Фьодор Достоевски
Братя Карамазови (53)

VII. Предишният и безспорен

С бързите си и дълги крачки Митя се доближи плътно до масата.

— Господа — започна той високо, почти с вик, но заекваше на всяка дума, — аз… няма нищо! Не се бойте! — възкликна той. — Няма нищо, няма нищо — обърна се изведнъж към Грушенка, която се бе дръпнала в креслото към Калганов и здраво се беше вкопчила в ръката му. — Аз… И аз дойдох. Тук съм до утре. Господа, може ли един случаен пътник… да прекара с вас до сутринта? Само до сутринта, за последен път, в същата тази стая?

Той довърши, обърнат вече към дебелото човече, което седеше на канапето с лулата. То важно извади лулата от устата си и строго произнесе:

— Пане, ние сме тук приватно. Има и други покой^[1].

— А, вие ли сте, Дмитрий Фьодорович, но какво правите вие? — обади се изведнъж Калганов. — Седнете, седнете при нас, здравейте!

— Здравейте, скъпи човече… и безценни! Винаги съм ви уважавал… — радостно и въодушевено откликна Митя и веднага му подаде ръка през масата.

— Ох, как силно ме стиснахте. Строшихте ми пръстите — засмя се Калганов.

— Той винаги така стиска, винаги така! — весело се обади още с плаха усмивка Грушенка, която, изглежда, изведнъж се убеди по външния вид на Митя, че няма да буйствува, но все пак с ужасно любопитство и все още с безпокойство се взираше в него. В него имаше нещо, което извънредно я изненада, пък и тя изобщо не беше очаквала от него, че е способен в такава минута така да влезе и така да заговори.

— Здравейте — сладникаво се обади отляво и помешчикът Максимов.

Митя се хвърли и към него:

— Здравейте, и вие ли сте тук, колко се радвам, че сте тук! Господа, господа, аз… — Той пак се обърна към пана с лулата, понеже явно го вземаше за най-важния човек тук. — Аз просто хвърчах… Исках последния си ден и час да прекарам в тази стая, в същата тая стая… където и аз съм обожавал… моята царица!… Прощавай, пане! — изкрещя той в изстъпление. — Аз летях насам и се заклех… О, не се бойте, последната ми нощ! Да пием, пане, за помирение! Ей сега ще донесат вино… Аз докарах това. — И изведнъж, кой знае защо, измъкна пачката банкноти. — Моля, пане! Искам музика, шум и глъчка, всичко, както по-рано… Но червея, непотребният червей ще пропълзи по земята и няма да го има! Деня на радостта си ще помена в последната си нощ!…

Той почти се задушаваше; много, много неща искаше да каже, но изскачаха само странни възклицания. Панът го гледаше неподвижно, гледаше пачката банкноти, гледаше Грушенка и беше в явно недоумение.

— Ако поволи^[2] моята крулева… — започна той.

— Каква крулева, кралица ли искате да кажете? — изведнъж го прекъсна Грушенка. — Смешно е, като ви слушам как говорите. Седни, Митя, какви са тези неща, дето ги говориш? Не ме плаши, моля ти се. Няма да ме плашиш вече, нали? Ако обещаеш, тогава ти се радвам…

— Аз, аз да те плаша? — извика Митя внезапно и рязко вдигна ръце. — О, минавайте, минавайте, аз няма да попреча!… — И изведнъж съвсем неочаквано за всички и, разбира се, за самия себе си, се хвърли на един стол и се обля в сълзи, с глава извърната към стената, а с ръце здраво се вкопчи в облегалката на стола, сякаш я прегърна.

— Ето, ето, виж какъв си! — извика с укор Грушенка. — Ето, все такъв идваше при мене — изведнъж почва да говори и нищо не разбирам. А един път пак така заплака, и сега за втори път — какъв срам! Защо си се разплакал такъв? Да имаше поне за какво! — додаде тя изведнъж загадъчно, като наблегна на тия свои думи с някакъв яд.

— Аз… аз не плача… Е, здравейте! — обърна се в същия миг на стола си и наведнъж се засмя, но не с дървения си отривист смях, а с някакъв нечут, продължителен, нервен и разтърсващ смях.

— На, пак… Хайде, развесели се, развесели се! — придумваше го Грушенка. — Много се радвам, че дойде, много се радвам, Митя, чуваш ли, много се радвам! Искам тон да остане тук, при нас — обърна се тя повелително сякаш към всички, макар че думите й явно се отнасяха до онзи, който седеше на канапето. — Искам, искам! А ако той си отиде, и аз ще си отида. Това е! — прибави тя и очите й изведнъж пламнаха.

— Което пожелае моята царица — то е закон! — произнесе панът и галантно целуна ръката на Грушенка. — Проше пана в нашата компания! — обърна се той любезно към Митя. Митя пак скочи от мястото си с явното намерение отново да започне някоя тирада, но излезе съвсем друго.

— Да пием, пане! — тръсна той изведнъж вместо реч. Всички се разсмяха.

— Господи! Аз пък мислех, че пак иска да говори — нервно възкликна Грушенка. — Чуваш ли, Митя — настойчиво прибави тя, — не скачай повече, а дето си докарал шампанско, това е чудесно. И аз ще пия, защото не мога да понасям тази водка. А най-хубавото е, че дойде, беше страхотна скука… Ама ти си дошъл пак да гуляеш, а? Хайде, прибери си парите в джоба! Откъде си намерил толкова пари?

Митя, все още със смачканите банкноти в ръка, забелязани твърде добре от всички и особено от пановете, бързо и сконфузено ги пъхна в джоба си. Той се изчерви. В същата минута ханджията донесе отворена бутилка шампанско на табла и чаши. Митя грабна бутилката, но така се обърка, че забрави какво да прави с нея. Тогава Калганов му я взе и напълни чашите вместо него.

— Още една бутилка, още! — извика Митя на ханджията, забрави да се чукне с пана, когото толкова тържествено беше приканил да пият за помирение, и изведнъж изпи цялата си чаша пръв, без да чака никого. Цялото му лице внезапно се промени. Вместо тържествения и трагичен израз, с който беше влязъл, на лицето му се появи сякаш нещо детско. Изведнъж сякаш цял се смири и принизи. Гледаше всички плахо и радостно, често и нервно се хилеше с благодарния вид на виновно кученце, пак погалено и прибрано. Сякаш беше забравил всичко и оглеждаше всички с възхищение, с детска усмивка. Гледаше Грушенка с непрекъснат смях и премести стола си съвсем до креслото й. Поразгледа малко по малко и двамата панове, макар че още не можеше да ги прецени. Панът, който беше на канапето, го поразяваше със своята осанка, с полския си акцент, а най-вече с лулата си. „Какво толкова, много хубаво, че пуши лула“ — съзерцаваше го Митя. Леко отпуснатото, четиридесетгодишно лице на пана с много малко носле, под което се виждаха две съвсем тънички остри мустачета, боядисани и нахални, също не събуди у Митя засега никакви въпроси. Дори отвратителната перука на пана, направена в Сибир, с много глупаво сресани напред сколуфи, не го изненада кой знае колко: „Значи, така трябва, щом е перука“ — продължи да съзерцава блажено. А другият пан, който седеше до стената, по-млад от пана на канапето, който гледаше цялата компания дръзко и предизвикателно и с мълчаливо презрение слушаше общия разговор, също го изненада само с много високия си ръст, ужасно несъответствуващ на ръста на седналия на канапето пан. „Ако стане прав, сигурно има два метра“ — мина му през ум. Мина му и мисълта, че този високият пан вероятно е приятел и помощник на пана на канапето, един вид „негов телохранител“, и че малкият пан с лулата сигурно командува високия пан. Но и всичкото това изглеждаше на Митя ужасно хубаво и безспорно. В малкото кученце беше замряло всякакво съперническо чувство. От Грушенка и от загадъчния тон на няколкото й фрази не беше разбрал още нищо, а разбираше само, разтърсен вдън душа, че тя е ласкава с него, че му е „простила“ и го е сложила да седне до нея. Не беше на себе си от възхищение, като я видя как отпи вино от чашата. Мълчанието на компанията обаче сякаш изведнъж го изненада и той почна да оглежда всички с очакващи нещо очи: „Но защо седим така, защо не почнете нещо, господа“ — сякаш говореше ухиленият му поглед.

— Ей този тука само ни лъжеше и ние се смеехме — започна изведнъж Калганов, сякаш отгатнал мисълта му, и посочи Максимов.

Митя бързо впери очи в Калганов, а след това веднага в Максимов.

— Лъже ли? — засмя се той с късия си дървен смях, веднага зарадван от нещо. — Ха-ха!

— Да! Представете си, той твърди, че уж цялата наша кавалерия през двадесетте години се изпоженила за полякини, но това е ужасна глупост, нали?

— За полякини ли? — подзе пак Митя и вече с абсолютно възхищение.

Калганов много добре разбираше отношенията на Митя към Грушенка, досещаше се и за пана, но всичко това не го занимаваше толкова, може би дори изобщо не го занимаваше, а най-много го занимаваше Максимов. Случайно беше попаднал тук с Максимов и пановете срещаше в този хан за пръв път в живота си. Грушенка обаче познаваше от по-рано и веднъж дори беше ходил при нея с някого; тогава тя не го хареса. Но тук го поглеждаше много нежно; преди да дойде Митя, дори го милваше, обаче той оставаше някак безчувствен. Калганов беше млад човек, на не повече от двадесет години, контешки облечен, с много мило бяло личице и прекрасна гъста руса коса. Но на това бяло личице светеха две прелестни светлосини очи с умен, а понякога и дълбок израз, дори много за възрастта му, въпреки че младият човек понякога говореше и гледаше съвсем като дете и никак не се стесняваше от това, дори когато го съзнаваше. Изобщо беше много своеобразен, дори капризен, макар и винаги любезен. Понякога в израза на лицето му се мярваше нещо неподвижно и неотстъпчиво: гледа ви, слуша ви, а същевременно сякаш упорито си мечтае за нещо свое. Ту ставаше отпуснат и ленив, ту изведнъж започваше да се вълнува, понякога като че ли по най-нищожен повод.

— Представете си, от четири дена вече го мъкна със себе си — продължи той, като разтягаше някак лениво думите си, но без никаква преструвка, съвсем естествено. — Помните ли, от оня ден, когато брат ви го блъсна от каляската и той полетя на земята. Тогава много ме заинтригува с това и го взех на село, но той сега все лъже и ме е срам е него. Връщам го вече.

— Пан польские пани не виджал и муви, же ние може бич^[3] — обърна се към Максимов панът с лулата.

Панът с лулата говореше руски прилично, поне много по-добре, отколкото се представяше. Руските думи, които употребяваше, ги изопачаваше като полски.^[4]

— Та аз самият бях женен за полякиня — изкиска се Максимов.

— А, да не би да сте служили в кавалерията? Защото говорехте за кавалерията. Да не би да сте кавалерист? — намеси се тутакси Калганов.

— Да, разбира се, да не би да е кавалерист? Ха-ха! — извика Митя, който жадно слушаше и бързо местеше въпросителния си поглед върху всеки, който заговореше, сякаш Бог знае какво очакваше да чуе от всекиго.

— Не, вижте — обърна се към него Максимов, — исках да кажа, че тия паненки… хубавичките… като изтанцуват с някой наш улан една мазурка… като изтанцува с него една мазурка, веднага му скача на скута като котенце… бяло котенце…, а пан ойчец и пани матка виждат и позволяват… и позволяват… а уланът на другия ден отива и си предлага ръката… да… и си предлага ръката, хи-хи! — изкиска се Максимов накрая.

— Пан е лайдак^[5]! — изръмжа внезапно високият пан на стола, размърда се и отново метна крак връз крак. Но Митя забеляза само грамадния му гладък ботуш с дебела и кална подметка. Изобщо двамата панове бяха облечени доста мръсно.

— Хайде сега, лайдак! Какви са тези грубости? — изведнъж се ядоса Грушенка.

— Пани Агрипина, пан виджял в польским краю хлопки, а не шляхетни пани^[6] — обърна се панът с лулата към Грушенка.

— Можеш на то раховац^[7]! — презрително отсече високият пан на стола.

— Хайде де! Оставете го да говори! Хората си говорят, защо им пречите? С тях е весело — озъби се Грушенка.

— Не им преча, пани — тържествено отбеляза панът с перуката, като изгледа продължително Грушенка, а след това млъкна важно и пак почна да смуче лулата си.

— Но не, не, сега панът каза право — пак се разпали Калганов, сякаш ставаше дума бог знае за какво. — Та той не е ходил в Полша, как може да говори за Полша? Не сте се женили в Полша, нали не?

— Не, в Смоленска губерния. Само че един улан я беше домъкнал още преди това, моята съпруга, бъдещата, заедно с нейната пани матка и с една танта^[8], и с още една сродница е голям син, вече направо от Полша, направо… и ми я отстъпи. Той беше един наш поручик, много свестен младеж. Първо искаше той да се ожени за нея, но не се оженил, защото тя излязла куца…

— Значи, сте се оженили за куца? — извика Калганов.

— Да, за куца. Те тогава и двамата ме измамиха малко и скриха това. Аз мислех, че тя си подскача… тя все подскачаше, и аз мислех, че го прави от весело настроение…

— От радост, че се жени за вас? — завика с някакъв детски звънлив глас Калганов.

— Да, от радост. А излезе, че било по съвсем друга причина. После, когато се венчахме, тя още същата вечер ми призна и много покъртително ме помоли за извинение, прескачала била някаква локва на млади години, та си повредила крачето, хи-хи!

Калганов направо се заля в съвсем детски смях и почти падна на канапето. Разсмя се и Грушенка. Митя пък беше на върха на щастието.

— Знаете ли, знаете ли, сега вече говори наистина, сега не лъже! — викаше Калганов към Митя. — И знаете ли, два пъти е бил женен — сега говори за първата си жена, а втората му жена, знаете ли, е избягала и още е жива, знаете ли?

— Така ли? — бързо се обърна Митя към Максимов и лицето му изрази извънредно учудване.

— Да, избяга, имах тази неприятност — скромно потвърди Максимов. — С един мосю. Но най-лошото е, че предварително прехвърли цялото ми селце само на свое име. Ти, вика, си човек образован, няма да останеш гладен. Добре ме подреди. Веднъж един почтен архиерей ми каза: тебе едната ти съпруга беше куца, а другата пък прекалено бързонога, хи-хи!

— Слушайте, слушайте — не можеше да се умири Калганов, — дори да лъже сега — а той често лъже, — лъже, само и само да достави на всички удоволствие: това не е подло, не е подло, нали? Знаете ли, понякога го обичам. Много е подъл, но е естествено подъл, нали? Как мислите? Друг върши подлости за някаква полза, а той просто така, по природа… Представете си например, той претендира (вчера през целия път спори за това), че Гогол в „Мъртви души“ пише за него. Помните ли, там има един помешчик Максимов, дето Ноздрьов го бил, та го дали под съд за „нанасяне на помешчика Максимов лична обида с побой в пияно състояние“ — нали помните? Та представете си, той претендира, че това бил самият той и тогава той бил битият! Възможно ли е такова нещо? Чичиков е пътувал най-късно през двайсетте години, в началото, така че годините изобщо не съвпадат. Няма как тогава да са го били. Няма как, нали?

Не беше ясно защо Калганов се беше разгорещил толкова, но той се палеше искрено. Митя всеотдайно се вживяваше в неговите хрумвания.

— Е, щом са го били! — извика той със смях.

— Не че са ме били, ами просто така — обади се изведнъж Максимов.

— Как така? Или са те били, или не!

— Ктура годзина, пане? (Колко е часът?) — обърна се със скучаещ вид панът с лулата към високия пан на стола. Последният сви рамене: и двамата нямаха часовници.

— Защо да не си поприказваме? Оставете и другите да приказват. На вас като ви е скучно, та всички да мълчат! — намеси се пак Грушенка, която явно нарочно се заяждаше. На Митя сега сякаш нещо за пръв път нещо му мина през ума. Този път панът отговори вече с явно раздразнение:

— Пани, я ниц не муве против, ниц не поведзялем. (Аз нямам нищо против, не съм казал нищо.)

— Още по-добре, а ти разказвай — извика Грушенка на Максимов. — Какво млъкнахте всички?

— То няма нищо за разказване, защото всичко това са само глупости — подзе веднага Максимов с явно удоволствие и малко кокетно, — а и при Гогол всичко това е само в алегоричен вид^[9], защото всички имена е сложил алегорично: Ноздрьов не беше Ноздрьов, а Носов, а Кувшинников пък изобщо не си прилича, защото се казваше Шкворнев. А Фенарди наистина беше Фенарди, само че не беше италианец, а русин, Петров, и мадмоазел Фенарди беше хубавичка, и крачетата й с трикото хубавички, фустичката й късичка, с пайети, и тя всъщност се въртя, само че не четири часа, а само четири минути… и очарова всички…

— А тебе защо те биха, защо тебе те биха, кажи! — ви каже Калганов.

— Заради Пирон — отговори Максимов.

— Какъв Пирон? — извика Митя.

— Заради френския известен писател Пирон. Пиехме тогава вино една голяма компания в кръчмата, на същия тоя панаир. И те ме поканиха и мене, а аз най-напред взех да говоря с епиграми: „Ти ли си, Боало^[10], какви одежди смешни!“ А Боало отговаря, че отивал на маскарад, тоест на баня, хи-хи, а те го приеха като лична обида. Веднага казах друга една, много известна на всички образовани хора хаплива епиграма:

Сафо си ти, а аз Фаон^[11],

наистина, но ето

че за беда проклета

не знаеш пътя към морето!

Те се обидиха още повече и почнаха да ме ругаят неприлично, а аз за проклетия, уж да оправя нещата, взех, че разказах един много образован анекдот за Пирон, как не го приели във Френската академия, а той за отмъщение си написал епитафия за надгробна плоча:

Ci-gît Piron qui ne fut rien

Pas même académicien.^[12]

Тогава взеха, че ме набиха.

— Но за какво, за какво?

— За образованието ми. За какво ли не може да се набие човек — кротко и нравоучително заключи Максимов.

— Хайде, стига вече, всичко това е отвратително, не искам да слушам, мислех, че ще има нещо весело — прекъсна го изведнъж Грушенка. Митя се сепна и веднага престана да се смее. Високият пан стана от мястото си и с високомерния вид на човек, който се отегчава в неподходяща компания, почна да крачи из стаята от единия ъгъл до другия, с ръце зад гърба.

— Я го гледай какъв се е заразхождал! — погледна го презрително Грушенка. Митя се разтревожи, при това забеляза, че панът на канапето го поглежда ядосан.

— Пане — извика Митя, — да пием, пане! И с другия пан също: да пием, панове! — Той в миг събра три чаши и наля шампанско в тях.

— За Полша, панове, пия за вашата Полша, за полската земя! — извика Митя.

— Бардзо ми то мило, пане, випием! (Това ми е много приятно, пане, ще пием!) — важно и благосклонно изрече панът от канапето и вдигна чашата си.

— И другият пан, как се казва, ей, ясновелможни, вземи чашата! — подкани го Митя.

— Пан Врублевски — подсказа панът от канапето.

Пан Врублевски, поклащайки се, отиде до масата и прав вдигна чаша.

— За Полша, панове, ура! — извика Митя и вдигна своята чаша.

Тримата пиха. Митя грабна бутилката и веднага пак напълни трите чаши.

— Сега за Русия, панове, да се побратимим!

— Налей и на нас — каза Грушенка, — за Русия и аз искам да пия.

— И аз — каза Калганов.

— И аз бих пийнал… за Росеюшка, старата бабичка^[13] — подхили се Максимов.

— Всички, всички! — провикна се Митя. — Хазаине, още бутилки!

Донесоха трите останали бутилки, докарани от Митя. Митя напълни чашите.

— За Русия, ура! — провъзгласи той отново. Всички освен пановете пиха, а Грушенка изпи на един дъх цялата си чаша. Но пановете не се и докоснаха до своите чаши.

— Че как може, панове? — извика Митя. — Значи, така, а?

Пан Врублевски си взе чашата, вдигна я и със звънлив глас изрече:

— За Русия в границите до седемстотин седемдесет и втора година!^[14]

— Ото бардзо пенкне! (Това е много хубаво!) — извика другият пан и двамата на един дъх пресушиха чашите си.

— Глупци сте вие, панове! — неочаквано тръсна Митя.

— Па-не! — извикаха двамата панове заплашително и настръхнаха срещу Митя като петли. Особено кипна пан Врублевски.

— Але не можно не мец слабоци до своего краю? — заяви той. (Нима е възможно да не обичаш страната си?)

— Млъкнете! Не се карайте! Да няма свади! — извика повелително Грушенка и тропна с краче по пода. Лицето и пламна, очите й светнаха. Току-що изпитата чаша се проявяваше. Митя страшно се уплаши.

— Панове, простете! Аз съм виновен, няма вече. Врублевски, пан Врублевски, няма вече!…

— Ти поне си мълчи, седни си там, ама глупак! — със злобна досада му подвикна Грушенка.

Всички седнаха, всички млъкнаха, всички се споглеждаха.

— Господа, аз съм виновен за всичко! — започна пак Митя, който не беше разбрал нищо от възклицанието на Грушенка. — Но защо седим така? С какво да се занимаваме… за да е весело, пак да е весело?

— Ах, наистина, ужасно е скучно — лениво измърмори Калганов.

— Да хвърлим едни карти, както одеве… — изхили се изведнъж Максимов.

— Карти ли? Чудесно! — подзе Митя. — Стига само пановете…

— Пузно, пане! — някак без охота се обади панът на канапето…

— То правда^[15] — потвърди пан Врублевски.

— Пузно? Какво е това пузно? — попита Грушенка.

— То значи късно, пани, късно е — обясни панът от канапето.

— Все им е късно, все не могат — почти изкрещя от яд Грушенка. — Като им е скучно, та и другите да скучаят. Преди да дойдеш, Митя, ей така само мълчаха и ми се надуваха…

— Богиньо моя! — извика панът от канапето. — Цо мувиш, то сен стане.^[16] Видзен неласке и естем смутни. (Виждам недружелюбност и затова съм печален.) Естем готув (аз съм готов), пане — довърши той, като се обърна към Митя.

— Започвай, пане! — предложи Митя, като измъкна от джоба си банкнотите и сложи две сторублеви на масата.

— Искам, пане, много пари да загубя от тебе. Раздавай, ти си банката!

— Карти да вземем от ханджията, пане — настойчиво и сериозно произнесе малкият пан.

— То налейпши спосуб (така е най-добре) — подкрепи го пан Врублевски.

— От ханджията? Добре, разбирам, нека са от ханджията, добре го измислихте панове! Карти! — изкомандува Митя на ханджията.

Ханджията донесе едно неразпечатано тесте и съобщи на Митя, че момичетата вече се събират, евреите с цимбалите сигурно също скоро ще дойдат, а тройката с лакомствата още не е пристигнала. Митя скочи от масата и се втурна в съседната стая да се разпореди веднага. Но бяха дошли само три момичета, пък и Маря още я нямаше. А и самият той не знаеше как да се разпореди и защо се беше втурнал: поръча само да извадят от сандъка сладките неща, фурето и дъвчащите и да раздадат на момичетата. „И на Андрей водка, водка на Андрей! — заръча набързо. — Обидих го Андрей!“ И неочаквано усети на рамото си ръката на Максимов, който беше дотичал подире му.

— Дайте ми пет рубли — вошепна той на Митя, — да си опитам и аз късмета, хи-хи!

— Прекрасно, великолепно! Вземете десет, на! — Той извади пак всичките банкноти от джоба си и изрови десет рубли. — Ако ги загубиш, пак ела, пак ела…

— Добре — радостно прошепна Максимов и се върна в салона. Веднага се върна и Митя и се извини, че ги е накарал да го чакат. Пановете вече бяха се настанили и бяха разпечатали тестето. Сега изглеждаха много по-приветливи, почти любезни. Панът на канапето запуши нова лула и се приготви да раздава картите; на лицето му се четеше дори известна тържественост.

— На мейсца, панове!^[17] — нареди пан Врублевски.

— Не, аз няма да играя повече — обади се Калганов. — Одеве загубих вече петдесет рубли.

— Пан бил нешченшлив, пан може да бъде сега шченшлив — обърна се към него панът от канапето.

— До колко държи банката? До колко? — горещеше се Митя.

— Слухам, пане, сто, може двешче, колкото туриш.

— Милион! — разсмя се Митя.

— Пан капитан може слухал за пана Подвисоцкего?

— Какъв е тоя Подвисоцки?

— Във Варшава банката е винаги насреща, колкото заложат. Идва Подвисоцки, вижда тишонц^[18] злоти, казва: вабанк. Банкер муви: „Пане Подвисоцки, в брой или на хонор^[19]?“ — „На хонор, пане“ — казва Подвисоцки. — „По-добре, пане.“ Банкер хвърля картите, Подвисоцки печели тншонц злоти. „Почекай, пане — музи банкерът, отваря чекмеджето и дава един милион, — вземи, пане, ото ест твой рахунек“ (ето твоята сметка). Банката била един милион. „Аз не знаех“ — казва Подвисоцки. „Пане Подвисоцки — казва банкерът, — ти игра на хонор, и ние на хонор.“ Подвисоцки взел милиона.

— Това не е вярно — каза Калганов.

— Пане Калганов, в шляхетна компания так мувиц не пржистои (в порядъчно общество така не се говори).

— Как ли няма да ти даде полякът цял милион! — извика Митя, но тутакси се сепна. — Прощавай, пане, сбърках, пак сбърках, ще даде, ще даде милиона, за хонора, за полската чест! Виждаш ли, и аз говоря полски, ха-ха! Ето слагам десет рубли, хайде — вале.

— А пък аз една рубличка на дамичката, на карото, на хубавичката паненка, хи-хи! — изхили се пак Максимов, бутна напред своята дама и за да не го види никой, премести се съвсем близо до масата и набързо се прекръсти под нея. Митя спечели. Спечели и рубличката.

— Двайсет и пет! — извика Митя.

— А аз пак една рубличка, семпличка, мъничка семпличка — блажено мърмореше Максимов, страшно зарадван, че е спечелил една рубличка.

— Бита! — извика Митя. — Седморка на пе^[20]!

Биха я на пе.

— Спрете — каза изведнъж Калганов.

— На пе, на пе! — удвояваше Митя и каквото поставяше двойно — всичко биваше бито. А рубличките печелеха.

— На пе! — изрева с ярост Митя.

— Двешче загуби, пане. Туряш още двешче? — попита панът от канапето.

— Как, двеста ли загубих? Тогава още двеста! Всичките на пе! — и като измъкна от джоба си парите, Митя хвърли двеста рубли на дамата, но изведнъж Калганов я закри с ръка.

— Стига толкова! — извика той със звънливия си глас.

— Какво ви става? — изгледа го Митя.

— Стига, не искам! Няма да играете повече.

— Защо?

— Ей за това. Плюйте и се махнете, ето защо. Не давам да играете повече!

Митя го гледаше изумен.

— Стига, Митя, може би е прав; и без това много загуби — обади се и Грушенка със странна нотка в гласа. Двамата панове внезапно станаха от местата си със страшно обиден вид.

— Жартуеш (шегуваш се), пане? — изрече малкият пан, като огледа строго Калганов.

— Як сен поважаш то робиц, пане! (Как смееш да правиш това!) — ревна Калганов на пан Врублевски.

— Да не сте посмели, да не сте посмели да крещите! — извика Грушенка. — Ах вие, петли индийски.

Митя огледа всички; но изведнъж го порази нещо в лицето на Грушенка и в същия миг съвсем нова мисъл му мина през ум — една странна нова мисъл!

— Пани Агрипина! — започна малкият пан, цял изчервен от яд, но в това време Митя се приближи до него и го тупна по рамото.

— Ясновелможни, две думи.

— Чего хцеш, пане? (Какво искаш?)

— В другата стая, в други покой ще ти кажа две хубави думички, най-хубавите, ще останеш доволен.

Малкият пан се учуди и погледна Митя с лек страх. Обаче веднага се съгласи, но с условието с тях да дойде и пан Врублевски.

— Телохранителят ли? Да дойде и той, и той ни трябва! Той дори непременно! — извика Митя. — Марш, панове!

— Къде отивате? — попита тревожно Грушенка.

— Веднага ще се върнем — отвърна Митя.

Някаква смелост, някаква неочаквана бодрост светна на лицето му; със съвсем друго лице беше влязъл преди час в тази стая. Той заведе пановете в стаичката вдясно, не в голямата, където се събираше хорът на момите и се подреждаше трапезата, а в спалнята, където имаше сандъци, куфари и две големи легла с цяла камара басмени възглавници на всяко. Там върху малка масичка в ъгъла гореше свещ. Панът и Митя се разположиха от двете страни на тази масичка един срещу друг, а огромният пан Врублевски застана отстрани, с ръце зад гърба. Пановете гледаха строго, но с явно любопитство.

— Чим моген служич пану?^[21] — измънка малкият пан.

— Ето с какво, пане, без много приказки: ето ти пари — топ извади своите банкноти, — ако искаш три хиляди, взимай ги и заминавай накъдето ти видят очите.

Панът го гледаше изпитателно, без да мигне, просто впил поглед в лицето на Митя.

— Тши тишончи, пане? — И се спогледаха с Врублевски.

— Тши, панове, тши! Слушай, пане, виждам, че ти си човек разумен. Вземи трите хиляди и се махай по дяволите, вземи и Врублевски — чуваш ли? Но сега, моментално, и то навеки, разбираш ли, пане, навеки излизаш ей през тая врата. Какво имаш там: палто, кожух? Ще ти ги изнеса. На секундата ще ти впрегнат тройката и — довидзеня, пане^[22]! А?

Митя чакаше отговора уверено. Той не се съмняваше. Нещо извънредно решително се мярна в лицето на пана.

— А рублите, пане?

— Рублите така, пане: петстотин рубли веднага ти давам за кочияша и за предплата, а две хиляди и петстотин утре в града — кълна се в честта си, ще ти ги дам, изпод земята ще ти намеря! — извика Митя.

Поляците пак се спогледаха. Лицето на пана взе да става опасно.

— Седемстотин, седемстотин, а не петстотин, сега, моментално в брой! — притури Митя, усетил нещо неприятно. — Какво, пане? Не вярваш ли? Да не искаш трите хиляди наведнъж. Ще ти ги дам, а ти ще вземеш да се върнеш при нея още утре… Пък и сега нямам в себе си три хиляди, имам в града, у дома — мънкаше Митя и с всяка своя дума все повече се плашеше и падаше духом. — Бога ми, у дома ги имам, скрити…

В този миг чувство на огромно собствено достойнство изгря на лицето на малкия пан:

— Чи не потшебуеш ешче цош?^[23] — попита той иронично. — Пфе! А пфе! (Срамно! Просто срамно!) — и той плю. Плю и пан Врублевски.

— Плюеш, пане — изрече Митя отчаяно, защото разбра, че всичко е свършено, — защото смяташ от Грушенка да измъкнеш повече. И двамата сте скопени петли, това е!

— Естем до живего доткнентим! (Крайно съм засегнат!) — изведнъж пламна малкият пан като рак и бързо, в страшно негодувание, сякаш повече нищо не желаеше да слуша, напусна стаята. След него с полюшваща се крачка излезе и Врублевски, а след тях и Митя, сконфузен и слисан. Той се страхуваше от Грушенка, предчувствуваше, че панът сега ще се разкрещи. Така и стана. Панът влезе в салона и се изправи театрално пред Грушенка.

— Пани Агрипина, естем до живего доткнентим! — викна той, но Грушенка сякаш внезапно не издържа, като да я бяха докачили по най-болното място.

— На руски говори, на руски, да не съм чула нито една полска дума! — изкрещя му тя. — Нали говореше по-рано руски, да не си го забравил за пет години! — Тя цялата пламна от гняв.

— Пани Агрипина…

— Аз съм Аграфена, аз съм Грушенка, говори на руски, или не желая да те слушам! — Панът почна да пъхти от обидено честолюбие и на завален руски език произнесе бързо и надуто:

— Пани Аграфена, аз пшиехал да забравя старото и да го простя, да забравя, което е било преди днес…

— Как да простиш? Дошъл си на мен ли да прощаваш? — прекъсна го Грушенка и скочи от мястото си.

— Так ест, пани (тъй вярно, пани), аз не малодушни, аз великодушни. Но аз билем здзивьони (бях учуден), като видях твоите любовници. Пан Митя в други покой ми давал тши тишончи да се махна. Аз плюх на пана в лице.

— Как? Давал ти е пари за мене? — изкрещя истерично Грушенка. — Вярно ли е, Митя? Как си посмял! Да не съм за продан?

— Пане, пане — извика отчаяно Митя, — тя е чиста и сияйна и никога не съм й бил любовник! Това не е вярно…

— Как смееш да ме защищаваш пред него! — крещеше Грушенка. — Не съм била чиста от добродетел и не защото съм се страхувала от Кузма, а да съм горда пред него и да имам право да му кажа подлец, когато го срещна. Нима не ти прие парите?

— Приемаше ги, приемаше ги! — извика Митя. — Само че искаше трите хиляди рубли наведнъж, а аз му давах само седемстотин рубли капаро.

— Е, ясно: разбрал е, че имам пари, и затова е дошъл да се венчава!

— Пани Агрипина — провикна се панът, — аз съм рицар, аз съм шляхтич, а не лайдак! Аз дошъл да те взема за сопруга, а виждам нова пани, не онази като по-рано, а упарта и без встида (инат и безсрамна).

— Махай се тогава, откъдето си дошъл! Ей сега ще кажа да те изхвърлят и ще те изхвърлят — бясно изкрещя Грушенка. — Идиотка, идиотка, пет години страдам! А и не съм страдала заради него, ами от злоба се самоизмъчвах! Пък и това изобщо не е той! Такъв ли беше той? Този все едно му е баща! Откъде си я взел тази перука? Онзи беше левент, този е юрдек. Онзи се смееше и песни ми пееше… А аз, аз — пет години сълзи проливам, идиотка проклета, долна безсрамница!

Тя се свлече в креслото и закри лицето си с ръце. В тази минута внезапно от съседната стая отляво гръмна хорът на събралите се най-сетне мокрински моми — гръмна буйна хороводна песен.

— Тоест Содом! — изрева пан Врублевски. — Хазяине, изпъди тези безсрамнички!

Ханджията, който отдавна любопитно надзърташе през вратата, дочул виковете и разбрал, че гостите са се изпокарали, веднага се яви в стаята.

— Какво си се разкрещял, какво си дереш гърлото? — обърна се той към Врублевски с някаква дори странна невежливост.

— Говедо! — ревна пан Врублевски.

— Говедо ли? Ами ти я ми кажи с какви карти игра преди малко? Дадох ти ново тесте, но ти скри моите карти! Игра с фалшиви карти! Аз за фалшивите карти в Сибир мога да те пратя, знаеш ли ти, защото то е същото като фалшификацията на пари… — И като отиде до канапето, пъхна пръсти между гърба и възглавницата и извади оттам неразпечатаното тесте.

— Ето го моето тесте, не е разпечатано! — Той го вдигна и го показа на всички. — Оттам го видях как пъхна моето тесте отзад и го подмени с негово — мошеник такъв, а не пан!

— А пък аз видях как онзи пан на два пъти изшмекерува — извика Калганов.

— Ах, какъв срам, какъв срам! — извика Грушенка, плесна с ръце и наистина се изчерви от срам. — Господи, какъв човек, какъв човек е станал!

— И аз така мислех — извика Митя. Но още недовършил, пан Врублевски, сконфузен и побеснял, размаха юмрук към Грушенка и се развика:

— Публична шарлатанка! — Но едва изрекъл това, Митя се нахвърли върху него, сграбчи го с две ръце, вдигна го във въздуха и в миг го изнесе в стаята вдясно, където преди малко беше водил двамата.

— Оставих го там на пода! — съобщи той, като се върна веднага, запъхтян от вълнение. — Бие се, гадът, ама няма да се върне оттам!… — Той затвори едното крило на вратата и като държеше другото отворено, извика на малкия пан:

— Ясновелможни, хайде и вие там. Пшепрашам!

— Миличък Митрий Фьодорович — провикна се Трифон Борисич, — вземи си от тях парите, дето ги спечелиха от теб! Та то все едно, че са ти ги откраднали.

— Аз моите петдесет рубли не ги искам — обади се изведнъж Калганов.

— И аз моите двеста, и аз не ги искам! — извика Митя. — За нищо на света няма да ги взема, нека му останат за утеха.

— Чудесно, Митя! Браво, Митя! — извика Грушенка и една страшно злобна нотка прозвънна в нейното възклицание. Малкият пан, морав от ярост, но с все същия важен вид, тръгна към вратата, но се спря и изведнъж се обърна към Грушенка:

— Пани, ежели хцеш ишч за мною, иджим, если не — бивай здрова! (Пани, ако искаш да дойдеш с мене — да вървим, ако не — остани си със здраве!)

И важно, кипнал от негодувание и амбиция, излезе от стаята. Беше човек с характер: след всичко станало още не губеше надежда, че пани ще го последва — толкова се надценяваше. Митя тръшна вратата след него.

— Заключете ги — каза Калганов.

Но ключът щракна отвътре, те самите се заключиха.

— Чудесно! — злобно и безпощадно извика пак Грушенка. — Чудесно! Така им се пада!