Включено в книгата
Оригинално заглавие
Братья Карамазовы, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 78 гласа)

По-долу е показана статията за Братя Карамазови от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Братя Карамазови.

Братя Карамазови
Бра́тья Карама́зовы
Първата страница от първото издание на романа
Първата страница от първото издание на романа
Автор Фьодор Михайлович Достоевски
Първо издание 1879-1880 г.
Руска империя
Издателство „Русский вестник“
Оригинален език руски
Жанрове Философски роман
Семейна сага
Вид роман
Поредица Петокнижие
Предходна „Юноша“

Издателство в БГ 1892 – Васил Юрданов (Шумен)
Преводач Васил Юрданов (1892)

бележки
  • първо издание на български език от 1892 г. в Шумен
Братя Карамазови в Общомедия

„Братя Карамазови“ (на руски: Бра́тья Карама́зовы) е роман на руския писател Фьодор Достоевски, публикуван през годините 1879-1880 в списание „Руски вестник“. Творбата е последната книга на знаменития автор, считана за неговото най-добро произведение и един от големите шедьоври на световната литература.

Книгата е философски роман, разглеждащ етически проблеми като Бог, свободата на волята и морала. Действието се развива в Русия от XIX век, като мястото на дейстивето има сходства със Старая Руса, където е написана по-голямата част от текста.

По произведението на Достоевски са направени редица филми, сериали и театрални пиеси, базирани или вдъхновени частично от първоизточника. Известната американска трупа „Летящите Братя Карамазови“, занимаващи се с жонглиране и комични изпълнения, взимат името си от руския роман.

Сюжет

Историята се върти около трима братя, всеки от тях с коренно различен характер: най-големият – Дмитрий Карамазов е безразсъден и буен войник, Иван Карамазов е циничен интелектуалец, а Альоша Карамазов религиозно и добродушно момче, който желае да влезе в манастир, под наставленията на своя старец Зосима. Баща на тримата е Фьодор Карамазов, който влиза в остра разправа с Димитрий заради наследството си. Буйният младеж се заканва публично, че ще убие баща си. Когато старецът умира изненадващо и мистериозно, всички обвинения падат върху Дмитрий. Истинският виновник на подлото деяние обаче се оказва Павел Фьодорович Смердяков – прислужник и незаконен син на Фьодор Карамазов. Смердяков признава за своето престъпление на Иван Карамазов, от чиито нихилистични концепции се повлиява да извърши злото деяние. След изповедта убиецът се самоубива.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

  • Фьодор Павлович Карамазов – заможен помешчик, баща на Дмитрий, Иван и Алексей. Жени се два пъти: първия за Аделаида Ивановна, от която е първият му син. Описан е налудничав и развратен старец, който води пиянски и сладострастен живот. Държи се абсурдно и шутовски, но чрез хитрост успява да урежда имотите и парите си. Изключително алчен и сребролюбив, готов на измами и изнудвания, за да се добере до голяма сума пари или богати имоти. Започва като беден помешчик. Избягва и се жени за богата наследница от дворянския род Миусови само заради паричните облаги. Успява да вземе от нея известна сума пари, преди да се разделят. Загива трагично и неясно.
  • Дмитрий Фьодорович Карамазов – първи син на Фьодор Крамазов от първия му брак с Аделаида Ивановна.
  • Иван Фьодорович Карамазов – втори син на Фьодор Карамазов и първи от втория му брак.
  • Алексей Фьодорович Карамазов – трети син на Фьодор Карамазов и втори от втория му брак.
  • Аделаида Ивановна Миусова – първата съпруга на Фьодор Павлович и майка на Дмитрий Фьодарович. Красавица, произхождаща от дворянския род Миусови. Аделаида е буйна и своенравна девойка, надарена със забележителна физическа сила. Избягва и се жени за Фьодор не по любов, а като израз на бунт към установените норми на обществото. Веднага след отвличането Миусова разбира, че мрази новия си мъж. Брачния им живот е напрегнат, изпълнен с множество скандали. Говори си, че самата тя често пребивала Карамазов. Нещастният съвместен живот приключва с бягството на Миусова с един обеднял учител-семинарист в Петербург, където след време умира при неизяснени обстоятелства.

Стил на писане

Историята в „Братя Карамазови“ се разказва от измислен безименен персонаж, който живее в същия град, обитаван от семейство Карамазови. Сюжетът включва много ретроспекции, странични истории и пасажи, посветени изцяло на даден образ от романа. Известна част от книгата е главата „Великият инквизитор“, разказана от Иван на Альоша, която заживява свой живот като разказ, отделен от обемната творба.

Външни препратки

Част първа

Книга първа
Историята на едно „семейство“

I. Фьодор Павлович Карамазов

Алексей Фьодорович Карамазов беше третият син на помешчика от нашата околия Фьодор Павлович Карамазов, толкова известен на времето (а и сега още споменаван тук) покрай трагичната си и загадъчна смърт точно преди тринадесет години, за която ще разкажа, когато му дойде ред. А сега ще кажа за този „помешчик“ (както го наричаха при нас, макар че цял живот почти никак не беше живял в имението си) само това, че беше странен тип човек, който обаче се среща доста често, именно тип на човек не само нищожен и развратен, но заедно с това и загубен — обаче от ония загубени хора, които прекрасно умеят да уреждат имуществените си въпроси и комай само тях. Фьодор Павлович например беше започнал почти от нищо, беше съвсем дребен помешчик, обикаляше чуждите трапези, все гледаше да е на прехрана някъде, а същевременно в момента на смъртта му у него се намериха към сто хиляди рубли суха пара. И в същото време той все пак през целия си живот остана един от най-загубените смахнати в цялата ни околия. Пак ще повтаря: не става дума за глупост — повечето от тия налудничави хора са доста умни и хитри, — те са именно загубени, и то по един особен, национален начин.

Той беше два пъти женен и имаше трима синове — най-големият, Дмитрий Фьодорович, от първата съпруга, а другите двама, Иван и Алексей — от втората. Първата жена на Фьодор Павлович беше от доста богатия и знатен род на дворяните Миусови, също помешчици от нашата околия. Как се беше случило, че момиче със зестра, пък и красиво, и на това отгоре от ония живи умници, които вече често се срещат в днешното ни поколение, но са се появявали и по-рано, е могло да се омъжи за такъв нищожен „мухльо“, както всички го наричаха тогава, няма да обяснявам твърде. Аз например познавах една госпожица, още от миналото „романтично“ поколение, която след няколкогодишна загадъчна любов към един господин, за когото впрочем всеки момент можеше да се омъжи най-спокойно, накрая сама си изпосъчини разни непреодолими пречки и в една бурна нощ се хвърли от висок бряг, подобен на скала, в доста дълбоката и бърза река и загина в нея просто от каприз, единствено за да прилича на Шекспировата Офелия[1], и то до такава степен, че ако тази скала, тъй отдавна избрана и обикната от нея, не беше тъй живописна, а на нейно място имаше само прозаичен плосък бряг, може би изобщо нямаше да се самоубие. Този факт е истински и вероятно в нашия руски живот през последните две-три поколения такива или от подобен род факти е имало доста много. Така и постъпката на Аделаида Ивановна Миусова е била несъмнено отзвук на чужди веяния и също на мисълта навек пленена[2]. Тя може би е искала да прояви женска самостоятелност, да се изправи срещу обществените условности, против деспотизма на своя род и семейство, а услужливата фантазия я е убедила, макар и само за миг, да речем, че Фьодор Павлович въпреки своето положение на храненик все пак е един от най-смелите и най-присмехулни хора на оная преходна към всичко по-добро епоха, докато той беше само злобен шут и нищо повече. Пикантното беше също и това, че историята свърши с отвличане, а това се оказа много привлекателно за Аделаида Ивановна. Фьодор Павлович пък дори и поради социалното си положение беше твърде подготвен тогава за всякакви подобни истории, защото страстно желаеше да си уреди кариерата по какъвто и да било начин; а да се вмъкне в едно добро семейство и да вземе зестра, беше много привлекателно за него. Колкото за взаимна любов, такава май изобщо нямаше — нито от страна на булката, нито от негова страна, макар Аделаида Ивановна да беше хубавица. Така че този случай беше може би единствен по рода си в живота на Фьодор Павлович, извънредно голям сладострастник през целия си живот, готов веднага да се лепне за коя да е фуста, стига само тя да го повика. А същевременно единствено тази жена не беше предизвикала особена страст у него.

Аделаида Ивановна веднага след отвличането моментално разбра, че само презира мъжа си и нищо повече. По такъв начин последиците от брака се проявиха с извънредна бързина. Макар че семейството се примири, дори доста скоро, с това събитие и даде зестра на бегълката, между съпрузите започна съвсем безреден живот с вечни сцени. Говореше се, че в тези отношения младата съпруга проявила много повече благородство и извисеност, отколкото Фьодор Павлович, който, както се знае сега, още тогава й пипнал наведнъж всичките парици, близо двадесет и пет хиляди, които тя току-що била получила, така че тия хилядарчици оттогава вече за нея все едно че направо изчезнали вдън земя. Селцето, пък и една доста хубава градска къща, които също й се падаха зестра, той дълго време и с всички сили се мъчи да припише на свое име чрез съответен документ и сигурно щеше да сполучи дори само поради, тъй да се каже, презрението и отвращението, което будеше у съпругата си всеки миг с безсрамните си изнудвания и молби, дори само поради душевната й умора, да й се махне от главата. Но, за щастие, намеси се семейството на Аделаида Ивановна и попречи на плячкаджията. С положителност се знае, че между съпрузите често ставали побоища, но според разказите ме биел Фьодор Павлович, ами Аделаида Ивановна, дама буйна, смела, мургава, нетърпелива, надарена със забележителна физическа сила. Най-сетне тя си заряза къщата и избяга от Фьодор Павлович с един семинарист-учител, жив-умрял от сиромашия, като остави на Фьодор Павлович тригодишния Митя. Фьодор Павлович тутакси превърна къщата в истински харем и се отдаде на най-разпасано пиянство, а в антрактите обикаляше, кажи-речи, цялата губерния и сълзливо се оплакваше на всеки срещнат от напусналата го Аделаида Ивановна, като разказваше такива подробности, каквито е прекалено срамно един съпруг да разказва за брачния си живот. И най-вече, на него като че ли му беше приятно и дори го ласкаеше да играе пред всички смешната си роля на обиден съпруг и дори да поразкрасява подробностите от нанесената му обида. „Ще рече човек, че някакъв чин сте получили, Фьодор Павлович, така доволен изглеждате въпреки цялата ви скръб“ — казваха му някои присмехулници. А мнозина дори добавяха, че му е приятно да се яви в подновения си вид на шут и че нарочно, за по-комично, се преструва, че уж не забелязва смешното си положение. Кой знае впрочем, може би това у него беше и наивност. Най-сетне той успя да открие следите на бегълката. Нещастницата се оказа в Петербург, където се преселила с нейния семинарист и безрезервно се отдала на най-пълна еманципация. Фьодор Павлович тутакси се защура и взе да се стяга за Петербург — за какво, и той самият, разбира се, не знаеше. И в същност тогава може би щеше да замине; но след като взе такова решение, веднага сметна, че има особено право за ободряване преди заминаването да се отдаде отново на безкрайно пиянство. И ето тъкмо в това време семейството на съпругата му получи известие, че се е поминала в Петербург. Поминала се някак внезапно, на някакъв таван, според някои слухове — от тиф, според други — може би от глад. Фьодор Павлович научил за смъртта на съпругата си пиян; разправяха, че хукнал по улицата и почнал да крещи, вдигайки от радост ръце към небето: „Нине отпущаещи[3]“, а според други — плакал и ридал като малко дете, и толкова плакал, че дори било жално да го гледа човек въпреки цялото отвращение към него. Много е възможно да е било и едното, и другото, тоест да се е радвал на освобождението си и да е плакал за освободителката — всичко заедно. В повечето случаи хората, дори злодеите, са много по-наивни и простодушни, отколкото изобщо мислим за тях. А и ние сме същите.

II. Отървал се от първия син

Разбира се, можем да си представим какъв възпитател и баща би могъл да бъде такъв човек. На него, като на баща именно, му се случи онова, което трябваше да се случи, тоест той абсолютно и напълно изостави детето си, родено му от Аделаида Ивановна, не от злоба към него, нито от някакви засегнати съпружески чувства, а просто защото абсолютно го забрави. Докато досаждаше на всички със сълзите и оплакванията си, а къщата си бе превърнал в развратен вертеп, тригодишното момченце Митя беше поето от верния слуга на това семейство Григорий и ако не беше се погрижил тогава той за него, може би нямаше да има дори кой да смени ризката на детето. При туй случи се така, че роднините на детето по майка също като че ли го забравиха отначало. Дядо му, тоест самият господин Миусов, бащата на Аделаида Ивановна, тогава вече не беше жив; овдовялата му съпруга, бабата на Митя, преселила се в Москва, тежко се беше поболяла, сестрите й пък се изпоомъжиха, така че се наложи почти цяла година Митя да прекара у слугата Григорий и да живее в неговата къщурка в двора. Впрочем и да си беше спомнил татко му за него (не можеше пък наистина да не знае за неговото съществуване), той самият щеше да го изпрати в същата къщичка, защото детето, колкото и да е, би му пречило в неговия безпътен живот. Случи се обаче така, че от Париж се върна братовчедът на покойната Аделаида Ивановна, Пьотър Александрович Миусов, който отсетне много години живя в чужбина, а тогава още съвсем млад човек, ала изключение между Миусовци — просветен, столичен, чуждоземски и при това през целия си живот европеец, а към края на живота си либерал от четиридесетте и петдесетте години. През цялата си кариера се беше свързвал с мнозина от най-либералните хора на своята епоха, и в Русия, и в чужбина, познаваше лично и Прудон, и Бакунин[4], а особено обичаше да си спомня и разказва, вече към края на своите скитания, за трите дни на Февруарската парижка революция от четиридесет и осма година, като загатваше, че едва ли не лично е участвувал в нея на барикадите. Това беше един от най-хубавите спомени на младостта му. Имаше самостоятелно състояние, според предишните пропорции към хиляда души, чудесното му имение беше точно зад нашия градец и граничеше със земите на нашия знаменит манастир, с който Пьотър Александрович още в най-млади години, веднага щом получи наследството си, тутакси започна безкрайни дела за право на някакъв риболов в реката или на сечище в гората, не знам точно, но да започне дела с тия „клерикали“, той сметна дори за свой граждански и културен дълг. Като научи всичко за Аделаида Ивановна, която, разбира се, помнеше и дори някога й беше обърнал внимание, и като разбра, че е останал Митя, той въпреки цялото си младежко негодувание и презрение към Фьодор Павлович се намеси в тая работа. Тогава именно се и запозна за пръв път с Фьодор Павлович. Направо му съобщи, че би желал да се заеме с възпитанието на детето. Дълго време подир това той разказваше като характерен момент, че когато заговорил с Фьодор Павлович за Митя, онзи известно време сякаш изобщо не разбирал за какво дете става дума и дори като да се зачудил, че има някъде в дома си малък син. Даже и да имаше някакво преувеличение в разказа на Пьотър Александрович, все пак ще да е имало и нещо близко до истината. Но действително Фьодор Павлович цял живот обичаше да прави представления, изведнъж да изиграе пред вас някоя неочаквана роля и най-вече понякога без никаква нужда, дори направо в свой ущърб, както в сегашния случай например. Тази черта впрочем е свойствена на извънредно много, дори твърде умни хора, камо ли на такива като Фьодор Павлович. Пьотър Александрович поде цялата работа с въодушевление и дори бе определен (заедно с Фьодор Павлович) за опекун на детето, защото все пак от майката беше останало едно именийце, къща и малко земя. Митя наистина се пренесе у своя далечен вуйчо, но този вуйчо нямаше собствено семейство и тъй като веднага щом уреди и осигури паричните взимания от имотите си, незабавно побърза пак да замине за дълго време в Париж, той предаде детето на една от своите лели, московска дама. Случи се така, че като поживя в Париж, и той забрави детето, особено след същата Февруарска революция, която така силно бе поразила въображението му и която повече не можа да забрави през целия си живот. Московската дама пък умря и Митя премина към една от омъжените й дъщери. Струва ми се, че и след това още веднъж, за четвърти път, си смени гнездото. Няма да се разпростирам сега върху това, още повече, че ще има много да разказвам за първия син на Фьодор Павлович, а сега се ограничавам само с най-необходимите сведения за него, без които не мога и да почна романа.

Първо, този Дмитрий Фьодорович беше единственият от тримата синове на Фьодор Павлович, който растеше с убеждението, че все пак има известно състояние и когато стане пълнолетен[5], ще бъде независим. Юношеството и младостта му протекоха объркано: той не завърши гимназия, после попадна в една военна школа, сетне се озова в Кавказ, получи чин, би се на дуел, беше разжалван, пак получи чин, много гуля и пропиля сравнително доста много пари. А почна да получава пари от Фьодор Павлович едва след пълнолетието си, като дотогава направи доста дългове. Фьодор Павлович, баща си, видя за пръв път, след като беше вече пълнолетен, когато специално пристигна да се разберат за неговите имоти. Струва ми се, още тогава не хареса баща си; той прекара при него малко време и побърза да замине, като успя само да получи известна сума и да сключи някакво споразумение относно по-нататъшното получаване на доходите от имението, за което (факт забележителен) този път не можа да научи от Фьодор Павлович нито какъв доход дава, нито каква е стойността му. Фьодор Павлович забеляза тогава, още от първия път (и това трябва да се запомни), че Митя има за своето състояние преувеличена и неточна представа. Фьодор Павлович беше много доволен от това поради свои особени сметки. Той установи само, че младият човек е лекомислен, буен, със страсти, нетърпелив, гуляйджия, комуто е достатъчно само от време на време да получава по малко пари и тогава, макар за кратко време, разбира се, но веднага ще се успокои. Точно това започна да експлоатира Фьодор Павлович, тоест да се измъква с дребни подаяния, от време на време някакви суми, и в края на краищата стана така, че когато подир четири години Митя, изгубил търпение, се яви в нашия градец за втори път, за да свърши окончателно всичко с родителя си, изведнъж, за голямо негово учудване, се оказа, че той вече нямал абсолютно нищо, че мъчно можело дори да се пресметне всичко, че вече си бил получил от Фьодор Павлович цялата стойност на имота, а може би дори му и дължи; че освен това поради тия и тия споразумения, в които сам тогава и тогава пожелал да влезе, нямал и никакво право да иска нищо повече и пр., и пр. Младият човек остана поразен, той заподозря нечестност, измама, беше почти извън себе си и сякаш обезумя. Това обстоятелство именно доведе до катастрофата, изложението на която ще бъде предмет на моя първи, встъпителен роман или по-точно — неговата външна страна. Но преди да премина към този роман, трябва да разкажа също и за другите двама синове на Фьодор Павлович, братята на Митя, и да обясня откъде се взеха пък те.

III. Вторият брак и вторите деца

Съвсем скоро след като се освободи от четиригодишния Митя, Фьодор Павлович се ожени втори път. Този втори брак трая осем години. Той взе втората си съпруга, също съвсем младичка особа, Софя Ивановна, от друга губерния, където беше отишъл за една дребна доставка заедно с някакъв чифутин. Фьодор Павлович, макар да гуляеше, пиеше и безпътничеше, но никога не преставаше да се занимава с влагане на своя капитал и си нареждаше работите винаги сполучливо, макар, разбира се, почти винаги доста подличко. Софя Ивановна беше „сираче“, безродна от детинство, дъщеря на някакъв незнаен дякон, израснала в богатата къща на своята благодетелка, възпитателна и мъчителна, една знатна старица, вдовицата на генерал Ворохов. Подробности не знам, но съм чувал само, че възпитаницата, кротка, незлоблива и мълчалива, веднъж била свалена от примката, която си била окачила на един гвоздей в килера — толкова тежко й е било да търпи своенравието и вечните натяквания на тази може би не злобна старица, но станала съвсем непоносимо опака от скука. Фьодор Павлович предложи ръката си, събраха сведения за него и го изпъдиха, и тогава той, отново, както в първия брак, предложи на сирачето да го отвлече. Много, много е възможно дори и тя за нищо на света да не би се омъжила, ако беше навреме узнала повече подробности за него. Но това ставаше в друга губерния; пък и какво можеше да разбира шестнадесетгодишното момиче, освен че е по-добре да се хвърли в реката, отколкото да остане при благодетелката си. Така бедното момиче смени благодетелката с благодетел. Фьодор Павлович този път не взе нито грош, защото генералшата се разсърди, не даде нищо и на това отгоре прокле и двамата; но той този път и не очакваше да вземе, а се помами само от рядката хубост на невинната девойка и главно от нейния невинен вид, който порази този сладострастник, досега порочен любител само на грубата женска красота. „Мене тогава тия невинни очички все едно че с бръснач ми срязаха душата“ — казваше той често по-сетне, ухилен гадно, по своя си особен начин. Впрочем за такъв развратен човек и това е могло да бъде само сладострастно влечение. А неполучил никакво възнаграждение, Фьодор Павлович не се церемонеше със съпругата си и използувайки това, че тя е, тъй да се каже, „виновна“ пред него и че той почти я беше „от въжето снел“, използувайки освен това нейното феноменално смирение и мълчание, дори потъпка най-елементарните брачни приличия. В самата му къща, пред очите на жена му, се събираха долни жени и се устройваха оргии. Като характерен момент ще съобщя, че слугата Григорий, мрачен, глупав и упорит резоньор, който мразеше предишната господарка Аделаида Ивановна, този път взе страната на новата господарка, защищаваше я и се караше за нея с Фьодор Павлович по почти непозволен за един слуга начин, а веднъж направо разгони грубо оргията и всички надошли безпътни жени. По-късно нещастната, още от дете наплашена млада жена заболя от някаква нервна женска болест, срещана най-често сред простолюдието, у селянките, наричани за тази болест „припадничави“. От тази болест със страшни истерични припадъци болната навремени дори губеше разсъдък. Тя роди обаче на Фьодор Павлович двама синове, Иван и Алексей, първия — в първата година на брака, а втория — три години след това. Когато тя умря, Алексей караше четвъртата си година и колкото и да е странно, знам, че беше запомнил после майка си за цял живот, като в просъница, разбира се. След смъртта й с двете деца се случи, почти същото, което и с първото, Митя: баща им съвсем ги забрави и заряза и те двете останаха при слугата Григорий, в същата негова къщурка. В тази къщурка ги намери старата деспотична особа, генералшата, благодетелка и възпитателка на тяхната майка. Тя още беше жива и през цялото това време, цели осем години, не можа да забрави нанесената й обида. За житието-битието на своята „Софи“ през осемте години разполагаше с най-точни сведения и чувайки, как е болна и какви безобразия стават наоколо й, два-три пъти бе рекла гласно пред своите храненички: „Така й се пада, Бог я наказа за неблагодарността й“.

Точно три месеца след смъртта на Софя Ивановна генералшата неочаквано се яви в нашия град лично и направо в квартирата на Фьодор Павлович и престоя в градеца всичко на всичко около половин час, но много нещо направи. Беше вечерен час. Фьодор Павлович, когото през тия осем години не бе виждала, излязъл насреща й съвсем пиян. Разправят, че тя мигом, без никакви обяснения, щом го видяла, му залепила две хубави и силни плесници и три пъти го дръпнала за перчема отгоре надолу, сетне, без дума повече, отишла право в къщурката при двете деца. Като забелязала от пръв поглед, че не са измити и са с мръсни дрехи, тутакси залепила още една плесница на самия Григорий и му заявила, че ще вземе двете деца със себе си, сетне ги извела, както си били, увила ги в едно одеяло, качила ги в колата си и ги откарала в своя град. Григорий понесъл тая плесница като предан роб, не казал нито една груба дума и след като съпроводил старата господарка до колата, поклонил й се до пояс и внушително изговорил, че „Бог ще я възнагради за сирачетата“. „А ти все пак си дръвник!“ — извикала му генералшата на тръгване. Фьодор Павлович, като обмислил цялата работа, намерил, че е добра, и сетне не отказа в нито един пункт от формалното съгласие за възпитанието на децата у генералшата. А пък за получените плесници обикаляше и разправяше из целия град.

Случи се така, че и генералшата умря наскоро след туй, като успя обаче да предвиди в завещанието си за всяко от двете деца по хиляда рубли, „за тяхното обучение и щото всички тия пари да бъдат похарчени непременно за тях, но тъй, че да стигнат чак до пълнолетието им, защото и това подаяние е премного за такива деца, а пък ако някой иска, нека той си отвори кесията“ и пр., и пр. Аз не съм чел завещанието, но чувах, че имало наистина нещо странно от тоя род и твърде своеобразно изказано. Главният наследник на бабата обаче излезе честен човек, предводител на дворянството в тази губерния, Ефим Петрович Поленов. Като написа на Фьодор Павлович и веднага разбра, че от него не могат да се измъкнат пари за възпитанието на собствените му деца (макар че оня никога не отказваше направо, а винаги в такива случаи разтакаше, а понякога дори правеше сантиментални излияния), той лично взе присърце съдбата на сирачетата и особено обикна по-малкото от тях, Алексей, така че то дълго време даже расна в неговото семейство. Аз моля читателя да запомни това от самото начало. И ако младите хора бяха задължени някому за цял живот за възпитанието и образованието си, то именно на този Ефим Петрович, много благороден и хуманен човек, от хората, дето рядко се срещат. Той запази на децата неприкосновени техните хилядарки, оставени им от генералшата, така че до пълнолетието им парите с процентите станаха по около две хиляди на всеки, а ги изучи със свои пари и естествено, че похарчи за всяко от тях много повече от хиляда. В подробен разказ за тяхното детство и юношество пак няма да влизам засега, а ще отбележа само най-главните обстоятелства. Впрочем за по-големия, Иван, ще съобщя само това, че той израсна някак тъжно и затворено в себе си дете, не беше никак плах, но сякаш още от десетата си година разбра добре, че двамата растат все пак в чуждо семейство и с чужда помощ, че баща им е някакъв човек, за когото е срамно да се говори дори, и пр., и пр. Това момче много скоро, едва ли не още от младенческа възраст (както поне се говореше), беше почнало да проявява някакви необикновени и бляскави способности за учение. Не знам точно защо, но се случи така, че със семейството на Ефим Петрович се раздели едва ли не тринадесетгодишен, като постъпи в една от московските гимназии и на пансион при някакъв опитен и прочут тогава педагог, приятел от дете на Ефим Петрович. Самият Иван разказваше по-късно, че всичко станало, така да се каже, от „жаждата за добри дела“ на Ефим Петрович, увлечен от идеята, че дете с гениални способности трябва да се възпитава от гениален възпитател. Впрочем и Ефим Петрович, и гениалният възпитател вече не бяха живи, когато младият човек свърши гимназия и постъпи в университета. Понеже Ефим Петрович не беше се разпоредил добре и получаването на завещаните от опаката генералша лични детски пари, нараснали с процентите вече към две хиляди, се забави поради разни съвсем неизбежни у нас формалности и протакания, на младия човек първите две години в университета му дойдоха доста нанагорно, тъй като беше принуден през всичкото това време да се храни и издържа сам и в същото време да учи. Трябва да се отбележи, че той не пожела тогава да направи дори опит да пише на баща си — може би от гордост, от презрение към него, а може би вследствие студения здрав разсъдък, който му подсказваше, че от татенцето няма да получи никаква що-годе сериозна поддръжка. Както и да е, младият човек никак не се отчая и все пак намери работа, първо уроци по двадесет копейки, а по-късно да тича по редакциите на вестниците и да им дава статийки от по десет реда за улични произшествия, подписани: „Очевидец“. Тези статийки, се говореше, били винаги тъй интересно и пикантно написани, че бързо си пробили път и още с това младият човек показал цялото си практическо и умствено превъзходство над оная многобройна, вечно нуждаеща се и нещастна част от нашата учаща се младеж от двата пола, която в столиците обикновено от сутрин до вечер трие праговете на разни вестници и списания, без да умее да измисли нищо по-добро от вечното повтаряне на все същата молба за преводи от френски или за преписване. Като се свърза с редакциите, Иван Фьодорович сетне вече през цялото време не прекъсна връзките си с тях и през последните си години в университета почна да публикува доста талантливи прегледи на книги по разни специални теми, така че стана дори известен в литературните кръгове. Впрочем едва в последно време той успя случайно да събуди изведнъж особено внимание към себе си сред много по-голям кръг читатели, така че мнозина тогава едновременно го забелязаха и запомниха. Случаят беше доста любопитен. Когато беше завършил университета и се готвеше със своите две хиляди да замине за чужбина, Иван Фьодорович изведнъж помести в един от големите вестници странна статия, която обърна внимание дори и на неспециалисти и най-важното — на тема, която явно му беше съвсем непозната, защото той беше естественик. Статията беше върху повдигнатия тогава повсеместно въпрос за църковния съд[6]. Разглеждайки някои вече изказани мнения по този въпрос, той изразяваше и своя личен възглед. Основното беше тонът и особената неочакваност на заключението. А междувременно мнозина църковници решително сметнаха автора за свой човек. И неочаквано наред с тях не само миряните, но дори и самите атеисти започнаха от своя страна да аплодират. В края на краищата някои досетливи хора решиха, че цялата: статия е просто един дързък фарс и гавра. Споменавам този случай по-специално, защото тази статия своевременно проникна и в знаменития наш крайградски манастир, където общо взето се интересуваха от възникналия въпрос за църковния съд — проникна и предизвика пълно недоумение. А когато узнаха името на автора, заинтересуваха се и поради това, че е родей в нашия град и е син на „същия този Фьодор Павлович“. И ето че неочаквано по същото това време пристигна и самият автор.

Защо се беше появил тогава Иван Фьодорович — помня, че още тогава си задавах този въпрос почти с безпокойство. Това така съдбоносно пристигане, което послужи за начало на толкова последици, за мене още дълго след това, почти през цялото време си остана неясна работа. Изобщо беше странно, че този млад човек, толкова културен, толкова горд и предпазлив наглед, изведнъж се появи в една такава безобразна къща, при такъв баща, който цял живот го беше игнорирал, нито го знаеше, нито го помнеше, и който, макар че не би дал, разбира се, пари за нищо на света и в никакъв случай, ако синът му беше поискал, все пак цял живот трепереше, че и синовете му Иван и Алексей също някога ще дойдат и ще искат пари. И ето младият човек се заселва в къщата на такъв баща, живее с него някой и друг месец и двамата започват да се разбират от добре по-добре. Последното дори особено зачуди не само мене, но и мнозина други. Пьотър Александрович Миусов, за когото вече говорих по-горе, далечен роднина на Фьодор Павлович по линия на първата му жена, се случи тогава пак при нас, в имението си край града — беше дошъл от Париж, където вече се беше настанил окончателно. Помня, че той именно се чудеше най-много от всички, когато се запозна с извънредно заинтересувалия го младеж, с когото не без вътрешна болка се състезаваше понякога по познания. „Той е горд — казваше ни тогава за него, — винаги може да изкара някоя пара, а и сега има пари да замине за чужбина — какво търси тука? За всички е ясно, че не е дошъл при баща си за пари, защото баща му в никакъв случай няма да му даде. Пиенето и развратът не го привличат, а същевременно старецът не може без него, толкова много са свикнали един с друг!“ Това беше истина; младият човек имаше дори явно влияние върху стареца — онзи почти беше почнал от време на време сякаш да го слуша, макар че беше извънредно и дори понякога злобно своенравен; започна дори от време на време да се държи по-прилично…

Чак впоследствие се разбра, че Иван Фьодорович бил дошъл тука донякъде по молба и по работа на по-големия си брат, Дмитрий Фьодорович, с когото за пръв път в живота си се беше запознал и видял пак почти по същото време, при същото идване, но с който обаче във връзка с един важен случай, свързан повече с Дмитрий Фьодорович, беше започнал кореспонденция още преди да пристигне от Москва. Каква е била тази работа, читателят ще научи, когато му дойде времето, изцяло и с подробности. Въпреки това дори и тогава, когато вече знаех и това особено обстоятелство, Иван Фьодорович все ми изглеждаше загадъчен, а идването му при нас — все пак необяснимо.

Ще добавя също, че Иван Фьодорович тогава имаше вид на посредник и помирител между баща си и големия си брат, Дмитрий Фьодорович, който беше започнал тогава голям скандал и дори имаше формален иск срещу баща си.

Това интересно „семейство“, повтарям, тогава за пръв път се събра цялото и някои негови членове се видяха за пръв път в живота си. Само най-малкият син, Алексей Фьодорович, вече от една година живееше при нас и беше се появил следователно най-рано от всички братя. За този именно Алексей ми е най-трудно да говоря в сегашния си предисловен разказ, преди да го изведа на сцената на романа. Но ще трябва и за него да напиша предисловие поне за да разясня предварително нещо доста странно, а именно: принуден съм да представя бъдещия си герой на читателите още от първата сцена на неговия роман в расото на послушник. Да, той>-от една година близо живееше вече в нашия манастир и като че ли възнамеряваше да се затвори в него за цял живот.

IV. Третият син Альоша

Той беше тогава само на двадесет години (брат му Иван караше двадесет и четири, а най-големият им брат Дмитрий — двадесет и осем). Преди всичко заявявам, че този юноша, Альоша, изобщо не беше фанатик и поне според мене не беше дори и мистик. Предварително ще кажа изцяло моето мнение: той беше просто подранил човеколюбец и ако беше го запленил манастирският път, то само защото в това време едничък тоя път го привлече и му показа, така да се каже, идеала за неговата душа, копнееща да се измъкне от мрака на мирската злоба към светлината на любовта. И този път го беше привлякъл само поради това, че в него бе срещнал тогава едно необикновено според неговото мнение същество — нашия знаменит манастирски старец-монах Зосима, към когото се привърза с цялата буйна първа любов на неутолимото си сърце. Впрочем не отричам, че още тогава беше вече доста странен, дори още от люлката. Впрочем, споменах, вече за него, че макар и само три-четири годишен по времето, когато почина майка му, той я беше запомнил за цял живот, лицето й, милувките й, „сякаш я виждам жива“. Такива спомени могат да се запаметят (и това е известно) дори и от по-ранна възраст, дори от двегодишна още, но те изпъкват през целия живот само като светли точки сред мрака, като късче от огромна картина, която цялата е угаснала и изчезнала, и е останало само това ъгълче. Точно така беше и с него: той помнеше една вечер, лятна, тиха, отворения прозорец, полегатите лъчи на заник слънце (полегатите лъчи именно беше запаметил най-силно), стаята, ъгъла с иконата, под нея запалено кандило, а пред иконата на колене истерично ридаеща, със скимтене и вопли, майка му, сграбчила го с двете си ръце, прегърнала го силно до болка — тя моли за него Богородица и както го е прегърнала, го поднася с двете си ръце към иконата, сякаш за да го защити Богородица… и изведнъж се втурва дойката и изплашена го изтръгва от ръцете й. Каква картина! Альоша беше запомнил в тоя миг и лицето на майка си: той казваше, че било безумно, но прекрасно, доколкото можел да си спомни. Но той рядко обичаше да споделя с когото и да било този спомен. Като дете и юноша не беше експанзивен и дори беше несловоохотлив, но не от недоверие, не от плахост или мрачна саможивост, а даже напротив, от нещо друго, от някаква сякаш вътрешна грижа, съвсем лична, която нямаше нищо общо с другите, но беше толкова важна за него, че той заради нея сякаш забравяше другите. Но той обичаше хората: той като че ли цял живот беше живял с пълна вяра в хората, а в същото време никой и никога не го смяташе нито за прост, нито за наивен човек. У него имаше нещо, което говореше и внушаваше (а и цял живот отсетне), че не иска да бъде съдия на хората, че няма да се наеме да съди и никога няма да осъди. Той като че ли дори приемаше всичко, без да осъжда ни най-малко, макар и често много опечален. Нещо повече, в този смисъл беше стигнал дотам, че никой не можеше нито да го учуди, нито да го уплаши — и то още от най-ранна младост. Когато дойде двадесетгодишен при баща си, в този явен вертеп на мръсния разврат, той, целомъдрен и чист, само се оттегляше мълчешком, когато му беше непоносимо да гледа, но без ни най-малко да показва, че презира или осъжда когото и да било. Баща му пък, бившият храненик, и затова човек чувствителен и обидчив, който първо го беше посрещнал недоверчиво и мрачно („все много мълчи и все много знае“), скоро стигна дотам, че почна ужасно често да го прегръща и целува, след не повече от една-две седмици, наистина с пиянски сълзи, с пиянска чувствителност, но явно го беше обикнал искрено и дълбоко и тъй, както никога, разбира се, човек като него не можеше никого да обича…

Пък и всички обичаха този юноша, където и да се появеше той, и то още от най-ранните му детски години. Като се озова в къщата на своя благодетел и възпитател, Ефим Петрович Поленов, той до такава степен привърза към себе си всички в това семейство, че просто го смятаха като свое собствено дете. А беше влязъл в тази къща още в такива години, когато съвсем не може да се очаква от едно дете пресметлива хитрост, ловкост или изкуство да се подмазва и харесва, умение да накара другите да го обикнат. Така че дарбата да събужда особена любов към себе си се съдържаше, така да се каже, в самата му природа, естествено и непосредствено. Същото беше и в училището, а пък сякаш изглеждаше от ония деца, които будят недоверие у другарчетата си, понякога присмех, а дори и омраза. Той например се замисляше и някак се отчуждаваше. Още от дете обичаше да се свие в някой ъгъл и да чете книжки, но въпреки това и другарите му така го бяха обикнали, че просто можеше да се нарече всеобщ любимец през цялото му пребиваване в училището. Той рядко биваше палав, дори рядко беше весел, но всички, щом го погледнеха, веднага виждаха, че това съвсем не е поради някаква мрачност, че, напротив, е тих и ведър. Никога не се стремеше да се изтъква между връстниците си. Заради това може би никога и от никого не се боеше, а същевременно момчетата веднага разбраха, че изобщо не се гордее със своето безстрашие, а гледа така, сякаш в същност дори не разбира, че е смел и безстрашен. Обидите никога не помнеше. Случваше се само час след обидата да отговаря на оскърбителя си или пръв да го заговаря с такъв доверчив и ведър вид, като че ли изобщо нищо не беше се случило помежду им. И не, да речеш, че в тия случаи изглеждаше като че ли случайно е забравил или нарочно е простил обидата, а просто не я смяташе за обида и това решително пленяваше и покоряваше децата. У него имаше само една черта, която във всички класове на училището, от най-долния и до най-горните, будеше у неговите другари постоянно желание да се пошегуват с него, но не от злобно желание да му се надсмеят, а защото им беше весело. Тази черта у него беше безумната, фанатична свенливост и целомъдреност. Той не можеше да слуша известните думи и известните разговори за жени. Тези „известни“ думи и разговори за нещастие са неизкореними в училищата. Чистите по душа и сърце момчета, почти още деца, твърде често обичат да говорят в клас помежду си и дори гласно за такива неща, картини и образи, за каквито понякога не приказват и войниците, нещо повече, войниците даже не знаят и не разбират много работи от този род, които са вече познати на тъй малките още деца на нашето интелигентно и висше общество. Нравствен разврат тука наистина още няма, цинизъм също няма, истински, развратен, вътрешен, но има външен цинизъм и той именно често се смята при тях за нещо дори деликатно, изискано, смело и достойно за подражание. Като виждаха, че „Альошка Карамазов“, щом заговорят „за това“, бързо си запушва ушите с пръсти, те се струпваха понякога нарочно около него, махаха му насила ръцете от ушите и започваха да му крещят и в двете уши разни мръсотии, а той се дърпаше, тръшваше се на пода, лягаше, захлупваше се и всичко това — без да им каже нито дума, без да се кара, понасяйки мълком обидата. Най-накрая обаче го оставиха на мира и престанаха да му викат „госпожичка“, нещо повече, почнаха да го гледат в този смисъл със съжаление. Между другото, в училище беше винаги сред най-добрите по учение, но никога не беше отбелязан като пръв.

Когато умря Ефим Петрович, Альоша остана още две години в губернската гимназия. Безутешната съпруга на Ефим Петрович почти веднага след смъртта му замина за дълго в Италия с цялото си семейство, което беше все от особи от женски пол, а Альоша се озова в дома на някакви две дами, които преди изобщо не беше виждал, някакви далечни сроднички на Ефим Петрович, но на какви условия — и той не знаеше. Също тъй характерна и дори много, негова черта беше, че никога не се интересуваше от чии средства живее. В това отношение беше пълна противоположност на по-големия си брат Иван Фьодорович, прекарал в мизерия двете първи години на университета, изхранвайки се със собствен труд, и от ранно детство горчиво почувствувал, че зависи от благодетеля си. Но тази странна черта в характера на Алексей комай не можеше да се осъди твърде строго, защото всеки, който малко от малко го познаваше, тутакси, когато се повдигнеше въпрос за това, изказваше увереност, че Алексей без друго е от ония младежи — нещо като юродиви, които, ако отведнъж им падне дори цял капитал, няма да се поколебаят да го дадат веднага щом някой им го поиска, било за добро дело, било дори просто на някой опитен шмекер, ако ги помоли. Пък и изобщо той като че ли не знаеше цената на парите, разбира се, не в буквалния смисъл. Когато му даваха джобни пари, каквито той сам никога не поискваше, той или със седмици не знаеше какво да ги прави, или ужасно не умееше да ги пази и те моментално изчезваха. Пьотър Александрович Миусов, човек твърде чувствителен на тема пари и буржоазна честност, веднъж по-късно, след като беше наблюдавал Алексей, произнесе за него следния афоризъм: „Този е може би единственият човек на света, който, ако го оставите внезапно сам и без пари на площада в някои непознат милионен град, в никакъв случай няма да загине и няма да умре от глад и студ, защото веднага ще го нахранят, веднага ще го наредят, и да не го наредят, той самият веднага ще се нареди и това няма да му струва никакви усилия и никакво унижение, а за онзи, който го е наредил, няма да е никакво бреме, дори може, напротив, да го сметне за удоволствие.“

Гимназия не завърши; оставаше му още цяла година, когато изведнъж заяви на своите дами, че отива при баща си по една работа, която му текнала. Те много го жалеха и не искаха да го пуснат. Пътуването струваше евтино и дамите не му позволиха да заложи часовника си — подарък от семейството на благодетеля преди заминаването им за чужбина, а го снабдиха предоволно със средства, дори с нови горни и долни дрехи. Той обаче им върна половината пари, като им заяви, че иска на всяка цена да пътува в трета класа. Като пристигна в нашия градец, на първите въпроси на баща си: защо именно е дошъл, без да завърши гимназия, не отвърна нищо конкретно, а останал, според приказките, по-замислен от всякога. Скоро се разбра, че търси гроба на майка си. Дори сам признал тогава, че единствено за това е дошъл. Но едва ли с това се изчерпваше цялата причина за неговото идване. Най-вероятното е, че тогава и той не е знаел и не би могъл в никакъв случай да обясни: какво именно е било онова, което сякаш внезапно се е надигнало в душата му и непреодолимо го е повело по някакъв нов, незнаен, но вече неизбежен път. Фьодор Павлович не можа да му покаже къде е погребал втората си съпруга, защото никога не беше ходил на гроба й, след като я погребаха, а поради многото изтекли години съвсем беше забравил къде са я погребали тогава…

Впрочем, няколко думи за Фьодор Павлович. Той дълго време преди това беше живял извън нашия град. Три-четири години след смъртта на втората си жена замина за Южна Русия и накрая се озова в Одеса, където остана няколко години. Откачало се запознал, според неговите собствени думи, „с много чифути, чифутчета, чифутенца и чифутченца“, а най-накрая се свършило с това, че не само от чифутите, но „и от евреите бил приет“. Вероятно именно през този период от живота си беше развил у себе си особеното умение да трупа и да скубе парици. Отново се върна в нашия градец вече окончателно едва три години преди идването на Альоша. Предишните му познати го намериха страшно остарял, макар че съвсем не беше толкова стар. Той се държеше сега не, да речеш, по-благородно, а някак по-нахално. Явила се беше у него например безсрамната нужда на някогашния шут да прави другите на шутове. Да безобразничи с женския пол сега обичаше не само както и по-рано, а дори и някак още по-отвратително. Скоро стана основател на много нови кръчми из околията. Личеше, че има може би към сто хиляди или съвсем малко по-малко. Мнозина от градските и околийските жители тутакси му задлъжняха, срещу най-сигурни гаранции, разбира се. В последно време той някак подпухна, някак почна да губи равновесие, самоконтрол, изпадна дори в някакво лекомислие, започваше с едно и свършваше с друго, стана някак разпилян и все по-често и по-често се напиваше и ако не беше оня слуга Григорий, който също вече беше здравата остарял по него време и го наглеждаше понякога почти като негов възпитател, може би Фьодор Павлович не би могъл така спокойно да си живее. Идването на Альоша като че му подействува дори в нравствено отношение, сякаш в този преждевременен старик се пробуди нещо от онова, което отдавна вече беше заглъхнало в душата му: „Знаеш ли ти — често почна да казва на Альоша, като се вглеждаше в него, — че приличаш на нея, на припадничавата?“ Така наричаше покойната си жена, майката на Альоша. Гроба на „припадничавата“ му показа най-накрая слугата Григорий. Той заведе Альоша на нашето градско гробище и там, в едно далечно ъгълче, му посочи една чугунена, евтина, но спретната плоча, на която имаше дори надпис с името, титлата, възрастта и годината на смъртта на покойницата, а отдолу дори бе надраскано нещо като четиристишие от старинните, общоупотребяеми по гробовете на средна ръка хора надгробни стихове. За голямо учудване тази плоча се оказа дело на Григорий. Той сам и на собствени разноски беше я поставил на гроба на клетата „припадничава“, след като Фьодор Павлович, комуто много пъти беше вече досаждал с напомняния за този гроб, бе заминал най-накрая за Одеса, отмахнал от съзнанието си не само гроба, но и всичките си спомени. Альоша не прояви над гроба на майка си никаква особена чувствителност, той само изслуша важния и резонен разказ на Григорий за изработването на плочата, постоя малко с наведена глава и си отиде, без да каже нито дума. Оттогава може би цяла година не стъпи на гробищата. Но върху Фьодор Павлович този малък епизод също оказа своето въздействие, и то доста оригинално. Той неочаквано взе хиляда рубли и ги отнесе в нашия манастир за поменуване душата на съпругата му, но не на втората, майката на Альоша, не на „припадничавата“, а на първата, Аделаида Ивановна, дето го млатеше. Привечер този ден се напи много и псува пред Альоша монасите. Самият той далеч не беше от религиозните, а човек, който никога може би не беше запалвал пред икона и за пет копейки свещ. Странни пориви на внезапни чувства и внезапни мисли се явяват понякога у такива субекти.

Вече казах, че много беше подпухнал. Физиономията му по това време представляваше нещо, което ярко свидетелствуваше за характеристиката и същността на целия преживян от него живот. Освен дългите и месести торбички под малките му очи, вечно нагли, мнителни и насмешливи, освен множеството дълбоки бръчки по малкото му, но тлъсто личице, под острата му брадичка висеше още по-голяма гуша, месеста и продълговата като кесия, която му придаваше някакъв отвратително сладострастен вид. Прибавете към това сладострастната широка уста е месести устни, зад които се виждаха остатъци от черни, почти изгнили зъби. Щом започнеше да говори, пръскаше слюнки. Впрочем самият той обичаше да се шегува с лицето си, макар, изглежда, да беше доволен от него. Особено обичаше да сочи носа си, не твърде голям, но много тънък, със силно изпъкнала гърбица: „Истински римски — казваше той, — заедно с гушата — истинска физиономия на древен римски патриций от времената на упадъка.“ С това май се гордееше.

И ето доста скоро след като беше намерил гроба на майка си, Альоша изведнъж му съобщи, че иска да отиде в манастира и че монасите са готови да го приемат за послушник. Той обясни също, че това е извънредно силно негово желание и че иска да получи от него, като баща, тържествено позволение. Старикът вече знаеше, че монахът Зосима, който спасяваше душата си в манастирския скит, беше направил на неговото „тихо момче“ особено впечатление.

— Този старец монах, разбира се, е най-честният им калугер — промълви той, след като мълчаливо и внимателно изслуша Альоша, без почти никак да се учуди на молбата му — Хм… значи, там искаш да идеш, мое тихо момче! — Той беше полупиян и изведнъж се усмихна със своята дълга, полупияна, но нелишена от хитрост и пиянско лукавство усмивка. — Хм… така и предчувствувах, че ще свършиш с нещо подобно, представяш ли си! Ти именно натам клонеше. Хе, какво пък, нали си имаш две хилядарчици, това ще ти е зестрата, а пък аз, ангеле мой, никога няма да те изоставя, пък и сега ще внеса заради тебе каквото се следва там, ако поискат. Е, ако пък не поискат, няма защо да им се натрапваме, нали? Че ти парите ги харчиш като някое канарче — по две зрънца в седмицата… Хм. Знаеш ли, в един манастир има една крайградска махала и там вече всички знаят, че в нея живеят само „манастирски жени“, така ги наричат там, трийсетина парчета жени, струва ми се… Аз съм ходил там, и, знаеш ли, интересно е, посвоему, разбира се, в смисъл на разнообразие. Лошото е само това, че е ужасен русизъм, няма още нито една французойка, а би могло да има, средства големи. Като се научат — ще дойдат. Хе, а тука няма нищо, тука няма манастирски жени, а само калугери, към двеста души. Честно. Постници. Признавам… Хм. Значи, при калугерите искаш? Ама жал ми е за тебе, Альоша, истина, вярваш ли, аз те обикнах… Впрочем, ето ти и удобен случай: ще се помолиш за нас, грешните, зер твърде много вече грехове сме натрупали на душата си, докато седим тука. Аз все си мислех: кой ли ще се помоли за мене някога? Дали има на света такъв човек? Милото ми момче, то аз по тази част съм ужасно глупав, ти може би не вярваш? Ужасно. Виж какво: колкото и да съм глупав, все си мисля за това, все мисля, нарядко, разбира се, не постоянно. Зер невъзможно е, мисля си, дяволите да забравят да ме придърпат при тях с куките, когато умра. Та мисля си: куките. Откъде ги имат? От какво са? Железни? Че къде ги коват? Да нямат фабрика нещо там? Защото там, в манастира, калугерите сигурно смятат, че в ада например има и таван. А пък аз на, готов съм да повярвам в ада, само да е без таван; така излиза някак по-деликатно, по-просветено, по лутерански, значи. А в същност не е ли все едно: с таван или без таван? Ето къде е проклетият въпрос! Защото, ако няма таван, значи, няма и куки. А пък ако няма куки, тогава всичко отпада, значи, пак е невероятно: кой тогава ще ме повлече с куките; защото, ако мене не повлекат, тогава каква ще бъде тя, къде е тогава правдата на света? Il faudrait les inventer[7], тези куки, за мене специално, само за мене, защото, да знаеш само, Альоша какъв съм срамотник!…

— Да, там няма куки — тихо и сериозно, вгледан в баща си, изговори Альоша.

— Така, така, само сенките на куките. Знам, знам. Както един французин описва ада[8]: „J’ai vu l’ombre d’un cocher, qui avec l’ombre d’une brosse frottait l’ombre d’une carrosse“.[9] Ти миличък, откъде знаеш, че няма куки? Като поживееш при калугерите, друго ще запееш. Но впрочем иди, намери там правдата, пък ела да ни разправиш: все ще е по-леко да отиде човек на оня свят, ако знае със сигурност какво е там. Пък и по-прилично е за тебе да си при калугерите, отколкото при мен, при стария пияница и разните леки жени… макар че тебе като ангел нищо няма да те омърси. Е, дано и там да не те омърси нищо, затова именно ти позволявам, защото се надявам на последното. Не ти е изпила чавка акъла. Ще погориш, пък ще угаснеш, ще се излекуваш и ще се върнеш. А аз ще те чакам: защото чувствувам, че ти си единственият човек на земята, който не ме е осъдил, милото ми момче, аз го чувствувам, мога ли да не го чувствувам!…

И той чак се разхленчи. Беше сантиментален. Беше злобен и сантиментален.

V. Старците

Може би някой от читателите ще помисли, че моят младеж беше болезнена, екстазна, бедно развита натура, блед мечтател, хилаво и изпито човече. Напротив, Альоша беше по онова време снажен, руменобуз, със светъл поглед, пращящ от здраве деветнадесетгодишен юноша. Беше по онова време много красив, строен, средно висок на ръст, тъмнорус, с правилен, макар и малко удължен овал на лицето, с лъскави тъмносиви раздалечени очи, доста замислен и наглед доста спокоен. Ще кажат може би, че румените бузи не пречат нито на фанатизма, нито на мистицизма; а пък на мен ми се струва, че Альоша беше реалист дори повече от всеки друг. О, разбира се, в манастира той напълно вярваше в чудесата, но според мене чудесата никога няма да смутят реалиста. Не са чудесата, които склоняват реалиста към вяра. Истинският реалист, ако е невярващ, винаги ще намери у себе си сила и способност да не повярва и в чудото, а пък ако чудото се яви пред него като необорим факт, той по-скоро няма да повярва на себе си, отколкото да допусне факта. Ако пък дори го допусне, ще го допусне като факт естествен, който обаче му е бил досега неизвестен. В реалиста вярата не се ражда от чудото, а чудото — от вярата. Щом реалистът веднъж повярва, той именно поради своя реализъм трябва непременно да допусне и чудото. Апостол Тома заявил, че няма да повярва, преди да види,[10] а когато видял, рекъл: „Господ мой и Бог мой!“ Чудото ли го е накарало да повярва? Най-вероятно не, ами е повярвал само защото е искал да повярва и може би дори вече е вярвал напълно, в глъбините на душата си, дори още тогава, когато е рекъл: „Няма да повярвам, ако не видя.“

Ще кажат може би, че Альоша е бил тъп, неразвит, недовършил учебния курс и прочие. Че не беше завършил гимназия, беше истина, но да се каже, че е бил тъп или глупав, би било голяма несправедливост. Просто ще повторя, което казах по-горе: той тръгна по този път само затова, защото по него време едничък този път го порази и му разкри отведнъж пълния идеал за изхода на душата му, която се стремеше от мрака към светлината. Прибавете също, че беше младеж донякъде вече от нашето последно време, тоест честен по природа, стремящ се към правдата, търсещ я и вярващ в нея, а повярвал, той искаше веднага, с всичката сила на душата си, активно да я осъществява, искаше незабавен подвиг с категоричното намерение да пожертвува всичко за този подвиг, дори живота си. Макар за нещастие тези младежи да не разбират, че да пожертвуваш живота си, е може би най-лесната от всички жертви в множество подобни случаи и че да пожертвуват например от буйната си младост пет-шест години за мъчно и тежко учение, за наука, макар само за да удесеторят в себе си силите за служене на същата тази правда и на същия подвиг, който са възлюбили и са решили да извършат — такава жертва на мнозина от тях почти никак не е по силите. Альоша избра само противоположния на всички път, но със същата жажда за незабавен подвиг. Едва що, след сериозен размисъл, го порази убеждението, че безсмъртие и Бог съществуват, тутакси естествено си каза: „Аз искам да живея за безсмъртието, не приемам половинчат компромис.“ Също така, ако беше решил, че безсмъртие и Бог няма, веднага би станал атеист и социалист (защото социализмът е не само работнически въпрос или въпрос на тъй нареченото четвърто съсловие, а е предимно атеистичен въпрос, въпрос за съвременното въплъщение на атеизма, въпрос за Вавилонската кула[11], която се строи именно без Бог не за достигане небесата откъм земята, а за сваляне небесата на земята). Изглеждаше му дори странно и невъзможно да живее като по-рано. Казано е: „Раздай всичко[12] и върви след мен, ако искаш да бъдеш съвършен.“ И Альоша си каза: „Не мога да дам вместо «всичко» две рубли, а вместо «върви след мен» да ходя само на черква.“ В неговите детски спомени маже би се беше запазило нещо за нашия крайградски манастир, където майка му можеше да го е водила на черква. Може би му бяха подействували и полегатите лъчи на залязващото слънце пред иконата, към която го беше поднасяла припадничавата му майка. И той пристигна тогава замислен при нас може би само за да види: тука всичко ли е, или и тука са само двете рубли, и — в манастира срещна този старец…

Този старец, както вече обясних по-горе, беше монахът Зосима; но би трябвало тук да кажа няколко думи какво са изобщо „старците“ в нашите манастири и жалко, че в тази област се чувствувам недостатъчно компетентен и сигурен. Ще се опитам обаче да кажа нещо е малко думи и в повърхностно изложение. Първо, хора специални и компетентни твърдят, че „старците“ и „старчеството“ са се появили у нас, по нашите руски манастири, доста отскоро, няма и сто години, докато по целия православен Изток, особено в Синай и Атон, съществуват вече над хиляда години. Твърди се, че и в нашата Рус старчеството е съществувало от най-древни времена или непременно трябва да е съществувало, но поради бедствията на Русия, татарщината, смутните времена, прекъсване на предишните връзки с Изтока подир покоряването на Константинопол[13] то се е забравило у нас и старците са изчезнали. То е било възродено у нас повторно в края на миналото столетие от един от великите подвижници (както го наричат) Паисий Величковски[14] и неговите ученици, но и досега, дори след стотина години, съществува още в твърде малко манастири и дори е било подлагано понякога почти на гонения като нечувано в Русия нововъведение. Особено е процъфтявало в нашата Рус в един знаменит скит, Козелска Оптина[15]. Кога и кой го е пренесъл и в нашия крайградски манастир — не мога да кажа, но в него вече съществуваше трето поколение старци и монахът Зосима беше последният от тях, но и той вече почти умираше от слабост и болести, а не се знаеше дори с кого да го заместят. Въпросът беше важен за нашия манастир, тъй като дотогава не беше известен с нищо особено: в него нямаше нито мощи на свети угодници, нито проявени чудотворни икони, нямаше дори славни предания, свързани с нашата история, нямаше записани исторически подвизи и заслуги към отечеството. Той процъфтя и се прослави в цяла Русия именно поради старците, за които, да ги видят и чуят, се стичаха при нас тълпи богомолци от цяла Русия, от хиляди версти наоколо. И така, какво е старецът? Старецът е човек, който ви взима душата и волята в своята душа и своята воля. Като си изберете старец, вие се отказвате от своята воля и я отдавате нему в пълно послушание, с пълно самоотречение. Това изпитание, тази страшна школа на живота обреклият се приема доброволно, с надеждата, подир дългото изпитание да победи себе си, да овладее себе си дотолкова, че да може най-сетне да достигне, чрез послушание цял живот, вече съвършената свобода, тоест свободата от самия себе си, да избегне участта на ония, които са изживели целия си живот, без да намерят себе си в себе си. Това изобретение, тоест старчеството, не е теоретическо, а е култивирано на Изток от практиката, в наше време вече хилядагодишна. Задълженията към стареца не са като обикновеното „послушание“, което винаги е съществувало и в нашите руски манастири. Тук е призната постоянната изповед на всички подвизаващи се пред стареца и неразрушимата връзка между свързалия и свързания. Разказват например, че веднъж, в най-древните времена на християнството, един такъв послушник, като не изпълнил някакво послушание, възложено му от неговия старец, го напуснал от манастира и отишъл в друга страна, от Сирия в Египет. Там подир дълги и велики подвизи се сподобил най-сетне да претърпи изтезания и мъченическа смърт за вярата. И когато църквата погребвала тялото му, смятайки го вече за светец, неочаквано при възгласа на дякона: „Оглашени, излезте!“[16] — ковчегът с тялото на мъченика се вдигнал от мястото си и бил низвергнат от храма, и така до три пъти. И чак накрая се разбрало, че този свят великомъченик е нарушил послушанието и напуснал своя старец и затова без разрешение на стареца не може да бъде простен дори въпреки големите си подвизи. И едва когато повиканият старец го освободил от послушанието, можало да стане и погребението му. Разбира се, всичко това е само древна легенда, но ето и една скорошна случка: един от нашите съвременни иноци[17] се спасявал на Атон, когато изведнъж неговият старец му заповядал да напусне Атон, който той бил обикнал до дъното на душата си като светиня, като тих приют, и да върви най-напред в Ерусалим на поклонение на светите места, а сетне да се върне в Русия, на север, в Сибир: „Там ти е мястото, не тука.“ Слисаният и съсипан от скръб монах се явил в Константинопол при вселенския патриарх и помолил да го освободи от послушничеството му и тогава вселенският повелител му отговорил, че не само той, патриархът вселенски, не може да го освободи, но и на цялата земя няма и не може да има такава власт, която да го освободи от послушничество, веднъж наложено му от стареца, освен само властта на същия онзи старец, който му го е наложил. По такъв начин старчеството притежава власт понякога безпределна и непостижима. Ето защо в много манастири старчеството у нас е било изпърво посрещнато почти с гонения. Ала сред народа тутакси започнали високо да уважават старците. При старците от нашия манастир се стичаха например и хора от простолюдието, и най-знатни люде, за да паднат пред тях и да им изповядат своите съмнения, своите грехове, своите страдания и да измолят съвет и наставление. Като виждаха това, противниците на старците крещяха, наред с другите обвинения, че тука самовластно и лекомислено се унижава тайнството на изповедта, макар че непрестанното изповядване на душата пред стареца от неговия послушник или мирянина никак не се прави като тайнство. Най-накрая обаче старчеството удържа и малко по малко се насажда в руските манастири. Вярно е наистина и туй, че това изпитано и вече хилядолетно оръдие за нравствено прераждане на човека от робство към свобода и към нравствено усъвършенствуване може да се обърне в оръжие с две остриета, така че да доведе някой вместо до смирение и окончателно самообладание, напротив, до най-сатанинска гордост, тоест до вериги, а не до свобода.

Старецът Зосима беше шестдесет и пет годишен, от семейство на помешчици, някога в най-ранна младост бил военен и служил на Кавказ като оберофицер. Несъмнено беше поразил Альоша с някакво особено свойство на душата си. Альоша живееше в самата килия на стареца, който много го обикна и го прие при себе си. Трябва да се отбележи, че Альоша, като живееше тогава в манастира, не беше още с нищо обвързан, можеше да излиза където иска, ако ще с дни, и макар да носеше подрасник, то беше доброволно, за да не се различава от другите в манастира. Но, разбира се, това се харесваше и на самия него. Може би върху юношеското въображение на Альоша силно беше въздействувала онази сила и слава, която непрестанно обкръжаваше неговия старец. За стареца Зосима мнозина говореха, че той, като приемал толкова дълги години всички, които идвали при него да изповядат сърцето си и жадували от него съвет и лековита дума — бил приел в душата си толкова много откровения, скърби, признания, че в края на краищата добил прозорливост вече толкова остра, че щом погледнел лицето на непознатия, дошъл при него, можел да отгатне: защо е дошъл, какво му е потребно и дори какъв род мъка терзае съвестта му, и зачудвал, смущавал и почти плашел понякога дошлия с такова познаване на тайната му още преди да е продумал. Но същевременно Альоша почти винаги забелязваше, че мнозина, почти всички, които влизаха за пръв път при стареца за разговор насаме, влизаха със страх и безпокойство, а излизаха от него почти винаги ведри и радостни, и най-мрачното лице ставаше щастливо. Много го поразяваше и това, че старецът съвсем не беше строг, напротив, беше почти винаги весел в обноските. Монасите говореха за него, че се привързвал душевно точно към по-грешните, а най-грешните най възлюбвал. Всред монасите имаше, дори вече в края на живота му, ненавистници и завистници негови, но бяха останали вече малцина и мълчаха, макар че измежду тях имаше неколцина твърде известни и важни в манастира лица, като например един от най-старите иноци, велик мълчаливец и изключителен постник. Но все пак грамадното мнозинство държеше вече несъмнено страната на стареца Зосима, а много от тях дори го обичаха от сърце, пламенно и искрено; някои, пък бяха привързани към него почти фанатично. Тези направо говореха, впрочем не съвсем гласно, че той е светец, че в това вече няма никакво съмнение и предвиждайки близката му кончина, очакваха дори незабавни чудеса[18] и велика слава от починалия за манастира в най-близко бъдеще. В чудотворната сила на стареца вярваше безрезервно и Альоша, също тъй безрезервно, както вярваше и на разказа за излетелия от черквата ковчег. Той виждаше как мнозина от ония, които дохождаха с болни деца или възрастни сродници и молеха стареца да възложи ръце и прочете молитва над тях, скоро се връщаха пак, някои дори още на другия ден, падаха със сълзи на очи пред стареца и му благодаряха за изцелението на техните болни. Дали е било наистина изцеление, или само естествено подобрение в хода на болестта — за Альоша не съществуваше такъв въпрос, защото той вече напълно вярваше в духовната сила на своя учител и славата му беше сякаш негово собствено тържество. Особено се разтреперваше сърцето му и сякаш цял засияваше, когато старецът излизаше пред тълпата очакващи го пред портата на скита богомолци от простолюдието, стекли се от цяла Русия специално за да видят стареца и да получат благословията му. Те падаха на земята пред него, плачеха, целуваха нозете му, целуваха земята, на която стоеше, ридаеха, жени му подаваха децата си, довеждаха при него припадничави. Старецът приказваше с тях, прочиташе над тях кратка молитва, благославяше ги и ги отпращаше. Напоследък от пристъпите на болестта си понякога толкова отпадаше, че едва имаше сили да излезе от килията, и богомолците понякога чакаха в манастира с дни неговото излизане. За Альоша не съществуваше въпросът, защо така го обичат, защо падат пред него и плачат от умиление, щом само зърнат лицето му. О, той много добре разбираше, че за смирената душа на руското простолюдие, измъчена от труд и скръб, а най-вече от вечната несправедливост и вечния грях, както своя, така и всесветския, няма по-силна потребност и утеха от това, да намери някоя светиня или светец, да падне пред него и да му се поклони: „Ако при нас е грях, неправда и изкушение, все пак има на земята, там някъде, някой свят и висш; и там вече е правдата, той вече познава правдата; значи, не умира тя на земята и, ще рече, някога ще дойде и при нас и ще се възцари по цялата земя според както е речено.“ Знаеше Альоша, че тъкмо така чувствува и дори разсъждава народът, той разбираше това, но че старецът е именно този най-свят човек, този пазител на Божията правда в очите на народа — в това и той не се съмняваше ни най-малко, заедно с тия разплакани селяни и техните болни жени, които протягаха на стареца децата си. А убеждението, че старецът, когато почине, ще прослави необичайно манастира, цареше в душата на Альоша може би дори повече, отколкото у когото и да било в манастира. И изобщо през цялото това време напоследък някакъв дълбок, пламенен вътрешен възторг все по-силно и по-силно се разпалваше в сърцето му. Не го смущаваше никак, че този старец все пак стои пред него един-единствен: „Все едно, той е светец, в неговото сърце е тайната на обновлението за всички, оная мощ, която ще въдвори най-сетне правдата на Земята, и ще бъдат всички, святи, и ще се обичат, и няма да има нито богати, нито бедни, нито въздигнати, нито унижени, а ще бъдат всички като деца божи и ще настъпи истинското царство Христово“. Ето какво бленуваше сърцето на Альоша.

Изглежда, че му направи много силно впечатление пристигането на двамата му братя, които той дотогава изобщо не познаваше. С брат си Дмитрий Фьодорович се сближи по-бързо и повече, макар че той дойде по-късно, отколкото с другия (едноутробния) си брат, Иван Фьодорович. Той ужасно искаше да разбере брат си Иван, но ето че онзи живееше вече от два месеца и макар да се виждаха доста често, все още никак не се сближаваха: Альоша и без това беше мълчалив и сякаш чакаше нещо, сякаш се срамуваше от нещо, а брат му Иван, макар че Альоша забеляза в началото неговите продължителни и любопитни погледи върху себе си, като че ли скоро престана изобщо да се сеща за него. Альоша забеляза това с известно смущение. Той си обясни равнодушието на брат си с разликата в годините и особено в образованието. Но Альоша мислеше и друго: толкова слабото любопитство и интерес към него може би се дължаха у Иван и на нещо съвсем неизвестно за него. Все му се струваше, кой знае защо, че Иван е погълнат от нещо, нещо вътрешно и важно, че се стреми към някаква цел, може би много трудна, така че не му е до него, и че това именно е едничката причина да гледа Альоша разсеяно. Замисляше се за още нещо: дали нямаше тука някакво презрение към него, глупавичкия послушник, от страна на учения атеист. Той със сигурност знаеше, че брат му е атеист. От това презрение, дори да съществуваше, не можеше да се обиди, но все пак с някакво неясно за самия себе си и тревожно смущение чакаше брат му да поиска да се сближат повече. Брат му Дмитрий Фьодорович се изказваше за брат им Иван с дълбоко уважение, говореше за него с някакво особено чувство. От него именно научи Альоша всички подробности за онази важна работа, която беше създала напоследък между двамата по-големи братя изключително близката връзка. Възторжените отзиви на Дмитрий за брат му Иван бяха толкова по-значими в очите на Альоша, че брат му Дмитрий беше човек в сравнение с Иван почти съвсем необразован и двамата, поставени един до друг, като че ли представляваха такава ярка противоположност като личности и характери, че може би не биха могли дори да се измислят двама души, които толкова да не си приличат.

По това време именно се състоя свиждането или по-точно семейната среща на всички членове на това объркано семейство в килията на стареца, която има извънредно голямо влияние върху Альоша. Предлогът за тази среща в същност беше фалшив. Тъкмо тогава несъгласията между Дмитрий Фьодорович и баща му Фьодор Павлович по наследството и имотните сметки явно бяха стигнали до невъзможни размери. Отношенията се изостриха и станаха непоносими. Фьодор Павлович като че ли пръв и като че на шега пусна идеята да се съберат всички в килията на стареца Зосима и макар без да прибягват до неговото пряко посредничество, все пак да се разберат някак по-прилично, при което санът и лицето на стареца биха могли да изиграят внушителна и помирителна роля. Дмитрий Фьодорович, който никога не беше ходил при стареца и дори не беше го виждал, разбира се, помисли, че искат някак да го сплашат със стареца; но понеже и той самият вътрешно се укоряваше за множество особено остри приказки в спора с баща си напоследък, прие предизвикателството. Тук му е мястото да отбележа, че той не живееше в къщата на баща си както Иван Фьодорович, а отделно, в другия край на града. Случи се така, че Пьотър Александрович Миусов, който в това време пребиваваше в нашия град, особено се вкопчи в тази идея на Фьодор Павлович. Либерал от четиридесетте и петдесетте години, свободомислещ и атеист, той може би от скука, а може би за лекомислено развлечение взе извънредно голямо участие в това начинание. Изведнъж му се дощя да види манастира и „светеца“. Понеже все още продължаваха отколешните му спорове с манастира и все още се протакаше делото за поземлената граница на техните владения, за някакви права за сечене на гората и ловене на риба в реката и пр., той побърза да се възползува от това под предлог, че лично би желал да се разбере с отеца игумен: дали не може някак мирно да завършат техните спорове? Посетител с такива благи намерения, разбира се, можеше да бъде приет в манастира по-внимателно и по-любезно от всеки, който отива просто от любопитство. Именно поради всички тези съображения можа да се създаде известно вътрешно влияние в манастира върху болния старец, който напоследък почти никак не излизаше от килията си и отказваше поради болестта си дори на обикновените посетители. Накрая старецът даде съгласието си и денят беше определен. „Кой ме е поставил да ви съдя или деля?“[19] — само каза с усмивка на Альоша.

Като научи за срещата, Альоша много се смути. Ако някой от тия съдещи се и каращи се можеше да гледа сериозно на това събиране, без съмнение само брат им Дмитрий; всички други ще дойдат от съображения лекомислени, а за стареца може би оскърбителни — така разбираше нещата Альоша.

Брат му Иван и Миусов ще дойдат от любопитство, и то може би най-грубо, а баща му може би за някаква шутовска и актьорска сцена. О, Альоша, макар да мълчеше, доста добре и издълбоко познаваше вече баща си. Повтарям, това момче съвсем не беше тъй простодушно, както го смятаха всички. С тежко чувство очакваше той насрочения ден. Без съмнение много беше загрижен в себе си, в сърцето си, всички тези семейни несъгласия някак да свършат. Но все пак най-главната му грижа беше за стареца: той трепереше за него, за неговата слава, страхуваше се да не го оскърбят нещо, особено от тънките вежливи насмешки на Миусов и презрителните недомлъвки на учения Иван — така си представяше всичко това. Дори искаше да се опита да предупреди стареца, да му каже нещо за онези лица, които може да дойдат, но размисли и премълча. Само в навечерието на определения ден чрез един познат съобщи на брат си Дмитрий, че много го обича и очаква от него да изпълни обещаното. Дмитрий се замисли, защото не можа да си спомни какво му е обещал, отговори само с писмо, че с всички сили ще се сдържа „пред низостта“ и макар дълбоко да уважава стареца и брат си Иван, убеден е, че тук има или някаква клопка за него или недостойна комедия. „Все пак по-скоро ще си глътна езика, отколкото да пренебрегна уважението към тоя свят мъж, когото ти толкова уважаваш“ — завърши Дмитрий писъмцето си. То не ободри кой знае колко Альоша.

Бележки

[1] … Шекспировата Офелия… — Споменаването на Офелия, свързано тук с идеята за женската еманципация, цели да посочи „западната природа“ на тази идея. — (Бел. С.Б.)

[2] … мисълта навек пленена. — Цитат от стихотворение на Лермонтов, прев. Кр. Станишев. — (Бел. С.Б.)

[3] „Нине отпущаещи“ — Съгласно Евангелието, в Йерусалим имало един човек на име Симеон, праведен и благоговеен, комуто било предсказано, че няма да види смърт, докато не види Христа; и когато родителите занесли младенеца Исус в храма, той го прегърнал и го благословил с думите: „Сега отпускаш твоя раб, владико, според думата си, с миром…“ (Лука 2; 25—29) — (Бел. С.Б.)

[4] … познаваше лично и Прудон, и Бакунин… — Прудон, Пиер Жозеф (1809—1865) — френски дребнобуржоазен политически деец, икономист, социолог и философ. Един от основоположниците на анархизма. Лично се е познавал е Херцен и Бакунин, Михаил Александрович (1814—1876) — руски революционер-народник, един от идеолозите на анархизма. — Бел. С.Б.

[5] … когато стане пълнолетен… — Според руското законодателство на 21 година. — Бел. С.Б.

[6] … въпрос за църковния съд. — Въпросът за преустройството на църковния съд възниква през 1864 г. във връзка със съдебната реформа. — Бел. С.Б.

[7] Би трябвало да ги измислят (фр.); Иронична перифраза на известното изказване на Волтер: „Ако Бог не съществуваше, би трябвало да го измислят“ (Волтер, Послания, СXI). — Бел. С.Б.

[8] Както един французин описва ада… — Леко преиначени стихове от пародията на „Енеида“, шеста песен, написана от Клод, Шарл и Никола Перо и Борен. — Бел. С.Б.

[9] „Видях сянка на кочияш, която със сянка на четка чистеше сянката на карета“ (фр.)

[10] Апостол Тома заявил, че няма да повярва, преди да види… — Йоан 20; 19—29. — Бел. С.Б.

[11] … въпрос за Вавилонската кула… — Вавилонската кула като символ на атеистичното устройство на света често се среща в творчеството на Достоевски от 1870-те години. От библейското предание за произхода на различните езици и народи (Битие 11; 1—9) Достоевски извежда на преден план мотива за дързостта на хората, решили да стигнат небесата без волята и желанието на Бога. — (Бел. С.Б.)

[12] Казано е: „Раздай всичко…“ — Матей 19; 21, Марко 10; 21, Лука 18; 22. — Бел. С.Б.

[13] … подир покоряването на Константинопол… — Константинопол — от 330 г. столица на Византия, превзет от турския султан Мохамед II през 1453 г. и превърнат в столица на Османската империя (до 1923). — Бел. С.Б.

[14] Паисий Величковски — Величковски, Пьотър Иванович, 1722— 1794 — руски православен деец, странствувал в много манастири и живял в Атон. — Бел С.Б

[15] … в един знаменит скит, Козелска Оптина. — Известен на времето манастир в Калужка губерния, Козелска околия, основан според преданията още през 14 в. (Оптина Введенская Макариева пустошь). — Бел. С.Б.

[16] Оглашени, излезте! — Оглашен — който не е възприел напълно христовата вяра. — Бел. С.Б.

[17] … един от нашите съвременни иноци… — Според А. Г. Достоевска, това е инокът Парфений (Пьотър Агеев, 1807—1878), автор на „Сказание о странствии и путешествии по России, Молдавии, Турции и Святой Земле…“. — Бел. С.Б.

[18] … очакваха дори незабавни чудеса… — Характерен завършек на житията — след смъртта на светеца обикновено се случва чудо. — Бел. С.Б.

[19] „Кой ме е поставил да ви съдя или деля?“ — Лука, 12; 14. — Бел. С.Б.