Включено в книгата
Оригинално заглавие
Братья Карамазовы, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 81 гласа)

По-долу е показана статията за Братя Карамазови от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Братя Карамазови.

Братя Карамазови
Бра́тья Карама́зовы
Първата страница от първото издание на романа
Първата страница от първото издание на романа
Автор Фьодор Михайлович Достоевски
Първо издание 1879-1880 г.
Руска империя
Издателство „Русский вестник“
Оригинален език руски
Жанрове Философски роман
Семейна сага
Вид роман
Поредица Петокнижие
Предходна „Юноша“

Издателство в БГ 1892 – Васил Юрданов (Шумен)
Преводач Васил Юрданов (1892)

бележки
  • първо издание на български език от 1892 г. в Шумен
Братя Карамазови в Общомедия

„Братя Карамазови“ (на руски: Бра́тья Карама́зовы) е роман на руския писател Фьодор Достоевски, публикуван през годините 1879-1880 в списание „Руски вестник“. Творбата е последната книга на знаменития автор, считана за неговото най-добро произведение и един от големите шедьоври на световната литература.

Книгата е философски роман, разглеждащ етически проблеми като Бог, свободата на волята и морала. Действието се развива в Русия от XIX век, като мястото на дейстивето има сходства със Старая Руса, където е написана по-голямата част от текста.

По произведението на Достоевски са направени редица филми, сериали и театрални пиеси, базирани или вдъхновени частично от първоизточника. Известната американска трупа „Летящите Братя Карамазови“, занимаващи се с жонглиране и комични изпълнения, взимат името си от руския роман.

Сюжет

Историята се върти около трима братя, всеки от тях с коренно различен характер: най-големият – Дмитрий Карамазов е безразсъден и буен войник, Иван Карамазов е циничен интелектуалец, а Альоша Карамазов религиозно и добродушно момче, който желае да влезе в манастир, под наставленията на своя старец Зосима. Баща на тримата е Фьодор Карамазов, който влиза в остра разправа с Димитрий заради наследството си. Буйният младеж се заканва публично, че ще убие баща си. Когато старецът умира изненадващо и мистериозно, всички обвинения падат върху Дмитрий. Истинският виновник на подлото деяние обаче се оказва Павел Фьодорович Смердяков – прислужник и незаконен син на Фьодор Карамазов. Смердяков признава за своето престъпление на Иван Карамазов, от чиито нихилистични концепции се повлиява да извърши злото деяние. След изповедта убиецът се самоубива.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

  • Фьодор Павлович Карамазов – заможен помешчик, баща на Дмитрий, Иван и Алексей. Жени се два пъти: първия за Аделаида Ивановна, от която е първият му син. Описан е налудничав и развратен старец, който води пиянски и сладострастен живот. Държи се абсурдно и шутовски, но чрез хитрост успява да урежда имотите и парите си. Изключително алчен и сребролюбив, готов на измами и изнудвания, за да се добере до голяма сума пари или богати имоти. Започва като беден помешчик. Избягва и се жени за богата наследница от дворянския род Миусови само заради паричните облаги. Успява да вземе от нея известна сума пари, преди да се разделят. Загива трагично и неясно.
  • Дмитрий Фьодорович Карамазов – първи син на Фьодор Крамазов от първия му брак с Аделаида Ивановна.
  • Иван Фьодорович Карамазов – втори син на Фьодор Карамазов и първи от втория му брак.
  • Алексей Фьодорович Карамазов – трети син на Фьодор Карамазов и втори от втория му брак.
  • Аделаида Ивановна Миусова – първата съпруга на Фьодор Павлович и майка на Дмитрий Фьодарович. Красавица, произхождаща от дворянския род Миусови. Аделаида е буйна и своенравна девойка, надарена със забележителна физическа сила. Избягва и се жени за Фьодор не по любов, а като израз на бунт към установените норми на обществото. Веднага след отвличането Миусова разбира, че мрази новия си мъж. Брачния им живот е напрегнат, изпълнен с множество скандали. Говори си, че самата тя често пребивала Карамазов. Нещастният съвместен живот приключва с бягството на Миусова с един обеднял учител-семинарист в Петербург, където след време умира при неизяснени обстоятелства.

Стил на писане

Историята в „Братя Карамазови“ се разказва от измислен безименен персонаж, който живее в същия град, обитаван от семейство Карамазови. Сюжетът включва много ретроспекции, странични истории и пасажи, посветени изцяло на даден образ от романа. Известна част от книгата е главата „Великият инквизитор“, разказана от Иван на Альоша, която заживява свой живот като разказ, отделен от обемната творба.

Външни препратки

Книга осма
Митя

I. Кузма Самсонов

А Дмитрий Фьодорович, на когото Грушенка, отлитайки към новия живот, „заръча“ да предадат последния й поздрав и нареди да помни навеки едничкия час на нейната любов, в това време, без да знае нищо за нея, също беше страшно объркан и неспокоен. Последните два дена беше в такова невъобразимо състояние, че наистина можеше да получи възпаление на мозъка, както сам казваше отсетне. Альоша не можа да го намери предния ден сутринта, а брат му Иван не можа същия ден да си уреди среща с него в кръчмата. Хазаите на квартирката, където живееше, по негова заповед скриха следите му. А той тия два дена буквално се блъскаше на всички страни, „борейки се със съдбата си и спасявайки себе си“, както сам разказваше после, и дори няколко часа отсъствува от града по една бърза работа, макар че го беше страх да остави Грушенка дори за минута, без да я дебне. Всичко това се изясни впоследствие най-подробно и документално, но сега ще набележим фактически само най-необходимото от историята на тези ужасни два дни в неговия живот, които предшествуваха страшната катастрофа, която така внезапно се разрази над неговата съдба.

Грушенка, макар и да бе го обичала един-едничък час истински и искрено, което си е вярно, ала го и мъчеше същевременно понякога наистина жестоко и безпощадно. Най-важното, че той не можеше да отгатне нищо от нейните намерения; да разбере нещо с ласка или сила също не беше възможно, няма да се подлъже за нищо на света, а само ще се разсърди и съвсем ще му обърне гръб — това му беше съвсем ясно. Митя подозираше тогава с право, че и тя самата е обзета от някаква борба, от някаква необичайна нерешителност, мъчи се да се престраши за нещо и все не може да се престраши, затова той не без основание предполагаше със свито сърце, че понякога тя сигурно го мрази с тази негова страст. Може би наистина беше така, но какво именно измъчваше Грушенка, той все пак не разбираше. В същност за него целият въпрос, който го мъчеше, се състоеше само от два варианта: или той, Митя, или Фьодор Павлович. Тук му е мястото да се отбележи един безспорен факт: той беше абсолютно сигурен, че Фьодор Павлович непременно ще предложи (ако вече не е и предложил) на Грушенка законен брак, и нито за миг не вярваше, че старият сластолюбец се надява да мине само с трите хиляди. Така мислеше Митя, понеже познаваше Грушенка и нейния характер. Ето защо понякога можеше да му се вижда, че цялата мъка на Грушенка и цялата й нерешителност също идват само от там, че не знае кого от тях да избере и с кого от тях ще има най-голяма сметка. А за скорошното завръщане на „офицера“, сиреч онзи съдбоносен човек в живота на Грушенка, чието пристигане тя беше очаквала с такова вълнение и страх, колкото и да е странно, тия дни изобщо не му минаваше през ум. Наистина, че Грушенка тия последни дни изобщо не беше му споменавала за това. Но той добре знаеше от самата нея за писмото, което беше получила преди месец от този бивш свой прелъстител, знаеше донякъде и съдържанието му. Тогава, в един злобен момент, Грушенка му показа това писмо, но за голямо нейно учудване той не придаде на това писмо почти никакво значение. И много трудно би било да се обясни защо: може би просто защото, сам угнетен от цялото безобразие и ужас на борбата със собствения си баща за тази жена, той вече не можеше дори да си представи нищо по-страшно и по-опасно за себе си, поне по това време. А за годеника, който неочаквано изскочи отнякъде след петгодишното изчезване, той просто дори и не вярваше, особено пък, че скоро ще дойде. Пък и в самото това първо писмо на „офицера“, което бе показано на Митенка, се говореше за пристигането на този нов съперник доста неопределено: писмото беше много мъгляво, много превзето и изпълнено само с въздишки. Трябва да отбележа, че Грушенка тогава скри от него последните редове на писмото, в които се говореше малко по-определено за пристигането. При това Митенка си спомняше впоследствие, че в този миг беше доловил в лицето на самата Грушенка като че ли някакво неволно и гордо презрение към това послание от Сибир. После Грушенка не му съобщаваше вече нищо за по-нататъшните си връзки с този нов съперник. По такъв начин малко по-малко той дори съвсем забрави за офицера. Мислеше само за това, че каквото и да стане и както и да се обърнат нещата, предстоящият окончателен сблъсък с Фьодор Павлович съвсем е наближил и най-напред предстои тази развръзка. Със свито сърце всеки миг очакваше решението на Грушенка и все вярваше, че то ще дойде някак внезапно, по вдъхновение. Изведнъж тя ще му каже: „Вземи ме, твоя съм навеки“ — и всичко ще свърши: той ще я грабне и веднага ще я отведе накрай света. О, веднага ще я отведе, колкото може, колкото може по-далече, ако не накрай света, то някъде накрай Русия, ще се ожени там за нея и ще заживее с нея incoghito, така че никой да не знае нищо за тях нито тук, вито там и никъде. Тогава, о, тогава веднага ще започне съвсем нов живот! За този друг, обновен и вече „добродетелен“ живот („непременно, непременно добродетелен“) мечтаеше постоянно и до лудост. Той жадуваше това възкресение и обновление. Мръсното блато, в което беше затънал по своя собствена воля, извънредно много му тежеше и той, както и мнозина в такива случаи, най-много от всичко вярваше в промяната на мястото: само да не са тия хора, само да не са тия обстоятелства, само да се махне от това проклето място — и всичко ще се възроди, ще тръгне поновому! Ето в какво вярваше и какво жадуваше.

Но това само в случай на първото, щастливо решение на въпроса. Имаше и друго решение, представяше си и друг, но вече ужасен изход. Изведнъж ще му каже: „Иди си, вече се разбрахме с Фьодор Павлович и ще се омъжа за него, а ти не ми трябваш“ — и тогава… но тогава… Митя впрочем не знаеше какво ще стане тогава, до последния час не знаеше, трябва да признаем това. Нямаше определени намерения, не беше обмислял престъпление. Единствено следеше, шпионираше и се мъчеше, но все пак се готвеше само за първия, щастливия изход на своята участ. Дори отпъждаше всяка друга мисъл. Но тук вече започваше съвсем друга мъка, явяваше се едно съвсем ново и допълнително, но също съдбоносно и неразрешимо обстоятелство.

Именно: в случая, че тя му каже: „Твоя съм, води ме“, как ще я отведе? Къде са му средствата за това, парите? Тъкмо по това време му бяха свършили всички доходи от подаянията на Фьодор Павлович, които досега не бяха прекъсвали в продължение на толкова години. Разбира се, Грушенка имаше пари, но в това отношение Митя изведнъж се оказа страшно горд: той искаше да я отведе и да започне с нея нов живот със собствени средства, а не с нейни; не можеше дори да си представи, че ще вземе пари от нея, и страдаше от тази мисъл до мъчително отвращение. Не се разпростирам тук върху този факт, не го анализирам, а само отбелязвам: такова беше състоянието на душата му в тази минута. Всичко това може би ставаше косвено и някак дори несъзнателно даже от тайните мъки на съвестта му за грабителски присвоените пари на Катерина Ивановна: „Пред едната съм подлец и пред другата веднага ще се превърна в същия подлец — мислеше тогава, както сам по-късно признаваше, — пък и Грушенка, ако разбере, няма да пожелае такъв подлец.“ И тъй, откъде да се вземат средства, откъде да се вземат тези съдбоносни пари? Иначе всичко ще пропадне, нищо няма да стане, „и единствено затова, че не съм имал пари, о, позор!“

Ще избързам малко: там е работата, че той може би знаеше откъде да намери тези пари, знаеше може би и къде стоят те. По-подробно този път няма да говоря, защото после всичко ще се изясни, но ето къде беше най-голямата му беда и макар и неясно, но ще, го спомена; за да вземе тези пари, които стояха някъде си, за да има право да ги вземе, трябваше предварително да върне трите хиляди на Катерина Ивановна — иначе „аз съм джебчия, аз съм подлец, а не желая да започвам новия живот като подлец“ — реши Митя и затова си даде дума целия свят да преобърне, ако трябва, но непременно да върне тези три хиляди на Катерина Ивановна, на всяка цена и преди всичко. Окончателният процес на това решение се извърши у него, така да се каже, в най-последните часове от живота му, именно след последната му среща с Альоша, преди два дни, онази вечер, по пътя, след като Грушенка бе наскърбила Катерина Ивановна, а Митя като изслуша от Альоша разказа за случилото се, си призна, че е подлец, и му поръча да предаде това на Катерина Ивановна, „ако това може поне донякъде да я облекчи“. Именно тогава, през тази нощ, след като се раздели с брат си, той почувствува в изстъплението си, че по-добре е дори „да убие и ограби някого, но да върне дълга на Катя“. „По-добре пред него, убития и ограбения, да съм убиец и крадец, че и пред всички хора, и в Сибир да отида, отколкото Катя да има правото да каже, че съм й изневерил, откраднал съм й парите и с нейните пари съм избягал с Грушенка да започвам добродетелен живот! Такова нещо не мога!“ Така си каза Митя, скърцайки със зъби, и наистина понякога можеше да си представи, че ще свърши с възпаление на мозъка. Но засега се бореше…

Чудно нещо: ще рече човек, при подобно решение за него не оставаше вече нищо друго освен отчаянието; защото откъде ще намери изведнъж толкова пари, и то такъв голтак като него? А в същност той до края през цялото това време все се надяваше, че ще намери тези три хиляди, ще му дойдат, ще му паднат някак сами, ако ще и от небето. Но точно така става с хората, които като Дмитрий Фьодорович цял живот умеят само да харчат и прахосват получените по наследство пари, а как се печелят пари нямат никакво понятие. Най-фантастичен вихър се изви в главата му, след като се раздели онзи ден с Альоша, и обърка всичките му мисли. Затова стана така, че започна с една безкрайно налудна постъпка. А може би именно в такива положения за подобни хора най-невъзможните и фантастични постъпки да изглеждат най-възможни. Той внезапно реши да отиде при търговеца Самсонов, покровителя на Грушенка, да му предложи един „план“ и да вземе от него срещу този „план“ наведнъж цялата необходима сума; за комерческата страна на плана си никак не се съмняваше, а се съмняваше само как ще възприеме постъпката му самият Самсонов, ако рече да я възприеме не само от комерческата страна. Макар че знаеше този търговец по лице, Митя не се познаваше с него и никога дори не бяха говорили. Но неизвестно защо у него, и то от много отдавна, се беше създало убеждението, че този стар развратник, вече с единия крак в гроба, може би в този момент няма да има нищо против, ако Грушенка уреди някак живота си честно и се омъжи за „благонадежден човек“. И че не само няма да се противи, но и че той самият го желае и стига да има подходящ случай, ще му съдействува. Дали по някакви слухове, или от някои думи на Грушенка, но той беше решил също, че старикът може би ще предпочете за Грушенка него пред Фьодор Павлович. Може би мнозина от читателите на нашата повест ще сметнат тази негова надежда за подобна помощ и това намерение да си вземе годеницата, така да се каже, от ръцете на нейния покровител за много груби и недостойни от страна на Дмитрий Фьодорович. Мога да отбележа само, че Митя си представяше миналото на Грушенка вече за окончателно преминало. Той гледаше на това минало с безкрайно състрадание и бе решил с всичкия плам на своята страст, че веднъж Грушенка да му каже, че го обича и ще го вземе, и веднага ще стане съвсем нова Грушенка, а заедно с нея и той — съвсем нов Дмитрий Фьодорович, без никакви пороци, само с добродетели: двамата ще си простят взаимно и ще започнат вече съвсем нов живот. Колкото до Кузма Самсонов, той го смяташе, в това вече изчезнало яко дим минало на Грушенка, за човек съдбоносен в нейния живот, когото тя обаче никога не е обичала и който, най-важното, вече също е „отминал“, свършил, така че и той вече изобщо не съществува. При това Митя сега не го броеше вече и за човек, защото всички в града знаеха, че той е само една болна развалина, запазила е Грушенка отношения, така да се каже, само бащински, а съвсем не като по-раншните, и това вече отдавна е така, вече почти цяла година е така. Във всеки случай тук имаше и много простодушие от страна на Митя, защото при всичките си пороци той беше много простодушен човек. Поради това свое простодушие, между другото, той беше сериозно убеден, че старият Кузма, като пътник за другия свят, искрено се разкайва за миналото си с Грушенка и че сега тя няма по-предан покровител и приятел от този безвреден вече старец.

И на другия ден след разговора с Альоша в полето, след който Митя почти не спа цялата нощ, той се появи в дома на Самсонов към десет часа сутринта и каза да съобщят за него. Къщата беше стара, мрачна, много просторна, двуетажна, с постройки в двора и с крило. На долния етаж живееха двамата женени синове на Самсонов със семействата си, престарялата му сестра и неомъжената му дъщеря. В крилото пък живееха двамата му управители, единият от които също с голямо семейство. И децата му, и управителите живееха на тясно в отредените им помещения, но горния етаж заемаше само старецът и не пускаше да живее при него дори дъщеря му, която се грижеше за него и която в определените часове и в неопределените му повиквания трябваше всеки път да тича при него горе, въпреки че отдавна страдаше от задух. Това „горе“ се състоеше от множество големи приемни стаи, мебелирани по едновремешната мода на търговците с дълги скучни редове неугледни кресла и столове от махагон покрай стените, с кристални полилеи в калъфи, с мрачни огледала между прозорците. Всички тези стаи стояха съвсем празни и необитаеми, защото болният старец се беше свил само в една стаичка, в отдалечената си малка спалничка, където му прислужваше една стара слугиня със забрадени коси и едно „момче“, което пребиваваше на една пейка в коридора. Старецът вече почти не можеше да ходи с подутите си нозе и съвсем рядко ставаше от коженото си кресло, а бабата го придържаше под ръка, за да се разходи нагоре-надолу из стаята. Беше строг и неразговорлив дори с тази старица. Когато му съобщиха, че е дошъл „капитанът“, веднага нареди да не го приемат. Но Митя настояваше и каза да му съобщят още веднъж. Кузма Кузмич разпита подробно момчето как изглежда, да не е пиян? Да не буйствува? И получи отговор, че е „трезвен, но не ще да си отиде“. Старецът пак отказа. Тогава Митя, който беше предвидил всичко това и специално си беше взел за подобен случай хартия и молив, написа ясно на листа един ред: „По извънредно важна работа, която много касае Аграфена Александровна“ — и го изпрати на стареца. След като се поколеба малко, старецът нареди на момчето да въведе посетителя в салона, а старицата изпрати долу да каже на по-малкия му син веднага да се яви горе при него. Този по-малък син, мъж-върлина и с неимоверна сила, който се бръснеше и се обличаше по немски (самият Самсонов ходеше с кафтан и носеше брада), се яви незабавно и безмълвно. Всички те трепереха пред баща си. Бащата повика този юначага не защото го беше страх от капитана, той никак не беше страхлив по характер, а само така, за всеки случай, по-скоро за да има свидетел. Съпровождан от сина си, който го поведе под ръка, и от момчето, най-подир се дотътри в салона. Вероятно изпитваше и доста силно любопитство. Този салон, дето чакаше Митя, беше една грамадна, смазваща душата стая с прозорци от двете страни, с галерия, с боядисани като имитация на мрамор стени и с три грамадни кристални полилея в калъфи. Митя седеше на едно столче при входната врата и с нервно нетърпение очакваше участта си. Когато старецът се показа на отсрещната врата, на десетина стъпки от стола на Митя, той скочи веднага и с твърди, войнишки крачки тръгна към него. Митя беше облечен прилично, със закопчан сюртук, с кръгла шапка в ръка и с черни ръкавици, точно както преди три дни в манастира при стареца, на семейната среща с Фьодор Павлович и братята. Старецът важно и строго го чакаше прав и Митя изведнъж почувствува, че докато отиваше към него, онзи го огледа целия. Митя беше изненадан от извънредно подпухналото в последно време лице на Кузма Кузмич: долната му бърна, и без туй дебела, приличаше сега на някаква увиснала мекица. Важно и мълчаливо се поклони на госта, посочи му едно кресло до канапето, а той самият, като се подпираше на ръката на сина си, с болезнени пъшкания почна бавно да се настанява на канапето отсреща, така че Митя, като видя мъчителните му усилия, веднага почувствува в сърцето си разкаяние и деликатен срам за сегашното си нищожество пред това толкова важно лице, което беше обезпокоил.

— Какво искате от мене, господине? — изговори, след като седна най-сетне, старецът, бавно, ясно, строго, но вежливо.

Митя трепна, понечи да скочи, но пак седна. След това веднага започна да говори високо, бързо, нервно, с жестове и явно в изстъпление. Личеше, че е стигнал до ръба, че загива и търси последен изход, а не успее ли, готов е дори да се хвърли в реката. Всичко това старецът Самсонов сигурно разбра моментално, макар че лицето му остана непроменено и студено като на истукан.

„Благородният Кузма Кузмич навярно е чувал вече неведнъж за моите кавги с баща ми Фьодор Павлович Карамазов, който ми ограби наследството от собствената ми майка… понеже вече целият град говори за това… защото тук всички дрънкат което не им е работа… А освен това може да знаете от Грушенка… извинете: от Аграфена Александровна… от многоуважаемата и почитана от мене Аграфена Александровна…“ — така почна, но се забърка още от първата дума Митя. Няма да излагаме дословно цялата му реч, а ще направим само резюме. Работата, значи, била там, че той, Митя, още преди три месеца „най-специално“ се съветвал (каза именно „най-специално“, а не специално) с адвокат в губернския град, „със знаменит адвокат, Кузма Кузмич, с Павел Павлович Корнеплодов, сигурно сте чували за него? Високо чело, почти държавнически ум… той ви познава… говори за вас най-хубави неща“… — пак се обърка Митя. Но неговите обърквания не го спираха, той веднага ги прескачаше и продължаваше по-нататък и по-нататък. Та този същият Корнеплодов, като го разпитал подробно и разгледал документите, които Митя могъл да му представи (за документите се изказа малко неясно и особено в скороговорка на това място), се произнесъл, че колкото се отнася до село Чермашня, което би трябвало да принадлежи на него, на Митя, по майка, наистина би могло да се предяви иск и да се тури натясно старецът безобразник… защото не са затворени всички врати и правосъдието знае откъде да се провре. С една дума, можело да се очаква Фьодор Павлович да доплати още шест хиляди, дори и седем, понеже Чермашня все пак струва не по-малко от двадесет и пет хиляди, тоест сигурно двадесет и осем, „тридесет, тридесет, Кузма Кузмич, а аз, представете си, не съм взел от този жесток човек дори седемнадесет!…“ Та, значи, аз, Митя, зарязах тогава тази работа, защото не умея да се разправям с правосъдието, а като дойдох тук, намерих се в чудо от един насрещен иск (тук Митя пак се забърка и пак прескочи набързо): та дали не бихте пожелали вие, благородни Кузма Кузмич, да поемете всички мои права срещу този изверг, а да ми дадете само три хиляди… Вие в никакъв случай няма да загубите, кълна ви се, кълна ви се в честта си, в честта си, а напротив, можете да спечелите шест или седем хиляди вместо тези три… Но най-важното е да може да се свърши с това „дори още днес“. „Аз там чрез нотариуса или каквото трябва… С една дума, готов съм на всичко, ще ви дам всички документи, каквито поискате, всичко ще подпиша… и тази сделка да я свършим веднага и ако е възможно, стига да е възможно, още тази сутрин… Само да можете да ми дадете тези три хиляди… защото никой капиталист не може да се мери с вас в това градче… и с това ще ме спасите от… с една дума, ще спасите бедната ми глава за едно благородно дело, за едно възвишено дело, може да се каже… защото аз храня най-благородни чувства към една особа, която вие много добре познавате и за която се грижите бащински. Иначе не бих дошъл при вас, ако не беше бащински. И ако щете, тук трима са ударили глави, защото съдбата е страшилище, Кузма Кузмич! Реализъм, Кузма Кузмич, реализъм! А понеже вас отдавна трябва да ви изключим, ще останат две глави, както се изразих може би несполучливо, но аз не съм литератор. Тоест едната глава е моята, а другата — на оня изверг. И така избирайте: или аз, или оня изверг? Всичко сега е във вашите ръце — три съдби и два жребия… Извинете, уплетох се, но вие разбирате… виждам по вашите почтени очи, че разбрахте… А пък ако не сте разбрали, аз още днес се хвърлям в реката, и толкова!“

Митя прекъсна нелепата си реч с това „и толкова“, скочи от мястото си и зачака отговор на глупавото си предложение. На последната фраза той изведнъж и безнадеждно почувствува, че всичко е загубено, и най-вече, че беше надрънкал страшни глупости. „Чудно нещо, докато идвах насам, всичко изглеждаше добре, а сега каква глупост!“ — внезапно мина през отчаяния му ум. През цялото време, докато говореше, старецът седеше неподвижно и го следеше с леден израз в погледа. Но след като го държа една минута в очакване, Кузма Кузмич изрече най-накрая с най-решителен и отчайващ тон:

— Извинете, ние с такива работи не се занимаваме.

Митя изведнъж почувствува, че нозете му се подкосяват.

— Но какво да правя сега, Кузма Кузмич! — изломоти той с измъчена усмивка. — Тогава с мене е свършено, как мислите?

— Извинете…

Митя продължаваше да стои прав и да гледа неподвижно събеседника си право в очите, когато изведнъж забеляза, че нещо се раздвижи в лицето на стареца. Той трепна.

— Вижте какво, господине, на нас такива работи не ни прилягат — бавно изговори старецът, — ще има разправии със съдилища, адвокати, голяма беля! Но ако искате, има тук един човек, обърнете се към него…

— Боже мой, но кой е той?… Вие ме възкресявате, Кузма Кузмич! — изведнъж запелтечи Митя.

— Той не е тукашен, този човек, и сега не се намира тук. Той е от селата, търгува с гори, Копоя му викат. От една година се пазари с Фьодор Павлович за вашата горичка в Чермашня, но не могат да се споразумеят за цената — може да сте чували. Тъкмо сега е дошъл пак и е отседнал у илинския поп, на дванайсетина версти от станция Воловя, в село Илинско. Писа ми тук за същата тази работа, тоест за гората де, и искаше от мен съвет. Фьодор Павлович лично се кани да отиде при него. Така че ако изпреварите Фьодор Павлович и предложите на Копоя същото, което казахте на мене, тогава той може би…

— Гениална мисъл — прекъсна го Митя възторжено. — Именно той, тъкмо за него е това! Той прави пазарлъка, искат му много, и изведнъж получава документ за същото това владение, ха-ха-ха! — И Митя изведнъж изгромоля с късия си дървен смях, съвсем неочакван, та Самсонов чак се стресна.

— Как да ви благодаря, Кузма Кузмич! — не можеше да се укроти Митя.

— Няма нищо — склони глава Самсонов.

— Но вие не знаете, вие ме спасихте, о, някакво предчувствие ме теглеше към вас… И тъй отивам при този поп!

— Не заслужава благодарност.

— Бързам, хвърча. Злоупотребих със здравето ви. Цял живот няма да забравя това, руски човек ви го казва, Кузма Кузмич, р-руски човек!

— Тъй, тъй.

Митя понечи да улови ръката на стареца, за да я раздрусна, но нещо злобно блесна в очите на онзи. Митя си дръпна ръката, но веднага се упрекна, че е много мнителен. „Той просто е уморен…“ — мина му през ум.

— За нея! За нея, Кузма Кузмич! Вие разбирате, че това е за нея! — изтърси той изведнъж така, че гръмна целият салон, поклони се, завъртя се рязко и със същите бързи големи крачки, без да се обръща, се запъти към вратата. Цял трептеше от възторг. „Всичко вече пропадаше и ето ангелът-хранител ме спаси — въртеше се в ума му. — И щом такъв опитен човек като този старец (много благороден старец и каква осанка!) ми посочи този път, тогава… тогава, значи, работата е уредена. Още сега отивам. До довечера ще се върна, довечера ще се върна, но работата е уредена. Нима този старец ще вземе да ми се подиграва!“ Така си приказваше Митя на път за квартирата си, и естествено другояче неговият ум не можеше да си представи нещата, тоест: или сериозен съвет (от такъв опитен човек) — познава работата, познава и тоя Копой (какво чудно име!), или пък — или пък старецът му се е присмял! Уви! Последната мисъл беше единствено вярна. После, много време след това, когато вече беше станала катастрофата, старецът Самсонов сам си признаваше със смях, че тогава се подиграл с „капитана“. Той беше злобен, студен и присмехулен човек, при това с болезнени антипатии. Дали възторженият вид на капитана, или глупавата вяра на този „прахосник и разточител“, че той, Самсонов, може да се подлъже по такава налудничава идея като неговия „план“, или чувството на ревност към Грушенка, в името на която „този нехранимайко“ беше дошъл при него да му предлага такива глупости за пари — не знам кое именно е накарало тогава стареца, но в минутата, когато Митя стоеше пред него, чувствувайки, че нозете му се подгъват, и безсмислено викаше, че с него било свършено — в същата минута старецът го погледна с безкрайна злоба и реши да се погаври с него. Когато Митя излезе, Кузма Кузмич, блед от злоба, се обърна към сина си и му заръча да нареди занапред този дрипльо да не е припарил до къщата му, да не го пущат и в двора дори, защото иначе…

Той не доизказа заплахата си, но дори и синът му, който често го беше виждал гневен, изтръпна от страх. Цял час подир това старецът се тресеше целият от злоба, а привечер се разболя и изпрати за „хекимин“.

II. Копоя

И тъй трябваше да „препуска“, а нямаше нито копейка за коне, тоест имаше двадесет копейки и това беше всичко, всичко, което му беше останало от досегашното дългогодишно благосъстояние! Но имаше у дома си един стар сребърен часовник, който отдавна вече не вървеше. Грабна го и го отнесе на евреина часовникар, който имаше дюкянче на пазара. Евреинът даде за него шест рубли. „Не очаквах и толкова!“ — извика възхитен Митя (той още продължаваше да е възхитен), грабна шестте рубли и се затича към дома си. Там допълни сумата, като взе назаем три рубли от хазаите си, които му ги дадоха с удоволствие, макар че даваха последните си пари, толкова го обичаха. В своето възторжено състояние Митя им откри тутакси, че се решава съдбата му, и им разправи, ужасно припряно, разбира се, почти целия си „план“, който току-що беше предложил на Самсонов, сетне решението на Самсонов, бъдещите си надежди и пр., и пр. Хазаите му и по-рано бяха посветени в много негови тайни и затова гледаха на него като на свой човек, а не като на горделив господар. Като събра по такъв начин девет рубли, Митя прати за пощенска кола до станция Воловя. Но по този начин се запомни и се отбеляза фактът, че „точно преди въпросното събитие, на обед, Митя не е имал нито копейка и че за да намери пари, си е продал часовника и е взел назаем три рубли от хазаите си, и всичко това пред свидетели“.

Отбелязвам този факт предварително, после ще стане ясно защо го правя.

Като препусна към станция Воловя, Митя, макар да сияеше от радостно предчувствие, че най-сетне ще свърши и ще оправи „всички тия работи“, все пак трепереше и от страх: какво ще стане сега с Грушенка, докато го няма? Ами ако тя тъкмо днес реши най-накрая да отиде при Фьодор Павлович? Ето защо замина, без да й се обади, и поръча на хазаите си да не казват къде е, ако дойде някой да го търси. „Непременно, непременно трябва да се върна до довечера — повтаряше си, друсайки се в колата. — А този Копой ще трябва да го домъкна тук… за да свършим тази работа…“ Така със замряло сърце мечтаеше Митя, но, уви, съвсем не било писано бляновете му да се изпълнят според неговия „план“.

Първо, забави се, като тръгна от станция Воловя по междуселския път. Пътят излезе не дванадесет, а осемнадесет версти. Второ, не намери илинския поп, защото онзи беше отишъл до съседното село. Докато го намери в съседното село, където отиде със същите, вече каталясали коне, почти се мръкна. Попът, плахо и любезно наглед човече, му обясни веднага, че този Копой, макар че бил отседнал най-напред при него, сега бил в Сухи Посьолок, там щял да нощува тази вечер, в къщичката на горския пазач, защото и там пазарял някаква гора. След настоятелните молби на Митя да го заведе при Копоя веднага и „с това, така да се каже, да го спаси“, попът, макар че се поколеба в началото, се съгласи да го съпроводи до Сухи Посьолок, явно от любопитство; но за беля го посъветва да отидат дотам „пешком“, понеже било на около една верста „и малко нещо“. Митя, разбира се, се съгласи и закрачи с километричните си крачки, така че горкият поп почти тичаше подир него. Не беше още стар и беше много предпазливо човече. Митя и с него веднага заговори за плановете си, разгорещено, нервно искаше съвети относно Копоя я приказва през целия път. Попът слушаше внимателно, но почти нищо не го посъветва. На въпросите на Митя отговаряше уклончиво: „Не знам, ох, не знам, отгде да знам“ и т.н. Когато Митя заговори за своите свади с баща си по наследството, попът чак се изплаши, защото беше в известно отношение зависим от Фьодор Павлович. Той впрочем с учудване попита защо Митя нарича този селски търговец Горсткин Копой и обясни вразумително на Митя, че макар онзи да е наистина Копой, но в същност не е Копой, защото жестоко се обижда от това име, и че непременно трябва да го нарича Горсткин, „иначе нищо няма да свършите с него, няма дори да ви изслуша“ — завърши попът. Митя изрази набързо известно учудване и обясни, че така го наричал самият Самсонов. Като чу това, попът веднага измънка нещо да приключи, макар че по-добре да беше обяснил още тогава на Дмитрий Фьодорович подозренията си: щом Самсонов го е изпратил при тоя селянин, като го е нарекъл Копой, не е ли направил това за майтап и няма ли тук нещо съмнително? Но Митя нямаше време да се спира „на такива дреболии“. Той бързо крачеше и едва когато стигнаха в Сухи Посьолок, разбра, че бяха извървели не верста и не верста и половина, а сигурно три; това го ядоса, но нищо не каза. Влязоха в къщичката. Горският пазач, познайникът на попа, живееше в едната половина на къщичката, а в другата половина, оттатък пруста, в стаята за гости, се беше разположил Горсткин. Влязоха там и запалиха лоена свещ. Беше много затоплено. На една борова маса имаше угаснал самовар, поднос с чаши, изпита бутилка ром, друга недопита бутилка водка и недояден пшеничен хляб. Самият гостенин лежеше на една пейка със смачкана горна дреха под главата си вместо възглавница и тежко хъркаше. Митя се спря в недоумение. „Разбира се, трябва да го събудим: моята работа е много важна, толкова бързах, а и бързам да се върна още тази вечер“ — разтревожи се Митя, но попът и горският стояха мълчаливи и не изказваха никакво мнение. Митя се доближи и почна да го буди, будеше го енергично, но спящият не се събуждаше. „Той е пиян — реши Митя, — но какво да правя, Господи, какво да правя!“ И изведнъж започна да дърпа спящия страшно нетърпеливо за ръцете, за нозете, да му раздрусва главата, да го приповдига на пейката и все пак след всички продължителни усилия постигна само това, че онзи взе да мучи глупаво и да псува ужасно, макар и със заплитащ се език.

— Не, по-добре да почакате малко — рече най-сетне попът, — защото явно не е в състояние.

— Цял ден е пил — обади се горският.

— Боже! — извика Митя. — Да знаете само колко ми е необходим и в какво отчаяние съм сега!

— По-добре да изчакате до сутринта — повтори попът.

— До сутринта? Но, моля ви се, това е невъзможно! — И в отчаянието си понечи пак да буди пияницата, но веднага го остави, разбрал цялата безполезност на усилията си. Попът мълчеше, съненият горски беше мрачен.

— Какви страшни трагедии сервира на хората реалността! — изрече Митя в пълно отчаяние. Пот се лееше от лицето му. Възползувайки се от тази минута, попът твърде резонно обясни, че дори да успеят да събудят спящия, той е пиян и е неспособен за никакви разговори, „а вие имате важна работа с него, така че по-добре да я оставите за заранта…“. Митя вдигна рамене и се съгласи.

— Аз, отче, ще остана тук със свещта и ще дебна момента. Щом се събуди, ще подхвана… За свещта ще ти платя — обърна се към пазача, — за нощуването също, да запомниш Дмитрий Карамазов. Само с вас, отче, не знам как да я наредим: къде ще легнете?

— Не, аз ще си вървя. Ще взема неговата кобилка и ще си ходя — и той посочи горския. — Хайде засега сбогом, желая ви да получите пълно удоволствие.

Така и решиха. Попът си тръгна с кобилката, радостен, че най-сетне се е отървал, но все пак поклащаше глава в недоумение и размишляваше: няма ли да е по-добре утре своевременно да съобщи за този любопитен случай на своя благодетел Фьодор Павлович, „зер, току-виж, се научил, ще се разсърди и ще прекрати благодеянията си“. Горският се почеса и мълчаливо се запъти към стаята си, а Митя седна на пейката да дебне момента, както се изрази. Дълбока мъка обви като тежка мъгла душата му. Дълбока, страшна мъка! Той седеше, мислеше, но нищо не можеше да обмисли. Свещта плувна в нагар, обади се щурец, в затоплената стая ставаше непоносимо задушно. Изведнъж му се привидя градината, задната пътека, вратата на бащината му къща тайнствено се отваря и влиза бързо Грушенка… Той скочи от пейката.

— Трагедия! — изговори, скърцайки зъби, машинална отиде при спящия и се взря в лицето му. Той беше възсух, още млад селяк, с доста издължено лице, руси къдри и дълга, тънка червеникава брадичка, облечен с басмена риза и черна жилетка, от джоба на която се подаваше верижката на сребърен часовник. Митя разглеждаше тази физиономия със страшна омраза и, кой знае защо, особено му беше омразно, че този човек е с къдрици. Най-непоносимата обида беше, че той, Митя, стои и го чака със своята неотложна работа, пожертвувал толкова много, зарязал толкова много неща, измъчен до последна степен, а този търтей, „от когото зависи сега цялата ми съдба, си хърка най-безгрижно, все едно е от друга планета“. „О, ирония на съдбата!“ — извика Митя и изведнъж, съвсем побеснял, отново се хвърли да буди пияния селяк. Той го будеше с някакво настървение, дърпаше го, блъскаше го, дори го удряше, но след като се мъчи така близо пет минути и пак не постигна нищо, върна се на пейката си в безсилно отчаяние и седна.

— Глупаво, глупаво! — възклицаваше Митя. — И… колко нечестно е всичко това! — кой знае защо, прибави той изведнъж. Страшно го заболя главата: „Освен да го зарежа. Да се махна и толкова? — мина му през ум. — Не, ще чакам до утре. Нарочно ще остана, нарочно! Иначе защо идвах? Пък и няма с какво да си отида, как ще си отида сега оттук, ох, глупава работа!“

Главата обаче го болеше все повече и повече. Той седеше неподвижен, не усети как задряма и както седеше, изведнъж заспа. Изглежда, че беше спал два часа и повече.

Събуди се от непоносимо главоболие, толкова непоносимо, че му идеше да крещи. Слепоочията му пулсираха, темето го болеше; като се събуди, дълго още не можа да дойде напълно на себе си и да разбере какво му става. Най-после се сети, че задушната стая е пълна с газ от недогорели въглища и че е можел насмалко да умре. А пияният селяк продължаваше да спи и да хърка; свещта се беше стопила и вече гаснеше. Митя се развика и притича, олюлявайки се, отсреща, в стаичката на пазача. Пазачът скоро се събуди, но като чу, че в другата стая имало задушлив газ, макар да стана да се разпореди, но прие този факт със странно равнодушие, което неприятно изненада Митя.

— Но той е умрял, той е умрял и тогава… какво ще стане тогава? — викаше пред него в изстъпление Митя.

Отвориха вратата, разтвориха прозореца, разместиха кюнците, Митя донесе от пруста една кофа вода, най-напред той си намокри главата, а после намери някакъв парцал, топна го във водата и го залепи на главата на Копоя. А пазачът продължаваше да се отнася към цялото събитие някак презрително и като отвори прозореца, мрачно рече: „Стига му толкова“, и отиде пак да спи, като остави на Митя запален железен фенер. Митя се мъчи със задушения пияница близо половин час, като продължаваше да му мокри главата, и сериозно вече реши да не спи до заранта, приседна по едно време за минутка да си почине и моментално затвори очи, сетне веднага несъзнателно се изтегна на пейката и заспа като труп.

Събуди се ужасно късно. Беше някъде към девет сутринта. Слънцето ярко сияеше през двата прозореца на къщичката. Снощният къдрав селяк седеше на пейката вече облечен. Пред него стояха нов самовар и нова бутилка. Предишната, вчерашната, беше вече допита, а новата — изпразнена повече от половината. Митя скочи и веднага разбра, че проклетият селяк е пак пиян, дълбоко и безвъзвратно пиян. Той го гледа цяла минута с опулени очи. Селякът пък го гледаше мълчаливо и лукаво с някакво обидно спокойствие, дори с някакво презрително високомерие, както се стори на Митя. Митя се хвърли към него.

— Моля ви, вижте какво… аз… вие сигурно сте разбрали от тукашния пазач: аз съм поручик Дмитрий Карамазов, син на стареца Карамазов, с когото пазарите гората…

— Не е вярно! — изведнъж отсече селякът твърдо и спокойно.

— Как не е вярно? Нали познавате Фьодор Павлович?

— Никакъв Фьодор Павлович не познавам — изговори селякът, като езикът му малко се заплиташе.

— Но гората, нали пазарите с него гората; та събудете се, опомнете се. Отец Павел илинският ме доведе тук… Вие сте писали на Самсонов и той ме изпрати при вас… — задъхваше се Митя.

— Л-лъжеш! — отсече пак Копоя.

На Митя краката му изстинаха.

— Но, моля ви се, не ми е до шеги! Може да сте махмурлия. Все пак можете да говорите, да разбирате… иначе… иначе аз нищо не разбирам!

— Ти си бояджия!

— Моля ви се, аз съм Карамазов, Дмитрий Карамазов, искам да ви направя едно предложение… изгодно предложение… много изгодно… именно във връзка с гората.

Селякът важно си поглаждаше брадата.

— Не, ти вземаше доставки, ама подлец излезе. Ти си подлец!

— Но уверявам ви, че се лъжете! — чупеше ръце Митя в отчаяние. Селякът все си гладеше брадата и изведнъж лукаво примижа:

— Не, ти виж какво ми посочи: посочи ми такъв закон, дето да позволява да се строят боклуци, чуваш ли! Ти си подлец, разбираш ли?

Митя мрачно се отдръпна и изведнъж сякаш „нещо го цапна по челото“, както сам казваше отсетне. В миг настъпи някакво просветление в ума му, „пламна светлик и аз разбрах всичко“. Той стоеше като вдървен и недоумяваше как е могъл, той, все пак умен човек, да се хване на такава глупост, да се забърка в такова приключение и да продължи така почти цяло денонощие, да се занимава с тоя Копой, да му мокри главата… „Та той е пиян, пиян до безобразие и ще пие още цяла седмица — какво да чакам тук! Ами ако Самсонов нарочно ме е изпратил? Ами ако тя… О, Боже, какво направих!…“

Селякът седеше, гледаше го и се подсмиваше. Да беше в друг случай, Митя може би щеше да убие този глупак от яд, но сега самият той се почувствува слаб като дете. Отиде кротко до пейката, взе си дрехата, мълком я облече и излезе от стаята. В другата стая не намери пазача, нямаше никой. Извади от джоба си петдесет копейки дребни пари и ги сложи на масата — за нощуването, за свещта и за безпокойството. Като излезе от къщурката, видя, че наоколо беше само гора и нищо друго. Тръгна наслуки и дори без да помни накъде трябва да свърне, надясно или наляво; снощи, когато бързаше насам с попа, не беше запомнил пътя. Никакво чувство на мъст към когото и да било нямаше в душата му, дори към Самсонов. Той крачеше по тясната горска пътека без мисъл, объркан, със „загубена идея“ и без да го интересува къде отива. Можеше да го надвие всяко срещнато дете, толкова беше отпаднал духом и тялом. Но все пак излезе криво-ляво от гората: пред него се ширнаха необгледни голи, пожънати ниви. „Какво отчаяние, каква смърт наоколо!“ — повтаряше си той и все крачеше и крачеше напред.

Спасиха го пътници: един кочияш караше някакъв старец. Като се изравниха, Митя попита за пътя и се оказа, че и те са за станция Воловя. Спазариха се и качиха Митя. Пристигнаха след три часа. На станция Воловя Митя веднага поръча пощенска кола за града и изведнъж се сети, че е страшно гладен. Докато се впрягаха конете, му опържиха яйца. Той мигом ги изяде, изяде цял голям комат хляб, изяде и някакво парче салам и изпи три чашки водка. Като хапна, се ободри и душата му пак се проясни. Сега летеше по пътя, даваше зор на кочияша да препуска и веднага си състави нов и вече „твърд“ план как да намери още днес „тези проклети пари“. „И като си помислиш, само като си помислиш, че заради тези нещастни три хиляди пропада една човешка съдба! — възкликна той презрително. — Още днес ще се оправя!“ И ако не беше непрестанната мисъл за Грушенка, мисълта дали не се е случило нещо с нея, той може би пак щеше съвсем да се развесели. Но мисълта за нея прорязваше душата му всяка минута като остър нож. Най-сетне пристигнаха и Митя веднага се втурна при Грушенка.

III. Златните находища

Това именно беше посещението на Митя, за което Грушенка с такъв страх разказваше на Ракитин. Тя тогава очакваше своя „куриер“ и много се радваше, че Митя не беше идвал нито вчера, нито днес, надяваше се да даде Господ да не дойде, докато замине, но той изведнъж се изтърси. По-нататък знаем: за да се отърве от него, тя веднага го придума да я съпроводи до Кузма Самсонов, където уж било ужасно необходимо да отиде „да броят парите“, и след като Митя веднага я съпроводи, разделяйки се с него пред вратата на Кузма, го накара да й обещае, че ще дойде да я вземе в дванадесет часа, за да я изпрати чак до къщи. И Митя беше доволен от това нареждане: „Ще бъде у Кузма, значи, няма да отиде при Фьодор Павлович… ако само не лъже“ — прибави тутакси. Но му се струваше, че не лъже. Той беше именно от този род ревнивци, които, (разделяйки се с любимата жена, веднага измислят Бог знае какви ужаси за това, какво става с нея и как тя там му „изневерява“, но като се втурнеше пак при нея, потресен, съсипан, уверен вече безвъзвратно, че все пак е успяла да му изневери, още от пръв поглед към лицето й, засмяното, весело и мило лице на тази жена — веднага се възраждаше духом, веднага му минаваха всички подозрения и с радостен срам се ругаеше сам за ревността си. Като изпрати Грушенка, той се спусна тичешком към къщи. О, толкова много работи имаше още да свърши днес! Но поне му беше олекнало на сърцето. „Само трябва да науча по-скоро от Смердяков дали не е станало там нещо снощи, дали, не дай Боже, не е ходила при Фьодор Павлович, ох!“ — мина му през ум. Така че още неуспял да стигне до квартирата си, и ревността пак започна да човърка неспокойното му сърце.

Ревност! „Отело не е ревнив, той е доверчив“ — отбелязва Пушкин и дори само тези думи свидетелствуват за изключително дълбокия ум на нашия велик поет. На Отело просто душата му е премазана и се е помътило цялото му мировъзрение, защото е загинал идеалът му. Но Отело няма да се крие, да шпионира, да дебне: той е доверчив. Напротив, налага се да го насочват, подтикват, разпалват с извънредно големи усилия, за да може да се досети за изневярата. Съвсем друго е истинският ревнивец. Невъзможно е дари да си представи човек целия позор и цялото нравствено падение, с които е способен да свикне ревнивецът, без всякакви угризения на съвестта. И не, да речеш, че са все долни и мръсни души. Напротив, човек с възвишено сърце, с чиста любов, пълна със саможертва, може същевременно да се крие под масите, да подкупва подли хора и да се примирява с най-голямата мръсотия на шпионството и подслушването. Отело не би могъл в никакъв случай да се примири с изневярата — не да я прости, а да се примири, — макар че душата му е незлоблива и невинна като душата на младенец. Не е така при истинските ревнивци! Ревнивците в същност най-вече прощават и това го знаят всички жени. Ревнивецът извънредно бързо (разбира се, след страшна сцена отначало) може и е способен да прости например почти доказаната изневяра, вече видените от самия него прегръдки и целувки, стига да може например в същото време някак да се увери, че това е била „за последен път“ и че неговият съперник от този миг нататък ще изчезне, ще се махне накрай света, или че самият той ще я отведе на такова място, където вече няма да дойде този страшен съперник. Разбира се, това примирение ще бъде само за час, защото дори наистина съперникът да изчезне, той още утре ще измисли друг, нов, и ще почне да ревнува от него. И като си помислиш, за какво е тази любов, която трябва толкова да се дебне, и колко струва любовта, която е необходимо тъй усилено да се варди? Но това именно няма да разбере истинският ревнивец, а същевременно, между тях наистина се случват хора дори с възвишени сърца. За отбелязване е и това, че същите тези хора с възвишени сърца, докато се крият в някое стайче да подслушват и шпионират, макар и да разбират ясно с „възвишените си сърца“ целия срам, в който доброволно са затънали, обаче, в минутата поне, докато се крият в това стайче, никога не чувствуват угризения на съвестта. Щом видеше Грушенка, Митя забравяше ревността и за миг ставаше доверчив и благороден, дори сам се презираше за лошите чувства. Но това значеше само, че в любовта му към тази жена имаше нещо много по-висше, отколкото той самият предполагаше, а не само страст, не само „извивката на тялото“, за която спомена на Альоша. Но затова пък, когато Грушенка изчезнеше, Митя веднага започваше да я подозира във всички низости и коварства на изневярата. А угризения на съвестта в това време не чувствуваше никакви.

И така, ревността пак кипна в него. Във всеки случай трябваше да се бърза. Най-напред трябваше да се намерят поне малко пари назаем. Вчерашните девет рубли почти изцяло отидоха за пътуването, а съвсем без пари, разбира се, не може да се направи нито крачка. Но той заедно с новия си план беше обмислил, още докато пътуваше, как да намери малко пари. Имаше два хубави дуелни пистолета с патрони и не беше ги заложил досега само защото ги обичаше най-много от всичко, което имаше. В кръчмата „Столичен град“ отдавна беше се запознал, без да се сближава, с един млад чиновник и веднъж в същата кръчма беше научил, че този неженен и доста заможен чиновник е луд за оръжие, купува пистолети, револвери, кинжали, окачва си ги в къщи по стените, показва ги на познатите си, хвали се, разбира системите на револверите как се зареждат, как се стреля и пр. Без да му мисли много, Митя веднага отиде при него и му предложи да му заложи пистолетите си за десет рубли. Чиновникът с радост взе да го придумва направо да му ги продаде, но Митя не се съгласи и онзи му даде десет рубли, като му заяви, че в никакъв случай няма да му вземе лихва. Разделиха се приятелски. Митя бързаше, той се запъти към задния двор на Фьодор Павлович, към своята беседка, та да повика по-скоро Смердяков. Но по този начин пак се получи така, че три или четири часа преди предстоящото произшествие, за което много ще се говори по-нататък, Митя нямаше нито копейка и за десет рубли заложи любимата си вещ, а пък изведнъж, подир три часа, се оказа, че разполага с хиляди… Но аз много избързвам.

У Маря Кондратиевна (съседката на Фьодор Павлович) го очакваше известието за болестта на Смердяков, което извънредно много го смути и порази. Той изслуша историята за падането в избата, сетне за епилепсията му, за идването на доктора и грижите на Фьодор Павлович; е учудване научи също, че брат му Иван Фьодорович тази сутрин отпътувал за Москва. „Сигурно преди мене е минал през Воловя — помисли си Дмитрий Фьодорович, но Смердяков го безпокоеше ужасно: — Какво ще стане сега, кой ще варди, кой ще ми съобщава?“ Той почна жадно да разпитва тези жени не са ли забелязали нещо снощи. Те много добре знаеха за какво разпитва и напълно го успокоиха: никой не е идвал, Иван Фьодорович нощувал там, „всичко беше съвсем наред“. Митя се замисли. Несъмнено и днес трябва да се варди, но къде: тук или пред къщата на Самсонов? Той реши, че и тук, и там, според случая, а сега, сега… Работата е там, че сега пред него стоеше този „план“, одевешният, нов и вече сигурен план, който беше измислил по пътя и чието изпълнение беше вече невъзможно да се отлага. Митя реши да пожертвува един час за него: „за един час всичко ще оправя, всичко ще науча и тогава, тогава, първо, у Самсонов, да питам там ли е Грушенка, после моментално пак тук, до единадесет часа тук, а после за нея у Самсонов, за да я изпратя до къщи.“ Ето така реши.

Литна у дома си, изми се, вчеса се, изчисти си дрехите, облече се и тръгна за госпожа Хохлакова. Уви, неговият „план“ беше тук. Решил беше да вземе назаем трите хиляди рубли от тази дама. И главно, у него изведнъж, някак внезапно се яви извънредната увереност, че тя няма да му откаже. Може някому да се види чудно, че като е бил тъй уверен, не е отишъл по-рано там, тъй да се каже, в собствената си среда, а ходи при Самсонов, човек от съвсем друг вид, с когото дори не знаеше как да говори. Но работата е там, че с Хохлакова през последния месец почти беше прекратил познанството, пък и по-рано се познаваха слабо и освен това знаеше много добре, че и тя самата не може да го понася. Тази дама беше го намразила от самото начало просто защото беше годеник на Катерина Ивановна, а на нея, кой знае защо, изведнъж й се беше дощяло Катерина Ивановна да го зареже и да се омъжи за „милия, рицарски образован Иван Фьодорович, който има такива прекрасни обноски“. А обноските на Митя тя мразеше. Митя дори й се надсмиваше и веднъж беше казал за нея, че тази дама е „толкова жива и разпусната, колкото и необразована“. И ето тая сутрин в колата го озари една гениална мисъл: „Щом не иска да се оженя за Катерина Ивановна, и то до такава степен (той знаеше, че почти до истерия), тогава защо да ми откаже сега тези три хиляди, след като тъкмо с тези пари мога да оставя Катя и да се махна завинаги оттук? Тези разглезени висши дами, когато капризно пожелаят нещо, не щадят никакви усилия, само и само да стане, както те искат. При това е толкова богата“ — разсъждаваше Митя. Колкото до самия „план“, той беше същият, както и по-рано, тоест той щеше да предложи своите права върху Чермашня, но вече не с търговска цел, както вчера на Самсонов, и не за да съблазнява дамата, както вчера Самсонов, с възможността да изкара от тези три хиляди двойно повече, шест или седем хиляди, а просто като благородна гаранция срещу заема. Развивайки тази нова своя мисъл. Митя стигаше до възторг, но така ставаше с него винаги, във всичките му начинания, във всичките му внезапни решения. На всяка нова своя мисъл той се отдаваше страстно. Все пак, когато прекрачи прага на къщата на госпожа Хохлакова, изведнъж усети по гърба си тръпки на ужас: едва в тази секунда осъзна напълно и вече математически ясно, че тук е последната му надежда, че повече нищо не му остава на този свят, че ако и тук удари на камък, „остава да заколя и да ограбя някого за три хиляди рубли и нищо повече…“ Беше към седем и половина, когато позвъни.

Отначало щастието като че ли му се усмихна: щом съобщи кой е, веднага го приеха необикновено бързо. „Сякаш ме е чакала“ — мина му през ум, а след това, веднага щом го въведоха в гостната, домакинята почти влетя и направо му каза, че го е чакала.

— Чаках ви, чаках ви! Не можех дори да помисля, че ще дойдете у нас, съгласете се сам, и все пак ви чаках, може да се учудите на моя инстинкт, Дмитрий Фьодорович, но аз цяла сутрин бях сигурна, че днес ще дойдете.

— Това е наистина чудно, госпожо — изрече Митя, като сядаше тежко, — но… аз съм дошъл по една извънредно важна работа… най-най-важна, за мене, тоест, госпожо, само за мене, и бързам…

— Знам, че сте дошли по много важна работа, Дмитрий Фьодорович, това не са никакви предчувствия, не са ретроградни идеи за чудеса (чухте ли за стареца Зосима?), тук, тук има математика: не можеше да не дойдете, след като стана всичко това с Катерина Ивановна, не можеше, не можеше, това е математика.

— Реализмът на действителния живот, госпожо, ето какво е това! Но позволете ми да ви изложа…

— Именно реализмът, Дмитрий Фьодорович. Аз сега съм всецяло за реализма, имах вече добър урок относно чудесата. Чухте ли, че старецът Зосима умрял?

— Не, госпожо, за пръв път чувам — позачуди се Митя. Представи си за миг лицето на Альоша.

— Да снощи, и представете си…

— Госпожо — прекъсна я Митя, — представям си само, че съм в най-отчаяно положение и ако вие не ми помогнете, всичко ще пропадне — и най-напред аз. Простете ми за този тривиален израз, но аз горя, аз съм в треска…

— Знам, знам, че сте в треска, всичко знам, вие и не можете да бъдете в друго състояние на духа и каквото и да кажете, предварително го знам. Отдавна съм взела пред вид вашата съдба, Дмитрий Фьодорович, следя я и я изучавам… О, повярвайте, че съм опитен душевен доктор, Дмитрий Фьодорович.

— Госпожо, ако вие сте опитен доктор, аз пък съм опитен болен — изрече пряко сили Митя една любезност — и предчувствувам, че щом наистина така ви е присърце моята съдба, вие ще й помогнете на прага на гибелта й, но затова позволете ми най-сетне да изложа пред вас плана, с който дръзнах да дойда тук… и онова, което очаквам от вас… Аз дойдох, госпожо…

— Недейте разправя, това са второстепенни неща. А колкото до помощта, не сте вие първият, комуто помагам, Дмитрий Фьодорович. Сигурно сте чували за моята братовчедка Белмесова, нейният мъж загиваше, беше пропаднал, както характерно се изразихте вие, Дмитрий Фьодорович, и какво мислите, аз го посъветвах да се залови с коневъдство и сега той преуспява. Вие имате ли понятие от коневъдство, Дмитрий Фьодорович?

— Ни най-малко, госпожо — ох, госпожо, ни най-малко! — извика в нервно нетърпение Митя и чак се надигна от мястото си. — Аз ви моля само, госпожо, да ме изслушате, оставете ме само да говоря две минути свободно, за да мога най-напред да ви изложа всичко, целия проект, с който съм дошъл. При това нямам време, ужасно бързам!… — извика истерично Митя, като усети, че тя пак ще почне да говори, и с надеждата да я надвика. — Аз съм в отчаяние… в крайна степен на отчаяние, за да ви поискам назаем три хиляди рубли, назаем, но срещу сигурен, срещу най-сигурен залог, госпожо, срещу най-сигурно обезпечение! Позволете само да ви изложа…

— Не, после, после! — замахна с ръка от своя страна госпожа Хохлакова. — А и всичко, което ще кажете, аз го знам предварително, нали ви казах вече. Вие искате някаква сума, трябват ви три хиляди, но аз ще ви дам повече, двойно повече, аз ще ви спася, Дмитрий Фьодорович, само трябва да ме послушате!

Митя направо подскочи пак от мястото си.

— Госпожо, нима сте толкова добра! — извика той с безмерно силно чувство. — Господи, вие ме спасихте! Вие, госпожо, спасявате един човек от насилствена смърт, от револвер… Моята вечна благодарност…

— Аз ще ви дам безкрайно, безкрайно повече от три хиляди! — извика госпожа Хохлакова, като гледаше със сияеща усмивка възторга на Митя.

— Безкрайно? Но няма нужда от толкова много. Необходими са ми само тези съдбоносни за мене три хиляди, а аз от своя страна дойдох да ви гарантирам тази сума с безкрайна благодарност и ви предлагам един план, който…

— Стига, Дмитрий Фьодорович, речено-сторено! — отсече госпожа Хохлакова с целомъдреното тържество на благодетелка. — Аз ви обещах да ви спася и ще ви спася, както спасих Белмесов. Какво мислите за златните находища, Дмитрий Фьодорович?

— За златните находища ли, госпожо! Никога нищо не съм мислил за тях.

— Затова пък аз съм мислила вместо вас! Мислила и премислила! Вече цял месец ви следя с тази цел. Сто пъти съм ви гледала, когато минавате, и съм си повтаряла наум: ето един енергичен човек, който е само за находищата. Дори изучих вашия вървеж и реших: този човек ще открие много находища.

— По вървежа ли, госпожо? — усмихна се Митя.

— Защо не, дори и по вървежа. Нима отричате, че по вървежа се познава характерът, Дмитрий Фьодорович? Естествените науки потвърждават това. О, аз сега съм реалистка, Дмитрий Фьодорович. От днес, след цялата тази история в манастира, която толкова ме разстрои, аз съм абсолютна реалистка и искам да се впусна в практическа дейност. Аз съм излекувана. Стига! — както казва Тургенев.[1]

— Но, госпожо, трите хиляди, които така великодушно обещахте да ми дадете.

— Те няма да ви избягат, Дмитрий Фьодорович — веднага го пресече госпожа Хохлакова, — тези три хиляди все едно, че са ви вече в джоба, и не три хиляди, а три милиона, Дмитрий Фьодорович, в най-скоро време! Аз ще ви кажа идея за вас: ще откриете находища, ще спечелите милиони, ще се върнете и ще станете деец и нас ще ни тласкате, ще ни насочвате към доброто. Да не би да предоставим всичко на чифутите? Вие ще строите здания и разни предприятия… Ще помагате на бедните, а те ще ви благославят. Днес е векът на железниците, Дмитрий Фьодорович. Вие ще станете известен и необходим на Министерството на финансите, което сега така е закъсало. Падането на нашата рубла не ме оставя да спя, Дмитрий Фьодорович, от тази страна мене малко ме познават…

— Госпожо, госпожо! — прекъсна я пак Дмитрий Фьодорович с някакво неспокойно предчувствие. — Много, много е възможно да последвам вашия съвет, вашия умен съвет, госпожо, и може би ще тръгна за там… за тези находища… и още веднъж ще дойда при вас да говорим за това… дори много пъти… но сега тези три хиляди, които вие така великодушно… О, те биха ми развързали ръцете и ако е възможно, още днес… Тоест, знаете ли, сега нямам нито минута време…

— Стига, Дмитрий Фьодорович, стига! — прекъсна го настойчиво госпожа Хохлакова. — Въпросът е: ще заминете ли за находищата, или не, решихте ли окончателно: отговаряйте математически.

— Отивам, госпожо, после… Ще отида където искате, госпожо… но сега…

— Почакайте малко! — извика госпожа Хохлакова, скочи и се втурна към своето великолепно бюро с безброй чекмеджета и почна да ги вади едно след друго, търсейки ужасно бързо нещо.

„Трите хиляди — помисли Митя със замряло сърце, — и то още сега, без никакви документи, без актове… о, това е джентълменска постъпка! Великолепна жена, само да не беше толкова приказлива…“

— Ето! — извика радостно госпожа Хохлакова, като се върна при Митя. — Ето какво търсех!

То беше една малка сребърна иконичка, окачена на шнур, от онези, които се носят понякога на гърдите заедно с кръстче.

— Това е от Киев, Дмитрий Фьодорович — продължи тя с благоговение, — от мощите на великомъченица Варвара. Позволете ми аз лично да ви я сложа и с това да ви благословя за нов живот и нови подвизи.

И тя наистина нахлузи иконичката на шията му и почна да му я напъхва под ризата. Митя, крайно смутен, се понаведе и почна да й помага и най-сетне нахлузи иконичката през нагръдника и яката на ризата на гърдите си.

— Ето сега вече можете да заминете! — рече госпожа Хохлакова, като седна пак тържествено на мястото си.

— Госпожо, аз съм така трогнат… и не знам дори как да ви благодаря… за тия чувства… но ако знаете колко ми е скъпо времето сега!… Тази сума, която тъй очаквам от вашето великодушие… О, госпожо, щом вие сте толкова добра, толкова трогателно великодушна към мене — извика изведнъж вдъхновено Митя, — то позволете ми да ви открия… вие впрочем отдавна знаете… че аз обичам тук едно същество… Аз изневерих на Катя… на Катерина Ивановна, искам да кажа. О, бях безчовечен и безчестен пред нея, но тук обикнах друга… една жена, госпожо, която може би вие презирате, защото знаете вече всичко, но която аз в никакъв случай не мога да оставя, в никакъв, и затова сега тези три хиляди…

— Оставете всичко, Дмитрий Фьодорович! — прекъсна го госпожа Хохлакова с най-решителен тон. — Оставете, особено жените. Вашата цел са находищата, а жени там няма защо да водите. Сетне, когато се върнете с богатство и слава, ще си намерите другарка на сърцето в най-висшето общество. Тя ще бъде съвременна девойка, с познания и без предразсъдъци. Дотогава тъкмо ще се реши поставеният сега женски въпрос и ще се яви новата жена…

— Госпожо, не е там работата, не е там… — долепи умолително ръце Дмитрий Фьодорович.

— Там е, там е, Дмитрий Фьодорович, именно това е, което ви трябва, което жадувате, без дори да знаете. Аз съвсем не съм против сегашния женски въпрос, Дмитрий Фьодорович. Женското развитие и дори политическа роля на жената в най-близко бъдеще — това е моят идеал. Аз самата имам дъщеря, Дмитрий Фьодорович, и от тази страна мене малко ме познават. Аз писах по този повод на писателя Шчедрин. Този писател толкова много ми разкри, толкова много, за предназначението на жената, че миналата година му изпратих анонимно писмо от два реда: „Прегръщам ви и ви целувам, писателю мой, за съвременната жена. Продължавайте.“ И се подписах: „Майка“. Исках да се подпиша „съвременна майка“, но се колебаех и се спрях просто на „майка“: повече нравствена красота има, Дмитрий Фьодорович, в това, пък и думата „съвременна“ би му напомнила „Современник“, горчив спомен за него поради днешната цензура… Ах, Боже мой, какво ви е?

— Госпожо — скочи най-сетне Митя и в безсилна молба сключи ръце пред нея, — вие ще ме накарате да заплача, госпожо, ако отлагате онова, което тъй великодушно…

— Че поплачете си, Дмитрий Фьодорович, поплачете си? Това са прекрасни чувства… предстои ви такъв път! Сълзите ще ви облекчат, после ще се върнете и ще се радвате. Специално ще дойдете при мене от Сибир, за да се порадваме заедно…

— Но позволете и на мене — извика внезапно Митя, — за последен път ви моля, кажете, мога ли да получа от вас днес тази обещана сума? Ако не, тогава кога именно да се явя да я получа?

— Каква сума, Дмитрий Фьодорович?

— Трите хиляди, които обещахте… които вие тъй великодушно…

— Три хиляди! Рубли? Ох, не, аз нямам три хиляди — изрече госпожа Хохлакова с някакво спокойно учудване. Митя се втрещи…

— Но как така… вие ей сега… казахте… вие се изразихте дори, че те все едно, че са ми в джоба…

— Ох, не, вие не сте ме разбрали добре, Дмитрий Фьодорович. Ако е така, значи, не сте ме разбрали. Аз говорех за находищата… Наистина ви обещах повече, безкрайно повече от три хиляди, спомням си сега всичко, но имах пред вид само находищата.

— А парите? А трите хиляди? — възкликна глупаво Дмитрий Фьодорович.

— О, ако вие сте разбрали за пари, аз ги нямам. Сега нямам никакви пари, Дмитрий Фьодорович, тъкмо сега воювам с моя управител и аз самата тези дни взех назаем от Миусов петстотин рубли. Не, не, пари нямам. Но, знаете ли, Дмитрий Фьодорович, дори и да имах, не бих ви дала. Първо, аз никому не давам пари назаем. Да дадеш пари назаем, значи да се скараш с човека. Но на вас, на вас особено не бих ви дала, понеже ви обичам, не бих ви дала, защото на вас ви трябва само едно: находища, находища, находища!…

— О, дявол да ви… — внезапно изрева Митя и с всичка сила удари с юмрук по масата.

— А-ай! — закрещя Хохлакова изплашена и отскочи в другия край на гостната.

Митя плю и с бързи крачки излезе от стаята, от къщата, навън, в тъмното! Той вървеше като побъркан, удряше се в гърдите, по същото място на гърдите, където се удряше преди два дена пред Альоша, когато се видя с него за последен път вечерта, в мрака, на пътя. Какво значеше това удряне в гърдите на това място и какво искаше да каже с това — беше засега още тайна, която не знаеше никой на света, която той не откри тогава дори на Альоша, но в тази тайна имаше за него нещо повече от позор, имаше гибел и самоубийство, така беше решил, ако не намереше тези три хиляди, за да плати на Катерина Ивановна и с това да снеме от гърдите си, „от това място на гърдите си“, позора, който носеше върху тях и който така много гнетеше съвестта му. Всичко това напълно ще се изясни на читателя впоследствие, по сега, след като изчезна последната му надежда, този толкова силен физически човек, щом се отдалечи на няколко крачки от къщата на Хохлакова, изведнъж се обля в сълзи като дете. Той вървеше и като в несвяст бършеше сълзите си е юмрук. Така стигна до площада и изведнъж почувствува, че се блъсна в нещо с цялото си тяло. Чу се пискливият вой на някаква бабичка, която насмалко да събори.

— Господи, за малко да ме убиеш! Какво си закрачил такъв, нехранимайко!

— Как, вие ли сте? — извика Митя, като огледа бабичката в тъмното. Тя беше същата онази стара слугиня, която прислужваше на Кузма Самсонов и която Митя вчера много добре беше запомнил.

— А вие кой сте, синко? — рече бабичката със съвсем друг глас. — Не мога да ви позная в тъмното.

— Вие нали живеете у Кузма Кузмич, прислужвате му?

— Така, така, синко, само ходих до Прохорич… Ама защо все не мога ви позна кой сте?

— Я ми кажете, майчице, у вас ли е сега Аграфена Александровна? — с безумно нетърпение изрече Митя. — Аз лично я доведох преди малко.

— Беше, синко, идва, поседя малко и си отиде.

— Как? Отиде ли си? — извика Митя. — Кога си отиде?

— Ами пак тогава си отиде, само някоя минута да е останала у нас. На Кузма Кузмич разправи една приказка, разсмя го и избяга!

— Лъжеш, проклетнице! — изкрещя Митя.

— А-ай! — изпищя бабичката, но Митя вече беше изчезнал яко дим; той хукна с всички сили към къщата на Морозова. Това беше тъкмо по времето, когато Грушенка замина за Мокрое, не беше минал и четвърт час от нейното заминаване. Феня седеше с баба си, готвачката Матрьона, в кухнята, когато изведнъж се втурна „капитанът“. Като го видя, Феня се разпищя, колкото й глас държи.

— Какво пищиш! — изкрещя Митя. — Къде е тя? — Но без да дочака премалялата от страх Феня да си отвори устата, той внезапно рухна в нозете й: — Феня, за Бога, кажи ми, къде е тя?

— Божке, нищо не знам, миличък Дмитрий Фьодорович, нищо не знам, убийте ме, нищо не знам — взе да се кълне и вери Феня. — Вие самият излязохте с нея преди малко…

— Но тя се е върнала!…

— Миличък, не се е връщала, кълна ви се, не се е връщала.

— Лъжеш — извика Митя. — По уплахата ти вече познавам къде е!…

Той хукна навън. Изплашената Феня се зарадва, че се беше отървала леко, но много добре разбра, че той само нямаше време, иначе може би щеше да си изпати. Но той все пак учуди и Феня, и старата Матрьона с нещо, което направи съвсем неочаквано: на масата имаше един меден хаван, а в него чукало, малко медно чукало, само четвърт аршин дълго. Както се беше затичал и вече беше отворил с една ръка вратата, Митя с другата ръка грабна набързо това чукало от хавана, пъхна си го в джоба и изчезна.

— Ах, Господи, иска да убие някого! — плесна с ръце Феня.

IV. В мрака

Накъде побягна той? Ясно: „Къде ще е освен у Фьодор Павлович! От Самсонов направо се е втурнала при него, сега вече е ясно. Цялата интрига, цялата измама сега са очевидни…“ Всичко това се въртеше като вихър в главата му. Той не се отби в двора на Маря Кондратиевна: „Там няма нужда, в никакъв случай… да не се предизвика ни най-малка тревога… веднага ще обадят и ще ме предадат… Маря Кондратиевна явно участвува в заговора, Смердяков и той, и той, всички са подкупени!“ Той реши друго: заобиколи отдалече, по предната пряка, къщата на Фьодор Павлович, мина тичешком Дмитровска, после по мостчето и се озова в една забутана задна уличка, пуста и необитавана, обградена от едната страна с плета на съседската градина, а от другата страна — със здравата висока ограда, която обикаляше цялата градина на Фьодор Павлович. Там си избра място, и то май същото, където, според мълвата, която му беше известна, Лизавета Смрадливата някога се беше прехвърлила през оградата. „Щом онази е могла да прескочи — бог знае защо му мина през ума, — как няма да прескоча аз!“ И наистина подскочи и моментално успя да се хване за ръба на оградата, сетне енергично се вдигна, метна се горе и яхна зида. Наблизо в градината беше банята, но от оградата се виждаха и осветените прозорци на къщата. „Точно така, в спалнята на стареца свети, тя е там!“ И той скочи от оградата в градината. Макар да знаеше, че Григорий е болен, а може би и Смердяков наистина е болен и няма кой да го чуе, той инстинктивно се спотаи, замря на място и се ослуша. Но навред цареше мъртво мълчание и сякаш за проклетия — пълно затишие, ни най-малък ветрец.

„И ето мракът зашептя[2] — неизвестно защо му мина през ум едно стихче. — Само дано не ме е чул някой, като прескочих; май никой не ме чу.“ Като постоя малко, тръгна тихо през градината, по тревата; заобикаляше дърветата и храстите и вървя дълго, като пристъпваше крадешком крачка по крачка и се вслушваше сам във всяка своя стъпка. Цели пет минути се промъква така към осветения прозорец. Помнеше, че там, точно под прозорците, има няколко големи, високи гъсти храсти бъз и калина. Вратата към градината от лявата страна на фасадата беше затворена, това той специално провери, като минаваше покрай нея. Най-сетне стигна и до храстите и се притаи зад тях. Не дишаше. „Сега трябва да изчакам — помисли той, — ако са чули моите стъпки и сега се ослушват, трябва да помислят, че няма нищо… само да не се закашлям, да не кихна…“

Той почака една-две минути, но сърцето му ужасно туптеше и той навремени почти се задъхваше. „Не, няма да ми мине сърцебиенето — помисли той, — не мога да чакам повече.“ Стоеше зад гъсталака, в сянката; предната половина на храста беше осветена от прозореца. „Калина, какви червени плодове!“ — пошепна той, без да знае защо. Тихо, с бавни и нечути стъпки се доближи до прозореца и се вдигна на пръсти. Цялата спалничка на Фьодор Павлович беше пред него като на длан. Тя беше малка стаичка, цялата разделена по средата с червен параван, „китайски“, както го наричаше Фьодор Павлович. „Китайски — мина му през ум, — а зад този параван е Грушенка.“ И почна да разглежда Фьодор Павлович. Той беше със съвсем нов копринен халат на райета, с който Митя никога не беше го виждал, препасан също с копринен шнур с пискюли. Под яката на халата се виждаше чисто фино бельо, тънка холандска риза със златни копчета за ръкавели. На главата Фьодор Павлович беше със същата червена превръзка, с която го видя Альоша. „Докарал се“ — помисли Митя. Фьодор Павлович стоеше близо до прозореца, явно замислен, изведнъж вдигна глава, поослуша се малко, но като не чу нищо, отиде до масата, наля си от шишето половин чашка коняк и го изпи. Сетне въздъхна дълбоко, пак постоя, доближи се разсеяно до стенното огледало, повдигна малко с дясната ръка червената превръзка от челото си и почна да разглежда синините и подутините, които още не бяха минали. „Той е сам — помисли Митя, — по всичко личи, че е сам.“ Фьодор Павлович се дръпна от огледалото, изведнъж се обърна към прозореца и погледна навън. Същия миг Митя отскочи в сянката.

„Тя може би е там, зад паравана, може би вече спи“ — прободе го сърцето. Фьодор Павлович се дръпна от прозореца. „Заради нея гледа към прозореца, значи, няма я: иначе какво ще гледа в тъмното?… Значи, изгаря от нетърпение…“ Митя веднага се доближи и пак се вгледа през прозореца. Старецът вече беше седнал пред масичката явно без настроение. Най-накрая се облегна и си подпря бузата с дясната длан. Митя жадно го гледаше.

„Сам е, сам! — повтаряше той. — Ако тя беше тук, друго щеше да му е лицето.“ Странно нещо, в сърцето му изведнъж кипна някакъв безсмислен и странен яд, че тя не е там. „Не задето я няма тук — веднага го осъзна и си отговори сам Митя, — а защото не мога да разбера със сигурност дали е тука, или не е.“ Митя ся припомняше по-късно сам, че умът му в тази минута беше необикновено ясен и преценяваше всичко до последната подробност, забелязваше всяка дреболия. Но мъка, мъка от неизвестността и нерешителността растеше в сърцето му с неимоверна бързина. „Тук ли е, в края на краищата, или я няма?“ — злобно кипна сърцето му. И той изведнъж се престраши, протегна ръка и тихичко почука на рамката на прозореца. Почука по условния начин на стареца и Смердяков: два пъти тихо, а после три пъти по-бързо: чук-чук-чук — знака, който означаваше, че „Грушенка е дошла“. Старецът трепна, вдигна глава, скочи и се втурна към прозореца. Митя отскочи в сянката. Фьодор Павлович отвори прозореца и подаде глава навън.

— Грушенка? Ти ли си, а? — изрече той с някакъв треперлив полушепот. — Къде си, миличка, ангелчето ми, къде си? — Той беше в страшно вълнение, той се задъхваше.

„Сам е!“ — реши Митя.

— Но къде си? — извика пак старецът и подаде още повече глава навън, подаде се до раменете, озъртайки се на всички страни, надясно и наляво. — Ела тук; приготвил съм ти подаръче, ела да ти го покажа!…

„Говори за пакета с трите хиляди“ — мина през ума на Митя.

— Но къде си?… Да не си на вратата? Ей сега ще ти отворя…

И старецът насмалко да падне от прозореца, извъртя се целят надясно, където беше вратата към градината, за да я види в мрака. След секунда непременно щеше да изтича, да отвари вратата, без да дочака отговора на Грушенка. Митя го гледаше отстрани и не помръдваше. Целият толкова противен за него профил на стареца с провисналата гуша и закривения нос, усмихнат в сладостно очакване, устните му — всичко това беше ярко осветено от светлината на лампата в стаята, която му падаше отляво. Страшна, бясна злоба кипна изведнъж в сърцето на Митя: „Ето го, неговия съперник, неговия мъчител, мъчителя на живота му!“ Това беше прилив на същата онази внезапна, отмъстителна и бясна злоба, за която, сякаш предчувствувайки я, беше заявил на Альоша в разговора си с него в беседката преди четири дни, когато отговори на въпроса му: „Как можеш да говориш, че ще убиеш баща ни?“

„Не знам, не знам — каза той тогава, — може да не го убия, а може и да го убия. Страх ме е, че той ще ми стане изведнъж омразен с лицето си в този миг. Ненавиждам провисналата му гуша, носа му, очите му, безсрамната му усмивка. Изпитвам лично омерзение. От това именно ме е страх и, току-виж, не съм се сдържал…“

Личното му омерзение нарастваше непоносимо. Митя вече не беше на себе си и внезапно измъкна медното чукало от джоба си.

………………………………………………………………………………………………………………

„Бог — както казваше самият Митя по-късно — ме е пазил тогава“: точно по същото време се събуди на одъра си болният Григорий Василиевич. Тази вечер беше провел известното лечение върху себе си, за което Смердяков разказа на Иван Фьодорович, тоест беше се разтрил целият с помощта на съпругата си с водка, съдържаща някаква тайна силна билка, а останалото беше изпил с „една молитва“, която съпругата му изрече над него, и легна да спи. Марфа Игнатиевна също пийна малко и понеже обикновено не пиеше, заспа до мъжа си мъртвешки сън. Но ето съвсем неочаквана. Григорий внезапно се събуди посред нощ, помисли една минутка и макар че веднага почувствува пак остра болка в кръста, се изправи в леглото. Сетне пак обмисли нещо, стана и се облече набързо. Може би го беше жегнало угризение на съвестта, че той спи, а къщата е без пазач „в такова опасно време“. Смазаният от припадъците си Смердяков лежеше неподвижно в другата стаичка. Марфа Игнатиевна не помръдваше: „Омаломощи се бабичката“ — помисли Григорий Василиевич, като я погледна, и с пъшкане излезе навън. Разбира се, искаше само да погледне от стълбите, защото нямаше сили да ходи, болката в кръста и десния крак беше непоносима. Но тъкмо в този момент внезапно си спомни, че вечерта не беше заключил вратичката на градината. Той беше човек извънредно акуратен и точен, човек на установения веднъж за винаги ред и с дългогодишни навици. Куцайки и гърчейки се от болки, слезе по стъпалата и тръгна към градината. Точно така: вратата зееше цяла. Машинално влезе в градината: може би нещо му се привидя, може да беше чул някакъв звук, но като погледна наляво, видя отворения прозорец на господаря си, празния вече прозорец, защото сега никой не надничаше от него. „Защо ли е отворен, не е лято!“ — помисли си Григорий и изведнъж тъкмо в този миг право пред него в градината се мярна нещо необикновено. На около четиридесет крачки пред него сякаш пробягваше в мрака човек, много бързо се движеше някаква сянка. „Господи!“ — рече Григорий и вече без да мисли, забравил болката в кръста, се спусна да пресече пътя на бягащия. Той взе напряко, градината явно му беше по-добре позната, отколкото на бягащия; онзи тичаше към банята, отмина я и се втурна към зида… Григорий го следеше, без да го изпуска от очи, и тичаше като обезумял. Стигна до оградата точно в мига, когато беглецът вече се беше покатерил. Григорий изкрещя, хвърли се и се вкопчи с две ръце в крака на беглеца.

Точно така, предчувствието не беше го излъгало, той го позна, това беше той, „извергът-отцеубивец“!

— Отцеубивец! — кресна старецът, колкото му глас държи, но само това успя да извика: изведнъж падна, като ударен от гръм. Митя скочи пак в градината и се наведе над падналия. В ръцете си държеше медното чукало, та машинално го хвърли в тревата. Чукалото падна на две крачки от Григорий, но не в тревата, а на пътеката, на най-видно място. Няколко секунди той разглежда лежащия пред него. Главата на стареца беше цялата в кръв; Митя протегна ръка и почна да я опипва. А по-късно си спомняше ясно, че в тази минута ужасно искал „да се убеди напълно“ дали е пробил черепа на стареца, или само го е „цапардосал“ с чукалото по темето. Но кръвта течеше, течеше ужасно и мигновено с гореща струя обля треперещите пръсти на Митя. Той помнеше, че извади от джоба си бялата нова кърпа, която беше взел, като тръгваше за Хохлакова, и я притисна до главата на стареца, като безсмислено се мъчеше да избърше кръвта от челото и лицето му. Но и кърпата веднага цялата се напои с кръв. „Господи, защо го правя! — опомни се изведнъж Митя. — Ако съм му пробил черепа, как ще разбера сега… Пък и не е ли все едно вече — прибави той изведнъж безнадеждно. — Ако съм го убил, убил съм го… Налетях на стареца — да си лежи сега!“ — високо изговори той и внезапно се метна на зида, скочи на улицата и хукна да бяга. Окървавената кърпа беше смачкана в дясната му ръка и докато бягаше, я пъхна в задния джоб. Тичаше стремглаво и неколцина редки минувачи, които го срещнаха в тъмнината из улиците на града, бяха запомнили, че са срещнали тази нощ бясно тичащ човек. Той тичаше пак към къщата на Морозова. Одеве Феня, веднага след като той си излезе, беше изтичала при старшия портиер Назар Иванович и го беше помолила „в Името Господне да не пуща вече капитана нито днес, нито утре“. Назар Иванович я изслуша, съгласи се, но за беля отскочи до горе, при господарката, където го бяха повикали внезапно, и като отиваше натам, срещна племенника си, двадесетгодишен момък, наскоро дошъл от село, и му поръча да го замести на двора, обаче забрави да му каже за капитана. Като дотича до вратата, Митя потропа. Момъкът веднага го позна: Митя неведнъж му беше давал пари да се почерпи. Веднага му отвори, пусна го и весело усмихнат, побърза да го уведоми, че „то нали Аграфена Александровна сега не е в къщи“.

— Но къде е, Прохор? — спря се изведнъж Митя.

— Замина одеве, горе-долу преди два часа, с Тимофей за Мокрое.

— Защо? — извика Митя.

— Това не мога да зная, при някакъв офицер, някой я повика и изпрати коне оттам…

Митя го остави и като луд нахълта при Феня.

V. Внезапното решение

Тя седеше в кухнята с баба си и двете се канеха да си лягат. Разчитайки на Назар Иванович, не бяха се заключили отвътре. Митя се втурна, нахвърли се върху Феня и я стисна здраво за гърлото.

— Казвай сега къде е тя, с кого е сега в Мокрое? — изкрещя в изстъпление.

Двете жени писнаха.

— Ай, ще кажа, ай, миличък, Дмитрий Фьодорович, ей сега ще кажа всичко, нищо няма да скрия — почна бързо-бързо да нарежда уплашената до смърт Феня. — Тя отиде в Мокрое при офицера.

— При кой офицер? — викаше Митя.

— При предишния офицер, оня същия, предишния нейния, дето й е бил преди пет години, ама я зарязал и избягал — пак на един дъх изговори Феня.

Дмитрий Фьодорович си махна ръцете от гърлото й. Той стоеше пред нея блед като мъртвец и безмълвен, но по очите му личеше, че беше разбрал всичко веднага, всичко, всичко веднага, от половин дума до последната подробност и за всичко се сети. Горката Феня, разбира се, и не помисляше да наблюдава в този миг дали е разбрал, или не. Тя, както беше седнала на сандъка, когато той се втурна, така си и остана, цяла разтреперана, и протегнала ръце пред себе си, сякаш да се защити, така и замря в това положение. Изплашените й, разширени от страх зеници се бяха втренчили неподвижно в него. А на всичко отгоре и двете му ръце бяха изцапани с кръв. По пътя, докато тичаше, сигурно си беше пипал челото, да си изтрие потта от лицето, така че на челото и на дясната му буза бяха останали червени петна размазана кръв. Феня всеки момент щеше да изпадне в истерия, а старата готвачка скочи и гледаше като луда, почти изгубила съзнание. Дмитрий Фьодорович стоя така една минута и изведнъж се отпусна машинално на един стол до Феня.

Той седеше и не че обмисляше нещо, а беше като уплашен, сякаш в някакво вцепенение. Но всичко беше ясно като бял ден: този офицер — той знаеше за него, знаеше дори много добре всичко, знаеше от самата Грушенка, знаеше, че преди един месец беше изпратил писмо. Значи, един месец, цял месец тази работа е ставала в дълбока тайна от него — чак до сегашното пристигане на този нов човек, а той не беше и помислял за него! Но как можа, как можа да не помисли за него! Защо направо беше забравил за този офицер, беше го забравил в минутата, щом научи за него? Ето въпроса, който стоеше пред него като някакво чудовище. И той съзерцаваше това чудовище наистина в уплаха, цял смразен от страх.

Но изведнъж тихо и кротко като кротко и мило дете заговори с Феня, сякаш съвсем забравил, че току-що така я беше изплашил, обидил и измъчил. Изведнъж с извънредно голяма и дори учудваща за състоянието си точност взе да разпитва Феня. А Феня, макар да гледаше с див ужас окървавените му ръце, също с учудваща готовност и бързина взе да му отговаря на всеки въпрос, дори сякаш бързайки да му изложи цялата „истинска истина“. Малко по малко тя започна дори с някаква радост да излага всички подробности и съвсем не от желание да го измъчва, а някак от сърце, стараейки се с всички сили да му услужи. До най-малки подробности му разказа и за целия днешен ден, за посещението на Ракитин и Альоша, как тя, Феня, отишла да варди вън, как господарката й заминала и че от прозореца извикала на Альоша да поздрави него, Митя, и той „вечно да помни как го е обичала само едничък час“. Като чу за поздрава, Митя изведнъж се усмихна и на бледите му бузи пламна руменина. Същата минута Феня му каза, вече без да се бои ни най-малко за любопитството си:

— Ама какви са ви ръцете, Дмитрий Фьодорович, целите в кръв!

— Да — отговори машинално Митя, погледна разсеяно ръцете си и веднага забрави и за тях, и за въпроса на Феня. Той пак потъна в мълчание. Откакто беше нахълтал тук, бяха минали вече двадесетина минути. Предишната му уплаха премина, но явно вече го бе завладяла напълно някаква нова непреклонна решителност. Той изведнъж стана от мястото си и се усмихна замислено.

— Господарю, какво ви се е случило? — проговори Феня, като посочи пак ръцете му — проговори го със съчувствие, като да беше сега най-близкото му в неговата скръб същество.

Митя пак погледна ръцете си.

— Това е кръв, Феня — рече той, гледайки я със странен израз на лицето, — това е кръв човешка и, Боже, защо ли се проля! Но… Феня… там има една ограда (той я гледаше, като че ли й казваше гатанка), една висока ограда и страшна наглед, но утре… на разсъмване, когато „слънцето изплува“, Митенка ще прескочи тази ограда… Не разбираш, Феня, каква ограда, но нищо… все едно, утре ще чуеш и всичко ще разбереш… а сега сбогом! Няма да преча и ще се отстраня, ще съумея да се отстраня. Живей, радост моя… обичала си ме едничък час, затова помни навеки Митенка Карамазов… Нали тя все ме наричаше Митенка, помниш ли?

Точно след десет минути Дмитрий Фьодорович влезе при онзи млад чиновник, Пьотър Илич Перхотин, при когото беше заложил пистолетите си. Беше вече осем и половина и Пьотър Илич, пил чая си в къщи, тъкмо си беше облякъл пак сюртука, за да отиде в кръчмата „Столичен град“ да поиграе билярд. Митя го срещна на вратата. Като го видя, него и оцапаното му с кръв лице, онзи просто извика:

— Господи! Какво ви е?

— Слушайте — бързо заговори Митя, — дойдох за моите пистолети и ви донесох парите. Много ви благодаря. Бързам, Пьотър Илич, моля ви се, по-бързо.

Пьотър Илич все повече и повече се учудваше: в ръцете на Митя той изведнъж съгледа куп пари и главно той държеше тези пари и влезе с тях, както никой не държи пари и никой не влиза с тях: всички банкноти носеше в дясната ръка, сякаш да ги покаже, с протегната напред ръка. Момчето, слугата на чиновника, което беше посрещнало Митя отвън, разказваше сетне, че той така влязъл и в антрето, с парите в ръка, значи и по улицата пак така ги е носил пред себе си в дясната ръка. Банкнотите бяха все по сто рубли, многоцветни, и той ги държеше с окървавените си пръсти. Пьотър Илич по-късно, когато интересуващите се питаха: „Колко бяха парите?“ — заявяваше, че тогава мъчно би могъл да прецени на око, може би две хиляди, може и три, но пачката била голяма, „дебеличка“. А самият Дмитрий Фьодорович, както даваше показания по-късно, бил „някак също не на себе си, но не пиян, а сякаш в някакъв възторг, много разсеян и в същото време като че ли и съсредоточен, сякаш мислеше за нещо и не можеше да го реши. Много бързаше, отговаряше рязко, много странно, а на моменти дори като че ли не беше тъжен, а дори весел“.

— Но какво има, какво ви е сега? — извика пак Пьотър Илич, разглеждайки смаяно госта си. — Защо сте целият в кръв, паднали ли сте, я се вижте!

Той го хвана за лакътя и го заведе пред огледалото. Митя, като видя оцапаното си с кръв лице, трепна и се намръщи сърдито.

— Е, по дяволите! Само това липсваше! — измърмори той със злоба, бързо премести парите от дясната си ръка в лявата и треперливо издърпа кърпата от джоба си. Но и кърпата се оказа цялата в кръв (със същата кърпа беше бърсал главата и лицето на Григорий): нямаше почти нито едно бяло местенце по нея и тя не че бе почнала да засъхва, а някак се беше вкоравила и не можеше да се разгъне. Митя злобно я запрати на пода.

— Е, по дяволите! Нямате ли някой парцал… да се обърша…

— Значи сте само оцапан, а не ранен? Тогава по-добре измийте се — отговори Пьотър Илич. — Ето умивалника, аз ще ви полея.

— Умивалник? Това е добре… само че къде да дяна това нещо? — посочи той с някакво вече съвсем странно недоумение пачката си от сторублеви банкноти и въпросително загледа Пьотър Илич, като че ли онзи трябваше да реши къде да дене той собствените си пари.

— Пъхнете си ги в джоба или ги сложете на масата ей тук, няма да изчезнат.

— В джоба? Да, в джоба. Това е добре… Не, вижте какво, това са глупости! — извика той, като че ли внезапно преодолял своята разсеяност. — Вижте: най-напред ще свършим таза работа, с пистолетите, вие ми ги върнете, а ето вашите пари… защото много, много ми трябват… а време, време нямам нито минута…

И като извади от пачката най-горната сторублева банкнота, той я подаде на чиновника.

— Но аз нямам да ви върна — обади се онзи, — нямате ли по-дребни?

— Не — каза Митя, като погледна пак пачката и сякаш неуверен в думите си, опипа две-три банкноти отгоре, — не, всички са такива — и пак погледна въпросително Пьотър Илич.

— Но откъде сте забогатели толкова? — попита онзи. — Почакайте, ще изпратя момчето да изтича до Плотникови. Те затварят късно, може да му развалят. Ей, Миша! — извика към антрето.

— В дюкяна на Плотникови, това е великолепно! — извика и Митя, сякаш осенен от някаква мисъл. — Миша — обърна се той към влязлото момче, — виж какво, тичай до Плотникови и кажи, че Дмитрий Фьодорович праща много здраве и ей сега ще дойде… Но слушай, слушай: да приготвят, докато дойде, шампанско, около три дузинки, и да ги наредят като тогава, когато е ходил в Мокрое… Тогава бях взел от тях четири дузини — обърна се той изведнъж към Пьотър Илич, — те знаят, не се безпокой, Миша — обърна се пак към момчето. — И слушай още: кажи и сирене да приготвят, и страсбургски пирожки, пушена риба, жамбон, хайвер и от всичко, каквото имат, за около сто-сто и двайсет рубли, както онзи път… И слушай още: да не забравят и сладки неща, бонбони, круши, две, три или четири дини, но не, една диня стига, и шоколад, дропс, дъвчащи — изобщо всичко, което тогава ми бяха приготвили за Мокрое, с шампанското да стане за около триста рубли… Та и сега точно така да направят. Но запомни, Миша… нали Миша се казва? — пак се обърна той към Пьотър Илич.

— Но почакайте — прекъсна го Пьотър Илич, който го слушаше и разглеждаше с тревога, — най-добре е да отидете вие и да кажете всичко, защото той ще се обърка.

— Ще се обърка, виждам, че ще се обърка! Ех, Миша, а пък аз исках даже да те целуна за тази услуга… Ако не се объркаш, десет рубли за тебе, тичай по-скоро… Шампанско, главно шампанско да приготвят, също и конячец, и червено вино, и бяло, и всичко както тогава… Те знаят как беше тогава.

— Но послушайте! — прекъсна го вече с нетърпение Пьотър Илич. — Аз казвам: нека само да изтича да развали парите и да поръча да не затварят, а вие ще отидете после и сам ще кажете… Дайте вашата банкнота. Марш, Миша, докато се обърна, да си тук! — Пьотър Илич сякаш нарочно пропъди бързо Миша, защото онзи както беше застанал пред гостенина, опулил очи срещу окървавеното му лице и кървавите ръце с пачката пари в треперещите пръсти, така и остана зяпнал от учудване и страх, и сигурно почти нищо не разбра от всичко онова, което му поръчваше Митя.

— Хайде сега да отидем да се измиете! — каза сурово Пьотър Илич. — Оставете парите на масата или си ги пъхнете в джоба… А така, да вървим. Но съблечете сюртука.

И той почна да му помага да се съблече, но изведнъж пак извика:

— Гледайте, и сюртукът ви е в кръв!

— Това… това не е сюртукът. Само малко има, там на ръкава… А това е само тук, дето ми беше кърпата. През джоба е попила кръвта. Одеве у Феня съм седнал върху кърпата и кръвта е попила — тутакси обясни Митя с някаква учудваща доверчивост. Пьотър Илич го изслуша навъсен.

— Добре сте се наредили; сигурно сте се сбили с някого — измърмори той.

Започнаха миенето. Пьотър Илич държеше каната и му поливаше вода. Митя бързаше и не можа да си насапуниса ръцете добре. (Ръцете му трепереха, както Пьотър Илич си спомни после.) Пьотър Илич веднага го накара да се насапуниса повече и да търка по-хубаво. Той някак започваше да командува Митя в тази минута и то все повече и повече. Тук трябва да отбележим — младият човек беше със смел характер.

— Вижте, не сте измили под ноктите; хайде сега, търкайте си лицето ей тук, на слепоочията, до ухото… С тази ли риза ще тръгнете? Къде отивате? Гледайте, целият маншет на десния ви ръкав е в кръв.

— Да, в кръв — забеляза Митя, като разглеждаше маншета на ризата си.

— Тогава преоблечете се.

— Нямам време. Аз ето как, вижте… — продължи Митя със същата доверчивост, докато вече изтриваше с пешкира лицето и ръцете си и обличаше сюртука. — Ей тук ще подгъна края на ръкава и той няма да се вижда под сюртука… Вижте!

— Казвайте сега, къде ви сполетя тая беля? Сбихте ли се с някого, а? Да не е било пак в кръчмата, както тогава? Да не би пак с капитана, да не сте го били и влачили пак като тогава? — напомни му сякаш с укор Пьотър Илич. — Или друг някой сте пребили… или пък убили?

— Глупости! — каза Митя.

— Как глупости?

— Стига! — каза Митя и изведнъж се усмихна. — Смазах една старица на площада сега.

— Смазали сте? Старица?

— Един старец! — извика Митя, като гледаше Пьотър Илич право в лицето, смееше се и му крещеше високо като на глух.

— Ей, дявол да го вземе, ту старец, ту старица. Вие сте убил някого, така ли?

— Помирихме се. Счепкахме се — и се помирихме. Още на място. Разделихме се приятелски. Един глупак… той ми прости… сега вече сигурно ми е простил… Ако беше станал, нямаше да ми прости — изведнъж смигна Митя, — само че, знаете ли дяволите го взели него, чувате ли, Пьотър Илич, по дяволите, стига! В момента не искам! — решително отсече Митя.

— Аз само затова ви казвам, защото много обичате да се залавяте с разни… както тогава, за нищо и никакво с онзи щабскапитан… Сбиете се и бързате да гуляете — това ви е характерът. Три дузини шампанско — за къде толкова нещо?

— Браво! Дайте сега пистолетите. Бога ми, нямам време. Бих си поприказвал с тебе, гълъбче, но нямам време. Пък и няма нужда, късно е за приказки. А! Къде са парите, къде ги турих? — извика той и почна да бърка из джобовете си.

— На масата ги оставихте… лично… ето ги. Забравихте ли! Сякаш са някаква смет или вода за вас парите. Ето пистолетите. Чудно нещо, одеве, в шест часа, ги заложихте за десет рубли, а пък сега на, имате няколко хиляди. Две или три, май, а?

— Три май — засмя се Митя, като си пъхаше парите в джоба на панталона.

— Ще ги загубите така. Вие златни находища ли имате, или какво?

— Находища? Златни находища! — закрещя Митя с всичка сила и се запревива от смях. — Искате ли, Перхотин, да идете на находищата? Една дама тук ще ви брои веднага три хиляди, стига само да заминете. Мене ми брои вече, толкова много обича находищата. Познавате ли Хохлакова?

— Не се познаваме, но съм чувал за нея и съм я виждал. Нима тя ви е дала трите хиляди? Значи, просто ви ги брои, а? — недоверчиво гледаше Пьотър Илич.

— Идете утре, когато слънцето изплува, когато изплува вечно младият Феб, славейки и хвалейки Бога[3], идете утре при Хохлакова и попитайте самата нея дали ми е броила три хиляди, или не. Осведомете се.

— Аз не зная вашите отношения… щом го казвате така категорично, значи, дала ви е… А пък вие сте пипнали паричките и вместо в Сибир ще вървите където очите ви видят… Но къде отивате сега наистина?

— В Мокрое.

— В Мокрое? Та вече е нощ!

— Бил Мастрюк с одежди пищни, а сега лежи без нищо[4] — изрече Митя изведнъж.

— Как без нищо? С тези хиляди как без нищо?

— Не говоря за хилядите. По дяволите хилядите! Говоря за женския нрав:

Женский нрав е лековерен,[5]

вятърничав и порочен.

Съгласен съм с Улис, това той го казва.

— Не ви разбирам!

— Да не съм пиян?

— Не пиян, а по-лошо.

— Аз съм духом пиян, Пьотър Илич, духом пиян, но стига, стига толкова…

— Какво правите, зареждате пистолета!

— Зареждам пистолета.

Митя наистина беше отворил сандъчето с пистолетите, отвори рога с барута и внимателно насипа и натъпка заряда. Сетне взе куршум и преди да го тури в цевта, вдигна го с два пръста пред себе си към свещта.

— Какво разглеждате куршума? — следеше го Пьотър Илич с неспокойно любопитство.

— Така. Въображение. Ако ти например решиш да запратиш в мозъка си този куршум, преди да напълниш пистолета, ще го разглеждаш ли, или не?

— Защо да го разглеждам?

— В мозъка ми ще влезе, така че интересно е да се погледне какъв е… Но впрочем глупост е всичко това, минутна глупост. Ето, край — прибави той, мушна куршума в цевта и го затъкна с кълчища. — Пьотър Илич, мили мой, глупост е това, всичкото е глупост, и то да знаеш до каква степен! Дай ми сега малко хартия.

— Ето хартия.

— Не, гладка, чиста, за писане. А така. — И Митя грабна от масата писалката, бързо написа на листа два реда, сгъна го на четири и го пъхна в джоба на жилетката си. Пистолетите прибра в сандъчето, заключи го и го взе в ръце. Сетне погледна Пьотър Илич и се усмихна замислено и продължително.

— Сега да вървим — каза той.

— Къде да вървим? Не, почакайте… Вие май искате да го вкарате в мозъка си, куршума де… — рече с безпокойство Пьотър Илич.

— Куршум, глупости! Аз искам да живея, аз обичам живота! Тъй да знаеш. Аз златокъдрия Феб и светлината му жарка обичам… Мили Пьотър Илич, умееш ли да се отстраняваш?

— Как да се отстранявам?

— Да сториш път на други. На милото същество и на омразното — да сториш път. Но така, че и омразното да ти стане мило — ето така да им сториш път! И да им кажеш: Господ да ви помага, хайде, вървете, а аз…

— А вие?

— Стига, да вървим!

— Бога ми, ще кажа на някого — гледаше го Пьотър Илич, — да не ви пуснат там. Какво ще правите сега в Мокрое?

— Една жена има там, една жена, и стига ти толкова, Пьотър Илич, край!

— Слушайте, вие, макар че сте див, но винаги някак сте ми харесвали… затова се безпокоя сега.

— Благодаря ти, братко. Аз съм див, казваш. Диваци, диваци! Само едно повтарям: диваци! А, ето го Миша, бях го забравил.

Влезе тичешком Миша с пачка дребни пари и доложи, че у Плотникови „всички се разтичаха“ и мъкнели бутилки, риба, чай — ей сегичка всичко щяло да бъде готово. Митя взе една банкнота от десет рубли и я подаде на Пьотър Илич, а друга от десет рубли хвърли на Миша.

— Да не сте посмели! — извика Пьотър Илич. — В собствения ми дом забранявам, и вредно разпускане е това. Приберете си парите, ей тука ги сложете, защо ги пилеете? Утре ще ви потрябват и пак ще дойдете да ме молите за десет рубли. Какво току ги пъхате все в този страничен джоб. Ей, ще ги изгубите!

— Слушай, мили човече, хайде да отидем заедно в Мокрое!

— Аз пък каква работа имам там?

— Слушай, ако искаш, ей сега ще отворя една бутилка да пием за живота! Пие ми се, и то с тебе. Никога не съм пил с теб, нали?

— Ако искаш в кръчмата, може, да отидем, и без това там отивам.

— Няма време за кръчма, ами при Плотникови в дюкяна, в задната стаичка. Искаш ли да ти кажа сега една гатанка?

— Казвай.

Митя извади от жилетката листчето, разгъна го и го показа. С четлив и едър почерк на него беше написано:

„Наказвам се със смърт за целия си живот, целия си живот наказвам!“

— Наистина ще кажа на някого, веднага ще ида да кажа — изрече Пьотър Илич, след като прочете листчето.

— Няма да успееш, гълъбче, да вървим да пием, марш! Дюкянът на Плотникови се падаше почти през една къща от Пьотър Илич, на ъгъла на улицата. Това беше най-големият бакалски магазин в нашия град, на богати търговци, и сам по себе си доста хубав. Имаше всичко, каквото има във всеки столичен магазин, всякакви бакалски стоки: вино „от избата на братя Елисееви“, плодове, цигари, чай, захар, кафе и пр. Винаги имаше на разположение трима продавачи и две момчета за поръчки сновяха насам-натам. Макар че нашият край обедня, помешчиците се разпръснаха и търговията замря, но бакалията цъфтеше, както и преди, и дори всяка година все повече и повече: купувачи за тези неща винаги имаше. В дюкяна очакваха Митя с нетърпение. Там много добре помнеха как преди три-четири седмици той взе пак така наедро стока и пиене за няколкостотин рубли в брой (на кредит не биха му дали нищо, разбира се), помнеха, че също както сега в ръцете му и тогава се мъдреше цяла пачка пъстри банкноти и той ги пилееше залудо, без да се пазари, без да мисли и без да желае да мисли за какво му е толкова стока, вино и пр. И в целия град разправяха после, че тогава като заминал с Грушенка за Мокрое, там „пропилял за една нощ и на другия ден цели три хиляди рубли и се върнал от гуляя без грош, по бели гащи“. Беше вдигнал тогава целия табор цигани (те бяха на катун по това време у нас), които за два дни му измъкнали на пияна глава сума пари и изпили сума скъпо вино. Разправяха е присмех по негов адрес, че в Мокрое тогава поил е шампанско простите селяци, а селските моми и жени тъпчел със сладкиши и страсбургски пирожки. Смееха му се също, особено в кръчмата, за собственото му откровено и публично тогавашно признание (но не му се смееха в очите, разбира се; да му се смеят в очите беше малко опасно), че от Грушенка за цялата тази „ескапада“ получил само това, че му „позволила да й целуне крачето, а друго нищо не му позволила“.

Когато Митя и Пьотър Илич стигнаха до дюкяна, пред вратата намериха готова вече тройка със звънчета, покрита с черга, и коларя й Андрей, който чакаше Митя. В дюкяна почти бяха успели да „стъкмят“ един сандък със стока и чакаха само да дойде Митя, за да го заковат и да качат на каруцата. Пьотър Илич се учуди.

— Че откъде свари да намериш и тройка? — попита той Митя.

— Като бързах за към тебе, срещнах Андрей и му казах да докара тройката право тук, пред дюкяна. Да не губим време! Миналия път ме кара Тимофей, ама сега преди мене офейкал с една вълшебница. Андрей, ще закъснеем ли много?

— Най-много един час преди нас да стигнат, пък надали и толкоз, най-много час да ни изпреварят — отговори Андрей бързо. — Нали аз му впрегнах на Тимофей, знам го как ще кара. Неговото каране не е нашто, Дмитрий Фьодорович, къде може да се мери с нас. Един час най-много да ни изпреварят! — прекъсна го с жар Андрей, още млад колар, рижав, мършав момък, облечен с поддьовка и с армяк през лявата ръка.

— Петдесет рубли ти давам бакшиш, ако имаме само един час разлика.

— За един час гарантирам, Дмитрий Фьодорович; ех, и половин час не могат ни изпревари, камо ли цял час!

Макар че се разбърза да се разпорежда, Митя говореше и даваше нарежданията си някак особено, разбъркано, без ред. Започнеше едно, после го забравяше. Пьотър Илич намери за необходимо да се намеси и да помогне.

— За четиристотин рубли, да не е за по-малко от четиристотин, точно като миналия път — командуваше Митя. — Четири дузини шампанско, нито бутилка по-малко.

— Защо ти са толкова, защо това! Стой! — извика Пьотър Илич. — Какъв е този сандък? С какво е? Че има ли тук неща за четиристотин рубли!

Суетящите се продавачи тутакси му обясниха със сладникави гласове, че в този, първия сандък има само половин дузина шампанско и „всякакви необходими на първо време предмети за ядене, сладкиши, дропс и пр. Но че главното «потребление» ще се нареди и ще се изпрати ей сега отделно, както и миналия път, е друга кола, пак с три коня, и ще стигне навреме, най-много един час подир Дмитрий Фьодорович ще пристигне на място“.

— Не повече от час, да не е повече от час и колкото може повече дропс и дъвчащи турете; момичетата там ги обичат — с жар настояваше Митя.

— Хубаво — нека има дъвчащи. Но четири дузини за какво ти са? Една ти стига — почти се ядоса вече Пьотър Илич. Той взе да се пазари, поиска сметката, не можеше да се примири. Обаче спаси само сто рубли. Разбраха се всички покупки да бъдат за не повече от триста рубли.

— А, дявол да ви вземе! — викна Пьотър Илич, като да се опомни изведнъж, — какво ми влиза в работата! Пилей си парите, щом си ги спечелил лесно!

— Ела тук, икономе, ела тук, не се сърди — задърпа го Митя към задната стая на дюкяна. — Ей тук ще ни донесат сега една бутилка, да му пийнем. Ех, Пьотър Илич, хайде с мен, че си мил човек, такива хора обичам.

Митя седна на плетеното столче пред една малка масичка, покрита със страшно мръсна покривка. Пьотър Илич се намести срещу него и веднага дойде шампанското. Предложиха им, ако желаят господата, „стриди, първо качество стриди, току-що получени“.

— По дяволите стридите, аз не ги ям, и нищо не трябва — почти злобно изръмжа Пьотър Илич.

— Няма време за стриди — обади се Митя, — пък и апетит нямам. Знаеш ли, приятелю — рече той изведнъж с чувство, — никога не съм обичал цялата тази лудница.

— Та кой я обича! Три дузини вино на селяците, моля ти се, това всекиго ще вбеси.

— Не говоря за това. Говоря за висшия ред. Ред няма у мене, висш ред… но… всичкото това е свършено, страданията са излишни. Късно е и по дяволите! Целият ми живот е бил безредица и трябва да се тури в ред. Каламбури, а?

— Безсмислици, а не каламбури.

Слава на Всевишния в света,

слава на Всевишния и в мен!

Това стихче някога се изтръгна от душата ми, не стих, а сълза… сам го съчиних… но не тогава, когато дърпах щабскапитана за брадичката…

— Как ти дойде наум за него?

— Как ми дойде наум за него ли? Глупости! Всичко свършва, всичко се изглажда, теглим чертата — и сметката.

— Истина ти казвам, все са ми пред очите твоите пистолети.

— И пистолетите са празна работа! Пий и не фантазирай! Обичам живота аз, прекалено много обикнах живота, толкова много, че чак е долно. Стига толкова! За живота, гълъбче, за живота да пием, за живота предлагам тост! Защо съм доволен от себе си? Аз съм подъл, но съм доволен от себе си. Обаче се измъчвам от това, че съм подъл, но доволен от себе си. Благославям творението, ей сега съм готов да благословя Бога и неговото творение, но… трябва да се изтреби едно смрадно насекомо, да не пълзи, да не разваля живота на другите… Да пием за живота, мили братко! Има ли нещо по-скъпо от живота! Нищо, нищо! За живота и за една царица на цариците!

— Да пием за живота, пък ако щеш, и за твоята царица!

Пиха по чаша. Митя, макар че беше и възторжен, и разсеян, изглеждаше някак тъжен. Сякаш някаква непреодолима и тежка грижа го гнетеше.

— Миша… твоят Миша ли влезе? Миша, гълъбче, Миша, ела тук, изпий тази чаша, за Феб златокъдрия, утрешния…

— Защо му даваш! — извика Пьотър Илич сърдито.

— Е, моля ти се, нека, искам.

— Е-ех!

Миша изпи една чаша, поклони се и избяга.

— Ще ме помни по-дълго — отбеляза Митя. — Жена обичам аз, жена! Какво е жената? Царица на земята! Тъжно ми е, тъжно, Пьотър Илич. Помниш ли Хамлет: „Така ми е тъжно, така ми е тъжно, Хорацио… Ах, клетият Йорик!“ Аз може би съм именно Йорик. Именно сега съм Йорик, а череп ще бъда после.

Пьотър Илич слушаше и мълчеше, помълча и Митя.

— Какво е това кученце тук? — попита той изведнъж разсеяно продавача, като забеляза в ъгъла едно хубаво мъниче е черни очички.

— То е на Варвара Алексеевна, нашата хазайка — отговори продавачът, — донесе го одеве, пък го забрави тук. Ще трябва да й го занесем.

— Виждал съм същото такова кученце… в полка… — изрече Митя замислен, — само че на онова задното му краче беше счупено… Пьотър Илич, между другото исках да те питам: крал ли си някога нещо през живота си, или не?

— Какъв е тоя въпрос?

— Не, само така. Нали разбираш, на някой нещо от джоба, чуждо нещо? Не говоря за хазната, от хазната всички скубят, и ти, разбира се…

— Махай се по дяволите.

— Говоря за чуждо нещо: направо от джоба, от кесията, а?

— Откраднах веднъж от майка си двайсет копейки, бях на девет години, от масата. Взех ги скришом и ги стиснах в шепата.

— Е, и после?

— Нищо. Крих ги три дни, досрамя ме, признах си и ги върнах.

— Е, и какво?

— Какво, набиха ме. Защо питаш, да не си откраднал?

— Откраднах — хитро смигна Митя.

— Какво си откраднал? — заинтересува се Пьотър Илич.

— От майка си двайсет копейки, бях на девет години, подир три дни ги върнах. — Като каза това, Митя изведнъж стана от мястото си.

— Дмитрий Фьодорович, не е ли време да побързаме? — викна внезапно от вратата Андрей.

— Готово ли е? Тръгваме! — стресна се Митя. — Едно сказание последно и…[6] на Андрей чаша водка сега, за път! Дайте му и чаша коняк освен водката. Това сандъче (е пистолетите) под моята седалка. Сбогом, Пьотър Илич, прощавай ако има нещо.

— Но утре ще се върнеш, нали?

— Непременно.

— Ами сметчицата, ако благоволите, сега ли да я направим? — подскочи продавачът.

— А, да, сметката! Непременно!

Той пак извади от джоба си пачката банкноти, взе три по сто рубли, хвърли ги на тезгяха и бързо излезе от дюкяна. Всички го последваха и с поклони го изпратиха с поздрави и благопожелания. Андрей изръмжа от току-що изпития коняк и скочи на капрата. Но тъкмо Митя понечи да се качи, внезапно пред него съвсем неочаквано изникна Феня. Тя дотича цялата запъхтяна, с вик молитвено долепи ръце пред него и се тръшна в нозете му.

— Миличък Дмитрий Фьодорович, гълъбче, недейте погубва господарката! Че аз всичко ви разправих!… И него не погубвайте, той й е предишният! Сега ще се ожени за Аграфена Александровна, затова е дошъл от Сибир… Дмитрий Фьодорович, миличък, не погубвайте чуждия живот.

— Тъй, тъй, тъй, ето каква била работата! Ехе, ще ги объркаш там едни! — измърмори под нос Пьотър Илич. — Сега разбрах всичко, всичко вече е ясно. Дмитрий Фьодорович, дай ми сега пистолетите, ако искаш да си човек — извика той високо на Митя, — чуваш ли, Дмитрий?

— Пистолетите ли? Чакай, гълъбче, по пътя ще ги хвърля в някоя локва — отговори Митя. — Феня, стани, недей лежа пред мене. Няма да погуби Митя никого, никого вече няма да погуби този глупав човек. Но виж какво, Феня — викна й той, като се качи, — одеве те обидих, затова прости и помилуй, прости на подлеца… А и да не простиш, все едно! Защото сега вече е все едно! Хайде, Андрей, литвай бързо!

Андрей потегли; камбанката звънна.

— Сбогом, Пьотър Илич! За тебе сетната сълза!

„Не е пиян уж, а какви глупости дрънка!“ — помисли си Пьотър Илич. Той беше решил да остане, за да наглежда как ще приготвят колата (пак тройка) с другите припаси и вина, като предчувствуваше, че ще измамят Митя, но изведнъж се ядоса на себе си, плю и тръгна към кръчмата да играе билярд.

— Глупак, макар че е добър човек… — мърмореше си под нос пътем. — За този офицер, „предишния“ на Грушенка, съм чувал. Е, щом е дошъл, тогава… Ох, тези пистолети! Но, по дяволите, да не съм му настойник! Каквото щат да правят! А и нищо няма да стане. Плямпала и нищо повече. Ще се напият и ще се сбият, като се сбият, ще се помирят. Само дрънкат! Какви са тия „ще се отстраня“, „ще накажа себе си със смърт“ — нищо такова няма да стане! Хиляди пъти е крещял такива работи пиян в кръчмата. Сега барем не е пиян. „Пиян съм духом“ — обичат да се изразяват възвишено подлеците. Да не съм му настойник! Сигурно се е сбил с някого, цялата му мутра беше в кръв. С кого ли се е сбил? В кръчмата ще питам. И кърпата му беше в кръв… Тю, дявол да го вземе, тя пък остана в къщи на пода… Няма значение!

Той пристигна в кръчмата в ужасно настроение и веднага започна да играе. Играта го развесели. Игра втори път и изведнъж заразказва на един от партньорите, че Дмитрий Карамазов пак има пари, към три хиляди рубли, видял ги с очите си, и че пак заминал да гуляе в Мокрое с Грушенка. Слушателите приеха тази новина с почти неочаквано любопитство. И всички заприказваха, без да се смеят, някак странно сериозно. Дори прекъснаха играта.

— Три хиляди? Че откъде може да има три хиляди?

Взеха да разпитват по-подробно. Известието за Хохлакова се прие със съмнение.

— Дали не е ограбил стареца, а?

— Три хиляди! Съмнителна е тази работа!

— Все се хвалеше на всеослушание, че ще убие баща си. Тогава говореше именно за три хиляди…

Пьотър Илич слушаше и изведнъж започна да отговаря на запитванията сухо и сдържано. За кръвта по лицето и ръцете на Митя не каза нито дума, а когато идваше насам, мислеше да им разправи. Почнаха трета игра, малко по малко разговорът за Митя затихна; но като довърши третата игра, Пьотър Илич не пожела да играе повече, остави щеката и без да вечеря, каквото намерение имаше, излезе от кръчмата. Като излезе на площада, се спря в недоумение и дори почна да се чуди на себе си. Внезапно разбра, че му беше хрумнало да отиде у Фьодор Павлович, да види дали не се е случило нещо. „Заради някоя глупост, както ще излезе в края на краищата, ще ходя да будя хората в чуждата къща и да вдигам шум. Тю, по дяволите, да не съм им настойник!“

В ужасно настроение си тръгна право за в къщи и изведнъж си спомни за Феня: „Е, по дяволите — помисли си ядосан, — да бях я разпитал одеве, щях да знам сега всичко.“ И в него изведнъж пламна такова нетърпеливо и упорито желание да поговори с нея и да научи всичко, че насред път внезапно свърна към къщата на Морозова, където беше на квартира Грушенка. Като стигна до вратата, почука и това почукване, както отекна в тишината на нощта, сякаш отведнъж пак го отрезви и ядоса. При това никой не му се обади, всички в къщата спяха. „И тук само ще вдигна шум!“ — помисли той вече с някакво душевно страдание, но вместо да си отиде, пак започна да тропа с всички сили. Вдигна се шум до Бога. „Ама не, ще чукам, докато ми отворят!“ — мърмореше си той и при всяко почукване все повече се гневеше на себе си, но едновременно с това засилваше ударите по вратата.

VI. И аз идвам

А Дмитрий Фьодорович летеше по пътя. До Мокрое бяха двадесет и няколко версти, но Андреевата тройка така препускаше, че можеше да ги вземе за час и четвърт. Бързото каране някак изведнъж освежи Митя. Въздухът беше свеж и хладен, на чистото небе сияеха едри звезди. Това беше същата нощ, а може би и същият час, когато Альоша, припаднал ничком към земята, „в изстъпление се кълнеше да я обича вовеки веков“. Но смутно, много смутно беше в душата на Митя и макар че много неща я разкъсваха сега, в този момент цялото му същество непреодолимо се беше устремило само към нея, неговата царица, при която летеше той, за да я види за последен път. Ще кажа само едно: сърцето му не се противи нито за минута. Няма да ми повярват може би, ако кажа, че този ревнивец не чувствуваше към този нов човек, новия съперник, който беше изскочил изпод земята, към този „офицер“ ни най-малката ревност. Към всеки друг, да беше се явил, веднага щеше да изпита ревност и може би пак щеше да изцапа страшните си ръце с кръв, а към този, към този „нейния пръв“, не изпитваше сега, докато хвърчеше с тройката си, не само ревнива омраза, но дори и враждебно чувство — наистина още не беше го и виждал. „Тук вече е безспорно, тук е нейно и негово право, това е първата й любов, която пет години не е забравила: значи, само него е обичала през тези пет години, а аз, аз защо се наврях тук! Какво търся тук и от къде на къде? Отстрани се, Митя, и дай път! Пък и какво съм аз сега? Сега вече и без офицера всичко е свършено, дори изобщо да не беше се появил, пак всичко щеше да бъде свършено…“

Ето с какви думи приблизително би могъл да изложи своите чувства, стига само да можеше да разсъждава. Но той не можеше вече да разсъждава. Цялата му сегашна решителност се беше родила без разсъждения, в един миг, изведнъж я беше почувствувал и я беше приел изцяло с всичките й последствия още одеве, у Феня, още от първите й думи. И все пак въпреки взетото решение в душата му беше смутно, смутно до страдание: и решението не му донесе спокойствие. Твърде много неща стояха зад него и го измъчваха. И на моменти му се виждаше странно: та той сам беше вече написал присъдата си черно на бяло: „наказвам се със смърт; живота си наказвам“; и този лист беше тук в джоба му, приготвен; та пистолетът му е вече зареден, та той беше решил вече как ще посрещне първия топъл лъч на „златокъдрия Феб“, а същевременно е предишното, с всичко онова, което стоеше зад него и го измъчваше, все пак не можеше да си разчисти сметките, чувствуваше това мъчително силно и тази мисъл се впиваше в душата му отчаяно. Имаше един миг по пътя, когато изведнъж поиска да спре Андрей, да скочи от каруцата, да извади пълния пистолет и да свърши всичко, без да чака да съмне. Но този миг отлетя като искрица. Пък и тройката хвърчеше, „гълташе пространството“, и колкото повече се приближаваше до целта, пак мисълта за нея, единствено за нея, все по-силно и по-силно сграбчваше душата му и отпъждаше всички други страшни призраци от сърцето му. О, толкова искаше да я види, макар само за миг, макар отдалеч! „Тя е сега с него и аз само искам да я видя как е сега с него, с предишния си любим, и само толкова ми стига.“ И никога досега в гърдите му не беше бликала толкова много любов към тази фатална в съдбата му жена, толкова ново, никога досега неизпитвано чувство, чувство неочаквано дори за самия него, чувство нежно до молитва, до стапяне пред нея. „И ще се стопя!“ — изрече той внезапно, в прилив на някакъв истеричен възторг.

Препускаха вече почти цял час. Митя мълчеше, а Андрей, макар че беше приказлив селянин, също още не беше продумал нито дума, сякаш не смееше да подхване приказка, подканяше живо своите „кранти“, своите дорести, сухи, но пъргави кончета. Когато изведнъж Митя възкликна със страшна тревога:

— Андрей! Ами ако спят?

Това внезапно му дойде наум; досега не беше го помислил.

— Сигурно ще са си легнали вече, Дмитрий Фьодорович.

Митя болезнено се свъси: ами ако наистина стане така… той ще долети там… с такива чувства… а те спят… спи и тя може би там… Злобно чувство кипна в сърцето му.

— Препускай, Андрей, карай, Андрей, бързо! — почна да вика той в изстъпление.

— А може и да не са си легнали още — обади се Андрей, след като помълча малко. — Нали Тимофей разправяше одеве, че много хора се били събрали там…

— На станцията ли?

— Не на станцията, а у Пластунови, в хана, на свободната станция, значи.

— Знам; и защо казваш, че били много? Защо да са много? Кои са? — подскочи Митя, страшно разтревожен от това неочаквано известие.

— Ами Тимофей разправяше, че били все господа: от града двама, кои са — не знам, но Тимофей разправяше двама от тукашните господа и други двама май гости от другаде, а може и още да има, не го разпитах както трябва. Седнали, вика, да играят карти.

— Карти ли?

— Та, значи, може и да не са си легнали, щом са седнали да играят. Сега часът трябва да е към единадесет, не повече.

— Карай по-бързо, Андрей, карай! — нервно извика пак Митя.

— Едно нещо искам да ви питам, господарю — започна пак Андрей, след като помълча малко, — само ме е страх да ви не ядосам, господине.

— Какво искаш?

— Одеве Федося Марковна ви падна в нозете и ви молеше да не погубвате господарката й и още някой си… а пък ето че сега ви карам там… Прощавайте, господарю, така, от свяст го казвам, може и глупаво да излиза.

Митя внезапно го хвана отзад за раменете.

— Ти кочияш ли си? Кочияш ли си? — започна той в изстъпление.

— Кочияш съм…

— Знаеш, че трябва да се дава път. Като си кочияш, може ли да не даваш път, да вземеш да газиш — вижте ме, аз съм! Не, кочияш, не гази! Не може да се гази човекът, не може да се погубва животът на хората; а ако им погубиш живота — накажи себе си… ако си съсипал, ако си погубил някому живота — накажи се със смърт и се махни.

Всичко това Митя из бълва, сякаш в пълна истерия. Коларят, макар че се учуди на господаря, поддържа разговора:

— Това е право, уважаеми Дмитрий Фьодорович, прав сте, че не бива да се гази човек, нито да се измъчва, а така също и всяка твар, защото всяка твар е твар създадена, ако щеш, коня дори, защото има някои, дето го озорват без нужда, от нашите колари например… И няма спиране, ами направо препуска, препуска.

— Към ада? — прекъсна го изведнъж Митя и се разсмя със своя неочакван кратък смях. — Андрей, проста душо — и той пак го хвана здраво за раменете, — казвай: ще отиде ли Дмитрий Фьодорович Карамазов в ада, или не — как мислиш ти?

— Не знам, гълъбче, от вас зависи, защото вие сте ни… Виж, господарю, когато Синът Божи бил разпнат на кръста и умрял, той слязъл от кръста право в ада и освободил всички грешници, дето се мъчели. И почнал адът да стене, щото мислел, че вече никой няма да отиде в него, от грешниците де. И тогава Господ казал на ада: „Недей стена, аде, защото ще дойдат в тебе отсега нататък всякакви велможи, управители, главни съдии и богаташи и ще се напълниш също както си бил вовеки веков, до деня, когато дойда пак.“ Точно така е, имало такова сказание…

— Народна легенда, великолепно! Шибни левия кон, Андрей!

— Та ето, господарю, за кого е определен адът. — И Андрей шибна левия кон. — А вие, господарю, сте ни като малко дете… така ви смятаме ние… И макар да сте гневлив, господарю, това е така, но за вашето простодушие ще ви прости Господ.

— Ами ти, ти ще ми простиш ли, Андрей?

— Че аз какво да ви прощавам, не сте ми направили нищо.

— Не, за всички, само ти, ей сега на тук, на пътя, ще ми простиш ли заради всички? Казвай, проста душо!

— Ох, господарю! Да го е страх човек да ви вози дори, някак чудни са ви приказките…

Но Митя не го чу. Той се молеше в изстъпление и бясно шепнеше на себе си.

— Господи, приеми ме в цялото ми беззаконие, но не ме съди. Пусни ме без твоя съд… Не ме съди, защото сам се осъдих; не ме съди, защото те обичам, Господи! Долен съм, но те обичам: в ада да ме изпратиш, и там ще те обичам, и оттам ще викам, че те обичам вовеки веков… Но дай и аз да дообичам… тук, сега да дообичам, само пет часа време до жаркия ти лъч… Защото обичам царицата на душата си. Обичам я и не мога да не я обичам. Ти ме виждаш целия. Ще пристигна там и ще падна пред нея: права си, че ме отмина… Сбогом и забрави твоята жертва, никога не се тревожи!

— Мокрое! — извика Андрей, като посочи напред с камшика.

През бледия мрак на нощта като черно петно се появи изведнъж плътна маса от къщи, пръснати на грамадно пространство. Село Мокрое наброяваше към две хиляди души, но в този час цялото вече спеше и само тук-там в мрака още се мяркаха редки светлинни.

— Карай, Андрей, карай, аз идвам! — трескаво възкликна Митя.

— Не са си легнали още! — обади се пак Андрей, като посочи с камшика си хана на Пластунови, разположен точно на влизане в селото, в който и шестте прозореца към улицата бяха ярко осветени.

— Не са си легнали! — радостно подзе Митя. — Гърми, Андрей, препускай, звъни, пристигни с трясък! Нека всички знаят кой идва! Аз идвам! Аз лично идвам! — викаше Митя в изстъпление.

Андрей шибна изтощените коне и действително долетя с трясък пред високия вход и спря запенените, полузадушени коне. Митя скочи от каруцата и точно в този миг ханджията, който наистина отиваше вече да спи, полюбопитствува да надзърне от вратата кой е този, дето пристига с такъв шум.

— Трифон Борисич, ти ли си?

Ханджията се наведе, взря се, спусна се стремглаво по стълбите надолу и се хвърли към гостенина с раболепен възторг:

— Дмитрий Фьодорович, драги! Вас ли виждаме пак?

Този Трифон Борисич беше набит и як селянин, среден на ръст, с малко затлъстяло лице, наглед строг и непримирим, с мокренските селяни особено, но имаше дарбата бързо да променя лицето си в най-раболепен израз, когато подушеше някаква печалба. Той ходеше по руски, облечен с рубашка с копчетата отстрани и с поддьовка, имаше доста парици, но мечтаеше непрекъснато и за по-високо положение. Повече от половината селяни му бяха в лапите, всички му бяха задлъжнели до гуша. Взимаше под аренда от помешчиците земя и сам купуваше, а селяните му обработваха тази земя срещу дълговете си, които никога не можеха да изплатят. Беше вдовец и имаше четири големи дъщери; едната беше вече вдовица, живееше при него с двете му малолетни внучки и му работеше като надничарка. Другата му дъщеря селянка имаше мъж чиновник, някакво напреднало в службата писарче, и в една от стаите на хана можеше да се види на стената сред миниатюрните семейни снимки портретът и на това чиновниче с мундир и пагони. Двете му по-малки дъщери на черковни празници или когато отиваха някъде на гости, обличаха сини или зелени рокли, ушити според модата — стегнати отзад на кръста и с един аршин дълъг шлейф, но на другия ден заранта, както и всеки ден, ставаха в ранни зори, хващаха метлите, премитаха стаите, изнасяха легените и почистваха стаите на пътниците. Макар че имаше вече спечелени доста хиляди. Трифон Борисич много обичаше да оскубе някой пътник гуляйджия и понеже помнеше, че преди по-малко от месец за един ден беше изкарал от Дмитрий Фьодорович, от гуляя му с Грушенка, над двеста рублички, ако не и триста дори, посрещна го сега радостно и въодушевено, защото още по начина, по който Митя спря каруцата пред входа, пак подуши плячка.

— Дмитрий Фьодорович, драги, вас ли пак виждаме?

— Стой, Трифон Борисич — започна Митя, — преди всичко най-важното, къде е тя?

— Аграфена Александровна ли? — веднага разбра домакинът, като се вгледа зорко в лицето на Митя. — Ами и тя е тук… пребивава…

— С кого, с кого?

— Пътници, гости… Единият е чиновник, трябва да е от поляците, като се съди по говора му, той точно изпрати за нея коне оттук; а другият с него му е другар или спътник, кой го знае; облечени са цивилно…

— Е какво, гуляят ли? Богати ли са?

— Какъв гуляй! Слаба работа ми се виждат, Дмитрий Фьодорович.

— Слаба ли? Е, а другите?

— От града са те, двама господа… От Черни се връщаха, тук си и останаха. Единият, по-младият, трябва да е сродник на господин Миусов, само забравих как се казва… а другият, сигурно и него го познавате: помешчика Максимов, ходил, казва, на богомолие там, във вашия манастир, и с този младия, сродника на господин Миусов, заедно пътуват.

— Само тия ли са?

— Само тия.

— Чакай, мълчи, Трифон Борисич, кажи сега най-важното: какво прави тя, как е тя?

— Ами че одеве пристигна и седи с тях.

— Весела ли е? Смее ли се?

— Не, май не се смее много… Дори й е много скучно, решеше косата на младия.

— На този, поляка, на офицера ли?

— А, той не е млад и не е никакъв офицер, не, господине, не на него, а на племенника на Миусов, на онзи младия… само че му забравих името.

— Калганов?

— Да, Калганов.

— Добре, аз сам ще реша. Карти ли играят?

— Играха, но престанаха, пиха и чай, чиновникът поиска водка.

— Стой, Трифон Борисич, стой, душо, аз сам ще реша. Сега отговаряй най-важното: няма ли цигани?

— Цигани хич не се чуват вече, Дмитрий Фьодорович, началството ги изпъди, ама имаме евреи, свирят на цимбали и на цигулки, в Рождественска са, така че може, ако искате, веднага да изпратим за тях. Ще дойдат.

— Изпрати, веднага изпрати! — викна Митя. — И от момичетата да вдигнем, както тогава — Маря особено, Степанида също, Арина. Двеста рубли за хора!

— Та за толкова пари цялото село ще ти вдигна, макар и всички да са легнали да спят. Пък и заслужават ли, уважаеми Дмитрий Фьодорович, тукашните селяци такива обноски или пък момичетата? На тези долни и недодялани толкова пари да се плащат! На нашия селяк кусурът му само купешки цигари да пуши, а ти им даваш. Че той смърди на пръч, разбойникът. А момичетата всички тука, до една са въшливи. Та аз моите дъщери ще ти ги вдигна, камо ли за такава сума, сега си легнаха, ама като ги наритам отзад, ще ги накарам да ти пеят. Миналия път селяците с шампанско ще поите, е-ех!

Трифон Борисич напусто съжаляваше Митя: той самият му прибра тогава от шампанското половин дузина бутилки, а под масата намери една изтървана банкнота от сто рубли, взе я и я стисна в шепа. Така си остана в шепата му.

— Трифон Борисич, няколко хилядарки пръснах тогава тук. Помниш ли?

— Пръснахте, гълъбче, как да не помня; май три хиляди оставихте тук.

— Е, сега съм дошъл за същото, виж.

И той извади и пъхна под носа на ханджията пачката си банкноти.

— Сега слушай и си прави сметка: подир час ще пристигне вино, мезета, сладкиши и бонбони — всичко ще качиш веднага там, горе. Този сандък, дето е у Андрей, също го качи сега, там ще го отвориш и веднага ще поднесеш шампанското… Но най-важното — момичетата, момичетата, и Маря непременно…

Той се обърна към колата и извади изпод седалката сандъчето си с пистолетите.

— Андрей, ето сметката! На ти петнадесет рубли за тройката, а ето петдесет да се почерпиш… за твоята готовност, за обичта ти… Да помниш господаря Карамазов!

— Страх ме е, господарю… — поколеба се Андрей. — Дайте ми само пет рубли за почерпка, а повече няма да взема. Трифон Борисич ми е свидетел. Прощавайте за глупавите приказки…

— Какво те е страх — измери го Митя с поглед. — Е, върви по дяволите тогава! — извика той и му хвърли пет рубли. — Сега, Трифон Борисич, заведи ме тихо там, да мога най-напред да ги видя всичките, без те да ме забележат. Къде са, в синята стая ли са?

Трифон Борисич изгледа Митя тревожно, но веднага послушно изпълни желанието му: заведе го тихо в коридора, той самият влезе в голямата предна стая, съседна на онази, в която бяха гостите, и изнесе оттам свещ. Сетне тихо въведе вътре Митя и го остави в един ъгъл, в тъмното, откъдето можеше спокойно да разгледа компанията, без някой да го види. Но Митя не гледа много-много, а и нищо не видя: щом я зърна, сърцето му затуптя и му притъмня пред очите. Тя седеше отстрани на масата в едно кресло, а до нея на канапето седеше хубавичкият и още съвсем млад Калганов; тя го държеше за ръката и като че ли се смееше, а онзи, без да й обръща внимание, говореше нещо високо и изглежда, сърдито на Максимов, който седеше на масата срещу Грушенка. Максимов пък за нещо много се смееше. На канапето седеше той, а до канапето на стол до стената — някакъв друг непознат. Онзи, който седеше на канапето полуизлегнат, пушеше лула, и на Митя само му се мярна мисълта, че това е някакво дебеличко и широколико човече, сигурно ниско на ръст и като че ли сърдито за нещо. Другарят му пък, другият непознат, се стори на Митя някак извънредно висок; но повече нищо не можа да види. Дъхът му спря. Не издържа така и минута, остави сандъчето на скрина и направо, изтръпнал и примрял, се упъти към компанията в синята стая.

— Ай! — изпищя уплашена Грушенка, която първа го забеляза.

VII. Предишният и безспорен

С бързите си и дълги крачки Митя се доближи плътно до масата.

— Господа — започна той високо, почти с вик, но заекваше на всяка дума, — аз… няма нищо! Не се бойте! — възкликна той. — Няма нищо, няма нищо — обърна се изведнъж към Грушенка, която се бе дръпнала в креслото към Калганов и здраво се беше вкопчила в ръката му. — Аз… И аз дойдох. Тук съм до утре. Господа, може ли един случаен пътник… да прекара с вас до сутринта? Само до сутринта, за последен път, в същата тази стая?

Той довърши, обърнат вече към дебелото човече, което седеше на канапето с лулата. То важно извади лулата от устата си и строго произнесе:

— Пане, ние сме тук приватно. Има и други покой[7].

— А, вие ли сте, Дмитрий Фьодорович, но какво правите вие? — обади се изведнъж Калганов. — Седнете, седнете при нас, здравейте!

— Здравейте, скъпи човече… и безценни! Винаги съм ви уважавал… — радостно и въодушевено откликна Митя и веднага му подаде ръка през масата.

— Ох, как силно ме стиснахте. Строшихте ми пръстите — засмя се Калганов.

— Той винаги така стиска, винаги така! — весело се обади още с плаха усмивка Грушенка, която, изглежда, изведнъж се убеди по външния вид на Митя, че няма да буйствува, но все пак с ужасно любопитство и все още с безпокойство се взираше в него. В него имаше нещо, което извънредно я изненада, пък и тя изобщо не беше очаквала от него, че е способен в такава минута така да влезе и така да заговори.

— Здравейте — сладникаво се обади отляво и помешчикът Максимов.

Митя се хвърли и към него:

— Здравейте, и вие ли сте тук, колко се радвам, че сте тук! Господа, господа, аз… — Той пак се обърна към пана с лулата, понеже явно го вземаше за най-важния човек тук. — Аз просто хвърчах… Исках последния си ден и час да прекарам в тази стая, в същата тая стая… където и аз съм обожавал… моята царица!… Прощавай, пане! — изкрещя той в изстъпление. — Аз летях насам и се заклех… О, не се бойте, последната ми нощ! Да пием, пане, за помирение! Ей сега ще донесат вино… Аз докарах това. — И изведнъж, кой знае защо, измъкна пачката банкноти. — Моля, пане! Искам музика, шум и глъчка, всичко, както по-рано… Но червея, непотребният червей ще пропълзи по земята и няма да го има! Деня на радостта си ще помена в последната си нощ!…

Той почти се задушаваше; много, много неща искаше да каже, но изскачаха само странни възклицания. Панът го гледаше неподвижно, гледаше пачката банкноти, гледаше Грушенка и беше в явно недоумение.

— Ако поволи[8] моята крулева… — започна той.

— Каква крулева, кралица ли искате да кажете? — изведнъж го прекъсна Грушенка. — Смешно е, като ви слушам как говорите. Седни, Митя, какви са тези неща, дето ги говориш? Не ме плаши, моля ти се. Няма да ме плашиш вече, нали? Ако обещаеш, тогава ти се радвам…

— Аз, аз да те плаша? — извика Митя внезапно и рязко вдигна ръце. — О, минавайте, минавайте, аз няма да попреча!… — И изведнъж съвсем неочаквано за всички и, разбира се, за самия себе си, се хвърли на един стол и се обля в сълзи, с глава извърната към стената, а с ръце здраво се вкопчи в облегалката на стола, сякаш я прегърна.

— Ето, ето, виж какъв си! — извика с укор Грушенка. — Ето, все такъв идваше при мене — изведнъж почва да говори и нищо не разбирам. А един път пак така заплака, и сега за втори път — какъв срам! Защо си се разплакал такъв? Да имаше поне за какво! — додаде тя изведнъж загадъчно, като наблегна на тия свои думи с някакъв яд.

— Аз… аз не плача… Е, здравейте! — обърна се в същия миг на стола си и наведнъж се засмя, но не с дървения си отривист смях, а с някакъв нечут, продължителен, нервен и разтърсващ смях.

— На, пак… Хайде, развесели се, развесели се! — придумваше го Грушенка. — Много се радвам, че дойде, много се радвам, Митя, чуваш ли, много се радвам! Искам тон да остане тук, при нас — обърна се тя повелително сякаш към всички, макар че думите й явно се отнасяха до онзи, който седеше на канапето. — Искам, искам! А ако той си отиде, и аз ще си отида. Това е! — прибави тя и очите й изведнъж пламнаха.

— Което пожелае моята царица — то е закон! — произнесе панът и галантно целуна ръката на Грушенка. — Проше пана в нашата компания! — обърна се той любезно към Митя. Митя пак скочи от мястото си с явното намерение отново да започне някоя тирада, но излезе съвсем друго.

— Да пием, пане! — тръсна той изведнъж вместо реч. Всички се разсмяха.

— Господи! Аз пък мислех, че пак иска да говори — нервно възкликна Грушенка. — Чуваш ли, Митя — настойчиво прибави тя, — не скачай повече, а дето си докарал шампанско, това е чудесно. И аз ще пия, защото не мога да понасям тази водка. А най-хубавото е, че дойде, беше страхотна скука… Ама ти си дошъл пак да гуляеш, а? Хайде, прибери си парите в джоба! Откъде си намерил толкова пари?

Митя, все още със смачканите банкноти в ръка, забелязани твърде добре от всички и особено от пановете, бързо и сконфузено ги пъхна в джоба си. Той се изчерви. В същата минута ханджията донесе отворена бутилка шампанско на табла и чаши. Митя грабна бутилката, но така се обърка, че забрави какво да прави с нея. Тогава Калганов му я взе и напълни чашите вместо него.

— Още една бутилка, още! — извика Митя на ханджията, забрави да се чукне с пана, когото толкова тържествено беше приканил да пият за помирение, и изведнъж изпи цялата си чаша пръв, без да чака никого. Цялото му лице внезапно се промени. Вместо тържествения и трагичен израз, с който беше влязъл, на лицето му се появи сякаш нещо детско. Изведнъж сякаш цял се смири и принизи. Гледаше всички плахо и радостно, често и нервно се хилеше с благодарния вид на виновно кученце, пак погалено и прибрано. Сякаш беше забравил всичко и оглеждаше всички с възхищение, с детска усмивка. Гледаше Грушенка с непрекъснат смях и премести стола си съвсем до креслото й. Поразгледа малко по малко и двамата панове, макар че още не можеше да ги прецени. Панът, който беше на канапето, го поразяваше със своята осанка, с полския си акцент, а най-вече с лулата си. „Какво толкова, много хубаво, че пуши лула“ — съзерцаваше го Митя. Леко отпуснатото, четиридесетгодишно лице на пана с много малко носле, под което се виждаха две съвсем тънички остри мустачета, боядисани и нахални, също не събуди у Митя засега никакви въпроси. Дори отвратителната перука на пана, направена в Сибир, с много глупаво сресани напред сколуфи, не го изненада кой знае колко: „Значи, така трябва, щом е перука“ — продължи да съзерцава блажено. А другият пан, който седеше до стената, по-млад от пана на канапето, който гледаше цялата компания дръзко и предизвикателно и с мълчаливо презрение слушаше общия разговор, също го изненада само с много високия си ръст, ужасно несъответствуващ на ръста на седналия на канапето пан. „Ако стане прав, сигурно има два метра“ — мина му през ум. Мина му и мисълта, че този високият пан вероятно е приятел и помощник на пана на канапето, един вид „негов телохранител“, и че малкият пан с лулата сигурно командува високия пан. Но и всичкото това изглеждаше на Митя ужасно хубаво и безспорно. В малкото кученце беше замряло всякакво съперническо чувство. От Грушенка и от загадъчния тон на няколкото й фрази не беше разбрал още нищо, а разбираше само, разтърсен вдън душа, че тя е ласкава с него, че му е „простила“ и го е сложила да седне до нея. Не беше на себе си от възхищение, като я видя как отпи вино от чашата. Мълчанието на компанията обаче сякаш изведнъж го изненада и той почна да оглежда всички с очакващи нещо очи: „Но защо седим така, защо не почнете нещо, господа“ — сякаш говореше ухиленият му поглед.

— Ей този тука само ни лъжеше и ние се смеехме — започна изведнъж Калганов, сякаш отгатнал мисълта му, и посочи Максимов.

Митя бързо впери очи в Калганов, а след това веднага в Максимов.

— Лъже ли? — засмя се той с късия си дървен смях, веднага зарадван от нещо. — Ха-ха!

— Да! Представете си, той твърди, че уж цялата наша кавалерия през двадесетте години се изпоженила за полякини, но това е ужасна глупост, нали?

— За полякини ли? — подзе пак Митя и вече с абсолютно възхищение.

Калганов много добре разбираше отношенията на Митя към Грушенка, досещаше се и за пана, но всичко това не го занимаваше толкова, може би дори изобщо не го занимаваше, а най-много го занимаваше Максимов. Случайно беше попаднал тук с Максимов и пановете срещаше в този хан за пръв път в живота си. Грушенка обаче познаваше от по-рано и веднъж дори беше ходил при нея с някого; тогава тя не го хареса. Но тук го поглеждаше много нежно; преди да дойде Митя, дори го милваше, обаче той оставаше някак безчувствен. Калганов беше млад човек, на не повече от двадесет години, контешки облечен, с много мило бяло личице и прекрасна гъста руса коса. Но на това бяло личице светеха две прелестни светлосини очи с умен, а понякога и дълбок израз, дори много за възрастта му, въпреки че младият човек понякога говореше и гледаше съвсем като дете и никак не се стесняваше от това, дори когато го съзнаваше. Изобщо беше много своеобразен, дори капризен, макар и винаги любезен. Понякога в израза на лицето му се мярваше нещо неподвижно и неотстъпчиво: гледа ви, слуша ви, а същевременно сякаш упорито си мечтае за нещо свое. Ту ставаше отпуснат и ленив, ту изведнъж започваше да се вълнува, понякога като че ли по най-нищожен повод.

— Представете си, от четири дена вече го мъкна със себе си — продължи той, като разтягаше някак лениво думите си, но без никаква преструвка, съвсем естествено. — Помните ли, от оня ден, когато брат ви го блъсна от каляската и той полетя на земята. Тогава много ме заинтригува с това и го взех на село, но той сега все лъже и ме е срам е него. Връщам го вече.

— Пан польские пани не виджал и муви, же ние може бич[9] — обърна се към Максимов панът с лулата.

Панът с лулата говореше руски прилично, поне много по-добре, отколкото се представяше. Руските думи, които употребяваше, ги изопачаваше като полски.[10]

— Та аз самият бях женен за полякиня — изкиска се Максимов.

— А, да не би да сте служили в кавалерията? Защото говорехте за кавалерията. Да не би да сте кавалерист? — намеси се тутакси Калганов.

— Да, разбира се, да не би да е кавалерист? Ха-ха! — извика Митя, който жадно слушаше и бързо местеше въпросителния си поглед върху всеки, който заговореше, сякаш Бог знае какво очакваше да чуе от всекиго.

— Не, вижте — обърна се към него Максимов, — исках да кажа, че тия паненки… хубавичките… като изтанцуват с някой наш улан една мазурка… като изтанцува с него една мазурка, веднага му скача на скута като котенце… бяло котенце…, а пан ойчец и пани матка виждат и позволяват… и позволяват… а уланът на другия ден отива и си предлага ръката… да… и си предлага ръката, хи-хи! — изкиска се Максимов накрая.

— Пан е лайдак[11]! — изръмжа внезапно високият пан на стола, размърда се и отново метна крак връз крак. Но Митя забеляза само грамадния му гладък ботуш с дебела и кална подметка. Изобщо двамата панове бяха облечени доста мръсно.

— Хайде сега, лайдак! Какви са тези грубости? — изведнъж се ядоса Грушенка.

— Пани Агрипина, пан виджял в польским краю хлопки, а не шляхетни пани[12] — обърна се панът с лулата към Грушенка.

— Можеш на то раховац[13]! — презрително отсече високият пан на стола.

— Хайде де! Оставете го да говори! Хората си говорят, защо им пречите? С тях е весело — озъби се Грушенка.

— Не им преча, пани — тържествено отбеляза панът с перуката, като изгледа продължително Грушенка, а след това млъкна важно и пак почна да смуче лулата си.

— Но не, не, сега панът каза право — пак се разпали Калганов, сякаш ставаше дума бог знае за какво. — Та той не е ходил в Полша, как може да говори за Полша? Не сте се женили в Полша, нали не?

— Не, в Смоленска губерния. Само че един улан я беше домъкнал още преди това, моята съпруга, бъдещата, заедно с нейната пани матка и с една танта[14], и с още една сродница е голям син, вече направо от Полша, направо… и ми я отстъпи. Той беше един наш поручик, много свестен младеж. Първо искаше той да се ожени за нея, но не се оженил, защото тя излязла куца…

— Значи, сте се оженили за куца? — извика Калганов.

— Да, за куца. Те тогава и двамата ме измамиха малко и скриха това. Аз мислех, че тя си подскача… тя все подскачаше, и аз мислех, че го прави от весело настроение…

— От радост, че се жени за вас? — завика с някакъв детски звънлив глас Калганов.

— Да, от радост. А излезе, че било по съвсем друга причина. После, когато се венчахме, тя още същата вечер ми призна и много покъртително ме помоли за извинение, прескачала била някаква локва на млади години, та си повредила крачето, хи-хи!

Калганов направо се заля в съвсем детски смях и почти падна на канапето. Разсмя се и Грушенка. Митя пък беше на върха на щастието.

— Знаете ли, знаете ли, сега вече говори наистина, сега не лъже! — викаше Калганов към Митя. — И знаете ли, два пъти е бил женен — сега говори за първата си жена, а втората му жена, знаете ли, е избягала и още е жива, знаете ли?

— Така ли? — бързо се обърна Митя към Максимов и лицето му изрази извънредно учудване.

— Да, избяга, имах тази неприятност — скромно потвърди Максимов. — С един мосю. Но най-лошото е, че предварително прехвърли цялото ми селце само на свое име. Ти, вика, си човек образован, няма да останеш гладен. Добре ме подреди. Веднъж един почтен архиерей ми каза: тебе едната ти съпруга беше куца, а другата пък прекалено бързонога, хи-хи!

— Слушайте, слушайте — не можеше да се умири Калганов, — дори да лъже сега — а той често лъже, — лъже, само и само да достави на всички удоволствие: това не е подло, не е подло, нали? Знаете ли, понякога го обичам. Много е подъл, но е естествено подъл, нали? Как мислите? Друг върши подлости за някаква полза, а той просто така, по природа… Представете си например, той претендира (вчера през целия път спори за това), че Гогол в „Мъртви души“ пише за него. Помните ли, там има един помешчик Максимов, дето Ноздрьов го бил, та го дали под съд за „нанасяне на помешчика Максимов лична обида с побой в пияно състояние“ — нали помните? Та представете си, той претендира, че това бил самият той и тогава той бил битият! Възможно ли е такова нещо? Чичиков е пътувал най-късно през двайсетте години, в началото, така че годините изобщо не съвпадат. Няма как тогава да са го били. Няма как, нали?

Не беше ясно защо Калганов се беше разгорещил толкова, но той се палеше искрено. Митя всеотдайно се вживяваше в неговите хрумвания.

— Е, щом са го били! — извика той със смях.

— Не че са ме били, ами просто така — обади се изведнъж Максимов.

— Как така? Или са те били, или не!

— Ктура годзина, пане? (Колко е часът?) — обърна се със скучаещ вид панът с лулата към високия пан на стола. Последният сви рамене: и двамата нямаха часовници.

— Защо да не си поприказваме? Оставете и другите да приказват. На вас като ви е скучно, та всички да мълчат! — намеси се пак Грушенка, която явно нарочно се заяждаше. На Митя сега сякаш нещо за пръв път нещо му мина през ума. Този път панът отговори вече с явно раздразнение:

— Пани, я ниц не муве против, ниц не поведзялем. (Аз нямам нищо против, не съм казал нищо.)

— Още по-добре, а ти разказвай — извика Грушенка на Максимов. — Какво млъкнахте всички?

— То няма нищо за разказване, защото всичко това са само глупости — подзе веднага Максимов с явно удоволствие и малко кокетно, — а и при Гогол всичко това е само в алегоричен вид[15], защото всички имена е сложил алегорично: Ноздрьов не беше Ноздрьов, а Носов, а Кувшинников пък изобщо не си прилича, защото се казваше Шкворнев. А Фенарди наистина беше Фенарди, само че не беше италианец, а русин, Петров, и мадмоазел Фенарди беше хубавичка, и крачетата й с трикото хубавички, фустичката й късичка, с пайети, и тя всъщност се въртя, само че не четири часа, а само четири минути… и очарова всички…

— А тебе защо те биха, защо тебе те биха, кажи! — ви каже Калганов.

— Заради Пирон — отговори Максимов.

— Какъв Пирон? — извика Митя.

— Заради френския известен писател Пирон. Пиехме тогава вино една голяма компания в кръчмата, на същия тоя панаир. И те ме поканиха и мене, а аз най-напред взех да говоря с епиграми: „Ти ли си, Боало[16], какви одежди смешни!“ А Боало отговаря, че отивал на маскарад, тоест на баня, хи-хи, а те го приеха като лична обида. Веднага казах друга една, много известна на всички образовани хора хаплива епиграма:

Сафо си ти, а аз Фаон[17],

наистина, но ето

че за беда проклета

не знаеш пътя към морето!

Те се обидиха още повече и почнаха да ме ругаят неприлично, а аз за проклетия, уж да оправя нещата, взех, че разказах един много образован анекдот за Пирон, как не го приели във Френската академия, а той за отмъщение си написал епитафия за надгробна плоча:

Ci-gît Piron qui ne fut rien

Pas même académicien.[18]

Тогава взеха, че ме набиха.

— Но за какво, за какво?

— За образованието ми. За какво ли не може да се набие човек — кротко и нравоучително заключи Максимов.

— Хайде, стига вече, всичко това е отвратително, не искам да слушам, мислех, че ще има нещо весело — прекъсна го изведнъж Грушенка. Митя се сепна и веднага престана да се смее. Високият пан стана от мястото си и с високомерния вид на човек, който се отегчава в неподходяща компания, почна да крачи из стаята от единия ъгъл до другия, с ръце зад гърба.

— Я го гледай какъв се е заразхождал! — погледна го презрително Грушенка. Митя се разтревожи, при това забеляза, че панът на канапето го поглежда ядосан.

— Пане — извика Митя, — да пием, пане! И с другия пан също: да пием, панове! — Той в миг събра три чаши и наля шампанско в тях.

— За Полша, панове, пия за вашата Полша, за полската земя! — извика Митя.

— Бардзо ми то мило, пане, випием! (Това ми е много приятно, пане, ще пием!) — важно и благосклонно изрече панът от канапето и вдигна чашата си.

— И другият пан, как се казва, ей, ясновелможни, вземи чашата! — подкани го Митя.

— Пан Врублевски — подсказа панът от канапето.

Пан Врублевски, поклащайки се, отиде до масата и прав вдигна чаша.

— За Полша, панове, ура! — извика Митя и вдигна своята чаша.

Тримата пиха. Митя грабна бутилката и веднага пак напълни трите чаши.

— Сега за Русия, панове, да се побратимим!

— Налей и на нас — каза Грушенка, — за Русия и аз искам да пия.

— И аз — каза Калганов.

— И аз бих пийнал… за Росеюшка, старата бабичка[19] — подхили се Максимов.

— Всички, всички! — провикна се Митя. — Хазаине, още бутилки!

Донесоха трите останали бутилки, докарани от Митя. Митя напълни чашите.

— За Русия, ура! — провъзгласи той отново. Всички освен пановете пиха, а Грушенка изпи на един дъх цялата си чаша. Но пановете не се и докоснаха до своите чаши.

— Че как може, панове? — извика Митя. — Значи, така, а?

Пан Врублевски си взе чашата, вдигна я и със звънлив глас изрече:

— За Русия в границите до седемстотин седемдесет и втора година![20]

— Ото бардзо пенкне! (Това е много хубаво!) — извика другият пан и двамата на един дъх пресушиха чашите си.

— Глупци сте вие, панове! — неочаквано тръсна Митя.

— Па-не! — извикаха двамата панове заплашително и настръхнаха срещу Митя като петли. Особено кипна пан Врублевски.

— Але не можно не мец слабоци до своего краю? — заяви той. (Нима е възможно да не обичаш страната си?)

— Млъкнете! Не се карайте! Да няма свади! — извика повелително Грушенка и тропна с краче по пода. Лицето и пламна, очите й светнаха. Току-що изпитата чаша се проявяваше. Митя страшно се уплаши.

— Панове, простете! Аз съм виновен, няма вече. Врублевски, пан Врублевски, няма вече!…

— Ти поне си мълчи, седни си там, ама глупак! — със злобна досада му подвикна Грушенка.

Всички седнаха, всички млъкнаха, всички се споглеждаха.

— Господа, аз съм виновен за всичко! — започна пак Митя, който не беше разбрал нищо от възклицанието на Грушенка. — Но защо седим така? С какво да се занимаваме… за да е весело, пак да е весело?

— Ах, наистина, ужасно е скучно — лениво измърмори Калганов.

— Да хвърлим едни карти, както одеве… — изхили се изведнъж Максимов.

— Карти ли? Чудесно! — подзе Митя. — Стига само пановете…

— Пузно, пане! — някак без охота се обади панът на канапето…

— То правда[21] — потвърди пан Врублевски.

— Пузно? Какво е това пузно? — попита Грушенка.

— То значи късно, пани, късно е — обясни панът от канапето.

— Все им е късно, все не могат — почти изкрещя от яд Грушенка. — Като им е скучно, та и другите да скучаят. Преди да дойдеш, Митя, ей така само мълчаха и ми се надуваха…

— Богиньо моя! — извика панът от канапето. — Цо мувиш, то сен стане.[22] Видзен неласке и естем смутни. (Виждам недружелюбност и затова съм печален.) Естем готув (аз съм готов), пане — довърши той, като се обърна към Митя.

— Започвай, пане! — предложи Митя, като измъкна от джоба си банкнотите и сложи две сторублеви на масата.

— Искам, пане, много пари да загубя от тебе. Раздавай, ти си банката!

— Карти да вземем от ханджията, пане — настойчиво и сериозно произнесе малкият пан.

— То налейпши спосуб (така е най-добре) — подкрепи го пан Врублевски.

— От ханджията? Добре, разбирам, нека са от ханджията, добре го измислихте панове! Карти! — изкомандува Митя на ханджията.

Ханджията донесе едно неразпечатано тесте и съобщи на Митя, че момичетата вече се събират, евреите с цимбалите сигурно също скоро ще дойдат, а тройката с лакомствата още не е пристигнала. Митя скочи от масата и се втурна в съседната стая да се разпореди веднага. Но бяха дошли само три момичета, пък и Маря още я нямаше. А и самият той не знаеше как да се разпореди и защо се беше втурнал: поръча само да извадят от сандъка сладките неща, фурето и дъвчащите и да раздадат на момичетата. „И на Андрей водка, водка на Андрей! — заръча набързо. — Обидих го Андрей!“ И неочаквано усети на рамото си ръката на Максимов, който беше дотичал подире му.

— Дайте ми пет рубли — вошепна той на Митя, — да си опитам и аз късмета, хи-хи!

— Прекрасно, великолепно! Вземете десет, на! — Той извади пак всичките банкноти от джоба си и изрови десет рубли. — Ако ги загубиш, пак ела, пак ела…

— Добре — радостно прошепна Максимов и се върна в салона. Веднага се върна и Митя и се извини, че ги е накарал да го чакат. Пановете вече бяха се настанили и бяха разпечатали тестето. Сега изглеждаха много по-приветливи, почти любезни. Панът на канапето запуши нова лула и се приготви да раздава картите; на лицето му се четеше дори известна тържественост.

— На мейсца, панове![23] — нареди пан Врублевски.

— Не, аз няма да играя повече — обади се Калганов. — Одеве загубих вече петдесет рубли.

— Пан бил нешченшлив, пан може да бъде сега шченшлив — обърна се към него панът от канапето.

— До колко държи банката? До колко? — горещеше се Митя.

— Слухам, пане, сто, може двешче, колкото туриш.

— Милион! — разсмя се Митя.

— Пан капитан може слухал за пана Подвисоцкего?

— Какъв е тоя Подвисоцки?

— Във Варшава банката е винаги насреща, колкото заложат. Идва Подвисоцки, вижда тишонц[24] злоти, казва: вабанк. Банкер муви: „Пане Подвисоцки, в брой или на хонор[25]?“ — „На хонор, пане“ — казва Подвисоцки. — „По-добре, пане.“ Банкер хвърля картите, Подвисоцки печели тншонц злоти. „Почекай, пане — музи банкерът, отваря чекмеджето и дава един милион, — вземи, пане, ото ест твой рахунек“ (ето твоята сметка). Банката била един милион. „Аз не знаех“ — казва Подвисоцки. „Пане Подвисоцки — казва банкерът, — ти игра на хонор, и ние на хонор.“ Подвисоцки взел милиона.

— Това не е вярно — каза Калганов.

— Пане Калганов, в шляхетна компания так мувиц не пржистои (в порядъчно общество така не се говори).

— Как ли няма да ти даде полякът цял милион! — извика Митя, но тутакси се сепна. — Прощавай, пане, сбърках, пак сбърках, ще даде, ще даде милиона, за хонора, за полската чест! Виждаш ли, и аз говоря полски, ха-ха! Ето слагам десет рубли, хайде — вале.

— А пък аз една рубличка на дамичката, на карото, на хубавичката паненка, хи-хи! — изхили се пак Максимов, бутна напред своята дама и за да не го види никой, премести се съвсем близо до масата и набързо се прекръсти под нея. Митя спечели. Спечели и рубличката.

— Двайсет и пет! — извика Митя.

— А аз пак една рубличка, семпличка, мъничка семпличка — блажено мърмореше Максимов, страшно зарадван, че е спечелил една рубличка.

— Бита! — извика Митя. — Седморка на пе[26]!

Биха я на пе.

— Спрете — каза изведнъж Калганов.

— На пе, на пе! — удвояваше Митя и каквото поставяше двойно — всичко биваше бито. А рубличките печелеха.

— На пе! — изрева с ярост Митя.

— Двешче загуби, пане. Туряш още двешче? — попита панът от канапето.

— Как, двеста ли загубих? Тогава още двеста! Всичките на пе! — и като измъкна от джоба си парите, Митя хвърли двеста рубли на дамата, но изведнъж Калганов я закри с ръка.

— Стига толкова! — извика той със звънливия си глас.

— Какво ви става? — изгледа го Митя.

— Стига, не искам! Няма да играете повече.

— Защо?

— Ей за това. Плюйте и се махнете, ето защо. Не давам да играете повече!

Митя го гледаше изумен.

— Стига, Митя, може би е прав; и без това много загуби — обади се и Грушенка със странна нотка в гласа. Двамата панове внезапно станаха от местата си със страшно обиден вид.

— Жартуеш (шегуваш се), пане? — изрече малкият пан, като огледа строго Калганов.

— Як сен поважаш то робиц, пане! (Как смееш да правиш това!) — ревна Калганов на пан Врублевски.

— Да не сте посмели, да не сте посмели да крещите! — извика Грушенка. — Ах вие, петли индийски.

Митя огледа всички; но изведнъж го порази нещо в лицето на Грушенка и в същия миг съвсем нова мисъл му мина през ум — една странна нова мисъл!

— Пани Агрипина! — започна малкият пан, цял изчервен от яд, но в това време Митя се приближи до него и го тупна по рамото.

— Ясновелможни, две думи.

— Чего хцеш, пане? (Какво искаш?)

— В другата стая, в други покой ще ти кажа две хубави думички, най-хубавите, ще останеш доволен.

Малкият пан се учуди и погледна Митя с лек страх. Обаче веднага се съгласи, но с условието с тях да дойде и пан Врублевски.

— Телохранителят ли? Да дойде и той, и той ни трябва! Той дори непременно! — извика Митя. — Марш, панове!

— Къде отивате? — попита тревожно Грушенка.

— Веднага ще се върнем — отвърна Митя.

Някаква смелост, някаква неочаквана бодрост светна на лицето му; със съвсем друго лице беше влязъл преди час в тази стая. Той заведе пановете в стаичката вдясно, не в голямата, където се събираше хорът на момите и се подреждаше трапезата, а в спалнята, където имаше сандъци, куфари и две големи легла с цяла камара басмени възглавници на всяко. Там върху малка масичка в ъгъла гореше свещ. Панът и Митя се разположиха от двете страни на тази масичка един срещу друг, а огромният пан Врублевски застана отстрани, с ръце зад гърба. Пановете гледаха строго, но с явно любопитство.

— Чим моген служич пану?[27] — измънка малкият пан.

— Ето с какво, пане, без много приказки: ето ти пари — топ извади своите банкноти, — ако искаш три хиляди, взимай ги и заминавай накъдето ти видят очите.

Панът го гледаше изпитателно, без да мигне, просто впил поглед в лицето на Митя.

— Тши тишончи, пане? — И се спогледаха с Врублевски.

— Тши, панове, тши! Слушай, пане, виждам, че ти си човек разумен. Вземи трите хиляди и се махай по дяволите, вземи и Врублевски — чуваш ли? Но сега, моментално, и то навеки, разбираш ли, пане, навеки излизаш ей през тая врата. Какво имаш там: палто, кожух? Ще ти ги изнеса. На секундата ще ти впрегнат тройката и — довидзеня, пане[28]! А?

Митя чакаше отговора уверено. Той не се съмняваше. Нещо извънредно решително се мярна в лицето на пана.

— А рублите, пане?

— Рублите така, пане: петстотин рубли веднага ти давам за кочияша и за предплата, а две хиляди и петстотин утре в града — кълна се в честта си, ще ти ги дам, изпод земята ще ти намеря! — извика Митя.

Поляците пак се спогледаха. Лицето на пана взе да става опасно.

— Седемстотин, седемстотин, а не петстотин, сега, моментално в брой! — притури Митя, усетил нещо неприятно. — Какво, пане? Не вярваш ли? Да не искаш трите хиляди наведнъж. Ще ти ги дам, а ти ще вземеш да се върнеш при нея още утре… Пък и сега нямам в себе си три хиляди, имам в града, у дома — мънкаше Митя и с всяка своя дума все повече се плашеше и падаше духом. — Бога ми, у дома ги имам, скрити…

В този миг чувство на огромно собствено достойнство изгря на лицето на малкия пан:

— Чи не потшебуеш ешче цош?[29] — попита той иронично. — Пфе! А пфе! (Срамно! Просто срамно!) — и той плю. Плю и пан Врублевски.

— Плюеш, пане — изрече Митя отчаяно, защото разбра, че всичко е свършено, — защото смяташ от Грушенка да измъкнеш повече. И двамата сте скопени петли, това е!

— Естем до живего доткнентим! (Крайно съм засегнат!) — изведнъж пламна малкият пан като рак и бързо, в страшно негодувание, сякаш повече нищо не желаеше да слуша, напусна стаята. След него с полюшваща се крачка излезе и Врублевски, а след тях и Митя, сконфузен и слисан. Той се страхуваше от Грушенка, предчувствуваше, че панът сега ще се разкрещи. Така и стана. Панът влезе в салона и се изправи театрално пред Грушенка.

— Пани Агрипина, естем до живего доткнентим! — викна той, но Грушенка сякаш внезапно не издържа, като да я бяха докачили по най-болното място.

— На руски говори, на руски, да не съм чула нито една полска дума! — изкрещя му тя. — Нали говореше по-рано руски, да не си го забравил за пет години! — Тя цялата пламна от гняв.

— Пани Агрипина…

— Аз съм Аграфена, аз съм Грушенка, говори на руски, или не желая да те слушам! — Панът почна да пъхти от обидено честолюбие и на завален руски език произнесе бързо и надуто:

— Пани Аграфена, аз пшиехал да забравя старото и да го простя, да забравя, което е било преди днес…

— Как да простиш? Дошъл си на мен ли да прощаваш? — прекъсна го Грушенка и скочи от мястото си.

— Так ест, пани (тъй вярно, пани), аз не малодушни, аз великодушни. Но аз билем здзивьони (бях учуден), като видях твоите любовници. Пан Митя в други покой ми давал тши тишончи да се махна. Аз плюх на пана в лице.

— Как? Давал ти е пари за мене? — изкрещя истерично Грушенка. — Вярно ли е, Митя? Как си посмял! Да не съм за продан?

— Пане, пане — извика отчаяно Митя, — тя е чиста и сияйна и никога не съм й бил любовник! Това не е вярно…

— Как смееш да ме защищаваш пред него! — крещеше Грушенка. — Не съм била чиста от добродетел и не защото съм се страхувала от Кузма, а да съм горда пред него и да имам право да му кажа подлец, когато го срещна. Нима не ти прие парите?

— Приемаше ги, приемаше ги! — извика Митя. — Само че искаше трите хиляди рубли наведнъж, а аз му давах само седемстотин рубли капаро.

— Е, ясно: разбрал е, че имам пари, и затова е дошъл да се венчава!

— Пани Агрипина — провикна се панът, — аз съм рицар, аз съм шляхтич, а не лайдак! Аз дошъл да те взема за сопруга, а виждам нова пани, не онази като по-рано, а упарта и без встида (инат и безсрамна).

— Махай се тогава, откъдето си дошъл! Ей сега ще кажа да те изхвърлят и ще те изхвърлят — бясно изкрещя Грушенка. — Идиотка, идиотка, пет години страдам! А и не съм страдала заради него, ами от злоба се самоизмъчвах! Пък и това изобщо не е той! Такъв ли беше той? Този все едно му е баща! Откъде си я взел тази перука? Онзи беше левент, този е юрдек. Онзи се смееше и песни ми пееше… А аз, аз — пет години сълзи проливам, идиотка проклета, долна безсрамница!

Тя се свлече в креслото и закри лицето си с ръце. В тази минута внезапно от съседната стая отляво гръмна хорът на събралите се най-сетне мокрински моми — гръмна буйна хороводна песен.

— Тоест Содом! — изрева пан Врублевски. — Хазяине, изпъди тези безсрамнички!

Ханджията, който отдавна любопитно надзърташе през вратата, дочул виковете и разбрал, че гостите са се изпокарали, веднага се яви в стаята.

— Какво си се разкрещял, какво си дереш гърлото? — обърна се той към Врублевски с някаква дори странна невежливост.

— Говедо! — ревна пан Врублевски.

— Говедо ли? Ами ти я ми кажи с какви карти игра преди малко? Дадох ти ново тесте, но ти скри моите карти! Игра с фалшиви карти! Аз за фалшивите карти в Сибир мога да те пратя, знаеш ли ти, защото то е същото като фалшификацията на пари… — И като отиде до канапето, пъхна пръсти между гърба и възглавницата и извади оттам неразпечатаното тесте.

— Ето го моето тесте, не е разпечатано! — Той го вдигна и го показа на всички. — Оттам го видях как пъхна моето тесте отзад и го подмени с негово — мошеник такъв, а не пан!

— А пък аз видях как онзи пан на два пъти изшмекерува — извика Калганов.

— Ах, какъв срам, какъв срам! — извика Грушенка, плесна с ръце и наистина се изчерви от срам. — Господи, какъв човек, какъв човек е станал!

— И аз така мислех — извика Митя. Но още недовършил, пан Врублевски, сконфузен и побеснял, размаха юмрук към Грушенка и се развика:

— Публична шарлатанка! — Но едва изрекъл това, Митя се нахвърли върху него, сграбчи го с две ръце, вдигна го във въздуха и в миг го изнесе в стаята вдясно, където преди малко беше водил двамата.

— Оставих го там на пода! — съобщи той, като се върна веднага, запъхтян от вълнение. — Бие се, гадът, ама няма да се върне оттам!… — Той затвори едното крило на вратата и като държеше другото отворено, извика на малкия пан:

— Ясновелможни, хайде и вие там. Пшепрашам!

— Миличък Митрий Фьодорович — провикна се Трифон Борисич, — вземи си от тях парите, дето ги спечелиха от теб! Та то все едно, че са ти ги откраднали.

— Аз моите петдесет рубли не ги искам — обади се изведнъж Калганов.

— И аз моите двеста, и аз не ги искам! — извика Митя. — За нищо на света няма да ги взема, нека му останат за утеха.

— Чудесно, Митя! Браво, Митя! — извика Грушенка и една страшно злобна нотка прозвънна в нейното възклицание. Малкият пан, морав от ярост, но с все същия важен вид, тръгна към вратата, но се спря и изведнъж се обърна към Грушенка:

— Пани, ежели хцеш ишч за мною, иджим, если не — бивай здрова! (Пани, ако искаш да дойдеш с мене — да вървим, ако не — остани си със здраве!)

И важно, кипнал от негодувание и амбиция, излезе от стаята. Беше човек с характер: след всичко станало още не губеше надежда, че пани ще го последва — толкова се надценяваше. Митя тръшна вратата след него.

— Заключете ги — каза Калганов.

Но ключът щракна отвътре, те самите се заключиха.

— Чудесно! — злобно и безпощадно извика пак Грушенка. — Чудесно! Така им се пада!

VIII. Лудост

Започна почти оргия, гуляй на провала. Грушенка първа се развика да й дадат вино: „Искам да пия, искам да се напия, да стане както преди, помниш ли, Митя, помниш ли как се сближихме тогава тук!“ Митя пък беше като в транс и предчувствуваше „своето щастие“. Грушенка впрочем непрекъснато го отпъждаше от себе си: „Върви, весели се, кажи им да играят, кажи им всички да се веселят, «Ходи, къща, ходи, печка»[30], както тогава, както тогава!“ — продължаваше да вика тя. Беше ужасно възбудена. И Митя тичаше да дава нареждания. Хорът се беше събрал в съседната стая. Същата като тази, в която бяха досега, при това и тясна, преградена на две с басмена завеса, зад която също имаше грамаден креват с бухнал пухеник и със същия куп басмени възглавници. Изобщо във всичките четири „официални“ стаи на тази къща навсякъде имаше легла. Грушенка се разположи до вратата. Митя й пренесе там креслото: точно така седя и „тогава“, в деня на техния пръв гуляй тук, и оттам гледаше хората и танците. Сега се бяха събрали същите моми; еврейчетата с цигулките и цитрите също дойдоха, а най-сетне пристигна и толкова очакваната каруца с вината и продуктите. Митя се щураше. В стаята влизаха да гледат и външни хора, селяни и женоря; те, заспали вече, бяха се събудили и бяха подушили небивалото угощение както преди месец. Митя се здрависваше и прегръщаше познатите, припомняше си лицата, отваряше бутилки и наливаше на когото падне. На шампанското налитаха само момичетата, а на селяците повече им харесваха ромът и конякът, и особено горещият пунш. Митя се разпореди да се направи горещ шоколад за всички момичета и цяла нощ да врат трите самовара за чай и пунш за всеки новопристигнал: който иска, да се черпи. С една дума, започна нещо объркано и нелепо, но Митя се чувствуваше някак като риба във вода и колкото по-нелепо ставаше всичко, толкова повече се оживяваше духом. Ако някой селяк беше поискал в тези мигове пари от него, веднага щеше да извади цялата пачка банкноти и да раздава безразборно наляво-надясно. Ето защо, вероятно за да предпазва Митя, почти неотлъчно сновеше край него ханджията Трифон Борисич, който май съвсем се беше отказал да ляга тази нощ, но пиеше малко (изпи само една чашка пунш) и зорко бдеше посвоему за интересите на Митя. В нужния момент ласкаво и раболепно го възпираше и го придумваше, не го остави да дарява както „тогава“ селяците с „цигари и рейнско вино“, пази Боже пък с пари, и много негодуваше, че момичетата пият ликьор и ядат бонбони: „Въшли и нищо повече, Митрий Фьодорович — казваше той, — всичките ще ги наритам, та и ще им заповядам да го смятат за чест — е такива са!“ Митя пак си спомни за Андрей и заповяда да му изпратят пунш. „Одеве го обидих“ — повтаряше той с размекнат и умилен глас. Калганов не искаше уж да пие и хорът на момичетата първо не му хареса много, но като изпи още две чаши шампанско, страшно се развесели, почна да обикаля стаите, смееше се и хвалеше всичко и всички, и песните, и музиката. Максимов, блажен и пияничък, му ходеше по петите. Грушенка, която също почна да се напива, сочеше Калганов на Митя: „Колко е сладък, какво чудесно момче!“ И Митя с възторг тичаше да се целува с Калганов и Максимов. О, той предусещаше много нещо; нищо още не му беше казала и дори явно нарочно се бавеше да му каже, само от време на време го поглеждаше с гален, но горещ поглед. Най-накрая изведнъж го хвана здраво за ръката и силно го притегли към себе си. Тя самата седеше тогава на креслото до вратата.

— Ама как влезе одеве, а? Как влезе!… Така се уплаших. Значи, искаше да ме отстъпиш на него, а? Наистина ли искаше?

— Не исках да погубвам щастието ти! — шепнеше Митя блажен. Но тя нямаше и нужда от неговия отговор.

— Хайде, върви… весели се — отпращаше го пак — и не плачи, пак ще те повикам.

И той изчезваше, а тя пак започваше да слуша песните и да гледа танците, като го следеше с поглед, където и да отидеше, но след четвърт час пак го повикваше и той пак дотичваше.

— Хайде, сядай сега до мене, разказвай как си разбрал вчера, че съм тук; от кого най-първо научи?

И Митя започваше да разказва всичко, несвързано, безредно, разпалено, ала разказваше странно, често внезапно свиваше вежди и спираше насред дума.

— Какво се мръщиш? — питаше тя.

— Нищо… един болен оставих там. Да може да оздравее, да знам, че ще оздравее, десет години давам сега от живота си!

— Е, Бог да му е на помощ, като е болен. Значи, искаше утре да се застреляш, глупчо такъв, но защо? Аз пък тъкмо такива като тебе безумци ги обичам — шепнеше му тя с малко натежал език. — Значи, за мене си готов на всичко? А? Наистина ли, глупчо, си искал да се застреляш утре? Не, почакай малко, утре може да ти кажа една думичка… днес няма да ти я кажа, утре. А ти искаш днес? Не, аз не искам днес… Хайде, върви, върви сега да се веселиш.

Веднъж обаче, като го повика, беше някак в недоумение и загрижена.

— Защо ти е тъжно на тебе? Виждам аз, тъжно ти е… Не, виждам, виждам — прибави тя, като се вглеждаше внимателно в очите му. — Макар че се целуваш там със селяните и крещиш, но виждам нещо. Не, весели се; аз съм весела — и ти се весели… Аз обичам тук един, познай кой?… Ах, погледни: моето момченце заспало, напило се, милото.

Тя говореше за Калганов: той наистина се беше напил и беше задрямал за миг на канапето. И не само от напиването заспа, изведнъж му стана нещо криво или, както той казваше, „скучно“. Много му развалиха настроението накрая и песните на момичетата, които започнаха да минават постепенно от пиенето в нещо вече прекалено неприлично и разюздано. Пък и танците им също: две момичета се бяха преоблекли като мечки, а Степанида, буйна мома с тояга в ръката, играеше мечкаря и взе да ги „показва“. „Повесело, Маря — викаше тя, — де бой, де!“ Мечките най-накрая се търколиха на земята някак вече съвсем неприлично, сред шумния смях на събралата се смесена публика от жени и мъже. „Нека де, нека се веселят — повтаряше сентенциозно Грушенка с блажен израз на лицето, — паднало им се да се повеселят, защо да не се радват хората?“ Калганов пък гледате така, като че се беше омърсил с нещо. „Свинщина е всичко това, цялата тая народност — каза той, преди да заспи, — това са им пролетните игри[31], когато вардят слънцето цялата лятна нощ.“ Но особено не му хареса една „нова“ песничка с буйна танцова мелодия, в която се разказваше как минавал господарят и питал момите:

Господар момите пита

любят ли го, или не?

Но момите си казали, че не трябва да се обича господарят:

Господарят зле ще бие,

няма да го любим ние.

Минавал сетне циганин (пееха циганьор) и той също:

Циганьор момите пита

любят ли го, или не?

Но и циганинът не трябва да се обича:

Циганьорът ще краде,

ний кахъри да берем.

И мнозина минали така и питали момичетата, дори един войник:

И войник момите пита

любят ли го, или не?

Но войникът бива отхвърлен с презрение:

Войник раница ще влачи,

аз след него…

Тук следваше един много нецензурен стих, който те изпяха много откровено и който произведе фурор сред публиката. Нещата свършваха накрая с търговеца:

Търговец момите пита

любят ли го, или не?

И се оказало, че много го обичат, защото:

Търговецът ще търгува,

а жена му ще царува.

Калганов чак се ядоса.

— Това е съвсем скорошна песен — отбеляза той гласно — и кой ли им ги съчинява такива! Остава само железничар или чифутин да минат и да питат момичетата: те вече ще победят всички. — И почти обиден, веднага заяви, че му е скучно, седна на канапето и изведнъж задряма. Хубавото му личице беше малко бледо и отметнато на възглавницата върху канапето.

— Виж какъв е хубавичък — каза Грушенка, като заведе Митя при него; — одеве му ресах главицата, косичката му е като лен и много гъста.

И като се наведе над него в умиление, го целуна по челото. Калганов мигновено отвори очи, погледна я, надигна се и с най-загрижен вид попита: къде е Максимов?

— Виж кой му трябвал — засмя се Грушенка, — седни с мен една минутка. Митя, тичай за неговия Максимов.

Оказа се, че Максимов се беше залепил за момичетата, само от време на време притичваше да си налее ликьорец, а от шоколада беше изпил две чашки. Личицето му се беше зачервило, носът му посинял, очите му бяха станали влажни, сладострастни. Той дотича и каза, че сега „на една мелодийка“ иска да изтанцува танца „саботиера“[32].

— Нали като малък са ме обучавали на всички тези благовъзпитани светски танци…

— Хайде, върви, върви с него, Митя, аз ще го гледам оттук как ще танцува.

— Не, и аз, и аз ще отида да гледам! — извика Калганов, като отхвърли най-наивно предложението на Грушенка да поседи с него. И всички отидоха да гледат. Максимов наистина изигра своя танц, но освен у Митя почти у никого не събуди особено възхищение. Целият танц се състоеше в някакви подскачания с отхвърляне на краката встрани с подметките нагоре, като на всеки скок Максимов се удряше с длан по подметката. Калганов никак не го хареса, а Митя чак разцелува танцьора.

— Е, благодаря, сигурно си се уморил, какво искаш: бонбонче искаш ли, а? Или цигарка?

— Цигарка.

— Не искаш ли да пиеш нещо?

— Само малко ликьорче… А шоколадени бонбончета нямате ли?

— Ето на масата цяла камара. Избери си, каквито искаш, гълъбова душице!

— Не, искам от онези с ванилия… за стари дядовци… Хи-хи!

— Не, братко, такива специални няма.

— Слушайте! — наведе се изведнъж старчето до ухото на Митя. — Ей онова момиче, Марюшка, хи-хи, дали е възможно някак си да се запозная с него, ако сте така добър…

— Я го гледай какво иска! Не, братко, няма да го бъде.

— На никого не правя нищо лошо — унило прошепна Максимов.

— Добре де, добре. Тук, братко, само се пие и се играе; но впрочем по дяволите! Почакай малко… засега яж, пий и се весели. Пари не щеш ли?

— Ако може после усмихна се Максимов.

— Добре, добре…

Главата на Митя гореше. Той излезе на чардака, който заобикаляше отвътре, откъм двора, част от цялото здание. Ведрият въздух го ободри. Стоеше сам в тъмнината в един ъгъл и внезапно се улови с две ръце за главата. Разхвърляните му мисли изведнъж се събраха, чувствата му се сляха в едно и всичко това просветна в него. Страшно, ужасно просветление! „Но щом ще се застрелвам, кога друг път, ако не сега? — мина му през ум. — Да отида за пистолета, да го донеса тук и точно в този мръсен и тъмен ъгъл да свърша.“ Почти една минута остана в нерешителност. Одеве, когато препускаше насам, зад него беше позорът, извършената вече кражба и тази кръв, кръвта!… Но тогава беше по-лесно, о, по-лесно! Защото всичко беше свършено: нея беше загубил, отстъпил, тя беше мъртва за него, изчезнала — о, присъдата тогава му беше по-лека, поне изглеждаше неизбежна, необходима, та за какво да остава на този свят? А сега? Нима сега е като тогава? Сега поне е свършено с един призрак, с едно страшилище е свършено: този неин „предишен“, този неин безспорен, фатален човек изчезна без следа. Страшният призрак изведнъж се превърна в нещо толкова мъничко, толкова комично; то бе отнесено на ръце в спалнята и бе заключено там. То никога няма да се върне. Тя се срамува и по очите й вижда сега ясно кого обича. И на, вместо сега да почне животът… но не може да живее, не може, о, проклятие! „Боже, съживи поваления при оградата! Нека ме отмине тази страшна чаша![33] Нали си правил чудеса, Господи, за същите грешници като мене! Ами ако случайно, случайно старецът е жив? О, тогава ще унищожа срама на останалия позор, ще върна откраднатите пари, ще ги дам, ще ги намеря, ако ще изпод земята… Следи от позора няма да останат — освен в сърцето ми навеки! Но не, не, о, невъзможни малодушни мечти! О, проклятие!“

 

Но все пак сякаш лъч на някаква светла надежда блесна за него в мрака. Той се сепна и се втурна към стаята — при нея, пак при нея, при неговата царица навеки! „Та нима за един час, за една минута на любовта й не си заслужава целият останал живот, макар и в горчилката на позора?“ Този луд въпрос завладя сърцето му. „При нея, само при нея, да я гледам, да я слушам и за нищо да не мисля, всичко да забравя, поне само тази нощ, за час, за миг!“ Точно на входа за пруста, още на чардака, се сблъска с ханджията Трифон Борисич. Той му се видя някак мрачен и загрижен и като че ли беше тръгнал да го търси.

— Какво, Борисич, мене ли търсиш?

— Не, не вас — сякаш се смути изведнъж ханджията, — защо да ви търся? Ами вие… къде бяхте?

— Защо си така оклюмал? Сърдиш ли се нещо? Чакай, още малко и си лягаш… Колко е часът?

— Трябва да е вече към три. Дори сигурно минава.

— Ще свършим, ще свършим.

— Моля ви се, няма нищо. Даже до когато обичате… „Какво ли му е?“ — мина му през ум и той се втурна към стаята, където играеха момичетата. Но там я нямаше. В синята стая също я нямаше; само Калганов дремеше на канапето. Митя надзърна зад завесата — тя беше там. Седеше в ъгъла, на сандъка, и заровила глава и ръце върху леглото до нея, горчиво плачеше, като се мъчеше с всички сили да се сдържи и да не се издаде гласно, да не я чуят. Като видя Митя, му направи знак да се приближи и когато той дойде, стисна му силно ръката.

— Митя, Митя, та аз го обичах! — започна шепнешком. — Толкова го обичах през всичките тези пет години, през цялото, цялото това време! Него ли съм обичала, или само собствената си злоба? Не, него! Ох, него! Лъжа, че съм обичала само злобата си, а не него! Митя, та аз бях само на седемнадесет години тогава, той беше толкова нежен с мене, толкова весел, пееше ми песни… Или ми се е сторил такъв тогава, понеже бях малка глупачка… А сега, Господи, това не е същият, изобщо не е той. А и в лице не е той, изобщо не е той. И в лице не го познах. Като пътувах насам с Тимофей, все си мислех, през целия път си мислех: „Как ли ще го срещна, какво ли ще каже, как ли ще се гледаме!…“ Душата ми цяла замираше, и ето, той все едно ме заля с кофа помия. Приказва като някой даскал: все разни учени работи, важни, посрещна ме толкова важно, че направо се видях в чудо. Не ме остави да гъкна. Първо мислех, че се срамува пред този неговия дългуч поляк. Седя, гледам ги и си мисля: „Защо така нямам какво да си кажа с него?“ Знаеш ли, жена му го е развалила, онази, дето тогава ме заряза и се ожени за нея… Тя го е преобразила така. Митя, какъв срам! Проклети да са, проклети да са тези пет години, проклети! — И тя пак се обля в сълзи, но не му пусна ръката, здраво се държеше за нея.

— Митя, гълъбче, почакай, не си отивай, искам да ти кажа една думичка — прошепна тя и изведнъж вдигна лице към него. — Слушай, кажи ми ти, кого обичам? Аз тука обичам един човек. Кой е този човек — това ми кажи. — Върху подпухналото й от сълзите лице светна усмивка, очите й сияеха в полумрака. — Одеве като влезе един левент и ми се сви сърцето. „Идиотка, ето този, когото обичаш“ — така ми прошепна веднага сърцето. Влезе ти — и всичко светна. „Но от какво го е страх?“ — мисля си. А ти се беше уплашил, много се беше уплашил, не можеше да говориш. Не може от тях да го е страх, си мисля, как може ти от някого да се уплашиш? От мене го е страх, си казвам, само от мене. Но нали ти е разказала Феня, глупчо такъв, как извиках на Альоша от прозореца, че съм обичала Митенка само едничък час, а сега заминавам да обичам… друг. Митя, Митя, как съм могла, идиотка такава, да помисля, че обичам друг след тебе! Прощаваш ли ми, Митя? Прощаваш ли ми, или не? Обичаш ли ме? Обичаш ли ме?

Тя скочи и го хвана с двете ръце за раменете. Митя, ням от възторг, гледаше очите, лицето, усмивката й и изведнъж я прегърна силно и взе да я целува.

— А ще ми простиш ли, дето те мъчих? Та аз от злоба измъчих всички ви. Онова старче нарочно от злоба го подлудих. Помниш ли как ти веднъж у дома пи и строши чашата? Запомнила съм го това и днес също строших една чаша, за „моето подло сърце“ пих! Митя, соколе мой, защо не ме целуваш? Целуна ме веднъж, пък се дръпна, гледа, слуша… Какво ще ме слушаш! Целувай ме, целувай ме по-силно, ей така. Като ще обичаш, обичай! Робиня ще ти стана, робиня за цял живот! Сладко е да си робиня… Целувай ме! Бий ме, мъчи ме, направи ми нещо… Ох, наистина заслужавам да ме мъчат… Стой! Почакай, после, не искам така… — внезапно го отблъсна тя. — Махни се Митка, ще ида сега да се напия, искам да съм пияна, сега ще се напия и ще танцувам, искам, искам!

Изтръгна се от ръцете му и излезе. Митя я последва като пиян. „Нека, нека, каквото и да се случи сега — заради една минута давам целия свят“ — мина му през ум. Грушенка наистина изпи на един дъх още една чаша шампанско и изведнъж много я хвана. Тя седна на предишното си място в креслото с блажена усмивка. Бузите й пламнаха, устните й поаленяха, искрящите и очи се премрежиха, страстният й поглед зовеше. Дори Калганов като че нещо го бодна в сърцето и той отиде при нея.

— А ти усети ли как те целунах одеве, когато спеше? — рече му тя нежно. — Напих се сега, това е… А ти не си ли се напил? Ами Митя защо не пие? Защо не пиеш, Митя, аз пих, а ти не пиеш…

— Пиян съм! И без това съм пиян… от тебе съм пиян, а сега и с вино искам да се напия. — Той изпи още една чаша и — това му се видя странно и на него самия — едва от тази последна чаша се напи, внезапно се напи, а дотогава все още беше трезвен, помнеше това. От тази минута всичко, се завъртя около него като в сън. Той ходеше, смееше се, заговаряше с всички и всичко това като че ли без да разбира какво прави. Само някакво застинало и парливо чувство долавяше в себе си непрестанно, „като разпален въглен в душата“[34], спомняше си по-късно. Той отиваше при нея, сядаше, гледаше я, слушаше я… А тя беше станала ужасно приказлива, викаше всички при себе си, току правеше знак на някое момиче от хора, то идваше, а тя или го целуваше, или веднага го освобождаваше, или понякога го прекръстваше с ръка. Още миг — и можеше да заплаче. Много я развеселяваше и „старчето“, както наричаше Максимов. Той ежеминутно притичваше да й целува ръцете „и всякое пръстче“, а най-накрая изигра още един танц по една стара песенчица, която сам изпя. С особен жар подскачаше на припева:

Свинката: грух, грух, грух,

телицата: му, му, му,

юрдечката: ква, ква, ква,

гъската: га, га, га,

 

кокошката се разхождаше в курника,

тюрю-рю-рю, си приказваше,

ах, ах, си приказваше!

— Дай му нещо, Митя — молеше Грушенка, — подари му нещо, той е беден. Ах, бедните, обидените!… Знаеш ли, Митя, ще отида в манастир. Не, наистина, все някога ще отида. Мене Альоша днес ми каза едни думи за цял живот… Да… Но днес да потанцуваме. Утре в манастира, но днес да потанцуваме! Искам да лудувам, добри хора, е, какво пък, Бог ще ми прости. Аз да бях Бог, на всичките хора щях да простя: „Мили мои грешничета, от днес прощавам на всички.“ А аз ще тръгна да искам прошка: „Простете, добри хора, на мене, глупавата жена, това е.“ Звяр съм аз, това е. А искам да се моля. Дала съм стръкче лук. Такава злодейка като мене иска да се моли! Митя, нека танцуват, не им пречи. Всички хора на света са добри, всички до един. Хубаво е на този свят. Макар и да сме скверни, но е хубаво на този свят. Ние сме скверни и добри, и скверни, и добри… Не, кажете ми, да ви питам аз всички, елате насам, ще ви питам, кажете ми всички: защо съм толкова добра? А съм добра, много добра… Е, защо съм толкова добра? — Така си приказваше Грушенка, и се напиваше все повече и повече, и най-накрая направо заяви, че сега тя самата иска да танцува. Стана от креслото и се олюля. — Митя, не ми давай повече вино, и да искам, не ми давай. Виното не дава спокойствие. И всичко се върти, и печката, и всичко се върти. Искам да танцувам. Нека всички гледат как танцувам… как хубаво и прекрасно танцувам…

Намерението й беше сериозно: тя извади от джоба си една малка бяла батистена кърпичка и я хвана за крайчеца с дясната ръка, за да я размахва, докато танцува. Митя се засуети, момичетата затихнаха, готови да запеят, щом им се даде знак. Максимов, като чу, че Грушенка иска да танцува, изскимтя от възторг и понечи и той да заподскача, като си припяваше:

Крачка тънки, ребра звънки,

опашле — кравайче.

Но Грушенка замахна към него с кърпицата и го отпъди:

— Ш-шт! Митя, защо не идват! Нека дойдат всички… да гледат. Повикай и ония затворените… Защо ги затвори? Кажи им, че аз танцувам, нека и те да гледат как танцувам…

Митя с пиянско клатушкане отиде до заключената врата и почна да тропа на пановете с юмрук:

— Ей, вие… Подвисоцките! Излезте, тя иска да танцува, вика ви.

— Лайдак! — извика някой от пановете в отговор.

— А ти си подлайдак! Дребно подлярченце, това си ти.

— По-добре престанете да се гаврите с Полша — сентенциозно отбеляза Калганов, който също беше пиян пряко сили.

— Млък, момченце! Като съм му казал подлец, то не значи, че на цяла Полша съм казал подлец. Един лайдак не прави Полша. Мълчи, хубаво момченце, яж там бонбонки.

— Ах, какин са! Като че ли не са хора. Защо не искат да се помирят? — каза Грушенка и тръгна да танцува. Хорът гръмна: „Ах, вий сени, мои сени“. Грушенка отметна глава назад, притвори устенца, усмихна се, размаха кърпичката и изведнъж се олюля на място и се спря насред стаята в недоумение.

— Не мога… — рече тя с някак измъчен глас — прощавайте, лошо ми е, не мога… Съжалявам…

Тя се поклони на хора, сетне почна да се кланя на всички страни.

— Съжалявам… простете…

— Хванало я е госпожичката, хванало я е хубавата госпожичка — чуха се гласове.

— Напи се — обясняваше Максимов на момичетата и се хилеше.

— Митя, изведи ме… вземи ме, Митя — изрече Грушенка безсилно. Митя се спусна към нея, взе я на ръце и се втурна със скъпоценната си плячка зад завесата. „Е, сега аз вече си отивам“ — помисли си Калганов и като излезе от синята стая, затвори подир себе си двете крила на вратата. Но гуляят в залата шумеше и продължаваше, дори стана още по-шумен. Митя сложи Грушенка на леглото и впи устни в нейните.

— Не ме докосвай… — с молещ глас прошепна тя — не ме докосвай, още не съм твоя… Казах, че съм твоя, но не ме докосвай… пощади ме… Пред онези, до онези не може. Той е тук. Гнусно е тук…

— Слушам! Не мисля… благоговея! — пелтечеше Митя. — Да, гнусно е тук, о, долно е! — И без да я изпуска от прегръдките си, коленичи на пода до леглото.

— Зная, ти, макар че си звяр, но си благороден — тежко изговори Грушенка, — трябва да е честно… занапред ще бъде честно… и ние да бъдем честни, и ние да бъдем добри, не зверове, а добри… Отведи ме, отведи ме далеко, чуваш ли… Не искам тук, искам далеко, далеко…

— О, да, да, непременно! — И Митя я стискаше в прегръдките си. — Аз ще те отведа, ние ще отлетим… О, живота си давам сега за година, само да знам за онази кръв.

— Каква кръв? — попита в недоумение Грушенка.

— Няма нищо! — изръмжа Митя. — Груша, ти искаш всичко да е честно, а аз съм крадец. Откраднах от Катка пари… Позор, позор!

— От Катка? От онази госпожица? Не, не си откраднал. Върни й ги, вземи от мене… Какво викаш! Сега всичко мое е твое. За какво са ни пари? И без това ще ги прогуляем… Не сме такива, че да не ги прогуляем. А ние с тебе по-добре да отидем да орем земята. Ей с тези ръце искам да ровя земята. Трябва да се трудим, чуваш ли? Альоша така заръча. Аз няма да ти бъда любовница, аз ще ти бъда вярна, робиня ще ти бъда, ще работя за тебе. Ще отидем при госпожицата и ще й се поклоним двамата, да ни прости, и ще заминем. И да не ни прости, пак ще заминем. А ти й върни парите, а мене ме обичай… Нея недей я обича. Недей я обича повече. Ако я обичаш, ще я удуша… Ще й избода с игла и двете очи…

— Тебе те обичам, само тебе, и в Сибир ще те обичам…

— Защо в Сибир? А защо не, и в Сибир, ако искаш, все едно… ще работим… в Сибир има сняг… Аз обичам да се возя по сняг… и да има камбанка… Чуваш ли, звъни камбанка… Къде ли звъни камбанка? Някакви пристигат… ето, престана да звъни.

Тя в безсилие затвори очи и внезапно като че ли заспа за миг. Наистина някъде далеко звънтеше камбанка и изведнъж престана да звъни. Митя склони глава на гърдите и. Не беше забелязал кога престана да звъня камбанката, но не забеляза също, че изведнъж престанаха и песните и вместо песните и пиянската глъчка внезапно в цялата къща се възцари мъртва тишина. Грушенка отвори очи.

— Какво стана, бях заспала? Да… камбанката… Аз бях заспала и сънувах: уж че пътувам, по сняг… камбанка звъни, а аз дремя. С милия си, с тебе уж пътувам. Надалеко, надалеко… Прегръщах те, целувах те, притисках се към тебе, уж ми е студено, а снегът искри… Нали знаеш, както нощем искри, а месечината гледа и сякаш не съм на земята… Събудих се, а моят мил при мене, колко хубаво…

— При тебе — шепнеше Митя и целуваше роклята й, гърдите й, ръцете. И изведнъж му се стори нещо странно: стори му се, че тя гледа право пред себе си, но не него, не неговото лице, а над главата му, втренчено и странно неподвижно. Изведнъж лицето й изрази учудване, почти уплаха.

— Митя, кой ни гледа оттам? — прошепна тя изведнъж. Митя се обърна и видя, че наистина някой беше отместил завеската и сякаш ги наблюдаваше. Пък и като че ли не беше сам. Той скочи и бързо тръгна към него.

— Тук, заповядайте при нас тук — му каза нечий глас тихо, но твърдо и настойчиво.

Митя излезе иззад завеската и замръзна на място. Цялата стая беше пълна с хора, но не с одевешните, а съвсем нови. Студ го полази по гърба и той потръпна. Моментално позна всички тези хора. Ето този висок и едър старец с палтото и фуражката с кокарда — той е околийският началник на полицията Михаил Макарич. А това „охтичаво“ спретнато конте, „винаги с такива лъснати ботуши“ — той е помощник-прокурорът. „Има хронометър за четиристотин рубли, показвал ми го е.“ А онзи младият, мъничкият, с очилата… Само името му е забравил, но познава и него, виждал го е: той е следователят, съдебният следовател, дошъл наскоро „от Правния“. А този, той е полицейският чиновник Маврикий Маврикич, него вече го знае, познат човек. Но тия с металните знаци на гърдите, те пък защо са? И още двама някакви, селяни… А ето го там, до вратата, Калганов и Трифон Борисич…

— Господа… Какво има, господа? — заговори Митя, но изведнъж, сякаш загубил контрол, извика високо колкото му глас държи:

— Разби-рам!

Младият човек с очилата изведнъж излезе напред, доближи се до Митя и започна, макар и с важен вид, но някак малко припряно:

— Имаме към вас… с една дума, ви моля да дойдете тук, ей тук, при канапето… Имаме наложителна необходимост да говорим с вас.

— Старецът! — извика Митя в изстъпление. — Старецът и неговата кръв!… Раз-би-рам!

И като подкосен седна, сякаш падна, на близкия стол.

— Разбираш? Разбра, значи! Отцеубиец и изверг, кръвта на стария ти баща вика срещу тебе! — изрева внезапно старикът околийски и пристъпи към Митя. Той не беше на себе си, морав и целият разтреперан.

— Но така е невъзможно! — извика малкото младо човече. — Михаил Макарич, Михаил Макарич! Не така, не така!… Моля, оставете ме само аз да говоря… Не съм предполагал от ваша страна подобен епизод…

— Но това е лудост, господа, лудост! — викаше околийският. — Погледнете го: посред нощ, пиян, с тази уличница и опръскан с бащината си кръв… Лудост! Лудост!

— Ще ви помоля най-настоятелно, гълъбче Михаил Макарич, сега да потиснете чувствата си — зашепна му в скороговорка помощник-прокурорът, — иначе ще бъда принуден да взема…

Но малкият следовател не го остави да довърши; той се обърна към Митя и твърдо, високо и важно произнесе:

— Господин запасен поручик Карамазов, длъжен съм да ви съобщя, че се обвинявате в убийството на баща си Фьодор Павлович Карамазов, станало тази нощ…

Той каза и още нещо, също и прокурорът като че ли допълни нещо, но Митя, макар и да слушаше, вече не ги разбираше. Той с налудничав поглед се взираше във всички…

Бележки

[1] „Стига“ — повест от Тургенев, пародирана в „Бесове“. — Бел. С.Б.

[2] „И ето мракът зашептя“… — Леко променен цитат от „Руслан и Людмила“ на Пушкин: „В миг сякаш… мракът зашептя“ — прев. Любен Любенов. — Бел. С.Б.

[3] … когато слънцето изплува, когато изплува вечно младият Феб, славейки и хвалейки Бога… — Тук са смесени различни мотиви: Феб е едно от имената на старогръцкия бог Аполон като божество на светлината; „славейки и хвалейки Бога“ — цитат от Лука 2,20 и други текстове в Светото писание. — Бел. С.Б.

[4] Бил Мастрюк с одежди пищни, а сега лежи без нищо… — От народната историческа песен „Мастрюк Темрюкович“:

Мастрюк без памяти лежит,

Не слыхал как платье сняли, —

Был Мастрюк во всем,

стал Мастрюк ни в чем…

Бел. С.Б.

[5] Женский нрав е лековерен… — Думи на „вдъхновения Одисей“ в стихотворението на Тютчев „Помен“ (Из Шилер). — Бел. С.Б.

[6] Едно сказание последно и… — Неточен цитат от монолога на Пимен в Пушкиновия „Борис Годунов“:

Едно сказание последно още —

и свършена е мойта летопис.

(Прев. Христо Радевски).

Бел. С.Б.

[7] Друга стая (полск.)

[8] поиска (полск.)

[9] Господинът не е виждал полски дами и говори небивалици.

[10] Репликите на двамата шаржирани поляци в оригинала са на полски в диалога помежду им и на руско-полски в разговора с останалите. — Бел. С.Б.

[11] Развейпрах (полск.)

[12] Господинът е виждал в Полша селянки, а не дворянки (полск.)

[13] Можеш да бъдеш сигурен (полск.)

[14] Леля (от фр.)

[15] … а и при Гогол всичко това е само в алегоричен вид… — Става дума за IV глава на „Мъртви души“. — Бел. С.Б.

[16] „Ти ли си, Боало…“ — От стихотворението на Крилов „Эпиграмма на перевод поэмы «L’art poétique»“. — Бел. С.Б.

[17] „Сафо си ти, а аз Фаон…“ — Епиграма на Батюшков „Мадригал новой Сафе“. — Бел. С.Б.

[18] Почива тук Пирон, обикновен старик — не беше той дори академик. (фр.) — „Моята епитафия“, двустишие на френския поет Алексис Пирон (вж.бел. към стр.142). — Бел. С.Б.

[19] … за Росеюшка, старата бабичка… — Намек за финалните редове на „Пропаст“ на И. А. Гончаров. — Бел. С.Б.

[20] За Русия в границите до седемстотин седемдесет и втора година! — При първото разделяне на Полша през 1772 г. между Русия, Прусия и Австрия Русия получава източната част на Белорусия и католическата част на днешна Латвия; полските земи фактически се поделят между Австрия и Прусия. — Бел. С.Б.

[21] Наистина (полск.).

[22] Което кажеш, това ще стане (полск.).

[23] Сядайте, господа! (полск.).

[24] Хиляда (полск.).

[25] Чест (полск.).

[26] Двайсет и пет! (…) семпличка (…) на пе (…) — Термини от играта. — Бел. С.Б.

[27] С какво мога да бъда полезен на господина? (полск.).

[28] Довиждане, господине (полск.).

[29] Още нещо да искаш? (полск.).

[30] … „ходи, къща, ходи,“… — Често повтарящ се припев на руски частушки. — Бел. С.Б.

[31] … това са им пролетните игри… — Народните празници след сирница (февруари), по-късно трансформирани в религиозни църковни обичаи, до голяма степен са свързани с езичеството и имат понякога „вакхически“ характер (посрещане на зората, кукери и пр.). (Вж. напр. Димитър Маринов, Избрани произведения, т.I, стр.495.) В случая само „неприличието“ на веселието напомня „пролетните игри“ — оргията в Мокрое е в края на август. — Бел. С.Б.

[32] Саботиера — френски народен танц (от „сабо“). — Бел. С.Б.

[33] Нека ме отмине тази страшна чаша! — Думи на Христос, преди да бъде разпнат (Марко 14; 36, Лука 22; 42, Матей 26; 39). — Бел. С.Б.

[34] … „като разпален въглен в душата“… — „И въглен, яростно пламтящ, // положи в бедното ми тяло“ — Пушкин, „Пророк“ (прев. Ив. Теофилов) — едно от любимите Пушкинови стихотворения на Достоевски. — Бел. С.Б.