Включено в книгата
Оригинално заглавие
Братья Карамазовы, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 78 гласа)

По-долу е показана статията за Братя Карамазови от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Братя Карамазови.

Братя Карамазови
Бра́тья Карама́зовы
Първата страница от първото издание на романа
Първата страница от първото издание на романа
Автор Фьодор Михайлович Достоевски
Първо издание 1879-1880 г.
Руска империя
Издателство „Русский вестник“
Оригинален език руски
Жанрове Философски роман
Семейна сага
Вид роман
Поредица Петокнижие
Предходна „Юноша“

Издателство в БГ 1892 – Васил Юрданов (Шумен)
Преводач Васил Юрданов (1892)

бележки
  • първо издание на български език от 1892 г. в Шумен
Братя Карамазови в Общомедия

„Братя Карамазови“ (на руски: Бра́тья Карама́зовы) е роман на руския писател Фьодор Достоевски, публикуван през годините 1879-1880 в списание „Руски вестник“. Творбата е последната книга на знаменития автор, считана за неговото най-добро произведение и един от големите шедьоври на световната литература.

Книгата е философски роман, разглеждащ етически проблеми като Бог, свободата на волята и морала. Действието се развива в Русия от XIX век, като мястото на дейстивето има сходства със Старая Руса, където е написана по-голямата част от текста.

По произведението на Достоевски са направени редица филми, сериали и театрални пиеси, базирани или вдъхновени частично от първоизточника. Известната американска трупа „Летящите Братя Карамазови“, занимаващи се с жонглиране и комични изпълнения, взимат името си от руския роман.

Сюжет

Историята се върти около трима братя, всеки от тях с коренно различен характер: най-големият – Дмитрий Карамазов е безразсъден и буен войник, Иван Карамазов е циничен интелектуалец, а Альоша Карамазов религиозно и добродушно момче, който желае да влезе в манастир, под наставленията на своя старец Зосима. Баща на тримата е Фьодор Карамазов, който влиза в остра разправа с Димитрий заради наследството си. Буйният младеж се заканва публично, че ще убие баща си. Когато старецът умира изненадващо и мистериозно, всички обвинения падат върху Дмитрий. Истинският виновник на подлото деяние обаче се оказва Павел Фьодорович Смердяков – прислужник и незаконен син на Фьодор Карамазов. Смердяков признава за своето престъпление на Иван Карамазов, от чиито нихилистични концепции се повлиява да извърши злото деяние. След изповедта убиецът се самоубива.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

  • Фьодор Павлович Карамазов – заможен помешчик, баща на Дмитрий, Иван и Алексей. Жени се два пъти: първия за Аделаида Ивановна, от която е първият му син. Описан е налудничав и развратен старец, който води пиянски и сладострастен живот. Държи се абсурдно и шутовски, но чрез хитрост успява да урежда имотите и парите си. Изключително алчен и сребролюбив, готов на измами и изнудвания, за да се добере до голяма сума пари или богати имоти. Започва като беден помешчик. Избягва и се жени за богата наследница от дворянския род Миусови само заради паричните облаги. Успява да вземе от нея известна сума пари, преди да се разделят. Загива трагично и неясно.
  • Дмитрий Фьодорович Карамазов – първи син на Фьодор Крамазов от първия му брак с Аделаида Ивановна.
  • Иван Фьодорович Карамазов – втори син на Фьодор Карамазов и първи от втория му брак.
  • Алексей Фьодорович Карамазов – трети син на Фьодор Карамазов и втори от втория му брак.
  • Аделаида Ивановна Миусова – първата съпруга на Фьодор Павлович и майка на Дмитрий Фьодарович. Красавица, произхождаща от дворянския род Миусови. Аделаида е буйна и своенравна девойка, надарена със забележителна физическа сила. Избягва и се жени за Фьодор не по любов, а като израз на бунт към установените норми на обществото. Веднага след отвличането Миусова разбира, че мрази новия си мъж. Брачния им живот е напрегнат, изпълнен с множество скандали. Говори си, че самата тя често пребивала Карамазов. Нещастният съвместен живот приключва с бягството на Миусова с един обеднял учител-семинарист в Петербург, където след време умира при неизяснени обстоятелства.

Стил на писане

Историята в „Братя Карамазови“ се разказва от измислен безименен персонаж, който живее в същия град, обитаван от семейство Карамазови. Сюжетът включва много ретроспекции, странични истории и пасажи, посветени изцяло на даден образ от романа. Известна част от книгата е главата „Великият инквизитор“, разказана от Иван на Альоша, която заживява свой живот като разказ, отделен от обемната творба.

Външни препратки

Епилог

I. Проектите да се спаси Митя

На петия ден след процеса на Митя много рано сутринта, още преди девет часа, при Катерина Ивановна дойде Альоша, за да уговорят окончателно една важна за двамата работа и да й предаде една поръка, която имаше освен това за нея. Тя седеше и разговаряше с него в същата стая, където някога бе посрещнала Грушенка; а в съседната стая лежеше в тежка нервна криза и в безсъзнание Иван Фьодорович. Катерина Ивановна тутакси подир оная сцена в съда бе наредила да пренесат болния и изгубил съзнание Иван Фьодорович в нейната къща като пренебрегна всякакви бъдещи и неизбежни приказки в обществото и неговото недоволство. Едната от двете й сродници, които живееха с нея, замина за Москва веднага подир сцената в съда, а другата остана. Но да бяха заминали и двете, Катерина Ивановна нямаше да промени решението си и щеше да остане да се грижи за болния и да бди над него денонощно. Лекуваха го Варвински и Херценщубе; а московският лекар се върна в Москва, като отказа да изкаже предвижданията си относно възможния изход на болестта. Двамата останали доктори, макар да окуражаваха Катерина Ивановна и Альоша, личеше, че още не могат да дадат сигурна надежда. Альоша навестяваше болния си брат два пъти дневно. Но този път той имаше една особена, много главоболна работа и предчувствуваше колко ще му е трудно да заговори за нея, а освен това много бързаше: имаше и друга неотложна работа същата тази сутрин на друго място и трябваше да побърза. Те разговаряха вече от четвърт час. Катерина Ивановна беше бледа, много уморена и в същото време в извънредно болезнена възбуда: тя предчувствуваше за какво беше дошъл при нея сега Альоша.

— За неговото решение не се безпокойте — рече тя на Альоша с твърда настойчивост. — Така или иначе, пак ще стигне до този изход: трябва да бяга! Този нещастник, този герой на честта и съвестта — не оня, не Дмитрий Фьодорович, а този, който лежи там и който се пожертвува за брат си — прибави Катя с пламнали очи, — той отдавна ми съобщи целия план за бягството. Вие знаете, той вече беше установил връзка… Аз вече бях ви съобщила това-онова… Вижте какво, това ще стане по всяка вероятност на третия етап оттука, когато поведат групата заточеници за Сибир. О, има още време дотогава. Иван Фьодорович вече беше ходил при началника на третия етап. Само не се знае кой ще бъде началник на групата, пък и не може да се научи предварително. Утре може би ще ви покажа подробно целия план, който Иван Фьодорович ми остави вечерта преди пренеса за всеки случай… То беше точно тогава, когато, нали помните, една вечер ни заварихте скарани: той вече слизаше по стълбите, а аз, като ви видях, настоях да се върне — помните ли? Знаете ли защо се бяхме скарали тогава?

— Не, не знам — каза Альоша.

— Разбира се, той тогава скри от вас: именно заради този план за бягството. Още три дни преди това ми беше открил всичко най-важно — и тогава започнахме да се караме и оттогава се карахме и през трите тези дни. Скарахме се, защото, когато той ми съобщи, че в случай, че го осъдят, Дмитрий Фьодорович ще избяга в чужбина с оная твар, аз изведнъж се разгневих — не мога да ви кажа защо, и аз не знам защо… О, разбира се, заради онази твар, заради онази твар тогава се разгневих, и то именно задето и тя ще избяга в чужбина заедно с Дмитрий! — извика изведнъж Катерина Ивановна и устните й затрепериха от яд. — Иван Фьодорович, щом видя тогава, че се ядосах така заради онази твар, веднага помисли, че ревнувам Дмитрий от нея и че следователно все още продължавам да го обичам. И така стана тогава първото скарване. Аз не исках да давам обяснения, не можех да моля за прошка; тежко ми беше, че такъв човек може да ме заподозре в същата любов към онзи… И то след като аз самата много по-рано бях му казала направо, че не обичам Дмитрий, а единствено него! Аз от злоба към тая твар му се разгневих. След три дни, знаеш, същата вечер, когато дойдохте и вие, той ми донесе един запечатан плик и поръча да го отворя веднага, ако нещо му се случи. О, той предвиждаше болестта си! Откри ми, че пликът съдържа подробности за бягството, и в случай, че той умре или опасно се разболее, аз да спася Митя. Остави ми веднага и пари, почти десет хиляди рубли — същите ония, за които прокурорът е научил от някого, че е пращал да се обменят, и ги спомена в речта си. Изведнъж страшно ме изненада, че Иван Фьодорович, макар че все още ме ревнува и все още е убеден, че обичам Митя, не се е отказал обаче от мисълта да спаси брат си, и при това на мен, на самата мен поверява това спасение! О, това беше саможертва! Не, вие такова самопожертвование не можете изцяло да проумеете, Алексей Фьодорович! Аз исках просто да му падна в краката от благоговение, но като си помислих изведнъж, че той ще вземе това за радост от моя страна, дето Митя ще бъде спасен (а той непременно щеше да си го помисли), толкова се ядосах само от възможността за такава несправедлива мисъл от негова страна, че пак се разгневих и наместо да целувам нозете му, пак му направих сцена! О, аз съм нещастна! Такъв ми е характерът — ужасен, нещастен характер! О, вие ще видите: аз ще направя така, ще докарам нещата пак дотам, че и той да ме остави заради някоя друга, с която се живее по-лесно, както Дмитрий, но тогава… не, тогава вече няма да го понеса, ще се самоубия! А когато вие влязохте оная вечер и аз ви повиках, а на него казах да се върне, така се разгневих за оня омразен, презрителен поглед, с който ме погледна изведнъж, че — помните ли — почнах да ви крещя, че той, само той ме е убедил, че брат му Дмитрий е убиец! Аз нарочно го клеветях, за да го нараня още веднъж, а той никога, никога не ме е убеждавал, че брат му е убиец, напротив, аз, аз самата го уверявах! О, за всичко, за всичко е виновен този мой бяс! Аз, аз му разиграх онази проклета сцена в съда! Той искаше да ми докаже, че е благороден и че макар да обичам брат му, той въпреки това няма да го погуби от мъст и ревност. И ето, излезе пред съда… Аз съм причината за всичко, само аз съм виновна!

Никога Катя не беше правила такива признания пред Альоша и той почувствува, че тя е стигнала до онази степен на непоносимо страдание, когато и най-гордото сърце с болка разбива гордостта си и пада, победено от скръбта. О, Альоша знаеше в още една ужасна причина за нейната сегашна мъка, колкото и да я скриваше тя от него през всички тези дни след осъждането на Митя; но кой знае защо, щеше много да го заболи, ако тя би се решила толкова да падне;, че да заговори с него сега, в този миг, и за тази причина. Тя страдаше заради своето „предателство“ в съда и Альоша предчувствуваше, че съвестта я подтиква да го признае именно пред него, пред Альоша, със сълзи, с писъци, с истерия, с тръшкане на пода. Но той се страхуваше от тая минута и искаше да пощади страдащата. Толкова по-трудно ставаше поръчението, с което беше дошъл. Той пак заговори за; Митя.

— Нищо, нищо, за него не се бойте! — упорито и остро започна пак Катя. — Всичко това при него е само временно, аз го познавам, аз познавам прекалено добре това сърце… Бъдете сигурен, че ще се съгласи да бяга. И най-вече това няма да стане веднага; той ще има време да се реши. Иван. Фьодорович дотогава ще оздравее и лично ще се заеме с тези неща, така че аз няма да се меся в нищо. Не се безпокойте, той ще се съгласи да бяга. Че той вече е съгласен: може ли да се раздели със своята твар? А в Сибир няма да я пуснат да отиде, така че как няма да бяга. Той главно се бои от вас, бои се, че вие няма да одобрите това бягство в нравствено отношение, но вие трябва великодушно да му го позволите, ако е толкова необходима вашата санкция — прибави Катя с яд. Тя помълча и се усмихна криво.

— Той там приказва — подзе тя пак — за някакви химни, за кръста, който трябвало да понесе, за дълг някакъв, аз помня, тогава Иван Фьодорович ми разправя много затова и да знаете как говореше! — изведнъж извика Катя с неудържимо чувство. — Да знаете как обичаше този нещастник в минутата, когато ми разправяше за него, и как го мразеше може би в същата минута! А аз, о, аз приех тогава разказа му и сълзите му с горделива усмивка! О, твар! Аз съм твар, аз! Аз му докарах това нервно разстройство! А онзи, осъденият — нима е готов за страдание — завърши нервно Катя, — пък и човек за страдание ли е! Такива като него никога не страдат!

Вече някакво чувство на омраза и гнусливо презрение, прозвуча в тези думи. А в същност именно тя го беше предала. „Кой знае, може би защото се чувствува така виновна пред него, затова понякога го мрази“ — помисли си Альоша. Искаше му се това да е само „понякога“. В последните думи на Катя той долови предизвикателство, но не му отговори.

— Аз ви повиках днес именно за това, да ми обещаете, че ще го придумате. Или и според вас бягството ще бъде нечестно, недоблестно или какво още… нехристиянско, а? — добави Катя с още по-голямо предизвикателство.

— Не, напротив. Аз ще му кажа всичко… — измънка Альоша. — Той ви вика днес да дойдете при него — внезапно изтърси той и твърдо я погледна в очите. Тя потръпна цяла и леко се отдръпна от него на канапето.

— Мене… нима е възможно? — пошепна тя и пребледня.

— Възможно е и трябва! — настойчиво и цял оживен подзе Альоша. — Вие сте му много необходима, именно сега. Аз нямаше да ви заговоря за това и да ви измъчвам преждевременно, ако не беше необходимо. Той е болен, той е като побъркан, все моли да отидете. Не ви вика да се помирявате, само да отидете и да се покажете на прага. Много се е променил оттогава. Разбира как безкрайно е виновен пред вас. Няма да ви иска прошка: „Невъзможно е да ми се прости“ — казва той самият, а иска само да се покажете на прага…

— Вие изведнъж ме… — пошепна Катя — всички тези дни все предчувствувах, че ще дойдете с това… Знаех, че той ще ме повика!… Но невъзможно е!

— Макар и невъзможно, направете го. Помислете, той за пръв път е потресен колко ви е оскърбил, за пръв път в живота си, никога не го е разбирал толкова дълбоко. Той казва: ако тя откаже да дойде, „цял живот вече ще бъда нещастен“. Чувате ли: осъденият на двадесет години каторга се готви още да бъде щастлив — не ви ли е жал? Помислете: вие ще посетите един невинно унищожен — изрече Альоша предизвикателно, — неговите ръце са чисти, те не са опръскани с кръв! Заради безкрайното негово бъдещо страдание го посетете сега! Идете, изпратете го в мрака… изправете се на прага — само това… Та вие сте длъжна длъжна те да го направите! — завърши Альоша, подчертавайки с неимоверна сила думата „длъжна“.

— Длъжна съм, но… не мога — сякаш изстена Катя, — той ще ме гледа… не мога.

— Вашите очи трябва да се срещнат. Как ще живеете цял живот, ако не се престрашите сега?

— По-добре да страдам цял живот.

— Вие сте длъжна да отидете, вие сте длъжна да отидете — пак неумолимо подчерта Альоша.

— Но защо днес, защо сега?… Не мога да оставя болния…

— За една минута можете, то ще бъде само за една минута. Ако не отидете, той ще се поболее. Не ви лъжа, съжалете го!

— Мене ме съжалете! — горчиво го упрекна Катя и заплака.

— Значи, ще отидете! — продума твърдо Альоша, като видя сълзите й. — Аз отивам да му кажа, че сега ще дойдете.

— Не, за нищо на света не му казвайте! — извика уплашена Катя. — Аз ще отида, но не му казвайте предварително, защото ще отида, но може би няма да вляза… Още не знам…

Гласът й пресекна. Тя едва дишаше. Альоша стана да си върви.

— Ами ако срещна някого там? — изведнъж проговори тихо тя и пак пребледня цялата.

— Затова именно трябва още сега, за да не срещнете никого. Никой няма да има, истина ви казвам. Ще ви чакаме — настойчиво завърши той и излезе от стаята.