Включено в книгата
Оригинално заглавие
Братья Карамазовы, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 78 гласа)

По-долу е показана статията за Братя Карамазови от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Братя Карамазови.

Братя Карамазови
Бра́тья Карама́зовы
Първата страница от първото издание на романа
Първата страница от първото издание на романа
Автор Фьодор Михайлович Достоевски
Първо издание 1879-1880 г.
Руска империя
Издателство „Русский вестник“
Оригинален език руски
Жанрове Философски роман
Семейна сага
Вид роман
Поредица Петокнижие
Предходна „Юноша“

Издателство в БГ 1892 – Васил Юрданов (Шумен)
Преводач Васил Юрданов (1892)

бележки
  • първо издание на български език от 1892 г. в Шумен
Братя Карамазови в Общомедия

„Братя Карамазови“ (на руски: Бра́тья Карама́зовы) е роман на руския писател Фьодор Достоевски, публикуван през годините 1879-1880 в списание „Руски вестник“. Творбата е последната книга на знаменития автор, считана за неговото най-добро произведение и един от големите шедьоври на световната литература.

Книгата е философски роман, разглеждащ етически проблеми като Бог, свободата на волята и морала. Действието се развива в Русия от XIX век, като мястото на дейстивето има сходства със Старая Руса, където е написана по-голямата част от текста.

По произведението на Достоевски са направени редица филми, сериали и театрални пиеси, базирани или вдъхновени частично от първоизточника. Известната американска трупа „Летящите Братя Карамазови“, занимаващи се с жонглиране и комични изпълнения, взимат името си от руския роман.

Сюжет

Историята се върти около трима братя, всеки от тях с коренно различен характер: най-големият – Дмитрий Карамазов е безразсъден и буен войник, Иван Карамазов е циничен интелектуалец, а Альоша Карамазов религиозно и добродушно момче, който желае да влезе в манастир, под наставленията на своя старец Зосима. Баща на тримата е Фьодор Карамазов, който влиза в остра разправа с Димитрий заради наследството си. Буйният младеж се заканва публично, че ще убие баща си. Когато старецът умира изненадващо и мистериозно, всички обвинения падат върху Дмитрий. Истинският виновник на подлото деяние обаче се оказва Павел Фьодорович Смердяков – прислужник и незаконен син на Фьодор Карамазов. Смердяков признава за своето престъпление на Иван Карамазов, от чиито нихилистични концепции се повлиява да извърши злото деяние. След изповедта убиецът се самоубива.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

  • Фьодор Павлович Карамазов – заможен помешчик, баща на Дмитрий, Иван и Алексей. Жени се два пъти: първия за Аделаида Ивановна, от която е първият му син. Описан е налудничав и развратен старец, който води пиянски и сладострастен живот. Държи се абсурдно и шутовски, но чрез хитрост успява да урежда имотите и парите си. Изключително алчен и сребролюбив, готов на измами и изнудвания, за да се добере до голяма сума пари или богати имоти. Започва като беден помешчик. Избягва и се жени за богата наследница от дворянския род Миусови само заради паричните облаги. Успява да вземе от нея известна сума пари, преди да се разделят. Загива трагично и неясно.
  • Дмитрий Фьодорович Карамазов – първи син на Фьодор Крамазов от първия му брак с Аделаида Ивановна.
  • Иван Фьодорович Карамазов – втори син на Фьодор Карамазов и първи от втория му брак.
  • Алексей Фьодорович Карамазов – трети син на Фьодор Карамазов и втори от втория му брак.
  • Аделаида Ивановна Миусова – първата съпруга на Фьодор Павлович и майка на Дмитрий Фьодарович. Красавица, произхождаща от дворянския род Миусови. Аделаида е буйна и своенравна девойка, надарена със забележителна физическа сила. Избягва и се жени за Фьодор не по любов, а като израз на бунт към установените норми на обществото. Веднага след отвличането Миусова разбира, че мрази новия си мъж. Брачния им живот е напрегнат, изпълнен с множество скандали. Говори си, че самата тя често пребивала Карамазов. Нещастният съвместен живот приключва с бягството на Миусова с един обеднял учител-семинарист в Петербург, където след време умира при неизяснени обстоятелства.

Стил на писане

Историята в „Братя Карамазови“ се разказва от измислен безименен персонаж, който живее в същия град, обитаван от семейство Карамазови. Сюжетът включва много ретроспекции, странични истории и пасажи, посветени изцяло на даден образ от романа. Известна част от книгата е главата „Великият инквизитор“, разказана от Иван на Альоша, която заживява свой живот като разказ, отделен от обемната творба.

Външни препратки

Книга дванадесета
Съдебната грешка

I. Съдбоносният ден

На другия ден след събитията, които описах, в десет часа сутринта се откри заседанието на нашия окръжен съд и започна процесът на Дмитрий Карамазов.

Ще кажа предварително и ще го кажа категорично: аз далеч не се смятам в състояние да предам всичко онова, което стана в съда, и не само с нужната пълнота, но дори и в нужния ред. Все ми се струва, че за да се възстанови всичко и за да се разясни добре, ще стане нужда да се напише цяла книга, и то преголяма и затова нека не ми се сърдят, че ще предам само онова, което лично ме порази и което особено запомних. Може да съм взел второстепенното за важно, дори съвсем да съм изпуснал някои ярки, най-важни подробности… Но впрочем, виждам, че е по-добре да не се извинявам. Ще направя каквото мога, и читателите сами ще разберат, че съм направил само каквото съм могъл.

И най-напред, преди да влезем в съдебната зала, ще спомена за онова, което особено ме учуди този ден. Впрочем то учуди не само мен, а както се разбра после, всички. Именно: всички знаеха, че това дело заинтересува твърде много хора, че всички изгаряха от нетърпение да почне съдът, че в нашето общество много се говореше, предполагаше, възклицаваше вече цели два месеца. Всички знаеха също, че това дело се беше разчуло из цяла Русия, но все пак не си и представяха, че чак до такава нажежена, изострена степен ще потресе всички и всекиго, и то не само у нас, а повсеместно, както се разбра на самия процес в този ден. За този ден дойдоха в нашия град гости не само от губернския град, но и от някои други градове в Русия, а освен това дори от Москва и от Петербург. Дойдоха юристи, дойдоха даже няколко видни лица, а също и дами. Всички покани бяха разграбени. За особено почетните и видни посетители измежду мъжете бяха определени дори извънредни места зад масата, около която се беше настанил съдът: там се появи цяла редица кресла, заети от разни особи, нещо недопустимо дотогава у нас. Особено много се оказаха дамите — местни и пришълки, мисля, че бяха почти половината публика. Само новодошлите отвсякъде юристи бяха толкова много, че дори не знаеха къде да им намерят място, защото всички покани бяха отдавна раздадени, изпросени и измолени. Аз лично видях как в дъното на залата зад естрадата беше набързо направена временна преграда, зад която пуснаха всички пристигнали юристи, и те се почувствуваха дори щастливи, че можеха там поне да стоят прави, защото столовете, за да се отвори място, бяха изнесени до един от преграденото място и цялата насъбрана тълпа изкара цялото „дело“ на крак, наблъскана човек до човек, рамо до рамо. Някои от дамите, особено от пришълките, се появиха в галерията извънредно натруфени, но повечето дами изобщо бяха забравили за тоалетите. По лицата им се четеше истерично, жадно, почти болезнено любопитство. Една от най-характерните особености на цялото това събрано в залата общество, която трябва да се отбележи, беше, както се потвърди после и от наблюденията на мнозина, че почти всички дами, най-малко грамадното им мнозинство, бяха на страната на Митя и за оправданието му. Може би главно затова, че за него се беше създала представа като за покорител на женските сърца. Знаеха, че ще се явят две жени съпернички. Едната от тях, тоест Катерина Ивановна, особено интересуваше всички; за нея се разправяха извънредно необикновени неща, за нейната лудост по Митя, въпреки дори престъплението му, се разправяха чудни анекдоти. Особено се говореше за гордостта й (тя почти никому в нашия град не правеше визити), за нейните „аристократични връзки“. Говореше се, че имала намерение да моли правителството да й позволят да придружава престъпника на каторгата и да се венчае с него някъде в рудниците, под земята. С не по-малко вълнение очакваха появата пред съда и на Грушенка, като съперница на Катерина Ивановна. С мъчително любопитство очакваха срещата пред съда на двете съпернички — аристократичната горда девойка и „хетерата“; впрочем Грушенка беше по-известна от Катерина Ивановна сред нашите дами. Нея, „погубителката на Фьодор Павлович и на нещастния му син“, нашите дами бяха виждали и по-рано и всички, почти до една се учудваха как в такава „най-обикновена, дори не толкова красива руска еснафка“ са могли до такава степен да се влюбят баща и син. С една дума, приказки много. С положителност знам, че в същност в нашия град бяха станали дори няколко сериозни семейни свади заради Митя; Много дами се бяха скарали страшно със съпрузите си поради различните им схващания върху целия този ужасен случай и естествено, че след всичко това мъжете на тези дами се явиха в залата на съда вече не само зле настроени към подсъдимия, но дори и озлобени срещу него. И изобщо може да се каже с положителност, че противно на дамския, целият мъжки елемент беше настроен против подсъдимия. Забелязаха се строги, намръщени лица, други дори съвсем злобни, и то повечето. Истина е и това, че мнозина от тях Митя беше успял да оскърби лично през времето на своето пребиваване у нас. Разбира се, някои от посетителите бяха дори почти весели и в същност твърде безучастни към съдбата на Митя, но все пак не и към делото, което се разглеждаше; всички бяха заети с мисълта за неговия изход и повечето мъже решително желаеха наказание за престъпника, освен може би само юристите, за които беше важна не нравствената страна, а само, така да се каже, съвременно-юридическата. Пристигането на знаменития Фетюкович вълнуваше всички. Неговият талант беше известен навсякъде и не за пръв път той се явяваше в провинцията да защищава шумни углавни дела. И след неговата защита такива дела, винаги ставаха знаменити из цяла Русия и се помнеха дълго. Разказваха се няколко анекдота и за нашия прокурор, и председателя на съда. Разправяше се, че нашият прокурор треперел от срещата с Фетюкович, че те били отколешни врагове, още от Петербург, още от началото на кариерата си, че нашият самолюбив Иполит Кирилович, който се смяташе постоянно обиден още от Петербург, защото не били надлежно оценени талантите му, бил възкръснал духом покрай аферата Карамазови и дори мечтаел да възкреси с този процес повехналото си поприще, но го плашел само Фетюкович. Относно треперенето от Фетюкович обаче, съжденията не бяха дотам справедливи. Нашият прокурор не беше от онези характери, които падат духом пред опасността, а, напротив, от онези, чието самолюбие расте и се окриля именно с нарастването на опасността. Общо взето, все пак трябва да се отбележи, че нашият прокурор беше прекалено пламенна и болезнено възприемчива натура. В някои дела влагаше цялата си душа и ги водеше така, сякаш от решението им зависеше цялата негова съдба и цялото му състояние. В юридическия свят малко му се присмиваха за тези неща, защото нашият прокурор именно с това си качество бе спечелил донякъде известност, макар и далеч не повсеместна, но много по-голяма, отколкото можеше да се предположи при скромното му място в нашия съд. Особено се присмиваха на страстта му към психологията. Според мене всички грешеха: нашият прокурор, като човек и характер, струва ми се, беше много по-сериозен, отколкото мнозина мислеха за него. Но този болезнен човек още от първите си стъпки в началото на своето поприще не беше съумял да се постави и тъй си остана през целия живот.

Колкото до председателя на нашия съд, за него може да се каже само това, че беше човек образован, хуманен, практически запознат с работата и с най-съвременните идеи. Беше доста самолюбив, но не се грижеше твърде за кариерата си. Главната цел на живота му беше да бъде напредничав човек. При това имаше връзки и състояние. Към случая Карамазови, както се оказа после, имаше твърде активно отношение, но само в най-общ смисъл. Занимаваше го явлението, класификацията му, погледът върху него като продукт на нашите социални основи, като характеристика на руския елемент и пр., и пр. А към личния характер на делото, към трагедията му, както и към личностите на участвуващите лица, включително подсъдимия, се отнасяше твърде безразлично и отвлечено, както впрочем може би и беше редно.

Много време преди появата на съда залата беше препълнена. Нашата съдебна зала е най-хубавата в града, просторна, висока, акустична. Вдясно от членовете на съда, които се разполагаха на нещо като подиум, имаше приготвена маса и два реда столове за съдебните заседатели. Вляво беше мястото за подсъдимия и защитника му. По средата на залата, близо до мястото на съда, стоеше масата с „веществените доказателства“. На нея бяха окървавеният бял халат на Фьодор Павлович, фаталното медно чукало, с което беше извършено предполагаемото убийство, ризата на Митя с окървавен ръкав, рединготът му, цял в кървави петна отзад, при джоба, в който беше пъхнал тогава мократа, от кръв кърпа, самата кърпа, цяла вкоравена от кръвта, сега вече съвсем пожълтяла, пистолетът, зареден за самоубийството на Митя у Перхотин и взет му скришом в Мокрое от Трифон Борисович, пликът с надписа, в който са били приготвените за Грушенка три хиляди, тясната розова панделка, с която е бил завързан, и много други предмети, които дори не помня. Малко по-нататък, навътре в залата, почваха местата за публиката, но пред самия парапет имаше няколко стола за свидетелите, които, вече дали своите показания, ще бъдат оставени в залата. В десет часа се появи съдът в състав: председателя, един член и един почетен мирови съдия. Разбира се, незабавно се появи и прокурорът. Председателят беше набит, як човек, под среден ръст, с хармонично лице, около петдесетгодишен, с тъмна прошарена коса, ниско остригана, и с червена лента — не помня вече с какъв орден. А прокурорът ми се стори, и не само на мене, а на всички, някак твърде блед, с почти зелено лице, кой знае защо внезапно отслабнал, може би за една нощ, защото го бях виждал само преди три дни още съвсем в собствения си вид. Председателят почна с въпрос към съдебния пристав: дали всички съдебни заседатели са се явили?… Но виждам, че така не мога да продължавам, дори само затова, че много неща не чух, в други пропуснах да вникна, трети забравих, а главно, защото, както казах по-горе, ако взема да си спомням всичко, което беше казано и което стана, буквално няма да ми стигне нито времето, нито мястото. Знам само, че съдебните заседатели и от едната, и от другата страна, тоест от страна на защитата и на прокурора, не бяха много. А състава на дванадесетте съдебни заседатели запомних: четирима наши чиновници, двама търговци и шестима селяни и еснафлии от нашия град. В нашето общество, помня, много време преди съда се питаха някак учудено, особено дамите: „Дали това тънко, сложно и психологическо дело ще бъде оставено за съдбоносно решение в ръцете на някакви чиновници и дори на селяци; та какво ще ти разбере от тази работа някакъв чиновник, още повече селянин?“ Действително и четиримата търговци, влизащи в състава на съдебните заседатели, бяха дребни хора, с малки служби, побелели — само един от тях беше малко по-млад, — почти неизвестни в нашето общество, преживяващи с малки заплати, жените им сигурно бяха стари и не за пред очи, и с куп деца, може би дори босоноги, сигурно си прекарваха свободното време най-много някъде на карти и, разбира се, никога не бяха прочели нито една книга. Двамата търговци пък, макар и да бяха солидни на вид, но бяха някак странно мълчаливи и неподвижни; единият от тях беше обръснат и облечен по немски; другият, с прошарена брадичка, носеше на шията си на червена лента някакъв медал. За еснафлиите и за селяните да не говорим. Нашите скотопригонски еснафлии са, кажи-речи, същите селяни, дори орат. Двама от тях бяха също с немско облекло и затова може би още по-нечисти и неспретнати наглед от другите четирима. Тъй че наистина можеше да му хрумне на човек, както ми хрумна и на мен например, щом ги видях: „Какво могат да проумеят тези в едно такова дело?“ При все това лицата им правеха някак странно внушително и почти застрашително впечатление, бяха строги и свъсени.

Най-после председателят обяви за открито заседанието по делото за убийство на титулярния съветник в оставка Фьодор Павлович Карамазов — не помня добре как точно се изрази тогава. Казаха на съдебния пристав да доведе подсъдимия и ето, появи се Митя. Залата цяла притихна, щеше да се чуе муха да бръмне. Не знам как е било за другите, но на мене видът на Митя ми направи крайно неприятно впечатление. Преди всичко, той се появи в ужасно контешки вид, със съвсем нов редингот. Научих после, че специално си бил поръчал за този ден редингот в Москва, на своя предишен шивач, който имал още мерките му. Беше с нови черни велурени ръкавици и с елегантна риза. Той мина с дългите си еднометрови крачки, вгледан неподвижно право пред себе си, и седна на мястото си съвсем спокоен. В същия миг веднага се появи и защитникът, знаменитият Фетюкович, и сякаш някакъв сподавен шум премина в залата. Той беше висок, сух човек, с дълги, тънки крака, с извънредно дълги, бледи, тънки пръсти, бръснат, със скромно вчесана, доста късо подстригана коса, с тънки устни, които понякога се изкривяваха, неясно — в присмех или в усмивка. Наглед той беше към четиридесетгодишен. Лицето му би било приятно, да не бяха очите му, сами по себе си малки и неизразителни, но изключително доближени, така че ги делеше само тънката костица на продълговатия му тънък нос. С една дума, тази физиономия имаше в себе си нещо съвсем птиче, което правеше поразително впечатление. Беше облечен с фрак и с бяла вратовръзка. Помня първия въпрос на председателя към Митя, тоест за името, титлата и пр. Митя отговори рязко, но някак неочаквано високо, така че председателят чак тръсна глава и го погледна почти учуден. После се прочете списъкът на лицата, призовани за съдебното следствие, тоест свидетелите и експертите. Списъкът беше дълъг; четирима от свидетелите не се бяха явили: Миусов, който беше по него време вече в Париж, но който беше дал показания още на предварителното следствие, госпожа Хохлакова и чифликчията Максимов поради болест, и Смердяков поради внезапната му смърт, за което бе представено удостоверение от полицията. Известието за Смердяков предизвика голямо раздвижване и шепот в залата. Разбира се, мнозина от публиката още нищо не знаеха за това ненадейно самоубийство. Но най-поразителното беше неочакваната постъпка на Митя: щом съобщиха за Смердяков, той изведнъж викна от мястото си гръмогласно:

— На кучето — кучешка смърт!

Помня как се спусна към него защитникът му и как председателят се обърна към него със заплахата да вземе строги мерки, ако се повтори още веднъж подобна предизвикателна постъпка. Митя отривисто, кимайки с глава, но сякаш без да се разкайва ви най-малко, повтори няколко пъти полугласно на защитника си:

— Няма, няма! Без да искам! Няма вече!

И, разбира се, този малък инцидент събуди у съдебните заседатели и публиката настроение не в негова полза. Издаваше характера си и сам се характеризираше. Под това именно впечатление бе прочетен от секретаря на съда обвинителния акт.

Той беше доста кратък, но обстоен. Излагаха се само най-главните причини, защо е трябвало да се предаде на съда и т.н. Все пак той ми направи силно впечатление. Секретарят го прочете ясно, звучно, силно. Цялата тази трагедия като че ли се появи отново пред всичко релефно, концентрично, озарена от фатална, безпощадна светлина. Помня как веднага след прочитането председателят високо и внушително попита Митя:

— Подсъдими, признавате ли се за виновен?

Митя внезапно стана от мястото си.

— Признавам се виновен в пиянство и разврат — извика той с все същия някак неочакван, почти екзалтиран глас, — в леност и буйства. Исках да стана навеки честен човек точно в секундата, когато съдбата ме покоси! Но за смъртта на стареца, моя враг и баща — не съм виновен! Но за ограбването му — не, не, не съм виновен, пък и не мога да съм виновен: Дмитрий Карамазов е подъл, но не е крадец!

Като изкрещя това, той си седна на мястото цял разтреперан. Председателят пак се обърна към него с кратко, но назидателно увещание да отговаря само на въпросите, а не да се впуща в странични екзалтирани възклицания. После нареди да се пристъпи към съдебното следствие. Въведоха всички свидетели за клетва. Тогава ги видях всички наведнъж. Впрочем братята на подсъдимия се допуснаха за свидетели без клетва. След увещанията на свещеника и председателя изведоха свидетелите и ги настаниха, доколкото беше възможно, на различни места. После почнаха да ги извикват един по един.

II. Опасни свидетели

Не знам бяха ли разделени свидетелите на прокурора и на защитата някак на групи от председателя и точно в какъв ред беше предвидено да се извикват. Сигурно всичко това е било спазено. Знам само, че първо почнаха да извикват прокурорските свидетели. Повтарям, че нямам намерение да описвам всички разпити, и то стъпка по стъпка. При това описанието ми би било малко излишно, защото в речите на прокурора и на защитника, когато започнаха дебатите, целият ход и смисъл на всички дадени и изслушани показания бяха сведени като че до една ярка и характерна точка, а тези две забележителни речи на места поне записах изцяло и ще ги предам, когато им дойде времето, както и един извънреден и съвсем неочакван епизод от процеса, който се разигра внезапно още преди съдебните разисквания и който несъмнено повлия върху страшния му и фатален изход. Ще отбележа само, че още в първите минути изпъкна ярко една особено характерна черта на това „дело“, забелязана от всички, а именно: извънредната сила на обвинението в сравнение със средствата, които имаше защитата. Това се разбра от всички още в първия миг, когато в тази страшна съдебна зала започнаха концентрирано да се групират фактите и полека-лека взе да изпъква целият този ужас и цялата тази кръв. На всички може би стана ясно още от първите стъпки, че това изобщо не е спорно дело, че тук няма съмнения, че в същност никакви разисквания не са потребни, че разискванията ще бъдат само за форма, но че престъпникът е виновен, че е виновен явно и напълно. Аз дори мисля, че и всички дами, всички до една, които жадуваха с такова нетърпение оправдаването на интересния подсъдим, бяха в същото време съвсем уверени в пълната му вина. Нещо повече, струва ми се, те дори биха се огорчили, ако вината му не се потвърдеше до такава степен, защото не би била толкова ефектна развръзката да се оправдае престъпникът. А че ще го оправдаят — в това, чудно нещо, всички дами бяха напълно уверени почти до последната минута: „виновен е, но ще го оправдаят от хуманност, поради новите идеи, поради новите чувства, които сега са на мода“, и пр., и пр. Заради това именно се бяха стекли тук с такова нетърпение. Мъжете пък най-много се интересуваха от борбата между прокурора и прославения Фетюкович. Всички се учудваха и се питаха: какво може да направи от такъв загубен процес, от толкова безнадежден случай дори такъв талант като Фетюкович? — и затова следяха с напрегнато внимание неговите подвизи стъпка по стъпка. Но Фетюкович до самия край, до самата своя реч остана загадка за всички. Опитните хора предчувствуваха, че той има система, че вече си е съставил план, че има цел, но каква — беше почти невъзможно да се отгатне. Обаче неговата увереност и самонадеяност биеше на очи. Освен това всички веднага забелязаха с удоволствие, че той за толкова краткия си престой при нас, само за някакви си три дни може би, беше съумял удивително добре да се запознае с делото и беше го „изучил до тънкости“. По-късно например се разказваше с наслада как той успял своевременно да „подведе“ всички прокурорски свидетели и доколкото е възможно, да ги обърка, но най-вече да подбие нравствената им репутация и следователно да подбие и техните показания. Смяташе се впрочем, че го прави най-многото за игра; така да се каже, за известна юридическа бляскавост, за да не изпусне нещо от приетите адвокатски похвати; защото всички бяха убедени, че някаква голяма и крайна полза от всички тези „подбивания“ не може да постигне и вероятно сам го разбира най-добре, зареден с някаква своя идея, някакво засега още прикрито оръжие за защита, което изведнъж ще извади наяве щом му дойде времето. Но засега все пак, съзнавайки силата си, той сякаш си играеше и се забавляваше. Така например, когато разпитваха Григорий Василиевич, бившия камериер на Фьодор Павлович, който даваше най-капиталното показание за „отворената врата към градината“, защитникът просто се вкопчи в него, когато на свой ред почна да задава въпроси. Трябва да се отбележи, че Григорий Василиевич се яви в залата със спокоен и едва ли не величав вид, без да се смути ни най-малко нито от величието на съда, нито от присъствието на огромна публика, която го слушаше. Той даваше показанията си с такава увереност, все едно разговаряше насаме със своята Марфа Игнатиевна, само може би по-почтително. Невъзможно беше да го обърка човек. Най-напред прокурорът го разпитва надълго за всички подробности в семейство Карамазови. Семейната картина ясно изпъкна. Чувствуваше се, виждаше се, че свидетелят е простодушен и безпристрастен. При цялото си дълбоко уважение към паметта на бившия си господар, той например все пак заяви, че онзи бил несправедлив към Митя и „не възпита децата както трябва. Това малко дете въшки щяха да го изядат, да не бях аз — прибави той, като разправяше за детските години на Митя. — И също не беше редно за бащата да обижда сина си в майчиното му родово имение.“ На въпроса на прокурора какви основания има да твърди, че Фьодор Павлович е онеправдал сина си в сметките, Григорий Василиевич за всеобщо учудване не представи абсолютно никакви основателни данни, но все пак държеше на това, че сметката със сина му е била „неправилна“ и че наистина „се следваше да му доплати няколко хиляди“. Тук трябва да отбележа, че този въпрос — наистина ли Фьодор Павлович не е доплатил нещо на Митя, прокурорът особено настойчиво поставяше после и на всички онези свидетели, на които можеше да се постави, включително на Альоша и Иван Фьодорович, но от нито един свидетел не получи никакви точни сведения; всички потвърждаваха факта, но никой не можеше да представи никакво що-годе ясно доказателство. След като Григорий описа сцената на трапезата, когато Дмитрий Фьодорович се втурнал и се сбил с баща си, заплашвайки да се върне да го убие, мрачно впечатление завладя залата, толкова повече, че старият слуга разказваше спокойно, без излишни приказки, със своеобразен език, а излезе страшно красноречиво. За обидата си от Митя, който го беше ударил тогава по лицето и го беше повалил, той отбеляза, че не се сърди и отдавна му е простил. За покойния Смердяков се изрази, като се прекръсти, че тоя момък имал способности, но бил глупав и угнетен от болестта, а най-вече безбожник, и че Фьодор Павлович и най-големият му син[1] го учили на безбожество. Но за честността на Смердяков потвърди почти с жар и веднага разправи как Смердяков някога си, като намерил изпуснати господарски пари, не ги скрил, а ги занесъл на господаря и онзи за това „му подари жълтица и оттам нататък почнал да му доверява всичко“. А за отворената врата към градината потвърди с упорита настойчивост. Впрочем него го разпитваха толкова много, че не мога да си спомня всичко. Най-после разпитът премина към защитника и първата му работа беше да разпита за пакета, в който „уж“ били заделени от Фьодор Павлович три хиляди рубли за „известната особа“. „Виждали ли сте го самият вие, който толкова дълги години сте били близък на господаря си?“ Григорий отговори, че нито го е виждал, нито е чувал за тези пари „до най-последно време, когато почнаха сега да говорят всички за това“ Тоя въпрос за пакета Фетюкович, от своя страна, също задаваше на всички свидетели, които можеше да запита за това, със същата упоритост, както прокурорът въпроса си за подялбата на имуществото, и от всички също получаваше само един отговор, че никой не е виждал пакета, макар че мнозина бяха чували за него. Тази упоритост на защитника по този въпрос забелязаха всички още отначало.

— Сега мога ли да се обърна към вас е един въпрос, ако позволите, разбира се — изведнъж съвсем неочаквано попита Фетюкович, — от какво беше направен онзи балсам или, така да се каже, онзи цяр, с който същата вечер преди лягане, както е известно от предварителното следствие, сте разтрили болния си кръст, с надеждата да се излекувате с това?

Григорий погледна тъпо питащия и като помълча малко, измънка:

— Имаше градински чай вътре.

— Само градински чай ли? Не можете ли да си спомните нищо друго?

— Имаше и живовляк.

— И пипер може би? — продължаваше да пита Фетюкович.

— Имаше и пипер.

— И тъй нататък. И всичко това с водка?

— Със спирт.

В залата се разнесе сдържан смях.

— Виждате ли, дори със спирт. Като си натрихте кръста, останалото съдържание на бутилката благоволихте да изпиете с една благочестива молитва, известна само на вашата съпруга, нали така?

— Изпих го.

— Колко горе-долу изпихте? Приблизително? Чашка, две? — Трябва да имаше една голяма чаша.

— Голяма чаша. А може би чаша и половина?

Григорий млъкна. Той сякаш разбра нещо.

— Чаша и половина чист спирт — не е лошо, а? Може и „райски врата отворени“ да се видят, а не само вратата за градината, а?

Григорий все мълчеше. В залата премина сдържан смях. Председателят се поразмърда.

— Помните ли добре — задълбочаваше се все повече и повече Фетюкович — дали лежахте, или не в минутата, когато видяхте отворена вратата на градината?

— Бях на крака.

— Това още не е доказателство, че не сте спели (все повече и повече тих смях в залата). Можехте ли например да отговорите в тази минута, ако някой ви попиташе за нещо, да речем например, коя година сме сега?

— Това не знам.

— А коя година сме сега от нашата ера, след Христа, не знаете ли?

Григорий седеше объркан, гледайки право в очите мъчителя си. Колкото и да е чудно, но изглежда, че той наистина не знаеше коя година е.

— Но може би знаете колко пръсти имате на ръката си?

— Аз съм човек зависим — изведнъж високо и натъртено издума Григорий, — щом е угодно на началството да се подиграе с мене, трябва да го изтърпя.

Фетюкович като че се сепна малко, но се намеси и председателят и наставнически припомни на защитника, че трябва да задава по-подходящи въпроси. Фетюкович, след като го изслуша, се поклони с достойнство и заяви, че е свършил разпита си. Разбира се, и у публиката, и у съдебните заседатели можеше да остане малко червейче на съмнение в показанията на един човек, който е имал възможност „да види райските врати“[2] в състояние на известно лечение и освен това, който дори не знае коя година сме сега от Рождество Христово; тъй че защитникът все пак постигна целта си. Но преди излизането на Григорий стана още нещо. Председателят се обърна към подсъдимия и го попита: няма ли да отбележи нещо по повод дадените показания.

— Освен за вратата за всичко каза истината — викна високо Митя. — Че ми е пощил въшките, благодаря, че ми е простил побоите — благодаря; старецът беше честен целия си живот и беше верен на баща ми като седемстотин пудела.

— Подсъдими, подбирайте си думите! — изрече строго председателят.

— Аз не съм пудел — измърмори и Григорий.

— Е, тогава аз съм пудел, аз! — викна Митя. — Щом се обижда, нека да съм аз, а от него моля прошка; бях звяр и жесток към него! Бях жесток и с Езоп.

— С какъв Езоп? — строго подзе пак председателят.

— Е, с Пиеро… с баща си, с Фьодор Павлович.

Председателят пак и още веднъж внушително и най-строго заяви на Митя да подбира изразите си по-внимателно.

— С това сам си вредите в очите на вашите съдии.

Също така доста хитро постъпи защитникът и при разпита на свидетеля Ракитин. Ще отбележа, че Ракитин беше един от най-важните свидетели, когото прокурорът несъмнено ценеше. Оказа се, че той знаеше всичко, знаеше извънредно много, бил у всички, всичко видял, с всички говорил, знаеше най-подробно биографията на Фьодор Павлович и на всички Карамазови. Наистина за пакета е трите хиляди също бил чувал само от Митя. Но пък подробно описа подвизите на Митя в кръчмата „Столичен град“, всичките думи и жестове, които го компрометираха, и разказа историята със „сюнгера“ на щабскапитан Снегирьов. Относно пък онзи особен параграф, дали е останал нещо длъжен Фьодор Павлович на Митя по сметката за имуществото — дори и Ракитин не можа да каже нищо и се задоволи само с общи думи в презрителен тон: „може ли да ги разбере човек кой от тях е виновният и да пресметне кой на кого е имал да дава при тяхната объркана карамазовщина, в която никой от тях не може нито да се оправи, нито да си намери мястото?“ Цялата трагедия на подсъдното престъпление той обрисува като продукт на застарелите нрави на крепостното право и на затъналата в безредици Русия, която страда от липса на съответни учреждения. С една дума, дадоха му възможност да изкаже някои свои мисли. В този процес господин Ракитин за пръв път се прояви и излезе на преден план: прокурорът знаеше, че свидетелят подготвя журнална статия върху сегашното престъпление и после, вече в речта си (както ще видим по-долу), цитира няколко мисли от тази статия, значи, тя му е била вече известна. Картината обрисувана от свидетеля, се получи мрачна и фатална и много подкрепи „обвинението“. Изобщо изложението на Ракитин плени публиката с независимата си мисъл и необикновено благородния си размах. Чуха се дори две-три ненадейно изтървани ръкопляскания, именно на онези места, където се говореше за крепостното право и за страдащата от безредия Русия. Но Ракитин все пак, като млад човек, направи една малка грешка, от която веднага успя чудесно да се възползува защитникът. Отговаряйки на някои въпроси относно Грушенка, той, увлечен от успеха си, който, разбира се, вече съзнаваше, и от цялата висота на благородството си, си позволи да се изрази за Аграфена Александровна малко презрително, като за „държанка на търговеца Самсонов“. Какво не би дал после да си върне думите, защото тъкмо с тях го постави натясно тутакси Фетюкович. И всичко само защото Ракитин изобщо не подозираше, че онзи за толкова кратко време е могъл да се запознае със случая в такива интимни подробности.

— Позволете да попитам — почна защитникът с най-любезна и дори почтителна усмивка, когато дойде ред той да задава въпроси, — вие, разбира се, сте същият господин Ракитин, чиято брошура, издадена от епархиалното началство, „Житието на о бозе починалия старец отец Зосима“, пълна с дълбоки и религиозни мисли, с превъзходно и благочестиво посвещение на преосвещения, четох наскоро с такова удоволствие?

— Не съм я писал за печатане… после я напечатаха — измърмори Ракитин, сякаш изведнъж объркан от нещо и почти засрамен.

— О, това е прекрасно! Мислител като вас може и дори трябва да се отнася твърде широко към всяко обществено явление. Благодарение покровителството на преосвещения вашата преполезна брошура се е разпродала и е донесла относителна полза… Но за главно ето какво бих желал да ви попитам: вие току-що заявихте, че сте били съвсем близък познат на госпожа Светлова, нали? Nota bene[3] Презимето на Грушенка, оказа се, било Светлова; научих го за пръв път едва този ден, по време на процеса.)

— Аз не мога да отговарям за всичките си познанства… Аз съм млад човек… И кой може да отговаря за всички онези, които среща? — цял пламна Ракитин.

— Разбирам, много добре разбирам! — извика Фетюкович, като че сам сконфузен и като че бързайки да се извини. — Вие както всеки друг сте могли да бъдете заинтересуван на свой ред от познанството с една млада и хубава жена, която е приемала на драго сърце в къщата си цвета на тукашната младеж, но… аз исках само да се осведомя; ние знаем, че Светлова преди два месеца е желаела извънредно много да се запознае с най-младия Карамазов, Алексей Фьодорович, и само за да го заведете при нея и именно в неговото тогавашно манастирско облекло, тя е обещала да ви даде двадесет и пет рубли — само и само да й го заведете. Това, както е известно, е станало именно вечерта на онзи ден, който е завършил с трагичната катастрофа, послужила за основа на сегашното дело. Вие сте завели Алексей Карамазов при госпожа Светлова, а получихте ли тогава тези двадесет и пет рубли възнаграждение от Светлова, ето какво бих желал да чуя от вас.

— То беше шега… Не виждам защо може да ви интересува. Взех ги на шега… щях да й ги върна после…

— Значи, взели сте ги. Но не сте й ги върнали досега… или сте ги върнали?

— Това няма значение… — мънкаше Ракитин, — не мога да отговарям на такива въпроси… Разбира се, ще ги върна.

Намеси се председателят, но защитникът заяви, че е свършил въпросите си към господин Ракитин. Господин Ракитин слезе от сцената добре понасолен. Впечатлението от висшето благородство на речта му бе все пак развалено и Фетюкович, изпращайки го с очи, сякаш казваше, сочейки на публиката: „ето ги, един вид, вашите благородни обвинители!“ Помня, че и тук не се мина без инцидент от страна на Митя: побеснял от тона, с който Ракитин се изрази за Грушенка, той изведнъж се развика от мястото си: „Бернар!“ А когато председателят след свършване на целия разпит на Ракитин се обърна към подсъдимия: не желае ли той да заяви нещо от своя страна, Митя викна гръмогласно:

— Той и от мене, вече като бях подсъдим, все ми просеше пари назаем! Бернар презрян и кариерист, и в Бога не вярва, измамил и преосвещеника!

Митя, разбира се, пак бе вразумен заради невъздържания език, но господин Ракитин беше довършен. На щабскапитан Снегирьов също не му провървя със свидетелствуването, но вече по съвсем други причини. Той се изправи цял изпокъсан, с нечисто облекло, с кални обуща и въпреки всички предпазни мерки и предварителната „експертиза“ изведнъж се оказа съвсем пиян. На въпросите за обидата, нанесена му от Митя, той изведнъж отказа да отговаря.

— Господ да го съди. Илюшечка не дава. На мене Бог там ще ми плати.

— Кой не ви дава да говорите? Кого споменахте?

— Илюшечка, моето момче: „Татенце, татенце, колко те унизи той!“ Каза го там, при камъка. Сега то умира…

Щабскапитанът изведнъж зарида и се хвърли в краката на председателя. Изведоха го бързо сред смеха на публиката. Подготвяното от прокурора впечатление съвсем не можа да се постигне.

А защитникът продължаваше да използува всички средства и все повече и повече ни учудваше с познаването наделото до най-дребни подробности. Така например показанията на Трифон Борисович направиха много силно впечатление и, разбира се, бяха извънредно неблагоприятни за Митя. Той едва ли не доказа черно на бяло, че при първото си отиване в Мокрое, почти месец преди катастрофата, не е било възможно Митя да е изхарчил по-малко от три хиляди или може би само малко по-малко. Само за циганките колко пропиля! На нашите въшливи селяци не да им „хвърляше на плочника копейки“, ами ги даряваше най-малко с по двадесет и пет рублеви банкноти, по-малко не даваше. Пък колко нещо просто откраднаха тогава от него! Зер, който е откраднал, той не си е оставил името, къде да го хванеш крадец, след като той самият пилееше парите! Та нашият народ са разбойници, не мислят за душата. А за момичетата, за нашите селски момичета, колко нещо отиде! Замогнаха се оттогава, това си е, а по-рано беше беднотия. С една дума, той спомена всички разноски и изброи всичко като по сметало. По такъв начин предположението, че са били изхарчени само хиляда и петстотин рубли, а другите отделени в талисмана, ставаше немислимо. „Сам видях, в ръцете му видях три хиляди накуп, с очите си ги гледах, та ние ли не разбираме от пари!“ — викаше Трифон Борисович, стараейки се с все сила да угоди на „началството“. Но когато дойде ред да задава въпроси защитникът, той почти без да се опитва да опровергае показанията, изведнъж обърна разговора натам, че коларят Тимофей и друг селяк Аким намерили в Мокрое, след онова първо пиянствуване, още месец преди ареста, сто рубли на пода в пруста, които Митя бил изтървал в пияно състояние, и ги предали на Трифон Борисович, а той им дал за това по една рубла. „Е, върнахте ли тогава тези сто рубли на господин Карамазов, или не?“ Трифон Борисович, колкото и да шикалкавеше, но след разпита на селяците призна за намерените сто рубли, като прибави само, че още тогава честно и почтено върнал всичко на Дмитрий Фьодорович, връчил му ги „най-честно, само че той, бидейки по туй време съвсем пиян, надали ще си го спомня“. Но тъй като преди повикването на свидетелите-селяни все пак отричаше намирането на стоте рубли, съобщението, че е върнал сумата на пияния Митя, естествено бе подхвърлено на голямо съмнение. По този начин един от най-опасните свидетели, предложени от прокуратурата, си излезе също заподозрян и с доста пострадала репутация. Същото стана и с поляците: те се появиха с горд и независим вид. Съобщиха веднага гръмко, че двамата „служели на короната“ и че „пан Митя“ им предлагал три хиляди, за да купи честта им, че те лично видели много пари в ръцете му. Пан Мусялович вмъкваше страшно много полски думи в изразите си и като виждаше, че това само го издига в очите на председателя и прокурора, се окуражи най-после напълно и почна вече да говори само на полски. Но Фетюкович пипна и тях в мрежите си: колкото и да усукваше повиканият отново Трифон Борисович, все пак трябваше да признае, че собственото му тесте карти е било сменено от пан Врублевски с негово и че пан Мусялович, като давал картите, ги сменил. Това вече потвърди Калганов, когато даде на свой ред показания, и двамата панове си излязоха малко посрамени, дори изпратени от смеха на публиката.

После същото стана почти с всички най-опасни свидетели. Всекиго тях Фетюкович съумя да очерни нравствено и да отпрати леко подигран. Любителите и юристите само се любуваха и все пак недоумяваха за каква голяма и крайна цел би могло да послужи всичко това, защото, повтарям, всички чувствуваха непоклатимостта на обвинението, което нарастваше все повече и все по-трагично. Но по увереността на „великия маг“ виждаха, че той беше спокоен, и чакаха: все пак не е току-тъй дошъл от Петербург „такъв човек“ и не е той от хората, които се връщат с празни ръце.

III. Медицинската експертиза и фунийката лешници

И медицинската експертиза не помогна много на подсъдимия. Пък и самият Фетюкович като че ли не разчиташе твърде на нея, както се оказа по-късно. Всъщност тя стана единствено по настояване на Катерина Ивановна, която извика специално прочутия доктор от Москва. Защитата, разбира се, не можеше нищо да загуби от нея, а в най-добрия случай можеше и да спечели. Впрочем до известна степен се получи нещо дори комично именно поради съществуващото разногласие между докторите. Като експерти се явиха: пристигналият знаменит доктор, нашият доктор Херценщубе и освен това младият лекар Варвински. Последните двама фигурираха и просто като свидетели, повикани от прокурора. Пръв беше разпитан в качеството си на експерт доктор Херценщубе. Той беше седемдесетгодишен старец, побелял и плешив, среден на ръст и с яко телосложение. В нашия град всички много го ценяха и уважаваха. Той беше добросъвестен лекар, прекрасен и благочестив човек, някакъв хернхутер или „моравски брат“[4] с — положителност не мога да кажа. Живееше тук вече много отдавна и се държеше с извънредно голямо достойнство. Беше добър и човеколюбив, лекуваше бедните болни и селяните безплатно, лично посещаваше техните колиби и къщици и им оставяше пари за лекарства, но пък беше и упорит като катър. Невъзможно беше да се отклони от някоя идея, щом веднъж заседнеше в главата му. Между другото почти на всички в града беше известно, че пристигналият знаменит лекар през тия два-три дни престой у нас си беше позволил няколко извънредно обидни отзива за възможностите на доктор Херценщубе. Работата е там, че макар московският лекар да вземаше за визита минимум двадесет и пет рубли, все пак някои хора в нашия град се зарадваха на случая и без да жалят пари, хукнаха при него за съвети. Всички тези болни беше лекувал преди него, разбира се, доктор Херценщубе и ето че знаменитият лекар извънредно остро разкритикува навсякъде неговото лечение. Накрая дори, отивайки при болния, питаше направо: „Е, кой ви е тровил тука, Херценщубе ли? Хе, хе!“ Доктор Херценщубе, разбира се, научи всичко това. И ето че тримата лекари се явиха един след друг за разпит. Доктор Херценщубе заяви направо, че „ненормалността на умствените способности на подсъдимия се вижда от само себе си“. После, като изложи аргументите си, които тук пропущам, той добави, че тази ненормалност се открива главно не само в много от предишните постъпки на подсъдимия, но и сега, дори и в този момент, и когато го помолиха да обясни в какво именно се открива сега, в този момент, старецът доктор е цялата си простодушна прямота посочи, че подсъдимият, като влязъл в залата, „имаше необикновен и чуден за обстоятелствата вид, крачеше напред като войник и гледаше напред втренчено, след като по-скоро трябваше да гледа наляво, където в публиката седят дамите, защото той беше голям любител на прекрасния пол и най-напред трябваше да държи сега за мнението на дамите“ — завърши старецът със своеобразния си език. Трябва да се добави, че говореше руски много и охотно, но някак всяка негова фраза излизаше по немски маниер, което впрочем никога не го смущаваше, защото той цял живот бе имал слабостта да смята своя руски говор за образцов, „за по-добър дори, отколкото на русите“, и дори обичаше много да прибягва към руски пословици, уверявайки всеки път, че те са най-точните и най-изразителните от всички пословици в света. Ще отбележа също, че той в разговор, може би от разсеяност някаква, често забравяше най-обикновени думи, които знаеше отлично, но който, кой знае защо, изведнъж му щукваха из ума. Впрочем същото се случваше и когато говореше на немски и тогава той винаги махаше с ръка пред лицето си, сякаш за да улови загубената дума, и нищо вече не можеше да го накара да продължи, преди да е намерил нужната дума. Забележката му, че подсъдимият при влизането си е трябвало да погледне дамите, предизвика весел шепот сред публиката. Нашето старче го обичаха много всички дами и знаеха също, че той, цял живот ерген, благочестив и целомъдрен, гледаше на жените като на висши и идеални същества. И затова неочакваната му забележка се видя на всички ужасно странна.

Московският доктор, попитан на свой ред, рязко и настойчиво потвърди, че смята умственото състояние на подсъдимия за ненормално, „дори във висша степен“. Той говори дълго и умно за „афекта“ и за „манията“ и изкарваше, че според всичките събрани данни подсъдимият преди арестуването от няколко дни се намирал в несъмнен болезнен афект и ако е извършил престъпление, то, макар и да го е съзнавал, е било почти неволно, не е имал никакви сили да се бори с болезненото нравствено влечение, което го е било завладяло. Но освен афекта докторът съзираше и мания, което вече определяло, според неговите думи, пътя към пълно побъркване (NB. Аз предавам със свои думи, а докторът обясняваше с много научен и специален език.) „Всичките му действия са в противоречие със здравия разум и логиката — продължаваше той. — Разбира се, не говоря за това, което не съм видял, тоест за самото престъпление и за цялата тази катастрофа, но дори онзи ден по време на разговора с мене имаше необяснимо неподвижен поглед. Неочакван смях, когато никак не е на място. Непонятно постоянно раздразнение, странни думи: «Бернар, ефика» и други, които не бяха на място.“ Но докторът виждаше тази мания главно в това, че подсъдимият просто не може и да говори за онези три хиляди рубли, за които се смята измамен, без някакво необикновено раздразнение, докато за всички свои останали несполуки и обиди говори и си спомня с доста голяма лекота. Най-после според справките той и по-рано, щом се стигнело до тези три хиляди, точно по същия начин винаги изпадал почти в някакво изстъпление, а в същото време за него се свидетелствува, че е безкористен и не е лаком за богатство. „Относно пък мнението на моя учен събрат — добави иронично московският доктор, завършвайки речта си, — че подсъдимият на влизане в залата е трябвало да гледа дамите, а не право пред себе си, ще кажа само, че подобно заключение освен дето е комично, плюс това е и радикално погрешно; защото, макар и да се съгласявам напълно, че подсъдимият при влизането си в залата на съда, в която се решава участта му, не би трябвало да гледа тъй неподвижно пред себе си и това наистина би могло да се смята за признак за ненормално душевно състояние в дадената минута, но в същото време настоявам, че е трябвало да гледа не наляво, към дамите, а, напротив, именно надясно, дирейки с очи защитника си, в чиято помощ е цялата му надежда и от чиято защита сега зависи цялата му участ.“ Докторът изрази мнението си решително и настоятелно. Но особеният комизъм в разногласието на двамата учени експерти се получи от неочаквания извод на лекаря Варвински, който бе разпитан последен. Според него подсъдимият както сега, така и по-рано се намирал в напълно нормално състояние и макар че наистина преди арестуването трябва да е бил в нервно и извънредно възбудено състояние, това е могло да произлиза от множество най-неочаквани причини: от ревност, гняв, непрекъснато пияно състояние и прочие. Но това нервно състояние не могло да включва в себе си никакъв особен „афект“, за какъвто току-що се говори. Колкото до това, наляво или надясно е трябвало да гледа подсъдимият при влизането си в залата, то, „според неговото скромно мнение“, подсъдимият при влизането в залата именно е трябвало да гледа право пред себе си, както е гледал в същност, защото право пред него са седели председателят и членовете на съда, от които зависи сега цялата му съдба, „тъй че, като гледаше право пред себе си, той именно с това доказва съвършено нормалното състояние на разума си в дадения момент“ — завърши малко разгорещено младият лекар своето „скромно“ показание.

— Браво, докторе! — извика Митя от мястото си. — Точно така!

Разбира се, веднага го възпряха, но мнението на младия лекар има най-решаващо въздействие както върху съда, така и върху публиката, защото, както се оказа после, всички бяха съгласни с него. Впрочем доктор Херценщубе, разпитан вече като свидетел, съвсем неочаквано изведнъж се оказа полезен за Митя. Като стар жител на града, който отдавна познава семейство Карамазови, той даде някои показания, твърде интересни за „обвинението“, и изведнъж, сякаш нещо се беше сетил, допълни:

— И все пак клетият младеж можеше да има несравнено по-добра съдба, защото беше с добро сърце и като дете, и след детството си, защото аз знам това. Но руската пословица казва: „Ако някой има един ум, това е добре, но ако му дойде на гости и още един умен човек, още по-добре, защото тогава ще станат два ума, а не само един…“

— Два ума от един по-добри — подсказа нетърпеливо прокурорът, който отдавна вече знаеше навика на старчето да говори бавно, мудно, без да се смущава от впечатлението, което прави, и от това, че хората го чакат, а, напротив, цени своето бавно, картофено и винаги радостно-самодоволно немско остроумие. А старчето обичаше да остроумничи.

— О, д-да, и аз казвам същото — подхвана упорито той, — два ума са по-добри от един ум. Но при него не е дошъл други с ум, а той е пуснал и своя… Как беше това, къде го е пускал? Тази дума — къде е пуснал ума си, я забравих — продължаваше той, като въртеше ръка пред очите си, — ах, да, шпацирен.

— На разходка?

— Е, да, на разходка, и аз казвам същото. Та неговият ум тръгнал да се разхожда и стигнал до такова дълбоко място, дето се загубил. А иначе той беше благороден и чувствителен младеж, о, аз много добре го помня, още ей такова детенце, захвърлено от баща си в задния двор, когато тичаше по земята без обущенца и с панталонки с една презрамка…

Някаква сантиментална и проникновена нотка се почувствува изведнъж в гласа на честното старче. Фетюкович изведнъж трепна, като че ли предчувствуваше нещо, и мигом се улови за това.

— О, да, самият аз тогава бях още млад човек… Аз… да, тогава бях четиридесет и пет годишен и току-що бях дошъл тук. И ми стана жал тогава за детето и се попитах: защо не мога да му купя една фунийка… Да — но какво една фунийка? Забравих как се казва… една фунийка от онова, което децата много обичат, как беше, их, как беше… — замаха пак докторът с ръце — то расте на дърво и го късат, и го раздават на всички…

— Ябълки?

— О, н-не! Фунийка, фунийка, ябълките се продават на парче, а не във фунийка… не, те са много и всички мънички, слагат се в устата и хр-р-рас!…

— Лешници?

— Е, да, лешници, и аз това казвал! — най-спокойно, като че изобщо не беше дирил думата, потвърди докторът, — и аз му занесох една фунийка лешници, защото дотогава никой никога не беше занасял на момченцето една фунийка лешници, и вдигнах показалец и му казах: „Момченце! Gott der Vater“[5] — то се засмя и каза: „Gott der Vater. — Gott der Sohn“[6]. To пак се засмя и пошепна. „Gott ler Sohn. — Gott der heilige Geist“[7] Тогава то се засмя още и каза, колкото можеше: „Gott der heilige Geist“. А аз си отидох. На третия ден минавам покрай тях, а той ми вика: „Чичо, Gott der Vater, Gott der Sohn“ и забравил само „Gott der heilige Geist“, но аз му го казах и пак ми стана много жал за него. Но него го изпратиха някъде и аз вече не го виждах. И ето изминаха двадесет и три години, седя една сутрин в кабинета си вече с побеляла глава и изведнъж влиза един цветущ младеж, когото никак не мога да позная, но той вдигна показалеца и казва със смях: „Gott der Vater, Gott der Sohn und Gott der heilige Geist! Току-що пристигнах и дойдох да ви благодаря за фунийката лешници; защото тогава никой никога не беше ми купувал фунийка лешници, а само вие ми купихте фунийка лешници.“ И тогава аз си спомних моята щастлива младост и клетото момченце на двора, без обущенца, и сърцето ми се обърна, и аз казах: „Ти си благодарен младеж, защото си помнил цял живот тази фунийка лешници, които ти донесох в твоето детство.“ И аз го прегърнах и го благослових. И заплаках. Той се смееше, но той и плачеше… защото русинът твърде често се смее там, дето трябва да плаче. Но той и плачеше, аз го видях. А сега, уви!…

— И сега плача, немецо, и сега плача, човече божи!… — викна изведнъж Митя от мястото си.

Така или иначе, това анекдотче направи донякъде благоприятно впечатление на публиката. Но главният ефект в полза на Митя дойде от показанията на Катерина Ивановна, за които сега ще разкажа. Пък и изобщо, когато започнаха свидетелите à décharge[8], тоест призованите от защитника, съдбата сякаш изведнъж и дори сериозно се усмихна на Митя и — което е най-забележително — неочаквано дари за самата защита. Но преди Катерина Ивановна беше разпитан Альоша и той изведнъж си припомни един факт, който изглеждаше дори вече като положително свидетелство срещу една от най-важните точки на обвинението.

IV. Щастието се усмихва на Митя

Това стана съвсем неочаквано дори за самия Альоша. Той беше призован без клетва и аз помня, че всички страни се отнесоха към него още от първите думи на разпита с извънредна мекота и симпатия. Личеше си, че го предшествуваше добра слава. Альоша даваше показанията си скромно и сдържано, но в показанията му явно проличаваше гореща симпатия към неговия нещастен брат. Като отговаряше на един въпрос, той очерта характера на брат си като човек може би необуздан и увлечен от страстите си, но също така и благороден, горд и великодушен, готов дори на саможертва, ако я поискат от него. Призна впрочем, че брат му е бил през последните дни поради страстта си към Грушенка, поради съперничеството с баща си, в непоносимо положение. Но отхвърли с негодувание дори предположението, че брат му е могъл да убие с цел грабеж, макар и да призна, че тези три хиляди са се превърнали в ума на Митя почти в някаква мания, че той ги е смятал за недодадено му поради измама на баща му наследство и макар че не е никак користолюбив, но не можел дори да заговори за тези три хиляди без изстъпление и ярост. За съперничеството между двете „особи“, както се изрази прокурорът, тоест между Грушенка и Катя, отговори уклончиво и дори на един или два въпроса съвсем отказа да отговаря.

— Поне казвал ли ви е брат ви, че има намерение да убие баща си? — попита прокурорът. — Можете да не отговаряте, ако намерите за нужно — прибави той.

— Направо не ми е говорил — отвърна Альоша.

— А как? Косвено?

— Той ми каза веднъж за своята лична омраза към баща ми и че го е страх, че… в някоя минута на крайност… в минута на отвращение може би би могъл и да го убие.

— И вие, като го чухте, повярвахте ли?

— Не бих казал, че съм повярвал. Но винаги съм бил сигурен, че едно висше чувство винаги ще го спаси в съдбоносната минута, както и го е спасило в същност, защото не той е убил баща ми — твърдо завърши Альоша така високо, че го чу цялата зала. Прокурорът трепна като боен кон, чул тръбния сигнал.

— Бъдете сигурен, че изцяло вярвам в най-пълната искреност на вашето убеждение, без да го обуславям и без да го асимилирам ни най-малко с любовта ви към вашия нещастен брат. Вашият своеобразен възглед върху целия трагичен случай, който се е разиграл в семейството ви, вече ни е известен от предварителното следствие. Няма да скрия от вас, че той е крайно особен и противоречи на всички други показания, получени от прокуратурата. И затова намирам за нужно да ви попитам вече настойчиво какви именно данни са въздействували на мисълта ви и са я насочили към категоричното убеждение за невинността на брат ви и, напротив, за виновността на друго лице, което вие вече конкретно посочихте в предварителното следствие?

— В предварителното следствие само отговарях на въпросите — изрече тихо и спокойно Альоша, — а не дойдох сам с обвинение срещу Смердяков.

— И все пак го посочихте?

— Посочих го според думите на брат си Дмитрий. Още преди разпита ми разправиха какво е станало при ареста му и как тогава той самият е посочил Смердяков. Вярвам напълно, че брат ми не е виновен. А щом не е той убиецът, то…

— То е Смердяков ли? А защо именно Смердяков? И защо именно вие така окончателно сте убеден в невинността на брат си?

— Не можех да не повярвам на брат си. Знам, че той няма да ме излъже. Видях по лицето му, че не ме лъже.

— Само по лицето му? Това ли са всичките ви доказателства?

— Нямам други доказателства.

— И за виновността на Смердяков ли нямате никакво друго доказателство освен думите на брат ви и израза на лицето му?

— Да, нямам друго доказателство.

Тук прокурорът прекъсна разпита си. Отговорите на Альоша като че направиха на публиката страшно разочароващо впечатление. У нас се говореше за Смердяков още преди съда, един нещо чул, друг нещо разбрал, говореха за Альоша, че той е натрупал някакви особени доказателства в полза на брат си и за вината на лакея, а ето че нямаше нищо, никакви доказателства освен някаква нравствена убеденост, толкова естествена за него като роден брат на подсъдимия.

Но почна да разпитва и Фетюкович. На въпроса: кога именно подсъдимият е говорил с него, с Альоша, за своята омраза към баща си и че би могъл да го убие, чул ли е това от него например в последната среща преди катастрофата, Альоша, докато отговаряше, изведнъж сякаш трепна, като че едва сега нещо си спомни и съобрази:

— Спомням си сега едно обстоятелство, за което съвсем бях забравил, но тогава ми беше толкова непонятно, а сега…

И Альоша си спомни развълнуван, очевидно сам току-що сблъскал се внезапно сега с тази идея, как на последната среща с Митя вечерта при дървото по пътя към манастира Митя, удряйки се в гърдите, „в горната част на гърдите“, бе му повторил няколко пъти, че той има средство да възстанови честта си, че това средство е тук, ето тук, на гърдите му… „Аз помислих тогава, че като се удряше в гърдите, говореше за сърцето си — продължаваше Альоша, — искаше да каже, че в сърцето си би могъл да намери сили, за да се спаси от някакъв ужасен позор, който му предстоеше и който дори пред мене не смееше да си признае. Признавам, че тогава помислих именно за баща ни и че се ужасява от позора на самата мисъл да отиде при баща ни и да извърши някакво насилие, а в същност той именно тогава като че сочеше нещо на гърдите си, така че, помня, именно тогава ми се мярна някаква мисъл, че сърцето изобщо не е от тази страна на гърдите, а по-долу, а той удря много по-горе, ей тук, точно под шията, и все сочи това място. Моята мисъл ми се стори тогава глупава, а той може би именно е сочил талисмана, в който са били зашити хиляда и петстотинте рубли!…“

— Именно! — викна изведнъж Митя от мястото си. — Тъй е, Альоша, тъй е, аз тогава по него удрях с юмрук!

Фетюкович се хвърли бързо към него, молейки го да се успокои, и веднага се хвана за Альоша. Альоша, сам увлечен в спомена си, горещо изказа предположението, че този позор най-вероятно се е състоял именно в това, че имайки у себе си тези хиляда и петстотин рубли, които би могъл да върне на Катерина Ивановна като половината от дълга си към нея, той все пак е решил да не й даде тази половина, а да я използува за друго, тоест да замине с Грушенка, ако тя се съгласи…

— Така е, точно така — викаше внезапно възбуден Альоша. — Брат ми викаше тогава именно, че половината, половината позор (той няколко пъти каза: половината!) би могъл веднага да махне от себе си, но че толкова е нещастен поради слабостта на характера си, че няма да го направи… знае предварително, че не може и не е в състояние да го направи!

— И вие твърдо, ясно помните, че се е удрял именно по това място на гърдите? — жадно разпитваше Фетюкович.

— Ясно и твърдо, защото именно си помислих тогава: защо се удря толкова високо, след като сърцето е по-долу, и още тогава моята мисъл ми се стори глупава… помня, че ми се стори глупава… това ми мина през ум. Точно затова си го спомних сега. И как съм могъл да го забравя до този момент! Той е сочил именно този талисман за доказателство, че има начин, но че няма да върне тези хиляда и петстотин! А при ареста в Мокрое именно е викал — знам това, разправяха ми, — че смята за най-голям позор в целия си живот, дето, макар че имал начин да върне половината (именно половината!) дълг на Катерина Ивановна и да се яви пред нея не като крадец, той все пак не се е решил да ги върне и предпочел да остане в очите й крадец, отколкото да се лиши от парите! А как го мъчеше, как го мъчеше този дълг! — възкликна накрая Альоша.

Разбира се, намеси се и прокурорът. Той помоли Альоша да опише още веднъж всичко точно и настоя няколко пъти, питайки: „Наистина ли подсъдимият се е удрял в гърдите, като да е сочел нещо? Може би просто се е удрял с юмрук в гърдите?“

— Не беше дори с юмрук! — извика Альоша. — А именно сочеше с пръсти, и то тук, твърде високо… Но как можах да забравя това нещо чак до тази минута!

Председателят се обърна към Митя с въпрос, какво може да каже относно даденото показание. Митя потвърди, че всичко е било именно така, че той именно е сочил хиляда и петстотинте рубли, които са били на гърдите му, точно под шията, и че, разбира се, това е позор, „позор, от който не се отричам, най-позорният акт в целия ми живот! — извика Митя. — Аз можех да ги върна, но не ги върнах. Предпочетох да остана крадец в очите й, но не ги върнах, а най-големият ми позор беше, че знаех предварително, че няма да ги върна! Прав е Альоша! Благодаря ти, Альоша!“

С това свърши разпитът на Альоша. Важно и характерно беше именно обстоятелството, че се намери макар само един факт, макар само едно, да речем, много дребно доказателство, почти само намек за доказателство, но все пак поне малко от малко свидетелствуващо, че наистина е съществувал този талисман, че е имало в него хиляда и петстотин рубли и че подсъдимият не е лъгал в предварителното следствие, когато е заявил в Мокрое, че тези хиляда и петстотин „бяха мои“. Альоша беше радостен; цял пламнал, той седна на посоченото му място. Дълго време още повтаряше на себе си: „Как съм го забравил! Как можах да го забравя! И как изведнъж чак сега си го спомних!“

Почна разпитът на Катерина Ивановна. Щом се появи тя, в залата настъпи нещо невиждано. Дамите грабнаха лорнетите и биноклите, мъжете се размърдаха, някои ставаха от местата си, за да виждат по-добре. Всички твърдяха после, че Митя изведнъж пребледнял „като платно“, щем тя влязла. Цяла облечена в черно, скромно и почти плахо се приближи до посоченото й място. Не можеше да се разбере по лицето й дали беше развълнувана, но решителност искреше в нейния тъмен, здрачен поглед. Трябва да се отбележи, и после мнозина твърдяха, че тя била чудно хубава в този миг. Заговори тихо, но ясно, да я чуят всички. Изразяваше се извънредно спокойно или поне се мъчеше да е спокойна. Председателят започна въпросите си предпазливо, извънредно почтително, като че не смееше да докосне „някои струни“ и с уважение към голямото й нещастие. Но Катерина Ивановна самата веднага твърдо заяви на един от зададените въпроси, че е била годеница на подсъдимия „до момента, докато тон самият не ме изостави…“ — тихо прибави тя. Когато я попитаха за трите хиляди, поверени на Митя да ги изпрати по пощата на нейните роднини, тя твърдо изрече: „Аз му ги дадох не направо за пощата; тогава предчувствувах, че са му много необходими пари… в този момент… Дадох му тези три хиляди да ги изпрати, ако иска, в течение на един месец. Напразно се е измъчвал после толкова заради този дълг…“

Не предавам всички въпроси и точно всичките й отговори, предавам само съществения смисъл на показанията й.

— Твърдо бях уверена, че винаги ще успее да изпрати тези три хиляди рубли, щом ги получи от баща си — продължаваше тя, отговаряйки на въпросите. — Винаги съм била уверена в неговото безкористие и честност… висша честност… в паричните въпроси. Той беше твърдо уверен, че ще получи от баща си три хиляди рубли, и ми е говорил няколко пъти за това. Знаех, че има разпри с баща си, и съм била винаги и досега също съм сигурна, че беше излъган от баща си. Не помня никакви заплахи към баща му от негова страна. Пред мене поне не е говорил нищо, никакви заплахи. Ако беше дошъл тогава при мен, веднага бих успокоила тревогата му за тези нещастни три хиляди рубли, които ми дължеше, но той вече не идваше при мен… а самата аз… аз бях поставена в такова положение… че не можех да го викам… Пък и нямах никакво право да настоявам пред него за този дълг — добави тя изведнъж и нещо решително зазвънтя в гласа й, — самата аз веднъж получих от него паричен заем, много повече от три хиляди, и го приех, макар че тогава не можех да предположа, че някога ще бъда в състояние да му изплатя дълга си…

В тона на гласа й сякаш се почувствува някакво предизвикателство. Тъкмо в тази минута дойде ред на Фетюкович.

— Това не е било тук, а в началото на вашето познанство, нали? — предпазливо подхвана Фетюкович, тутакси предусетил нещо благоприятно. (Ще отбележа в скоби, че той, макар да беше извикан от Петербург донякъде и от самата Катерина Ивановна, все пак не знаеше нищо за случая с петте хиляди, които й беше дал Митя още в онзи град, и за „поклона до земята“. Това не беше му казала, това скри! И това беше най-странното. Можеше да се предположи със сигурност, че тя самата до последната минута не е знаела ще разправи ли този епизод пред съда, или не, и е чакала някакво вдъхновение.)

Не, никога няма да забравя тези минути! Тя почна да разказва, тя разказа всичко, целия онзи случай, който Митя бе споделил с Альоша, и за „поклона до земята“, и за причините, и за баща си, и за отиването си при Митя, и нито с една дума, нито с едно загатване не спомена, че същият Митя чрез сестра й беше предположил „да му изпрати Катерина Ивановна за парите“. Това тя великодушно скри и не се срамуваше да признае, че тя, самата тя, се е завтекла при младия офицер, по свое хрумване, надявайки се на нещо… да измоли от него пари. То беше просто потресающо. Аз изстивах и треперех, докато слушах, залата замря, да не изпусне нито дума. Тук имаше нещо безпримерно, защото дори и от такава властна и презрително горда девойка като нея беше почти невъзможно да се очаква такова свръхоткровено признание, такава жертвеност, такова самоунищожение. И за какво, за кого? За да спаси изменника и оскърбителя си, да помогне поне с нещо, макар и малко, за неговото спасение, като създаде добро впечатление в негова полза! И наистина: образът на офицера, който дава последните си пет хиляди рубли — всичко, което е имал в живота си, — почтително преклонен пред невинната девойка, се очерта като твърде симпатичен и привлекателен, но… сърцето ми се сви от болка! Аз почувствувах, че после може да произлезе от това (и произлезе, после произлезе!) клевета! Със злобен присмех се говореше после из целия град, че тави история може би не била съвсем точна, именно на онова място, дето офицерът изпратил девойката „уж само с един почтителен поклон“. Загатваха, че тук има нещо „пропуснато“. „Пък и да не е пропуснато нищо, и всичко да е истина — говореха дори най-почтените наши дами, — и тогава пак не се знае много ли е благородно девойка да постъпи така, макар и за да спаси баща си?“ И нима Катерина Ивановна, с нейния ум, с нейната болезнена проницателност, не е предчувствувала, че ще почнат да приказват така? Без друго е предчувствувала и все пак се реши да каже всичко! Разбира се, всичките тези мръснички съмнения в истинността на разказаното започнаха чак после, а в първата минута всичко и всички бяха потресени. Колкото до членовете на съда, те изслушаха Катерина Ивановна с благоговейно, така да се каже, дори свенливо мълчание. Прокурорът не си позволи нито един по-нататъшен въпрос на тази тема. Фетюкович й се поклони дълбоко. О, той почти тържествуваше. Много нещо беше спечелено: човек, който жертвува в благороден порив последните си пет хиляди, а после същият този човек убива баща си посред нощ, с цел да му ограби три хиляди — това бяха почти несъвместими неща. Фетюкович сега можеше да опровергае поне грабежа. „Делото“ изведнъж бе залято от някаква нова светлина. Яви се някаква симпатия в полза на Митя. А той… за него разправяха, че веднъж-два пъти по време на показанията на Катерина Ивановна понечил да скочи от мястото си, после се тръшнал пак на пейката и закрил с длан лицето си. Но когато тя свърши, той изведнъж извика с ридаещ глас, простирайки ръце към нея:

— Катя, защо ме погуби!

И силно изрида. Впрочем веднага се овладя и пак извика:

— Сега вече съм осъден!

А после като че се вкочани на мястото си, стиснал зъби и кръстосал ръце на гърдите си. Катерина Ивановна остана в залата и седна на посочения й стол. Тя беше бледа и седеше с наведена глава. Които бяха близо до нея, разправяха, че дълго време цялата трескаво треперела. Яви се на разпит Грушенка.

Приближавам се до оная катастрофа, която, неочаквано избухнала, наистина може би погуби Митя. Защото съм сигурен, както и всички, и всички юристи говореха после така, че ако не беше този случай, най-малкото щеше да има снизхождение към престъпника. Но за това сега. А преди това само две думи за Грушенка.

Тя се яви в залата също цялата в черно, с прекрасния си черен шал на раменете. Плавно, със своята безшумна походка с леко полюшване, както вървят понякога пълните жени, се приближи към преградата, втренчена в председателя, без да погледне нито веднъж нито вдясно, нито вляво. Според мене беше много хубава в тази минута и никак не беше бледа, както уверяваха после дамите. Твърдяха също, че лицето и било някак съсредоточено и зло. Аз мисля само, че беше нервна и чувствуваше тежко върху себе си презрително-любопитните погледи на жадната за скандал наша публика. Това беше горд характер, непонасящ презрението, един от тези характери, които, само да заподозрат презрение от нечия страна, тутакси пламват от гняв и жажда за съпротива. При това имаше, разбира се, и боязън, и вътрешен срам за тази боязън, тъй че не е чудно, че говорът й беше нервен — ту гневлив, ту презрителен и прекалено груб, ту изведнъж зазвучаваше искрена, сърдечна нотка на самоосъждане, самообвинение. А на моменти говореше така, сякаш политаше в някаква пропаст: „все едно, каквото ще да става, но ще кажа…“ За познанството си с Фьодор Павлович се изказа остро: „Глупости, да не съм виновна, че ми се лепна?“ А после, след минута добави: „Аз съм виновна за всичко, подигравах се и с единия, и с другия — и със стария, и с този — та докарах и двамата дотам. Всичко стана заради мене.“ Кой знае как се спомена за Самсонов: „Какво ви засяга — озъби се веднага тя с някакво нахално предизвикателство, — той беше мой благодетел, той ме взе гола и боса, когато родителите ми ме бяха изхвърлили от къщи.“ Председателят впрочем твърде учтиво й напомни, че трябва да отговаря само на въпросите, без да се впуска в излишни подробности. Грушенка се изчерви и очите й заискриха.

Пакета с парите не била виждала, а само чувала от „злодея“, че Фьодор Павлович имал някакъв пакет с три хиляди. „Но всичко това са глупости, аз се смеех и в никакъв случай нямаше да отида…“

— За кого споменахте сега като за „злодей“? — попита прокурорът.

— Ами за лакея, за Смердяков, дето уби господаря си, а вчера се е обесил.

Разбира се, начаса я попитаха: какви основания има за такова решително обвинение, но тя също нямаше никакви основания.

— Така ми каза Дмитрий Фьодорович и трябва да му вярвате. Разделницата го погуби, така да знаете, само тя е причината за всичко, така да знаете — сякаш цяла разтреперана от омраза, прибави Грушенка и злобна нотка зазвънтя в гласа й.

Поискаха да узнаят за кого загатва пак.

— Че за госпожицата, за тази тук Катерина Ивановна. Повика ме тогава у тях, гощава ме с шоколад, искаше да ме съблазни. Срама няма тя, това е…

Тук председателят вече я прекъсна строго, с молба да има мярка в изразите си. Но сърцето на ревнивата жена вече се беше разпалило, тя беше готова да полети, ако ще в бездната…

— При ареста в село Мокрое — припомняйки, попита прокурорът — всички са видели и чули как вие сте изтичали от другата стая и сте се развикали: „Аз съм виновна за всичко, заедно ще отидем на каторга!“ Значи, и вие тогава сте била сигурна, че той е отцеубиец?

— Не помня тогавашните си преживявания — отговори Грушенка, — всички тогава се развикаха, че той е убил баща си, и аз почувствувах, че съм виновна и че той е убил заради мене. Но щом каза, че е невинен, начаса му повярвах и сега вярвам, и винаги ще вярвам: той не е такъв човек, че да излъже.

Дойде ред да задава въпроси Фетюкович. Между другото, помня, попита за Ракитин и за двадесет и петте рубли, „задето ви е довел Алексей Фьодорович Карамазов“.

— Че какво чудно има, че взе парите — усмихна се с презрителна злоба Грушенка, — той постоянно идваше при мене да ми мрънка за пари, случвало се е на месец до тридесет рубли да ми изкопчи, повечето за глупости: за ядене и за пиене имаше и без мене.

— А на какво основание бяхте така щедра към господин Ракитин? — подхвана Фетюкович, макар че председателят проявяваше неспокойствие.

— Та той ми е братовчед. Майка ми и неговата майка са сестри. Само че все ме молеше на никого тук да не го казвам, много се срамуваше от мене.

Този нов факт беше съвсем неочакван за всички, досега никой в града не го знаеше, дори в манастира, дори и Митя не знаеше. Разправяха, че Ракитин станал морав от срам на стола си. Грушенка, преди да влезе в залата, бе научила някак, че той свидетелствувал срещу Митя, и затова се беше озлобила. Цялата одевешна реч на господин Ракитин, всичкото й благородство, всичките й нападки срещу крепостното право, срещу гражданските неуредици в Русия — всичко това бе този път окончателно зачеркнато и унищожено за всички. Фетюкович беше доволен: пак му дойде подкрепа изневиделица. Общо взето, не разпитваха Грушенка твърде много, пък и тя не можеше, разбира се, да съобщи нищо особено ново. Тя остави у публиката доста неприятно впечатление. Стотици презрителни погледи се насочиха към нея, когато свърши показанията си и седна в залата доста далече от Катерина Ивановна. През цялото време, докато я разпитваха, Митя мълчеше като вкаменен, свел очи към земята.

Появи се свидетелят Иван Фьодорович.

V. Внезапната катастрофа

Ще отбележа, че него го бяха викали още преди Альоша. Но съдебният пристав доложи тогава на председателя, че поради ненадейна неразположеност или някаква криза свидетелят не може да се яви веднага, но щом се съвземе, е готов да даде показанията си, когато обичат. Това впрочем, кой знае как, никой не беше чул и го научиха едва по-късно. Появата му почти не се забеляза в първата минута: главните свидетели, особено двете съпернички, бяха вече разпитани; любопитството сега-засега беше задоволено. У публиката се чувствуваше дори умора. Имаше още да се изслушат неколцина свидетели, които навярно не можеха да съобщят нищо особено, като се имаше пред вид всичко онова, което вече беше съобщено. А времето минаваше. Иван Фьодорович се приближи някак странно бавно, без да гледа никого и дори навел глава, сякаш мрачно обмисляше нещо. Беше облечен безупречно, но лицето му, поне на мене, ми направи болезнено впечатление: имаше в това лице нещо като че ли землисто, нещо подобно на лицето на умиращ човек. Очите му бяха мътни; той ги вдигна и бавно огледа залата. Альоша изведнъж понечи да скочи от стола си и изстена: ах! Помня това. Но и това почти никой друг не видя.

Председателят почна оттам, че е свидетел без клетва, че може да отговаря или да премълчава, но че, разбира се, всичко, което каже, трябва да бъде по съвест и т.н., и т.н. Иван Фьодорович слушаше и го гледаше с мътен поглед; ала изведнъж лицето му полека-лека взе да се разведрява в усмивка и щом председателят, който го гледаше с учудване, престана да говори, той изведнъж се разсмя.

— Е, друго? — високо попита той.

В залата всичко стихна, нещо сякаш се почувствува. Председателят се обезпокои.

— Вие… може би не сте още съвсем здрав? — проговори той, търсейки с очи съдебния пристав.

— Не се безпокойте, ваше превъзходителство, аз съм достатъчно здрав и мога да ви разправя някои любопитни неща — отговори изведнъж съвсем спокойно и почтително Иван Фьодорович.

— Имате да направите някакво особено съобщение? — продължаваше все още недоверчиво председателят.

Иван Фьодорович сведе очи, помълча няколко секунди и като вдигна пак глава, отговори сякаш със заекване:

— Не… нямам. Нямам нищо особено.

Почнаха да му задават въпроси. Той отговаряше някак съвсем неохотно, някак подчертано кратко, дори с някакво отвращение, което растеше все повече и повече макар впрочем да отговаряше все пак разбрано. За много неща каза, че не знаел. За сметките на баща си с Дмитрий Фьодорович не знаел нищо. „И не съм се занимавал с това“ — каза той. Заплахи да убие баща им е чувал от подсъдимия. За парите в плика бил чувал от Смердяков…

— Все същото — прекъсна той изведнъж с уморен вид, — нищо особено не мога да съобщя на съда.

— Виждам, че не сте добре, и ви разбирам… — почна председателят.

Той се обърна към страните, към прокурора и защитника, като ги приканваше, ако намерят за нужно, да зададат въпроси, но изведнъж Иван Фьодорович с изнемощял глас помоли:

— Освободете ме, ваше превъзходителство, чувствувам се много зле.

И с тези думи, без да дочака разрешение, изведнъж се обърна и тръгна да излезе из залата. Но като направи четири крачки, спря се, сякаш изведнъж обмислил нещо, леко се усмихна и пак се върна на предишното си място.

— Аз, ваше превъзходителство, съм като онази селска мома… знаете ли, как беше: „Да река — рипам, да река — не рипам.“[9] Подире й вървят със сукман или с вълнена фуста там, за да рипне вътре, за да я вържат и да я поведат на венчавка, а тя вика: „Да река — рипам, да река — не рипам“… Това е обичай у някаква наша народност…

— Какво искате да кажете е това? — попита строго председателят.

— Ето — извади изведнъж Иван Фьодорович пачка банкноти, — ето парите… същите, които са били в ей този пакет — той кимна към масата с веществените доказателства — и заради които е убит баща ми. Къде да ги сложа? Господин съдебен пристав, предайте ги.

Съдебният пристав взе цялата пачка и я предаде на председателя.

— По какъв начин са могли тия пари да попаднат у вас… ако това са същите пари? — възкликна учуден председателят.

— Получих ги от Смердяков, от убиеца, вчера. Бях при него, преди да се обеси. Той е убил баща ми, а не брат ми. Той го е убил, а пък аз съм го подучил да го убие… Кой не желае смъртта на баща си?…

— Вие с ума си ли сте, или не? — извика неволно председателят.

— Там е работата, че съм с ума си… и то със своя подъл ум, такъв, с какъвто сте и вие, с какъвто са и всички тези… м-мутри! — обърна се той изведнъж към публиката. — Убиха баща ми, а се преструват, че ги е страх — скръцна зъби той със злобно презрение. — Глезят се един пред друг. Лъжци! Всички желаят смъртта на баща си. Един гад изяжда друга гадина… Ако не е отцеубийство — всички ще се ядосат и ще се разотидат озлобени… Зрелища! „Хляб и зрелища!“ Впрочем и мене си ме бива! Имате ли вода, дайте ми да пия[10], за Бога! — хвана се той изведнъж за главата.

Съдебният пристав тутакси се приближи до него. Альоша изведнъж скокна и извика: „Той е болен, не му вярвайте, той е в нервна треска!“ Катерина Ивановна стана бързо от стола си и вцепенена от ужас, гледаше Иван Фьодорович. Митя се надигна и с някаква безумна, изкривена усмивка жадно гледаше и слушаше брат си.

— Успокойте се, не съм побъркан, аз съм само убиец! — почна пак Иван. — От убиец не може да се иска красноречие… — добави той изведнъж, кой знае защо, и се изсмя криво.

Прокурорът, явно смутен, се наведе към председателя. Членовете на съда неспокойно зашепнаха помежду си. Фетюкович, вслушвайки се, цял наостри уши. Залата замря в очакване. Председателят:

— Свидетелю, вашите думи са непонятни и не са за тука. Успокойте се, ако можете, и разправете… ако наистина имате какво да кажете. С какво можете да потвърдите това признание… ако само това не са бълнувания?

— Там е работата, че нямам свидетели. Това куче Смердяков няма да ви изпрати показания от онзи свят… в плик. Все пликове чакате, стига ви и един. Аз нямам свидетели… Освен един, може би — замислено се усмихна той.

— Кой е вашият свидетел?

— С опашка, ваше превъзходителство, няма да е според протокола! Le diable n’existe point![11] Не обръщайте внимание, нищо и никакъв дребен дявол — прибави той, като веднага престана да се смее и сякаш конфиденциално, — той трябва да е тук някъде, ей под тази маса с веществените доказателства, къде другаде, ако не там? Вижте какво, чуйте ме: аз му казах: „Не искам да мълча“, а той ми разправя за геологическия преврат… глупости! Освободете прочее този изверг… той запя химн, това е, защото му е леко! Все едно, че някой пиян мерзавец е заревал как „замина Ванка в Питер“, пък аз за две секунди радост давам квадрилион квадрилиони. Не ме познавате вие мене! О, колко е глупаво всичко това при вас! Хайде, приберете мен вместо него! Все за нещо съм дошъл… Защо, защо всичко това е толкова глупаво…

И той пак почна бавно и сякаш замислено да оглежда залата. Но всички вече се раздвижиха. Альоша понечи да се спусне към него от мястото си, но съдебният пристав хвана Иван Фьодорович за ръката.

— Това пък какво е! — извика той, впил поглед в лицето на пристава, и изведнъж го хвана за раменете и яростно го тръшна на пода. Но стражата вече бе успяла да притича, хванаха го и тогава той нададе голям вик.[12] И през цялото време, докато го изнасяха, викаше и крещеше нещо несвързано.

Настъпи суматоха. Не мога да си спомня всичко поред, аз самият бях развълнуван и не можех да наблюдавам. Знам само, че после, когато всичко се успокои и всички разбраха каква е работата, съдебният пристав си изпати, макар че обясни разумно на началството, че свидетелят е бил през цялото време здрав, че го прегледал докторът, когато преди час му станало малко лошо, но че преди да влезе в залата, говорел съвсем свързано, тъй че не било възможно да се предвиди това; а той сам, напротив, настоявал и искал непременно да даде показания. Но преди хората да се поуспокоят и да дойдат на себе си, тутакси след тази сцена се разрази и друга: Катерина Ивановна изпадна в истерия. Тя почна да пищи високо и да ридае, но не искаше да излезе, дърпаше се, молеше да не я извеждат и изведнъж закрещя на председателя:

— Аз трябва да дам още едно показание, веднага… веднага!… Ето този лист, писмо… вземете, прочетете го по-скоро, по-скоро! Това писмо е на този изверг, ей на този! — Тя сочеше Митя. — Той е убил баща си, ще видите сега, той ми пише как ще убие баща си! А онзи е болен, болен, той е в делириум. Аз виждам от три дни, че е в огница!

Тъй крещеше тя обезумяла. Съдебният пристав взе листа, който тя подаваше на председателя, а тя се свлече на стола, закри лице и почна конвулсивно и беззвучно да ридае, като цяла се тресеше и сподавяше и най-малкия стон от страх, че ще я изведат от залата. Листът, който бе подала, беше същото онова писмо на Митя от кръчмата „Столичен град“, което Иван Фьодорович наричаше документ с „математическа“ важност. Уви, признаха му именно тази математичност и да не беше това писмо, може би с Митя нямаше да е свършено или поне нямаше да свърши така ужасно! Повтарям, беше трудно да се следят подробностите. Всичко това и досега го виждам в същата суматоха. Изглежда, председателят веднага съобщи новия документ на съда, на прокурора, на защитника, на съдебните заседатели. Помня само как почнаха да разпитват свидетелката. На въпроса: успокоила ли се е, меко зададен й от председателя, Катерина Ивановна бързо извика:

— Аз съм готова, готова! Напълно съм в състояние да ви отговарям — прибави тя, очевидно страхувайки се все още ужасно да не би да не я изслушат. Помолиха я да обясни по-подробно: какво е това писмо и при какви обстоятелства го е получила.

— Получих го в навечерието на самото престъпление, а той го е писал един ден по-рано, в кръчмата, значи, два дни преди престъплението си — вижте, то е написано върху някаква сметка! — извика тя, като се задъхваше. — Тогава той ме ненавиждаше, защото сам извърши подла постъпка и тръгна подир онази твар… и още за това, че ми дължеше тези три хиляди рубли… О, на него му беше обидно за тези три хиляди пак поради неговата низост! С тези три хиляди вижте как беше — аз ви моля, моля ви да ме изслушате: три седмици преди да убие баща си, той дойде една сутрин при мен. Аз знаех, че му трябват пари, знаех и за какво — ето именно за това, да съблазни онази твар и да замине с нея. Знаех тогава, че вече ми е изменил и иска да ме напусне, и аз, аз лично му връчих тогава тези пари, сама му ги предложих, уж да ги изпрати на сестра ми в Москва — и когато му ги давах, погледнах го в лицето и казах, че може да ги изпрати, когато ще, „дори след един месец“. Е, как, как няма да разбере, че му казвам направо в очите: „Тебе ти трябват пари, за да ми изневериш с твоята твар, на ти тези пари, сама ти ги давам, вземи ги, щом си толкова нечестен и можеш да ги вземеш!…“ Аз исках да го улича и какво стана? Той ги взе, той ги взе и ги отмъкна и ги (изхарчи с онази твар там за една нощ… Но той разбра, той разбра, че знам всичко, уверявам ви, че той тогава разбра и това, че като му давам парите, само го изпитвам: дали ще бъде толкова безчестен, че да ги вземе от мене, или не. Гледах го в очите и той ме гледаше в очите, и всичко разбираше, всичко разбираше, но взе, но взе и отнесе парите ми!

— Истина е, Катя! — викна изведнъж Митя. — В очите те гледах и разбирах, че ме безчестиш, и все пак взех парите ти! Презирай подлеца, всички го презирайте, заслужил е!

— Подсъдими — извика председателят, — още една дума, и ще заповядам да ви изведат.

— Тези пари го мъчеха — продължаваше Катя, бързайки трескаво, — той искаше да ми ги върне, той искаше, истина е това, но му трябваха пари и за онази твар. Затова уби баща си, но пак не ми върна парите, а замина с нея за онова село, където го хванаха. Там пак прогулял и онези пари, които е откраднал от убития си баща. А един ден преди да убие баща си, ми писа това писмо, писал го е пиян, аз още тогава разбрах, писал го е от злоба и сигурен, сигурен, че аз никому няма да покажа това писмо, дори и да убие! Иначе нямаше да го напише! Той знаеше, че аз няма да поискам да му отмъщавам и да го погубвам! Но прочетете, прочетете внимателно, моля, по-внимателно и ще видите, че той е описал всичко в писмото, всичко предварително: как ще убие баща си и къде стоят парите на баща му. Вижте, моля ви се, да не пропуснете там една фраза: „Ще го убия, стига да замине Иван.“ Значи, от по-рано вече е бил обмислил как ще го убие — злорадно и ехидно подсказваше на съда Катерина Ивановна. О, ясно беше, че тя е вникнала до тънкости в това фатално писмо и е изучила всяка подробност в него. — Ако не е бил пиян, нямаше да ми пише, но вижте, там всичко е описано предварително, всичко точно, както после уби, цялата програма!

Така крещеше тя не на себе си и вече, разбира се, презряла всички последици за себе си, макар да ги беше предвидила още може би преди месец, защото тогава още, може би треперейки от злоба, бе мечтала: „Дали да не прочета това пред съда?“ А сега като че полетя презглава по нанадолнище. Помня, че май веднага писмото бе прочетено гласно от секретаря и направи потресаващо впечатление. Обърнаха се към Митя с въпрос: „Признава ли това писмо?“

— Мое е, мое! — възкликна Митя. — Да не бях пиян, нямаше да го напиша!… За много неща се мразехме ние, Катя, но кълна се, кълна се, аз тебе и когато съм те мразел, съм те обичал, а ти мене — не!

Той се тръшна на мястото си, кършейки в отчаяние ръце. Прокурорът и защитникът почнаха да задават кръстосани въпроси главно в смисъл: „какво например ви накара одеве да скриете такъв документ и да давате показания в съвсем друг дух и тон?“

— Да, да, аз одеве излъгах, за всичко лъгах, против честта и съвестта си, но одеве исках да го спася, защото той толкова ме ненавиждаше и презираше! — извика Катя като безумна. — О, той ме презираше ужасно, презирал ме е винаги и, знаете ли, знаете ли, той ме презираше от оная минута, когато му се поклоних тогава доземи за онези пари. Аз видях това… Начаса, още тогава го почувствувах, но дълго време не вярвах на себе си. Колко пъти съм чела в очите му: „Все пак тогава ти дойде при мен.“ О, той не разбра, той не разбра нищо, защо отидох тогава, той е способен да подозира само низост! Той съдеше по себе си, той мислеше, че всички са като него — яростно изскърца със зъби Катя, съвсем вече в изстъпление. — А поиска да се ожени за мене само защото получих наследство, затова, затова! Винаги съм подозирала, че е затова! О, той е звяр! Той цял живот беше сигурен, че аз цял живот ще треперя от срам пред него, задето съм отишла тогава, и че той може вечно да ме презира за това и да бъде над мене — ето защо поиска да се ожени за мене! Това е така, всичко това е така! Аз се опитах да го победя с моята любов, любов безкрайна, дори неговата измяна исках да понеса, но той нищо, нищо не разбра. Та нима той може да разбере нещо! Той е изверг! Това писмо получих чак на другия ден вечерта, донесоха ми го от кръчмата, а още сутринта, още сутринта същия ден смятах да му простя всичко, всичко, дори измяната му!

Разбира се, председателят и прокурорът я успокояваха. Уверен съм, че те всички сами може би изпитваха дори неудобство да се възползуват така от нейното изстъпление, да слушат такива признания. Помня, че чух, като й говореха: „Ние разбираме колко ви е тежко, повярвайте, ние можем да почувствуваме“ и пр., и пр. — и все пак измъкнаха показания от обезумялата истерична жена. Тя най-после описа с извънредна яснота, която така често, макар и мигновено проблясва дори в минути на такова напрегнато състояние, как Иван Фьодорович почти стигал до лудост през тези два месеца, от желание да спаси „изверга и убиеца“, своя брат.

— Той се измъчваше — викаше тя, — той все искаше да намали вината му, като ми признаваше, че и той не е обичал баща си и може би също е желаел смъртта му. О, това е дълбока, дълбока съвест! Той се измъчи до смърт от съвестта си! Той ми откриваше всичко, всичко, идваше при мене и разговаряше с мене всеки ден като с единствен свой приятел. Аз имам честта да бъде негов единствен приятел! — извика тя изведнъж като че ли някак предизвикателно, с блеснали очи. — Той ходи два пъти при Смердяков. Веднъж дойде при мене и казва: ако е убил не брат ми, а Смердяков (защото тази басня я пуснаха тук всички, че е убил Смердяков), то може би съм виновен и аз, защото Смердяков знаеше, че не обичам баща си, и може би е мислел, че желая смъртта на баща си. Тогава аз извадих писмото и му го показах и той вече се увери напълно, че го е убил брат му, и това вече го съсипа окончателно. Той не можеше да понесе, че родният му брат е отцеубиец! Още преди една седмица видях, че това го поболява. През последните дни, когато идваше при мен, имаше халюцинации. Виждах, че се побърква. Той вървеше и бълнуваше, така са го виждали по улиците. Московският доктор по моя молба го прегледа завчера и ми каза, че е на косъм от нервно разстройство — само заради него, само заради този изверг! А вчера научи, че Смердяков умрял — това така го потресе, че полудя… и само заради този изверг, само за да спаси тоя изверг!

О, разбира се, човек може да говори така и да прави такива признания може би само веднъж в живота си — в предсмъртната минута например, когато се качва на ешафода. Но Катя беше именно така настроена и в такава минута. Тя беше същата онази въодушевена Катя, която се хвърли тогава при младия развратник, за да спаси баща си; същата Катя, която одеве пред цялата тази публика, горда и целомъдрена, принесе себе си и моминския си свян в жертва, като разказа за „благородната постъпка на Митя“, само за да смекчи малко от малко съдбата, която го очакваше. И ето сега пак така се принесе в жертва, но вече за другия, може би едва сега, едва в тази минута за пръв път почувствувала и разбрала напълно колко скъп й е този друг човек! Тя се самопожертвува от страх за него, като си въобрази изведнъж, че се е погубил със своето показание, че той е убил, а не брат му, пожертвува се, за да спаси него, името му, репутацията му! И все пак възникна един страшен въпрос: дали беше лъгала за Митя, описвайки предишното си отношение към него — ето въпроса. Не, не, тя не клеветеше преднамерено, когато извика, че Митя я е презирал заради поклона! Тя самата вярваше в това, тя беше дълбоко убедена, може би поради този поклон, че простодушният Митя, който тогава още я обожаваше, й се присмива и я презира. И само от гордост тя самата се беше привързала към него тогава с любов истерична и болезнена, от наранена гордост, и тази любов приличаше не на любов, а на отмъщение. О, може би тази болезнена любов щеше да се изроди в истинска, сигурно Катя само това би желала, но Митя я оскърби с измяната до дън душа и душата й не му прости. А минутата на отмъщението дойде неочаквано и всичко, което тъй дълго и болно се бе трупало в гърдите на обидената жена, изведнъж и пак така неочаквано избухна. Тя предаде Митя, но предаде и себе си! И, разбира се, едва успяла да изкаже всичко, напрежението се окъса и срамът я смаза. Пак изпаднала в истерия, тя се отпусна, като ридаеше и крещеше. Изнесоха я. В момента, когато я изнасяха, Грушенка се хвърли от мястото си с плач към Митя, така че не успяха да я задържат.

— Митя — извика тя, — погуби те твоята змия! Ето сега я видяхте! — кресна тя към съдиите, разтреперана от злоба. По знак на председателя я хванаха и се опитаха да я изведат от залата. Тя не се оставяше, теглеше се и се дърпаше назад към Митя. Митя се развика и също понечи да се хвърли към нея. Задържаха го.

Да, мисля, че нашите зрителни дами останаха доволни: зрелището беше богато. После, помня, се появи московският доктор. Струва ми се, председателят и по-рано бе пращал пристава да се разпореди за оказване помощ на Иван Фьодорович. Докторът доложи на съда, че болният е в много опасна криза на нервно разстройство и би трябвало веднага да се отведе. На въпросите на прокурора и защитника потвърди, че пациентът е ходил при него завчера и че той му предрекъл още тогава скорошно нервно разстройство, но онзи не пожелал да се лекува. „Той беше положително в разстроено умствено състояние, сам ми призна, че вижда видения наяве, среща по улицата разни лица, които вече са починали, и че всяка вечер му се явява на гости сатаната“ — завърши докторът. Като даде показанията си, знаменитият лекар се оттегли. Представеното писмо от Катерина Ивановна бе прибавено към веществените доказателства. След оттегляне на съвещание съдът реши: да продължи съдебното следствие, а двете неочаквани показания (на Катерина Ивановна и на Иван Фьодорович) да се запишат в протокола.

Но аз няма повече да описвам по-нататъшното съдебно следствие. Пък и показанията на останалите свидетели бяха само повторение и потвърждение на предишните, макар че всички си имаха своите характерни особености. Но повтарям, всичко ще се сведе до едно в речта на прокурора, към която именно ще премина сега. Всички бяха възбудени, всички бяха наелектризирани от последната катастрофа и с изгарящо нетърпение чакаха час по-скоро само развръзката, речите на страните и присъдата. Фетюкович беше явно потресен от показанията на Катерина Ивановна. Затова пък прокурорът тържествуваше. Когато съдебното следствие завърши, даде се почивка, която продължи почти час. Най-после председателят откри съдебните прения. Струва ми се, беше точно осем часът вечерта, когато нашият прокурор Иполит Кирилович започна своята обвинителна реч.

VI. Речта на прокурора. Характеристика

Иполит Кирилович започна обвинителната си реч цял разтреперан от нервна треска, със студена нервна пот по челото и слепоочията, със студени и топли вълни по цялото тяло. Така каза после той самият. Смяташе тази реч за свой chef d’œuvre, за chef d’œuvre[13] на целия си живот, за своя лебедова песен. Наистина девет месеца по-късно умря от скоротечна туберкулоза, та наистина излезе, че бе имал право тогава да се сравни с лебед, който пее своята последна песен, ако беше предчувстувал края си от по-рано. В тази реч той вложи цялото си сърце и всичкия си ум, който имаше, и неочаквано доказа, че в него са се таили и гражданско чувство, и „проклетите“ въпроси, поне доколкото те можеха да се поберат в главата на клетия ни Иполит Кирилович. Главно, неговото слово спечели с това, че беше искрено: той искрено вярваше във вината на подсъдимия; не по поръчка, не само по задължение го обвиняваше и издигайки глас за „отмъщение“, наистина бе разтърсван от желание „да спаси обществото“. Дори нашата дамска публика, в края на краищата враждебно настроена към Иполит Кирилович, признаваше все пак, че беше направил извънредно силно впечатление. Той започна с напрегнат, пресеклив глас, но после много скоро гласът му укрепна и отекна високо в залата и тъй — до края на речта. Но щом свърши, той насмалко не припадна.

„Господа съдебни заседатели — започна обвинителят, — настоящото дело прогърмя из цяла Русия. Но на какво, би рекъл човек, има да се учудваме, от какво тъй особено се ужасяваме? Ние, ние особено? Та ние сме хора, толкова свикнали на всичко това! Тук именно е нашият ужас, че такива мрачни дела почти са престанали да бъдат за нас ужасни! Ето от кое трябва да се ужасяваме, от навика си, а не от единичното злодеяние на този или онзи индивид. Къде са причините за нашето равнодушие, за нашето едва мъждукащо отношение към такива дела, към такива знамения на времето, които ни пророчествуват незавидни бъднини? Дали в нашия цинизъм, в ранното изтощаване на ума и въображението на толкова още младото наше общество, но толкова без време състарено? Дали в разклатените из основи наши нравствени устои, или в това дори, че тези нравствени устои може би изобщо ни липсват? Не разрешавам тези въпроси, но все пак те са мъчителни и всеки гражданин не че трябва, а е длъжен да страда от тях. Нашата току-що започваща, още плахата наша преса вече е направила все пак известни услуги на обществото, защото без нея ние никога не бихме научили поне отчасти за онези ужаси на разюзданата воля и нравственото падение, за които тя непрекъснато осведомява на своите страници вече всички, не само онези, които посещават залите на новия публичен съд, даруван ни в настоящото царуване. И какво четем ние почти всекидневно? О, всяка минута за такива неща, пред които дори сегашното дело бледнее и почти изглежда като нещо вече обикновено. Но най-важното е, че множеството наши руски, наши национални углавни дела свидетелствуват именно за нещо общо, за някаква обща беда, която се е вкоренила у нас и с която като с общо зло е вече трудно да се борим. Ето някакъв млад блестящ офицер от висшето общество, едва започнал своя живот и кариера, подло, тайно, без никакви угризения на съвестта заколва дребен чиновник, донякъде бивш негов благодетел, и слугинята му, за да открадне документа за дълга си, а заедно с това и другите парици на чиновника: «че ще ми потрябват за моите светски удоволствия и за кариерата ми занапред». Като заколва двамата, отива си, подложил възглавници под главите на двамата мъртъвци. Друг млад герой, отрупан с кръстове за храброст, умъртвява разбойнически насред друма майката на своя вожд и благодетел и докато надумва другарите си, уверява ги, че «тя го обича като свой син и затова ще послуша всичките му съвети и няма да вземе никакви предпазни мерки». Макар че това е изверг, но сега, в наше време, аз не смея да кажа вече, че този човек е само единичен изверг. Друг може и да не заколи, но ще помисли и ще почувствува също като него, в душата си той е безчестен също като него. Тайно, насаме със съвестта си може би той ще пита: «Че какво е това чест, и не е ли предразсъдък кръвта?» Може би ще викнат срещу мене и ще кажат, че съм болезнен човек, истеричен, клеветя чудовищно, бълнувам, преувеличавам. Нека, нека — и, Боже мой, как пръв аз бих се радвал да е така! О, не ми вярвайте, смятайте ме за болен, но все пак запомнете думите ми: ако само една десета, не, една двадесета част от думите ми е истина, то и тогава е ужасно! Вижте, господа, вижте как се застрелват младежите у нас: о, без никакви хамлетовски въпроси: «Какво ще бъде там?», без никакъв помен от такива въпроси, сякаш този въпрос, за нашия дух и за всичко, което ни чака след гроба, отдавна е зачеркнат в тяхната природа, погребан и засипан с пясък. Вижте в крайна сметка и нашия разврат, нашите сладострастници… Фьодор Павлович, нещастната жертва на текущия процес, в сравнение с някои от тях е почти невинен младенец. А ние всички го знаехме, «той между нас живя»[14]… Да, с психологията на руското престъпление ще се заемат може би някога най-напредничавите умове, и наши, и европейски, защото темата заслужава това. Но това изучаване ще стане някога по-късно, когато се отвори свободно време и когато цялата трагична немара на нашия настоящ момент отиде на по-заден план, та ще може вече да се разгледа и по-умно, и по-безпристрастно, отколкото например хора като мене могат да го сторят. А сега ние или се ужасяваме, или се преструваме, че се ужасяваме, а в същност, напротив, се наслаждаваме на това зрелище като любители на силни, ексцентрични преживявания, които раздвижват циничното ни лениво безделие, или пък като малки деца отпъждаме с ръце страшните призраци и крием глави във възглавницата, додето премине страшното видение, та после тутакси да го забравим в игри и веселие. Но все някога и ние трябва да почнем живота си трезво и смислено, трябва и ние да хвърлим поглед върху себе си като върху общество, трябва и ние да осмислим поне нещо в нашата обществена работа или макар само да започнем нашето осмисляне. Великият писател от предшествуващата епоха във финала на най-великото от произведенията си[15], олицетворявайки цяла Русия в една смела руска тройка, която препуска към неизвестна цел, възклицава: «Ех, тройка, птица тройка, кой ли те е измислил?» И в горд възторг допълва, че пред тройката, вихрено литнала, почтително се дръпват всички народи. Тъй, господа, нека, нека се дърпат, почтително или не, но грях ми на душата, според моя възглед гениалният творец е завършил тъй или в изблик на детски невинно прекрасномислие, или просто от страх пред тогавашната цензура. Защото, ако в неговата тройка се впрегнат само неговите герои, собакевичи, ноздрьовци и чичиковци, който и да е коларят, доникъде няма да стигне с такива коне! А това са всичко на всичко предишните коне, които не могат да се мерят дори със сегашните, нашите още повече си ги бива…“

На това място речта на Иполит Кирилович беше прекъсната от ръкопляскания. Либерализмът в изобразяването на руската тройка се хареса. Наистина чуха се само две-три ръкопляскания, тъй че председателят не намери дори за нужно да се обърне към публиката със заплахата да „очисти залата“, а само строго погледна към клакьорите. Но Иполит Кирилович се окуражи: никога досега не бяха му ръкопляскали! Толкова години никой не искаше да го слуша човека, и изведнъж, не щеш ли, възможност да се изкаже пред цяла Русия!

„Наистина — продължи той, — какво представлява това семейство Карамазови, което заслужи изведнъж такава печална известност в цяла Русия? Може би много преувеличавам, но ми се струва, че в картината на това «семейство» като че се долавят някои общи основни елементи на нашето съвременно интелигентно общество — о, не всички елементи, пък и това се долавя само в някакъв микроскопичен вид «подобно слънце в малка капка»[16], но все пак нещо се е отразило, нещо се е проявило. Вижте този нещастен, разюздан и развратен старец, този «баща на семейство», толкова печално завършил своето съществувание. Дворянин, почнал кариерата си като беден хрантутеник, чрез ненадейна и неочаквана женитба пипнал за зестра малко капиталец, отначало дребен измамник и лъстив шут, с умствени способности в зародиш, впрочем далеч не слаби, но преди всичко лихвар. С течение на годините, тоест с нарастването на капиталеца, се поокуражава. Унижението и подмазването изчезват, остава само присмехулният и злобен циник и сладострастник. Цялата духовна страна е зачеркната, а жаждата за живот е извънредно голяма. Всичко е сведено дотам, че освен сладострастни наслаждения той не вижда нищо в живота, така учи и децата си. Бащински духовни някакви задължения — нула. Той им се присмива, той възпитава малките си деца в задния двор и се радва, когато заминават. Дори съвсем ги забравя. Всички нравствени правила на стареца са: après moi le déluge.[17] Всичко обратно на понятието за гражданин, най-пълно, дори враждебно откъсване от обществото: «Ако ще целия свят огън да го гори, само на мене да ми е добре.» И му е добре, той е напълно доволен, жадува да изкара така още двадесет-тридесет години. Той измамва собствения си син и с неговите пари от наследството на майка му, които не иска да му даде, подмамва неговата, на сина си, любовница. Не, аз не искам да отстъпя защитата на подсъдимия на високоталантливия защитник, пристигнал от Петербург. Аз самият ще кажа истината, аз самият разбирам онази сума от негодувания, която е натрупал той в сърцето на сина си. Но стига, стига за този нещастен старец, той получи своето възмездие. Нека си спомним обаче, че това е баща, и то един от съвременните бащи. Ще обидя ли обществото, ако кажа, че той е дори един от многото съвременни бащи? Уви, толкова много от съвременните бащи само дето не се проявяват дотам цинично както този, защото са по-възпитани, по-образовани, а в същност са почти със същата философия като него. Но нека аз съм песимист, нека. Ние вече се разбрахме, че ще ми прощавате. Да се уговорим предварително: недейте ми вярва, не вярвайте, аз ще говоря, а вие не вярвайте. Но все пак оставете ме да се изкажа, все пак запомнете нещичко от моите думи. Но ето обаче децата на този старец, на този баща на семейство: единият е пред нас на подсъдимата скамейка, за него тепърва ще говорим, за другите ще спомена само мимоходом. От тези другите по-големият е един съвременен младеж, с бляскаво образование, с твърде силен ум, ала в нищо вече невярващ, много, твърде много нещо отхвърлил и зачеркнал, в живота, досущ като родителя си. Ние всички сме го чували, той беше приет дружелюбно в нашето общество. Той не криеше своите мнения, дори обратно, точно обратно, което именно ми дава смелост да говоря сега за него донякъде откровено, разбира се, не като за частно лице, а само като за член на семейство Карамазови. Вчера тук умря чрез самоубийство накрай града един болнав идиот, много замесен в настоящото дело, бившият слуга и може би незаконен син на Фьодор Павлович — Смердяков. На предварителното следствие той ми разказа с истерични сълзи как този младият Карамазов, Иван Фьодорович, го ужасил със своето душевно буйство. «Всичко, казва, на света според него е позволено и отсега нататък нищо не трябва да бъде забранено — ето на какво ме учеше постоянно.» Мене ми се струва, че този идиот е полудял окончателно именно заради този тезис… на който е бил обучен, макар, разбира се, да са повлияли за умственото му разстройство и епилепсията, и цялата тази страшна катастрофа, която се разигра в тяхната къща. Но у този идиот се мярна една много и много интересна забележка, която би направила чест и на по-умен наблюдател от него, ето защо именно заговорих за това: «Ако има — каза ми той — някой от синовете по характер да прилича; най-много на Фьодор Павлович, това е той, Иван Фьодорович!» С тази забележка прекъсвам започнатата характеристика, като смятам, че не е деликатно да я продължавам по-нататък. О, аз не искам да вадя по-нататъшни заключения и да прокобвам като гарван само гибел за една млада съдба. Ние видяхме вече днес тук, в тази зала, че непосредствената сила на правдата още живее в неговото младо сърце, че чувствата на семейна привързаност още не са окончателно притъпени у него от безверието и нравствения цинизъм, придобити повече по наследство, отколкото чрез истинско страдание на мисълта. Сега другият син — о, той е още юноша, благочестив и смирен, обратно на мрачния разлагащ мироглед на брат си, той дири да се лепне, така да се каже, към «народните начала» или към онова, което у нас се наричат с тази хитра дума в някои теоретически кътчета на нашата мислеща интелигенция. Той, видите ли, се е лепнал за манастира: без малко да стане монах. У него, струва ми се, някак безсъзнателно и така рано се е изразило това боязливо отчаяние, с каквото сега толкова много хора в нашето клето общество, уплашени от цинизма и разврата и погрешно приписвайки всичкото зло на европейското просвещение, се хвърлят, както казват те, към «родната почва»; така да се каже, в майчините прегръдки на родната земя, като деца, стреснати от призраци, и върху изсъхналата гръд на изтощената майка жадуват поне само спокойно да заспят и дори целия си живот да проспят, само и само да не виждат ужасите, които ги плашат. От моя страна аз желая на този добър и даровит юноша всичко най-хубаво, желая, щото неговото младо простодушие и стремление към народните начала да не се обърне после, както толкова често се случва, откъм нравствената страна — в мрачен мистицизъм, а от гражданската страна — в тъп шовинизъм — две качества, които заплашват може би с още по-голямо зло нацията, отколкото дори ранната поквара от зле разбраната и даром получена европейска просвета, от която страда големият му брат.“

За шовинизма и мистицизма пак се чуха две-три ръкопляскания. Разбира се, Иполит Кирилович се беше поувлякъл, пък и всичко това почти нямаше нищо общо с настоящото дело, да не говорим, че прозвуча доста неясно, но на озлобения и туберкулозен човек твърде много му се щеше да се изкаже поне веднъж в живота си. У нас после се говореше, че в характеристиката си за Иван Фьодорович той се ръководел дори от неделикатно чувство, защото онзи веднъж-два пъти публично го победил в спорове и Иполит Кирилович от злопаметност рекъл сега да си отмъсти. Но не знам дали такова заключение беше вярно. Във всеки случай всичко това беше само увод, после речта тръгна по-конкретно и по същество.

„Но ето третият син на бащата на съвременното семейство — продължаваше Иполит Кирилович, — той е на подсъдимата скамейка, той е пред нас. Пред нас са и неговите подвизи, и неговият живот и делата му: настъпи часът и всичко се разкри, всичко излезе наяве. В противоположност на «европеизма» и на «народните начала» на братята си той сякаш изразява непосредствената Русия — о, не цялата, не цялата и пази Боже, ако беше цялата! И все пак тук е тя, нашата майчица Русия, усеща се нейният дъх. О, ние сме непосредствени, ние сме злото и доброто в най-чудна смесица, ние сме любители на просветата и на Шилер и в същото време буйствуваме по кръчмите и скубем брадичките на нашите пияни другари по чаша. О, и ние биваме добри и прекрасни, но само тогава, когато на нас самите ни е добре и прекрасно. Напротив, дори сме обладани — именно обладани — от най-благородни идеали, но само при условие те да се постигат от само себе си, да ни падат от небето и най-вече даром, даром, нищо да не плащаме за тях. Ние страшно мразим да плащаме, но пък много обичаме да получаваме, и така сме във всичко. О, дайте ни, дайте всевъзможните блага на живота (именно всевъзможните, с по-малко няма да се задоволим) и особено не пречете в нищо на нашия нрав, и тогава и ние ще докажем, че можем да бъдем добри и прекрасни. Ние не сме алчни, не, обаче давайте ни пари, повече, повече, колкото може повече пари, и ще видите как великодушно, с какво презрение към презрения метал ще ги пропилеем за една нощ в бесен гуляй. Пък ако не ни дадат нари, ще покажем как можем да намерим, ако много поискаме. Но за това после, да караме поред. Преди всичко пред нас е клетото захвърлено дете «в задния двор, без обущенца», както се изрази преди малко нашият почтен и уважаван съгражданин, уви, от чужд произход! Повтарям още веднъж — никому няма да отстъпя защитата на подсъдимия! Аз съм обвинител, аз съм и защитник. Да, и ние сме хора, и ние сме човеци, и ние сме в състояние да преценим как могат да повлияят върху характера първите впечатления на детството и родното гнезденце. Но ето детето е вече юноша, вече е младеж, офицер; заради буйните му постъпки и за един дуел го изпращат в едно от далечните гранични градчета на нашата благодатна Русия. Там служи, там води разпуснат живот и, разбира се — голямата риба голяма вода иска. Нужни са ни средства, преди всичко средства, и ето, след дълги разправии между него и баща му е решен въпросът за последните шест хиляди рубли и те му се изпращат. Забележете, той е дал документ и съществува негово писмо, в което почти се отрича от останалото и с тези шест хиляди свършва спора с баща си по наследството. В този момент става срещата му с младата девойка с благороден характер… О, аз не смея да повтарям подробностите, вие току-що ги чухте: ето чест, ето самоотверженост — и аз млъквам. Образът на младежа, лекомислен и развратен, по преклонил се пред истинското благородство, пред висшата идея, се мярна пред нас извънредно симпатично. Но изведнъж след това в същата тази съдебна зала се разкри съвсем неочаквано и обратната страна на медала. Все пак не смея да се впускам в предположения и ще се въздържа от анализ — защо е последвало това. Но все пак ще да е имало причини — да последва това. Същата тази особа, обляна в сълзи на негодувание, дълго таено, ни заявява, че той, той пръв я е презрял заради нейния непредпазлив, неудържим може би порив, но все пак възвишен, все пак великодушен. У него именно, у годеника на тази девойка, се е мярнала най-напред онази присмехулна усмивка, която тя само от него не е могла да понесе. Знаейки, че той вече и е изневерил (изневерил с убеждението, че занапред тя вече е длъжна да понася от него всичко, дори изневярата му), знаейки това, тя нарочно му предлага три хиляди рубли и ясно, абсолютно ясно му дава да разбере при това, че му предлага парите за същата тази изневяра. «Е, ще ги приемеш ли, или не, толкова ли си циничен» — казва му тя мълчаливо със своя осъждащ и изпитателен поглед. Той я гледа, разбира напълно мислите й (та той сам призна тук пред вас, че е разбирал всичко) и безусловно присвоява тези три хиляди рубли и ги пропилява за два дена с новата си възлюбена. На кое тогава да вярваме? На първата ли легенда — порива на висшето благородство, което дава последните си средства и се прекланя пред добродетелта, или на обратната страна на медала, която е толкова отвратителна? Обикновено в живота става така, че при две противоположности истината трябва да се търси по средата: в настоящия случай това не е така. Най-вероятното е, че в първия случай той е бил искрено благороден, а във втория случай — също така искрено низък. Защо? Именно затова, че ние сме натури широки, карамазовски — точно това ми е мисълта, — способни да вместваме всевъзможни противоположности и едновременно да съзерцаваме и двете бездни, бездната над нас, бездната на висшите идеали, и бездната под нас, бездната на най-долното и зловонно падение. Спомнете си бляскавата мисъл, изказана одеве от младия наблюдател, който издълбоко и отблизо е съзерцавал цялото семейство Карамазови, господин Ракитин: «Да чувствуват низостта е също толкова необходимо за тези разюздани, неудържими натури, колкото и да чувствуват висшето благородство» — и това е истина: на тях именно им е нужна постоянно и непрекъснато тази неестествена смесица. Две бездни, две бездни, господа, в един и същи момент — ако не сме нещастни и неудовлетворени, нашето съществуване е непълно. Ние сме широки, широки като цялата наша майчица Русия, ние всичко можем да вместим в себе си и с всичко да свикнем! И ето, господа съдебни заседатели, споменахме сега тези три хиляди рубли и аз ще си позволя малко да изпреваря събитията. Представете си само, че той, този характер, след като е получил тогава тези пари, и то по такъв начин, така срамно, така позорно, така безкрайно унизително — представете си само, той още същия ден да е в състояние да отдели от тях половината и да ги зашие в някакъв талисман и после цял месец да има твърдостта да ги носи на врата си, независимо от всички съблазни и огромната нужда от пари! Нито в пиянските гуляи из кръчмите, нито когато се е наложило да напусне града, за да дири Бог знае от кого пари, които до немай-къде са му били необходими, за да замине със своята възлюбена далеч от съблазните на съперника, своя баща — той не се осмелява да посегне на този талисман. Че тъкмо за да не оставя своята възлюбена на съблазните на стареца, от когото така е ревнувал, той би трябвало да разпечати талисмана си и да остане тук неотстъпен страж на своята възлюбена, очаквайки минутата, когато тя ще му каже най-после: «Аз съм твоя», за да полети с нея далече от сегашната фатална обстановка. Но не, той не докосва талисмана си под какъв предлог? Първоначалният предлог, както казахме, е бил именно този, че когато му се каже: «Аз съм твоя, отведи ме, където искаш», да има с какво да я отведе. Но този пръв предлог според собствените думи на подсъдимия е бледнеел пред втория. Един вид, докато нося тези пари у себе си — «аз съм подлец, но не крадец», защото винаги мога да отида при оскърбената от мене годеница и като извадя пред нея тази половина от цялата измамнически присвоена сума, винаги мога да и кажа: «Виждаш ли, аз прогулях половината от твоите пари и доказах с това, че съм слаб и безнравствен човек и ако щеш, подлец (изразявам се с езика на самия подсъдим), но макар и да съм подлец, не съм крадец, ако бях крадец, нямаше да ти донеса половината останали пари, а щях да присвоя и нея, както първата половина.» Чудно обяснение на факта! Същият този бесен, но слаб човек, който не може да се откаже от съблазънта да приеме три хиляди рубли така позорно — същият този човек чувствува изведнъж в себе си такава стоическа твърдост и носи на врата си хиляди рубли, без да смее да ги докосне! Отговаря ли това поне малко на характера, който разглеждаме? Не, и аз ще си позволя да ви разкажа как би постъпил в такъв случай истинският Дмитрий Карамазов, ако наистина е решил да зашие парите в талисман. Още при първата съблазън — е, макар дори за да поразвлече същата тази нова възлюбена, с която вече е прогулял първата половина от тези пари, той би разшил муската си и би отделил от нея — да речем най-напред поне само сто рубли, — защото отде накъде да върне непременно половината, тоест хиляда и петстотин, може и хиляда и четиристотин рубли, нали е все това: «подлец съм, разбираш ли, а не съм крадец, защото макар и хиляда и четиристотин рубли, но ги върнах, а крадецът щеше да вземе всичките и нищо нямаше да върне.» После, след още някое време, пак ще разшие муската и пак ще извади вече втора стотачка, после трета, после четвърта и най-късно към края на месеца ще извади най-после последната стотачка: «и само сто да върна, ще е същото: „подлец съм, но не крадец.“ Прогулях двадесет и девет стотачки, но все пак върнах една, крадецът и нея нямаше да върне.» И най-после, прогулял вече и тази предпоследна стотачка, ще погледне последната и ще си каже: «Наистина не си струва да се занасят само сто — чакай и тях да прогуляя!» Ето как би постъпил истинският Дмитрий Карамазов, какъвто го знаем! А легендата за муската е в такова противоречие с действителността, че по-голяма не можем да си представим. Всичко може да се предположи, но не това. Но по-нататък пак ще се върнем на това.“

Като набеляза едно по едно всичко, което беше известно на съдебното следствие за имуществените спорове и семейните отношения между бащата и сина, и още веднъж, и още веднъж извади заключението, че според известните данни няма никаква възможност да се определи в този въпрос за подялбата на наследството кой кого е измамил или кой от кого е бил измамен, Иполит Кирилович по повод тези три хиляди рубли, фикс-идеята на Митя, спомена за медицинската експертиза.

VII. Исторически преглед

„Експертизата на медиците се помъчи да ни докаже, че подсъдимият не е с ума си и е маниак. Аз твърдя, че той е именно с ума си, но че това е и най-лошото: да не беше с ума си, щеше да се окаже може би много по-умен. Колкото за това пък, че е маниак, бих се съгласил, но именно само по един параграф — по същия онзи, който посочва и експертизата, именно във възгледите на подсъдимия за тези три хиляди, които не му били доизплатени от баща му. Все пак може би може да се намери много по-близка гледна точка, за да се обясни това постоянно изстъпление по повод тези пари, вместо наклонност към побъркване. От своя страна, аз съм напълно съгласен с мнението на младия лекар, който намира, че подсъдимият се ползува и се е ползувал с пълни и нормални умствени способности, а е бил само нервен и озлобен. Ето в това именно се крие всичко: не трите хиляди, не сумата сама по себе си е била предмет на постоянното и екзалтирано озлобление на подсъдимия, а това, че е имало особена причина, която е възбуждала гнева му. Тази причина е ревността!“

Тук Иполит Кирилович разгърна нашироко цялата картина на фаталната любов на подсъдимия към Грушенка. Той почна от онзи момент, когато подсъдимият се запътва при „младата особа“, за да я „набие“, според неговите собствени думи, поясни Иполит Кирилович, „но вместо да я набие, останал в краката й — ето началото на тази любов. В същото време и старецът, бащата на подсъдимия, хвърля око на същата особа — съвпадение удивително и съдбоносно, защото двете сърца пламват отведнъж, едновременно, макар че и по-рано и единият, и другият са познавали и са срещали тази особа, — и тези две сърца пламват в най-неудържима, най-карамазовска страст. Тук имаме нейното собствено признание: «Аз — казва тя — се надсмивах и на единия, и на другия.» Да, на нея изведнъж й се дощяло да се надсмее и на единия, и на другия; по-рано не е искала, а изведнъж й хрумнало това намерение — и се свършило с това, че и двамата паднали пред нея победени. Старецът, който се кланял на парите като на бог, тутакси приготвил три хиляди рубли само и само да посети тя неговата обител, но скоро стигнал дотам, че би смятал за щастие да положи в нозете й своето име и цялото си състояние, стига тя да се съгласи да стане негова законна съпруга. За това имаме сигурни свидетелства. Колкото до подсъдимия, неговата трагедия е очевидна, тя е пред нас. Но такава е била «играта» на младата особа. На нещастния младеж прелъстителката не е давала дори надежда, защото надеждата, истинската надежда му е била дадена чак в последния момент, когато той, застанал пред мъчителката си на колене, е простирал вече към нея ръцете си, обагрени с кръвта на неговия баща и съперник; именно в това положение той бе арестуван. «Мене, мене изпратете заедно с него на каторга, аз го докарах дотам, аз съм най-виновна!» — вика тази жена вече в искрено разкаяние в минутата на арестуването му. Талантливият млад човек, който се е заел да опише настоящото дело — същият господин Ракитин, за когото вече споменах, — в няколко сбити и характерни израза определя характера на тази героиня: «Ранно разочарование, ранна измама и падение, изневяра на прелъстителя-годеник, който я зарязва, после беднотия, проклятие на честното семейство и най-накрая покровителство на богатия старец, когото впрочем самата тя смята сега за свой благодетел. В младото сърце, което може би е имало в себе си много добри качества, се затаява гняв от твърде ранна възраст. Създава се характер пресметлив, трупащ капитал. Създава се присмехулство и отмъстителност към обществото.» След тази характеристика е понятно, че тя е могла да се надсмива на единия и на другия единствено за игра, за злобна игра. И ето през този месец на безнадеждна любов, на нравствени падения, на предателство спрямо годеницата си, на присвояване на чужди пари, поверени на неговата чест — подсъдимият освен това стига почти до изстъпление, до бяс от непрекъсната ревност, и то към кого — към собствения си баща! И най-важното, безумният старец подмамва и прелъстява обекта на неговата страст със същите тези три хиляди, които синът му смята за свои кръвни, наследство от майка му, за които укорява баща си. Да, съгласен съм, тежко е да се понесе това! В случая е могла да се появи дори и мания. Не е работата в парите, а в това, че поради същите тези пари с такъв отвратителен цинизъм се е разбивало неговото щастие!“

После Иполит Кирилович премина към това, как полека-лека у подсъдимия се е зародила мисълта за отцеубийство, и я проследи по фактите.

„Най-напред само викаме из кръчмите — целия този месец викаме. О, ние обичаме да живеем пред хората и тутакси да съобщаваме на тия хора всички, дори най-секретните и опасни наши идеи, ние обичаме да споделяме с хората и неизвестно защо веднага, тутакси искаме, щото тези хора начаса да ни отговорят с най-пълна симпатия, да вникнат във всички наши грижи и тревоги, да ни одобряват и да не пречат на нрава ни. Иначе ще се ядосаме и ще направим на пух и прах цялата кръчма. (Последва анекдотът за щабскапитан Снегирьов.) Онези, които са виждали и чували подсъдимия през този месец, са почувствували накрая, че вече може би не става дума само за викове и закани към бащата, но че при такова изстъпление заплахите комай ще преминат в дела. (Тук прокурорът описа семейната среща в манастира, разговорите с Альоша и безобразната сцена на насилие в дома на бащата, когато подсъдимият се втурнал при него след обяда.) Не мисля да твърдя — продължаваше Иполит Кирилович, — че преди тази сцена подсъдимият вече обмислено и преднамерено е решил да свърши с баща си, като го убие. Но все пак тази идея вече няколко пъти се е явявала пред него и той я е съзерцавал обмислено — за това ние имаме факти, свидетели и собственото му признание. Признавам, господа съдебни заседатели — прибави Иполит Кирилович, — аз и до днес се колебаех да припиша на подсъдимия пълна и съзнателна преднамереност в престъплението, което се е натрапвало в съзнанието му. Аз бях твърдо уверен, че душата му многократно вече е съзерцавала съдбоносния момент отнапред, но само го е съзерцавала, представяла си го е само като възможност, но още не е определяла нито срока на изпълнението, нито обстоятелствата. Но аз се колебаех само до днес, до този фатален документ, представен днес на съда от госпожа Верховцева. Вие сами чухте, господа, нейното възклицание: «Това е план, това е програма за убийството!» — ето как определи тя нещастното «пиянско» писмо на нещастния подсъдим. И наистина това писмо има пълното значение на програма и преднамереност. То е написано два дни преди престъплението и по този начин сега ни е напълно известно, че два дни преди изпълнението на своя страшен замисъл подсъдимият е заявявал клетвено, че ако не намери утре пари, ще убие баща си, за да вземе парите изпод възглавницата «в пакета с червената панделка, стига да замине Иван». Чувате ли: «стига да замине Иван» — тук, значи, всичко вече е обмислено, обстоятелствата са претеглени — и какво: след това всичко е изпълнено като по книга! Явно преднамерено и обмислено, престъплението е трябвало да се извърши с цел грабеж, това е заявено направо, то е написано и подписано. Подсъдимият не се отказва от подписа си. Ще кажат: писал го е пиян. Но това не омаловажава нищо и е толкова по-важно: написал е в пияно състояние онова, което е замислил в трезво. Да не беше го замислил в трезво състояние, не би го написал пиян. Някой може да каже: защо е крещял за намерението си по кръчмите? Който се решава на такова нещо преднамерено, той мълчи и се спотайва. Истина е, но е крещял само докато още е нямал план и преднамереност, а е имал само желание, узрявал е само стремежът. После той вече по-малко крещи за това. Вечерта, когато е било написано това писмо, като се напил в кръчмата «Столичен град», той за разлика от друг път бил мълчалив, не играл билярд, седял сам, не говорил с никого и само изгонил от мястото му един тукашен продавач, но вече почти несъзнателно, от навик да прави скандали, без каквито просто не можел да мине в кръчмата. Наистина заедно с окончателното решение на подсъдимия е трябвало да му мине през ум опасението, че предварително е викал твърде много из града и че това може да послужи много за неговото обвинение и разобличение, когато изпълни замисленото. Но какво да се прави, разгласата е била свършен факт, не може я върна назад и най-после, измъквал съм се досега криво-ляво, ще се измъкна и сега. Ние сме се надявали на звездата си, господа! При това аз трябва да призная, че той е направил много, за да отклони съдбоносната минута, че е употребил твърде много усилия, за да избегне кървавия изход. «Утре ще моля за три хиляди всички хора — както пише той със своеобразния си език, — а ако не ми дадат хората, ще се пролее кръв.» Пак така написано в пияно състояние и пак така в трезво състояние изпълнено като по книга!“

Тук Иполит Кирилович пристъпи към подробно описание на всички старания на Митя да намери пари, за да избегне престъплението. Той описа похожденията му при Самсонов, пътуването му до Копоя — всичко по документи. „Измъчен, осмян, гладен, продал часовника си за това пътешествие (имайки обаче у себе си хиляда и петстотин рубли — уж, уж), страдащ от ревност по оставения в града обект на любовта, подозирайки, че докато го няма, тя ще отиде при Фьодор Павлович, той се връща най-после в града. Слава Богу! Тя не е ходила у Фьодор Павлович. Той лично я съпровожда до нейния покровител Самсонов. (Чудно нещо, от Самсонов не ревнуваме и това е твърде характерна психологическа особеност в този случай!) После се втурва на наблюдателния си пост «отзад» и там научава, че Смердяков има припадък, че другият слуга е болен — теренът е чист, а «знаците» са в ръцете му — каква съблазън! При все това той пак се съпротивлява, отива при високоуважаваната от всички ни временна тукашна жителка госпожа Хохлакова. Отдавна вече изпълнена със състрадание към неговата съдба, тази дама му предлага най-благоразумния съвет: да зареже този разюздан живот, тази безобразна любов, това скитане по кръчмите, безплодното пилеене на младите си сили и да замине за Сибир на златните находища: «Там е просторът за вашите бушуващи сили, за вашия романтичен характер, жаден за приключения.» Като, описа края на разговора и онзи момент, когато подсъдимият внезапно получава известието, че Грушенка изобщо не е у Самсонов, като описа мигновеното изстъпление на нещастния, измъчен от нерви ревнив човек при мисълта, че тя именно го е измамила и сега е при него, при Фьодор Павлович, Иполит Кирилович завърши, обръщайки внимание върху съдбоносното значение на случайността: да беше успяла слугинята да му каже, че неговата възлюбена е в Мокрое с «предишния» и «безспорния» — нищо не би станало. Но тя се объркала от страх, верила се и се кълняла и ако подсъдимият не я убил още там, то е, защото се спуснал презглава подир своята изменница. Но забележете: колкото и да не е бил на себе си, все пак взел медното чукало. Защо именно чукалото, защо не друго някакво оръжие? Но след като вече цял месец сме съзерцавали тази картина и сме се подготвяли за нея, щом ни се мерне нещо подобно на оръжие, грабваме го именно като оръжие. А колкото до това, че някакъв подобен предмет може да послужи за оръжие — вече цял месец сме си го представяли. И затова така мигновено и безспорно го признаваме за оръжие. А затова все пак не безсъзнателно, все пак не неволно е грабнал това съдбоносно чукало. И ето го в градината на баща му — теренът е чист, свидетели няма, дълбока нощ, мрак и ревност. Подозрението, че тя е тук, с него, със съперника му, в неговите прегръдки и може би му се подиграва в тази минута — му пресича дъха. Пък и не само подозрението — какви ти подозрения сега, измамата е явна, очевидна: тя е тук, в онази стая, дето свети, тя е при него там, зад паравана — и ето нещастникът се промъква до прозореца, взира се почтително в него, смирява се благонравно и си отива благоразумно, час по-скоро далеч от бедата, да не се случи нещо опасно и безнравствено — и нас искат да ни уверят в това, нас, които знаем характера на подсъдимия, които разбираме в какво състояние на духа е бил той, в състояние, което ни е известно от фактите, а главно, като е знаел знаците, с които веднага е можел да отключи къщата и да влезе!“ Тук по повод „знаците“ Иполит Кирилович изостави временно обвинението си и намери за необходимо да говори надълго и нашироко за Смердяков, за да изчерпи вече напълно целия този вмъкнат епизод за подозренията към Смердяков за убийството и да свърши с тази мисъл веднъж за винаги. Той направи това много обстойно и всички разбраха, че въпреки цялото демонстрирано презрение към това предложение, той все пак го смята за твърде важно.

VIII. Трактат за Смердяков

„Най-напред отде се е взела възможността за подобно подозрение? — с този въпрос почна Иполит Кирилович. — Първият, който викна, че убиецът е Смердяков, беше самият подсъдим в минутата на арестуването му, обаче, без да представи, от първия си вик до настоящата минута нито един факт за потвърждение на обвинението си — и не само факт, но дори що-годе съобразен с човешкия смисъл намек за някакъв факт. Това обвинение се потвърждава после само от три лица: двамата братя на подсъдимия и госпожа Светлова. Но по-големият брат на подсъдимия заяви подозрението си едва днес, болен, в криза на безспорно умопобъркване и в нервно разстройство, а по-рано през всичките тези два месеца, както ние с положителност знаем, споделяше напълно убеждението за виновността на брат си, дори не търсеше да възразява срещу тази идея. Но ние ще се занимаем с това по-специално след малко. После по-малкият брат на подсъдимия ни заявява сам преди малко, че няма никакви, ни най-малки факти да потвърди мисълта си за виновността на Смердяков, а вади това заключение само от думите на самия подсъдим и «от израза на лицето му» — да, това колосално доказателство се спомена одеве на два пъти от брат му. Госпожа Светлова пък се изрази дори може би още по-колосално: «Каквото ви каже подсъдимият, това вярвайте, не е такъв човек да лъже.» Ето всичките фактически доказателства против Смердяков от тези три лица, твърде заинтересовани в съдбата на подсъдимия. И все пак обвинението против Смердяков се носеше и се поддържаше, и се поддържа — може ли да се повярва в това, може ли да си го представи човек?“

На това място Иполит Кирилович намери за необходимо отгоре-отгоре да очертае характера на покойния Смердяков, „който прекрати живота си в припадък на болезнено умопобъркване и лудост“. Той го представи като човек слабоумен, със заченки на някакво смътно образование, объркан от философски идеи, непосилни за неговия ум, и наплашен от някои съвременни учения за дълга и задълженията, широко преподадени му практически — от разюздания живот на покойния му господар, а може би и баща, Фьодор Павлович, а теоретически — от различни странни философски разговори с големия син на господаря, Иван Фьодорович, който си е позволявал на драго сърце това развлечение — вероятно от скука или потребност да се гаври, ненамерила по-добро приложение. Той лично ми разказа за душевното си състояние през последните дни от престоя си в дома на своя господар — поясни Иполит Кирилович, — но за същото свидетелствуват и други: сам подсъдимият, брат му и дори слугата Григорий, тоест всички онези, които би трябвало да го знаят твърде отблизо. Освен това измъчен от епилепсията, Смердяков е бил „страхлив като кокошка“. „Той падаше в краката ми и ми целуваше краката — съобщи ни самият подсъдим в един миг, когато още не съзнаваше, че това съобщение до известна степен е неблагоприятно за самия него, — това е кокошка с епилептични припадъци“ — изрази се той за него с характерния си език. И ето че тъкмо него подсъдимият (за което и сам свидетелствува) избира за свой довереник и го наплашва толкова, че онзи се съгласява най-после да му служи като шпионин и доносник. В това си качество на домашен шпионин той предава господаря си, съобщава на подсъдимия и за съществуването на пакета с парите, и за знаците, чрез които може да се проникне при господаря, пък и можел ли е да не му съобщи! „Ще ме убие, виждах просто, че ще ме убие“ — казваше той на следствието, като се тресеше и трепереше дори пред нас, макар че неговият мъчител, от когото се беше наплашил, тогава вече беше арестуван и не можеше да дойде да го накаже. „Подозираше ме всяка минута и аз самият в страх и трепет, само за да успокоя гнева му, бързах да му съобщавам всяка тайна, та с това да може да види невинността ми пред него и жив да ме остави на покаяние.“ Ето собствените му думи, аз ги записах и запомних: „Случвало се е, като ми се разкрещи, аз просто падам на колене пред него.“ Бидейки високо честен младеж по природа и спечелил поради това доверието на господаря си, който е забелязал у него тази честност, когато оня му е върнал загубените пари, нещастният Смердяков вероятно се е мъчил страшно от разкаяние заради измяната спрямо господаря си, когото е обичал като свой благодетел. Онези, които страдат от силна епилепсия, според най-големите психиатри са винаги склонни към непрекъснати и, разбира се, болезнени самообвинения. Те се измъчват от своята „виновност“ за нещо и пред някого, измъчват се от угризения на съвестта, често дори без всякакво основание преувеличават и дори сами си измислят разни вини и престъпления. И ето подобен субект става наистина виновен и престъпен от страха и от заплахите. Освен това той е предчувствувал силно, че от създаващите се пред очите му обстоятелства може да излезе нещо лошо. Когато големият син на Фьодор Павлович Иван Фьодорович пред самата катастрофа е заминавал за Москва, Смердяков го е молил да остане, без да смее обаче поради страхливия си характер да му изкаже всичките си опасения ясно и категорично. Той се задоволил само със загатвания, но загатванията му останали неразбрани. Трябва да се отбележи, че в Иван Фьодорович той е виждал като че ли своя защита, като че ли гаранция, че дордето той е в къщи, няма да се случи нещастие. Припомнете си израза в „пиянското“ писмо на Дмитрий Карамазов: „Ще убия стареца, стига само да замине Иван“; значи присъствието на Иван Фьодорович е било за всички един вид гаранция за тишина и ред в къщи. И ето той заминава, а Смердяков веднага, почти само час след отпътуването на младия господар, получава епилептичен припадък. Но това е съвсем понятно. Тук трябва да се спомене, че измъчен от страхове и един вид отчаяние, Смердяков напоследък особено усещал в себе си възможност за скорошни припадъци, което и по-рано винаги му се е случвало в минута на нравствено напрежение и сътресение. Денят и часът на тези припадъци, разбира се, не може да се предугади, но предразположение към припадък всеки епилептик може да усети в себе си от по-рано. Така казва медицината. И ето, щом Иван Фьодорович напуска къщата — и Смердяков под впечатлението, така да се каже, на своята изоставеност и беззащитност, отива по къщни работи в избата, слиза по стълбите и си мисли: „Ще имам ли припадък, или не, и какво ще стане, ако ми се случи сега?“ И ето именно от това настроение, от тази мнителност, от тези въпроси му се свива спазматично гърлото, нещо, което винаги предшествува епилепсията, и той полита в безсъзнание надолу. И ето, в тази съвсем естествена случайност някои успяват да видят нещо подозрително, някакво указание, някакъв намек, че той се престорил нарочно на болен! Но ако е нарочно, веднага възниква въпросът: защо? С каква цел, с каква сметка? Да не говорим за медицината; науката, да речем, лъже, науката греши, докторите не са могли да различат истината от преструвката — нека, нека е така, отговорете ми обаче на въпроса: защо му е трябвало да се преструва? Дали не е искал, след като е замислил убийството, да привлече със своя припадък отрано и час по-скоро вниманието в къщи върху себе си? Виждате ли, господа съдебни заседатели, в къщата на Фьодор Павлович през нощта на престъплението е имало петима души: първо, самият Фьодор Павлович, но, разбира се, той не се е самоубил, това е ясно; второ, неговият слуга Григорий, но и той самият насмалко да бъде убит, трето, жената на Григорий, прислужницата Марфа Игнатиевна, но да бъде посочена тя за убийца на господаря си е просто срамота. Остават, значи, налице двама души: подсъдимият и Смердяков. Но тъй като подсъдимият твърди, че не е той убиецът, ще рече, трябва да е Смердяков, друга възможност няма, защото никой друг не може да се намери, никакъв друг убиец не може да се посочи. Ето, ето следователно откъде произлиза това „хитро“ и колосално обвинение срещу нещастния идиот, който вчера се самоуби! Именно единствено затова, че друг не може да се посочи! Ако съществуваше поне сянка от подозрение върху някой друг, върху някое шесто лице, аз съм сигурен, че дори сам подсъдимият би се засрамил да посочи тогава Смердяков, а би посочил шестото лице, защото да се обвинява Смердяков в това убийство, е пълен абсурд.

Господа, да оставим психологията, да оставим медицината, да оставим дори самата логика, да се обърнем само към фактите, само към фактите и да видим какво ще ни кажат фактите. Убил го е Смердяков, но как? Сам или в съучастничество е подсъдимия? Да разгледаме най-напред първия случай, тоест че Смердяков убива сам. Разбира се, ако е убил, сторил го е за нещо, заради някаква изгода. Но като няма нито сянка от такива мотиви за убийство, каквито е имал подсъдимият, тоест омраза, ревност и пр., и пр., Смердяков без съмнение е могъл да убие само за пари, за да присвои именно онези три хиляди рубли, които сам видял как господарят му е слагал в пакета. И ето, замислил убийството, той предварително съобщава на друго лице — и при това във висша степен заинтересовано лице, именно на подсъдимия — всички подробности за парите и знаците: къде е пакетът, какво именно е написано на пакета, с какво е увит, и най-вече, най-вече обажда му онези „знаци“, посредством които може да се влезе при господаря. Но как, нима го прави просто за да се издаде? Или за да си намери съперник, който по всяка вероятност също ще пожелае да влезе и да вземе пакета? Да, ще ми кажат, но той е съобщил от страх. Но как така? Човек, на когото не му е мигнало окото да замисли такова безстрашно и зверско нещо и сетне да го изпълни — съобщава такива неща, които знае само той в целия свят и за които, ако ги премълчи, никой на света не би се досетил. Не, колкото и да е страхлив човек, но щом е замислил такова нещо, в никакъв случай няма да го каже на никого, поне за пакета и за знаците, защото това би значило предварително да се издаде. Той би измислил нарочно нещо, би излъгал друго, щом се иска от него непременно да дава сведения, но тия неща би премълчал. Напротив, повтарям, ако беше мълчал поне само за парите, а после да убие и да си присвои тези пари, никой никога в целия свят не може да го обвини поне в убийство за грабеж, защото тези пари никой освен него не ги е виждал, никой не е знаел, че те съществуват в къщата. И дори да го обвиняват него, сигурно ще се сметне, че е убил с някакъв друг мотив. Но тъй като такива мотиви никой не е забелязвал у него по-рано, а всички са виждали, напротив, че той е обичан от господаря, удостоен е с господарското доверие, разбира се, него последен биха го заподозрели, а ще бъде заподозрян най-напред онзи, който е имал подобни мотиви, който сам е разправял, че има такива мотиви, който не ги е скривал, съобщавал ги е пред всички, с една дума, ще бъде заподозрян синът на убития, Дмитрий Фьодорович. Смердяков ще убие и ограби, а ще обвинят сина — естествено, това е добре дошло за Смердяков-убиеца, нали? Е, на този именно син Дмитрий Смердяков, след като решава да извърши убийството, съобщава предварително за парите, за пакета и за знаците — колко е логично това, колко е ясно!

Настъпва денят на замисленото от Смердяков убийство и ето той пада, като се преструва, че има епилептичен припадък, за какво? Разбира се, първо, слугата Григорий, който е решил да се лекува, като види, че няма кой да пази къщата, да отложи вероятно лечението и да седне да варди. Второ, разбира се, самият господар, като види, че никой не го пази и понеже страшно се бои да не дойде синът му, нещо, което не е криел, да удвои недоверието и предпазливостта си. Най-после и главно, разбира се, за да може Смердяков, съсипан от припадъка, да бъде пренесен веднага от кухнята, където винаги е нощувал сам и където е имал свой отделен вход и изход, в другия край на пристройката — в стаичката на Григорий, при тях двамата, зад преградката, на три крачки от тяхното собствено легло, както винаги е ставало открай време, щом го събори епилепсията, по разпореждане на господаря и на състрадателната Марфа Игнатиевна. Там, легнал зад преградата, той, най-вероятно за да се престори по-успешно на болен, ще почне, разбира се, да охка, тоест ще ги държи будни цяла нощ (както и е било в същност според показанията на Григорий и жена му) — и всичко това, всичко това само за да може по-удобно изведнъж да стане и после да убие господаря си!

Но, ще ми кажат, може би се е престорил именно за да не се усъмнят в него като болен, а на подсъдимия е съобщил за парите и за знаците именно за да се съблазни и да дойде да извърши убийството и когато, разбирате ли, онзи, след като убие стареца, излезе и отнесе парите и при това се вдигне шум, врява и се събудят свидетелите, тогава, разбирате ли, става и Смердяков и отива — е, къде отива и за какво? Ами именно отива втори път да убие господаря си и да задигне втори път задигнатите вече пари. Господа, вие се смеете? И мен самия ме е срам да правя такива предложения, а същевременно, представете си, именно подсъдимият тъкмо това твърди; след мене, значи, след като си отидох, като ударих Григорий и вдигнах тревога, той е станал, отишъл е, убил е и е ограбил. Оставям настрана как е могъл Смердяков да пресметне всичко предварително и така точно да предугади всичко, тоест че ядосаният и побеснял син ще дойде единствено само за да надзърне почтително през прозореца и след като знае знаците, да се оттегли, оставяйки за него, за Смердяков, цялата плячка! Господа, аз поставям сериозно въпроса: къде е моментът, в който Смердяков е извършил своето престъпление? Посочете този момент, защото иначе не може да се обвинява.

„А може би припадъкът е бил истински. Болният изведнъж идва на себе си, чува вик и излиза“ — е, и какво? Поглежда и си казва: чакай да убия господаря? А откъде знае какво се е случило тук, какво е станало, нали досега е бил в безсъзнание? Впрочем, господа, и фантазията си има граници.

„Така — ще кажат някои по-придирчиви хора, — ами ако двамата са били съучастници, ами ако двамата заедно са извършили убийството и са поделили париците, тогава?“

Да, наистина, подозрението е сериозно и преди всичко веднага има колосални улики, които го потвърждават: единият убива и поема целия зор на плещите си, а другият съучастник си лежи и се преструва, че има епилептичен припадък — именно, за да събуди предварително подозрение у всички, тревога у господаря си, тревога у Григорий. Любопитно, по какви мотиви двамата съучастници биха могли да измислят именно такъв смахнат план? Но може би изобщо не е имало активно съучастничество от страна на Смердяков, а, така да се каже, пасивно и страдалческо: може би наплашеният Смердяков се е съгласил само да не се съпротивлява на убийството и предчувствувайки, че, разбира се, него ще го обвинят, че е оставил да убият господаря му, не е викал, не се е съпротивлявал — предварително си е издействувал от Дмитрий Карамазов позволение да лежи през това време уж в припадък, „пък ти го убивай там, както щеш, аз не знам нищо“. Но и така да е, тъй като все пак този припадък е трябвало да внесе бъркотия в къщата, предвиждайки това, Дмитрий Карамазов по никакъв начин не би се съгласил на подобно условие. Но добре, да речем, че се е съгласил; тогава все пак излиза, че Дмитрий Карамазов е убиецът, непосредственият убиец и подбудител, а Смердяков е само пасивен участник, пък не и участник, а само е допуснал убийството от страх и против волята си; съдът непременно би направил тази разлика, но какво виждаме? Щом подсъдимият бива арестуван, той веднага струпва всичко на Смердяков и само него обвинява. Не го обвинява като свой съучастник, а само него: той и само той го е направил, той е убил и ограбил, това е негова работа! Е, какви са тия съучастници, които тутакси почват да говорят един против друг — няма такъв случай. И забележете какъв риск за Карамазов: той е главният убиец, а онзи не е главният, онзи само го е допуснал и е останал да си лежи зад преградката, а ето че той струпва всичко върху „болния“. Та другият, „болният“, може да се разсърди и дори само от инстинкт за самосъхранение по-скоро ще съобщи цялата истина: двамата, ще каже, участвувахме, само че аз не убих, а само позволих и допуснах убийството от страх. Та той, Смердяков, е бил наясно, че съдът веднага ще направи разлика в степента на неговата вина, а следователно можел е да разчита, че и да го накажат, наказанието му ще бъде несравнимо по-нищожно, отколкото на другия, главния убиец, който иска да струпа всичко върху него. Но тогава, значи, той по неволя би признал. Такова нещо обаче не видяхме. Смердяков дори думица не спомена за съучастничество, макар че убиецът го обвиняваше категорично и през цялото време го сочеше като единствен убиец. Нещо повече: Смердяков откри на следствието, че за пакета с парите и за знаците е съобщил на подсъдимия той самият и без него онзи нямаше да знае нищо. Ако беше наистина съучастник и виновен, би ли го съобщил така лесно на следствието, тоест че всичко лично е казал на подсъдимия? Напротив, щеше да отрича и всячески да изопачава фактите и да ги омаловажава. Но той не изопачи и не ги омаловажи, така може да постъпи само невинният, който не се страхува, че ще го обвинят в съучастничество. И ето, той в пристъп на болезнена меланхолия от епилепсията си и от цялата избухнала катастрофа вчера се обесил. Обесил се и оставил бележка, написана по своеобразен начин: „Изтребвам живота си по своя собствена воля и желание, да не се обвинява никой.“ Е, какво му е струвало да допълни в бележката: „Убиецът съм аз, а не Карамазов.“ Но той не го допълва: имал е сили за едното, а за другото не е имал?

И какво: одеве тук, в съда, се донасят парите, трите хиляди рубли — „същите, един вид, които са били в онзи пакет на масата с веществените доказателства, получих ги, един вид, вчера от Смердяков.“ Но вие, господа съдебни заседатели, сами помните тъжната одевешна картина. Аз няма да възобновявам подробностите, но ще си позволя да изкажа само две-три съображения, и то измежду най-незначителните — именно защото са незначителни, та няма да хрумнат всекиму и ще се забравят. Най-напред и пак: от угризения на съвестта Смердяков вчера дал парите и се обесил. (Защото без угризения на съвестта нямаше да даде парите.) И, разбира се, едва снощи за пръв път признал на Иван Карамазов своето престъпление, както заяви и сам Иван Карамазов, иначе защо ще мълчи досега? И така, той си признал, но защо, повтарям пак, не ни е съобщил в предсмъртната си бележка цялата истина, знаейки, че утре е страшният съд за невинния подсъдим? Само парите не са доказателство. На мене например и на още две лица в тази зала съвсем случайно преди една седмица ни стана известен един факт, именно, че Иван Фьодорович Карамазов изпращал в губернския град за осребряване две петпроцентови облигации по пет хиляди рубли всяка, значи, общо десет хиляди. Казвам го само затова, че у всекиго могат да се случат пари в даден момент и че като се донесат тук три хиляди рубли, не може да се докаже непременно, че били същите ония пари, от същото сандъче или пакет. Най-после Иван Карамазов, след като е получил вчера такова важно съобщение от истинския убиец, не прави нищо. Но защо да не съобщи веднага за това? Защо трябва да отлага всичко до сутринта? Мисля, че мога да се досетя защо: вече седмица, откак е с разстроено здраве, сам е признал на доктора и на близките си, че има видения, че среща умрели хора; в навечерието на нервната криза, каквато именно получи днес, той, научавайки внезапно за кончината на Смердяков, изведнъж си изработва следното разсъждение: „Човекът е мъртъв, против него може да се говори, ще спася брат си. А пари имам: ще взема една пачка и ще кажа, че Смердяков ми я е дал преди смъртта си.“ Вие ще кажете, че това е нечестно; макар и против мъртвец, но е нечестно да се лъже дори и за да спаси човек брат си? Добре, но ако е излъгал несъзнателно, ако сам си е въобразил, че точно така е било, именно съвсем изкаран от здрав разум от известието за тази внезапна смърт на лакея? Та вие видяхте одевешната сцена, видяхте в какво положение беше този човек. Той стоеше на крака и говореше, но къде му беше умът? След одевешното показание на разстроения последва документ, едно писмо на подсъдимия до госпожа Верховцева, писано от него два дни преди извършване на престъплението, е подробна програма за бъдещото престъпление. Е, защо тогава дирим програмата и нейните съставители? Всичко се е извършило буква по буква според тази програма и не се е извършило от никой друг освен от нейния съставител. Да, господа съдебни заседатели, „станало е като по книга“! И ние ни най-малко не сме бягали почтително и плахо от бащиния прозорец, при това с твърдата увереност, че вътре сега е нашата възлюбена. Не, това е нелепо и неправдоподобно. Той е влязъл и — е свършил работата. Вероятно е убил в състояние на гняв, пламнал от злоба, щом е съзрял своя омразник и съперник, но след като е убил, което е направил може би отведнъж, с един замах на ръката, въоръжена с медното чукало, след като се е уверил после чак след щателно претърсване, че нея я няма, той обаче не забравя да си пъхне ръката под възглавницата и да вземе пакета с парите, чиято разкъсана хартия стои сега тук, на масата с веществените доказателства. Това го казвам, за да забележите едно обстоятелство, според мен извънредно характерно. Ако беше опитен убиец и именно убиец само с цел грабеж, щеше ли да остави той хартията от пакета на пода в този вид, както я намериха до трупа? Ако беше например Смердяков, който убива за грабеж, че той просто щеше да отнесе целия пакет, без да се мъчи да го разпечатва над трупа на жертвата си; защото е знаел със сигурност, че в пакета има пари — та пред него са ги слагали и запечатвали, — а пък ако задигне пакета, тогава дори ще остане неизвестно дали е имало ограбване. Аз ви питам, господа съдебни заседатели, тъй ли би постъпил Смердяков, би ли оставил плика на пода? Не, именно така може да постъпи безпаметният убиец, който вече не разсъждава, убиец, който не е крадец и никога нищо досега не е крал, пък и сега, като е измъкнал изпод завивките парите, ги е откраднал не като крадец, а ги е взел като нещо свое, което друг крадец му е откраднал — защото именно такива са били разбиранията на Дмитрий Карамазов за тези три хиляди, стигнали вече в него до мания. И ето, той взема пакета, който по-рано никога не е виждал, скъсва хартията, за да провери има ли пари, после бяга с парите в джоба, дори забравил да помисли, че оставя на пода едно колосално обвинение срещу себе си — разкъсаната хартия. И всичко затова, защото е Карамазов, а не Смердяков, не е помислил, не е съобразил, пък имал ли е и време! Той побягва, чува вика на слугата, който го настига, слугата го хваща, спира го и пада повален от медното чукало. Подсъдимият скача при него долу от жалост. Представете си, той изведнъж ни уверява, че скочил тогава при него от жал, от състрадание, да види не може ли да му помогне с нещо. Но такъв ли е моментът, че да се проявява подобно състрадание? Не, той е скочил именно за да се увери дали е жив единственият свидетел на злодеянието му. Всяко друго чувство, всеки друг мотив биха били неестествени! Забележете, той се занимава е Григорий, изтрива му главата с кърпа и когато се уверява, че е мъртъв, като замаян, цял изцапан с кръв, отърчава пак там, в къщата на своята възлюбена — как не е помислил, че е изцапан с кръв и веднага ще бъде изобличен? Но подсъдимият ни уверява, че дори не обърнал внимание, че е цял изцапан с кръв; това може да се допусне, то е твърде възможно, така винаги се случва в такива минути с престъпниците. За едно — адска съобразителност, а за друго — липса на всякакъв разум. Но той е мислил в тази минута само за едно: къде е тя. Било му е необходимо час по-скоро да разбере къде е тя и ето, тича в квартирата й и научава неочаквано най-колосалната вест: тя заминала за Мокрое със своя „предишен“, с „безспорния“!

IX. Психология с пълна пара. Препускащата тройка. Финалът на речта на прокурора

Като стигна до този момент в речта си, Иполит Кирилович, избрал очевидно строго историческия метод на изложение, към който много обичат да прибягват всички нервни оратори, специално избиращи строго определените рамки, за да задържат собственото си нетърпеливо увлечение — Иполит Кирилович особено се разпростря за „предишния“ и „безспорния“ и изказа на тази тема няколко посвоему интересни мисли. „Карамазов, който ревнува от всички до бяс, изведнъж и веднага сякаш пада и се разтапя пред «предишния» и «безспорния». И това е толкова по-странно, защото по-рано почти не е обръщал внимание на тази нова опасност за себе си, настъпваща в лицето на неочаквания за него съперник. Но той все си е представял, че това е още много далеч, а Карамазов винаги живее само с настоящата минута. Вероятно го е смятал дори за фикция. Но разбрал мигом с болезненото си сърце, че може би тъкмо затова тази жена е криела този нов съперник, тъкмо затова го е лъгала, защото този отново долетял съперник не е бил за нея никаква фантазия и фикция, а всичко, цялото й упование в живота — разбрал мигом това, той се смирява. Е, господа съдебни заседатели, аз не мога да отмина с мълчание тази внезапна черта в душата на подсъдимия, който като че ли по никакъв начин не е бил в състояние да я прояви, а изведнъж проявява една неумолима нужда от истина, от уважение към жената, от признаване правата на нейното сърце, и то кога — в момента, когато заради нея е обагрил ръцете си с кръвта на своя баща! Истина е и това, че и пролятата кръв вече е почнала в тази минута да вика за отмъщение, защото той, погубил душата си и цялата своя земна съдба, е трябвало неволно да почувствува и да се попита в онзи миг: «Какво знача аз и какво мога да знача сега за нея, за това същество, което обичам повече от душата си, в сравнение с онзи „предишен“ и „безспорен“, който се е разкаял и се е върнал при тази жена, някога погубена от него, с нова любов, с честни предложения, с обет за възроден и вече щастлив живот. А аз, нещастникът, какво мога да й дам сега, какво мога да й предложа?» Карамазов е разбрал всичко това, разбрал е, че неговото престъпление му е затворило всички пътища и че той е само осъден на смърт престъпник, а не човек, пред който е животът! Тази мисъл го смазва и го унищожава. И ето той моментално избира един екзалтиран план, който при неговия характер непременно му е изглеждал като единствен и фатален изход от страшното му положение. Този изход е самоубийството. Той тича да си прибере заложените у чиновника Перхотин пистолети и в същото време в движение измъква от джоба си всичките си пари, заради които току-що е опръскал ръцете си с бащината кръв. О, парите сега му трябват най-много: умира Карамазов, застрелва се Карамазов и това ще има да се помни! Не току-тъй сме поет, не току-тъй сме горили живота си като свещ от двата края. «При нея, при нея — и там, о, там ще вдигна пир за чудо и приказ, такъв, какъвто не е имало досега, да ме помнят и дълго време да разправят. Сред диви викове, безумни цигански песни и танци ще вдигнем наздравната чаша и ще поздравим обожаваната жена за новото й щастие, а после — още там, в нозете й, ще си пръснем черепа пред нея и край на живота! Ще си спомни тя някога Митя Карамазов, ще види как я е обичал Митя, ще съжали Митя!» Много показност, романтично изстъпление, диво карамазовско буйство и сантименталност — и още нещо, господа съдебни заседатели, нещо, което вика в душата му, гърми непрекъснато в ума му и отравя сърцето му до смърт; това нещо — това е съвестта, господа съдебни заседатели, това е нейният съд, това са нейните страшни угризения! Но пистолетът ще оправи всичко, пистолетът е едничкият изход и няма друг, а после — не знам дали е мислил в тази минута Карамазов «какво ще бъде там» и може ли Карамазов да мисли по хамлетовски какво ще бъде там? Не, господа съдебни заседатели, другаде са хамлетовците, у нас засега са карамазовците!“

След което Иполит Кирилович разгърна най-подробна картина на приготовленията на Митя, сцената у Перхотин, в дюкяна, с коларите. Той посочи маса думи, изречения, жестове, все потвърдени от свидетелите — и картината страшно повлия за убеждаване на слушателите. Повлия главно съвкупността на фактите. Виновността на този човек, който се мята в изстъпление и вече не се пази, блесна в цялата си яснота. „Нямало е вече защо да се пази — говореше Иполит Кирилович, — на два-три пъти насмалко да си признае, почти загатвал и само дето не се доизказвал (тук следваха показанията на свидетелите). Дори викнал на коларя по пътя: «Знаеш ли, че караш убиец!» Но все пак не могъл да си признае: трябвало да отиде най-напред в село Мокрое и там вече да завърши поемата. Но какво го очаква този нещастник? Там е работата, че още почти от първите минути в Мокрое той вижда и най-после разбира напълно, че «безспорният» му съперник може би не е чак толкова безспорен и че поздравления за ново щастие и наздравица не се искат и не се приемат от него. Но вие вече знаете фактите, господа съдебни заседатели, от съдебното следствие. Тържеството на Карамазов над съперника му се оказва неоспоримо и тук, о, тук започва вече съвсем нова фаза в душата му, и то дори най-страшната фаза от всички, които е преживяла и ще преживее някога тази душа! Може с положителност да се каже, господа съдебни заседатели — извика Иполит Кирилович, — че поруганата природа и престъпното сърце отмъщават сами за себе си по-пълно от всяко земно правосъдие! Нещо повече: правосъдието и земното наказание дори облекчават наказанието на природата, дори са необходими за душата на престъпника в тези моменти, като нейно спасение от отчаянието, защото аз не мога да си представя онзи ужас и онези нравствени страдания на Карамазов, когато е разбрал, че тя го обича, че заради него отблъсква своя «безспорен», че него, него, «Митя», зове със себе си за нов живот, обещава му щастие, и то кога? Когато за него вече всичко е свършено и нищо не е възможно! Тук ще си позволя една твърде важна за нас забележка за разясняване истинската същност на тогавашното положение на подсъдимия: тази жена, тази негова любов до най-последната минута, дори до самия миг на арестуването, е била за него същество недостъпно, страстно желано, ала недостижимо. Но защо, защо не се е застрелял още тогава, защо е изоставил взетото решение и дори е забравил къде му е пистолетът? Да, именно тази страстна жажда за любов и надеждата още тогава, още там да я насити го удържат. В замаята на пира той се приковава до своята възлюбена, която също пирува заедно с него, прелестна и съблазнителна за него повече от всякога — той не се отделя от нея, любува й се и се разтапя пред нея. Тази страстна жажда дори е могла за миг да потисне не само страха от арестуването, но и самите угризения на съвестта! За миг, о, само за миг! Представям си тогавашното душевно състояние на престъпника в безспорното робско подчинение на трите елемента, които са смазали душата му напълно: първо, пияното състояние, замаята и глъчката, тропотът на танците, песните и тя, тя, поруменяла от виното, пее и танцува, и е пияна, и му се усмихва! Второ, ободряващата далечна мечта, че съдбоносната развръзка е още далеч, поне не е близко — може би чак на другия ден, чак на сутринта ще дойдат да го приберат. Значи, няколко часа, това е много, ужасно много! За няколко часа може да се измисли много нещо. Представям си, че с него е ставало нещо подобно на онова, когато водят престъпника на смъртно наказание, към бесилката: има да се измине още дългата, дълга улица, и то бавно, покрай хилядния народ, после ще завият по друга улица и чак на края на тази друга улица е страшният площад! Струва ми се именно, че в началото на шествието осъденият, качен на своята позорна колесница, именно трябва да чувствува, че пред него има още безкраен живот. Но ето отминават къщите, колесницата продължава напред — о, нищо, до завоя за втората улица е още толкова далече и ето, той все още гледа бодро надясно и наляво и тези хиляди безучастно любопитни хора с приковани в него погледи, и все още му се струва, че и той е същият човек като тях. Но ето и завоя към другата улица — о, нищо, нищо, има още цяла улица! И колкото къщи и да отминават, той все ще мисли: «Има още много къщи.» И тъй до самия край, до самия площад. Така, представям си, е било тогава и е Карамазов. «Там още не са успели — мисли той, — може още да се направи нещо, още има време да се измисли план за защита, да се даде отпор, а сега — сега тя е тъй прелестна!» Смутно и страшно е в душата му, но той все пак успява да отдели половината от парите си и да ги скрие нейде — иначе не мога да си обясня къде е могла да изчезне половината от тези три хиляди, току-що взети изпод възглавницата на баща му. В Мокрое той не е за пръв път, там вече е гулял два дни. Тази стара, голяма дървена къща му е известна с всичките си плевни и чардаци. Предполагам именно, че част от парите са скрити още тогава и именно в тази къща, малко преди арестуването, в някоя пролука или цепнатина, под някоя дъска на пода, в някой ъгъл, под стрехата — защо? Как защо! Катастрофата може да стане всеки момент, разбира се, още не сме обмислили, как да я посрещнем, пък и нямаме време, пък и нещо ни бумти в главата, пък и ни влече към нея, а парите? — парите са необходими във всяко положение! Човекът с пари е навсякъде човек. Може би такава пресметливост в такава минута ще ви се стори неестествена? Но той сам ни уверява, че още преди месец в един също тъй много, тревожен и съдбоносен за него момент е отделил половината от трите хиляди и ги е зашил в муска и ако, разбира се, това не е истина, което ще докажем сега, все пак тази идея е позната на Карамазов, той я е съзерцавал. Нещо повече, когато уверяваше после следователя, че е отделил хиляда и петстотин в муската (каквато никога не е имало), може би той беше измислил тази муска в същия момент именно затова, че два часа преди туй е отделил половината пари и ги е скрил там някъде, в Мокрое, за всеки случай до сутринта, само да не ги държи у себе си, по внезапно възникнало вдъхновение. Двете бездни, господа съдебни заседатели, спомнете си, че Карамазов може да съзерцава две бездни — и двете едновременно! В онази къща ние търсихме, но не ги намерихме. Може би тези пари и сега са още там, а може би са изчезнали още на другия ден и сега са у подсъдимия. Във всеки случай него го арестуваха, когато беше с нея, на колене пред нея, тя лежеше на леглото, той простираше ръце към нея и дотолкова беше забравил всичко в тази минута, че не чу приближаването на онези, които щяха да го арестуват. Той не беше успял още нищо да приготви в ума си за отговор. И той, и умът му са били изненадани.

И ето го пред своите съдии, пред онези, които ще решават неговата съдба. Господа съдебни заседатели, случват се моменти, когато, независимо от нашия дълг, нас самите ни обзема почти страх пред човека, страх и за човека! Това са минутите на съзерцаване на онзи животински ужас, когато престъпникът вече вижда, че всичко е загубено, но все още се бори, все още има намерение да се бори с вас. Това са минутите, когато всички инстинкти за самосъхранение въстават отведнъж в него и той, спасявайки себе си, ви гледа с пронизващ поглед, питащ и страдащ, пресреща погледа ви и изучава вашето лице, вашите мисли, чака от коя страна ще го ударите и създава мигновено в разтърсения си ум хиляди планове, но все пак се страхува да говори, страх го е да не се изтърве! Тези унизителни моменти в човешката душа, това нейно ходене по митарства, тази животинска жажда за самоспасение са ужасни и пораждат понякога трепет и състрадание към престъпника дори у следователя! И ето, на всичко това ние бяхме тогава свидетели. Отначало той беше като замаян и от ужас изтърва няколко думи, които го компрометираха много: «Кръв! Заслужено!» Но бързо се овладя. Какво да каже, как да отговори — всичко това още не е готово у него, готово е само голословното отричане: «За смъртта на баща си не съм виновен!» Ето засега нашата ограда, а там, зад оградата, може би все ще направим нещо, някаква барикада. Своите първи компрометиращи възклицания, изпреварвайки въпросите ни, бърза да обясни с това, че смята себе си виновен само за смъртта на слугата Григорий. «За тази кръв съм виновен, но кой е убил баща ми, господа, кой го е убил? Кой може да го е убил, ако не съм аз?» Чувате ли: той пита нас, нас, които сме дошли при него със същия този въпрос! Чувате ли тази изтървана думичка: «ако не съм аз», тази животинска хитрост, тази наивност и тази карамазовска нетърпеливост? Не съм убил аз и хич не мисли, че съм аз: «Исках да убия, господа, исках да убия — бърза да си признае (бърза, о, бърза ужасно!) — но все пак съм невинен, не съм го убил аз!…» Той отстъпва, че е искал да го убие: сами виждате, сиреч, колко съм искрен и затова по-скоро повярвайте, че не съм убил аз, в тези случаи престъпникът става понякога невероятно лекомислен и лековерен. И ето, сякаш съвсем неочаквано следствието му задава изведнъж един съвсем простодушен въпрос: «Да не би да го е убил Смердяков?» Случи се това, което очаквахме: той страшно ни се разсърди, че сме го изпреварили и сме го изненадали, когато още не е успял да подготви, да избере и да улучи момента, когато ще бъде най за вярване да посочи Смердяков. Съгласно своята натура той се хвърли тутакси в другата крайност и сам почна да ни уверява с все сила, че Смердяков не може да е убил, не е способен да убие. Ала не му вярвайте, това е само хитрост: той съвсем, съвсем още не се отрича от Смердяков, напротив, тепърва ще го посочи, защото кого другиго да посочи, ако не него, но той ще направи това в друга минута, защото засега тази работа се е провалила. Той ще го посочи може би чак утре или дори след няколко дни, като издебне момента, в който ще ни викне сам: «Виждате, аз самият отричах Смердяков повече от вас, нали помните, но сега и аз се уверих: той е убил и не може да не е той!» А междувременно изпада в мрачно и раздразнително отричане, обаче нетърпението и гневът му подсказват съвсем неумелото и неправдоподобно обяснение как бил гледал баща си през прозореца и как почтително се оттеглил от прозореца. Главното е, че още не знае обстоятелствата, показанията на дошлия на себе си Григорий. Ние пристъпваме към оглед и претърсване. Огледът го сърди, но го и окуражава: всичките три хиляди рубли не са открити, открити са само хиляда и петстотин. И, разбира се, едва в този момент на гневливо мълчание и отричане му теква за пръв път в живота идеята за муската. Несъмнено той сам чувствува цялата невероятност на измислицата си и се мъчи, страшно се мъчи да я направи по-вероятна, така да я съчини, че да излезе цял правдоподобен роман. В тези случаи първата работа, най-главната задача на следствието е да не остави престъпника да се подготви, а да го пипне неочаквано, та той да изкаже тайните си мисли в цялото им простодушие, неправдоподобност и противоречие, което ги издава. А престъпникът може да бъде накаран да говори само като му се съобщи ненадейно и сякаш неочаквано някакъв нов факт, някое обстоятелство, което е от огромно значение, но което дотогава не е предполагал ни най-малко, и никак не е можел да предвиди. Този факт го имахме готов, о, отдавна вече готов: това беше показанието на свестилия се слуга Григорий за отворената врата, през която е избягал подсъдимият. За тази врата той съвсем беше забравил и не е предполагал изобщо, че Григорий е можел да я види. Ефектът беше колосален. Той скочи и изведнъж се развика: «Смердяков е убил, Смердяков!» — и ето че издаде своята най-тайна, своята основна мисъл в най-неправдоподобната й форма, защото Смердяков е можел да извърши убийството чак след като той е повалил Григорий и е избягал. А когато му съобщихме, че Григорий е видял отворената врата, преди да падне, а при излизането от своята спалня е чул стенещия зад преградата Смердяков, Карамазов бе наистина смазан. Моят сътрудник, нашият почтен и остроумен Николай Парфьонович, ми каза после, че в този миг му станало безкрайно жал за него. И ето, именно в този миг, за да оправи нещата, той бърза да съобщи за тази прословута муска: от мене да мине, чуйте тази история! Господа съдебни заседатели, аз вече ви изказах мислите си защо смятам цялата тази история за зашитите преди месец пари в муската не само безсмислица, но и за най-неправдоподобната измишльотина, която можеше да се изнамери в дадения случай. Дори да трябва да се обзаложим: какво по-неправдоподобно може да се каже и да се предложи — и тогава не би могло да се измисли нищо по-лошо от това. Най-вече в този случай може да се постави натясно и да се разбие на пух и прах тържествуващият романист с подробностите, със същите онези подробности, с които е винаги толкова богата действителността и които винаги като съвсем незначителна и излишна дреболия се пренебрегват от тези нещастни и неволни съчинители и дори никога не им дохождат наум. О, в тази минута те не мислят за това, техният ум създава само грандиозното цяло, а ето че някой се осмелява да им предлага такива глупости! Но тук именно се хващат! Задава се на подсъдимия въпрос: «Е, ами отде благоволихте да вземете ялата за вашата муска, кой ви я уши?» — «Сам си я уших.» — «А отде благоволихте да вземете плата?» Подсъдимият вече се обижда, той смята това почти обидна за него дреболия и, вярвате ли, искрено, искрено! Но те до един са такива. «Откъснах от ризата си.» — «Прекрасно. Значи, още утре между вашите дрехи ще намерим въпросната риза с откъснатото от нея парче.» Вие разбирате, господа съдебни заседатели, че ако бяхме намерили наистина тази риза (а как да не се намери тя в неговия куфар или в скрина, ако такава риза наистина съществуваше) — това е вече факт, факт осезателен в полза на правдивостта на неговите показания! Но той не може да съобрази това. «Не помня, може да не е от риза, съших я от една нощна шапчица на хазайката.» — «От каква нощна шапчица!» — «Взех я от нея, беше захвърлена, стар хасен парцал.» — «Помните ли го със сигурност?» — «Не, не съвсем…» И се сърди, сърди, а в същност, моля ви се: как може да не се помни това! В най-страшните човешки минути, когато, да речем, те водят на смърт, именно тези дреболии се запомнят. Човек ще забрави всичко, но някаква зелена стряха, която му се е мярнала по пътя, или гарга, кацнала на някой кръст — това ще запомни. Та той, като е шил муската си, се е криел от домашните си, трябвало е да запомни колко унизително е страдал от страх с иглата в ръка, да не би да влезе някой и да го завари; как при първото почукване е скачал и тичал зад преградката (в неговата квартира има преградка)… Но, господа съдебни заседатели, защо ви съобщавам всичко това, всичките тези подробности, дреболии! — възкликна изведнъж Иполит Кирилович. — Именно затова, защото подсъдимият държи упорито на цялата тази безсмислица и до тази минута! През тези два месеца от онази съдбоносна за него нощ той нищо не е разяснил, не е прибавил нито едно обяснително реално обстоятелство към предишните си фантастични показания; всичко това, видите ли, са глупости, вярвайте в моята чест! О, на драго сърце ще вярваме, ние жадуваме да вярваме, макар дори и в честта му! Та какво, да не сме чакали, алчни за човешка кръв?! Дайте, посочете ни макар и един факт в полза на подсъдимия, и ние ще се зарадваме, но факт осезателен, реален, а не извод от израза на лицето на подсъдимия, направен от собствения му брат, или указания, че като се удрял в гърдите, непременно е сочел муската, при това в тъмното. Ние ще се зарадваме от новия факт, първи ще се откажем от нашето обвинение, ще побързаме да се откажем. А сега справедливостта въпие и ние настояваме, ние не можем да се откажем от нищо.“ Иполит Кирилович премина към финала. Той беше като трескав, той викаше за пролятата кръв, за кръвта на бащата, убит от сина „с низката цел грабеж“. Той твърдо сочеше трагичната и крещяща съвкупност на фактите. „И каквото и да чуете от знаменития с таланта си защитник на подсъдимия — не се сдържа Иполит Кирилович, — каквито и красноречиви и трогателни слова да се кажат тук, които ще бият на вашата чувствителност, все пак спомнете си, че в тази минута вие сте в светилището на нашето правосъдие. Спомнете си, че сте защитници на нашата правда, защитници на нашата свещена Русия, на нейните основи, на нейното семейство, на всичко нейно свято! Да, в дадения момент вие тука представлявате Русия и не само в тази зала ще се чуе вашата присъда, а из цяла Русия и цяла Русия ще ви изслуша като свои защитници и съдии и ще бъде окуражена или наскърбена от вашата присъда. Не мъчете прочее Русия и нейните упования, нашата съдбоносна тройка лети стремглаво и може би към гибел. И отдавна вече в цяла Русия протягат ръце и викат за помощ, да се спре това бясно безочливо препускане. И ако все още се дърпат другите народи пред тройката, литнала вихрено то може би съвсем не е от уважение към нея, както е бленувал поетът, а просто от ужас — обърнете внимание. От ужас, а може би и от омерзение към нея, пък и добре е, че се дърпат, че току-виж, престанали да се дърпат и застанат като стена пред устремното видение и сами спрат лудото препускане на нашата разюзданост в името на своето спасение, в името на просветата и цивилизацията! Тези тревожни гласове от Европа вече се чуха. Те вече започнаха да се надават. Не ги предизвиквайте, не увеличавайте тяхната все по-нарастваща омраза с една присъда, която би оправдала убийството на баща от собствения му син!…“

С една дума, Иполит Кирилович, макар че много се увлече, все пак завърши патетично — и наистина впечатлението, което направи, беше изключително. Самият той, като завърши речта си, излезе бързо и, повтарям, почти припадна в другата стая. Залата не го аплодира, но сериозните хора бяха доволни. Не бяха толкова доволни само дамите, но все пак и на тях им хареса неговото красноречие, още повече, че те никак не се страхуваха за последиците и всичките им надежди бяха във Фетюкович: „най-после той ще заговори и, разбира се, ще победи всички!“ Всички поглеждаха към Митя; през цялата реч на прокурора той седя мълчаливо, скръстил ръце, стиснал зъби, свел очи. Изрядко само вдигаше глава и се вслушваше. Особено когато заговориха за Грушенка. Когато прокурорът преразказа мнението на Ракитин за нея, на лицето му се изписа презрителна и злобна усмивка и той доста силно изговори: „Бернаровци!“ А когато Иполит Кирилович разправяше как го е разпитвал и мъчил в Мокрое, Митя вдигна глава и се вслуша със страшно любопитство. На едно място в речта понечи дори да скочи и да викне нещо, но се овладя и само вдигна презрително рамене. За този финал на речта, именно за подвизите на прокурора в Мокрое при разпита на престъпника, се говореше после в града, сред обществото, и малко му се надсмиваха: „Не можа човекът да не се похвали със способностите си.“ Заседанието бе прекъснато, но за много малко, за четвърт час, най-много за двадесет минути. Сред публиката се чуваха и възклицания. Някои запомних.

— Сериозна реч! — отбеляза намръщен някакъв господин в една група.

— Много психология наблъска — чу се друг глас.

— Но всичко е истина, безспорна истина!

— Да, в това го бива.

— Тегли му чертата.

— И на нас, и на нас ни тегли чертата — присъедини се трети глас, — в началото на речта, помните ли, че всичките сме като Фьодор Павлович.

— Също и в края. Само че не е вярно.

— Имаше и неясни места.

— Малко се увлече.

— Несправедливо е, несправедливо.

— А, не, все пак добре. Дълго време чака човекът, и ето най-накрая се изказа, хе, хе!

— Какво ли ще каже защитникът?

В друга група:

— А петербургският напразно го закачи: онези, дето „бият на чувствителността“, помните ли?

— Да, не беше хубаво.

— Прибърза.

— Нервен човек.

— Ние се смеем сега, но какво ли му е на подсъдимия!

— Да. Какво ли му е на Митенка!

— Какво ли ще каже защитникът?

В трета група:

— Каква е тази дама с лорнета, дебелата, дето седи накрая?

— Една генералша, разведена, познавам я.

— Затова е с лорнет.

— Нищо особено.

— Ами, доста е пикантничка.

— До нея през два стола има една блондинка, тя е по-хубава.

— Ама добре са го пипнали тогава в Мокрое, а?

— Че е добре, добре е. Пак го разказа. Колко пъти вече го разказа по гости.

— И сега не се стърпя. Самолюбие.

— Обиден човек, хе-хе!

— И докачлив. Пък и риторика много, фразите му дълги.

— Че и сплашва, забележете, все сплашва. Помните ли за тройката? „Там има хамлетовци, а у нас засега само карамазовци!“ Добре казано.

— С това малко покади тамян на либерализма. Страх го е.

— И от адвоката се страхува.

— Да, какво ли ще каже господин Фетюкович?

— Каквото и да каже, не може да го набие в главите на нашите селяци.

— Така ли мислите?

В четвърта група:

— А за тройката добре го каза, там, дето говореше за народите.

— Че истина е, помниш ли, дето каза, че народите няма да чакат.

— А какво ще правят?

— Ами в английския парламент вече един член станал миналата седмица по повод на нихилистите и питал министерството: не е ли време да се намесят в тая варварска нация, за да ни образоват. Иполит имаше пред вид него, зная, че него. Той говореше за това миналата седмица.

— Има да чакат куково лято!

— Защо да чакат?

— Ще затворим Кронщад и няма да им дадем храна. Откъде ще вземат?

— Ами от Америка? Сега има в Америка.

— Не е вярно.

Но звънна камбанката, всички се втурнаха към местата си. Фетюкович се възкачи на катедрата.

X. Речта на защитника. Нож с две остриета

Всичко утихна, когато се чуха първите думи на знаменития оратор. Цялата зала впи очи в него. Той почна съвсем конкретно, просто и убедено, но без каквото и да било високомерие. Ни най-малък опит за красноречие, за патетични нотки, за прочувствени думички. Просто човек, заговорил в интимен кръг от съчувствуващи хора. Гласът му беше прекрасен, силен и симпатичен и дори в самия този глас сякаш се долови вече нещо искрено и простодушно. Но всички веднага разбраха, че ораторът може изведнъж да се възземе до истинска патетика — и „да порази душите, изпълнен с тайна сила“[18]. Той говореше може би по-неправилно от Иполит Кирилович, но без дълги изречения и дори по-точно. Едно нещо май не се хареса на дамите: той все някак се изгърбваше, особено в началото на речта си, не че се покланяше, но сякаш се устремяваше и политаше към своите слушатели, при което се навеждаше именно някак до средата на дългия си гръб, сякаш по средата на този дълъг и тънък гръб беше направен сглоб, та можеше да се прегъва едва ли не под прав ъгъл. В началото на речта си той говореше някак разпиляно, сякаш безсистемно, споменаваше фактите разпръснато, а накрая се получи нещо цялостно. Речта му би могла да се раздели на две половини: първата половина — критика, опровержение на обвинението, на моменти злобно и саркастично. Но във втората половина на речта си сякаш изведнъж промени и тона, и дори метода и отведнъж заговори патетично, а залата сякаш това и чакаше и цяла затрептя от възторг. Той подхвана направо по същество и започна оттам, че макар неговото поприще да е в Петербург, е посещавал вече много градове из Русия, за да защищава подсъдими, но такива, в чиято невинност е или убеден, или я е почувствувал предварително. „Същото стана и в сегашния случай — обясни той. — Още от първите вестникарски кореспонденции долових нещо, което ме порази извънредно силно в полза на подсъдимия. С една дума, преди всичко ме заинтересува един юридически факт, който, макар и да се повтаря често в съдебната практика, но никога, струва ми се, в такава пълнота и с такива характерни особености, както в днешното дело. Този факт би трябвало да формулирам чак във финала на речта си, когато завърша словото си, обаче ще изкажа мисълта си в самото начало, защото имам слабостта да пристъпвам направо по същество, без да пазя ефектите за края и без да си пестя впечатленията. Това може би не е добра тактика от моя страна, но пък е искрена. Тази моя мисъл, моята формула, е следната: внушителна съвкупност от факти против подсъдимия и в същото време нито един факт не издържа критика, ако се разгледа отделно, сам по себе си! Следейки по-нататък слуховете и вестниците, се убеждавах в тази мисъл все повече и повече и изведнъж получих от близките на подсъдимия покана да го защищавам. Веднага дойдох и тук вече се уверих напълно. Именно за да разруша тази страшна съвкупност от факти и да представя цялата недоказуемост и фантастичност на всеки обвиняващ факт поотделно, се заех да защищавам това дело“

Така почна защитникът и изведнъж тържествено заяви: „Господа съдебни заседатели, аз тук съм нов човек. Всички мои впечатления са непредубедени. Подсъдимият, буен по характер и разюздан, не ме е обиждал преди това, както е обидил може би стотици лица в този град, поради което мнозина са предварително предубедени спрямо него. Разбира се, и аз признавам, че нравственото чувство на тукашното общество е възбудено справедливо: подсъдимият е буен и необуздан. В тукашното общество обаче са го приемали, дори доста мило, и в семейството на високоталантливия обвинител. (Nota bene. При тези думи в публиката се чуха две-три изсмивания, макар и бързо сподавени, но забелязани от всички. Всички знаеха, че прокурорът против волята си приемаше Митя у тях, единствено поради това, че кой знае защо, прокуроршата го намираше за интелигентен — дама крайно добродетелна и почтена, но фантазьорка и своенравна, която обичаше в някои случаи, предимно за дреболиите, да се противопоставя на съпруга си. Митя впрочем посещаваше дома им твърде рядко.) При все това ще дръзна да допусна — продължаваше защитникът, — че дори и в такъв независим ум и справедлив характер, както у моя опонент, е могло да се породи известно погрешно предубеждение спрямо моя нещастен клиент. О, това е толкова естествено: нещастният достатъчно е заслужил да се отнасят към него дори с предубеждение. А оскърбеното нравствено и още повече естетическо чувство понякога бива неумолимо. Разбира се, във високоталантливата обвинителна реч ние всички чухме строг анализ на характера и постъпките на подсъдимия, строго критично отношение към случая, и най-вече бяха демонстрирани такива психологически дълбини, за да ни се обясни същината на нещата, че проникването в тези дълбини съвсем не би могло да стане при що-годе преднамерено и злостно предубедено отношение към личността на подсъдимия. Но пък има неща, които са дори по-лоши, дори по-гибелни в подобни случаи и от най-злостното и преднамерено отношение. Именно, ако например ни обземе някаква, така да се каже, художествена игра, потребност от художествено творчество, така да се каже, от създаване на роман, особено при богатство на психологическите дарби, с които Бог е надарил нашите способности. Още в Петербург, още когато се канех да тръгна насам, бях предупреден — пък и знаех без всякакви предупреждения, че ще срещна тук като опонент един задълбочен и вещ психолог, отдавна вече заслужил с това си качество особена слава в нашия още млад юридически свят. Но психологията, господа, макар да е нещо задълбочено, все пак прилича на нож с две остриета (смях сред публиката). О, вие, разбира се, ще ми простите тривиалното сравнение; не ме бива да говоря твърде красноречиво. Но ето един пример — вземам първия, който ми хрумва от речта на обвинителя. Подсъдимият през нощта, в градината, като бяга, се прехвърля през стобора и поваля с медното чукало лакея, който го хваща за крака. После веднага скача пак в градината и цели пет минути се върти над поваления, като се мъчи да разбере: убил ли го е, или не? И ето обвинителят не иска в никакъв случай да повярва в правдивостта на показанията на подсъдимия, че скочил при стареца Григорий от жалост. «Не, казва, възможна ли е такава сантименталност в подобна минута; това е, казва, неестествено, тон е скочил именно да се увери: жив ли е, или е убит единственият свидетел на неговото злодеяние, а следователно с това е засвидетелствувал, че е извършил това злодеяние, защото не може да е скочил в градината по друг някакъв повод, влечение или чувство.» Ето ви психология; но да вземем същата тази психология и да и приложим само че откъм другото острие, и ще излезе нещо не по-малко правдоподобно. Убиецът скача долу от предпазливост, за да се увери жив ли е свидетелят, или не, а същевременно току-що е оставил в кабинета на убития си баща, според думите на същия обвинител, колосална улика против себе си — разкъсания пакет, върху който е написано, че в него има три хиляди рубли. «Защото, ако беше отнесъл този пакет със себе си, никой в света не би научил, че е съществувал пакет, а в него пари, и че следователно парите са били ограбени от подсъдимия.» Това е фраза на самия обвинител. Е, виждате ли, за едно нещо му липсва предпазливост, залисал се човекът, изплашил се и побягнал, като оставил на пода уликата, а ето, когато след две минути удря и убива друг човек, веднага се явява на нашите услуги най-безсърдечно и пресметливо чувство на предпазливост. Но нека, нека наистина да е било така: тук именно била тънкостта на психологията, че при такива обстоятелства сега съм кръвожаден и бдителен като кавказки орел, а след минута съм сляп и боязлив като нищожен кърт. Но щом съм толкова кръвожаден и жестоко пресметлив, че след като съм убил, съм скочил само да видя жив ли е свидетелят против мене, защо трябва да се занимавам с тая моя нова жертва цели пет минути, та и да си спечеля може би нови свидетели? Защо трябва да си цапам кърпата, като изтривам кръвта от главата на поваления, та тази кърпа да послужи после като доказателство срещу мене? Не, щом сме толкова съобразителни и жестокосърдечни, не би ли било по-добре, като скочим, просто да халосаме поваления слуга със същото чукало още веднъж и още веднъж по главата, за да го доубием, и като премахнем свидетеля, да освободим сърцето си от всякаква грижа? И освен това, скачам, за да проверя жив ли е, или не свидетелят против мене, и на същото място, на пътечката, оставям друг свидетел, именно същото чукало, което съм взел от двете жени, които винаги после ще си го познаят и ще потвърдят, че аз съм им го задигнал. И не че съм го забравил на пътечката или съм го изтървал от разсеяност, от объркване: не, именно сме запокитили оръжието си, защото сетне е било намерено на цели петнадесетина крачки от мястото, където е бил повален Григорий. Пита се, защо сме го направили? Направили сме го именно защото ни е домъчняло, че сме убили човек, стария слуга, и затова от яд, с проклятие сме захвърлили чукалото като оръжие, с което сме извършили убийството, иначе няма как да е било — нямало е защо да се запокитва чукалото с такъв размах. А щом сме могли да почувствуваме болка и жал, че сме убили човек, това е, разбира се, защото не сме убили баща си; ако бяхме убили баща си, не бихме скочили при другия повален от жал, тогава вече щеше да ни обземе друго чувство, не би ни било до жал тогава, а до себеспасение и това несъмнено е така. Напротив, повтарям, бихме му смазали черепа окончателно, а не бихме се занимавали пет минути с него. Имало е място за жал и за добро чувство именно защото преди това съвестта ни е била чиста. Ето прочее вече друга психология. Нарочно, господа съдебни заседатели, прибягнах сега аз самият към психологията, за да посоча нагледно, че от нея могат да се направят всякакви изводи. Цялата работа е в чии ръце е. Психологията подтиква към романи дори най-сериозни хора, и то съвсем неволно. Аз говоря за прекалената психология, господа съдебни заседатели, за известна злоупотреба с нея.“

На това място пак се чу одобрителен смях сред публиката и пак по адрес на прокурора. Няма да цитирам цялата реч на защитника подробно, ще взема само някои места от нея, някои от най-главните въпроси.

XI. Пари не е имало. Грабеж не е имало

Имаше едно място в речта на защитника, което потресе всички, а именно пълното отричане на съществуването на тези съдбоносни три хиляди рубли, а следователно и на възможността да са били ограбени.

„Господа съдебни заседатели — започна защитникът, — в настоящия случай всеки нов и непредубеден човек се поразява от една много характерна особеност, а именно: обвинение в грабеж и в същото време абсолютна невъзможност с факти да се посочи: какво именно е било ограбено? Ограбени били пари, именно три хиляди, но дали са съществували наистина — това никой не знае. Разсъдете сами: най-напред, откъде знаем, че е имало три хиляди рубли и кой ги е виждал? Видял ги е и е казал, че били сложени в пакет с надпис, единствен само слугата Смердяков. Пак той е съобщил това преди катастрофата на подсъдимия и на брат му Иван Фьодорович. Уведомена е била и госпожа Светлова. Но и трите лица обаче не са видели лично тези пари, видял ги е пак само Смердяков, но тук от само себе си се явява въпросът: и да е истина, че ги е имало и че ги е видял Смердяков, кога ги е видял за последен път? Ами ако господарят е измъкнал тези пари изпод леглото и пак ги е сложил в кутийката, без да го уведоми? Забележете, според думите на Смердяков парите са били под постелята, под дюшека; подсъдимият е трябвало да ги измъкне изпод дюшека, обаче ето, леглото не е било никак побутнато и това е записано старателно в протокола. Как е могъл подсъдимият така, без да побутне ни най-малко леглото и на това отгоре с окървавени ръце, да не зацапа чистите, фини чаршафи, специално постлани тогава? Но ще ни кажат: а пакетът на пода? Ето за този именно пакет заслужава да се поговори. Одеве дори малко се учудих: високоталантливият обвинител, като заговори за този пакет, изведнъж сам — чувате ли, господа, сам — заяви за него в речта си, именно на това място, където сочеше нелепостта на предположението, че Смердяков е убиецът: «Ако го нямаше този пакет, ако не беше оставил на пода улика, ако го беше отнесъл грабителят, никой в целия свят нямаше да научи, че е имало пакет, а в него пари и че следователно парите са били ограбени от подсъдимия.» И така, единствено само тази разкъсана хартия с надпис, както признава и самият обвинител, е послужила за обвинение на подсъдимия в грабеж, «иначе никой нямаше да научи, че е имало грабеж, а може би и че е имало пари». Но мигар само това, че тази хартия се е въргаляла на пода, е доказателство, че в нея е имало пари и че тези пари са ограбени? «Но, отговарят, нали ги е видял в пакета Смердяков», но кога, кога ги е видял за последен път, ето какво питам аз! Аз говорих със Смердяков и той ми каза, че ги е видял два дена преди катастрофата! Но защо да не мога да предположа например такова нещо, че когато старецът, Фьодор Павлович, се е затворил в къщи в нетърпеливо истерично очакване на своята възлюбена, изведнъж му е текнало от скука да извади пакета и да го разпечата. «Какво значи, си е рекъл, пакетът, тя може и да не повярва, но ако й покажа тридесет сторублеви банкноти накуп, комай повече ще и подействуват, ще й потекат лигите.» И ето той разкъсва плика, изважда парите, а плика хвърля на пода с властната ръка на стопанин и, разбира се, без да го е страх от никакви улики. Послушайте, господа съдебни заседатели, какво по-възможно от такова едно предположение, от такъв един факт? Защо да е невъзможно това? Но щом нещо подобно би могло да се случи, тогава обвинението в грабеж пада от само себе си: нямало е пари, нямало е следователно и грабеж. Ако пакетът е лежал на пода като улика, че в него е имало пари, защо аз да не мога да твърдя обратното, а именно, че пакетът се е въргалял на пода тъкмо защото в него вече не е имало пари, че те са били извадени предварително от самия стопанин? «Да, но в такъв случай къде са се дянали парите, щом ги е извадил от пакета лично Фьодор Павлович, при обиска в къщата му те не са намерени?» Първо, в кутийката му е намерена част от парите и, второ, той може да ги е извадил още сутринта, още предната вечер, да е направил е тях нещо друго, да ги е дал на някого, да ги е изпратил, да е променил най-сетне своето намерение, своя план на действие из основи и при това без ни най-малко да намира за необходимо да съобщава предварително всичко това на Смердяков. А щом съществува макар дори само възможност за такова едно предположение, как може тогава толкова упорито и толкова категорично да се обвинява подсъдимият, че убийството е извършено от него с цел грабеж и че наистина е имало грабеж? Та ние по този начин влизаме в областта на романите. Защото, когато се твърди, че еди-какъв си предмет е откраднат, трябва да се посочи този предмет или поне да се докаже несъмнено, че е съществувал. А него никой дори не го е виждал. Неотдавна в Петербург един младеж, почти момче, осемнадесетгодишен, продавач на дребно, влязъл посред бял ден с брадва в една сарафница и с изумителна, типична дързост убил стопанина и задигнал хиляда и петстотин рубли. След около пет часа бил арестуван и с изключение на петнадесет рубли, които вече успял да изхарчи, намерили всичките хиляда и петстотин рубли в него. Освен това служителят, който се върнал след убийството в дюкяна, съобщил на полицията не само откраднатата сума, но и от какви пари именно се е състояла, тоест колко по сто рубли, колко сини, колко червени, колко златни монети и какви именно, и ето у арестувания убиец се намерили именно такива пари и монети. На това отгоре последвало пълното и чистосърдечно признание на убиеца, че той е убил и е задигнал същите тези пари. Ето това, господа съдебни заседатели, аз наричам улика! Ето тук вече знам, виждам, докосвам парите и не мога да кажа, че ги няма или че не ги е имало. Така ли е в настоящия случай? А междувременно въпросът е на живот и смърт, касае се за съдбата на един човек. «Така е, ще кажат, но нали същата тази нощ е гулял, пръскал е пари, у него са намерени хиляда и петстотин рубли, откъде ги е взел?» Но именно защото са намерени само хиляда и петстотин рубли, а другата половина от сумата не са могли по никакъв начин да намерят и открият, именно с това се доказва, че тези пари може да не са били същите и изобщо никога да не са стояли в никакъв пакет. По време (и то най-точно) е проучено и е доказано от предварителното следствие, че подсъдимият, като е притичал от слугините при чиновника Перхотин, не се е отбивал в къщи, пък и никъде не се е отбивал, а после през цялото време е бил между хора, следователно не би могъл да отдели половината от трите хиляди и да ги скрие някъде в града. Ето, този именно аргумент стана причина за предположението на обвинителя, че парите са скрити някъде в някоя цепнатина в село Мокрое. Но може би в подземията на Удолфския замък, господа?[19] Е, не е ли фантастично, не е ли романтично това предположение? И забележете, ако отпадне само това предположение, тоест че е скрито нещо в Мокрое — цялото обвинение за грабежа ще хвръкне във въздуха, защото къде, къде са се дянали тогава тези хиляда и петстотин? По какво чудо са могли да изчезнат, щом е доказано, че подсъдимият не се е отбивал никъде? И с такива романи ние сме готови да погубим един човешки живот! Ще кажат: «Все пак той не можа да обясни откъде е взел тези хиляда и петстотин рубли, които са намерени у него; освен това всички са знаели, че до тази нощ не е имал пари.» А кой го е знаел? Но подсъдимият даде ясно и твърдо показание откъде е взел парите и, ако щете, господа съдебни заседатели, ако щете — никога нищо не е могло и не може да бъде по-вероятно от това показание и освен това по-съвместимо с характера и душата на подсъдимия. На обвинението се е харесал собственият му роман: човекът със слаба воля, който се е решил да вземе трите хиляди, толкова позорно предложени му от неговата годеница, не е можел, видите ли, да отдели половината и да я зашие в муска, напротив, и да беше я зашил, щял да разпаря муската всеки два дни и да изчопля стотачка по стотачка, докато по този начин не извади всичко за месец. Спомнете си, всичко това бе изложено с тон, нетърпящ никакви възражения. Е, ами ако нещата изобщо не са станали така, ако сте създали роман, а лицето в него е съвсем друго? Там е работата, че вие създадохте друго лице! Ще възразят може би: «Има свидетели, че е прогулял в село Мокрое всичките три хиляди, взети от госпожа Верховцева един месец преди катастрофата, наведнъж, следователно не е можел да отдели половината от тях.» Но кои са тези свидетели? Степента на достоверност на тези свидетели се откри вече пред съда. Освен това къшеят в чуждата ръка винаги ни се вижда по-голям. Най-после никой от тези свидетели лично не е броил парите, а само ги е преценявал на око. Свидетелят Максимов каза, че в ръцете на подсъдимия имало двадесет хиляди! Виждате ли, господа съдебни заседатели, тъй като психологията има две остриета, позволете ми и тук да приложа другото острие и да видим същото ли ще излезе.

Един месец преди катастрофата на подсъдимия са били поверени от госпожа Верховцева три хиляди рубли, за да ги изпрати по пощата, но не се знае: вярно ли е, че са му били поверени с такъв позор и с такова унижение, както се обяви тука одеве? От първото показание на госпожа Верховцева по същия въпрос не излизаше така, ни най-малко не излизаше така, а във второто показание чухме само викове на озлобление, на отмъщение, викове на дълго таена омраза. Но и самото това, че свидетелката веднъж в първото си показание е свидетелствувала невярно, вече ни дава право да преценим, че и второто й показание би могло да бъде невярно. Обвинителят «не иска, не смее» (негови думи) да засяга този роман. Така да бъде, и аз няма да го засягам, ще си позволя обаче да отбележа само, че ако една чиста и високонравствена личност, каквато е безспорно високоуважаемата госпожа Верховцева, ако такава личност, казвам, си позволява изведнъж, внезапно, пред съда, да промени първоначалните си показания с пряката цел да погуби подсъдимия, ясно е и това, че тези нейни показания не са направени безпристрастно, не са хладнокръвни. Мигар нямаме право да направим заключението, че отмъщаващата жена е могла да преувеличи много неща? Да, именно да преувеличи онзи срам и позор, с който са били предложени тогава парите от нея. Напротив, те са били предложени именно така, че са могли да бъдат приети, особено от такъв лекомислен човек като нашия подсъдим. Главно, той тогава е смятал, че скоро ще получи от баща си тези три хиляди рубли, които му е дължал по някакви сметки. Това е лекомислено, но именно от лекомислие е бил твърдо убеден, че онзи ще му ги даде, че той ще ги получи и следователно ще може винаги да изпрати поверените му от госпожа Верховцева пари по пощата и да си разчисти дълговете. Но обвинителят в никакъв случай не иска да допусне, че той е можел в същия ден, в деня на обвинението, да отдели половината от получените пари и да ги зашие в муска: «не е такъв този характер, не може да е имал такива чувства». Но вие самият викахте тук, че Карамазов е широк, викахте за двете крайни бездни, които Карамазов може да съзерцава. Карамазов е именно такава натура на двете остриета, двете бездни, че при най-неудържима потребност за гуляй може да се спре, ако нещо от другата страна го порази. А пък другата страна е любовта, именно ей тази нова, пламнала тогава като барут любов, а за тази любов са потребни пари и са по-потребни, о, много по-потребни, отколкото дори за гуляй със същата тази възлюбена. Ако тя му каже: «Твоя съм, не искам Фьодор Павлович», той ще я грабне и ще замине с нея — но трябва да има с какво да замине. Та това е по-важно от гуляя. Карамазов ли няма да го разбира? Че той именно от това се е поболявал, от тази грижа — какво невероятно има тогава, че е отделил тези пари и ги е скътал за всеки случай? Но ето обаче времето минава, а Фьодор Павлович не дава трите хиляди на подсъдимия, напротив, чува се, че ги бил заделил именно за да подмами с тях неговата възлюбена. «Ако не ми ги даде Фьодор Павлович — мисли той, — аз ще изляза крадец пред Катерина Ивановна.» И ето у него се заражда мисълта тези хиляда и петстотин рубли, които продължава да носи в муската, да отиде, да сложи пред госпожа Верховцева и да й каже: «Аз съм подъл, но не съм крадец.» И ето следователно вече двойна причина да пази тези хиляда и петстотин рубли като зеницата на окото си, а не да разшива муската и да изчопля по сто рубли. Защо отказвате на подсъдимия чувството за чест? Не, чувство за чест има у него, може би неправилно, може би твърде често погрешно, но го има, и то страстно, той е доказал това. Но ето обаче нещата се усложняват, мъките на ревността достигат висша степен и все същите, предишните два въпроса се обрисуват все по-мъчително и по-мъчително в трескавия мозък на подсъдимия: «Да ги върна на Катерина Ивановна: а с какви средства ще замина с Грушенка?» Ако е безумствувал така и се е напивал, и е върлувал по кръчмите през целия този месец, то може би именно затова, че на него самия му е било тежко, непосилно. Тези два въпроса най-накрая така се изострят, че го докарват най-сетне до отчаяние. Той изпраща по-малкия си брат при баща си да иска от него за последен път тези три хиляди, но без да дочака отговора, нахлува и се свършва с това, че пребива стареца пред свидетели. След това, разбира се, вече няма от кого да получи, битият баща няма да даде. Същия ден вечерта той се удря по гърдите, именно в горната част на гърдите, където е муската, и се кълне на брат си, че има начин да не бъде подлец, но че все пак ще си остане подлец, защото предвижда, че няма да се възползува от този начин, няма да му стигнат душевните сили, няма да му стигне характер. Защо, защо обвинението не вярва на показанието на Алексей Карамазов, дадено така чисто, така искрено, непредумишлено и правдоподобно? Защо, напротив, ме принуждава да вярвам, че имало пари в някаква пролука, в подземията на Удолфския замък? Същата вечер след разговора с брат си подсъдимият пише онова съдбоносно писмо и това именно писмо е най-главната улика против подсъдимия за грабежа! «Ще искам от всички хора, а ако хората не дадат, ще убия баща си и ще взема изпод дюшека, от пакета с розовата панделка, само да замине Иван» — ето ви пълната програма за убийството, как да не е той! «Извършено е като по книга!» — възкликва обвинението. Но, най-напред, писмото е пиянско и е написано в страшен гняв, второ, за пакета пише пак по думите на Смердяков, защото той лично не е виждал този пакет, а, трето, че е написано, написано е, но дали се е извършило според както е написано, това с какво ще се докаже? Взел ли е подсъдимият пакета изпод възглавницата, намерил ли е парите, съществували ли са те дори? Че и дали за парите е отишъл подсъдимият там, спомнете си, спомнете си! Той се е втурнал презглава не да граби, а само да научи къде е тя, тази жена, която го е съсипала, следователно не по програмата, не според написаното се е втурнал, тоест не за обмислен грабеж, а се е втурнал внезапно, неочаквано, в бясна ревност. «Да, ще кажат, но все пак, като е стигнал и е убил, задигнал е и парите.» Но най-после убил ли е той, или не? Аз отхвърлям обвинението в грабеж с негодувание: не може да се обвинява в грабеж, щом не може да се посочи точно какво именно е ограбено, това е аксиома. Но освен това убил ли е той, убил ли е без грабеж? Това пък доказано ли е? Дали и това не е роман?“

XII. Пък и убийство не е имало

Да, господа съдебни заседатели, тук се касае за човешки живот и трябва да бъдем по-предпазливи. Ние чухме как обвинението само засвидетелствува, че до последния ден, до днес, до деня на съда, се е колебаело да обвини подсъдимия в пълна и съвършена предумишленост на убийството, колебаело се е до това фатално „пиянско“ писмо, представено днес на съда. „Извършено е като по книга!“ Но аз пак повтарям: той се е втурнал при нея, за нея, само да научи къде е тя. Това е неоспорим факт. Ако тя се беше случила в къщи, той нямаше да отиде никъде, а би останал при нея, и не би устоял на думата, която е дал в писмото. Той се е втурнал ненадейно и внезапно, а за „пиянското“ си писмо тогава може би съвсем не е и помнел. „Грабнал чукалото“ — и помните ли как само от това чукало се изведе цяла психология: защо трябвало да възприеме това чукало като оръжие, да го грабне за оръжие и пр., и пр. Идва ми наум една най-обикновена мисъл: ами ако това чукало не беше пред очите му, не беше на лавицата, отдето го е грабнал подсъдимият, а беше прибрано в шкафа, нямаше да се мерне тогава пред очите на подсъдимия и той щеше да се втурне без оръжие, с празни ръце и може би тогава нямаше никого да убие. Че как мога тогава да вадя заключение за чукалото като доказателство за въоръжаване и предумишленост? Да, но бил крещял из кръчмите, че ще убие баща си, а два дни по-рано, онази вечер, когато написал пиянското си писмо, е бил тих и се е скарал в кръчмата само с един продавач, защото „Карамазов не може да не се скара с някого“. Пък аз ще отговоря на това, че ако беше намислил такова убийство, и то по плана, според написаното, сигурно нямаше да се скара с продавача, а може би и изобщо нямаше да се отбива в кръчмата, защото душата, която е намислила такова нещо, дири тишина и прикритие, дири изчезване, та нито да я видят, нито да я чуят: „Забравете ме, един вид, ако е възможно“, и то не само по разум, а по инстинкт. Господа съдебни заседатели, психологията има две остриета, и ние също разбираме от психология. Колкото до всичките тия крясъци из кръчмите през целия този месец, малко ли кряскат децата или пияните гуляйджии, когато излизат из кръчмите и се карат помежду си: „Ще те убия“, но нали не убиват. Пък и самото това съдбоносно писмо — не е ли то същото пиянско раздразнение, не е ли викът на излизащия от кръчмата: ще ви убия, всички ви ще убия! Защо не, защо да не е така? Защо да е фатално това писмо, защо, напротив, да не е смешно? Ами именно защото е намерен трупът на убития баща, защото свидетелят е видял подсъдимия в градината въоръжен и бягащ, и той самият е бил повален от него, значи, всичко се е извършило според написаното, затова писмото не е смешно, а съдбоносно. Слава Богу, стигнахме до край: „щом е бил в градината, значи, той е убил.“ С тези две думички: щом е бил, тогава непременно значи — всичко се изчерпва, цялото обвинение — „бил е, затова значи“. Ами ако не значи, макар че е бил? О, съгласен съм, че съвкупността на фактите, съвпадението на фактите е наистина красноречиво. Но разгледайте обаче всички тези факти поотделно, без да се влияете от тяхната съвкупност: защо например обвинението не иска да допусне по никакъв начин правдивост в показанията на подсъдимия, че е побягнал от бащиния си прозорец? Спомнете си дори сарказмите, в които се впуща тук обвинението относно почитателността и „благочестивите“ чувства, обзели изведнъж убиеца. Ами ако наистина е станало нещо подобно, тоест, да речем, не почтителни чувства, но благочестиви чувства? „Сигурно майка ми се е помолила за мене в тази минута“ — казва на следствието подсъдимият и ето че той е побягнал, щом се е уверил, че Светлова я няма при баща му. „Но той не можел да се увери през прозореца“ — ни възразява обвинението. А защо да не е можел? Та прозорецът се е отворил след знаците от страна на подсъдимия. Може да се е произнесла някаква дума от Фьодор Павлович, може да се е изтръгнал някакъв вик — и подсъдимият да е можел да се увери веднага, че Светлова я няма там. Защо непременно да се предполага това, което ние си въобразяваме, което сме решили да си въобразим? В действителност може да съществуват хиляди неща, които да се изплъзват от наблюдението и на най-вещия романист. „Да, но Григорий е видял вратата отворена, значи, подсъдимият сигурно е влизал в къщата, а следователно е убил.“ За тази врата, господа съдебни заседатели… Виждате ли, за тази отворена врата свидетелствува само едно лице, което е било впрочем по него време в такова състояние, че… Но нека, нека е била отворена вратата, нека подсъдимият да е отрекъл, да е излъгал от чувство за самозащита, толкова разбираемо в неговото положение, нека, нека да е нахлул в къщата, да е бил вътре — е и, защо пък непременно, щом е бил, да е убил? Той може да е нахлул, да е притичал през стаите, може да е блъснал баща си, може дори да е ударил баща си, но като е разбрал, че Светлова я няма при него, да е избягал, радвайки се, че я няма и че е избягал, без да убие баща си. Именно затова може би е скочил след минута от стобора към поваления от него в бързината Григорий, защото е бил в състояние да изпитва чисто чувство, чувство на състрадание и жал, защото е избягнал изкушението да убие баща си, защото е чувствувал чисто сърцето си и радост, че не е убил баща си. До ужас красноречиво ни описа обвинителят страшното състояние на подсъдимия в село Мокрое, когато любовта отново му дава надежда и го зове към нов живот, но вече не е можел да обича, защото зад него бил окървавеният труп на баща му, а след трупа — наказанието. Ала обвинителят все пак допуска любов, която обясни пак според своята психология: „Пияно състояние било, водели престъпника на смърт, много имало още да се чака и прочие, и прочие.“ Но дали не създадохте друго лице, господин обвинителю, питам ви пак? Толкова ли, толкова ли е груб и бездушен подсъдимият, че да може още и да мисли в този момент за любов и за шикалкавене пред съда, ако наистина е бил обагрен с кръвта на баща си? Не, не и не! Щом е разбрал, че тя го обича, зове го, обещава му ново щастие — о, кълна се, той е трябвало да почувствува тогава двойна, тройна потребност да се самоубие и е щял да се самоубие непременно, ако имаше на съвестта си трупа на баща си! О, не, не би забравил той къде са пистолетите му! Аз познавам подсъдимия: тая безумна, каменна безсърдечност, която му приписва обвинението, е несъвместима с неговия характер. Той щеше да се самоубие със сигурност; не се е самоубил именно защото „майка му се е помолила за него“ и сърцето му е било невинно за кръвта на баща му. Той се е измъчвал, той е страдал тази нощ в Мокрое само за поваления старец Григорий и се е молил Богу старецът да се вдигне и да се свести, ударът да не е смъртоносен и да го отмине наказанието за него. Защо да не се приеме такова тълкуване на събитията? Какво положително доказателство имаме, че подсъдимият ни лъже? Ами трупът на бащата, ще ни кажат пак веднага: той е избягал, не е убил, е, тогава кой е убил стареца?

Повтарям, в това е цялата логика на обвинението: кой е убил, ако не е той? Няма кой, разбирате ли, да се постави вместо него. Господа съдебни заседатели, така ли е? Наистина ли, действително ли съвсем няма кой да се постави? Ние чухме как обвинението изброи на пръсти всички, които са били, и всички, които са пребивавали тази нощ в тази къща. Били са петима. Трима от тях, съгласен съм, че са напълно без вина: убитият, старецът Григорий и жена му. Остават, значи, подсъдимият и Смердяков и ето обвинителят възкликва с патос, че подсъдимият затова сочи Смердяков, защото няма кого друг да посочи, че да имаше някой шести, поне призракът на някой шести, подсъдимият тутакси би престанал да обвинява Смердяков от срам, а би посочил този шести. Но, господа съдебни заседатели, защо да не мога да направя тъкмо обратното заключение? Пред нас са двамата: подсъдимият и Смердяков, защо да не кажа аз, че вие обвинявате моя клиент само затова, че няма кого да обвините? А нямате кого единствено защото вие съвсем предубедено изключихте предварително Смердяков от всяческо подозрение. Да, истина е, че Смердяков го посочват само подсъдимият, двамата му братя, Светлова и никой друг. Но има и още някои да свидетелствуват: това е възникналото макар и неясно брожение по този въпрос сред обществото, някакви подозрения, чува се неясен слух, чувствува се, че съществува някакво очакване. Най-после свидетелствува и известно съпоставяне на фактите, твърде характерно, макар, признавам, и неопределено: най-напред, този епилептичен припадък тъкмо в деня на катастрофата, припадък, който тъй старателно беше принуден, кой знае защо, да защищава и брани обвинителят. После, това внезапно самоубийство на Смердяков в навечерието на съда. После не по-малко внезапното показание на големия брат на подсъдимия пред съда, който е вярвал досега във вината на брат си, а изведнъж донася парите и също провъзгласява пак името на Смердяков като убиец! О, аз съм напълно убеден заедно със съда и прокуратурата, че Иван Карамазов е болен и в криза, че показанието му би могло наистина да бъде отчаян опит, и при това изникнал от халюцинациите, да спаси брат си, като струпа вината върху умрелия. Ала все пак е произнесено името на Смердяков и пак като че ли се чувствува нещо загадъчно. Има сякаш нещо недоизказано, господа съдебни заседатели, недовършено. И може би то ще се доизкаже. Но да оставим засега това, за него има време. Съдът реши одеве да продължи заседанието, но засега, докато чакаме, бих могъл впрочем да отбележа някои неща: например по повод характеристиката на покойния Смердяков, тъй вещо и талантливо очертана от обвинителя. Но макар и удивен от таланта му, не мога обаче да се съглася напълно със същността на характеристиката. Аз бях при Смердяков, видях се с него и говорих с него, той ми направи съвсем друго впечатление. Със здравето не беше много добре, това е истина, но по характер, по сърце, о, не, той съвсем не беше толкова отпаднал човек, както реши за него обвинението. Особено не открих в него плахост, онази плахост, която така характерно ни описа обвинителят. От простодушие пък нито помен, напротив, открих страшна недоверчивост, скрита зад наивността, и ум, способен твърде много да съзерцава. О, обвинението много простодушно го е взело за слабоумен! На мен той ми направи съвсем определено впечатление: аз си отидох с убеждението, че това е същество злобно, извънредно честолюбиво, отмъстително и свирепо завистливо. Аз събрах някои сведения: той е мразел произхода си, срамувал се е от него и е скърцал със зъби от спомена, че е „произлязъл от Смрадливата“. Към слугата Григорий и към жена му, благодетели на детството му, е бил непочтителен. Проклинал е Русия и й се е присмивал. Мечтаел е да замине за Франция, да се превърне във французин. Надълго и често е говорил по-рано, че за това му липсват средства. Струва ми се, че не е обичал никого освен себе си, а себе си е уважавал до немай-къде високо. Виждал е просветеността в хубавите дрехи, в чистите нагръдници и в лъснатите ботуши. Смятайки се сам (и за това има факти) за незаконен син на Фьодор Павлович, той може би е ненавиждал своето положение в сравнение със законните деца на господаря: за тях, значи, всичко, а за него нищо, те имат всички права, наследството, а той е само готвач. Той ми съобщи, че лично слагал парите в пакета заедно с Фьодор Павлович. Предназначението на тази сума — сума, с която би могъл да направи кариера — му е било, разбира се, омразно. При това е видял трите хиляди рубли във вид на новички шарени сторублеви банкноти (специално го питах за това). О, никога не показвайте на завистливия и самолюбие човек много пари наведнъж, а той за пръв път е видял такава сума накуп. Впечатлението от шарения куп банкноти е могло да се отрази болезнено във въображението му, засега още без никакви последици. Високоталантливият обвинител ни очерта извънредно вещо всички pro и conrta предположения за възможността да се обвини Смердяков в убийството и особено питаше: защо му е трябвало да се преструва, че има епилептичен припадък? Да, но той може изобщо да не се е преструвал, припадъкът може да е дошъл съвсем естествено, но може и да е минал съвсем естествено и болният да се е свестил. Да речем, не да се излекува, но все някога да дойде на себе си и да се свести, както е при епилепсията. Обвинението пита: къде е моментът, в който Смердяков е извършил убийството? Но да се посочи този момент е извънредно лесно. Той може да се е свестил и да се е вдигнал от дълбокия сън (защото само е спял: след епилептичен припадък винаги настъпва дълбок сън) именно в онзи миг, когато старецът Григорий, пипнал за крака бягащия през стобора подсъдим, извикал, колкото му глас държи: „Отцеубивец!“ Този необичаен вик сред тишината и мрака може именно да е събудил Смердяков, чиито сън по това време може да не е бил много дълбок: естествено може още един час преди това да е почнал да се разбужда. Станал от леглото, той се запътва почти несъзнателно и без никакви намерения по посока на вика да види какво има. Главата му е още замаяна, намерението още дреме, но ето го в градината, отива при осветените прозорци и чува страшната вест от господаря, който, разбира се, му се е зарадвал. Намерението тутакси пламва в главата му. От изплашения господар той научава всички подробности. И ето постепенно в разстроения му и болен мозък се ражда мисълта — страшна, но съблазнителна и крайно логична: да го убие, да вземе трите хиляди рубли и да струпа после всичко върху младото господарче: за кого другиго ще помислят сега, ако не за младото господарче, кого могат да обвинят, ако не младото господарче, всички улики са налице, той е бил тук! Страшната жажда за пари, за плячка е могла всецяло да завладее духа му, заедно с мисълта за ненаказуемостта. О, тези внезапни и непреодолими пориви толкова често идват в подобни случаи и най-вече обземат неочаквано такива убийци, които миг преди това още не са знаели, че ще искат да убият! И ето, Смердяков е можел да влезе при господаря и да изпълни плана си, как, с какво оръжие — ами с първия камък, вдигнат от градината. Но защо, с каква цел? Ами трите хиляди, та това е цяла кариера. О! Аз не си противореча, парите може да ги е имало и да са съществували. И дори може би само Смердяков е знаел къде ще ги намери, къде именно ги е турил господарят му. „Е, ами обвивката на парите, ами разкъсаният пакет на пода?“ Одеве, когато обвинителят говореше за този пакет и изложи извънредно вещата си идея, че може да го остави на пода именно само неопитен крадец, именно такъв като Карамазов, но не и Смердяков, който в никакъв случай не би оставил такава улика против себе си — преди малко, господа съдебни заседатели, като слушах, аз изведнъж почувствувах, че чувам нещо извънредно познато. И представете си, именно същата тази мисъл, тази логика, как би могъл да постъпи Карамазов с пакета, чух точно преди два дни от самия Смердяков, нещо повече, той дори ме изненада с това: стори ми се именно, че фалшиво наивничи, изпреварва, натрапва ми тази мисъл, та самият аз да извлека същата тази мисъл, и сякаш ми я подсказваше. Дали не е подсказал тази идея и на следствието? Не я ли е натрапил и на високоталантливия обвинител? Ще кажат: ами старата, жената на Григорий? Нали е чувала как охкал болният до нея цяла нощ. Да, чувала е, но този аргумент е извънредно несигурен. Аз познавах една дама, която много се оплакваше, че цяла нощ я будило кученцето на двора и не я оставило да спи. Обаче горкото кученце, както се разбра после, лайнало само два-три пъти през цялата нощ. И това е естествено; човек спи и изведнъж чува охкане, събужда се ядосан, че му пречат, но пак мигом заспива. След два часа пак охкане, пак се пробужда и пак заспива, най-после пак охкане, и пак след два часа, общо три-четири пъти през нощта. На сутринта спящият става и се оплаква, че някой цяла нощ охкал и го будел постоянно. Но точно така наистина ще му се стори; междините на съня, по два часа всяка, е проспал и не ги помни, а е запомнил само минутите на пробуждането и затова му се струва, че са го будили цялата нощ. Но защо, защо, възкликва обвинението, Смердяков не си е признал в предсмъртната бележка? „За едното, видите ли, имал съвест, а за другото не.“ Но моля ви се, съвестта е вече разкаяние, но може и да не е имало разкаяние у самоубиеца, а само отчаяние. Отчаянието и разкаянието са две съвсем различни неща. Отчаянието може да бъде злобно и непримиримо и самоубиецът, който посяга на живота си, може в този момент двойно да мрази онзи, на когото е завиждал през целия си живот. Господа съдебни заседатели, да не стане съдебна грешка! С какво, с какво е неправдоподобно всичко онова, което сега ви представих и изложих? Намерете грешка в изложението ми, намерете невъзможност, абсурд! Но ако има макар и сянка от възможност, макар и сянка от правдоподобност в моите предположения — въздръжте се от присъда. А нима тук има само сянка? Заклевам се във всичко свято, че напълно вярвам в своето току-що изложено пред вас тълкуване на убийството. А главно, главно, мене ме смущава и ме изкарва извън себе си все същата мисъл, че от цялата маса факти, струпани от обвинението върху подсъдимия, няма нито един малко от малко точен и неоспорим и нещастният загива единствено от съвкупността на тези факти. Да, тази съвкупност е ужасна. Тази кръв, тази кръв, която капе от пръстите му, окървавената риза, тази тъмна нощ, огласена от вопъла „отцеубивец!“, и викащият, който пада с пробита глава, а после всички тези фрази, показания, жестове, викове — о, това влияе толкова много, така може да подкупи убеждението, но нима вашето, господа съдебни заседатели, нима вашето убеждение може да подкупи? Спомнете си, вам е дадена необятна власт, властта да свързвате и да решите. Но колкото е по-силна властта, толкова е по-страшно нейното приложение! Аз не отстъпвам ни на йота от това, което казах сега, но нека, добре, нека да се съглася за миг с обвинението, че моят нещастен клиент е обагрил ръцете си с кръвта на своя баща. Това е само предположение, повтарям, аз не се съмнявам нито за миг в неговата невинност, но така да е, ще предположа, че моят подсъдим е виновен в отцеубийство, ала изслушайте обаче думите ми, дори и да съм допуснал такова предположение. Тежи ми на сърцето още нещо и искам да ви го кажа, защото предчувствувам и във вашите сърца и умове голяма борба… Простете ми тази дума за вашите сърца и умове, господа съдебни заседатели. Но аз искам да бъда правдив и искрен докрай. Нека бъдем всички искрени!

На това място защитникът бе прекъснат от доста силно ръкопляскане. В същност той произнесе последните си думи с такава искрена нотка, че всички почувствуваха, че може би наистина има да каже нещо и че онова, което ще каже сега, е най-важното. Но председателят, щом чу ръкоплясканията, високо заплаши, че ще „очисти“ залата на съда, ако се повтори още веднъж „подобен случай“. Всичко стихна и Фетюкович почна с някакъв нов, развълнуван глас, съвсем различен от онзи, с който говори досега.

XIII. Прелюбодеец на мисълта

„Не само съвкупността на фактите погубва моя клиент, господа съдебни заседатели — заяви той, — не, моя клиент го погубва истински само един факт: трупът на стареца-баща! Да беше просто убийство, и вие, при нищожността, при недоказаността, при фантастичността на фактите, ако се разгледа всеки от тях поотделно, а не в съвкупност, бихте отхвърлили обвинението, най-малкото бихте се поколебали да погубите съдбата на един човек само от предубеждение към него, което, уви, така е заслужил! Но това не е просто убийство, а отцеубийство! Това импонира, и то до такава степен, че дори самата нищожност и недоказуемост на обвиняващите факти става вече не така нищожна и не така недоказуема, и това е така дори за най-непредубедения ум. Е, как да се оправдае такъв подсъдим? Ами ако той е убил и остане ненаказан — ето какво чувствува всеки в сърцето си, почти неволно, инстинктивно. Да, страшно нещо е да се пролее бащина кръв — кръвта на оня, който ме е родил, кръвта на оня, който ме е обичал, кръвта на оня, който не е жалил живота си за мене, който е боледувал от детските ми години с моите болести, който е страдал целия си живот за моето щастие и е живял само с моите радости, с моите успехи! О, да убиеш такъв баща — та това е невъзможно и да се помисли! Господа съдебни заседатели, що е баща, истински баща, каква е тази велика дума, каква страшно велика идея има в това наименование? Ние току-що посочихме отчасти какво е и какво трябва да бъде истинският баща. Ала в настоящото дело, което сега така занимава всички ни, от което ни болят душите, в настоящото дело бащата, покойният Фьодор Павлович Карамазов, съвсем не е отговарял на това понятие за баща, което току-що ни подсказа нашето сърце. Това е беда. Да, наистина има бащи, които са цяла беда. Нека разгледаме прочее тази беда по-отблизо — та не бива да се страхуваме от нищо, господа съдебни заседатели, поради важността на предстоящото решение. Ние дори особено не трябва да се страхуваме сега и, така да се каже, да отпъждаме тази или онази идея като децата или плашливите жени според чудесния израз на високоталантливия обвинител. Но в своята разпалена реч уважаемият мой противник (и противник още преди да съм произнесъл първата си дума), моят противник няколко пъти се провикна: «Не, аз няма да остави никого да защищава подсъдимия, аз няма да отстъпя защитата му на защитника, пристигнал от Петербург, аз съм обвинител, аз съм и защитник!» Ето какво заяви той няколко пъти, обаче забрави да спомене, че щом страшният подсъдим цели двадесет и три години е бил толкова благодарен само за една кесийка лешници, получени от единствения човек, който го е пожалил като дете в бащината му къща, тогава обратно, такъв човек не може да не помни тези двадесет и три години как е тичал бос при баща си «в задния двор, без обущенца и с панталонки с една презрамка» според израза на човеколюбивия доктор Херценщубе. О, господа съдебни заседатели, защо да разглеждаме отблизо тази «беда», да повтаряме онова, което вече всички знаят! Какво е намерил моят клиент, като е дошъл тук, при баща си? И защо, защо да се представя моят клиент за безчувствен, егоист, чудовище? Той е невъздържан, той е див и буен и ето сега ние го съдим за това, но кой е виновен за неговата съдба, кой е виновен, че при добрите си склонности, при благородното си чувствително сърце той е получил такова нелепо възпитание? Учил ли го е някой на ум и разум, просветен ли е той в науките, обичал ли го е някой поне малко в детството му? Моят клиент е раснал с благословията Божия, тоест като див звяр. Той може би е жадувал да види баща си след дългогодишната раздяла, той може би хиляди пъти преди това, спомняйки си като насън детинството си, е отпъждал отвратителните призраци, които е сънувал като дете, и с цялата си душа е жадувал да оправдае и да прегърне баща си! И какво? Посрещнат е само с цинични подигравки, с мнителност и извъртания за спорните пари; чува само приказки и житейски правила, от които му се обръща сърцето, катадневно на «чашка коняк», и най-после гледа как баща му отнема от него, от сина си, с неговите, синовните пари, любовницата му — о, господа съдебни заседатели, това е отвратително и жестоко! И същият този старец се оплаква на всички от непочтителността и жестокостта на сина си, черни го в обществото, вреди му, клевети го, изкупува неговите разписки за дългове, за да го натика в затвора! Господа съдебни заседатели, тези души, тези наглед жестокосърдечни, буйни и невъздържани хора като моя клиент биват най-често с извънредно нежни сърца, само че не го проявяват. Не се смейте, не се смейте на моята мисъл! Талантливият обвинител се смееше преди малко безжалостно на моя клиент, като излагаше, че обичал Шилер, обичал «красотата и величието». На негово място, на мястото на обвинителя, аз не бих се смял на това! Да, тези сърца — о, оставете ме да защитя тези сърца, толкова рядко и толкова несправедливо разбирани! — тези сърца твърде често жадуват нежното, прекрасното и справедливото и именно сякаш като контраст на себе си, на собственото си буйство, на собствената си жестокост — жадуват го несъзнателно и именно го жадуват. Страстни и жестоки отвън, те са способни до болка да обикнат например една жена и непременно с духовна и висша любов. И пак не ми се смейте: именно така става най-често при тези натури! Те само не могат да скрият своята страстност, понякога твърде груба — ето това поразява, ето това се забелязва, а вътре в човека не се вижда. Напротив, всичките техни страсти се насищат бързо, но пред едно благородно, прекрасно същество този наглед груб и жесток човек дири обнова, търси възможност да се поправи, да стане по-добър, да стане велик и честен — «велик и красив», колкото и да са осмени тези думи! Одеве казах, че няма да си позволя да засегна романа на моя клиент с госпожа Верховцева. Обаче една дума може да се каже: ние слушахме одеве не показание, а само вик на една екзалтирана и отмъщаваща жена и не тя, о, не тя има право да укорява в изневяра, защото тя самата изневери! Да имаше поне що-годе време да се опомни, тя нямаше да свидетелствува така! О, не й вярвайте, не, моят клиент не е «изверг», както тя го нарече! Разпнатият човеколюбец, като се е готвил за своя кръст, е казал: «Аз есмь пастир добри[20], и душу мою полагаю за овцы, та ни една да не погине…» Да не погубим и ние човешка душа! Аз питах сега: що е баща и се провикнах, че това е велика дума, скъпоценно наименование. Но към думите, господа съдебни заседатели, трябва да имаме честно отношение и аз си позволявам да нарека нещата със собствените им думи, с истинските им имена: такъв баща като убития старец Карамазов не може и не е достоен да се нарича баща. Любов към баща, който не я е заслужил, е нелепост, е невъзможност. Не може да се създаде любов от нищо, от нищото само Бог твори. «Бащи, не дразнете децата си»[21] — пише апостолът с пламтящото си от любов сърце. Не казвам сега тези свети думи заради моя клиент, а ги припомням за всички бащи. Кой ми е дал тази власт да уча бащите? Никой. Но като човек и гражданин се провиквам: «vivos voco!»[22] Ние не сме за дълго на земята, ние вършим много грозни неща и говорим много грозни думи. Затова нека всички дебнем сгодните минути на нашето съвместно общуване, за да си кажем и добра дума. Така и аз: дордето съм на това място, използвам моята минута. Не току-тъй тази трибуна ни е дарена свише — от нея ни чува цяла Русия. Не говоря само за тукашните бащи, а възкликвам към всички бащи: «Бащи, не огорчавайте чедата си!» Да, нека изпълним най-напред ние Христовия завет и чак тогава да си позволим да изискваме и от нашите деца! Инак ние не сме бащи, а врагове на децата си, а те не са наши деца, а врагове и ние самите сме ги направили свои врагове! «С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери» — това вече не го казвам аз, това го предписва Евангелието: да мерите с мярката, с която и на вас се мери. Че как да се обвиняват децата, ако те ни мерят с нашата мярка? Наскоро във Финландия една девойка, слугиня, била заподозряна, че тайно родила дете. Почнали да я следят и в таванската стая на къщата, в един ъгъл зад тухлите, намерили сандъка й, за който никой не знаел, отворили го и извадили от него трупчето на новороденото и убито от нея детенце. В същия сандък намерили два скелета на родени по-преди от нея дечица и пак убити от нея в минутата на раждането, нещо, което тя си признала. Господа съдебни заседатели, това ли е майка на своите деца? Да, тя ги е родила, но майка ли им е тя? Ще се осмели ли някой от нас да произнесе над нея свещеното име майка? Да бъдем смели, господа съдебни заседатели, да бъдем дори дръзки, ние дори сме задължени да бъдем такива в настоящия миг и да не се страхуваме от някои думи и идеи, подобно на московските търговки, които се страхуват от «метала» и «жупела»[23]. Не, да докажем, напротив, че прогресът от последните години е досегнал и нашето развитие и да кажем направо: онзи, който ни е родил, не е още баща, а баща е, който ни е родил и е заслужил. О, разбира се, има и друго значение, друго тълкуване на думата баща, което изисква, щото баща ми, макар и изверг, макар и злодей към своите деца, да си остава все пак мой баща само защото ме е родил. Но това значение вече е, така да се каже, мистично, което не разбирам с ум, а мога да приема само на доверие или по-право на вяра, като много други неща, които не разбирам, но в които религията ми повелява да вярвам. Но в такъв случай това нека си остане извън областта на действителния живот. А в областта на действителния живот, който не само има своите права, но и налага велики задължения — в тази област ние, ако искаме да бъдем хуманни, християни, ако щете, трябва и сме длъжни да прокарваме убеждения само оправдани от разсъдъка и опита, прекарани през горнилото на анализа, с една дума, да действуваме разумно, а не безумно, като насън и в бълнуване, за да не нанесем вреда на човека, за да не измъчим и да не погубим човека. Ето, именно тогава това ще бъде истинско християнско дело, не само мистично, а разумно и вече истински човеколюбиво дело…“

На това място се чуха силни ръкопляскания от много места в залата, но Фетюкович чак размаха ръце, сякаш молеше да не го прекъсват и да го оставят да се доизкаже. Всичко веднага стихна. Ораторът продължи:

„Мислите ли вие, господа съдебни заседатели, че тези въпроси могат да отминат нашите деца, да речем, вече юноши, да речем, вече започнали да разсъждават? Не, не могат и нека не искаме от тях невъзможно въздържание! Видът на недостойния баща, особено сравнен с другите бащи, достойните, бащите на другите деца, негови връстници, неволно подсказва на юношата мъчителни въпроси. Отговарят му на тези въпроси бездушно: «Той те е родил, ти си негова кръв и затова си длъжен да го обичаш.» Юношата неволно се замисля: «Та нима той ме е обичал, когато ме е раждал — пита той, озадачен все повече и повече, — нима ме е родил заради мене: той не е подозирал нито мене, нито пола ми дори в онази минута, в минутата на страстта, може би разпалена от вино, и ми е предал може би само склонност към пиянство — това е цялото му благодеяние… Защо съм длъжен да го обичам — само защото ме е родил, а после цял живот не ме е обичал?» О, може би тези въпроси ви се виждат груби, жестоки, но не искайте от младия ум невъзможно въздържание: «Природата и през вратата да изпъждаш[24], тя през прозореца се връща», но най-главното, най-главното е да не се страхуваме от «метала» и «жупела» и да решим въпроса така, както предписва разумът и човеколюбието, а не както предписват мистичните понятия. Как именно да го решим? Ето така: нека синът се изправи пред баща си и ясно да попита самия него: «Тате, кажи ми: защо съм длъжен да те обичам? Тате, докажи ми, че съм длъжен да те обичам!» — и ако този баща може и е в състояние да отговори и да му докаже — ето това е истинското, нормалното семейство, което се утвърждава не само върху мистичния предразсъдък, а върху разумни, съзнателни и строго хуманни основи. В противен случай, ако бащата не докаже — тутакси край на това семейство: той не му е баща, а синът получава свобода и право занапред да смята баща си за чужд и дори за свой враг. Нашата трибуна, господа съдебни заседатели, трябва да бъде школа на истината и на твърдите понятия!“

Тук ораторът биде прекъснат от неудържими, почти бесни ръкопляскания. Разбира се, цялата зала не ръкопляскаше, но половината от залата все пак ръкопляскаше. Горе, където седяха дамите, се чуваха вопли и викове. Размахваха се кърпички. Председателят с всичка сила започна да звъни със звънеца. Той беше явно ядосан от поведението на залата, но все пак не посмя да „очисти“ залата, както заплаши преди малко: ръкопляскаха и размахваха кърпички към оратора дори сановниците, седнали отзад на специалните столове, старчетата със звезди на фраковете, така че когато шумът утихна, председателят се задоволи само с предишното най-строго обещание да „очисти“ залата, а тържествуващият и развълнуван Фетюкович продължи речта си:

„Господа съдебни заседатели, вие помните онази страшна нощ, за която така много се говори и днес; когато синът през стобора нахлул в къщата на баща си и застанал най-после лице срещу лице със своя родител — враг и оскърбител. Настоявам с всичка сила — не се е втурнал за пари в онази минута: обвинението в грабеж е нелепост, както вече изложих по-преди. И не за да убие, о, не, е нахлул там; да би имал преднамерено този умисъл, би се погрижил най-малкото поне от по-рано за оръжие, а медното чукало е грабнал инстинктивно, без сам да знае защо. Да речем, че е измамил баща си със знаците, да речем, че е проникнал при самия него — аз казах вече, че не вярвам нито за минута тази легенда, но добре, да я допуснем за момент! Господа съдебни заседатели, кълна ви се във всичко свято, ако това не беше баща му, а някой друг оскърбител, той, след като се втурне през стаите и се увери, че тази жена я няма в тази къща, щеше да избяга стремглаво, без да нанесе никаква вреда на съперника си, би го ударил, би го бутнал може би и нищо повече, защото не му е било до това, той е нямал време, необходимо му е било да знае къде е тя. Но бащата, бащата — о, за всичко е виновен само видът на бащата, омразника му от дете, неговия враг, неговия оскърбител, а сега — чудовищен съперник! Чувството на омраза го е обхванало неволно, неудържимо, нямало е време да се разсъждава: всичко е избухнало в един миг! Това е бил афект на безумие и побъркване, но и афект на природата, която отмъщава за своите вечни закони неудържимо и несъзнателно като всичко в природата. Но убиецът и тогава не го е убил — аз твърдя това, аз го казвам с пълен глас, — не, той само е замахнал с чукалото с негодуваща погнуса, без да желае да убие, без да знае, че ще убие. Да не е било това фатално чукало в ръцете му, той само е щял да пребие баща си може би, но не би го убил. Когато е избягал, той не е знаел дали е убит поваленият старец. Такова убийство не е убийство. Това убийство не е и отцеубийство. Не, убийството на такъв баща не може да бъде наречено отцеубийство. Таскова убийство може да бъде причислено към отцеубийството само от предразсъдък! Но станало ли е, станало ли е това убийство наистина, издигам аз глас към вас пак и пак из дълбините на душата си! Господа съдебни заседатели, ето ние ще го осъдим и той ще си каже: «Тези хора не направиха нищо за моята съдба, за възпитанието, за образованието ми, за да ме направят по-добър, за да ме направят човек. Тези хора не ме нахраниха и не ме напоиха, и мене голия в тъмницата не посетиха, и ето те ме изпратиха на каторга. Аз си платих всичко, сега нищо не им дължа и никому не съм длъжен по веки веков. Те са зли — и аз ще бъда зъл. Те са жестоки — и аз ще бъда жесток.» Ето какво ще каже той, господа съдебни заседатели! И кълна се: с вашето обвинение вие само ще го облекчите, ще облекчите съвестта му, той ще проклина пролятата от него кръв, а няма да съжалява за нея. Заедно с това вие ще погубите в него възможния все още човек, защото той ще си остане зъл и сляп за през цял живот. А искате ли да го накажете страшно, тежко, с най-ужасното наказание, каквото може да се измисли, но така че да спасите и възродите душата му навеки? Ако да, смажете го с вашето милосърдие! Вие ще видите, вие ще чуете как ще потръпне и ще се ужаси душата му: «Аз ли да приема тази милост, за мене ли толкова обич, аз ли съм достоен за нея!» — ето какво ще викне той. О, аз зная, зная това сърце, това диво, но благородно сърце, господа съдебни заседатели. То ще се преклони пред вашия подвиг, то жадува великия акт на любовта, то ще запламти и ще възкръсне навеки. Има души, които в своята ограниченост обвиняват целия свят. Но смажете тази душа с милосърдие, покажете й обич и тя ще прокълне своето дело, защото в нея има толкова добри заченки. Душата ще се разтвори и ще прозре колко е милосърден Бог и колко прекрасни и справедливи са хората. Него ще го ужаси, него ще го смаже разкаянието и безкрайният дълг, който му предстои отсега нататък. И той няма да каже тогава: «Аз си платих», а ще каже: «Аз съм виновен пред всички хора и от всички хора съм най-недостойният.» В сълзи на разкаяние и болезнено страдалческо умиление ще се провикне: «Хората са по-добри от мене, защото пожелаха не да ме погубят, а да ме спасят!» О, за вас е толкова лесно да направите това, този акт на милосърдие, защото при липсата на всякакви що-годе правдоподобни улики ще ви бъде твърде тежко да произнесете: «Да, виновен е.» По-добре да се пуснат десет виновни, отколкото да се накаже един невинен[25] — чувате ли, чувате ли този величав глас от миналото столетие на нашата славна история? Аз ли, нищожният, да ви напомням, че руският съд не е само наказание, но и спасение за съвършения човек! Нека другите народи да имат буква и наказание, ние имаме дух и смисъл, спасение и възраждане на погиналите. И ако е така, ако наистина е такава Русия и нейният съд, тогава — напред, Русия, и не ни плашете, о, не ни плашете с вашите бесни тройки, от които с омерзение се дърпали всички народи! Не бясна тройка, а величава руска колесница тържествено и спокойно ще стигне до целта. Във вашите ръце е съдбата на моя клиент, във вашите ръце е и съдбата на нашата руска правда. Вие ще я спасите, вие ще я защитите, вие ще докажете, че има кой да я запази, че тя е в добри ръце!“

XIV. Селяците не се дадоха

Така завърши Фетюкович и възторгът на слушателите, който избухна този път, беше неудържим като буря. Беше вече немислимо и да бъде въздържан: жените плачеха, плачеха и мнозина от мъжете, дори двама сановници проляха сълзи. Председателят се подчини и дори се позабави да звънне с камбанката: „Да се посегне на такъв ентусиазъм, би значило да се посегне на светиня“ — както крещяха после нашите дами. Самият оратор беше искрено покъртен. И ето, в такава минута още веднъж се вдигна „да обмени възражения“ нашият Иполит Кирилович. Загледаха го с омраза. „Как? Какво е това? И той смее да възразява!“ — зашепнаха дамите. Но дори да биха зашепнали дамите от цял свят, начело със самата прокурорша, съпругата на Иполит Кирилович, пак нямаше да могат да го спрат в този миг. Той беше блед, тръпнеше от вълнение; първите думи, първите фрази, които изрече, бяха дори непонятни; той се задъхваше, недоизговаряше думите, объркваше се. Ала скоро се оправи. От тази негова втора реч ще цитирам само няколко изречения.

„… Упрекват ни, че сме измисляли романи. А какво направи защитникът, ако не роман върху романа? Липсваха само стихове. Фьодор Павлович в очакване на любовницата си скъсва плика и го хвърля на пода. Казва се дори какво е говорил в този изумителен случай. Та мигар това не е поема? И къде е доказателството, че той е извадил парите, кой го е чул какво е говорил? Слабоумният идиот Смердяков, преобразен в някакъв байроновски герой, който отмъщава на обществото заради своята незаконороденост — нима това не е поема в байроновски стил? А синът, който нахлува при баща си и го убива, но в същото време не го убива, това вече дори не е и роман, не е поема, това е сфинкс, който говори с гатанки, които и сам, разбира се, не може да разгадае. Ако е убил — убил е, а как така, ако е убил, не е убил — кой ще го разбере? Заявява ни се след това, че нашата трибуна е трибуна на истината и на твърдите понятия и ето, от тази трибуна на «твърдите понятия» се разнася с клетва аксиомата, че да се нарече убийството на бащата отцеубийство, е само предразсъдък! Но ако отцеубийството е предразсъдък и ако всяко дете вземе да разпитва баща си: «Татко, защо трябва да те обичам?» — какво ще стане с нас, какво ще стане с основите на обществото, къде ще се дене семейството? Отцеубийството било, видите ли, само «жупелът» на московската търговка. Най-скъпоценните, най-свещените завети за предназначението и бъдещността на руския съд се представят изопачено и лекомислено, само и само да се постигне целта, да се получи оправдание за нещо, което не може да бъде оправдано. «О, смажете го с милосърдие» — възкликва защитникът, а престъпникът само това и чака и още утре всички ще видят колко смазан ще бъде той! Пък и не е ли твърде скромен защитникът, като иска само оправдаването на подсъдимия? Защо да не поиска да се учреди стипендия на името на отцеубиеца за увековечаване подвига му сред потомството и младото поколение? Поправят се Евангелието и религията: всичко това, видите ли, е гола мистика, а ето само тук е истинското християнство, проверено вече от анализа на разсъдъка и твърдите понятия. И ето, въздигат пред нас лъжеподобие на Христа! «С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери» — възкликва защитникът и в същия този миг изкарва, че Христос е заповядал да се мери със същата мярка, с която ви се отмерва — и това от трибуната на истината и твърдите понятия! Хвърляме един поглед в Евангелието едва в навечерието на речите си само за да блеснем с това, че познаваме все пак едно доста оригинално съчинение, което може да свърши работа и да послужи за ефект според нуждите, всичко е според нуждите! А Христос именно казва да не се прави така, да се предпазваме да правим така, защото злобният свят прави така, а ние трябва да прощаваме и да подлагаме бузата си, а не да отмерваме със същата мярка, с която ни мерят нашите оскърбители. Ето на какво ни е учил нашият Бог, а не че да се забранява на децата да убиват бащите си било предразсъдък! И няма да поправяме от катедрата на истината и твърдите понятия Евангелието на Бога нашего, когото защитникът удостоява да нарече само «разпнат човеколюбец», противно на цяла православна Русия, която му се моли: «Ты бо еси Бог наш!»…“

Тук председателят се намеси и сряза увлеклия се, като го помоли да не преувеличава, да не прекалява и пр., и пр., както говорят обикновено в такива случаи председателите. Пък и залата беше неспокойна. Публиката се вълнуваше, дори подвикваше от негодувание. Фетюкович дори и не възрази, той се качи на трибуната само за да изрече, с ръка на сърцето, няколко думи, изпълнени с достойнство. Той само леко и насмешливо подметна пак за „романите“ и „психологията“ и вмъкна в речта си на едно място: „Юпитере, ти се гневиш, значи, не си прав“, с което предизвика одобрителен и многократен смях у публиката, защото Иполит Кирилович никак не приличаше на Юпитер. А на обвинението, че разрешавал на младото поколение да убива бащите, Фетюкович с дълбоко достойнство отбеляза, че няма и да възразява. Относно пък „Христовото лъжеподобие“ и че не бил удостоил да назове Христа Бог, а го е нарекъл само „разпнат човеколюбец“, което „било противно на православието и не можело да се изрече от трибуната на истината и на твърдите понятия“ — Фетюкович загатна за „инсинуация“ и за това, че тръгвайки за насам, поне е смятал, че тукашната трибуна е гаранция против обвинения, „опасни за моята личност като гражданин и верноподаник…“ Но при тези думи председателят сряза и него и Фетюкович, като се поклони, завърши отговора си, придружен от всеобщия одобрителен шум в залата. А Иполит Кирилович, според мнението на нашите дами, беше „смазан навеки“.

После думата беше дадена на самия подсъдим. Митя стана, но говори малко. Той беше страшно уморен и телесно, и душевно. Привидната независимост и сила, с които се беше появил сутринта в залата, почти бяха изчезнали. Той сякаш преживя този ден нещо за цял живот, което го вразуми и го научи на нещо много важно, което по-рано не беше разбирал. Гласът му беше притихнал, той вече не крещеше както одеве. В думите му прозвуча нещо ново, смирено, победено и прекършено.

„Какво да кажа, господа съдебни заседатели? Моят съд настъпи, чувствувам Божията десница върху себе си. Край на безпътния човек! Но както на Бога се изповядвам, казвам и на вас: «За кръвта на баща си — не, не съм виновен!» За последен път повтарям: «Не съм аз убиецът!» Безпътен бях, но обичах доброто. Всеки миг се стремях да се поправя, а живях подобно на див звяр. Благодаря на прокурора, много неща ми каза за мене, които не знаех, но не е истина, че съм убил баща си — прокурорът греши! Благодаря и на защитника, плаках, като го слушах, но не е истина, че съм убил баща си, това не биваше и да се допуска! А на докторите не вярвайте, аз съм напълно с ума си, само ми е тежко на душата. Ако ме пощадите, ако ме пуснете, ще се помоля за вас. По-добър ще стана, давам дума, пред Бога я давам. А ако ме осъдите, сам ще строша над главата си шпагата, а след като я строша, ще целуна отломките! Но пощадете ме, не ме лишавайте от моя Бог, аз се познавам: ще възроптая! Тежко ми е на душата, господа… пощадете ме!“

Той почти падна на мястото си, гласът му пресекна, едва произнесе последното изречение. После съдът пристъпи към поставяне на въпросите и поиска заключението на страните. Но няма да описваме подробностите. Най-после съдебните заседатели станаха, за да се оттеглят на съвещание. Председателят беше много уморен и затова им каза много слабо напътствено слово: „Бъдете безпристрастни, не се влияйте от красноречивите думи на защитата, но все пак претеглете всичко, помнете, че върху вас лежи тежка отговорност“, и прочие, и прочие. Съдебните заседатели се оттеглиха и заседанието се прекъсна. Можеха да станат, да се поразтъпчат, да разменят натрупаните впечатления, да хапнат в бюфета. Беше доста късно, вече към един часа след полунощ, но никой не си отиваше. Всички бяха така напрегнати и настроени, че не им беше до почивка. Всички чакаха със замрели сърца, макар че впрочем не всички бяха със замрели сърца. Дамите бяха само в истерично нетърпение, но сърцата им бяха спокойни: „Оправданието е неминуемо.“ Те до една се готвеха за ефектната минута на общия ентусиазъм. Признавам, и в мъжката половина на залата имаше извънредно много уверени в неминуемото оправдание. Едни се радваха, други пък се мръщеха, а някои чисто и просто се бяха оклюмали: не им се щеше оправдание! Самият Фетюкович беше твърдо уверен в успеха. Той беше обграден, приемаше поздравления, ласкаеха го.

— Има — казал той в една група, както разправяха после, — има едни невидими нишки, които свързват защитника със съдебните заседатели. Те се завързват и се предчувствуват още по време на речта. Аз ги почувствувах, те съществуват. Ще спечелим делото, бъдете спокойни.

— Ами какво ли ще кажат сега нашите селяци? — издума един свъсен, дебел и сипаничав господин, крайградски помешчик, който се включи в една група разговарящи господа.

— Не, не са само селяци. Там има четирима чиновници.

— Да, чиновници — издума, приближавайки, един член от окръжния съвет.

— А вие познавате ли Назариев, Прохор Иванович, онзи търговец с медала, съдебния заседател?

— Защо?

— Ум море е той.

— Ама все мълчи.

— Че мълчи — мълчи, но толкова по-добре. Не да го учи някакъв си петербургчанин, той самият цял Петербург ще научи. Цели дванадесет деца, представяте ли си!

— Но, моля ви се, нима няма да го оправдаят? — викаше в друга група един от нашите млади чиновници.

— Ще го оправдаят сигурно — чу се решителен глас.

— Срамно, позорно би било да не го оправдаят! — възклицаваше чиновникът. — Дори да го е убил, та има бащи и бащи! И най-после той е бил в такова изстъпление… Той наистина може само да е замахнал с чукалото и онзи да се е повалил. Лошото е само, че замесиха в тази работа и лакея. Това е просто смешен епизод. Аз на мястото на защитника бих казал направо: убил е, но не е виновен, и вървете по дяволите!

— Че той така и направи, само „вървете по дяволите“ не каза.

— Не, Михаил Семьонич, почти го каза — подхвана трето гласче.

— Моля ви се, господа, нали оправдаха тук на Велики пости една актриса, която беше прерязала гърлото на законната жена на любовника си.

— Но не беше я дозаклала.

— Все едно, все едно, почнала да я коли!

— Ами за децата как го каза, а? Великолепно!

— Великолепно.

— Е, ами за мистиката, за мистиката, а?

— Стига за мистиката — викна друг някой, — помислете за Иполит, за съдбата му от днес нататък! Още утре неговата прокурорша ще му издере очите заради Митенка!

— А тя тук ли е?

— Къде ти тук! Да беше тук, още тук щеше да му ги издере. Седи си в къщи, има зъбобол. Хе-хе-хе!

— Хе-хе-хе!

В трета група:

— Митенка може и да го оправдаят!

— Току-виж, утре целият „Столичен град“ гръмнал, десет дни ще пиянствува.

— Ех, дяволска работа!

— Дяволът си е дявол, без дявол не е минало, къде да е, ако не тук!

— Господа, красноречието си е красноречие. Но не бива пък да се трошат главите на бащите с кантари. Че тъй докъде ще стигнем!

— А колесницата, колесницата, помните ли?

— Да, от талигата направи колесница.

— А утре от колесницата талига, „според нуждите, всичко според нуждите“.

— Ловки хора се навъдиха. Има ли правда у нас, в Русия, господа, или никаква я няма?

Но звънна камбанката. Съдебните заседатели се съвещаваха точно един час — ни повече, ни по-малко. Възцари: се дълбоко мълчание, щом публиката си седна пак по местата. Помня как влязоха в залата съдебните заседатели. Най-после! Няма да цитирам въпросите по точки, пък и съм ги забравил. Помня само отговора на първия и главен въпрос на председателя, тоест „убил ли е с цел грабеж предумишлено?“ (текста не помня). Всичко замря. Главният съдебен заседател, именно онзи чиновник, който беше най-младият от всички, високо и ясно сред мъртвата тишина в залата обяви:

— Да, виновен е!

И после по всички точки се зареди все същото: виновен, да виновен, и то почти без ни най-малко снизхождение! Такова нещо вече никой не очакваше, поне за снизхождението почти всички бяха сигурни. Мъртвата тишина в залата не се нарушаваше, всички буквално като че се бяха вкаменили — и онези, които жадуваха осъждане, и онези, които жадуваха оправдание. Но това беше само в първия миг. После настъпи страшен хаос. От мъжката публика мнозина се оказаха много доволни. Някои просто потриваха ръце, без да крият радостта си. Недоволните бяха като смазани, вдигаха рамене, шепнеха помежду си, но като че все още без да разбират какво става. Но, Боже мой, какво стана с нашите дами! Мислех, че ще вдигнат бунт. Най-напред те сякаш не повярваха на ушите си. И изведнъж из цялата зала се чуха възклицания: „Но какво е това! Какво е пък това!“ Те наскачаха от местата си. Струваше им се навярно, че всичко това веднага може пак да се промени и оправи. В този миг изведнъж стана Митя и извика с някакъв раздиращ вопъл, прострял ръце пред себе си:

— Кълна се в Бога и в Страшния му съд, не съм виновен за кръвта на баща си! Катя, прощавам ти! Братя, приятели, пощадете другата!…

Той не се доизказа и зарида високо, с глас, страшно, с някакъв несвой, нов, неочакван глас, който Бог знае откъде му дойде изведнъж. На галерията горе, в най-задния ъгъл, се чу остър женски вопъл: беше Грушенка. Тя се беше примолила още одеве на някого и пак я бяха пуснали в залата, още преди почването на съдебните прения. Митя бе изведен. Произнасянето на присъдата се отложи за утре. Цялата зала се вдигна в суматоха, но аз повече не чаках и не слушах. Запомних само няколко възклицания, когато бях вече до вратата, при изхода.

— Не му мърдат двадесет години[26] в рудниците.

— Толкова.

— Да, нашите селяци не се дадоха!

— И заклаха нашия Митенка!

 

Край на четвърта и последна част

Бележки

[1] … и най-големият му син… — В същност става дума за Иван, който е средният син. „Трябва да отбележим, че Митя по възраст е най-голям, но в идеен план мястото му е между Иван и Альоша.“ Иван и Альоша са полюси. „И така, единият брат е атеист. Отчаяние. Другият — изцяло фанатик. Третият — бъдещото поколение, живата сила, новите хора.“ (Достоевский, т.16, стр.16) Характеристиката на бъдещите герои в последния роман се дава тук от гледна точка на идейната им позиция. Единият (впоследствие Иван) е атеист, другият (Альоша) е вярващ. Третият (Митя) няма идейна позиция и това не е случайно. На него („живата сила, новите хора“) му се предоставя само правото да избере единия път от двата възможни. Да напомним, че в същия дух е изказването на прокурора в „Братя Карамазови“: „В противоположност на «европеизма» и на «народните начала» на братята си той (Митя) сякаш изразява непосредствената Русия…“ В същност Митя е средният брат.

Очевидно желание да доближи полюсите в максимална близост кара Достоевски да направи Иван и Альоша едноутробни братя. Стремежът да се представи изборът на Митя като авторитетно обективен подбужда автора подчертано да отдели този герой от двамата други синове на Фьодор Павлович. Но втората цел (Митя да бъде поставен между тях), макар и сякаш несъвместима с първата, също е постигната тук.

Това се получава благодарение на странните, но много характерни „грешки“, които допускат героите на романа, когато говорят за братя Карамазови. (В. В. Ветловская, Позтика романа „Братья Карамазовы“, Наука, Л., 1977, с. 194) — Бел. С.Б.

[2] … „да види райските врати“… — Неточен цитат от Апокалипсиса (Откровение на св. Йоан Богослов 4; 1).

[3] Запомни добре, NB (лат.). — т.е. забележка, на която да се обърне особено внимание.

[4] … някакъв хернутер или „моравски брат“… — Хенхутери (нем. — Herrnhuter) — членове на протестантско братство през 18 в. с цели от нравствено естество. Моравски братя (Чешки братя) — чешка реформационна черковна общност, създадена след поражението на хуситското движение (1457). Проповядват непротивене на злото; след поражението на чешкото въстание 1618—20 г. са жестоко преследвани и възстановяват дейността си през 19 в. — Бел. С.Б.

[5] Бог-отец (нем.).

[6] Бог-отец. — Бог-син (нем.).

[7] Бог-син. — Бог-дух свети (нем.).

[8] Пък и изобщо, когато започнаха свидетелите à décharge… — Свидетели на обвиняемия, които се извикват за установяване смекчаващи вината обстоятелства (фр. юр. термин). — Бел. С.Б.

[9] … „Да река — рипам“… — В оригинала: „Захоцу — вскоцу, захоцу — не вскоцу“… — Разпространен мотив в руските сватбени песни. — Бел. С.Б.

[10] Имате ли вода, или не, дайте ми да пия… — Има се пред вид евангелския мотив за „живата вода“ на християнската истина и любов. — Бел. С.Б.

[11] Дяволът вече не съществува (фр.).

[12] … и тогава той нададе голям вик. — В случая се използува библейски израз, означаващ човек, обладан от бесове — вж. напр. Деяния на светите Апостоли (8; 6—7): „нечисти духове с голям вик излизаха от мнозина“. — Бел. С.Б.

[13] Шедьовър (фр.).

[14] … „той между нас живя“ — първият стих от посветеното на Мицкевич стихотворение на Пушкин (прев. Р. Ралин). — Бел. С.Б.

[15] Великият писател от предшествуващата епоха във финала на най-великото от произведенията си… — Н. В. Гогол, „Мъртви души“. — Бел. С.Б.

[16] … „подобно слънце в малка капка“… — Цитат от одата на Г. Державин „Бог“. — Бел. С.Б.

[17] … après moi le déluge, „След мен и потоп“ (фр.) — израз, приписван на Людовик XI (Луи XI) или маркиза де Помпадур. — Бел. С.Б.

[18] … „да порази душите, изпълнен с тайна сила“. — По стихотворението „Отговор на анонима“ от Пушкин (прев. Н. Фурнаджиев). — Бел. С.Б.

[19] Но може би в подземията на Удолфския замък, господа? — «Мистериите на Удолфо» — популярен по това време в Русия роман от английската писателка Ан Радклиф (1764—1823). — Бел. С.Б.

[20] „Аз есмь пастир добри…“ — „Аз съм добрият пастир: добрият пастир полага душата си за овците…“ (Йоан 10; 11) — Бел. С.Б.

[21] „Бащи, не дразнете децата си“… — Неточен цитат от Послание на св. ап. Павел до Колосяни: „Бащи, не дразнете чедата си, за да не паднат духом“ (3; 21). Защитникът съзнателно пропуска думите, които непосредствено предхождат цитираните; „Деца, бъдете във всичко послушни на родителите си, защото това е благоугодно Господу“ (3; 20). — Бел. С.Б.

[22] Vivos voco!, „Призовавам живите!“ (лат.)— Първите думи от епиграфа на Шилер към „Песен за камбаната“ (Призовавам живите. Оплаквам мъртвите. Пречупвам мълниите). — Бел. С.Б.

[23] … които се страхуват от „метала“ и „жупела“. — Има се предвид драмата на Островски „Тежки дни“ (д.2, к.2), където се обсъждат някои „ужасни“ думи, срещани в книгите, напр. „презрян метал“, „огън и жупел“ и пр. — Бел. С.Б.

[24] „Природата и през вратата да изпъждаш…“ — Лафонтен, „Котката, превърната в жена“:

На навика е силата такава (…),

затвориш ли му портата на свойта къща,

той през прозореца се връща.

(Прев. Ат. Далчев и Ал. Муратов)

Бел. С.Б.

[25] По-добре да се пуснат десет виновни, отколкото да се накаже един невинен… — Почти дословно цитирани думи на Петър I от неговия Воински устав.

[26] Не му мърдат двадесет години… — Достоевски посочва този срок, защото такава е била присъдата на прототипа на Митя, прапоршчика Илински, осъден поради лъжливо обвинение в убийство. В Митиния случай обаче присъдата би трябвало да бъде доживотна каторга поради липса на смекчаващи вината обстоятелства. — Бел. С.Б.