическа; италианската бледност на Сетембрини, която много благородно отиваше на черните му мустаци, не бе придобила нищо от слънчевите лъчи, а неговият другар, макар и русокос — косата му между впрочем бе пепеляворуса, металнобезцветна, и той я носеше гладко вчесана назад, от изпъкналото чело до тила, — също така имаше матово бледия тен на брюнетните раси. Двама от четиримата носеха бастуни — Ханс Касторп и Сетембрини, тъй като Йоахим не носеше такъв поради войнишки съображения, а Нафта веднага след като свърши представянето, отново скръсти ръце на гърба си. Те бяха малки и нежни, краката му също бяха деликатни, между впрочем това отговаряше на фигурата му. Това, че изглеждаше простуден и кашляше по някакъв хилав, немощен начин, не им направи впечатление.

Сетембрини веднага преодоля с елегантност оня мимолетен пристъп на смущение и разстроеност от срещата с младите хора. Той се показа в най-добро настроение и с шеговита забележка запозна тримата — например Нафта представи като „princeps scholasticcrum“^[10]. Веселието, каза той, „с блясък се било възцарило в залата на гърдите му“, както се бил изразил Аретино, и това било заслуга на пролетта, една пролет, която му се нравела. Господата знаели, че той намира доста много недостатъци на света тук горе, толкова често вече си бил изливал пред тях душата по този въпрос. Но слава на високопланинската пролет! — тя могла временно да го примири с всичките ужаси на тези сфери. У нея липсвали всички смущаващи и дразнещи елементи на пролетта в равнината. Никакъв кипеж в дълбините! Никакви влажни ухания, никакви задушни изпарения! А само яснота, сухота, ведрина и сурова красота. Това му било по сърце, било великолепно!

Те вървяха в нестройна редица, един до друг и четиримата, доколкото бе възможно, но ту Сетембрини, който държеше десния фланг, трябваше да мине върху платното, когато се разминаваха с идващите на среща им хора, ту фронтът им се разпадаше за момент поради изоставянето и отклоняването на някого от тях, например на Нафта, който бе отляво, или на Ханс Касторп, който вървеше между хуманиста и братовчеда Йоахим. Нафта се изсмя с един приглушен от хремата глас, който при говорене напомняше за звука, издаван от пукната чиния при почукване с кокалчето на пръста. Посочвайки с глава встрани към италианеца, той каза с провлечен акцент:

— Чуйте волтерианеца, рационалиста. Хвали при родата, защото и при най-благоприятни възможности не смущава човека с мистични изпарения, а спазва класическа сухота. Как се казваше влага на латински?

— Humor — извика Сетембрини през лявото си рамо. — Хуморът в наблюдението на природата от страна на нашия професор се състои в това, че той, като света Катарина Сиенска, когато види червени иглики, мисли за раните Христови.

Нафта отвърна:

— Това би било по-скоро остроумно, отколкото хумористично. Но то все пак би значело да се внесе дух в природата. Тя има нужда от малко дух.

— Природата — каза Сетембрини с принизен глас и не говореше през рамо, а сякаш на рамото си — съвсем не се нуждае от вашия дух. Тя сама е дух.

— Не ви ли е скучно с тоя ваш монизъм?

— Аха, вие, значи, признавате, че от жажда за удоволствие разединявате враждебно света, разтрогвате бога от природата.

— Интересно е, че наричате жажда за удоволствие това, което имам на ум, когато казвам страсти и дух.

— Като се помисли, че вие, който си служите с такива големи думи за такива леконравни потребности, понякога ме наричате сметкаджия!

— Вие продължавате да твърдите, че духът означава леконравие. Но той не е крив, че по начало е дуалистичен. Дуализмът, антитезата, това е движещият, страстният, диалектичният, остроумният принцип. Дух е да виждаш света във враждебно разцепление. Всеки монизъм е скучен. Solet Aristoteles quaerere pugnam.^[11]

— Аристотел? Аристотел всели действителността на общите идеи у индивидите. Това е пантеизъм.

— Погрешно. Придадете ли на индивидите субстанциален характер, представите ли си същността на нещата извън общото и като отделно явление, както Тома и Банавентура постъпиха в качеството си на привърженици на Аристотел, вие ще сте освободили света от всяко единство с най-висша идея, той ще бъде извън бога, а бог ще бъде трансцендентален. Това е класическо средновековие, господине.

— Класическо средновековие е една възхитителна комбинация на думи!

— Моля за извинение, но аз прилагам понятието „класически“ там, където е на място, тоест винаги, където една идея стига до своя връх. Класическата древност не винаги е била класическа. Откривам у вас едно неблагоразположение към… свободното разместване на категориите към абсолютното. Вие не желаете също и абсолютния дух. Вие желаете духа, това да бъде демократичният прогрес.

— Надявам се, че сме единодушни в убеждението, че колкото и да е абсолютен, духът никога няма да стане застъпник на реакцията.

— Все пак той винаги е застъпник на свободата!

— Все пак ли? Свободата е законът на любовта към човека, не нихилизъм и злоба.

— От които очевидно се боите.

Сетембрини вдигна ръка над главата си. Препирнята се прекрати. Йоахим учудено поглеждаше ту единия, ту другия, докато Ханс Касторп с вдигнати вежди си гледаше в пътя. Нафта бе говорил остро и неоспоримо, макар че всъщност той се бе застъпвал за по-голяма свобода. Особено неприятен бе неговият начин да противоречи с едно „погрешно!“, при буквата „ш“ да издава устните си напред и после да свива уста. Сетембрини отчасти му бе противоречил весело, отчасти бе влагал и една дружелюбна топлинка в думите си, например там, дето бе призовавал към единство по някои основни възгледи. Сега, докато Нафта мълчеше, той почна да разправя на братовчедите битието на чуждия им човек, с което отговори на потребността от пояснения, която предполагаше у тях след словопрението му с Нафта. Той го остави да говори, без да прояви интерес към това. Бил преподавател по стари езици на горните класове във Фридерицианума, обясни Сетембрини, като по италиански маниер изтъкна колкото може повече ранга на представения. Съдбата му била еднаква с неговата, на Сетембрини, съдба. Доведен тук горе преди пет години от здравословното си състояние, той бил принуден да се убеди, че му се налага дълъг престой, напуснал санаториума и се установил частно у Лукачек, дамския шивач. Гимназията и курорта разумно си осигурила за преподавател този изтъкнат латинист, възпитаник на едно орденско училище (както Сетембрини малко неопределено спомена), който можел да й служи за украшение… С една дума, Сетембрини немалко въздигна грозника Нафта, макар че току-що бе имал с него нещо като абстрактен спор и макар че това крамолно пререкание веднага щеше да продължи.

Защото Сетембрини се зае сега да даде някои сведения за братовчедите, при което между впрочем излезе наяве, че той и по-рано му бе разказвал за тях. Този е, значи, младият инженер с трите седмици, у когото придворният съветник открил възпален участък, каза той, а този тук е надеждата на пруската военщина лейтенант Цимсен. И той заговори за вътрешния бунт у Йоахим и за плановете му да си замине, за да добави, че несъмнено биха засегнали инженера, ако и нему не припишеха същото нетърпение да се върне на работата си.

Нафта направи гримаса. Той каза:

— Красноречив настойник си имат господата. Не се съмнявам, че той правилно тълкува вашите мисли и желания. Работа, работа — моля ви се, той ей сега ще ме назове враг на човечеството, един inimicus humahae naturae, ако дръзна да напомня за времена, когато съвсем не би постигнал с тази фанфара обичайния ефект, за времена, когато противоположното на неговия идеал е било на несравнимо по-голяма почит. Бернар дьо Клерво например е застъпвал друга градация на съвършенството, каквото господин Лодовико дори не е сънувал. Неговото най-долно съсловие се намира в „мелницата“, второто — на „нивата“, а третото — не слушайте, Сетембрини — почива в своето „ложе“. Мелницата е символ на световния живот — не е зле избран. Нивата означава душата на световния човек, която е под въздействието на проповедника и духовния учител. Тази степен е вече по-достойна. В леглото обаче…

— Достатъчно! Знаем! — извика Сетембрини. — Господа, той сега ще ви занимае със смисъла и употребата на безпътното легло.

— Не знаех, че сте превзето благонравен, Лодовико. Като ви гледа човек как намигвате на момичетата… Къде остана езическата непринуденост? Леглото, значи, е място за съвокуплението на любящия с обекта на любовта му и като символ — съзерцателното уединение от света и творението, целящо съединението с бога.

— Тфу! Andate, andate!^[12] — почти разплакан се отбрани италианецът. Но после Сетембрини продължи с достойнство:

— А, не, аз съм европеец, западняк. Вашата градация е чист ориент. Изтокът ненавижда деятелността. Лао Дзъ учи, че бездействието е по-полезно от всяко нещо между небето и земята. Ако всичките люде престанат да действат, щяло да зацари съвършено спокойствие и щастие на земята. Ето го вашето съединение.

— Я виж ти. А западната мистика? А квиетизмът, който може да се похвали с привърженици като един Фенелон, и който учи, че всяко действане е погрешно, тъй като бог иска единствен да действа и ако ти искаш да действаш, ще значи, че го обиждаш? Цитирам противопозициите на Молинос. Все пак изглежда, че духовната възможност да се намери спасение в спокойствието има всеобщо разпространение всред човечеството.

Тук се обади Ханс Касторп. Със смелостта на наивността той се намеси в разговора и заяви, гледайки в пространството:

— Съзерцание, уединение. Има нещо в тях, интересно е да се слуша. Та ние тук горе, може да се каже, живеем в доста голямо уединение. На височина пет хиляди фута си лежим на нашите столове, които са крайно удобни, поглеждаме надолу към света и творението и се отдаваме на размисли. Като си помисля и ако трябва да говоря истината, леглото, тоест лежащият стол, за някакви десет месеца повече ме тикна напред и ме наведе на повече мисли, отколкото мелницата в равнината за цели години, това не мога да отрека.

Сетембрини го изгледа с черните си, печално блестящи очи.

— Инженере — каза той сподавено, — инженере! — И той хвана Ханс Касторп за мишницата и го задържа малко назад, сякаш искаше да му поговори зад гърба на останалите. — Колко често съм ви казвал, че човек трябва да знае какво представлява и да си дава сметка какво му приляга! Каузата на западняка, въпреки всички предложения, е разумът, анализът, действието и напредъкът, а не леглото на ленивеца-монах.

Нафта бе слушал. Той заговори назад:

— На монаха! На монасите се дължи културата на европейската земя! На тях се дължи, че Германия, Франция и Италия не са покрити с непроходими лесове и тресавища, а ни дават жито, плодове и вино! Монасите, господине, са работили на общо основание…

— Ebbè, е тогава?

— Моля ви се. Трудът на религиозния човек не е бил нито самоцел, тоест упоително средство, нито пък смисълът му се е състоял в облагоприятстване на развитието на света или в постигането на икономически изгоди. Той е бил чисто аскетическо упражнение, част от покаятелната дисциплина, средство за спасение. Той е имал — позволете ми да изтъкна това — напълно несоциален характер. Той е бил непомрачен религиозен егоизъм.

— Много съм ви благодарен за разяснението и се радвам да видя, че благодатта на труда се е утвърдила и против волята на човека.

— Да, против неговите намерения. Ние тук не забелязваме нещо маловажно, а разликата между полезното и хуманното.

— Аз пък забелязвам с досада, че вие отново застъпвате разделението на света.

— Съжалявам, че съм си навлякъл вашето неблаговоление, но човек трябва да разпределя и подрежда нещата и да поддържа свободна от нечисти съставки идеята за homo dei^[13]. Вие италианците сте изнамерили сарафлъка и банките, дано бог ви прости това. Но англичаните измислиха икономическото учение за обществото, а това човешкият гений никога няма да им прости.

— А, геният на човечеството бе жив и у големите мислители-икономисти на тия острови!… Вие искахте да кажете нещо, инженере?

Ханс Касторп отрече, но въпреки това каза — а Нафта, както и Сетембрини, го заслушаха с известна напрегнатост:

— Вие, господин Нафта, би трябвало следователно да харесвате професията на братовчед ми и да сте съгласен с неговото нетърпение да й се отдаде… Аз съм цивилен човек до мозъка на костите, братовчед ми често ме упреква за това. Не съм дори служил, явно съм чедо на мира и дори понякога съм си помислял, че като нищо бих могъл да стана и духовник — питайте братовчед ми, неведнъж съм му казвал такива неща. Но като не обръщам внимание на моите лични склонности — а може би, точно погледнато, съвсем няма нужда да не им обръщам внимание, — намирам у себе си голямо разбиране и симпатия към военното съсловие. Случаят тук е дяволски сериозен, „аскетически“, ако искате — преди малко бяхте така любезен да си послужите с този израз, — това съсловие винаги трябва да си дава сметка, че ще има работа със смъртта — с която и духовното съсловие се занимава, — та и с какво друго, ако не с нея. Затова и войнишкото съсловие има тази bienseance^[14], тази йерархия, това послушание и испанската чест, ако мога така да се изразя; горе-долу все едно дали човек носи униформена корава яка или колосано плисирано жабо, това се свежда към едно и също, към „аскетичното“, както преди малко толкова забележително се изразихте… Не знам дали ми се удава да ви изложа хода на мислите си…

— Напълно, напълно — каза Нафта и хвърли поглед към Сетембрини, който си въртеше бастуна и разглеждаше небето.

— И затова смятам — продължи Ханс Касторп, — че наклонностите на братовчед ми трябва да ви са симпатични след всичко, което казахте. В случая не мисля за „трон и олтар“ и за такива съчетания, с които много хора, просто привързани към реда, благонамерени хора, понякога оправдават връзките между едното и другото. Мисля за това, че трудът на войнишкото съсловие, тоест службата — в този случай говорят за служба — съвсем не се полага заради икономически изгоди и няма никакви връзки с „икономическото учение за обществото“, както вие се изразихте, затова и англичаните имат само малко войници, неколцина за Индия и неколцина за дома, за паради…

— Няма смисъл да продължавате, инженере — прекъсна го Сетембрини. — Войнишкото съществование — казвам това, без да искам да засегна нашия лейтенант — духовно е под всяка критика, тъй като то е чисто формално, то по начало е лишено от съдържание, основният тип на войника е наемникът, който се е оставял да го завербуват за една или друга кауза — с една дума, съществувал е войникът на испанската контрареформация, войникът на революционните войски, Наполеоновият войник, Гарибалдиевият войник, пруският. Готов съм да говоря за войника, ако знам за какво се бие!

— Обстоятелството, че той се бие — настави Нафта, — представлява все пак едно осезаемо свойство на неговото съсловие, нека му признаем това. Възможно е това свойство да е достатъчно, за да престане въпросното съсловие да бъде „духовно под всяка критика“, но то го поставя в една сфера, недостъпна за погледа на буржоазното жизнеутвърждаване.

— Всичко, което благоволявате да наречете буржоазно жизнеутвърждаване — отвърна Сетембрини с предната част на устните си, докато ъглите на устата му строго се изопнаха под извитите мустаци, а шията му по съвсем особен начин, косо и на тласъци, се измъкна от яката му, — винаги ще бъде готово да се застъпи по всеки възможен начин за идеите на разума и нравствеността и за тяхното законно влияние върху млади, колебаещи се души.

Последва мълчание. Младите хора слисани гледаха в земята. След няколко крачки Сетембрини, който отново бе привел в естествено положение главата и шията си, каза:

— Не бива да се чудите, този господин и аз често се караме, но това става между приятели и въз основа на известно добро разбирателство.

Олекна им. Господин Сетембрини бе постъпил рицарски и хуманно. Ала Йоахим, който имаше добри намерения и смяташе да мине към по-безобиден разговор, въпреки това каза, сякаш се намираше под нечий натиск и принуда и като че против волята си:

— Случайно говорехме за войната, братовчед ми и аз, преди малко, когато вървяхме зад вас.

— Чух — отговори Нафта. — Аз долових тази дума и се огледах. Политиканствате ли? Световното положение ли обсъждате?

— О, не — засмя се Ханс Касторп. — А и отде накъде да се занимаваме с него. За братовчед ми от професионална гледна точка не би подхождало да се занимава с политика, а аз доброволно съм се отказал, нищо не разбирам от нея. Откакто съм тук, дори вестник не съм взел в ръката си…

Както и по-рано веднъж, Сетембрини намери това достойно за порицание. Той веднага се прояви като напълно осведомен по общите линии и ги прецени одобрително, доколкото нещата показваха едно развитие, благоприятно за цивилизацията. Демократичната идея напредвала. Той заяви, че притежава поверителни сведения, според които младотурското движение току-що било завършило приготовленията си за преврат и основни реформи. Турция като национална и конституционна държава — какъв триумф за човечеството.

— Либерализиране на исляма — взе го на подбив Нафта. — Превъзходно. Просветен фанатизъм — много добре. Между впрочем това засяга вас — обърна се той към Йоахим. — Ако Абдул Хамид падне, ще се свърши с вашето влияние в Турция и Англия ще се настани там като протектор… Трябва напълно сериозно да се отнесете към връзките и информациите на нашия Сетембрини — обърна се той към двамата братовчеди, но това прозвуча дръзко, защото изглеждаше, че ги смята за склонни да не се отнасят сериозно към Сетембрини. — Той познава национал-революционните движения. В родината му поддържат добри връзки с английския Балкански комитет. Но какво ще стане с Ревалските споразумения, ако на вашите младотурци им провърви? Едуард Седми няма да може вече да гарантира на русите свободното преминаване през Дарданелите, а пък в случай че Австрия въпреки това се съвземе за активна балканска политика, то…

— Вие само катастрофи предсказвате! — отби удара Сетембрини. — Николай обича мира. Нему дължим Хагските конференции, които представляват морални факти от първостепенно значение.

— Е, след своето малко злополучие в Ориента Русия все още се нуждае от известен отдих!

— Тфу, господине. Не би трябвало да се подигравате с мечтите на човечеството за усъвършенстване на обществото. Народът, който тури крак на тези стремежи, сам ще се подложи на морална прокуда.

— За какво друго е политиката, ако не да създаде възможност на единия и другия за морално опозоряване!

— Вие сте привърженик на пангерманизма?

Нафта сви рамене, които не бяха съвсем равномерни. Той май че беше и малко крив — в добавка към общата си грозота. Той не сметна за нужно да отговори. Сетембрини отсъди:

— Във всеки случай това, което казвате, е цинично. Във великодушните усилия на демокрацията да се наложи в света вие не желаете да видите нищо друго освен политическо хитруване…

— Вие, изглежда, искате да видя там идеализъм или дори религиозност? Касае се до последните немощни движения на остатъка от инстинкта за самосъхранение, с който още разполага една обречена световна система. Катастрофата трябва неминуемо да настъпи, тя идва по всички пътища и по всички начини. Вземете британското държавническо изкуство. Потребността на Англия да си осигури индийския гласис е законна. А последствията? Едуард знае не по-зле от вас и от мене, че властниците в Петербург трябва да възстановят престижа си след манджурския неуспех и че едно отклонение на революцията им е необходимо като насъщния хляб. Въпреки това той — сигурно защото е принуден — насочва към Европа руския стремеж за разширение, събужда задрямалите съперничества между Петербург и Виена…

— Ах, Виена! Вие се безпокоите за това препятствие по пътя на света, сигурно защото виждате в прогнилата империя, чиято столица е Виена, мумията на Свещената римска империя на германската нация.

— А у вас откривам русофилство, сигурно от хуманистична симпатия към цезаропапизма.

— Господине, демокрацията може да очаква дори от Кремъл повече — отколкото от Хофбург, и срам е за страната на Лутер и Гутенберг…

— То освен това вероятно е и глупост. Но и тази глупост е инструмент на фаталността…

— Ах, не ми говорете за тая фаталност! Човешкият разум трябва само да поиска да бъде по-силен от фаталността и да бъде по-силен.

— Иска се винаги само съдбата. Капиталистическа Европа си иска своята.

— Човек вярва в приближаването на войната, ако не я мрази достатъчно.

— Вашата омраза е напълно безпочвена, ако не я насочите на първо място към държавата.

— Националната държава е принципът на земния живот, който вие желаете да отдадете на дявола. Но направете нациите свободни и равни, защитете слабите и малките от потисничество, създайте справедливост, създайте национални граници…

— Границата на Бренер, знам. Ликвидацията на Австрия. Бих искал да знам как мислите да постигнете това без война!

— Аз пък наистина много бих искал да знам дали някога съм осъждал националната война.

— Ако слушам добре…

— Не, трябва да призная това на господин Сетембрини — намеси се Ханс Касторп в спора, който бе следил, докато, ходейки, наблюдаваше с наклонена глава ту единия, ту другия от говорещите. — Братовчед ми и аз многократно сме имали удоволствието да разговаряме с него по тия и други подобни неща, тоест естествено ние се ограничавахме да го слушаме как развива становищата си и как изяснява всичко. Ето защо мога да потвърдя, а и братовчед ми ще си спомни за това, че господин Сетембрини неведнъж е говорил с въодушевление за принципа на движението, на бунта и на световното усъвършенстване, който сам по себе си не е някой особено миротворен принцип, така поне смятам, и че ни е говорил за трудностите, които този принцип трябва да преодолее, преди да се установи всеобщата щастлива световна република. Това бяха неговите думи, макар че те естествено бяха много по-пластични и по-литературни от моите, от само себе си се разбира. Което обаче съвсем точно зная и си спомням буквално, защото като закоравял цивилен направо се уплаших от него, това е, дето ни каза, че този ден ще настъпи, понесен ако не от гълъбови крака, то от орлови криле, (уплашиха ме орловите криле, както си спомням) и че Виена трябва да бъде улучена в главата, ако искаме да отворим пътя на щастието. Не може, значи, да се твърди, че господин Сетембрини е отричал изобщо войната. Прав ли съм, господин Сетембрини?

— Приблизително — подхвърли италианецът е отвърната глава, като въртеше бастуна си.

— Зле — изсмя се грозно Нафта. — Ето че собственият ви ученик сам ви приписва войнолюбиви наклонности. Assument pennas ut aguilae^[15]…

— Дори Волтер е поддържал цивилизационната война и е препоръчвал на Фридрих Втори една война против турците.

— Вместо това той се съюзи с тях, хе-хе. Ами световната република! Отказвам се да питам какво ще стане с принципа на движението и бунта, когато се установи щастието и единството. В този момент бунтът ще бъде вече престъпление…

— Вие много добре знаете, а и тези млади господа знаят, че се отнася до прогреса на човечеството, който се предполага като безкраен.

— Всяко движение обаче е кръгообразно — каза Ханс Касторп. — В пространството и във времето, това учат законите за съхранение на масата и за периодичността. Братовчед ми и аз преди малко тъкмо за това разговаряхме. А може ли да става дума за прогрес при едно затворено движение без права посока? Когато съм полегнал вечер и наблюдавам зодиака, тоест половината, която се вижда, и като си помисля за древните мъдри народи…

— Не би трябвало да умувате и да мечтаете, инженере — прекъсна го Сетембрини, — а решително да се доверите на инстинктите на вашата възраст и на вашата раса, които трябва да ви подтикнат към деятелност. И вашите познания по естествена история трябва да ви приобщят към идеята за прогреса. Вие виждате как в неизмерими периоди от време животът се развива напред и нагоре от инфузорията до човека, вие не можете да се съмнявате, че пред човека стоят открити още безкрайни възможности за усъвършенстване. Ако пък се хванете за математиката, ще проследите вашия цикъл от съвършенство към съвършенство и ще се подкрепите с ученията на нашия осемнадесети век, според който човек първоначално е бил добър, щастлив и съвършен, а само обществените заблуждения са го обезобразили и осакатили според тези учения и по пътя на критичната работа върху обществения строеж той отново трябва да стане добър, щастлив и съвършен, ще стане…

— Господин Сетембрини пропусна да добави — намеси се Нафта, — че идилията на Русо е едно хитроумно изопачаване на черковната доктрина за някогашното състояние на човека — без държава и без грехове, за неговата първоначална пряка връзка с бога като негово чадо, към което състояние трябва да се върне. Възстановяването на божествената държава след унищожението на всички земни форми лежи обаче в предели, където се докосват земята и небето, сетивното и свръхсетивното, спасението е трансцендентно, а що се отнася до вашата капиталистическа световна република, драги докторе, много странно е, когато ви чува човек да говорите в тоя контекст за „инстинкт“. Инстинктивният елемент е напълно на страната на националния и сам бог е вложил у човека естествения инстинкт, който е подтикнал народите да се отделят един от друг в отделни държави. Войната…

— Войната — извика Сетембрини, — дори войната е била принудена да служи на прогреса, както ще признаете, ако си спомните за някои събития от вашата любима епоха, искам да кажа: за кръстоносните походи! Тези цивилизационни войни са поощрили по най-щастлив начин връзките между народите в икономическата и търговската област и са обединили под знака на една идея западното човечество.

— Много търпимост проявявате по отношение на идеята. Толкова по-учтиво искам да ви поправя, че освен оживлението на връзките, които предизвикаха, кръстоносните походи съвсем не допринесоха за едно международно равновесие, а, напротив: научиха народите да се различават един от друг и много насърчиха развитието на идеята за национална държава.

— Много правилно, доколкото става дума за отношението на народите към попщината. Да! Тогава почна да се укрепва чувството за честта на националната държава срещу дръзките клерикални претенции…

— А забележете, че това, което наричате дръзки клерикални претенции, не е нищо друго освен идеята за човешкото единство под знака на духа!

— Познаваме този дух и благодарим.

— Ясно е, че вашата националистическа мания ненавижда космополитизма на черквата. Бих искал обаче да знам как смятате да свържете с това отвращението от войната. Вашият клонящ към античното култ към държавата трябва да ви направи застъпник на позитивното право и като такъв…

— До правото ли стигнахме? В международното право, господине, живее идеята за естественото право и всечовешкия разум.

— Хм, вашето международно право пак не е нищо друго освен едно изопачаване от страна на Русо на ius divinum^[16], което няма нищо общо нито с природата, нито с разума, а почива върху откровението…

— Да не спорим за понятията, професоре! Наричайте безпрепятствено ius divinum това, което аз почитам като естествено и международно право. Главното е да се издигне над позитивните права на националната държава едно право по-висше, общопризнато, което да осъществи разрешаването на спорни въпроси от общ интерес посредством арбитражни съдилища.

— Посредством арбитражни съдилища! Като чуя тази дума! Посредством един буржоазен арбитражен съд, който ще решава въпросите на живота, ще установява волята божия и ще предопределя историята! Добре, толкова за гълъбовите крака. А къде остават орловите криле?

— Буржоазното благонравие…

— Хе, буржоазното благонравие не знае какво иска! Викат за борба против намалението на раждаемостта, настояват за поевтиняване на разноските за отглеждане на децата и за професионалната подготовка. А при това човек се задушава всред навалицата и всички професии са така претъпкани, че борбата около копанята поставя в сянка ужасите на всички досегашни войни. Свободни места и градове-градини! Закаляване на расата! А защо ни е закаляване, щом като цивилизацията и прогресът изискват да няма вече война? Войната би била средство против всичко и за всичко. За закаляването и дори против намалението на раждаемостта.

— Шегувате се. Това вече не е сериозно. Нашият разговор се разпада, и то в един подходящ момент. Стигнахме — каза Сетембрини и с бастуна си посочи на братовчедите скромната къщурка, пред която бяха спрели. Тя се намираше почти на края на селото — на пътя, от който я разделяше само една тясна градинка. От своите оголени корени се издигаше кучешко грозде, обкръжаваше входната врата и протягаше извита в дъга и прилепнала о зида ръка към партерния прозорец вдясно, който представляваше малка дюкянска витрина. Партерът бил на бакалина, обясни Сетембрини. Квартирата на Нафта се намирала на първия етаж до шивачницата, а сам той живеел на тавана. Имал там едно спокойно ателие…

С изненадващо подчертана любезност Нафта изрази надежда, че след тая им среща ще има и други.

— Елате ни на гости — каза той. — Бих рекъл: елате ми на гости, ако д-р Сетембрини нямаше по-стари права върху вашето приятелство. Елате, когато искате, щом като имате настроение за една малка беседа. Аз ценя обмяната на мнения с младежта, пък и може би не съм съвсем без педагогическа опитност… Щом като нашият майстор на катедрата (той посочи към Сетембрини) иска да запази за буржоазния хуманизъм всички добри разположения и призвания, ще трябва да го оборим. До скоро виждане, значи.

Сетембрини взе да го увърта. Имало трудности, каза той. Дните на лейтенанта тук горе били вече преброени, а пък инженерът сигурно щял да спазва още по-усърдно режима, за да може в скоро време да го последва долу в равнината.

Младите хора се съгласиха отначало с единия, после с другия. Те бяха приели поканата на Нафта с поклон, а в следния миг с глава и рамене признаха забележките на Сетембрини за правилни. Така всичко остана открито.

— Как го нарича той? — попита Йоахим, когато се възкачваха по виещия се път към „Бергхоф“.

— Чух нещо като „майстор на катедрата“ — каза Ханс Касторп — и тъкмо за това си мислех и аз. Трябва да има някакъв такъв виц; пък и странни прозвища са си прикачили. Сетембрини нарече Нафта „princeps Scholasticorum“ — и то не беше лошо. Схоластиците, това бяха май учените люде на Средновековието, догматически философи, ако искаш. Пък и на няколко пъти стана дума за Средновековието — при което се сетих как Сетембрини още първия ден каза, че тук при нас много неща му се стрували средновековни: стана дума за това покрай Адриатика фон Милендонк, покрай името й… А той как ти се хареса?

— Малкият ли? Не особено. Доста работи каза, които ми се харесаха. Арбитражните съдилища, разбира се, са чисто лицемерие. Но той самият по-малко ми се хареса, човекът може да е казал много добри работи, но каква полза, ако сам е някаква съмнителна личност. А че той е съмнителен, не ще можеш да отречеш. Само историята с „мястото за съвъкуплението“ вече бе напълно съмнителна. При това той има еврейски нос, я го поразгледай малко! Такава смачкана фигура винаги имат само семитите. Сериозно ли смяташ да посетиш тоя човек?

— Разбира се, че ще го посетим! — заяви Ханс Касторп. — Това, дето ти се вижда смачкан, се дължи само на твоята военщина. Но и халдейците са имали такива носове, а са били дяволски осведомени, и то не само в областта на окултните науки. У Нафта също се крие нещо от окултните науки, той не малко ме интересува. Не ще взема да твърдя, че вече съм го прозрял, но ако по-често се срещаме с него, може би ще го разберем какво представлява и съвсем не смятам за изключено при този случай и ние да поумнеем малко.

— Ах, човече, ти все поумняваш тук горе с тая твоя биология и ботаника и с твоите неудържими повратни точки. А с „времето“ почна да се занимаваш още първия ден. Но ние сме тук, за да оздравяваме, а не за да поумняваме — да оздравеем напълно, за да ни пуснат най-сетне на свобода и да се върнем в равнината, изписани като здрави!

— Само в планината вирей свободата! — изпя лекомислено Ханс Касторп. — Ти най-напред ми кажи какво е свободата — продължи той вече без песен, — нали Нафта и Сетембрини току-що спореха по този въпрос и не постигнаха съгласие. „Свободата е законът за любовта към човека“ — казва Сетембрини и това напомня за неговия дядо, за карбонара. Но колкото и храбър да е бил карбонарът, колкото и храбър да е сам нашият Сетембрини…

— Да, той нещо помръкна, когато стана дума за лична храброст.

— … Аз все пак смятам, че той се бои от някои работи, от които дребният Нафта не се бои, разбираш ли, и че неговата свобода и храброст са малко нещо превземки. Смяташ ли, че той би имал смелост de se perdre et meme de se laisser deperir?^[17]

— Какво почна пък по френски да ми приказваш?

— Ей така… Та атмосферата тук е толкова интернационална. Не знам кому това би се повече понравило: на Сетембрини ли, заради неговата буржоазна световна република, или на Нафта, заради неговия йерархичен космополис. Много внимавах, както виждаш, но работата не ми стана ясна, напротив, още повече се обърках от приказките им.

— Винаги е така. Многото приказки и мнения само объркване докарват. Казват ти, не е важно какво мнение има този или онзи, а дали е мъж на място. Най-добре е човек изобщо да няма мнение, а да си гледа службата.

— Е, да, ти, като ландскнехт и чисто формална личност, можеш да говориш така. С мене е друго, аз съм цивилен човек и се чувствам някак си отговорен. Вълнувам се, когато виждам такова объркване: как единият проповядва интернационалната световна република и по начало ненавижда войната, при това обаче е такъв патриот, че на всяка цена държи за граница по Бренер и за тая цел иска да води някаква цивилизаторска война, и как другият смята държавата за дяволска работа и ти опява за някакво всеобщо обединение на хоризонта, а в следния момент защищава правото на естествения инстинкт и взема на подбив мирните конференции. Непременно трябва да идем, за да ги проумеем. Вярно, ти казваш, че тук няма какво да поумняваме, а трябва да оздравяваме. Но тия неща, човече, би трябвало да се поддават на обединение, ако пък не смяташ така, ти се опитваш да разделяш света на две, а един такъв опит винаги е голяма грешка, вземи си добра бележка от това.